Агата Кристи
Смъртта на мистър Морли (9)

I.

На следващия ден Еркюл Поаро, по негова молба, прекара няколко часа с един познат театрален агент. Следобеда той отиде в Оксфорд. На другия ден замина за провинцията и се върна в късните часове.

Беше се обадил по телефона същата вечер и си бе уговорил среща с мистър Алистър Блънт.

Когато пристигна в Готик Хаус, часът беше девет и половина.

Алистър Блънт беше сам в библиотеката си, когато въведоха Поаро. Докато се ръкуваха, Блънт го гледаше с нетърпелив, въпросителен поглед.

Той каза:

— Е?

Поаро бавно кимна с глава.

Блънт го погледна почти невярващо:

— Открихте ли я?

— Да. Да, открих я.

Той седна и въздъхна.

— Уморен ли сте?

— Да, уморен съм. И имам лоши вести за вас.

Блънт попита:

— Мъртва ли е?

— Зависи — каза Еркюл Поаро — от коя страна ще го погледнете.

Блънт се намръщи и каза:

— Скъпи приятелю, човек трябва да е или жив, или мъртъв. Мис Сейнсбъри Сийл трябва да е или едното, или другото?

— Да, но коя е мис Сейнсбъри Сийл?

Алистър Блънт рече:

— Нали не искате да кажете, че въобще не съществува такава жена?

— Съвсем не. Такава жена е имало. Тя е живяла в Калкута. Преподавала е дикция. Занимавала се е с добри дела. Пътувала е за Англия с „Махарана“ — същия кораб, с който е плавал и мистър Амбериотис. Макар и не в една и съща класа, той й помогнал за нещо — някакво недоразумение около нейния багаж. Той, както изглежда, е бил любезен човек в някои отношения. А понякога, мистър Блънт, любезността се заплаща по неочакван начин. Така станало и с мистър Амбериотис. Случило се да срещне отново тази дама на улицата в Лондон. Бил в приповдигнато настроение и добродушно я поканил да обядва с него в Савой. Неочакван шанс за нея! И неочакван късмет за мистър Амбериотис! Защото любезността му не била преднамерена — той не е имал никаква представа, че тази поувехнала жена на средна възраст ще му предостави нещо, равностойно на златна мина. И все пак тя направила тъкмо това, без самата тя дори да подозира този факт. Тя никога не се е отличавала с някаква изумителна интелигентност. Чиста, доброжелателна душа, но умът й, бих казал, е бил колкото на една кокошка.

Блънт каза:

— Значи не тя е убила онази Чапмън?

Поаро бавно рече:

— Не е лесно да се намери начин за представянето на всичко това. Затова мисля да тръгна оттам, откъдето всичко това започна за мен. От една обувка!

Блънт каза изумено:

— Обувка ли?

Еркюл Поаро кимна.

— Да. Една обувка с катарама. Излизах от посещението си при зъболекаря и както си стоях на стълбите пред номер 58 на улица Куин Шарлот, отпред спря едно такси, вратата се отвори и се подаде един женски крак. Аз съм човек, който обръща внимание на женските крака и глезени. Беше добре оформен крак с нелош глезен и скъп чорап, но не ми хареса обувката. Беше нова, лъскава лачена обувка с огромна натруфена катарама. Не беше шик… Въобще не беше шик! И докато правех тези свои наблюдения, останалата част от дамата също излезе наяве… и, откровено казано, представляваше едно разочарование — жена на средна възраст, без чар и зле облечена.

— Мис Сейнсбъри Сийл?

— Точно така. Докато слизаше, възникна една пречка — тя закачи токата на обувката си на вратата и я скъса. Аз я вдигнах и я върнах на собственичката й. Това е всичко. Инцидентът приключи. По-късно същия ден аз отидох, заедно със старши инспектор Джап, да се срещна с нея. (Тя все още не беше зашила токата на обувката си.) Същата вечер мис Сейнсбъри Сийл излязла от хотела си и изчезнала. Това, така да се каже, е краят на първо действие. Второ действие започна, когато старши инспектор Джап ме извика в кооперацията на Кинг Леополд. Там, в един апартамент, имаше сандък за кожи, в който било намерено тяло. Влязох в стаята, отидох до сандъка… и първото, което видях, беше една протрита обувка с катарама!

— Е?!

— Вие не схванахте същността. Това беше протрита обувка, доста износена обувка. Но, разбирате ли, мис Сейнсбъри Сийл бе дошла на Кинг Леополд вечерта на същия ден, в който умря мистър Морли. Сутринта тези обувки бяха съвсем нови… Вечерта те са вече стари. Човек не може да износи чифт обувки за един ден.

Алистър Блънт каза без особен ентусиазъм:

— Предполагам, че тя може да е имала два чифта обувки?

— Да, но не е така. Защото с Джап бяхме ходили в стаята й в хотел Гленгъри Корт и бяхме разгледали всичките и вещи. Сред тях нямаше обувки с токи. Да, тя може да е имала чифт стари обувки. Може да се е преобула след изморителния ден, нали? Но в такъв случай вторият чифт щеше да е в хотела. Ще признаете ли, че това е любопитно?

