Георги Стоев
ВИС (14)

ГЛАВА 14

Генерал Гоцев седеше на закътана маса в градината на ресторант „Ловен парк“. Извървя пътя дотук пеш, направо през гората. Предпочиташе парковите квартали на София. Правеше срещите си недалеч от жилището си. В центъра ходеше само, когато имаше неотложна работа. Сега чакаше Боби Радев.

Той бе особен човек. Борец от изключително висока класа, легенда в борбата. Държавна сигурност го вербува още преди двадесет и пет години, а Гоцев работеше с него от петнадесет. Назначи го в отдел „Ценности“, след което му изпусна юздите.

По-талантливите български художници и скулптури обичаха да се правят на дисиденти, това нямаше нищо лошо, но Боби имаше задължението интелигентските напъни да стават без изхвърляния. Приобщи се към тях лесно. Приеха го като честен и почтен човек, както и като голям спортист, който можеше да носи много на пиене. Той наистина издържаше повече от всеки друг. Художниците се нафиркваха бързо, псуваха властта, а Боби записваше тайно разговорите с касетофон.

— Комунягите харесват най-тъпата ми картина, но на запад могат да минат други две — доверяваше му един от известните сред тях. Наистина имаше талант. За съжаление нямаше характер.

— У нас пазарът на художествени произведения е до точката на замръзването — убеждаваше себе си и цялата маса близък на него приятел. Също талантлив, но предпочиташе да тиражира графичните си творби, вместо да рисува масло.

По-умните от художниците отдавна знаеха, че Боби е ченге. Неговата толерантност спечели доверието им. Даваха му най-хубавите си картини. Той ги препращаше на Гоцев и с помощта на дебелия Андро, разпродаваха всичко в Европа. Рекетът ставаше чрез записи на касетофона. Боби ги привикваше един по един, пускаше им опусите срещу властта и заплашваше всеки един поотделно, че ако престанат да му дават картини, не им мърда затвор. Превърна ги в крепостни, осигуряващи големи печалби на триото мошеници.

Боби бе изключително наблюдателен и предпазлив, когато ставаше дума за пари. Изглеждаше прост и необразован, но покрай работата си откри, че иманярите изкарват луди пари. Държавата и милицията изобщо не им пречеха. Вместо да ги докладва, Боби им предложи покровителство. За тях това бе добре дошло. Осигуряваше им спокойствие при разкопките. Имаха зад гърба си полковник от Държавна сигурност, което ги предпазваше от възможността някой квартален милиционер да ги закопчае край поредната могила, Наричаха го „Бате Боби“. Радваха се най-много заради възможността да трансферират историческите ценности зад граница. По-рано това бе невъзможно. Естествено, че Боби разчиташе на връзките, които имаха в целия свят Гоцев и Андро.

След промените, настъпили след Десети ноември, Боби се озова с доста приличен капитал и започна собствен бизнес. Започна да ограбва църкви. Имаше достатъчно описи къде какво се намира, но му бе трудно да открие хора, готови да влизат с взлом. Дори най-безскрупулните се страхуваха от поверието, че да се нахлува в храм — носи беда. Боби обаче се справи и с този проблем. Познаваше Милчо — мъж от Ботунец с прякор Рижавия, който копаеше на иманярите за жълти стотинки. Мекушав и страхлив мъж, но дарен от природата с ръст от два метра и тегло над сто и трийсет килограма. Боби го беше заловил точно когато разкопаваше поредната могила.

— К’во става баровец — потупа го по гърба той и му показа картата си от Държавна сигурност.

— Аз съм общ работник — отвърна му онзи, след което се насра от страх.

После падна на колене и го помоли да не докладва на милицията.

— Ще ти дам имената на всички иманяри — обеща му Рижавия.

— Приемам, ако ми станеш доносник.

— Твой съм.

Боби наистина го направи сътрудник на ДС, където му дадоха кодовото име „Бай Миле“. По това време момчето беше само на 25 години, но вече нямаше нищо свято за него. Имаше си и съдружник — някой си Любо от Видин. Също грамаден като него, само че много силен и жесток. Нахлуваше в църквите посред бял ден и прибираше всички дарения.

* * *

Боби отвори вратата на ресторанта и се отправи директно към масата на Гоцев. Той беше суетен. Обличаше се артистично и екстравагантно. Носеше огромен златен кръст. Генералът трудно се сдържа да не се разсмее. Той все пак имаше изграден вкус. — Здрасти началник! — фамилиарно поздрави Боби.

— Сядай! — отвърна небрежно генералът и за пръв път се загледа сериозно в оплешивяващото му теме. Момчето се мъчеше да изглежда като хората, сред които се движеше. Дори с цената на косата си. Но простоватият му речник бързо го издаваше.

— Трудно ще излезе от теб интелектуалец!

— Купувам ги като църковни мишки — отвърна борецът — Те са дори по-бедни и от плъхове.

— Руснаците не можаха да ме научат да пия водка — промени темата генералът. — Пия лека биричка. Свикнах покрай американците.

— За какво ме извика? — попита Боби и си поръча двойно уиски.

— Нищо особено. От теб искам да ми откриеш някое смело борче. Да бъде съобразително и хитро.

— Помакът не ти ли допадна?

— Нужен ми е по-умен. Да има качества на лидер и непременно да е приключил със спорта.

— Няма проблем. Много от тях наскоро се завърнаха от Унгария. Но ще те помоля да не ми забъркваш името.

— Естествено — отвърна Гоцев. — Аз също имам интерес да си чист като сълза. За нас също е важно да останеш икона.

— Ще говоря с Венко.

Венко бе полковник от Държавна сигурност. Нямаше постигнати резултати като състезател, но през последните петнадесет години придружаваше борците където и да пътуваха. Започна от „куфар“ и после се издигна до „чичко“. Генерал Гоцев определено не харесваше и Боби. Напусна заведението и остави борецът-легенда да се налива сам.