Джеймс Ролинс
Карта от кости (4)

ТАЙНИ

24 юли, 10:25 източно време

3. Вашингтон

 

Трябваше да се махне оттук.

В съблекалнята на физкултурния салон Грейсън Пиърс обу черен колоездачески клин, после нахлузи широка фланелка от онези, които носеха футболистите. Седна на пейката и си обу маратонките.

Зад него вратата на съблекалнята се отвори. Той се обърна и видя Монк Кокалис — с баскетболна топка под мишница и обърната назад шапка-идиотка на главата. Висок около метър и шейсет, Монк приличаше на питбул по анцуг. Въпреки това се беше оказал агресивен и умел играч. Повечето хора го подценяваха, но той притежаваше свръхестествения талант да разчита мислите на противника — можеше да надхитри всеки защитник и атаките му много рядко не завършваха с точка.

Монк метна топката в кошчето при другите — уцели естествено, — после тръгна към шкафчето си. Съблече си те-ниската, сви я на топка й я бутна вътре. Извъртя очи към Грей.

— Така ли ще се облечеш за срещата си с командир Кроу? Грей се изправи. — Отивам при нашите.

— Шефът на операции нали каза да стоим тук? — Голяма работа.

Монк вдигна вежда. Рунтавите вежди бяха единственото окосмение на бръснатата му глава. Предпочиташе да се придържа към външния вид, наложен му навремето в Зелените барети. Носеше и други физически атрибути от предишния си военен живот — сбръчкани белези от огнестрелни рани, три на брой, на рамото, на бедрото и на гърдите. Той единствен от отряда си беше оцелял при една засада в Афганис тан. По време на възстановителния му период в родината Сигма го беше привлякла заради невероятно високия му ко-ефициент на интелигентност и го беше подложила на скоростен курс по съдебна медицина.

— Мина ли вече през докторите? — попита Монк.

— Само контузии и две натъртени ребра. — „Ако не се брои наранената гордост“ — добави той наум и опипа болезненото място под седмото си ребро.

Вече беше докладвал за резултата от мисията. Беше се справил с бомбата, но не и с Лейди Дракон. Единствената им следа към основен източник на биологични оръжия се беше изпарила. Беше пратил медальона й с дракончето на криминалистите за някаква следа от пръстови отпечатъци. Не очакваше да открият нещо.

Взе си раницата от пейката.

— Пейджърът ми ще е в мен. С метрото съм само на петнайсет минути.

— И ще оставиш директора да те чака?

Грей сви рамене. Писнало му беше — докладът, подробният медицински преглед, а сега и тайнственото привикване от директор Кроу. Заслужил си беше мъмренето. Не трябваше да отива сам във Форт Детрик. Издънил се беше, и го знаеше.

Но притокът на адреналин от отърваното на косъм фиаско тази сутрин още го държеше и не беше в състояние да се размотава тук и да чака послушно. Директор Кроу беше отишъл на среща в щаба на АИОП в Арлингтън. Никой не знаеше кога ще се върне. Междувременно Грей имаше нужда да се раздвижи, да изпусне малко пара.

Намести на гърба си малката раница.

— Чу ли кой друг е повикан за срещата с директора? — попита Монк.

— Кой?

— Кат Брайънт. — Сериозно? Кимване.

Капитан Катрин Брайънт беше постъпила в Сигма само преди десет месеца, но вече беше успяла да завърши ускорен курс по геология. Говореше се, че се готвела и по някаква инженерна дисциплина. Щеше да е вторият агент с две степени. Грейсън беше първият.

— Значи няма да ни пращат на мисия — каза Грей. — Никога не биха пратили някой толкова зелен като нея на терен.

— Никой от нас не е толкова зелен. — Монк си взе хавлия и тръгна към душовете. — Кат идва от флотското разузнаване все пак. От черните операции, поне така се разправя.

— Много неща се разправят — измърмори Грей и тръгна към изхода.

Въпреки необичайно високия среден коефициент на интелигентност на персонала си, Сигма беше гнездо на клюкари като всяка друга корпорация. Дори и привикването им при шефа тази сутрин беше предшествано от шушукане по коридорите и пространни телефонни разговори. Разбира се, част от това раздвижване се дължеше пряко на неговата мисия. Гилдията беше атакувала един от тях. И предположенията заваляха. Дали имаше ново изтичане на информация, или засадата е разчитала на старо такова, преди Сигма да се премести във Вашингтон от централата на АИОП в Арлингтън и чистката, проведена там?

