Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свидетели на времето
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5 (× 36 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
piki (2007)
Сканиране
? (2007)

Издание:

ГЕОРГИ СТОЕВ. ВИС

ИК „Световит“, 2006

История

  1. — Добавяне
  2. — Разделяне на двете книги

ГЛАВА 10

Със спечелените от Миленчо пари си купувахме отпуска след отпуска. Обикновено се лекувахме на морето. Броените дни обаче бързо свършват. Прибрах се в София, за да си платя поредния месец и най-изненадващо установих, че докторът също е излязъл в годишен отпуск. Върнах се в казармата. Старият набор беше уволнен. В поделението щъкаха безброй новобранци. Вече ми се носеше славата на спортист от националния отбор, а фактът, че съм прекарал четири месеца домашен отпуск, ме правеше още по-голям герой в техните очи. С пълно основание предполагаха големите ми връзки във Военно-медицинска академия. Още първата седмица за мен се залепи един заек от Пловдив.

— Имам нужда от отпуск, Жоро — започна да ме облъчва той. — Много ми тежи службата.

— Тя тежи на всички — отвърнах.

— Уреди нещо, аз ще направя каквото се иска.

— Моите отпуски са напълно редовни.

— Баща ми е арендатор на земя и ще ти платя колкото пожелаеш — не ми повярва новобранецът.

— Пас съм — отрязах го.

Седмица по-късно ми хрумна, че мога да изкарам доста пари от поредния шаран. Изчаках още десетина дни, докато онзи съвсем намрази войнишкия живот.

Срещнах го уж случайно на двора.

— К’во става бе, заек? Още ли ти тежи службата? — потупах го по гърба.

— Загивам, Жоро!

— Колко дни отпуск ще те спаси?

— Поне един месец.

— Нали знаеш, че като се върнеш, ще ти скъсат задника от гонене заради скатавката? Дори само от завист.

— И какво да правя? — помръкна той. — Не мога да понасям повече този казармен живот и тъпотиите на старите бойци!

— Може би е по-добре да уредим директно уволнение — намекнах му. — Но излиза доста скъпичко, около шест хиляди долара.

Мисълта, че ще се отърве от казармата завинаги веднага го завладя, но сумата му се видя твърде голяма. Баща му също не бе склонен да я даде.

— Това са твърди цени — заявих му категорично.

— Не можеш ли да ми издействаш някаква отстъпка?

— Забрави за нашата договорка!

Приключих разговора не само защото повече не ми се разправяше с него, а и заради страха да не се разприказва. Отдельонните командири в ротата бяха приятели и тънко им подсказах да го тормозят всеки ден. Обясних, че просто ми е противен. Започнаха да го слагат през вечер наряд, пък и през останалото време не го оставяха на мира. Ако до този момент казармата му тежеше, сега стана нетърпима. Това продължи десетина дни, след което заекът дойде сам при мен и се разплака.

— Заявих на баща ми, че ще самоубия — призна той.

— Спокойно — изведох го тайно една вечер аз. Срещнахме се с Андрейчо каратиста. Не исках да използвам Венци, защото заекът вече бе виждал лицето му.

— Ето човекът! — представих му аз Андрей и веднага се оттеглих от разговора. Направих го нарочно. Не исках при провал да твърди, че съм в течение на нещата. Освен това за пореден път му напомних: — Моите отпуски са истински и нямат нищо общо с твоята далавера.

На другия ден го срещнах в поделението и невинно го попитах дали са свършили някаква работа с Андрейчо.

— Това, не те засяга — отвърна ми надменно той. Беше решил, че след като се свързал с подставения мошеник, вече не съм му нужен. Това ме устройваше напълно. Но за да изиграя ролята си докрай, аз се направих на обиден.

Андрейчо също бе гявол от класа. Инструктирал балъка да симулира стомашни болки, за да го изпратят във Военна болница. Така и стана. А пред централния вход се разигра следващо действие от комедията. Бях му дал пари да купи от подлеза при ЦУМ картина, но да я сложи в скъпа рамка и да надене на ръцете си луксозни кожени ръкавици.

