Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сигма Форс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Map of Bones, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 134 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2007)

Издание:

Оформление на корица: „Megachrom“, 2006

ИК „БАРД“ ООД, 2006

История

  1. — Добавяне

ДЕН ЧЕТВЪРТИ

ГОТИКА

27 юли, 18:02 източно време

14. Вашингтон

 

Директор Пейнтър Кроу знаеше, че му предстои още една безсънна нощ. Беше чул репортажите от Египет за престрелка в Източния пристан на Александрия. Имаше ли екипът на Грей нещо общо с това? Нито един сателит не беше минал оттам в съответния отрязък от време, така че и на такава информация не можеше да се разчита.

А от терена още нямаше никаква вест. Последните съобщения бяха разменени преди дванайсет часа.

Пейнтър съжали, че не бе споделил с Грей подозренията си. Но на онзи етап те бяха само това — подозрения. Нужно му беше време да събере по-точни данни от разузнаването. И досега не беше напълно сигурен. Ако предприемеше по-смели действия, конспираторът щеше да разбере, че е разкрит. И това би застрашило още повече Грей и колегите му.

Така че Пейнтър действаше сам от своя край на веригата.

Някой почука на вратата на кабинета му и той изключи монитора, за да скрие върху какво работи. После натисна вграденото в бюрото копче, което отключваше вратата. Секретарката му вече си беше тръгнала.

Влезе Логан Грегъри.

— Самолетът им скоро ще кацне.

— И все така лети за Марсилия? — попита Пейнтър. Логан кимна.

— По разписание каца след осемнайсет минути. Малко след полунощ местно време.

— Защо във Франция? — Пейнтър разтърка уморените си очи. — И продължават с комуникационното затъмнение?

— Пилотът потвърждава дестинацията им, но нищо друго. Успях да изровя една товарителница от френските митници. На борда има двама пътници.

— Само двама? — Пейнтър се намръщи.

— Летят с дипломатически ваучери. Анонимно. Мога да се опитам да поровя и в това.

Оттук насетне Пейнтър трябваше да действа предпазливо.

— Не — каза той. — Това може да вдигне излишна тревога. Екипът иска да скрие действията си. Ще им дадем възможност да го направят. Засега.

— Да, сър. Получихме и запитвания от Рим. Ватиканът и карабинерите не са получили вести от своите хора и започват да се тревожат.

Пейнтър трябваше да им подхвърли нещо, иначе властите на Европейския съюз можеха да прибягнат до по-крути мерки. Обмисли възможностите. Европейските власти бързо щяха да открият и сами дестинацията на самолета. Това може би щеше да е достатъчно.

— Покажи желание да им съдействаш — каза той накрая. — Уведоми ги, че самолетът лети за Марсилия и че ще им предадем още информация, когато се доберем до нея.

— Разбрано, сър.

Пейнтър се загледа в празния си компютърен екран. Имаше още една, макар и малка възможност.

— След като се свържеш с тях, искам да ми свършиш още нещо. В АИОП.

Логан се намръщи.

— Искам лично да занесеш нещо на доктор Шон Макнайт. — Пейнтър плъзна по плота на бюрото си запечатано писмо в червена папка. — Никой не трябва да знае, че си тръгнал натам.

Очите на Логан се присвиха любопитно, но той кимна.

— Ще имам грижата. — Взе папката, пъхна я под мишница и се обърна.

Пейнтър го спря.

— Разчитам на пълна дискретност.

— Няма да предам доверието ви — твърдо каза Логан и затвори вратата, която се заключи автоматично.

Пейнтър включи отново монитора. Появи се карта на Средиземноморския басейн, пресечен от сини и жълти ивици. Сателитни пътеки. Той кликна върху една от тях. Най-новият сателит на Националната разузнавателна служба, по прякор Ястребово око. Кликна два пъти да извика подробности за траекторията и параметрите на търсене.

Въведе Марсилия. Появиха се часове. Той направи сверка с метеорологичната карта на Националната агенция за океаните и атмосферата. Буреносен фронт се придвижваше към Франция от юг. Плътната облачна покривка щеше да блокира наблюдението. Оставаше му съвсем тесен прозорец.

Погледна си часовника, вдигна телефона и набра охраната.

— Уведомете ме, когато Логан Грегъри напусне командния център.

— Слушам, сър.

Пейнтър затвори. Подборът на момента можеше да се окаже от критично значение. Изчака още петнайсет минути — наблюдаваше как буреносният фронт минава над Западна Европа.

— Хайде де — измърмори по едно време.

Телефонът най-сетне иззвъня. Потвърдиха му, че Логан е излязъл, и Пейнтър на свой ред стана и излезе от кабинета си. Залата за сателитно наблюдение беше един етаж по-долу, в съседство с кабинета на Логан. Пейнтър забърза натам и завари само един техник, който пишеше нещо в дневника на смяната, обграден отвсякъде с монитори и компютри.

Човекът се изненада от внезапната поява на шефа и скочи на крака.

— Директор Кроу, сър… какво има?

— Трябва ми достъп до настройките на сателит Н-Е Четири на НРС.

— Ястребово око? Пейнтър кимна. — Аз нямам разрешение за такова…

Пейнтър сложи на бюрото пред него лист с дълга поредица букви и числа. Кодът за достъп, осигурен му от Шон Макнайт, беше валиден още половин час.

Техникът се ококори, но почна работа без излишни въпроси.

— Нямаше нужда да идвате лично. Доктор Грегьри можеше да препрати данните към вашия кабинет.

— Логан не е тук. — Пейнтър сложи ръка на рамото на техника. — Освен това искам всички данни за включването ни да бъдат изтрити. Без записи. Нищо, което да подсказва намесата ни. Дори тук, в Сигма.

— Слушам, сър. Техникът посочи един екран.

— Ще се появи на този монитор. Ще ми трябват GPS координати, за да го насоча.

Пейнтър му ги даде.

След една сякаш безкрайна минута на екрана се появи тъмна бродерия от писти.

Марсилското летище.

Пейнтър стесни обхвата към една определена писта. Образът потрепна, после гладко се увеличи. Появи се малък самолет, „Сайтейшън X“. Намираше се близо до сградата на летището, вратата му беше отворена. Пейнтър се наведе напред, за да закрие донякъде монитора от погледа на техника.