Блънт се поусмихна и каза:

— Не мога да разбера какво толкова важно има в това.

— Няма нищо важно. Абсолютно нищо важно. Но човек не обича нещата, които не може да си обясни. Стоях до сандъка за кожи и гледах обувката — токата наскоро беше зашита на ръка. Признавам, че тогава за миг се усъмних в себе си. Казах си: „Еркюл Поаро, ти явно си бил доста безгрижен днес сутринта. Гледал си на света през розови очила. И дори тези стари обувки са ти се видели като нови!“

— Може би това е обяснението.

— Не, не е така. Моите очи не ме лъжат! Но да продължим — аз разгледах трупа на тази жена и това, което видях, не ми се понрави. Защо лицето й умишлено бе размазано до неузнаваемост?

Алистър Блънт неспокойно потръпна и каза:

— Необходимо ли е да се връщаме отново на това? Ние знаем…

Еркюл Поаро твърдо заяви:

— Необходимо е. Трябва да минем по стъпките, които, в края на краищата, ме доведоха до истината. Казах си: „Тук нещо не е наред. Има женски труп, облечен в дрехите на мис Сейнсбъри Сийл (с изключение, може би, на обувките?) и с чантата на мис Сейнсбъри Сийл, но защо лицето е неузнаваемо? Дали не е, защото не е на мис Сейнсбъри Сийл?“ И аз моментално започнах да сравнявам онова, което бях чул за външния вид на другата жена — собственичката на апартамента, като се питах — „Не е ли възможно тук да лежи онази, другата жена?“ Тогава отидох и погледнах спалнята на другата жена. Опитах се да си я представя като характер. Още при първия оглед тя се очерта като абсолютно различна. Елегантна, представително облечена, с много грим. Но по същество те не се отличаваха — коса, фигура, възраст… И все пак имаше една разлика. Знаех, че мис Сейнсбъри Сийл носи 10-инчови чорапи — което отговаря най-малко на 6-ти номер обувки. Следователно мисис Чапмън имаше по-малко стъпало от мис Сейнсбъри Сийл. Върнах се при трупа. Ако моята наполовина оформила се идея беше вярна и тялото на мисис Чапмън бе облечено в дрехите на мис Сейнсбъри Сиил, то обувките следваше да се окажат твърде големи. Хванах едната. Но тя не хлопаше. Бе плътно прилепнала. Изглежда това все пак беше тялото на мис Сейнсбъри Сийл! Но в такъв случай защо лицето беше обезобразено? Нейната самоличност вече беше доказана от чантата, която са можели да отстранят, но не са. Това беше загадка, бъркотия. В отчаянието си грабнах тефтерчето на мисис Чапмън. Само зъболекар можеше да докаже със сигурност коя е мъртвата жена. По случайно стечение на обстоятелствата зъболекар на мисис Чапмън се оказа мистър Морли. Морли бе мъртъв, но все пак разпознаването беше възможно. Знаете резултата. Приемникът на Морли установи, че тялото принадлежи на мисис Чапмън.

Блънт се раздвижи нетърпеливо, но Поаро не му обърна внимание. Той продължи:

— Сблъсках се с психологическа задача. Какъв тип жена беше Мабел Сейнсбъри Сийл? За този въпрос имаше два отговора. Първият бе очевидният, който следваше от целия й живот в Индия и от показанията на личните й приятели. Те я описваха като искрена, съвестна и малко глуповата жена. Имаше ли друга мис Сейнсбъри Сийл? Очевидно да. Имаше една жена, която бе обядвала с известния чужд агент, която ви бе заговорила на улицата, представяйки се за близка приятелка на съпругата ви (твърдение, което почти сигурно е невярно), която бе напуснала къщата на един човек малко преди да бъде извършено убийство, която същата вечер бе посетила една друга жена и тази друга жена по всяка вероятност е била убита, и която след това бе изчезнала, със сигурност знаейки, че полицията на Англия я издирва. Съвместими ли бяха всички тези действия с характеристиката, дадена й от нейните приятели? Изглеждаше, че не. Следователно ако мис Сейнсбъри Сийл не беше доброто, сърдечно създание, то изглежда бе съвсем вероятно тя да се окаже хладнокръвна убийца или, със сигурност, поне съучастница. Имах още един критерий — личните ми впечатления. Бях разговарял с Мабел Сейнсбъри Сийл очи в очи. С какво впечатление бях останал аз? И това, мистър Блънт, бе най-трудният от всички поставени въпроси. Всичко, което тя бе казала, начинът, по който разговаряше, обноските й, жестовете, всичко беше в съзвучие с описания образ. Но то бе в съзвучие и с поведението на разумна актриса, която играе роля. А, все пак, Мабел Сейнсбъри Сийл беше започнала като актриса. Бях много впечатлен от един разговор, който проведох с мистър Барнс от Ийлинг — също пациент на улица Куин Шарлот в този ден. Неговата много убедително изложена теория беше, че убийствата на Морли и Амбериотис са просто случайни, така да се каже, и че желана жертва сте вие.

