Джеймс Ролинс
Карта от кости (11)

ОСКВЕРНИТЕЛИ

25 юли, 21:54

10. Ватиканът

 

Първият трус изхвърли Вигор във въздуха. Или пък земята се беше сринала под краката му. Във всеки случай той полетя.

Викове изпълниха базиликата.

Докато падаше към пода, той се възползва от възможността да забие лакът право в носа на предателя Алберто, който беше политнал назад при труса. Замахна повторно и го удари силно в адамовата ябълка.

Мъжът се строполи тежко на пода. Пистолетът падна от ръката му. Вигор го грабна миг преди вторият трус да го събори на колене. Базиликата вече кънтеше от писъци и стонове. Но под всичко това се долавяше дълбока, куха вибрация, сякаш камбана, голяма колкото базиликата, е била ударена и всички са се озовали затворени в нея.

Вигор си спомни описанието, дадено от единствения оцелял свидетел на трагедията в Кьолн. Натиск, все едно стените се приближавали една към друга. Същото ставаше и сега. Всички звуци — виковете, молбите, молитвите — се чуваха съвсем ясно, но и някак приглушено.

Изправи се. Подът продължаваше да трепери. Плочите от излъскан мрамор сякаш се къдреха на вълни като вода. Вигор затъкна пистолета под колана си.

Обърна се да помогне на папата и кардинал Спера.

Пристъпи напред и в този миг го усети, още преди да го е видял. Внезапно повишаване на налягането, което го оглуши и сякаш смачка вътрешностите му. После го отпусна. Горе, при основата на четирите бронзови колони на Берниновия балдахин, огнени каскади от електрическа енергия се издигнаха на спирали, пукаха и хвърляха искри.

Плъзнаха се нагоре по колоните, после по тавана на балдахина и се срещнаха при златния глобус. Изтрещя гръм. Земята се разтресе отново и мраморният под се напука. От глобуса изригна ярка разклонена светкавица. Стрелна се нагоре, удари се в купола на Микеланджело и затанцува по него. Подът на базиликата подскочи отново, още по-силно отпреди.

По купола плъзнаха пукнатини. Заваля дъжд от мазилка, Базиликата се срутваше.

 

21:57

 

Монк с мъка се надигна. В едното му око се стичаше кръв. Беше паднал по лице в ъгъла на една крипта и сблъсъкът беше напукал очилата му и му беше сцепил веждата.

Не виждаше нищо. Клекна и затърси опипом оръжието си. Вграденото в пушката устройство за нощно виждане щеше да му е от полза сега.

Опипваше пода, който продължаваше да вибрира под пръстите му. След първия трус стрелбата беше спряла напълно.

Протегна ръка и заописва широки дъги по пода около себе си. Пушкалото му не можеше да е излетяло далеч.

Усети нещо твърдо с върховете на пръстите си.

Слава Богу.

Протегна още малко ръка и осъзна грешката си. Не беше прикладът на пушката му. А върхът на нечий ботуш.

Миг по-късно усети горещо дуло, опряно в черепа му.

По дяволите!

 

21:58

 

Грей чу изстрел от пушка в другия край на некропола. Това беше първият изстрел след началото на трусовете, които го бяха изхвърлили от металната платформа. Беше паднал близо до мавзолея с лаптопа. Свил се беше на топка, нещо го беше ударило силно в рамото, но очилата и пистолета си беше опазил. За разлика от радиостанцията.

Каменната улица бе засипана с парчета стъкло от прозореца на платформата — беше се пръснал още при първия силен трус.

Грей се огледа. Горе на металната платформа откъм гробницата все така се изливаше светлина. Трябваше да разбере какво става там. Но не можеше да щурмува портата сам. Не и без поне да познава терена.

Вмъкна се в мавзолея. Камерите, които беше поставил, би трябвало още да предават образ към лаптопа.

Проснат по корем, покри входа с пистолета в едната си ръка, а с другата включи лаптопа. Двойният образ се появи на екрана. Нищо не изглеждаше по-различно отпреди. Двама мъже с пушки, насочени към портата — охраната на Раул. Но от самия Раул нямаше следа. Гробницата изглеждаше същата. Ала образът, целият образ на екрана, пулсираше леко, в ритъм с вибрациите на каменния под. Сякаш камерите приемаха някакво излъчване, генерирано от зареденото устройство, някакво енергийно поле.

Къде беше Раул?

Грей протегна ръка и върна записа с цяла минута назад — стопира го там, където Раул стоеше до гробницата с дистанционното в ръка.

На екрана Раул завъртя ръчката и се обърна да види резултата. Зелени светлинки грейнаха по повърхността на двете чинии, прикрепени към страните на гробницата. Някакво движение привлече вниманието на Грей и той центрира образа върху малкия отвор в гробницата и го увеличи. Цилиндърът с амалгамния прах завибрира… после се издигна над пода.

Левитираше.

Грей започваше да разбира. Спомни си казаното от Кат за способността на прахообразните метали в м-състояние да левитират, когато са поставени в силно магнитно поле, и да се държат като свръхпроводници. Спомни си и намагнитизирания кръст, който Монк случайно беше открил в Кьолн. Плочите със зелените светлинки явно бяха електромагнити, нямаше друго обяснение. Прословутото устройство на Двора се състоеше от прости магнити, които създаваха електромагнитно поле около амалгамата и активираха свръхпроводника в м-състояние.

Грей вече разбираше механизма на пулсиращата отвътре навън енергия.

Знаеше какво е убило богомолците.

О, Господи…

Изведнъж образът подскочи — първият трус. За секунда изображението се срина напълно, после се възстанови, леко накриво заради изместването на камерата. Раул отстъпи за-нишком от гробницата.