Закъснял ли беше?

Някакво движение размаза пикселите. Един човек, после и още един се появиха в отвора. Забързаха по стълбичката. Нямаше нужда да увеличава лицата им.

Монсеньор Верона и Кат Брайънт.

Пейнтър чакаше. Може пък товарителницата да бе подправена. Може би всички бяха на борда.

Образът потрепна, размаза се на едри пиксели.

— Времето се разваля — каза техникът.

Пейнтър все така наблюдаваше вратата на самолета. Повече никой не излезе. Кат и монсеньорът се скриха в сградата. Той благодари на техника и се дръпна.

Къде, по дяволите, беше Грей?

 

01:04 (местно време)

Женева, Швейцария

 

Грей седеше в първокласната каюта на реактивния самолет на Египетските авиолинии. Трябваше поне едно да признае на Драконовия двор — не пестяха средства. Плъзна поглед по малката каюта. Осем места. Шестима пътници. Един или повече сигурно бяха шпиони на Двора, които го държаха под око.

Нямаше значение. Той им съдействаше напълно… засега.

Беше взел самолетните билети и фалшивите документи за самоличност от шкафче на една автогара, после беше продължил към летището. Полетът траеше четири часа без междинни кацания. Грей изяде вкусния обяд, изпи две чаши червено вино, изгледа някакъв филм с Джулия Робъртс, дори поспа половин час.

Обърна се към прозореца. Златният ключ помръдна на гърдите му. Беше го вързал на верижка около врата си. Телесната му топлина беше затоплила метала, но въпреки това Грей го усещаше тежък и студен. Животът на двама души висеше на него. Представи си Монк, вечно усмихнат, наблюдателен. И Рейчъл. Смесица от стомана и коприна, интригуваща и сложна. Само че последните й думи не му даваха мира, преследваха го, изпълнени с болка и страх. И него го болеше, болеше го до мозъка на костите, защото я бяха заловили, докато беше под негова опека.

Самолетът направи стръмен заход, без който не би могъл да кацне в този град, сгушен сред високите Алпи.

Светлините на Женева заискриха. Лунната светлина поеребряваше върховете и езерото. Самолетът прелетя над минаващ през града участък от река Рона. Колесниците се спуснаха с вой. След няма и минута вече кацаха на международното летище на Женева.

Грей изчака каютата да се изпразни, преди да вземе грижливо приготвения си багаж. Надяваше се, че е взел всичко, от което би имал нужда. Преметна сака на рамо и тръгна към вратата.

Излезе от първокласната каюта и се огледа за някакви признаци на опасност.

И за още нещо. За спътничката си.

Пътувала беше в туристическата класа. Беше с руса перука, консервативен тъмносин делови костюм и тежки черни слънчеви очила. Лявата й ръка бе пристегната в шина, наполовина скрита под сакото. Дегизировката нямаше да издържи оглед отблизо. Само че никой не я оглеждаше.

Сейчан беше мъртва за света.

Излезе преди него, без да поглежда встрани.

Грей я следваше през няколко пътници. Нареди се на опашката за митническа проверка, показа фалшивите си документи, изчака да ги подпечатат и тръгна. Не беше чекирал никакъв багаж.

Излезе на добре осветената улица, по която още пъплеха множество хора. Окъснели пътници се надпреварваха към колите под наем и такситата. Грей нямаше представа какво се очаква да направи сега. Трябваше да чака Раул да се свърже по някакъв начин с него. Приближи се към стоянката на такситата.

Сейчан беше изчезнала, но Грей усещаше, че е някъде наблизо.

Имаше нужда от съюзник. Отрязан от Вашингтон и от собствените си съекипници, беше сключил договор с дявола. Беше я освободил, след като бе изтръгнал едно обещание от нея. Щяха да работят заедно. В замяна на свободата си тя Щеше да му помогне да освободи Рейчъл. След това щяха да се разделят. Всички дългове щяха да бъдат опростени, минали и сегашни.

Тя се беше съгласила.

Докато той почистваше и превързваше раната й, тя го беше погледнала много странно — гола до кръста, без капчица смущение. Разглеждаше го, както се разглежда някакъв куриоз, някаква странна буболечка, задълбочено и любопитно. Не беше казала много — беше изтощена, и от болка, и от кръвозагубата. Но постепенно дойде на себе си, като бавно събуждаща се лъвица; пресметливост и черен хумор вляха живец в погледа й.

Грей знаеше, че се е съгласила да му съдейства не толкова заради даденото обещание, колкото водена от гнева си към Раул. Съдействието просто съвпадаше с непосредствения й приоритет. Бяха я оставили да умре, бавно и в нечовешка агония. Искаше Раул да си плати. Каквото и споразумение да бяха сключили Дворът и Гилдията, за нея то вече беше без значение. Интересуваше я единствено отмъщението.

Само това ли обаче?

Грей си спомни как го беше погледнала, с онова тъмно любопитство. Помнеше обаче и какво го беше предупредил Пейнтър за нея. И това, изглежда, си беше проличало по лицето му.

— Да, аз определено ще те предам — каза Сейчан, докато навличаше тениската си. — Но чак след като приключим с това. Ти също ще се опиташ да ме предадеш. И двамата го знаем. Взаимно недоверие. Нима има по-добра форма на честност?

Сателитният телефон най-после иззвъня и Грей го извади от сака и каза троснато:

— Пиърс слуша.

— Добре дошъл в Швейцария — каза Раул. — Билет за влак те чака на гарата в центъра на града, на фалшивото ти име. Влакът пътува за Лозана. Потегля след трийсет и пет минути. Гледай да го хванеш.

— А съекипникът ми? — попита Грей.

— Както се договорихме, той е на път за болницата в Женева. Докато се качиш на влака, вече ще си получил потвърждение.

Грей тръгна към такситата и попита:

— А лейтенант Верона?

— За жената се грижат добре. Засега. Гледай да не си изпуснеш влака.

Връзката прекъсна.

Грей се качи в едно такси. Не си направи труда да се оглежда за Сейчан. Беше вмъкнал в телефона си един чип, свързан с нейния мобилен апарат. Тя беше чула разговора. А Грей не се съмняваше, че е способна да го последва.