Алистър Блънт каза:

— Е, хайде, хайде… Това е малко преувеличено.

— Така ли мислите, мистър Блънт? Нима не е истина, че в момента има разни групировки, за които е жизненоважно вие да бъдете… отстранен, така да се каже? Да не можете повече да упражнявате вашето влияние?

Блънт рече:

— Да, това е съвсем вярно. Но каква е връзката със смъртта на Морли?

Поаро отвърна:

— Защото в този случаи има някаква — как да се изразя? — разточителност… Разходите не представляват пречка… Човешкият живот не представлява пречка. Да, има безразсъдност, разточителност — което говори за голямо престъпление!

— Значи не смятате, че Морли се е самоубил зарад грешка?

— Никога не съм си го и помислял — нито за минута. Не, Морли беше убит, Амбериотис беше убит, неразпознатата жена беше убита… Защо? Заради някоя голяма клечка. Теорията на Барнс беше, че някой се е опитал да подкупи Морли или неговия партньор, за да ви премахнат.

Алистър Блънт каза остро:

— Глупости!

— О, нима са глупости? Представете си, че някой иска да отстрани от пътя си някого. Да, но този някой е предупреден, въоръжен и труднодостъпен. За да убиеш такъв човек е нужно да се приближиш до него, без да събудил подозрението му — а не е ли вярно, че човек е най-малко подозрителен, когато седне на зъболекарския стол?

— Е, добре, това, струва ми се, е вярно. Никога не съм поглеждал на нещата по този начин.

— Вярно е. И след като веднъж го разбрах, получих първия блед проблясък на истината.

— Значи сте възприели теорията на Барнс? Кой е Барнс между другото?

— Барнс е бил пациентът на мистър Райли за дванадесет часа. Той е пенсиониран служител от Министерството на вътрешните работи и живее в Ийлинг. Един незначителен човечец. Но вие грешите, като казвате, че съм възприел неговата теория. Не съм. Просто възприех нейния принцип.

— Какво искате да кажете?

Еркюл Поаро отвърна:

— Постоянно, през цялото време, аз бях отклоняван от правия път — понякога неволно, а понякога умишлено и с определена цел. Непрекъснато ми се показваше, натякваше ми се, че това е, както вие бихте го нарекли, обществено престъпление. Това означаваше, че вие, мистър Блънт сте във фокуса на нещата, защото сте обществена фигура Вие — банкерът, управникът на финансите, вие, крепителят на консервативните традиции. Но всяка публична фигура има и личен живот. В това беше моята грешка. Аз забравих за личния живот. Съществуваха и лични мотиви за убийството на Морли — например като тези на Франк Картър. Освен това можеха да съществуват и лични мотиви за вашето убийство… Вие имате роднини, които биха наследили парите ви след смъртта ви. Има хора, които ви обичат или мразят — като човек, а не като обществена фигура. Така достигнах до върховния пример за това, което аз наричам „изтеглена карта“. Инсценираното нападение срещу вас, извършено от Франк Картър. Ако нападението беше истинско, то би представлявало политическо престъпление. Но нямаше ли някакво друго обяснение? Възможно бе да има. В храстите имаше и друг човек. Човекът, който се втурна и сграбчи Картър. Човек, който лесно би могъл да произведе онзи изстрел, а после да подхвърли пистолета в краката на Картър, така че вторият почти неминуемо да го вдигне от земята и да бъде заловен с него в ръка… Разгледах проблема Хауърд Рейкс. Рейкс беше на улица Куин Шарлот сутринта, когато бе убит Морли. Рейкс е смъртен враг на всичко, което вие символизирате и представлявате. Да, но Рейкс е и още нещо. Рейкс е човекът, който може би ще се ожени за племенницата ви, а след вашата смърт племенницата ви ще наследи един нелош доход, макар че благоразумно сте се погрижили да не може да пипа основната сума. Все пак не беше ли всичко това престъпление от лични подбуди — престъпление за лична облага, за лично удовлетворение? Защо бях решил, че е обществено? Защото, неведнъж и не два пъти, тази идея ми беше подсказвана, беше изисквана от мен, като картата, която задължително трябваше да изтегля… Точно тогава, когато ме осени тази идея, ми се стори, че получих първото си просветление за истината. Бях в църква и пеех куплет от един псалм. Ставаше дума за капан, за примка… Примка? Заложена за мен? Да, това бе възможно… Но в такъв случай, кой я е заложил? Имаше само един човек, който можеше да я е заложил… Но в това нямаше никакъв смисъл… а може би точно обратното? Не гледах ли на случая в обратна перспектива? Парите не са пречка? Точно така! Безотговорно незачитане на човешкия живот? Също! Защото залогът, за който играеше виновникът, е огромен… Но ако тази моя странна идея беше вярна, тя трябваше да обясни всичко. Трябваше да обясни например загадката около двойствената природа на мис Сейнсбъри Смил. Трябваше да реши задачата с токата за обувка. И трябваше да даде отговор на въпроса: Къде е сега мис Сейнсбъри Сийл? Eh bien, идеята обясни всичко това, че и повече. Тя ми показа, че мис Сейнсбъри Сийл стои в началото, в средата и в края на този случай. Не е чудно, че бях останал с усещането за две Мабел Сейнсбъри Сийл. Наистина съществуваха две жени с това име. Съществуваше добрата, глупавата, симпатичната жена, която се ползваше с толкова доверие от страна на приятелите си. Съществуваше и другата — жената, замесена в две убийства, която говореше лъжи и бе изчезнала загадъчно. Спомнете си, че портиерът на кооперацията Кинг Леополд твърдеше, че мис Сейнсбъри Сийл е идвала там и друг път. Според моята възстановка на събитията първият път е бил единствен. Тя никога не е напускала Кинг Леополд. Мястото й е заела другата мис Сейнсбъри Сийл. Тази, другата Мабел Сейнсбъри Сийл, облечена с дрехи от същия тип и с нови обувки с катарами, защото старите са й били твърде големи, отива в хотел Ръсъл Скуеър в най-оживените часове на деня, събира дрехите на мъртвата жена, плаща сметката й и си тръгва. Премества се в хотел Гленгъри Корт. Забележете — никой от истинските приятели на мис Сейнсбъри Сийл не се е срещал с нея след това. Тя играла ролята на Мабел Сейнсбъри Сийл повече от седмица. Носила нейните дрехи, говорила с нейния глас, но й се наложило да си купи и по-малък номер вечерни обувки. А после изчезнала, след като се появила за последен път при повторното си влизане в кооперацията Кинг Леополд вечерта в деня, когато бе убит Морли.