Което и от двете да беше вярно, друг слух се носеше упорито из коридорите на Сигма — планирала се нова мисия по нареждане отвисоко, мисия жизненоважна за интересите на страната. Нищо друго обаче не се знаеше.

Грей мразеше тази игра на слухове и догадки. Предпочиташе да изчака и да чуе истината от самия командир. Пък и едва ли щяха да го пратят някъде в близко бъдеще. Щеше дълго да топли пейката на резервите.

Така че по-добре да се заеме с другите си отговорности.

Излезе от физкултурния салон и тръгна през лабиринта от коридори към асансьорите. Въздухът още миришеше на прясна боя и стар цимент.

Подземната крепост на централното командване на Сигма беше стар бункер и бомбено убежище. По време на Втората световна война приютявала хора с важен за страната научен потенциал, но скоро след това била изоставена и затворена. Малцина знаеха за съществуването й под Меката на вашингтонската научна общност — комплекса от музеи и лаборатории, съставляващи Смитсоновия институт.

Сега подземният лабиринт си имаше нови обитатели. За пред непосветените старият бункер беше приютил поредния мозъчен тръст. Много от членовете му работеха в различни лаборатории на института, занимаваха се с изследователска дейност и оползотворяваха отпуснатите ресурси. Новият дом на Сигма беше избран заради близостта си до всички тези изследователски лаборатории, покриващи широк кръг дисциплини. Би било твърде скъпо да изграждат нови. Така че Сигма беше заровена в сърцето на вашингтонската научна общност. Смитсоновият институт се беше превърнал едновременно в ресурс и в прикритие.

Грей притисна длан към охранителната плоча до асансьорната врата. Синя линия сканира отпечатъка му. Вратите се отвориха с тихо съскане. Той влезе и натисна най-горния бутон с надпис ЛОБИ. Асансьорната клетка потегли безшумно, от четвъртото ниво нагоре.

По-скоро долови, отколкото усети как сканират цялото му тяло в търсене на скрити електронни данни. Превантивна мярка срещу незаконното изнасяне на информация от командния център. Имаше си и недостатъци. През първата си седмица тук Монк беше вдигнал по тревога цялата система с МРЗ плейъра си.

Вратите се отвориха към обикновена на вид приемна, обслужвана от двама въоръжени пазачи и една секретарка. Спокойно можеше да мине за фоайе на банка. Само че броят наблюдателни устройства и свръхмодерната система за сигурност можеха да съперничат на тези във Форт Нокс. Втори вход към бункера, голям обслужващ док, също толкова стриктно охраняван, беше скрит в частен подземен паркинг на половин миля оттук. Там беше и мотоциклетът му — на поправка. Така че щеше да походи пеша до станцията на метрото, където държеше един велосипед за спешни случаи.

— Добро утро, доктор Пиърс — каза секретарката.

— Здравей, Мелъди.

Младата жена не знаеше какво всъщност се крие долу и вярваше на изфабрикуваната история за мозъчния тръст, който също носеше името Сигма. Само охраната знаеше истината. Двамата въоръжени мъже кимнаха на Грей.

— Тръгвате ли си? — попита Мелъди.

— Само за час, после се връщам. — Грей прокара холографската си идентификационна карта през четящото устройство до бюрото й, после притисна палец към екрана, за да бъде отчетено, че напуска командния център. Винаги беше смятал, че системата за безопасност тук е прекалено усложнена. Вече не смяташе така.

Ключалката на външната врата се освободи с прещракване. Един от охранителите отвори вратата, излезе навън и я задържа.

— Приятен ден, сър.

Определението „приятен“ никак не пасваше на деня му дотук.

Напред се простираше дълъг коридор с ламперия, последван от стълбище, водещо към отворените за външни лица части на сградата. Грей излезе в просторно фоайе и подмина група японски туристи, развеждани от преводач и гид. Никой изобщо не го погледна.

Как беше… очевидното място е най-доброто скривалище.

Докато вървеше, Грей се заслуша в обясненията на екскурзовода, рецитирани напевно и сигурно за хиляден път:

— Дворецът Смитсониън бил завършен през 1855 — а, а крайъгълният му камък бил положен от президент Джеймс Полк. Той е най-голямата и най-старата от всички сгради на института и в миналото е приютявал оригиналния музей на науката и изследователските лаборатории. Сега обаче служи за административна сграда и информационен център за петнайсетте музея на института, националната зоологическа градина и много изследователски лаборатории и галерии. Последвайте ме, моля, и ще видим…

Грей стигна до един страничен изход от двореца Смитсониън и бутна люлеещите се врати. Нямаше търпение да излезе на свобода. Примижа срещу яркото слънце и вдигна ръка над очите си. Движението го сръга в ребрата. Коктей-лът от тиленол и кодеин явно губеше силата си.