Грей не разбираше защо. На пръв поглед не ставаше нищо особено.

После го забеляза, полускрито в ярката светлина на фенерчетата. В основата на гробницата един участък от каменния под бавно се спускаше под ъгъл надолу, образуваше тясна рампа, водеща под гробницата. Синя потрепваща светлина сияеше някъде долу. Раул застана пред камерата и закри гледката. После пое по рампата и остави двамата си пазачи сами.

Ето къде беше изчезнал.

Грей превъртя записа до настоящия момент. През неравни интервали откъм рампата бликаше ярко сияние, ослепителни изливи бяла светлина. Светкавица на фотоапарат. Раул документираше видяното долу.

След няколко секунди и самият той се появи изпод земята.

С крайно доволна физиономия.

Беше спечелил.

 

21:59

 

Просната по корем на покрива на мавзолея, Кат успя да стреля и свали стрелеца, опрял пушка в главата на Монк. Но пореден трус отклони следващия й изстрел встрани от целта. Другият стрелец от отряда на Двора не се поколеба. Сигурно се беше досетил къде се е скрила, по посоката, в която беше паднало тялото на другаря му.

Наведе се и удари Монк с металната дръжка на ловджийски нож, после го вдигна пред себе си като жив щит. Притисна острието към шията му.

— Излез! — извика той на английски със силен акцент, като че ли родният му език беше немски или нещо подобно. — Или реже глава на този тук.

Кат затвори очи. Същото като в Кабул. Двамата с капитан Маршал бяха изпратени да измъкнат двама пленени войни-ци, колеги от екипа им. И тогава ги заплашиха с обезглавяване. Но те нямаха избор. Макар онези да ги превъзхождаха числено три към едно, те нападнаха, тихо, само с ножове. Но тя беше пропуснала един пазач, скрил се в ниша. Изтрещя пушка и Маршал падна. Кат беше елиминирала този последен пазач само с един удар с ножа, но за капитана вече беше късно. Беше държала тялото му, докато той издъхваше, раздиран от ужасна болка, очите му впити в нейните, умоляващи, разбиращи, невярващи… после нищо. Оцъклени, мъртви очи. Един жизнен, нежен мъж, изчезнал като дим.

— Излез веднага! — извика онзи от дъното на некропола.

— Кат? — повика я Рейчъл в слушалката и я докосна по лакътя. Лейтенантката лежеше до нея на покрива.

— Ти не се показвай — каза Кат. — Опитай се да стигнеш до някое от въжетата, които извеждат оттук. — Такъв беше първоначалният им план: да скачат от покрив на покрив, да се доберат до някое от въжетата, които още висяха от горното ниво, да вдигнат тревога и да докарат подкрепления. Този план не биваше да се проваля.

Рейчъл също го знаеше.

Кат си имаше свой дълг. Претърколи се по покрива на мавзолея и скочи леко на пръсти. Шмугна се няколко крипти по-нататък, за да прикрие предишната си позиция и да остави на Рейчъл пространство за бягство, после пристъпи на открито, на десетина метра от мъжа, който държеше Монк. Вдигна ръце и хвърли пистолета си настрани. Преплете пръсти и ги сложи на тила си. После каза студено:

— Предавам се.

Зашеметен и сляп, Монк се задърпа, но онзи беше обучен достатъчно добре, за да овладее съпротивата му — свали го на колене и притисна ножа по-силно до шията му. Кат се вгледа в очите на Монк, докато крачеше напред.

Три стъпки.

Онзи се поотпусна. Кат забеляза, че върхът на ножа се отклонява леко встрани.

И това стигаше.

Хвърли се напред и изтегли ножа от канията на китката си. Използва инерцията си да го метне. Ножът прелетя разстоянието за миг и се заби в окото на мъжа. Той падна назад и повлече и Монк.

Кат измъкна втори нож от ботуша си и го метна в посоката, указана й от Монк и от едва доловимото раздвижване в сенките. Трети стрелец. Чу се кратък вик. От сенките се строполи мъж, пронизан в гърлото.

Монк се надигна неуверено, пръстите му зашариха трескаво и откриха ножа на другия мъж. Беше си изгубил очилата, а Кат нямаше резервни. Налагаше се да го води.

Помогна му да се изправи и преметна ръката му през рамото си.

— Спокойно, ще те водя.

Обърна се и в същия миг я заля светлина на фенерче. Усилена от очилата и за нощно виждане, тя я прониза чак до тила, ослепителна и болезнена.

Четвърти стрелец.

Който беше пропуснала.

Отново.

 

22:02

 

Грей забеляза на компютърния екран внезапната светлина някъде дълбоко в некропола. Това не можеше да е на добре. Така се и оказа. В едната половина на разделения си екран видя как Раул вдига радиото до ухото си и се усмихва доволно. В другата половина видя как подкарват Кат и Монк под прицел; ръцете им бяха стегнати зад гърба с жълто тиксо.

Избутаха ги по стъпалата до платформата.

Раул остана при гробницата. Земята продължаваше да трепери. Единият от помощниците му стоеше до него; другият се беше спуснал под гробницата.

Раул повиши глас:

— Капитан Пиърс! Лейтенант Верона! Излезте или тези двамата ще умрат!

Грей не помръдна. Не разполагаше с човешка и огнева мощ да обърне ситуацията в своя полза. Нямаше начин да ги спаси. А да се подчини на искането на Раул означаваше само да се прости и със своя живот. Раул щеше да ги убие всичките. Затвори очи с мисълта, че обрича колегите си на смърт.

Нов глас го накара да ги отвори.