— Опитвате се да кажете — настоя Алистър Блънт, — че все пак в апартамента е бил трупът на Мабел Сейнсбъри Сийл.

— Разбира се! Това беше много хитър двоен блъф — размазаното лице е трябвало да повдигне въпроса за самоличността на жената!

— А зъболекарската експертиза?

— Аха! Стигнахме и до това. Експертизата не беше направена от самия зъболекар. Морли бе мъртъв. Той е можел да свидетелствува за своя собствен труд. Той е можел да разбере коя е мъртвата жена. Като свидетелство бяха представени картоните — а картоните са били подправени. Обърнете внимание, че и двете жени са били негови пациентки. Нужно е било само да се сменят имената върху картоните.

Еркюл Поаро допълни:

— Ето, сега вече разбирате какво имах предвид, когато на вашия въпрос дали жената е мъртва отговорих: „Зависи“. Защото коя жена по-точно ви интересува, когато питате за „мис Сейнсбъри Сийл“? Тази, която е изчезнала от хотел Гленгъри Корт или истинската Мабел Сейнсбъри Сийл?

Алистър Блънт каза:

— Мосю Поаро, знам, че името ви е покрито със слава. Затова приемам, че имате някакви основания за това необикновено предположение — защото то не е нищо повече от предположение. Но аз мога само да видя колко невероятно и неправдоподобно е всичко това. Значи вие твърдите, че Мабел Сейнсбъри Сийл е била убита предумишлено, а Морли също е бил убит, за да не може да разпознае трупа. Но защо? Това искам да знам. Ето тази жена — съвсем безвредна дама на средна възраст, с много приятели, и очевидно, без врагове. Защо, за Бога, е този сложен заговор за нейното премахване?

— Защо? Да, това е въпросът! Защо? Както казахте, Мабел Сейнсбъри Сийл е била едно напълно безобидно създание, което би сторило път и на мравка! Защо тогава е била така преднамерено и жестоко убита? Добре, ще ви кажа това, което си мисля.

— Да?

Еркюл Поаро се наведе напред и каза:

— Според мен, Мабел Сейнсбъри Сийл е убита, защото е имала прекалено добра зрителна памет.

— Не ви разбирам?

Еркюл Поаро каза:

— Вече разделихме двойствената личност. Имаме безвредната жена от Индия. Само че има един случай, който попада между двете роли. Коя от двете мис Сейнсбъри Сийл е говорила с вас на стълбите пред къщата на мистър Морли? Спомнете си, тя е твърдяла, че са били „големи приятелки с жена ви“. Е, по преценка на приятелите й, както и по силата на простата логика, това твърдение е невярно. Значи можем да кажем: „Това е лъжа. Истинската мис Сейнсбъри Сийл не лъже.“ Значи лъжата е била използвана от самозванката за някаква нейна цел.

Алистър Блънт кимна.

— Да, тази обосновка е съвсем ясна. Макар че аз все още не разбирам каква е била тази цел.

Поаро каза:

— Но, моля ви — нека първо да погледнем на нещата от друг ъгъл. Това е била истинската мис Сейнсбъри Сийл. Тя не лъже. Значи твърдението трябва да е вярно.