Стигна до края на грижливо поддържания парк и поглед на назад към двореца. Получил галеното си име заради пара петите от червени тухли, кулите — кои по-големи, кои съв-сем малки, и високите куполи, „дворецът“ Смитсониън се смяташе за един от най-красивите представители на готи-ческия ренесанс в Съединените щати и сам по себе си беше сърцето на целия комплекс. Бункерът бил вкопан под него когато югозападната кула изгоряла до основи през 1866 — а и трябвало да бъде изградена наново. Тайният лабиринт бил проектиран като част от обновяването и накрая се превърнал в подземно бомбоубежище, предназначено да защити най-светлите умове на своето поколение… или поне онези във Вашингтон.

Сега криеше централното командване на Сигма.

Грей хвърли последен поглед към американското знаме, веещо се над най-високата кула, и пое през търговската зона към станцията на метрото.

Имаше си и други отговорности освен сигурността на Америка.

Нещо, което твърде дълго беше пренебрегвал.

 

16:25 (местно време)

Рим, Италия

 

Двете БМВ-та продължаваха да притискат помежду си мини купъра. Както и да се мъчеше, Рейчъл не успяваше да се отскубне.

Автоматите на задните седалки се извъртяха напред.

Преди да са открили огън, Рейчъл изключи от скорост и дръпна ръчната спирачка. Колата се разтресе с писък на раздран метал. Страничното й огледало се пръсна. Маневрата попречи на стрелците, но не успя да освободи колата й.

БМВ-тата продължаваха да влачат нейния мъник напред.

Купърът й вече беше мъртва тежест, без собствена тяга, и Рейчъл се хвърли на пода — удари силно лявата си страна в скоростния лост. Поток куршуми пръсна прозореца откъм шофьорското място.

Втори път нямаше да извади такъв късмет.

Докато общата скорост на трите коли намаляваше, Рейчъл натисна контролния лост на сгъваемия покрив. Прозорците започнаха да се спускат и платненият покрив се сгъна назад. Вятърът изсвири в купето.

Рейчъл се надяваше това да отклони вниманието им за краткото време, което й беше необходимо. Отблъсна се от централната конзола, използва за опора ръба на прозореца откъм пътническото място и се прехвърли през наполовина отворения покрив. Белият седан още беше притиснат към тази страна на купъра. Рейчъл скочи на покрива му и се претърколи.

Скоростта им вече беше паднала под трийсет километра в час.

Куршуми свирнаха отдолу.

Тя скочи от покрива и полетя към колите, паркирани край пътя. Падна върху дългия покрив на един ягуар, плъзна се странично през ръба му и се пльосна на асфалта от другата му страна.

Главата й се замая и тя остана да лежи неподвижно. Редицата паркирани коли й беше като щит към шосето. На половин пресечка по-нататък, неспособни да спрат достатъчно бързо, БМВ-тата внезапно изреваха и набраха скорост с писък на гуми.

Някъде в далечината се чуха полицейски сирени.

Рейчъл се обърна по гръб и опипа колана си за мобилния си телефон. Калъфчето му беше празно. Тъкмо се беше опитвала да се свърже с управлението, когато онези я сгащиха.

„О, Господи…“ Надигна се с мъка. Не я беше страх, че убийците ще се върнат. Мини купърът й вече беше направил задръстване.

Имаше си по-голяма грижа. За разлика от първия път, сега беше зърнала регистрационния номер на черното БМВ.

SCV 03681.

Не и беше нужна сверка с базата данни, за да разбере къде е регистриран автомобилът. Специалните номера се издаваха само от едно място.

SCV означаваше Stato della Citta del Vaticano.

Град Ватикан.

Рейчъл стана. Главата я болеше. Усети вкус на кръв — беше си сцепила устната. Нямаше значение. Ако я бяха нападнали хора, свързани с Ватикана…

Сърцето й биеше като лудо. Нов страх вля сила в мускулите й. Още един човек беше в опасност.

Вуйчо й…

 

11:03 източно време

Такома Парк, Мериланд

 

— Грей! Ти ли си?

Грейсън Пиърс вдигна колелото си на рамо и изкачи стъпалата към верандата на бащиния си дом — едноетажна къщичка с дървена веранда и широк фронтон.

Извика през отворената врата:

— Да, мамо!

Подпря колелото на парапета на верандата и болката в ребрата го стрелна отново. Беше се обадил от метростанцията да предупреди майка си, че идва. Държеше един планински бегач в местната станция за случаи като този.

