Георги Стоев
ВИС (5)

ГЛАВА 5

Каро имаше едно протеже, на което много държеше — Димчо Руския. Израснал в България, само преди години се подвизаваше в София като дръглив пънкар. Издигна се под крилото на Каро. Едва двадесет и три годишен Димчо Руския бе вече член на една от най-ефективните бригади, която крадеше коли от Германия и ги прекарваше за продажба в Чехия и Унгария. Изключително злобен и жесток. Въпреки, че изкарваше добри пари, не пропускаше дори най-дребната възможност за повече. Когато беше свободен и безделничеше из града, събираше парите от чинийките на просяци, слепци и инвалиди. Ако някой му се опънеше, Руския го пребиваше жестоко.

— Защо правиш това, Руснак? — спря го един път Влаха. — Ще те накаже Господ, да знаеш!

— Ще ме награди! — нахално му отвърна Димчо. — Господ е наказал тези нещастници. Аз му помагам в земните дела!

Влаха и Гената бяха отседнали при един български емигрант, който даваше стаи под наем. Освен тях в къщата живееха още двама българи. Единият беше Кольо Картофа — бивш футболист, а другият живееше на една и съща улица с Влаха в родната Силистра. Казваше се Пепи и беше състезател по плуване. В момента също учеше задочно във ВИФ. Бяха единствените чейнчаджии, които живееха извън общежитието и навярно щяха да отърват боя. Каро не бе наредил да ги търсят специално, а Влаха на свой ред не посмя да попита за тях. Причините бяха много, но за най-важната знаеше единствено той. Наскоро Пепи и Кольо направиха сериозен удар, от който паднаха много пари. Влаха беше достатъчно алчен, за да поиска поне половината от тях. Дори смяташе да потърси Джуджето Пантелей и неговия роб Чупи глава, за да свършат тази работа. По това време разбра, че Джуджето вече движи с Митака, а след убийството на сърбина бе сигурен, че двамата са били заедно. Спомни си един разговор, когато Кашона, Димчо и Джуджето разсъждаваха пред бутилка уиски дали биха убили човек. След дълго умуване Кашона заяви, че като нищо ще тегли ножа на някой, ако посегне на семейството му. Както винаги Руския се изхвърли:

— Ще го направя за много пари. Джуджето не каза нищо. Мълча дълго и накрая промърмори абсолютно равнодушно.

— Аз бих убил само, за да видя какво е.

— Как така какво е? — зяпна Влаха.

— Да усетя тръпката — със странна усмивка му отговори Пантелей.

Влаха веднага разбра, че този човек е твърде опасен. На всичко отгоре още същия ден имаше друг тъп и безсмислен скандал. Нямаха практика да се канят по стаите, но Пепи бе достатъчно нахален, за да се вре навсякъде. Нахлу в техния апартамент за тоалетна хартия и без да му мигне окото разтвори големия сак, оставен в средата на хола. Той беше пълен със стока. Влаха не издържа на нахалството му и се нахвърли разярен върху:

— Не пипай, тарикат! Сакът е на бат’ Гена — разкрещя се истерично той.

— По-кротко, амиго, исках само да видя какви парцали продавате! Стига си треперил от този бат’ Гена!

— За разлика от теб аз уважавам ръката, която ме храни — замахна Влаха и го удари силно по големия камбест нос. — И престани с това амиго!

— Що ме биеш бе, нали сме градски?

— Ти си просто един малоумник! — изхвърли го от стаята Влаха.

Затръшна вратата зад него и се просна омаломощен на леглото. Познаваше Пепи от малък. Бяха израснали заедно, а вече седмица се чудеше как да го ограби. „Боже, в какво съм се превърнал? — хвана се за главата той. — Дано близките ми никога не разберат как изглеждам сега!“

* * *

Каро си беше налял голяма чаша уиски, опъваше крака в личното си сепаре и блажено отпиваше. Имаше защо да е доволен. През нощта борците изпълниха задачата перфектно. Цяла сутрин пребитите крадльовци се редяха на опашка, за да си внесат лептата. Той им обещаваше, че ще склони издивелите силоваци, но категорично им заяви, че това ще им струва десет процента от всяка далавера или продажба. Досега те плащаха по тридесет процента. Допълнителните десет процента Каро искаше лично за себе си. Тарикатите изглеждаха толкова уплашени, че Каро съжали задето не им поиска двадесет процента. Разбира се, той нямаше никакво намерение вие да прави от борците свои равноправни партньори. Щеше да им плаща както намери за добре.

Тъкмо си бе допил уискито и се канеше да става, когато през вратата влезе огромен млад здравеняк.

— Какви бяха тези глупости снощи бе, Каро? — развика се от прага той.

Каро познаваше селяндура от Враждебна отдавна. Беше колкото як, толкова и прост.

— Сядай, Цецо! Какво ще пиеш?

— Не искам нищо, но ще ти кажа, че снощи гоних Черешара двеста метра и ако бях го догонил, сега нямаше да е жив.

Този път вече Каро искрено се забавляваше. Не стига, че идиотът от Враждебна го развеселяваше със смешния си начин на говорене, ами без да иска бе подсказал слабото място на Черешара. Явно той се страхуваше да се изправи сам срещу когото и да било. Освен това Цецо се държеше много диво и необуздано. Не беше спортист или крадец от познатия тип. Каро често го наричаше „гробар“, заради бруталния начин, по който си изкарваше парите.

И веднага усети в него човека, от когото се нуждаеше в този момент.