— Сигурно е възможно да се погледне и от такъв ъгъл… но това е твърде невероятно…

— Разбира се, че е невероятно! Но ако приемем втората хипотеза за факт — твърдението е вярно. Следователно мис Сейнсбъри Сийл е познавала вашата съпруга. Тя много добре я е познавала. Следователно вашата съпруга трябва да е била от хората, които мис Сейнсбъри Сийл познава добре. Да е била от същата среда. Да е живяла в Индия… да е мисионерка… или, ако се върнем още по-назад във времето, актриса… Тоест — да не е Ребека Арнхолт! Е, мистър Блънт, разбирате ли сега какво имах предвид, когато говорех за разликата между личен и обществен живот? Вие сте велик банкер. Но вие сте и човекът, който се е оженил за богата жена. А преди женитбата сте били просто един младши сътрудник във фирмата си, недалеч от Оксфорд. Разбирате ли, започнах да гледам откъм правилната перспектива. Разходите не са пречка? Разбира се, че не са… за вас. Незачитане на човешкия живот — също, защото дълго време вие на практика сте били диктатор, а за диктаторите собственият им живот е крайно важен, докато животът на останалите няма значение.

Алистър Блънт каза:

— Какво намеквате, мосю Поаро?

Поаро спокойно отговори:

— Намеквам, мосю Блънт, че когато сте се оженили за Ребека Арнхолт, вие вече сте били женен. Че, изкушен от перспективата не толкова за богатство, колкото за власт, вие сте прикрили този факт и умишлено сте встъпили в двуженство. Че истинската ви съпруга мълчаливо се е съгласила да участва в това.

— И коя е била тази истинска съпруга?

— Мисис Чапмън е било името, под което се е криела в кооперацията Кинг Леополд — удобно местенце, на пет минути път пеш от дома ви в Челен Имбанкмънт. Заели сте името на истински таен агент, разбирайки, че това ще придаде тежест на намеците й за съпруг, работещ в разузнаването. Планът ви е успял напълно. Никога нищо не било заподозряно. Въпреки това фактът си е факт: вие никога не сте били законен съпруг на Ребека Арнхолт и сте виновен за двуженство. Не ви е минавало и през ум, че ви грози някаква опасност след толкова години. Тя се е появила изневиделица — под формата на досадна жена, която след повече от двадесет години ви е разпознала като съпруг на нейната приятелка. Случайността я довела в тази страна, случайността я срещнала с вас на улица Куин Шарлот… Племенницата ви също е присъствала там по случайност и чула думите й. Иначе аз можех никога да не се досетя.

— Но за това ви казах самият аз, скъпи ми Поаро.

— Не, вашата племенница бе тази, която настояваше да ми каже, а вие естествено не сте могли да се възпротивите прекалено яростно, за да не събудите подозрение. А след това е възникнала още една нещастна (от ваша гледна точка) случайност. Мабел Сейнсбъри Сийл срещнала Амбериотис, отишла да обядва с него и му споменала за случайната среща със съпруга на една нейна приятелка — „след всичките тези години!“ — "… Разбира се, изглеждаше по-стар, но изобщо не се е променил! "Признавам, че това е само моя догадка, но съм сигурен, че е станало точно така. Според мен през главата на Мабел Сейнсбъри Сийл дори и за миг не е минала мисълта, че този мистър Блънт, за когото се е омъжила нейната приятелка, е онази смътна фигура, която управлява световните финанси. Все пак името не е от най-рядко срещаните. Но забележете — Амбериотис, в допълнение към шпионската си дейност, е бил и изнудвач. Изнудваните имат силно развит усет към тайните. Амбериотис се е замислил. Лесно е открил кой точно е мистър Блънт. А след това несъмнено ви е писал или ви се е обадил по телефона… Ами да — това е златна мина за него.

Поаро замълча. После продължи:

— Има само един сигурен начин да се справиш с някой истински опасен и опитен изнудвач. Да го накараш да млъкне. Погрешно бях допуснал, че случаят е от вида „Блънт трябва да си върви“. Напротив, той беше от вида „Амбериотис трябва да си върви“. Но отговорът бе един и същ! Най-лесно можеш да се добереш до някого, когато е беззащитен. А има ли място, където човек е по-беззащитен, от зъболекарския стол?

Поаро Отново замълча. По устните му пробяга едва доловима усмивка. Той каза:

