Джеймс Ролинс
Карта от кости (19)

ЕПИЛОГ

18 август, 11:45

Такома Парк, Мериланд

 

Грей натискаше педалите по Сидар Стрийт. Приятно му беше да усеща повея на вятъра и жарките слънчеви лъчи по лицето си. Имаше чувството, че през последните три седмици изобщо не е излизал от подземията на Сигма — прескачаше от едно заседание в следващото.

Току-що беше излязъл от една последна среща с Пейнтър Кроу. Основната й тема беше Сейчан. Агентката на Гилдията беше изчезнала яко дим, докато излизаха от Папския дворец — свърнала бе зад някакьв тъмен ъгъл и повече никой не я видя. Но Грей беше намерил сувенира, който Сейчан беше пуснала незабелязано в джоба му.

Драконовия й медальон.

Пак.

И докато първият медальон, оставен му при Форт Детрик, очевидно беше предназначен да го сплаши, в този Грей откриваше различно значение. Обещание. Обещание да се срещнат отново.

Кат и Монк също бяха привикани на срещата. Монк седеше и току попипваше новата си протеза, последен писък в медицинското протезиране. Притеснението му не се дължеше толкова на неудобство заради новата ръка, колкото заради предстоящата вечер. Двамата с Кат щяха да излязат на първата си истинска среща. Бяха се сближили след връщането си в Щатите. И колкото и да беше странно, Кат беше проявила инициативата и беше поканила Монк на вечеря.

След края на срещата Монк беше дръпнал Грей настрана, оглупял от нерви.

— Сигурно е заради механичната ръка. Има си режим на вибрация. Коя жена не би искала да излезе с мен?

Въпреки лекомислената задявка Грей видя искрените чувства и надеждата в очите на приятеля си. Както и немалка доза истински страх. Грей знаеше, че Монк още не е преодолял психическата травма заради осакатяването си, чувството на неувереност.

Надяваше се Монк да му се обади утре и да му каже, че всичко е минало добре.

Премести тежестта си на единия педал с коляно навън и взе на скорост завоя към Шеста улица. Майка му го беше поканила на обяд.

И макар че можеше да й откаже, имаше нещо, което отлагаше вече твърде дълго. Подмина редицата къщи във викториански стил, сгушили се на шарена сянка под елхи и кленове.

Зави по Батърнат Авеню, качи се на тротоара и натисна спирачките пред алеята на едноетажната къща. Свали си каската и качи велосипеда на верандата.

Извика през мрежестата врата:

— Мамо, тук съм!

Подпря колелото на парапета и отвори вратата.

— В кухнята съм! — извика майка му.

Грей подуши нещо изгоряло. Под таванските греди се беше насъбрал дим.

— Всичко наред ли е? — попита той и тръгна по късия коридор.

Майка му беше с дънки, карирана риза и престилка на кръста. Беше съкратила часовете си в университета наполовина и работеше два дни в седмицата. За да поддържа ситуацията у дома.

Дим изпълваше кухнята.

— Тъкмо правех печени сандвичи със сирене — каза тя; размахваше ръце да разсее пушека. — Обаче се обадиха от университета. И май съм ги оставила твърде дълго на грила.

Грей огледа купчината сандвичи в чинията. Всичките бяха изгорени до черно от едната страна. Опипа един. Сиренето дори не се беше разтопило. Как го правеше това майка му? Да изгори сандвичите, без дори да ги затопли? Сигурно беше нужен особен талант.

— Добре са си — каза Грей.

— Повикай баща си. — Тя размаха кърпата за бърсане на съдове, опитвайки се да разкара дима. — Той е отзад.

— Още къщички за птици? Майка му завъртя театрално очи.

Грей отиде при отворената задна врата и подаде глава навън.

— Татко! Обядът е готов.

— Идвам!

Майка му почна да слага чинии на масата.

— Ще сипеш ли портокалов сок? — помоли го тя. — Трябва да донеса вентилатора.

Грей отиде при хладилника, откри една кутия сок и започна да сипва по чашите. Когато майка му излезе, остави кутията със сока и извади от задния си джоб малко стъклено шишенце.

Сивкавобял прах го изпълваше до половината. Последната амалгама.

С помощта на Монк той беше направил някои проучвания за прахообразните метали в м-състояние и по-точно как смесите стимулирали ендокринната система и изглежда, имали силен положителен ефект върху мозъчните функции: засилвали възприятията, бързината на реакциите… и паметта.

Изтръска съдържанието на шишенцето в една от чашите с портокалов сок и го разбърка с лъжица.

Баща му се появи през задната врата. По косата му имаше стърготини. Изтри ботушите си на черджето, кимна на Грей и се отпусна тежко на един стол.

— Майки ти каза, че ще се връщаш в Италия.