— Излизам! — Рейчъл се появи в обсега на втората камера, ръцете й бяха вдигнати във въздуха.

Кат поклати глава. Тя също разбираше колко глупава е постъпката на италианката.

Двама въоръжени стрелци пресрещнаха Рейчъл и я заведоха при другите.

Раул пристъпи напред, насочи тежък пистолет към рамото на Рейчъл и изрева:

— Това е петдесет и шести калибър, Пиърс! Ще й откъсне ръката! Излез или ще започна дай късам крайниците един по един! Броя до пет!

Грей видя ужаса в очите на Рейчъл.

Можеше ли да гледа как разкъсват приятелите му на парчета? И ако го направеше, какво щеше да спечели? Докато той се криеше, Раул и хората му щяха да унищожат всички улики, скрити тук. И смъртта на другите щеше да е напразна.

— Пет…

Погледна към лаптопа, към Рейчъл…

Нямаше избор.

Преглътна един стон, смъкна раницата от гърба си, измъкна нещо от един вътрешен джоб и го скри в шепата си.

— Четири…

Грей превключи лаптопа на тъмен режим и го затвори. Ако самият той не оцелееше, поне можеше да се надява, че компютърът ще послужи като доказателство за случилото се тук.

— Три…

Грей изпълзя от мавзолея и заобиколи, за да скрие позицията си.

— Две…

Свърна назад към главната улица. — Едно…

Преплете пръсти и ги вдигна над главата си, после се показа.

— Тук съм. Не стреляй!

 

22:04

 

Рейчъл гледаше как водят Грей към тях.

По мрачното му лице разбра, че е сгрешила. Надявала се бе да му спечели малко време, време да направи нещо, за да ги спаси или да спаси поне себе си. Не искаше тя да е последната на свобода в некропола, да стои настрани и да гледа как другите ги убиват.

И макар Кат да се беше предала заради Монк, поне се беше опитала да го спаси, нищо че планът й се оказа неуспешен. Рейчъл, от своя страна, беше действала, водена единствено от вярата си в способностите на Грей.

Водачът на Драконовия двор я бутна настрани, без да сваля очи от Грей, който се качваше по платформата, Вдигна тежкия си пистолет и го насочи към гърдите на Грей.

— Ти ми причини предостатъчно неприятности — каза Раул и вдигна предпазителя. — И никаква телесна броня няма да спре този куршум.

Грей не му обърна внимание.

Очите му срещнаха очите на Монк, на Кат… после и тези на Рейчъл.

Разтвори леко пръстите върху главата си и между тях се показа матовочерно яйце. Каза само една дума:

— Очите.

 

22:05

 

Грей разчиташе, че вниманието на Раул и хората му ще е приковано върху него, когато гранатата избухне над главата му. Макар да беше стиснал до болка очи, алената експлозия на светлинния заряд сякаш прогори клепачите му.

Ослепен, той се хвърли па земята и се претърколи встрани.

Чу гръмотевичния трясък на пистолета на Раул.

Посегна към ботуша си и измъкна глока си.

И щом светлинната експлозия угасна, отвори очи.

Един от хората на Раул лежеше под стълбите с голяма колкото юмрук дупка в гърдите — беше го улучил куршумът, предназначен за Грей.

Раул изрева и скочи от платформата, като слепешката обсипа платформата с куршуми.

— Залегни! — извика Грей.

Тежките куршуми пробиваха дупки в стоманата.

Другите паднаха на колене. Ръцете на Кат и Монк още бяха вързани зад гърбовете им.

Грей се извъртя, ритна един зашеметен стрелец в краката и го събори от платформата. Застреля друг, който бе приклекнал под стълбите.

Огледа се за Раул. За толкова едър мъж той се движеше удивително бързо. Беше скочил някъде извън полезрението му и продължаваше да стреля изотдолу, куршумите пробиваха дупки в платформата.

Грей не знаеше колко време ще трае ефектът на светлинната граната. Трябваше да действат веднага.

— Назад! — изсъска той на другите. — През портата!

За момента Раул не стреляше, сигурно за да презареди. Но нямаше съмнение, че отново ще ги нападне.

Някъде в некропола се чуха викове. Още стрелци. Стичаха се да помогнат на застрашените си другари.

И сега какво? Оставаше му само един пълнител.

Някой зад него извика.

Грей погледна през рамо. Рейчъл залиташе назад, размахваше ръце във въздуха. Сигурно светлинната бомба беше зашеметила и нея. В мрака не беше забелязала тясната рампа Пред гробницата и беше стъпила заднишком на нея. Сграбчи лакътя на Кат в инстинктивен опит да спре падането си.

Но Кат не очакваше да я повлекат така и също загуби равновесие.

Двете се катурнаха и се затъркаляха надолу. Монк и Грей се спогледаха.

— Мамка му!

— Долу — каза Грей. Това беше единственото убежище, а и без това трябваше да опазят уликите под гробницата, каквито и да бяха те.

Монк слезе пръв, залиташе заради вързаните си зад гърба ръце.

Грей го последва под нов дъжд от куршуми. Парчета камък се разхвърчаха от фасадата на гробницата. Раул беше презаредил. И се опитваше да им попречи да слязат долу.

Грей се завъртя и погледът му попадна на зелената светлинна върху една от двете плочи, прикрепени към гробницата. Още беше активирана. Нямаше време да мисли, трябваше да действа — и той взе решение. Прицели се и стреля.

Куршумът разкъса дебелия сноп жици, водещ към плочата. Зелената светлинка примигна и угасна.

Грей хукна надолу по каменната рампа. Земята изведнъж спря да трепери. Ушите му изпукаха от внезапно изравнилото се налягане. Устройството беше дало на късо.