— Истината за случая бе спомената много рано. Пажът Алфред четеше криминален роман, с название „Смърт в дванадесет без петнадесет“. Трябваше да видим в това знамение. Защото, разбира се, точно това е часът, в който Морли е бил убит. Застреляли сте го на излизане. След това сте натиснали звънеца и сте отвъртели крана на мивката. Нещата са били така нагласени, че сте стигнали долу точно в момента, когато Алфред е водел мнимата мис Сейнсбъри Сийл към асансьора. Отворили сте външната врата, дори може би наистина сте пристъпили навън, но щом вратата на асансьора се е затворила, вие сте се вмъкнали отново вътре и сте се качили по стълбите. От собствен опит зная какво прави Алфред, когато води пациент. Той отваря вратата и отстъпва, за да го пропусне. Вътре е течала водата, значи Морли е миел ръцете си както обикновено. Но Алфред фактически не е можел да го види. Щом момчето е слязло отново с асансьора, вие сте влезли в кабинета. Заедно с вашата съучастница сте повдигнали тялото и сте го пренесли в съседния офис. После следва един бърз преглед из картотеката на мистър Морли и двата картона на мисис Чапмън и мис Сейнсбъри Сийл са били умело фалшифицирани. Вие си слагате бяла ленена престилка и, може би, малко грим. Не е било необходимо нищо повече. Това е било първото посещение на Амбериотис при Морли. Вас той никога не е срещал. А и снимката ви рядко се появява във вестниците. Освен това защо да бъде подозрителен? Човек не се страхува от своя зъболекар. Мис Сейнсбъри Сийл излиза и Алфред я извежда. Звънецът иззвънява и Амбериотис се качва в кабинета. Той вижда зъболекаря, който по стар маниер си мие ръцете зад вратата. Сяда на стола. Посочва болния зъб. Вие произнасяте познатите фрази. Обяснявате, че ще бъде най-добре да се обезчувстви венеца. Прокаинът и адреналинът са на мястото си. Инжектирате достатъчно голяма доза, за да го убиете. И между другото той изобщо няма да почувства липсата ви на умение като зъболекар! Амбериотис си тръгва, без да подозира абсолютно нищо. Вие донасяте трупа на Морли и го поставяте на пода, като го влачите малко, тъй като този път сте сам. Избърсвате пистолета и го поставяте в ръката му. Избърсвате и дръжката на вратата, за да не останат последни вашите отпечатъци. Всички инструменти, които сте използвали, вече са минали в стерилизатора. Излизате от стаята, слизате по стълбите и се измъквате през вратата при сгоден случай. Това е единственият опасен за вас момент. Всичко е щяло да мине съвсем гладко! Двама души, които застрашават сигурността ви, са мъртви. Мъртъв е и още един човек, но, от ваша гледна точка, това е неизбежно. И всичко се обяснява толкова просто. Самоубийството на Морли се обяснява с грешката, която е допуснал с Амбериотис. Двама от убитите отпадат. Просто един от тези тъжни нещастни случаи. Но, за ваше разочарование, на сцената се появявам аз. Аз имам съмнения. Аз правя възражения. Нещата не минават толкова гладко, колкото ви се е искало. Значи е нужна втора защитна линия. Ако се наложи, трябва да се намери и жертвен агнец. Вие още на секундата сте се осведомили за домашното обкръжение на Морли. Намира се този човек, Франк Картър, които да свърши работа. Тогава съучастницата ви организира загадъчното му наемане като градинар. Когато впоследствие той разкаже тази смешна история, никой няма да му повярва. Междувременно наяве ще излезе и трупът от сандъка за кожи. Първоначално ще се смята, че той принадлежи на мис Сейнсбъри Сийл, после ще се извърши зъболекарска експертиза. Голяма сензация! Може да ви изглежда като ненужно усложнение, но е необходимо. Вие не искате цялата английска полиция да търси изчезналата мисис Чапмън. Не, нека мисис Чапмън бъде мъртвата, а полицията да издирва мис Сейнсбъри Сийл. Освен това, с помощта на своето влияние, вие можете да уредите случаят да бъде потулен. Направихте точно така, но трябваше да знаете какво върша аз, затова ме повикахте и ми възложихте да открия тази изчезнала жена. И упорито продължихте да ми „изтегляте картата“. Вашата съучастница ми позвъни с мелодраматично предупреждение — все същата идея: шпионаж… обществен аспект… Добра актриса е тази ваша жена, но когато човек си преправя гласа, естествено има склонност да имитира нечий друг глас. Жена ви имитираше гласа на мисис Оливера. Мога да ви кажа, че това, до голяма степен, ме озадачи. После бях отведен в Ексшъм, където бе разигран последният театър. Не е трудно да поставиш сред лавровите клони зареден пистолет, така че човекът, който ги подрязва, неминуемо да произведе изстрел. Пистолетът пада в краката му. Изплашен, той го вдига. Какво повече искате? Заловен е на местопрестъплението, с някаква смешна версия и със същия пистолет като този, с който бе убит Морли. И всичко това е клопка за Еркюл Поаро.

Алистър Блънт се раздвижи в креслото си. Лицето му бе замислено и малко тъжно. Той каза:

— Не ме разбирайте погрешно, мосю Поаро. Каква част от всичко това са ваши догадки? И какво със сигурност знаете?

Поаро отвърна:

— Имам брачното свидетелство — от едно гражданско отделение край Оксфорд — на Мартин Алистър Блънт и Герда Грант. Франк Картър е видял двама души да излизат от кабинета на Морли малко след дванадесет и двадесет и пет. Първият човек е бил пълен — Амбериотис. Вторият, разбира се, сте вие. Франк Картър не ви е разпознал. Той само ви е зърнал отгоре.

— Много доблестно от ваша страна, че споменавате това!

— Той влязъл в кабинета и открил трупа на Морли. Ръцете били изстинали, а около раната имало засъхнала кръв. Това означава, че Морли е бил мъртъв от известно време. Следователно зъболекарят, който е прегледал Амбериотис, не може да е бил Морли, значи е бил неговият убиец.