— Централната гара — каза той на таксиджията. Мъжът кимна отсечено и таксито се включи в трафика към центъра на Женева. Грей се облегна назад. Сейчан се оказа права. Когато разбра, че искат от него да замине за Швейцария, му каза къде смята, че държат Рейчъл. В някакъв замък в Савойските Алпи.

След десетина минути таксито вече минаваше покрай езерото. В центъра му огромен фонтан изстрелваше водни струи на повече от сто метра височина. Прочутият Жет д’О. Осветен беше с лампички и приличаше на приказна феерия. Близо до кейовете се вихреше някакъв фестивал.

До Грей достигна ехо от песни и смях.

Все едно идваше от друг свят.

След още няколко минути таксито го стовари пред гарата. Грей отиде на касата, каза фалшивото си име и показа документите си. Дадоха му билет до Лозана.

Тръгна към перона, като се оглеждаше предпазливо. Нямаше и помен от Сейчан. Започваше да се тревожи. Ами ако тя просто изчезнеше някъде? Ако го беше преметнала и го бе предала на Раул? Прогони тези мисли. Беше направил своя избор. Рискът беше разумен.

Телефонът му иззвъня отново.

Той го извади и издърпа антената.

— Пиърс слуша.

— Две минути, за да се успокоиш. — Пак беше Раул. Чу се прищракване и жуженето от прехвърляна връзка. Гласът, който се обади след това, звучеше по-отдалеч и малко неясно, но затова пък му беше до болка познат.

— Шефе?

— Монк? Къде си? — Беше сигурен, че подслушват разговора, и то не само Сейчан. Трябваше да внимава какво говори.

— Стовариха ме в някаква болница с този телефон. Казаха, че ще се обадиш. Намирам се в спешното отделение. Всички доктори говорят на шибан френски.

— В Женева си — каза Грей. — Как си? Дълга пауза.

— Знам за ръката ти — каза Грей.

— Копелета мръсни! — изсъска гневно Монк. — На кораба имаше лекар. Упоиха ме, сложиха ме на системи и обработиха ръ… чукана ми. Тукашните лекари искат да ми правят рентгенова снимка и така нататък, но изглеждат доволни от… хм, да кажем — от уменията на другия лекар.

Грей оцени по достойнство опита на Монк да омаловажи случилото се. Но в гласа му се усещаше напрежение, което не успяваше да скрие съвсем.

— Рейчъл?

В гласа на Монк се прокрадна болка.

— Не съм я виждал, откакто ме упоиха. Нямам представа къде е. Но… слушай, Грей…

— Какво?

— Трябва да я измъкнеш.

— Работя по въпроса. А ти? В безопасност ли си?

— Така изглежда — каза Монк. — Казаха ми да си затварям устата. Така че го правя — умело се преструвам на малоумен. Само че докторите повикаха местната полиция. Имам охрана.

— Засега прави каквото са ти казали — нареди Грей. — Ще те измъкна при първа възможност.

— Грей — напрегнато започна Монк. Този тон Грей го познаваше. Колегата му искаше да ме каже нещо, но знаеше, че и други ще го чуят. — Те… те ме пуснаха да си вървя.

Връзката зажужа отново. Пак Раул.

— Времето ти изтече. Както виждаш, ние държим на думата си. Ако искаш да освободим и жената, ще трябва да донесеш ключа.

— Разбрано. Как ще процедираме?

— На гарата в Лозана ще те чака кола.

— Не — отсече Грей. — Няма да се пъхна в ръцете ти, преди да съм сигурен, че Рейчъл е добре. Когато пристигна в Лозана, искам да получа потвърждение, че е жива. Тогава ще се разберем за по-нататък.

— Не насилвай късмета си — изръмжа Раул. — Иначе току-виж ти изневерил, също като на твоето едноръко приятелче. Ще продължим разговора, когато пристигнеш.

Връзката прекъсна.

Грей свали телефона. „Значи Раул е в Лозана“.

Зачака влака. Беше последният заминаващ. На перона нямаше много хора. Той огледа бъдещите си спътници. Сейчан не се виждаше никъде. Дали имаше шпиони на Двора?

Влакът пристигна и спря с пронизително изсвирване. Грей се качи в средния вагон, после бързо се придвижи към последния с надеждата да се отърве от евентуална опашка.

В пролуката между последните два вагона го чакаше Сейчан.

Не го погледна дори, само му подаде дълго кожено палто. После се обърна и се мушна през един авариен изход, който водеше към отсрещната страна на релсите, далеч от перона.

Той я последва. Скочи край релсите, намъкна палтото и вдигна яката му.

Сейчан бързо мина през съседния коловоз и се качи на следващия перон. Напуснаха гарата и се озоваха в края на някакъв паркинг.

Един мотор БМВ, в черно и жълто, чакаше на крачка встрани.

— Качвай се — каза Сейчан. — Ще трябва ти да караш. Рамото ми… — Беше махнала шината, за да докара мотоциклета дотук, но до Лозана имаше повече от осемдесет километра.

Грей се метна на седалката и отметна полите на палтото назад. Моторът още беше топъл.

Сейчан се качи зад него и го хвана със здравата си ръка през кръста.

Грей вече беше запаметил пътищата до Лозана. Излезе от паркинга и даде газ. Пое към магистралата, която извеждаше от града в посока към планините.

Фарът пронизваше мрака.

Той потегли, все по-бързо и по-бързо, вятърът брулеше полите на палтото. Сейчан се притисна по-плътно до него и бръкна под палтото да се хване за колана на панталона му.

Той устоя на подтика да отблъсне ръката й. Мъдро или не, вече си беше постлал. Летеше по шосето. Трябваше да стигнат в Лозана половин час преди влака. Дали това време щеше да им е достатъчно?

Замисли се за разговора си с Монк. Какво се беше опитал да му каже той? „Пуснаха ме да си вървя“. Това беше достатъчно ясно. Що за подтекст обаче беше вложил Монк в тези простички думи?