— Обядът е почти готов.

— Какво? Ти готвиш? — Той отвори рамката с мрежа против насекоми и изтръгна жално скърцане от старите й панти. Тя се затръшна след него. — Чудесата май нямат край, а?

— Хич не ми се прави на устат, младежо. Напълно способна съм да направя някой и друг сандвич. С шунка и кашкавал.

Грей мина през дневната, умело обзаведена с дъбови мебели, съчетаващи по чудесен начин модерното с антиките. Не пропусна да забележи праха по тях. Майка му не беше голяма домакиня, а и повечето си време винаги беше посвещавала на преподаването, първо в една йезуитска гимназия в Тексас, а сега като хоноруван преподавател в биологическия факултет на университета „Джордж Вашингтон“. Родителите му се бяха преместили тук преди три години — в тихия исторически квартал на Такома Парк със старите му викториански домове и още по-старите единични къщи в селски стил. Грей имаше апартамент на няколко мили оттук, на Пинли Бранч Роуд. Искаше да е близо до родителите си и да им помага с каквото може. Особено сега.

— Къде е татко? — попита той, когато влезе в кухнята и видя, че баща му не е там.

Майка му затвори хладилника и се обърна. Държеше кутия мляко.

— В гаража е. Прави нова къщичка за птици.

— Поредната?

Тя му се намръщи.

— Харесва му. Освен това е полезно за него. Лекарят казва, че е добре да си има хоби. — Тя пристъпи към него с две чинии със сандвичи.

Явно беше дошла направо от кабинета си в университета. Още беше със синьото си сако върху бяла блузка, сивеещата й руса коса бе прибрана в кок на тила. Спретната, делова. Грей обаче забеляза изопнатата кожа около очите й. Изглеждаше по-напрегната, по-слаба.

Взе чиниите от ръцете й.

— Дърводелството може и да помага на татко, но защо прави само къщички за птици? Броят на птиците в Мериланд не е безкраен.

Тя се усмихна.

— Изяж си сандвичите. Да ти сложа ли туршия?

— Не. — Все така правеха. Говореха си за дреболии, за да избягнат трудните теми. Но някои неща не можеха да се отлагат безкрайно. — Къде са го намерили?

— При супермаркета. Загубил се. Накрая тръгнал в обратната посока. Запазил достатъчно присъствие на духа да се обади на Джон и Суз.

Съседите пък сигурно се бяха обадили на майка му, а тя на свой ред се беше обадила на него, притеснена и на ръба на паниката. Но след пет минути пак му се беше обадила. Баща му си бил у дома и бил добре. Въпреки това Грей прецени, че ще е добре да се отбие за малко.

— Пие ли си още арицепта? — попита той.

— Разбира се. Имам грижата да го взима всяка сутрин.

Бяха поставили на баща му диагноза Алцхаймер, в най-ранен стадий, малко след като родителите му се бяха преместили тук. Започнало беше с малки пристъпи на забравяне — къде си е оставил ключовете, телефонни номера, имената на съседите. Лекарите казаха, че преместването от Тексас може да е изкарало на повърхността симптоми, които не са се изявявали по-рано. Мозъкът му срещал затруднения с каталогизирането на цялата нова информация тук. Но какъвто си беше упорит и решителен, баща му беше отказал да се върнат в Тексас. Постепенно, заедно със забравянето, се появиха и изблици на объркване и гняв. Не че и преди фитилът му не беше къс.

— Защо ти не му занесеш чинията? — предложи майка му. — Трябва да звънна в работата.

— Може би трябва да поговорим за медицинска сестра, която да ти помага.

Тя поклати глава — не толкова че отричаше нуждата от професионална помощ, колкото че отказваше да го обсъжда. Грей и преди се беше сблъсквал с тази стена. Баща му не би позволил чужда жена да се нанесе в къщата им, а майка му смяташе, че е нейна отговорност да се грижи за него. Само че настоящото положение ставаше непосилно както за майка му, така и за цялото семейство.

— Кога идва за последен път Кени? — попита той. По-малкият му брат управляваше новосъздадена компютърна фирма от другата страна на щатската граница, във Вирджиния: бе тръгнал по стъпките на баща им в инженерството — макар и електроинженерство в неговия случай, а не петролно.

— Знаеш го Кени… — рече майка му. — Чакай да сложа на баща ти малко туршия.