— Нещо друго?

— Да. Хелън Монтресър е арестувана днес сутринта.

Алистър Блънт направи едно рязко движение. После застана абсолютно неподвижно. Произнесе:

— Значи… всичко е свършено.

Еркюл Поаро каза:

— Да. Истинската Хелън Монтресър, вашата далечна роднина, е починала преди седем години в Канада. Вие сте потулили този факт и сте се възползвали от това.

На устните на Алистър Блънт изгря усмивка. Той заговори естествено, с някакво момчешко въодушевление:

— Герда страшно се забавляваше от всичко това. Бих искал да ви обясня. Вие сте толкова умен човек. Ожених се за нея, без нашите да разберат. По това време тя играеше в градския театър. Родителите ми бяха с ограничени възгледи, пък и аз щях да започвам работа във фирмата. Решихме да го запазим в тайна. Тя продължи да играе. Мабел Сейнсбъри Сийл също беше в трупата. Тя знаеше за нас. След това замина в чужбина с една пътуваща трупа. Един-два пъти Герда получи вести от нея от Индия. После тя спря да пише. Мабел се забърка с някакъв индус. Винаги си е била глупаво и лековерно момиче. Иска ми се да ме разберете за срещата ми с Ребека и нашата женитба. Герда ме разбра. Мога да го определя единствено като възцаряване. Имах възможността да се оженя за Кралица и да играя ролята на Принц-консорт или дори на Крал. Бракът с Герда ми изглеждаше неравен, но аз я обичах. Не исках да се отърва от нея. И всичко се нареди чудесно. Аз страшно харесвах Ребека. Тя имаше първокласен мозък за финанси, а моят не беше по-лош. Добре работехме заедно. Беше възхитително. Тя беше чудесен другар и мисля, че я направих щастлива. Смъртта й истински ме натъжи. Странното бе, че с Герда започнахме да харесваме потайната тръпка на нашите срещи. Имахме хиляди гениални хрумвания. Тя бе актриса по природа. В репертоара си имаше седем или осем роли — мисис Чапмън беше само една от тях. Тя беше американска вдовица в Париж. Аз бях там по работа и се срещнахме. После тя беше в Норвегия, дегизирана като художничка. Аз отидох там на риболов. А после, на края, я представих като моята братовчедка. Хелън Монтресър. И за двама ни това бе голямо удоволствие, и предполагам, че поддържаше пламъка на любовта ни. Аз можех официално да се оженя за нея след смъртта на Ребека, но тя не искаше. За Герда щеше да е непосилно да живее моя официален живот, а и сигурно нещо от миналото може би се беше загубило, но според мен истинската причина все пак беше в това, че цялата тази потайност ни доставяше удоволствие. Откритият семеен живот щеше да ни се види скучен.

Блънт замълча. После продължи с променен и твърд глас.

— А след това онази проклета глупачка обърка всичко. Да ме познае… след толкова години! И да каже на Амбериотис. Разбирате ли… трябва да разберете… налагаше се да предприемем нещо! Не само заради самия мен, не само от егоистична гледна точка. Ако се разорях и бъдех опозорен, страната, моята страна щеше да бъде засегната. Защото аз съм направил нещо за Англия, мосю Поаро. Поддържах я здрава и платежоспособна. Тя е свободна от диктатори — от фашисти и от комунисти. Всъщност мен не ме е грижа за самите пари. Аз обичам властта, обичам да управлявам, без да потискам никого. Ние сме демократични тук в Англия — наистина демократични. Можем да мърморим, да приказваме каквото ни се иска и да се подиграваме на политиците си. Ние сме свободни! Аз държа на всичко това — то е делото на моя живот. Но ако се махнех — е, знаете какво можеше да се случи. Аз съм нужен, мосю Поаро. И някакъв си двоен агент и изнудван, някакъв си гръцки мошеник щеше да провали делото ми. Нещо трябваше да се направи. Герда също разбираше това. И двамата съжалявахме за тази женица Сейнсбъри Сийл, но нищо не можеше да се направи. Налагаше се да я накараме да замълчи. Не можехме да разчитаме, че ще си държи езика зад зъбите. Герда отиде да я види, покани я на чай, каза й да попита за мисис Чапмън, каза й, че живее в апартамента на мистър Чапмън. Мабел Сейнсбъри Сийл дойде, без да подозира нищо. Тя така и не разбра нищо — мединалът беше в чая й… той е съвсем безболезнен. Просто заспиваш и повече не се събуждаш. Онази работа с лицето беше извършена впоследствие — беше доста отвратително, но знаехме, че се налага. Мисис Чапмън трябваше да изчезне веднъж завинаги. Бях настанил „братовчедка си“ Хелън в една пристройка. Рошихме, че по-нататък ще се оженим. Но първо трябваше да отстраним от пътя си Амбериотис. Стана чудесно. Той дори не подозираше, че не съм истински зъболекар. Доста добре си свърших работата с клещите. Въобще не рискувах с бормашината. Разбира се, след инжекцията той вече не усещаше какво правя.