И в същия миг изпод краката му се чу силно стържене.

Грей се хвърли напред и падна в малка пещера в края на рампата, естествен скален джоб от вулканичен произход, каквито имаше много в хълмовете на Рим.

Зад него рампата се вдигаше, затваряше входа.

Грей се надигна и насочи пистолета към стесняващия се отвор. Както се беше надявал, активирането на устройството беше отворило гробницата и по същия начин деактивирането му я затваряше. Раул продължаваше да стреля отвън и куршумите му се забиваха в камъка.

Твърде късно, доволно си помисли Грей.

С едно последно изтъркване рампата над тях се затвори.

Настана мрак — но не непрогледен.

Грей се обърна.

Другите се бяха събрали около плоча от металночерна скала, положена на пода. Осветяваше я миниатюрна синя клада.

Грей се приближи. Около плочата едва имаше място и за четиримата.

— Хематит — каза Кат. Явно беше познала скалата, нали беше геоложка. Погледна затворилата се рампа, после отново плочата. — Железен окис.

Наведе се да разгледа сребристите линии, врязани в повърхността, миниатюрни реки на черния фон, осветени от синия пламък.

Огънят бавно намаля, смали се до пламъче, после угасна. Монк привлече вниманието им към нещо по-неотложно. Още един светещ предмет.

— Вижте!

Грей отиде при него. В един ъгъл на тъмната пещера имаше познат сребърен цилиндър. Запалителна граната. И таймер, който отброяваше секундите в мрака.

04:28

04:27

Грей си спомни, че единият от помощниците на Раул се беше спуснал тук, след като водачът им беше свършил със снимките. Слязъл беше да заложи бомбата.

— Изглежда, са смятали да унищожат тази улика — каза Монк и клекна да разгледа устройството. — Проклета работа.

Грей вдигна поглед към затворилата се рампа. Може би стрелбата на Раул отпреди малко не бе имала за цел да ги задържи далеч от рампата… а да ги вкара в капана й.

Погледна отново бомбата.

След като светликът върху хематитовата плоча беше угаснал, единствената светлина в пещерата идваше от таймера.

04:04

04:03

04:02

 

22:06

 

Вигор усети внезапния спад на налягането. Вълната от електричество, раздиращо купола, се беше разпръснала за секунди. Енергията се беше стопила като призрачни синкави паяжини.

Въпреки това хаосът в базиликата не стихваше. Половината богомолци бяха успели да избягат, но изходите се бяха задръстили и това забавяше по-нататъшната евакуация. Швейцарската гвардия и ватиканската полиция правеха всичко по силите си да помогнат.

Някои се криеха под скамейките. Десетки бяха пострадали от падащата мазилка и седяха, стиснали с окървавени пръсти раните си. Помагаха им шепа смелчаци, истински християни.

Швейцарската гвардия се беше притекла на помощ на папата. Той обаче беше отказал да напусне църквата, като капитан на потъващ кораб. Кардинал Спера стоеше неотлъчно до него. Бяха се оттеглили от балдахина в относителната безопасност на параклиса на Клементина.

Вигор тръгна към тях. Хаосът постепенно стихваше. Редът се възстановяваше. Вигор вдигна поглед към пострадалия купол. Той беше удържал — дали заради Божията милост, или заради инженерния гений на Микеланджело, не искаше да гадае.

— Свърши ли се? — попита го кардинал Спера.

— Ами… не знам — честно отговори Вигор. Имаше си по-голяма тревога.

Костите бяха възпламенени. Това беше ясно.

Но какво означаваше това за Рейчъл и другите?

Чу се нов глас, силен и свикнал да дава нареждания. Вигор се обърна и видя един широкоплещест побелял мъж да крачи към тях. Беше с черна униформа, фуражката беше под мишницата му. Генерал Жозеф Ренде, семеен приятел и шеф на местното карабинерско управление Париоли. Сега вече Вигор разбра защо редът се беше възстановил сравнително бързо. Карабинерите се бяха отзовали навреме и с целия си наличен състав.

— Защо Негово светейшество още е тук? — попита Ренде и кимна към папата, който бе плътно наобиколен от облечени в черно кардинали.

Вигор нямаше време да му обяснява. Стисна го за лакътя и прошепна:

— Трябва да слезем долу. В Изкопа. Ренде се намръщи.

— Току-що от управлението ми предадоха съобщение от Рейчъл — нещо за обир долу. И тогава започна цялата тази бъркотия.

Вигор поклати глава. Идеше му да се разкрещи от безсилие, но вместо това заговори твърдо и спокойно:

— Съберете колкото можете повече хора. Трябва да слезем долу. Веднага!

Генералът не чака да му повтарят, а реагира моментално — залая отсечени команди. Мъже в черни униформи се застичаха към него отвсякъде, всичките въоръжени.

— Насам! — каза Вигор и хукна към вратата на ризницата. Входът към Изкопа беше от другата страна, недалеч. Въпреки това Вигор имаше чувството, че се бавят фатално.

Рейчъл…

 

22:07

 

Грей стоеше на колене до Монк. Беше освободил китките на двамата си колеги с един нож, който Кат беше скрила в Дрехите си. Монк беше взел очилата му за нощно виждане, за да улесни задачата си.

— Сигурен ли си, че не можеш да я обезвредиш? — попита Грей.

— Ако имах повече време, по-добри инструменти… и ако беше по-светло… — Монк го погледна и поклати глава.

Грей погледна святкащия в тъмнината таймер.

02:22

02:21

Изправи се и отиде при Кат и Рейчъл от другата страна, Кат оглеждаше механизма на рампата с очите на опитен инженер. Усети приближаването на Грей, без да се обръща.