Замисли се за собствената си по-раншна преценка, още в Египет. Беше стигнал до извода, че Дворът ще пусне Монк да си върви. С цел да си осигурят съдействието на Грей и да приспят бдителността му. А и Раул все още разполагаше с Рейчъл в залог.

„Пуснаха ме да си вървя“.

И нещо друго ли се криеше зад освобождаването му? Дворът беше безмилостен. Не се славеха като хора, които с лека ръка се лишават от потенциалните си предимства. Бяха осакатили Монк, за да накарат Рейчъл да проговори. Биха ли се лишили току-така от подобно средство за натиск върху нея? Монк беше прав. Не биха го направили, освен ако Дворът не държеше Рейчъл с нещо още по-силно.

Какво обаче?

 

02:02

Лозана, Швейцария

 

Рейчъл седеше в килията си, изтощена и на ръба на съзнанието.

Щом затвореше очи, преживяваше ужаса наново. Виждаше брадвата да се спуска надолу. Тялото на Монк да се сгърчва конвулсивно. Отрязаната му ръка да подскача по палубата като риба на сухо. Пръските кръв.

Алберто се беше развикал на Раул — не заради жестокостта, а защото искаше пленника жив. Раул го беше успокоил, че няма причини за притеснение. Сложиха на раната турникет. Алберто накара хората на Раул да завлекат Монк в корабния Кабул.

По-късно една от жените й каза, че Монк бил жив. След още два часа хидрофойлът пристана до един остров в Средиземно море. Там ги прехвърлиха в малък частен самолет.

Рейчъл зърна за миг Монк — на носилка, видимо упоен, ръката му бе превързана до лакътя. След това я заключиха в някакво задно отделение. Сама. Без прозорци. През следващите два часа кацаха два пъти. Накрая я изведоха навън.

Монк го нямаше.

Раул върза очите й и й запуши устата. Прехвърлиха я от самолета в някакъв камион. Още половин час преход с множество завои и пристигнаха. Чу гумите на камиона да скърцат по дървени дъски. Мост. Камионът спря.

Навън я посрещна какофония от ръмжене и лай — силен и гневен.

Поведоха я за лакътя през някакъв вход и надолу по стълби. Врата се затвори зад нея и заглуши кучешкия лай. Замириса й на студен камък й влага. Беше усетила и разликата в налягането, докато камионът пътуваше насам.

Планини.

Бутнаха я напред и тя се спъна в нещо. Падна тежко на ръце и колене.

Раул стисна с две ръце задника й и се засмя.

— Вече си го проси, моля ви се.

Рейчъл скочи като опарена и удари рамото си в нещо твърдо. Измъкнаха подгизналата кърпа от устата й и й свалиха качулката. Тя заразтрива рамото си и плъзна поглед по малката каменна килия. И тук нямаше прозорци. Започваше да губи представа за времето. Мебелировката се състоеше от стоманена койка. Тънък дюшек, навит в единия й край. И възглавница. Без чаршафи.

Килията нямаше решетки. Едната стена беше изцяло от дебело стъкло, с изключение на херметически затваряща се врата и големи колкото юмрук вентилационни отвори. Но дори и те имаха капаци, които можеха да се нагласят над отворите за звукоизолация или като метод за бавно задушаване на затворника.

Сега беше тук повече от час.

Дори и пазачи нямаше. Макар че откъм коридора се чуваха гласове, така че сигурно стояха на пост при стълбището.

Чу се врява. Тя вдигна лице и се изправи. Раул крещеше някакви заповеди. Рейчъл отстъпи по-далеч от стъклената стена.

Появи се Раул, придружаван от двама мъже.

Не изглеждаше доволен.

— Излизай — изсъска той. Отключиха вратата и я извлякоха навън.

— Насам — каза Раул. Поведе я по коридора.

Тя забеляза други килии, някои затворени като нейната, други отворени и пълни с бутилки вино.

Раул я забута към стълбите и нагоре към огрян от луната вътрешен двор. Каменни зидове се издигаха от всички страни. Проход, затворен с решетка, извеждаше към тесен мост над дълбока пропаст.

Намираше се в замък.

Редица камиони бяха спрени покрай стената до портата.

Покрай другата стена имаше двайсетина клетки. От тях се надигна басово ръмжене. Едри сенки се размърдаха, мускулести, силни.

Раул, изглежда, забеляза накъде е насочено вниманието й.

— От Канарските острови са — каза с някаква дивашка гордост. — Бойни кучета с потекло, водещо началото си от първото десетилетие на деветнайсети век. Чистокръвни бой — ци. Само мускули, челюсти и зъби.

Рейчъл се зачуди дали не би описал по същия начин и себе си.

Той я поведе към централната сграда. Два ката стълби водеха към масивна дъбова врата. Беше осветена ярко с аплици, почти гостоприемна. Но не натам тръгнаха. Една странична врата водеше към етаж под стълбите.

Раул набра някаква комбинация на контролно табло отстрани и бравата прещрака.

Когато вратата се отвори, Рейчъл усети миризма на дезинфектант и на нещо гадно, като мърша. Бутнаха я в квадратна стая, ярко осветена с флуоресцентни лампи. Каменни стени, линолеум на пода. При единствената врата, която извеждаше от стаята, стоеше пазач.

Раул отиде да я отвори.

Видя се дълъг коридор с отвори към серия стаи. Рейчъл надникна в няколко, докато вървяха по него. В първата имаше клетки от неръждаема стомана. Редици компютри, свързани с редици плочи, изпълваха втората. Електромагнити, предположи тя — за експериментите им със смесите в м-състояние. В третата стая имаше само стоманена маса, приблизително във формата на буквата X. Кожени ивици навеждаха на мисълта, че масата е предназначена за разпънат човек. Над нея висеше хирургическа лампа.

Побиха я тръпки.

По-нататък имаше още шест стаи. Беше видяла достатъчно и когато спряха при една врата, не съжали, че не знае какво има в другите.

Раул почука и я бутна през прага.

Контрастът я свари неподготвена. Все едно се беше озовала в салон от началото на двайсети век, обитаван от изтъкнат член на Кралското научно общество. Цялата стая грееше с полиран махагон и орех. На пода имаше дебел килим в оттенъци на червено и зелено.