Поаро запита:

— А пистолетите?

— Те всъщност бяха на един мой секретар в Америка. Беше ги купил някъде в чужбина. Когато напусна, забрави да си ги вземе.

Настъпи мълчание. След това Алистър Блънт попита: — Има ли нещо друго, което искате да знаете?

Еркюл Поаро каза:

— Ами Морли?

Алистър Блънт каза просто:

— Съжалявам за Морли.

Еркюл Поаро рече:

— Ясно. Разбирам…

Настъпи дълга пауза, а после Блънт попита:

— Е, мосю Поаро, какво ще кажете?

Поаро рече:

— Хелън Монтресър вече е арестувана.

— А сега е мой ред?

— Да, това имах предвид.

Блънт внимателно попита:

— Но не ви е много приятно, а?

— Не, въобще не ми е приятно.

Алистър Блънт каза:

— Убил съм трима души. И, както изглежда, би трябвало да бъда обесен. Но вие чухте моята защита.

— Каква по-точно е тя?

— Че аз вярвам от все сърце и душа в моята необходимост за продължаването на мира и благоденствието в тази страна.

Поаро призна:

— За това, може би… сте прав.

— Съгласен сте, нали?

— Да, съгласен съм. Вие сте символът на всичко онова, което смятам за важно. На здравия разум, на равновесието, на стабилността и почтените взаимоотношения.

Алистър Блънт спокойно каза:

— Благодаря.

После допълни:

— Е, какво ще кажете?

— Предлагате ми да се… оттегля от случая?

— Да.

— А жена ви?

— Мога да направя доста… Объркана самоличност — в тази посока.

— А ако откажа?

— Тогава — каза Блънт просто — ще си понеса заслуженото.

Той продължи:

— Всичко е във вашите ръце, Поаро. От вас зависи. Но ви казвам едно — и то не е само от желание да се защитя — светът има нужда от мен. И знаете ли защо? Защото съм честен човек… и не гоня никакви лични цели.

Поаро кимна. Колкото и да бе странно, той вярваше на всичко това. Каза му:

— Да, това е едната страна. Вие сте подходящ човек на подходящо място. Вие сте здравомислещ, справедлив и уравновесен. Но има и друга. Три човешки същества, които са мъртви.

— Да, но помислете кои са те! Мабел Сейнсбъри Сийл — и сам го казахте — жена с мозък на кокошка! Амбериотис — мошеник и изнудван!

— А Морли?

— Току-що ви казах. Съжалявам за Морли. Той беше свестен човек и добър зъболекар, но все пак… има и други зъболекари.

— Така е — каза Поаро, — има и други зъболекари. Ами Франк Картър? Щяхте и него да оставите да умре без никакви угризения.

Блънт каза:

— Не изпитвам никакво съчувствие към него. Не си заслужава. Той е един истински негодник.

Поаро каза:

— Но е човешко същество…

— Е, добре, всички ние сме човешки същества…

— Да, всички ние сме човешки същества. Това е, което сте забравили. Казвате, че Мабел Сейнсбъри Сийл е била глупаво човешко същество, а Амбериотис — лошо; че Франк Картър бил нехранимайко, а пък Морли — Морли бил само един зъболекар, каквито има много. Ето тук, мистър Блънт, нашите възгледи се различават. Защото за мен животът на тези четирима души е точно толкова важен, колкото и вашият.

— Грешите.

— Не, не греша. Вие сте много доблестен и природно честен човек. Направили сте една стъпка встрани и външно тя не е дала никакво отражение върху вас. В обществото вие сте си останали същият — почтен, заслужаващ доверие, честен. Но любовта към властта е взела у вас главозамайващи размери. И вие сте пожертвали четири човешки същества без никакви угризения.

— Нима не разбирате, Поаро, че сигурността и щастието на цялата нация зависят от мен?

— Аз не се интересувам от цели нации, мосю. Аз се интересувам от живота на отделните индивиди, които имат правото да го изживеят, без да им бъде отнет.

Той стана.

— Значи това е вашият отговор? — попита Алистър Блънт.

Еркюл Поаро каза уморено:

— Да, това е моят отговор…

Той се приближи до вратата и я отвори. Двама мъже влязоха в стаята.

II

Еркюл Поаро слезе долу, където го очакваше едно момиче.

Джейн Оливера, с бледно и напрегнато лице, стоеше до камината. До нея беше Хауърд Рейкс.

Тя каза:

— Е?

Поаро внимателно отвърна:

— Всичко свърши.

Рейкс грубо попита:

— Какво означава това?

Поаро поясни:

— Мистър Алистър Блънт е арестуван за убийство.

Рейкс каза:

— Мислех, че ще ви подкупи…

Джейн се намеси:

— Не. Аз не съм и допускала това.

Поаро въздъхна и каза:

— Светът е ваш. Новият рай и новият свят. Дано във вашия нов свят, деца, да има свобода и да има състрадание… Това е всичко, за което се моля.