Грей поклати глава. Напоследък Кени все по-често споменаваше, че смята да се премести в Купертино, Калифорния. Измислил си беше достатъчно аргументи защо преместването е необходимо, но зад всички тях Грей съзираше истината. Брат му чисто и просто искаше да избяга, да се махне. Грей разбираше какво преживява брат му. Самият той беше направил същото, когато постъпи в армията. Сигурно беше семейна черта.

Майка му му подаде буркана с туршията да го отвори.

— Как върви в лабораторията?

— Добре — каза той. Капачката изпука, Грей извади един стрък копър и го сложи в чинията.

— Четох нещо за бюджетни съкращения в АИОП.

— Моята работа не я заплашва нищо — успокои я той. Родителите му не знаеха нищо за ролята му в Сигма. Мислеха, че се занимава с изследвания по поръчка на армията. Нямаха необходимото ниво на достъп до информация, за да научат истината.

Грей тръгна към задната врата. Майка му го проследи с поглед.

— Ще се зарадва да те види.

„Само ако и аз можех да кажа същото…“ Тръгна към гаража отзад. Чу акордите на радиостанция за кънтри музика през отворената врата. Това го върна към танците в „Подковите на мулето“. И към други, не толкова приятни спомени.

Застана на прага. Баща му клечеше пред едно менгеме и пилеше една летва.

— Татко — повика го Грей.

Баща му се обърна. Беше висок, с по-широки рамене от Грейсън. Беше се издържал с работа на петролните полета, Докато завърши колежа, и беше усвоил тънкостите на петролното инженерство в практиката. Всичко вървеше добре, докато не загуби левия си крак до коляното при трудова злополука. Обезщетението и пенсията за инвалидност му позволиха да се оттегли от активна работа на четиридесет и седем.

Това беше преди петнайсет години.

Половината от живота на Грейсън. Лошата половина.

— Грей? — Баща му изтри потта от челото си и няколко ситни стърготини полепнаха по кожата му. Навъси се. — Нямаше нужда да идваш чак дотук.

— Как иначе щеше да си получиш сандвичите? — Той размърда чинията.

— Майки ти ли ги направи?

— Знаеш я мама. Постарала се е.

— Тогава по-добре да ги изям. Да не й скършвам хатъра. Избута се от работния тезгях и закуцука с протезата си към малкия хладилник в дъното.

— Бира?

— Трябва да се връщам на работа.

— Една бира няма да те убие. Имам малко от онази помия, дето я обичаш, „Сам Адамс“.

Баща му предпочиташе „Будвайзер“. Но фактът, че беше заредил хладилника и със „Сам Адамс“, беше равносилен на потупване по рамото. Може би дори на прегръдка.

Не можеше да му откаже.

Грей взе бутилката и я отвори с отварачката, вградена в ръба на тезгяха. Баща му се приближи и приседна на едно високо столче. Вдигна собствената си бутилка — будвайзер естествено — за наздравица.

— Гадно е да остаряваш… но пък винаги има бира.

— Съвсем вярно. — Грей отпи голяма глътка. Май не беше редно да смесва кодеин с алкохол… но пък денят му беше започнал отдавна, много отдавна.

Баща му го гледаше. Мълчанието заплашваше много скоро да натежи.

— Е — каза Грей, — май вече не можеш да се прибереш сам вкъщи, а?

— Майната ти — отвърна баща му с престорен гняв, но после се ухили и поклати глава, с което съвсем развали впечатлениението, че е ядосан. Баща му ценеше откровеността. — Поне не съм осъден престъпник, по дяволите.

— Не преставаш да ме заяждаш за Левънуърт. Виж, това никога няма да го забравиш!

Баща му пак вдигна бутилката за наздравица.

— Ще те заяждам, докато мога, мамка му. Погледите им се срещнаха. И Грей зърна нещо зад задевките на баща си, нещо, което рядко беше виждал преди. Страх.

Двамата никога не бяха общували с лекота. След злополуката баща му беше започнал да пие и често изпадаше в тежки пристъпи на депресия. Трудно му беше изведнъж да се превърне в домакиня и да отглежда две момчета, докато съпругата му ходи на работа. За компенсация беше управлявал домакинството като лагер за новобранци. А Грей, роден бунтар, непрекъснато нарушаваше правилата.

Докато накрая, осемнайсетгодишен, просто си беше събрал багажа и си беше тръгнал посред нощ да се запише в армията.

След това двамата не си проговориха цели две години.

Майка му постепенно и с упорити усилия ги беше одобрила. Само че чувството за неудобство беше останало. Веднъж майка му беше казала, че двамата повече си приличат, отколкото се различават. По-страшни думи Грейсън не беше чувал.

— Ега ти гадостта… — тихо каза баща му.