Библиотечки и витрини обточваха всички стени. Зад стъклата мярна първи издания на Нютоновите „Принципи“и Дарвиновия „Произход на видовете“. В една от витрините имаше осветен разгънат египетски ръкопис. Рейчъл се зачуди дали не е ръкописът, откраднат от музея в Кайро, подправеният текст със загадъчните стихове, който беше дал началото на цялото това смъртоносно приключение.

Накъдето и да погледнеше, очите й попадаха върху произведения на изкуството. Етруски и римски статуетки красяха лавиците, включително висок две стъпки персийски кон с отчупена глава, шедьовър, откраднат от Иран преди десет години, който вероятно изобразяваше прочутия кон на Александър Велики — Буцефал. На малкото свободни места по стените висяха картини. В една от тях Рейчъл позна платно на Рембранд, в друга — на Рафаело.

В центъра на стаята имаше масивно махагоново писалище с пищна дърворезба, близо до камина, висока от пода до тавана. Ниски пламъчета подскачаха в огнището.

— Professore! — извика Раул и затвори вратата зад тях. От друга врата се появи доктор Алберто Менарди. Беше облечен с черен смокинг, поръбен с червено. Имаше наглостта да носи и римската си свещеническа якичка.

Стискаше под едната си мишница книга. Размаха пръст на Рейчъл.

— Не беше напълно откровена с нас. Сърцето й спря да бие.

Алберто се обърна към Раул.

— А ако ти не ми беше отклонил вниманието с необходимостта да оправям китката на американеца, щях да го открия по-рано. Елате и двамата.

Махна им да се приближат към писалището.

Рейчъл видя своята карта на средиземноморския район, разгъната на плота. Бяха добавени нови линии, кръгове, меридиани, градуси. Миниатюрни странни числа бяха изписани по единия й край. До картата бяха оставени компас, триъгълник и секстант. Алберто очевидно беше работил върху загадката — или защото нямаше доверие на Рейчъл, или защото смяташе, че двамата с вуйчо й са прекалено тъпи.

Префектът почука с пръст по картата.

— Рим не е следващата спирка по пътя. Рейчъл се опита да запази привидно спокойствие. Алберто продължи:

— Целият подтекст на този геометричен модел подсказва придвижване напред във времето. Дори и пясъчният часовник той сегментира времето, песъчинка по песъчинка чак до неминуемия край. По тази причина пясъчният часовник винаги е бил символ на смъртта, на края на времето. Присъствието на пясъчен часовник тук може да означава само едно.

Раул се навъси още повече, в знак че не разбира.

Алберто въздъхна.

— Очевидно означава края на това пътешествие. Сигурен съм, че накъдето и да насочва тази улика, тя сочи към края, към последната спирка.

Рейчъл усети как Раул се размърдва до нея. Бяха близо до крайната си цел. Но все още не разполагаха със златния ключ, а колкото и да беше интелигентен Алберто, явно не беше разкрил загадката докрай. Но щеше да го направи.

— Не може да е Рим — каза Алберто. — Това е движение назад, а не напред. Предстои ни да разбулим още една загадка.

— Само това можахме да измислим, преди да ни нападнат — каза Рейчъл и махна с ръка към стаята. — Нямахме вашите ресурси.

Алберто я наблюдаваше внимателно. После бавно каза:.

— Аз… склонен съм да ти вярвам. Монсеньор Верона е умен човек, но тази гатанка има много пластове.

Рейчъл запази унилата си физиономия — позволи си само малко страх, колкото да изглежда, че се е предала. Алберто работеше сам. Явно се беше затворил тук със задачата да разгадае мистериите на Двора. Не се доверяваше на никой друг, убеден в собственото си превъзходство. Той не би могъл да оцени по достойнство по-широката перспектива, сблъсъка и допълването на различни гледни точки. Те бяха сглобили мозайката с общи усилия, целият екип, а не благодарение на нечие самостоятелно вдъхновение.

Префектът обаче не беше глупак.

— Все пак — каза той, — редно е да съм напълно сигурен. Ти скри от нас за златния ключ. Може да си премълчала и друго.

Страхът впи нокти в сърцето й.

— Казах ви всичко — каза тя с цялата убедителност, която успя да изстиска от себе си. Но дали щяха дай повярват? ли щяха да я подложат на изтезания?

Преглътна с мъка, опитваше се да скрие тревогата си. Никога нямаше да проговори. Залогът беше прекалено голям. Беше видяла на какво е способна онази сила — в Рим и в Александрия. Такова нещо не трябваше да попада в ръцете на Драконовия двор.

Дори и животът на Монк вече не беше достатъчен залог. И двамата бяха войници. На хидрофойла Рейчъл беше издала информацията за златния ключ не само за да спаси Монк, но и за да включи в играта Грей, да му даде шанс да направи нещо. Тогава това й се стори разумен риск. Също като сега, и тогава на Двора му липсваше съществена част от мозайката. По някакъв начин Рейчъл трябваше да запази информацията за Авиньон и френското папство.

Или всичко щеше да отиде на вятъра.

Алберто сви рамене.

— Има само един начин да разберем дали знаеш нещо повече. Време е да изтръгнем от теб цялата истина. Заведи я в съседната стая. Би трябвало вече да сме готови.

Дишането на Рейчъл се ускори, а в същото време не й стигаше въздух. Раул я изблъска от кабинета на префекта. Алберто ги последва, като свали в движение смокинга си, готов да почне работа.

Рейчъл пак си спомни за ръката на Монк на палубата. Трябваше да се подготви за нещо още по-лошо. Не биваше да издава нищо. За нищо на света. Нищо не можеше да е толкова ужасно, че да изтръгне от нея истината.

Видя, че стаята от другата страна, онази със странната маса във формата на буквата X, сега е много по-ярко осветена. Някой беше включил хирургическата лампа над масата.

Раул й запречваше гледката и тя забеляза само бутилка за интравенозно вливане, закачена на стойка. Поднос с дълги хирургически инструменти, остри, извити като тирбушон или с назъбено острие като триони. Някакъв човек беше завързан за масата. 0, Господи… Монк?

— Можем да проточим разпита цяла нощ — каза Алберто и я заобиколи да влезе пръв в стаята. Приближи се до масата и си сложи стерилни латексови ръкавици.