— Механизмът е съвсем прост — каза тя. — Разчита само на тежест, която държи рампата затворена. Ако махнеш тежестта, механизмът и гравитацията отварят рампата. Но нещо не се връзва.

— Какво имаш предвид?

— Доколкото мога да преценя, въпросната тежест — нещо като плоча-спусък — се намира под гробницата над главите ни.

— Гробът на свети Петър?

Кат кимна и го отведе малко настрани.

— Ето тук са издърпали стабилизиращия щифт, след като са затиснали плочата с гробницата. След това единственият начин да се отвори рампата е като се отстрани гробницата на Свети Петър от плочата. Само че нищо такова не се случи, когато Драконовият двор активира устройството си.

— Може и да се е случило… — Грей се спомни как цилиндърът със свръхпроводимата амалгама се беше издигнал във въздуха. — Кат, помниш ли какво ни разказа за експериментите, проведени в Аризона — тестването на прахообразните метали в м-състояние? Как при намагнитизиране тежали по-малко от нула?

Тя кимна и каза:

— Защото прахът всъщност е левитирал съда, в който се е намирал.

— Мисля, че същото се е случило и тук. Видях как цилиндърът с амалгамата левитира, след като включиха устройството. Може би полето около амалгамата е въздействало и на гробницата, също като при онзи лабораторен съд. Без да повдига масивната конструкция, амалгамата е намалила тежестта на каменната гробница.

Очите на Кат се разшириха.

— И механизмът се е задействал!

— Именно. Това подсказва ли ти как да отворим рампата оттук?

Кат отново се взря в механизма. После бавно поклати глава.

— Боя се, че не. Освен ако не преместим някак гробницата. Грей погледна таймера.

01:44

 

22:08

 

Вигор се спусна на бегом по витото стълбище към Изкопа. Не забеляза следи от влизане с взлом. Стигна до тясната врата.

— Чакай! — извика зад него генерал Ренде. — Нека някой от моите хора влезе първи. Ако има враждебни…

Вигор не му обърна внимание и натисна резето. Отключено. Слава Богу. Нямаше резервен ключ.

Натисна с рамо вратата. Тя не помръдна.

Той отскочи назад и заразтрива рамото си.

Вдигна резето и натисна отново.

Вратата не помръдваше, сякаш беше подпряна или закована от другата страна.

Вигор погледна към генерал Ренде.

— Нещо не е наред.

 

22:08

 

Рейчъл гледаше немигащо таймера, който вече отброяваше под една минута.

— Трябва да има и друг изход!

Грей поклати глава на напразната й надежда.

Рейчъл обаче не се отказа. Може и да не разбираше от инженерство, нито от обезвреждане на бомби. Но определено познаваше римската история.

— Няма кости — каза тя.

Грей я погледна, все едно се съмняваше в здравия й разсъдък.

— Кат — каза тя, — ти спомена, че някой е трябвало да издърпа стабилизиращия щифт при първоначалното задейс-тване на механизма и така да затвори рампата. Нали?

Кат кимна.

Рейчъл погледна другите.

— Тогава той е щял да се окаже заключен тук. Къде са костите му?

Очите на Кат се разшириха.

— Има друг изход! — възкликна Грей.

— Току-що казах същото. — Рейчъл извади от джоба си кибрит и драсна една клечка. — Трябва просто да открием отвор. Навярно таен тунел.

— Запалете си по една — каза Монк.

След секунди и четиримата държаха запалени клечки. Впериха поглед в пламъчетата — чакаха ги да потрепнат или да запламтят по-силно, което щеше да е издаинически знак за скрит изход.

Рейчъл се разприказва от нерви.

— Ватиканският хълм е наречен така по името на гадателите, които се събирали тук. „Vates“е латинската дума за „виждащ бъдещето“. Като много от оракулите по онова време, те се криели в пещери като тази и в тях изричали пророчествата си.

Гледаше пламъчето на клечката си, докато се придвижваше покрай стената. Нищо.

Опита се да не поглежда към таймера, но не се сдържа.

00:22

— Може би е зазидан — измърмори Монк. Рейчъл запали нова клечка.

— Разбира се — продължи тя на ръба на паниката, — повечето оракули били шарлатани. Както при прословутите сеанси в края на деветнайсети и началото на двайсети век, предсказателят обикновено имал съучастник, скрит в тайна ниша или тунел.

— Или под масата — каза Грей. Беше клекнал до хематитовата плоча. Държеше клечката си ниско до земята. Пламъчето трептеше и хвърляше танцуващи сенки по стените. — Побързайте.

Нямаше нужда да ги подканя.

00:15.

Това беше достатъчна мотивация.

Монк и Грей хванаха плочата и приклекнаха. После изпъшкаха и я вдигнаха.

Кат беше коленичила до тях и държеше запалена клечка.

— Има тесен тунел!

— Влизайте — нареди Грей.

Кат махна на Рейчъл да влезе първа.

Кладенецът беше стръмен и тя лесно се придвижи надолу, плъзгаше се по задник. Кат се спусна след нея, после и Монк.

Рейчъл се извъртя да погледне назад, броеше наум. Оставаха четири секунди.

Монк подпря плочата с гръб и Грей се вмъкна с главата напред между разтворените му крака.

— Давай, Монк!

— Не е нужно да ми го казваш два пъти.

Монк се наведе и тежестта на плочата го тласна в кладенеца.

— Надолу! Надолу! — извика Грей. — Колкото се може по — … Експлозията изяде остатъка от изречението му. Рейчъл, все още обърната назад и нагоре, видя оранжеви пламъци да облизват ръбовете на плочата.