— Будвайзерът наистина е гаден. — Грейсън вдигна бутилката си. — Точно затова пия „Сам Адамс“.

Баща му се ухили.

— Голям си задник.

— Ти ме отгледа.

— А и сигурно трябва да си задник, за да познаеш друг задник.

— Това не съм го казвал. Баща му завъртя театрално очи.

— Защо изобщо си правиш труда да идваш?

„Защото не знам още колко време ще си спомняш кой съм“ помисли си Грейсън, но не посмя да го каже на глас. В пъплите му си стоеше онзи стегнат възел, старо негодувание което не успяваше да прогони напълно. Имаше думи, които искаше да каже, които искаше да чуе… и с част от себе си съзнаваше, че времето му изтича.

— Откъде взе тези сандвичи? — попита баща му с пълна уста. — Хубави са.

Грей се постара нищо да не проличи по лицето му.

— Мама ги направи.

Баща му го изгледа смутено. — О…да.

Погледите им се срещнаха отново. Страхът в очите на баща му се разгоря по-ярко… омесен със срам. Преди петнайсет години беше изгубил част от мъжествеността си, а сега му предстоеше да се раздели с онова, което го правеше личност.

— Татко… аз…

— Пий си бирата. — Грей долови резеца на познат гняв и по-навик се сви в черупката си.

Отпиваше от бирата и мълчеше. Никой от двамата не беше в състояние да заговори другия. Може би майка му беше права. Двамата твърде много си приличаха.

Накрая пейджърът на колана му се разпищя и Грей бързо посегна към него. Номерът на Сигма.

— От работата ме търсят — измърмори той. — Аз… имам среща следобед.

Баща му кимна.

— Аз пък трябва да си довърша шибаната къщичка за птици. Стиснаха си ръцете като двама негласни противници. Грей се върна в къщата, взе си довиждане с майка си и смъкна колелото от верандата. Яхна го и натисна педалите към станцията на метрото. Телефонният номер, изписан на екрана на пейджъра му, беше последван от цифров код.

? 911.

Спешно повикване. Слава Богу.

 

17:03 (местно време)

Ватиканът

 

Търсенето на истината за тримата влъхви се беше превърнало в изтощителни археологически разкопки — но вместо да се ровят в камъни и пръст, монсеньор Вигор Верона и неговият екип от архивари се ровеха в разпадащи се от старост книги и ръкописи. Екипът бе свършил грубата работа в главната Ватиканска библиотека и сега Вигор пресяваше отпратките за влъхвите в една от най-строго охраняваните части на Светия престол — Аркиво Сегрето Ватикано, скандалните Тайни архиви на Ватикана.

В момента крачеше по дългия подземен коридор. Всяка лампа се включваше с тихо прещракване при приближаването му и се изключваше след него, така че двамата с младия му студент Джейкъб се движеха в кръг от светлина. Минаха през главното хранилище за ръкописи, наречено накратко „carbonile“ или „бункера“. Построен през 1980 — а, бетонният коридор се издигаше на два етажа височина, като всяко ниво беше отделено с под от гъста метална мрежа и стръмни стълби между нивата. От едната страна километри стоманени рафтове съдържаха различни архиви — купища подвързани ръкописи и документи. На отсрещната стена имаше същите стоманени рафтове, само че скрити и заключени зад врати от метална мрежа за защита на по-крехките материали.

Имаше една поговорка за Светия престол — Ватиканът има твърде много тайни… и недостатъчно. Докато вървеше през огромното хранилище, Вигор си помисли, че второто е крайно съмнително. Ватиканът пазеше твърде много тайни дори от самия себе си.

Джейкъб носеше лаптоп с база данни по въпроса, който проучваха.

— Значи влъхвите не са били само трима? — каза той, докато вървяха към изхода на бункера.

Бяха слезли тук, за да дигитализират снимка на ваза, съхранявана понастоящем в музея „Киршер“. На вазата бяха изобразени не трима, а осем влъхви. Но дори и тази цифра варираше. Рисунка в гробницата на св. Петър показваше двама, а друга в една крипта в Домитала изобразяваше четирима.

— Никъде в Евангелията не се уточнява изрично броят на влъхвите — каза Вигор и си помисли, че умората от дългия ден вече започва да му тежи. Твърдо вярваше в метода на Сократ и смяташе, че да изказва на глас мислите си е полезно. — Само в Евангелието на Матей се споменава за тях, и то смътно. Общоприетото становище, че са били трима, произтича от броя на даровете, които са донесли — злато, ливан и смирна. Работата е там, че можа даже да не са били царе. Думата „magi“^[1] идва от гръцката дума „magoi“, тоест „магьосник“^[2].