Раул я повлече през прага.

И Рейчъл най-накрая видя кой лежи на масата, с разпънати и пристегнати ръце и крака и разкървавен нос.

— Някой дойде да души там, където не му е работа — ухили се Раул.

И в този миг от волята на Рейчъл не остана и помен.

Тя се хвърли напред.

— Не!

Раул я сграбчи за косата и я повали на колене.

— Ще гледаш оттук. Алберто взе един скалпел.

— Ще започнем с лявото ухо.

— Не! — изпищя Рейчъл. — Ще ви кажа! Ще ви кажа всичко! Алберто свали скалпела и се обърна към нея.

— Авиньон — проплака тя. — Авиньон.

Не изпита вина за постъпката си. Вече трябваше да разчита само на Грей. Всичките им надежди се фокусираха в него.

— Nonna… — простена Рейчъл.

Беше баба й.

 

02:22

Авиньон, Франция

 

Град Авиньон крещеше, пееше и танцуваше, облян в светлини.

Ежегодният летен театрален фестивал се провеждаше през юли и градът се превръщаше в най-голямото на света изложение на музика, драма и изкуство. Младежи щурмуваха града, разпъваха палатки в парковете, препълваха хотелите и общежитията. Купонът не спираше и за миг. Дори мрачното небе не пречеше на ентусиастите.

Вигор извърна поглед от една двойка, разменяща си бурни ласки на уединена пейка в парка. Дългата коса на жената почти скриваше усилията й да достави удоволствие на партньора си. Вигор забърза напред с Кат. Бяха решили да минат през парка към Плас дю Пале — Дворцовия площад. Папският дворец се издигаше на скалист хълм с изглед към реката.

Реката се мярна за миг в ниското. Над нея се протягаше прочутият мост от детските стихчета — Пон д’Авиньон. Построен в края на дванайсети век, той бил единственият мост над Рона… макар че след толкова много векове бяха останали само четири от първоначалните му двайсет и две арки. Оцелялата отломка от прочутия мост беше ярко осветена и превърната в танцувална площадка — ако се съдеше по цветовете на костюмите, беше ред на народни танци. Музиката стигаше чак до Вигор и Кат.

В Авиньон миналото и настоящето се сливаха по начин, с който можеха да се похвалят малко други градове.

— Откъде ще започнем? — попита Кат.

По време на полета насам Вигор беше направил някои проучвания, за да отговори точно на този въпрос. Тръгнаха към града, отдалечавайки се от реката.

— Авиньон е един от най-старите градове в Европа — каза Вигор. — Корените му могат да се проследят чак до неолита. Основан е от келтите, после го превзели римляните. Днес обаче Авиньон е най-известен с готическото си наследство, което е процъфтявало тук през столетието на френското папство. Авиньон може да се похвали с един от най-големите комплекси на готическа архитектура в цяла Европа. Истински готически град.

— И до какво ни води всичко това? — попита Кат. Вигор долови напрежението в гласа й. Тя се тревожеше за хората от екипа си — бяха я изпратили тук без никаква връзка с тях. Усещаше също, че Кат дълбоко в себе си изпитва вина за залавянето на племенницата му и Монк. Носеше тази тежест въпреки категоричните думи на командира й, че е постъпила правилно.

Вигор също беше разтревожен. Все пак тъкмо той беше въвлякъл Рейчъл в тази беда. И сега тя беше в ръцете на Драконовия двор. Знаеше обаче, че чувството на вина няма да им помогне с нищо. Той беше отраснал с вярата. Тя беше крайъгълният камък на самото му същество. Намираше известна утеха в мисълта, че спасението на Рейчъл е в ръцете на Бог… и на Грей.

Но това не означаваше, че трябва да седи със скръстени ръце и да чака помощ свише. „Помогни си сам, за да ти помогне и Господ“. Двамата с Кат имаха свой дълг тук.

Вигор отговори на въпроса с:

— Думата „готически“ идва от гръцката дума „гоетик“. Която означава вълшебен, магически. И точно за вълшебна била смятана тази архитектура. Била нещо невиждано за времето си. Финото оребряване, летящите контрафорси, невъзможните височини. Всичко това създавало впечатление за безтегловност.

Вигор наблегна на последната дума и Кат веднага разбра защо.

— Левитация. Вигор кимна.

— Почти всички катедрали и други готически сгради били построени от група зидари, които наричали себе си Децата на Соломон, смесица от рицари тамплиери и монаси от Цистерцианския орден. Успели да запазят за себе си математическите тайнства, които били в основата на тези сгради и които уж били получени, когато тамплиерите открили изгубения Соломонов храм по време на Кръстоносните походи. Тамплиерите станали богати… или по-скоро още по-богати, защото се твърдяло, че вече били открили несметното съкровище на цар Соломон, а може би дори и кивота, който уж бил скрит в Соломоновия храм.

— И уж пак в кивота Мойсей скрил гърнетата с манна — каза Кат. — Рецептата си за металите в м-състояние.

— Недей бърза да отхвърляш тази възможност — каза Вигор. — В Библията на много места се споменава за странни сили, които се излъчвали от кивота. Описва се левитация. Всъщност самата дума „левитирам“ произлиза от името на хората, които се грижели за кивота, или ковчега — левитите. Освен това се знае и за смъртоносните свойства на кивота — как убивал със светкавици. Един човек, колар, казвал се Оза, се опитал да нагласи по-добре кивота, който се бил килнал настрани. Докоснал го с ръка и бил поразен. Това толкова уплашило цар Давид, че отначало той отказал да приеме кивота в своя град. Но левитите му показали как да се приближи без опасност към него. С ръкавици, защитна престилка и след като свали от себе си всички метални предмети.

— За да не го хване ток. — В гласа на Кат започваше да се усеща известно оживление под заразителното въздействие на мистерията.

— Може би кивотът е действал като електрически колектор заради прахообразните вещества в м-състояние, които са били в него. Свръхпроводимият материал абсорбирал заобикалящата го енергия от естествен произход и я съхранявал също като златната пирамида. Докато някой не нарушавал по погрешка равновесието му.

— И го удрял ток. Вигор кимна.