Монк изруга.

Рейчъл заряза всяка предпазливост и се хързулна надолу. Шахтата ставаше все по-стръмна. Скоро вече се пързаляше по задник във влажния тунел и по никакъв начин не можеше да овладее нито скоростта, нито посоката на движението си.

Чу се нов звук.

Рев на вода.

О, не…

 

22:25

 

След петнайсетина минути Грей помогна на Рейчъл да излезе от река Тибър. Трепереха дружно на брега. Зъбите й тракаха. Той я притисна до себе си и заразтрива раменете и гърба й.

— Аз… добре съм — каза тя, но не се отдръпна, дори напротив — сгуши се още повече в прегръдките му.

Монк и Кат излазиха от водата, мокри и кални.

— Трябва да се движим — каза Кат. — Иначе настинката ни е сто процента сигурна.

Монк се засмя.

Грей тръгна по високия бряг. Къде всъщност бяха? Шахтата ги беше изхвърлила в подземен поток. В пълния му мрак можеха само да се държат за коланите и да се оставят на течението, с надеждата че то ще ги изведе на безопасно място.

По време на подземното им пътешествие Грей беше напипал части от зидария — изглежда, бяха попаднали в древен отточен канал или нещо подобно. Оттам се озоваха в лабиринт от канали. Продължиха с течението, докато накрая не стигнаха искрящ водоем, явно осветяван от отразена светлина някъде в края на тунела. Грей обходи водоема и откри къс каменен проход, който се изливаше в реката.

Другите го последваха — и сега всички бяха под звездното небе и пълната луна, която се отразяваше в реката. Бяха успели.

Монк изстиска ризата си и погледна назад към канала.

— Щом са имали задна вратичка, защо им е била цялата тази сложна история с костите на влъхвите?

Грей беше размишлявал по същия въпрос и беше стигнал до отговор.

— Никой не би могъл да открие задната вратичка случайно. Съмнявам се, че и самият аз бих могъл да намеря обратния път през онзи лабиринт. Древните алхимици са скрили уликата си по такъв начин, че търсещият я трябва не само да разгадае гатанката, но и да познава и разбира в някаква степен амалгамата и нейните свойства.

— Било е замислено като тест — каза Рейчъл, потръпваща на лекия вятър. Явно и тя беше размишлявала върху този въпрос. — Изпитание преди да продължиш.

— Аз бих предпочел тест с многовариантен избор — намусено отбеляза Монк.

Грей поклати глава и се закатери по брега. С едната си ръка помагаше на Рейчъл. Силното й треперене постепенно спря и само от време на време я разтърсваха тръпки.

Озоваха се на някаква улица. От другата й страна имаше парк. А по-нагоре по хълма базиликата „Св. Петър“ грееше златна на фона на нощното небе. Около нея виеха сирени и лампите на пожарни и полицейски коли и линейки примигваха в оттенъци на червено и синьо.

— Трябва да разберем какво е станало там — каза Грей.

— И да отидем някъде, където има баня и гореща вода — измърмори Монк.

Грей не възрази.

 

23:38

 

След час Рейчъл седеше, увита в топло одеяло. Още беше с мокрите си дрехи, но поне пътят дотук и разгорещените спорове със серия от упорити представители на охраната я бяха постоплили.

Всички се намираха на сигурно място в офиса на държавния секретар на Светия престол. Стаята беше украсена с фрески, креслата и двата дълги срещуположни дивана бяха с плюшена тапицерия. С тях в стаята бяха кардинал Спера, генерал Ренде — и дълбоко облекченият й вуйчо.

Вигор седеше до Рейчъл и държеше ръката й. Не я беше пуснал, откакто си бяха пробили път през кордона, за да стигнат дотук.

Двете групи бяха обменили накратко информация за случилото се.

— И Драконовият двор се е измъкнал пак, така ли? — попита Грей.

— Дори труповете са изнесли — каза Вигор. — Отне ни десет минути да разбием долната врата. И заварихме само няколко захвърлени оръжия. Сигурно са си отишли откъдето са дошли — през покрива. Грей кимна.

— Поне костите на свети Петър са непокътнати — каза кардинал Спера. — Щетите по базиликата и некропола могат да се отстранят. Но ако бяхме изгубили реликвите… — Той поклати глава. — Задължени сме на всички ви, много.

— И никой от богомолците не е загинал по време на големия танц в базиликата — каза Рейчъл с не по-малко облекчение.

Генерал Ренде вдигна една папка.

— Порезни рани, отоци, синини и няколко счупени кости, Повече хора са пострадали в мелето при вратите, отколкото от трусовете.

Кардинал Спера въртеше разсеяно двата златни пръстена, обозначаващи поста му, по един на всяка ръка, като посягаше тук към единия, ту към другия — несъзнателен тик, който издаваше безпокойството му.

— А пещерата под гробницата? Какво намерихте там? Рейчъл се намръщи.

— Имаше…

— Беше много тъмно и не се виждаше почти нищо — прекъсна я Грей. Улови погледа й — в неговия се четеше извинение, но и твърдост. — Имаше една голяма плоча с някакъв надпис, но подозирам, че запалителната бомба я е обгорила.

Може и никога да не разберем какво е имало там. Рейчъл разбираше неохотата му да навлиза в подробности. Главният префект на архивите беше изчезнал по време на бъркотията, и той като Драконовия двор. Щом префект Алберто бе работил за Двора, кой друг можеше да участва в конспирацията? Кардинал Спера вече беше обещал да претърси стаята и личната документация на Алберто. Може би това щеше да им подскаже нещо.

Междувременно дискретността беше от първостепенно значение.