— Да ти представя майка ми и сестра ми — представи балъкът две хубави жени, които си приличаха поразително.

— Много ми е приятно — влезе в ролята си Андрейчо. Позволи си дори комплимент към сестрата на новобранеца: — Хубава сте като картина на Рембранд. После помоли майката и дъщерята да му пазят картината и ръкавиците, като не забрави да предупреди, че платното е изключително скъп оригинал.

— Нося го на един от докторите — поясни той. — Подарък от много богат и благодарен пациент, но първо трябва да проверя дали лекарят е сам.

— Ама разбира се! — възкликнаха двете жени. Изглеждаха безкрайно очаровани от добродушното и красиво момче.

След двадесетина минути Андрей се върна. Играеше изключително загрижен и отговорен вид.

— Вие сте мили девойки и аз ви имам изключително доверие — поласка кокошките той и те започнаха да се топят като сладолед. — Лошото е, че докторът се оказа особняк. Иска си парите авансово.

— Няма никакъв проблем — извади ги майката на новобранеца, след което доверчиво му ги връчи.

— Нали ще ми пазите картината и ръкавиците! — изпя последната си реплика от сапунена опера Андрей и изчезна със шест хиляди долара през резервния вход.

За опечаленото семейство остана блудкавото платно. Както и луксозните ръкавици.

Привечер отвъртяният новобранец се прибра премръзнал и отчаян в поделението.

— Ти ме измами — закрещя истерично той.

— Проблем ли имаш — направих се на луд аз. — Можех да го пребия на секундата, но предпочетох кроткия тон. — Обясни ми какво е станало, вместо да ми пищиш!

Балъкът подробно разказа за патилата си, които и без друго знаех. Почти на колене ме помоли да потърся Андрейчо и да върна обратно парите.

— Ще го направя, но в събота, по време на градската отпуска — обещах аз.

Виждах го, че е глупав и стиснат, а в лакомията като нищо можеше да повлече и мен. Затова реших да го неутрализирам напълно.

След гарнизонната отпуска в неделя сам го потърсих.

— Андрей е арестуван във военната полиция — придадох си угрижен вид аз. — Следили са го много време и за лош късмет са го заковали точно с твоите пари. В момента разследват кой му ги е дал и за какво.

— Потънах — ужаси се заекът. — Моля те не казвай, че съм ти ги дал аз, а още по-малко за уволнение. В дисциплинарната рота ще ме убият.

— На мен можеш да разчиташ сто процента, а на Андрейчо — двеста. Той също няма интерес да го съдят като организатор за здрави и прави войници.

Това донякъде успокои новобранеца. Поне дотолкова, доколкото може да бъде укротен човек, разделил се по своя воля и глупост с бала пари. В тяхното семейство ги имаха много. Ударът си беше крупен и нямаше как да не повдигне самочувствието ми. Доказах сам на себе си, че не съм само охранител и спокойно мога да организирам едри измами. Изпитах по-голямо удоволствие от планирана операция, отколкото от полагащите ми се три хиляди долара. За пръв усетих какво може да ми замени битките на тепиха, които дотогава ми липсваха. Научих и поредния си урок: спортът изгражда необратимо желанието винаги да излезеш победител. И това е напълно приложимо във всяка друга дейност. Дори и в бандитизма.

С тези пари не беше никакъв проблем да си уредя нов домашен отпуск. Още повече имах да вземам от полагаемия. На всичко отгоре моят доктор се завърна, разбира се с обичайния ценоразпис. Веднага ме изпратиха във Военно-медицинска академия, където документацията се уреди за нула време. Казармата обаче е особена конструкция. Субординацията стои в основата на нейното съществуване. Ротният не ми отказа, но ми заяви, че трябва да вземе съгласието на командира. Той беше съвсем нов. Все още не ме познаваше. Старият командир, на когото разчитах, отиде в резерва без време.

— Ти ли си този, който за една година служба има четири месеца отпуск по болест? — посрещна ме с неприязън новият командир.