— Добре — каза Кат. — Да приемем, че тамплиерите са открили кивота, а може би и свръхпроводниците в м-състояние. Но как да разберем дали са разкрили тайните им?

— Може би имаме някакъв отговор. Командир Грей още в началото ми постави задачата да открия исторически сведения за този странен моноатомен прах.

— От Египет до библейските влъхви — каза Кат.

— Да. Но аз се зачудих дали няма да открия нещо и в по-скорошни времена. След епохата на Христос. Дали и през по-късен период нямаше да изникнат някакви улики?

— И си намерил — каза Кат, доловила вълнението му.

— Този прах в м-състояние е бил известен под много имена — бял хляб, прах на познанието, Райски камък, Камъкът на влъхвите. За моя изненада, когато се разтърсих из по-новите времена, открих друг тайнствен камък, свързан с историята на алхимията. Прословутият философски камък.

Кат се намръщи.

— Камъкът, който можел да превръща оловото в злато?

— Това е широко разпространена заблуда. Един философ от седемнайсети век, Ириней, уважаван член на Кралското научно общество, е бил съвсем точен в трактата си. Според него философският камък бил, цитирам: „не друго, а злато в неговата най-чиста форма… наречено «камък» заради непроменливото си естество… злато, по-чисто от най-чистото… но на вид прилича на много фин прах“.

— Пак онзи златен прах — каза изненадано Кат.

— Може ли да има по-ясна отпратка? А и не е бил само Ириней. Един френски химик от петнайсети век, Никола Фламел, описал подобен химически процес със следните думи: „Получи се фин златен прах, който е философският камък“.

Вигор си пое дъх.

— От което става ясно, че някои учени по онова време са експериментирали със странна форма на златото. Всъщност цялото Кралско научно общество било луднало по нея. Включително сър Исак Нютон. Малцина знаят, че Нютон е бил запален алхимик, а също и колега на Ириней.

— И какво е станало с цялата им работа? — попита Кат.

— Не знам. Повечето учени навярно са стигнали до задънена улица. Но друг колега на Нютон, Робърт Бойл, също изследвал алхимичното злато. Само че на даден етап нещо го уплашило, нещо, което открил. Прекратил изследванията си и обявил подобни занимания за опасни. Толкова опасни, че по негови думи погрешната им употреба можела „да породи хаос в делата човешки и да обърне света с главата надолу“. Да се чуди човек какво го е уплашило толкова. Дали не се е докоснал до нещо, което е накарало и нашето изгубено алхимистко общество да мине в дълбока нелегалност?

Кат поклати глава.

— Но какво общо има философският камък с готическата архитектура?

— Повече, отколкото подозираш. Един французин, живял в началото на двайсети век, Фулканели, написал трактат, превърнал се в нещо като бестселър за времето си, със заглавие „Мистерията на катедралите“. Твърдял, че в готическите катедрали на Европа са кодирани тайни послания, сочещи към изгубено познание, включително и как да се приготви философски камък и други алхимически тайни.

— Код в камък?

— Не се изненадвай. Църквата отдавна го прави. По онова време огромната част от населението била неграмотна. Декорациите в катедралите били едновременно възпитателни и образователни, библейски притчи, издялани в камък. Ай спомни си кой е построил тези огромни готически книжки с приказки.

— Рицарите тамплиери — каза Кат.

— Общество, известно с това, че е получило тайно познание от Соломоновия храм. Така че нищо чудно освен библейски притчи да са включили и други кодирани послания, предназначени за техните събратя, масонските алхимици.

На лицето на Кат се изписа съмнение.

— Трябва само да се вгледаш по-внимателно в някои произведения на готическото изкуство и ще започнеш да си задаваш интересни въпроси. Иконографията им е пълна със зодиакални символи, математически гатанки, геометрични лабиринти, излезли директно от алхимическите текстове на съответното време. Дори авторът на „Парижката Света Богородица“, Виктор Юго, посвещава цяла глава от романа си на това да се възмущава, че украсата на парижката катедрала е в противоречие с принципите на католическата църква. Описва готическото й изкуство като „бунтарски страници“ от камък.

Вигор посочи напред през дърветата. Вече се приближаваха към Дворцовия площад.

— А Фулканели и Юго не били единствените, които смятали, че в изкуството на тамплиерите има нещо еретическо. Знаеш ли защо петък тринайсети се смята за фатален ден?

Кат го погледна и поклати глава.

— Тринайсети октомври 1307 — а. Петък. Кралят на Франция, с подкрепата на папата, обявил тамплиерите за еретици и ги осъдил на смърт. Водачът им бил разпънат и изгорен на клада. Мнозина смятат, че истинската причина за гоненията срещу тамплиерите се криела в стремежа на краля да им отнеме влиянието и да се домогне до богатствата им, включително до тайното им познание. Френският крал подложил хиляди тамплиери на изтезания, но хранилището на богатствата им така и не било открито. Орденът на тамплиерите обаче така и не се възстановил.

— Денят наистина е бил фатален за тях.

— А е маркирал и края на едно черно столетие, ако питаш мен. — Двамата излязоха от парка и тръгнаха към центъра на града. — Разделението между Църквата и ордена на тамплиерите започнало сто години по-рано, когато папа Инокентий III брутално избил катарите, секта на християни-гностици, които били свързани с тамплиерите. Проточила се стогодишна война между ортодоксалната църква и гностичните вярвания.

— И всички знаем кой я е спечелил — каза Кат.

— Знаем ли наистина? Чудя се дали е било победа, или по-скоро асимилация. Ако не можеш да ги победиш, присъедини ги. През септември 2001 — ва се появи интересен документ, озаглавен „Пергаментът от Шинон“. Свитък, датиран приблизително година след онзи кървав петък тринайсети и подписан от папа Климент V, с който той опрощава и реабилитира рицарите тамплиери. За жалост, френският крал Филип не се съобразил с това и продължил гоненията в страната си. Защо обаче Църквата е променила толкова драстично отношението си? Защо папа Климент V е построил своя авиньонски дворец според готическата традиция, рожба на същите тези зидари-еретици? И защо Авиньон на практика се е превърнал в готическия център на Европа?