Грей се окашля.

— Ако сме приключили с разбора, бих оценил ватиканското гостоприемство във вид на стаи, където да се преоблечем и да починем поне малко.

— Разбира се. — Кардинал Спера се изправи. — Ще наредя да ви заведат.

— Бих искал и да огледам още веднъж Изкопа. Да видя дали не сме пропуснали нещо.

Генерал Ренде кимна.

— Един от моите хора ще ви придружи. Грей се обърна към Монк и Кат.

— Ще се видим по-късно в стаите ви. — Очите му пробягаха към Рейчъл и Вигор, в знак че включва и тях.

Рейчъл кимна, разбрала мълчаливата команда.

„Не говорете с никого“.

Щяха да разговарят по-късно, насаме.

Грей излезе с генерал Ренде.

Рейчъл го гледаше как излиза и си мислеше за ръцете му около себе си. Уви се по-плътно с одеялото. Не беше същото.

 

23:43

 

Грей тръгна право към мавзолея, където беше скрил нещата си. Намери раницата си непокътната.

Един млад карабинер стоеше до него, изправен като да беше глътнал бастун. Червените кантове на униформата му се спускаха прави като улуци, а белият шарф бе като теглен с линия диагонал през гърдите му. Сребърната му кокарда лъщеше като излъскана с плюнка.

Младежът изгледа раницата все едно Грей току-що я беше откраднал.

Грей не си направи труда да му обяснява. Мислите му бяха заети с твърде много неща. Макар раницата му да си беше тук, лаптопа го нямаше. Някой го беше взел. Само един човек би откраднал компютъра и би оставил раницата — някой, чието отсъствие тази вечер определено се набиваше на очи.

Сейчан.

Ядосан, Грей излезе от некропола. Младият карабинер познаваше пътя и Грей го следваше, почти без да забелязва вътрешните дворове, стълбищата и коридорите. Мозъкът му работеше трескаво. След петминутен преход влетя в апартамента, предоставен на колегите му, като заряза ескорта си навън, Централната стая се пръскаше по шевовете от позлатени декорации, бродирана тапицерия и богати гоблени. Масивен кристален полилей висеше от облачетата и херувимите по тавана.

Свещи примигваха в стенни анлици и стоящи канделабри.

Кат седеше на един от столовете. Вигор — на друг. Грей беше прекъснал разговора им с появата си. Преоблекли се бяха в бели халати, все едно са отседнали в някой от скъпарските апартаменти на хотел „Риц“.

— Монк е в банята — каза Кат и кимна на една страна.

— Рейчъл също — добави Вигор и кимна в противоположната посока. От тази просторна дневна се влизаше в другите предоставени им стаи.

— Намерил си част от оборудването ни — продължи Кат.

— Но не и лаптопа. Мисля, че Сейчан го е отмъкнала. Кат вдигна вежда.

Грей се чувстваше твърде мръсен, за да седне на който и да било от столовете, така че закрачи из стаята.

— Вигор, можеш ли утре сутринта да ни измъкнеш тайно оттук, така че никой да не ни види?

— Ами… сигурно бих могъл. Ако се налага. Защо?

— Искам възможно най-скоро да минем отново в нелегалност. Колкото по-малко се знае за действията ни, толкова по-добре.

Монк влезе и попита:

— Отиваме ли някъде? — Бъркаше е пръст в едното си ухо. Лейкопласт затваряше раната над окото му. И той беше с бял халат, в неговия случай — разтворен. Поне си беше увил хавлиена кърпа на кръста.

Преди Грей да отговори, вратата на срещуположната стена се отвори. Рейчъл влезе боса и с халат, плътно пристегнат с колана. Но при всяка крачка се откриваше гледка към прасеца и голяма част от бедрото й. Косата й беше измита, още влажна и несресана. Тя прокара пръсти през нея вместо гребен и Грей си помисли, че разчорлена му харесва повече.

— Капитане? — Монк се тръшна на един стол и вдигна крака на съседния, като не забрави да си нагласи подобаващо хавлиената кърпа.

Грей преглътна със свито гърло. „За какво говорех?“ — Та къде ще ходим? — подсказа му Кат.

— Там, където ще намерим следващата подсказка — каза Грей и пак се окашля да си прочисти гърлото. — След видяното тази вечер искаме ли Драконовият двор да се добере до знанието, което се крие в края на този лов за съкровища?

Никой не тръгна да спори.

Монк заопипва лейкопласта на челото си.

— Какво всъщност стана тази вечер, по дяволите?

— Аз може и да имам някаква представа. — Думите на Грей привлякоха вниманието на всички. — Някой от вас запознат ли е с полетата на Майснер?

Кат вдигна ръка.

— Чувала съм да използват този термин във връзка със свръхпроводимостта.

Грей кимна.

— Когато зареден свръхпроводник е изложен на силно електромагнитно поле, се образува Майснерово поле. Силата на това поле е право пропорционална на интензитета на магнитното поле и количеството енергия в свръхпроводника. Именно Майснеровото поле позволява на свръхпроводниците да левитират в магнитно поле. Но са наблюдавани и други, по-странни ефекти при манипулирането на свръхпроводници. Необясними изливи на енергия, истинска антигравитация, дори изкривяване на пространството.

— Това ли се случи в базиликата? — попита Вигор.

— Активирането на амалгамата, както тук, така и в Кьолн, е постигнато само с помощта на две големи електромагнитни плочи.

— Големи магнити? — попита Монк.

— Настроени към специфична енергийна сигнатура, която задейства латентната сила на свръхпроводника в м-състояние.

Кат се размърда.