— Само за пет дни — отговори Грей, хвана и трите чаши с двете си ръце и ги занесе на масата. — По работа.

— Хубаво… — Баща му го изгледа. — И кое е момичето?

Грей се стресна и изплиска част от портокаловия сок. Не беше казвал нищо за Рейчъл на баща си. Не знаеше какво точно да му каже. След като бяха отървали кожата, двамата бяха прекарали една нощ в Авиньон, докато се уредят разни подробности от бюрократичен характер, прекарали я бяха сгушени пред малък огън, докато бурята навън изчерпваше горивото си. Не се бяха любили онази нощ, но бяха говорили. Рейчъл му беше разказала семейната си история и разказът й съвсем не беше гладък, а с много прекъсвания и малко сълзи. Все още не можеше да реши какво изпитва към баба си.

Накрая бяха заспали прегърнати.

На сутринта обстоятелствата и задълженията ги бяха разделили.

Какво щеше да стане оттук нататък?

Точно затова отиваше в Рим — да разбере.

И досега се обаждаше всеки ден, понякога по два пъти. Вигор се възстановяваше бързо. След погребението на кардинал Спера го бяха повишили в главен префект на архивите със задачата да отстрани щетите, нанесени от Двора. Миналата седмица Грей беше получил благодарствено писмо от Вигор, но между редовете му беше открил и скрито послание. Под подписа на монсеньора имаше два папски печата, огледални образи един на друг — символите-близнаци на църквата на Тома.

Изглежда, тайната църква си беше намерила нов член, който да замести покойния кардинал.

След това Грей беше изпратил на Вигор златния ключ на Александър, истинския златен ключ, който беше държал дотогава на съхранение в трезора на една египетска банка. Защото кой би го пазил по-добре? Фалшивият ключ, онзи, с който бяха измамили Раул, беше изработен в една от многото занаятчийски работилници на Александрия, прочути с умението си да фалшифицират антики. Изработката му беше отнела по-малко от час, докато Грей беше зает да освобождава Сейчан от подводната гробница на Александър. Не беше посмял да отнесе истинския ключ във Франция, при Драконовия двор.

Признанията на генерал Ренде пред властите бяха потвърдили колко опасно би било обратното. Серията от жестокости и убийства обхващаше цели десетилетия. След признанията на генерала властите бавно, но решително се бяха заели да изкоренят неговата секта. Доколко щяха да успеят обаче никой не знаеше.

Междувременно, и по-важно за Грей, Рейчъл се беше заела да сложи ред в живота си. След смъртта на Раул тя и семейството й ставаха законни собственици на замък Соваж — наследство, окъпано в кръв. Но поне проклятието беше загинало заедно с баба й. Никой друг от членовете на семейство Верона не подозираше за тъмната тайна на Камила. За да се решат окончателно нещата, замъкът вече беше обявен за продажба. Парите от продажбата му щяха да отидат при семействата на загиналите в Кьолн и Милано.

Така животът на много хора бавно се изцеляваше и продължаваше напред.

Към надеждата.

А може би и към нещо повече…

Баща му въздъхна и се залюля със стола си.

— Синко, напоследък си в ужасно добро настроение. Откакто се върна от онази твоя командировка миналия месец. Само жена може да подпали така очите на един мъж.

Грей сложи чашите със сок на масата.

— Може и да губя паметта си — продължи баща му, — но зрението ми е наред. Така че ми разкажи за нея, ако обичаш.

Грей погледна баща си. Не му беше убягнала неизречената добавка.

„Докато още мога да го запомня“.

Под небрежния маниер на баща му се криеше нещо по-дълбоко. Не тъга или загуба. Той се стремеше към нещо ново. Към нещо в настоящето. Към някаква връзка със своя син, която, изглежда, беше загубил в миналото.

Грей застина до масата. За миг се върна старият гняв и още по-старото негодувание. Не се затвори за тези чувства, а ги остави да протекат през него.

Баща му, изглежда, усети нещо, защото спря да се люлее на стола и смени темата.

— Е, къде са прословутите сандвичи?

Думи отекнаха в главата на Грей. „Твърде рано… твърде късно“. Едно последно послание да се живее в настоящето. Да приемеш миналото и да не бързаш слепешката към бъдещето.

Баща му посегна към чашата с лъжицата вътре.

Грей я покри с ръка. После я вдигна от масата.

— Какво ще кажеш за една бира? Баща му кимна.

— Ето затова те обичам, синко.

Грей отиде при мивката, изля сока в канала и го изчака да изтече.

„Твърде рано… твърде късно“.

Време беше да заживее в сегашното. Не знаеше колко време му остава с баща му, но щеше да вземе каквото може и да го оползотвори по най-добрия начин.

Отиде при хладилника, извади две бири, отвори ги в движение, седна и сложи едната бутилка пред баща си.

— Казва се Рейчъл.