— Аз съм — отвърнах му кротко. Бях се научил вече да сдържам нервите си.

— Какъв спортист си щом мислиш само как да изкръшкаш? Кой те търпи?

— Борбата е тежък спорт — обясних му учтиво. — Има тежки травми, които се превръщат в хронични — показах му коляното си и допълних: — Налагат се чести почивки, за да мога отново да изляза на тепиха.

— Ти си бил интелигентно и възпитано момче — изненада се той. — Пускам те, но ако се върнеш отново с тридесет дена отпуск по болест, ще гледаш портала само насън.

Новият командир не беше от глупавите. Веднага разбрах, че с него трудно ще изляза на глава. И все пак трябваше да го прецакам по някакъв начин.

Венци ползваше полагаемия годишен отпуск. Прескочих посредника Крейзи, който винаги вземаше сто долара отгоре. Отидохме директно при дежурния лекар и Венци брутално му предложи същите сто долара за един месец свобода.

— Познаваш ли го? — попитах аз.

— За първи път го виждам.

— Даваш ли си сметка какво може да стане?

— А ти даваш ли си сметка, че корупцията във военна болница е толкова голяма, колкото е висока сградата.

Дежурният лекар се съгласи тутакси и ми даде едно бръснарско ножче, с което трябваше да си среже кожата в основата на показалеца. След което кървящ да се поява пред сестрата в отделението, за което отговаряше. Останалото беше негова работа. Като видя нараненият ми пръст, сестрата веднага го извика, а той й нареди да приготви инструменти, за да зашие сухожилието. Беше умен тарикат. Играеше ролята си по-добре от народен артист. На всичко отгоре уви китката ми в гипсова отливка, за да не може никой да наднича там.

За беда точно когато си вземах документите за отпуската, отнякъде се появи шефът. Естествено, че ме позна веднага. До този момент бе взел от мен над хиляда долара. Замълча си, но повика дежурния лекар навън и двамата започнаха там сериозна кавга.

— Тук нищо не става без участие на големия началник — върна се при мен дежурният лекар.

— Какво иска?

— Иска си тристате долара. Ако откажеш, като нищо ще ти спре отпуската.

— Нямаш проблеми — дадох ги аз, но се заклех някой ден да си върна тези пари двойно. Ядосах се на Венци, макар че прекрасно съзнавах — той направи всичко само от добри намерения.

Не бях зъл по природа, но спортът ме беше научил да побеждавам. Пренасяхме всичко в реалния живот. За да печелиш, трябва да поддържаш спортна злоба. Аз обаче все повече не можех да понасям загубите. Прибрах се в поделението с гипсирана ръка. Командирът побесня:

— Предупредих те, мърда! Досега те болеше коляното! След това ми идваш с гипсирана ръка и нова отпуска по болест.

— Съдба! — повдигнах рамене аз.

Хич не ми пукаше. Знаех, че никой не може да отмени решение на лекар от ВМА. Дори се забавлявах.

— Докато се бръснех вкъщи, огледалото се счупи и си срязах сухожилието — обясних спокойно.

— Ти си страшно нахален, отвратително нагъл… — разкрещя се командирът и нареди да повикат шефа на лечебницата.

Той също бе лекар. Знаеше добре какво е скъсано сухожилие и отказа да свали гипса, заради опасността да го скъса отново. Бе запознат прекрасно както с правата, така и задълженията. Ако осакатеше млад човек, щеше да се изправи пред военен съд. Тогава командирът съвсем полудя.

— Сваляй гипса, тарикат, аз поемам отговорността! — обърна се той към мен.

— Господин полковник, това е лудост! — възпря го за пореден път шефът на лечебницата. — За да проверите дали наистина е срязано сухожилието, трябва да свалите и шевовете.

— Вървете и двамата на майната си! — изгони ни в крайна сметка командирът.

И до ден днешен не знам къде отиде докторът, но аз се прибрах вкъщи. Още един месец нямаше да помириша военна униформа.