— Били са магьосници?

— Не в значението, което влагаме днес в тази дума. Magoi не носи смисъла на човек, занимаващ се с магии, а по-скоро на човек, притежаващ скрита мъдрост. Затова понякога наричат влъхвите „тримата мъдреци“. Повечето теолози днес смятат, че влъхвите са били зороастрийски астролози от Персия или Вавилон. Наблюдавали са звездите и са предсказали появата на цар от запад, предвещавана от появата на нова звезда.

— Витлеемската звезда. Той кимна.

— Въпреки всички рисунки звездата всъщност не е била особено зрелищно явление. Според библията никой в Йерусалим не я е забелязал. Поне докато влъхвите не отишли при цар Ирод и не му казали за нея. Мъдреците помислили, че един новороден цар, предсказан от звездите, трябва да се е родил в царското семейство. Само че цар Ирод се смаял от вестта им и ги попитал кога са видели звездата. След това използвал свещените еврейски книги, за да определи къде точно може да се е родил този цар. И пратил влъхвите във Витлеем.

— Значи Ирод им е казал къде да отидат?

— Именно. Пратил ги е като шпиони. Само че по пътя за Витлеем, според Матей, звездата се появила отново и отвела влъхвите при детето. След това, предупредени от един ангел, те си тръгнали, без да кажат на Ирод кое и къде е било детето. Така започнало клането на младенците.

Джейкъб ускори крачка, за да не изостане.

— Но Мария, Йосиф и новороденото дете вече били избягали в Египет, след като и те били предупредени от ангел. Така че какво станало с влъхвите?

— Какво наистина? — През последния един час Вигор беше прехвърлял гностични и апокрифни текстове с отпратки към влъхвите, от Протевангелиума на Яков до Книгата на Сет. Дали зад кражбата, на костите не се криеше и друг мотив освен обикновената парична печалба? В този случай знанието можеше да се окаже най-доброто оръжие.

Погледна си часовника. Времето изтичаше, но пък префектът на архивите щеше да продължи търсенето, разширявайки базата данни заедно с Джейкъб, който щеше да им препраща по-важните открития по електронната поща.

— Ами историческите имена на влъхвите? — попита Джейкъб. — Гаспар, Мелхиор и Балтазар?

— Чисти предположения. Имената се появяват за пръв път в „Excerpta Latina Barbari“ през шести век. Има и по-сетнешни отпратки, но според мен те са по-скоро детски приказки, отколкото фактологически разкази; въпреки това може би си струва да ги прегледаме отново. Разчитам на вас с префект Алберто да свършите и това.

— Ще направя всичко по силите си.

Вигор се намръщи. Задачата беше страховита. А и не можеше да се отърве от мисълта, че всичко това няма смисъл. Защо им е било да крадат костите на влъхвите?

Отговорът му убягваше. А и никак не беше сигурен, че истината ще се намери някъде из петдесетте километра рафтове на Тайния архив. Всички улики обаче водеха към едно заключение. Стъпили на реални факти или не, всички разкази за влъхвите намекваха за някакво несметно съкровище от скрито знание, достъпно само за определена секта мъдреци.

Но какви всъщност бяха те?

Магьосници, астролози или свещеници?

Вигор мина покрай Стаята с пергаментите и го обля силен дъх на инсектициди и препарати против мухъл. Сигурно тъкмо бяха напръскали. Знаеше, че някои от най-редките документи в Стаята с пергаментите полилавяват, отстъпвайки пред резистентния на всякаква обработка лилав мухъл, който заплашваше да ги унищожи окончателно.

И толкова други неща тук бяха под заплаха… и не само от пожар, мухъл или недоглеждане, а и заради самото си количество. Само половината от съхраняваните тук документи бяха индексирани въобще. А всяка година постъпваха нови, стичаха се от ватиканските посланици, от големите епископии, от малките енории.

Невъзможно беше да се обработят всичките.

Самите Тайни архиви се бяха разпрострели като злокачествено раково образувание, пуснали бяха метастази от първоначалните си хранилища към стари тавански помещения, подземни крипти и празни кули. Вигор половин година беше проучвал досиетата на ватикански шпиони от миналото, негови отдавнашни колеги, агенти, внедрени на правителствени постове по целия свят — много от досиетата бяха кодирани и разказваха за политически интриги, обхващащи стотици години.