— И освободената енергия — това Майснерово поле — е левитирала гробницата… или поне е намалила теглото й. Но как да обясним електрическата буря вътре в базиликата?

— Мога само да гадая. Балдахинът от злато и бронз над папския олтар се намира точно над гробницата на свети Петър. Според мен металните колони на балдахина са действали като гигантски гръмоотводи. Поели са част от енергията, излъчена долу, и са я отвели нагоре.

— Но защо древните алхимици ще искат да навредят на базиликата? — попита Рейчъл.

— Не са искали — отговори Вигор. — И не са. Спомнете си, че според собствените ни разсъждения, тези улики са били заложени някъде през тринайсети век.

Грей кимна.

Вигор помълча, после почеса брадичката си.

— Всъщност през този период е било доста лесно да се конструира тайната камера. Ватиканът бил почти празен. Той се превръща в център на папската власт едва през 1377 — а, когато папите се връщат от стогодишното си изгнание във Франция. Преди това папският престол се помещавал в Латеранския дворец в Рим. Така че през тринайсети век Ватиканът е бил лишен от значение и следователно от особено внимание.

Вигор се обърна към Рейчъл.

— Следователно електрическата буря не може да е била запланувана от алхимиците. Балдахинът на Бернини е бил поставен чак през седемнайсети век. Векове след залагането на уликите. Бурята е просто злощастна случайност.

— За разлика от случилото се в Кьолн — възрази Грей. — Драконовият двор съзнателно е сложил злато в м-състояние в нафората. Мисля, че са използвали богомолците като морски свинчета в някакъв зловещ експеримент. Първото им изпитание на терен. С цел да преценят силата на амалгамата и да докажат теориите си. Погълнатото злато в м-състояние се е държало като бронзовия балдахин тук. Абсорбирало е енергията от Майснеровото поле и е убило богомолците с токов удар отвътре навън.

— Толкова много смърт… — промълви Рейчъл.

— Само експеримент, нищо повече.

— Трябва да ги спрем — отсече Вигор прегракнало. Грей кимна.

— Но първо трябва да решим къде е следващата ни цел. Аз запомних рисунката. Мога да ви я скицирам.

Рейчъл го погледна, после погледна вуйчо си.

— Какво? — попита Грей.

Вигор се надигна и извади сгънат лист. Наведе се и го приглади на масата. Беше карта на Европа. Грей се намръщи.

— Познах очертанията върху скалата — каза Рейчъл. — Ориентирах се по миниатюрната делта — тя е достатъчно издайническа, особено ако живееш край Средиземно море. Вижте.

Наведе се напред и оформи четвъртита кутийка с палците и показалците на двете си ръце. Наложи кутийката върху източния край на картата.

Грей се приведе също като останалите. Ограденият участък от крайбрежието представляваше приблизително съответствие на рисунката от вдълбани в хематитовата плоча очертания.

— Значи е било карта — каза той.

— И пламтящата звезда… — Рейчъл го погледна.

— Сигурно са сложили на това място в плочата малко ко-личество злато в м-състояние. То е поело Майснеровото поле и се е възпламенило.

— И е отбелязало едно определено място върху картата. — Рейчъл забоде пръст върху хартиената карта пред тях.

Върхът на пръста й сочеше името на голям град в устието на Нил, там, където реката се вливаше в Средиземно море.

— Александрия — каза Грей. — В Египет.

Вдигна очи; лицето му бе само на сантиметри от лицето на Рейчъл. Погледите им се срещнаха. И двамата застинаха за част от секундата. Устните й се разтвориха леко, сякаш се бе канела да каже нещо, но изведнъж го е забравила.

— Този египетски град е бил един от основните центрове на гностическата наука — каза Вигор и развали магията. — Някога е бил дом на прословутата Александрийска библиотека, огромно хранилище на древно познание. Основана от самия Александър Велики.

— Александър — каза Грей. — Ти вече спомена, че е бил един от хората, които са знаели за белия прах от злато.

Вигор кимна, очите му блестяха.

— Още един цар, или мъдрец, или влъхва, както искате го наречете — каза Грей. — Възможно ли е той да е четвъртият влъхва, когото ни е указано да търсим?

— Не мога да кажа със сигурност — отвърна Вигор.

— Аз мога — намеси се уверено Рейчъл. — Стихът в гатанката изрично ни препраща към „изгубения“ цар.

Грей си спомни гатанката за рибата. „Където дави се, то в мрак се носи и в изгубения цар се вглежда“.

— Ами ако не е било само алегория? — настоя Рейчъл. — Ако значението е буквално?

Грей не разбираше, но Вигор се ококори и възкликна:

— Разбира се! Трябваше и сам да се сетя.

— За какво? — попита Монк. Рейчъл обясни:

— Александър Велики е починал млад. На трийсет и три.

Погребението му е добре документирано в историческите лзточници. Тялото му е било положено в град Александрия. — Тя посочи картата. — Само че… само че… Вигор я изпревари развълнувано:

— Гробът му изчезнал. Грей сведе очи към картата.

— И това го прави „изгубеният“ цар — измърмори той. — Което значи, че вече знаем къде отиваме.

 

23:56

 

Образът на лаптопа вървеше отново, без звук, само видео. От появата на Драконовия двор до бягството на екипа на Сигма. Отговори все така нямаше. Каквото и да лежеше под гробницата на свети Петър, си оставаше загадка.

Разочарован, той затвори лаптопа.

Командир Пиърс не беше напълно откровен по време на разбора. Лъжата му беше очевидна. Беше открил нещо в гробницата.

Какво обаче? И колко точно знаеше?

Кардинал Спера започна да върти златния си пръстен.

Време беше да се сложи край на всичко това.