— Намекваш, че Църквата е направила завой на сто и осемдесет градуса и е приела тамплиерите в лоното си?

— Спомни си как вече стигнахме до заключението, че някои аспекти от вярванията на християните на Тома, християни с гностични убеждения, вече били пуснали филизи в Църквата. Може би те са убедили папа Климент да се намеси и да защити тамплиерите от зверствата на крал Филип.

— С каква цел?

— За да бъде скрито нещо изключително ценно — ценно и за Църквата, и за света. През столетието на Авиньонското папство тук се появила истинска вълна от ново строителство което в голямата си част било ръководено от Децата на Соломон. Лесно са можели да закопаят нещо, дори да е било със значителни размери.

— Но откъде ще започнем да търсим? — попита Кат.

— От сградата, построена от ръцете на тамплиерите и поръчана от онзи странен папа, сградата, която е един от най-големите шедьоври на готическата архитектура.

Вигор махна напред, където улицата се вливаше в голям площад, пълен с развеселени младежи. Цветни светлинни оформяха дансинг, рок група, качена на импровизиран подиум, блъскаше жици, а младежите се кълчеха, смееха се и крещяха. По краищата на площада бяха наслагани маси, и те заети от празнуващ народ. Жонгльор мяташе във въздуха запалени факли. Бирата течеше, заедно с кафе в картонени чашки. Цигарен дим се кълбеше във въздуха и се смесваше с дим от друг вид — ръчно свити цигари, пълни с трева.

Но зад този шумен купон се издигаше исполинска тъмна висока сграда, обточена от квадратни кули, с масивни каменни арки отпред и две високи коничени кули. Каменната й фасада беше в пълен контраст с веселбата долу. Историята я притискаше сякаш… историята и една древна тайна.

Дворецът на папите.

— Някъде в тази сграда е скрита бунтарска страница от камък — каза Вигор. — Сигурен съм. Трябва да я намерим и да я разчетем.

— Но откъде ще започнем? Той поклати глава.

— Каквото и да е уплашило Робърт Бойл, каквато и ужасна тайна да е продиктувала в крайна сметка съюза между тамплиерите еретици и официалната църква, каквато и мистерия да предизвика и този лов на съкровища из цялото Средиземноморие… отговорът е скрит тук.

Откъм реката повя студен вятър. Авиньон беше наречен на постоянния вятър откъм Рона, но сега, изглежда, се задаваше истинска буря. Звездите в небето бяха изчезнали. Сбираха се тъмни облаци.

Колко време им оставаше?

 

02:48

Лозана, Швейцария

 

— Така стигнахме до извода, че търсеното място е Авиньон — завърши Рейчъл. — Френският Ватикан. Следващата и последна спирка.

Още стоеше на колене върху линолеума. Баба й все така лежеше вързана на масата. Рейчъл им беше казала всичко, до най-малката подробност. Беше отговорила на всички въпроси, зададени й от Алберто. Не се беше опитала да шикалкави. Не можеше да рискува префектът да изпробва откровеността й върху плътта на баба й.

Монк и Рейчъл бяха войници. Баба й не беше.

Нямаше да позволи нищо лошо да се случи на старицата. Сега зависеше от Грей да опази златния ключ от Двора. Беше стоварила цялата си надежда и доверие върху неговите плещи. Друг избор нямаше.

Докато тя разказваше, Алберто си водеше бележки — прескочи до кабинета си да вземе тефтер и химикалка, както и картата на Рейчъл. Когато тя приключи разказа си, той кимна, очевидно доволен.

— Разбира се. Толкова простичко, толкова елегантно. Накрая и сам щях да се сетя, но сега ще мога да съсредоточа усилията си върху следващата мистерия… в Авиньон.

И се обърна към Раул.

Рейчъл застина. Помнеше какво беше станало последния път. Макар да им беше казала за златния ключ, Раул все пак беше отсякъл ръката на Монк.

— Къде са монсеньор Верона и американката? — попита Алберто.

— По последна информация са тръгнали за Марсилия — каза Раул. — С частен самолет. Мислех, че изпълняват заповеди. Да са наблизо, но извън Италия.

— Марсилия е само на двайсет минути от Авиньон — каза Алберто и се намръщи. — Монсеньор Верона сигурно вече е на път към града и разбулването на загадката. Разбери дали самолетът им е кацнал.

Раул кимна, предаде нареждането на един от своите хора и той хукна да го изпълни. Рейчъл бавно се изправи.

— Баба ми… — успя да промълви. — Ще я пуснете ли вече? Алберто махна с ръка, сякаш съвсем беше забравил за старицата. Явно имаше по-важни неща наум.

Друг от подчинените на Раул се приближи и разкопча кожените каиши, които стягаха ръцете и краката на баба й. Разплакана като момиченце, Рейчъл й помогна да слезе от масата.

После се помоли — за Грей, за Монк, за себе си и за баба си.

Баба й стъпи неуверено на крака и се подпря на масата. Посегна да изтрие сълзите на Рейчъл.

— Хайде, хайде, дете… стига вече сълзи. Не беше чак толкова страшно. И по-ужасни неща съм преживявала.

Рейчъл едва не се засмя. Баба й се опитваше да я утеши! Старицата й махна да се дръпне и тръгна към префекта.

— Алберто, срамота! — Каза го, все едно се обръщаше към дете.

— Nonna… не… — предупреди я Рейчъл и протегна ръка да я спре.

— Не ми вярваше, че внучка ми е способна да скрие нещо. — Докуцука до Алберто и го целуна по бузата. — Казах ти, че Рейчъл е прекалено умна дори и за теб.

Протегнатата ръка на Рейчъл замръзна. Кръвта й се смра-зи.

— Трябва по-често да се вслушваш в думите на старите дами, нали?

— Права си както винаги, Камила. Рейчъл се задъха.

Баба й даде знак на Раул, че иска да го хване под ръка.

— А ти, младежо, може би вече разбираш защо такава силна драконова кръв си заслужава защитата. — Потупа го по бузата. — Двамата с внучка ми… ще си родите bellissimo bambini. Красиви бебчета.

Раул се обърна и измери Рейчъл със студените си, мъртви очи. После изръмжа:

— Ще се постарая.