Вигор знаеше, че Ватиканът е колкото духовна, толкова и политическа институция. И врагове и на духовната, и на политическата му битност се стремяха да подкопаят Светия престол. Дори и днес. Задачата на свещеници като Вигор беше да стоят на пост между Ватикана и света. Тайни бойци, удържащи фронта. И макар Вигор да не беше съгласен с всичко, сторено в миналото и дори в настоящето, вярата му оставаше непоколебима… също като самия Ватикан.

Той се гордееше, че служи на папската институция.

Империи се издигаха и падаха. Философски течения идваха и си отиваха. Но в крайна сметка Ватиканът оставаше, оцеляваше, все така солиден и непоклатим. Той беше история, време и вяра, всичките запазени в камък.

Дори тук много от най-големите съкровища на света бяха защитени в заключените трезори, сейфове, килери и тъмните дървени стаички, наречени armadi, на Тайния архив. В едно чекмедже се пазеше писмо от Мария Стюарт, написано ден преди да я обезглавят; в друго — любовните писма на крал Хенри VIII и Ан Болейн. Имаше документи на Инквизицията, от процеси срещу вещици, от кръстоносните походи, писма от един персийски хан и една императрица от династията Мин. И може би най-мистериозният от всички — в една заключена метална кутия в специален трезор лежеше скрита Третата тайна на Фатима. Само на папата беше разрешено да прочете съдържанието й, третото пророчество на сестра Лучия дос Сантос от Фатима. То предсказваше Третата световна война и датата на свършека на света.

Но онова, което Вигор търсеше в момента, не се охраняваше чак толкова строго.

Нужно беше само дълго да се изкачваш.

Имаше още една улика, която искаше да погледне, преди да тръгне за Германия с Рейчъл.

Стигнаха до малкия асансьор към горните помещения на Архивите, наречени piani nobili, или „благородните етажи“. Влязоха, Джейкъб натисна бутона и малката клетка се разтресе и пое със скърцане нагоре.

— Къде отиваме? — попита Джейкъб.

— В Torre dei Venti.

— Кулата на ветровете? Защо?

— Там се пази един древен документ. Копие от „Описание на света“ от шестнайсети век.

— Книгата на Марко Поло?

Той кимна. Асансьорът спря с подрусване. Излязоха и тръгнаха по дълъг коридор.

Джейкъб ускори крачка да настигне преподавателя си.

— Какво общо имат приключенията на Марко Поло с влъхвите?

— В тази книга той разказва митове от древна Персия, в които се споменава за влъхвите и какво е станало с тях. Всичко се върти около дар, даден им от детето Христос. Камък с велика сила. На основата на този камък влъхвите уж създали мистично братство на тайнствена мъдрост. Бих искал да проследя тази легенда.

Коридорът свърши при Кулата на ветровете. Празните стаи на тази кула бяха превзети от Тайния архив. За съжаление стаята, която търсеше Вигор, беше на последния етаж.

Той прокле липсата на асансьор и пое по тъмното стълбище, като прекъсна временно лекцията си, решил да пести дъх за дългото изкачване. Спиралното стълбище се извиваше ли, извиваше. Продължиха мълчаливо, докато най-сетне стълбището не се отвори към една от най-удивителните стаи във Ватикана.

Стаята на меридиана.

Джейкъб онемял загледа фреските, покриващи стените и тавана — изображения на библейски сцени с херувими и облачета отгоре. Едно-единствено копие от светлина, проникващо през малка дупка в стената, пронизваше прашния въздух и се забиваше в настлания с мраморни плочи под с вдълбани символи на зодиака. Линия, маркираща меридиана, разполовяваше пода. Тази стая беше слънчевата обсерватория от шестнайсети век, използвана за създаването на Григорианския календар. Пак тук Галилей се беше опитал да докаже теорията си, че Земята се върти около слънцето.

За жалост се беше провалил и провалът му се беше пре-върнал в препъникамък за отношенията между католичес-ката църква и научната общност. До ден днешен Църквата се опитваше да компенсира тогавашното си късогледство.

Вигор си пое дъх след дългото изкачване, изтри потта от челото си и поведе Джейкъб към съседна стая, в която се влизаше от Стаята с меридиана. На задната й стена имаше библиотека, претъпкана с книги.

— Според общия индекс книгата, която търсим, трябва да е на третия рафт.

Джейкъб пръв влезе в стаята и се спъна в опънатата през прага на вратата жица.

Вигор чу звука от скъсването. Нямаше време за предупреждения.

Взривното устройство избухна и изхвърли тялото на Джейкъб през прага право върху него.

Двамата се строполиха назад, а откъм вратата се ливна стена от пламък и изрева над тях като разярен дракон.