Агата Кристи
Смъртта на мистър Морли (3)

I.

Двадесет и четири часа по-късно Джап се обади на Поаро. Тонът му бе горчив:

— Забравете цялата работа!

— Какво искате да кажете, приятелю?

— Морли наистина се е самоубил. Открихме мотива.

— И какъв е той?

— Току-що получих лекарския доклад за смъртта на Амбериотис. Ще ви спестя служебния жаргон, но казано с прости думи, той е починал вследствие на свръхдоза адреналин и новокаин. Тя е подействала на сърцето му, доколкото разбрах, и той се сгромолясал. Бедният нещастник е говорел истината вчера, когато е казал, че не се чувства добре. Е, това е то! Адреналин и прокаин са лекарствата, които зъболекарите инжектират във венците — местна упойка. Морли е допуснал грешка, инжектирал е свръхдоза, а след излизането на Амбериотис е разбрал какво е сторил и, не можейки да понесе последствията, се е застрелял!

— С пистолет, за който никой нищо не знае? — усъмни се Поаро.

— Независимо от това той може да го е притежавал. Роднините не могат да знаят всичко. Понякога дори е изумително какви неща не знаят.

— Да, това е вярно.

Джап каза:

— Ами това е то. Едно напълно логично обяснение за всичко.

Поаро рече:

— И все пак, приятелю, то не ме удовлетворява съвсем. Вярно е, че има случаи на пациенти с отрицателни реакции към тези местни упойки. Адреналиновата идиосинкразия^[1] е добре позната. А в комбинация с прокаин дори и най-малките дози могат да имат токсичен ефект. Само че лекарят или зъболекарят, който е използвал лекарството, обикновено не прибягва до самоубийство!

— Да, но вие говорите за случаи, в които употребата на упойката е била нормална. При тях към лекуващия лекар не се отправят никакви обвинения, защото смъртта е причинена от идиосинкразията на пациента. Но в нашия случай несъмнено е била употребена свръхдоза. Все още не са разбрали точното количество — сякаш за тези анализи им трябва по цял месец — но то определено е повече от нормалната доза. Което означава, че Морли е допуснал грешка.

— Дори и така да е — каза Поаро, — пак имаме работа с грешка, а не криминално деяние.

— Да, но щеше да е пагубно за професията му. На практика това щеше напълно да го съсипе. Никой няма да отиде при зъболекар, който може да ти забие смъртоносна доза отрова просто защото се е разсеял за миг.

— Признавам, че това е доста странно деяние.

— Случват се такива неща… Случват се с доктори, случват се с фармацевти… Внимателни и надеждни в продължение на години и изведнъж — едно моментно невнимание и белята става с някой нещастник. Морли е бил чувствителен човек. Ако се случи на доктор, винаги ще се намери някой фармацевт или аптекар, с когото да сподели вината или да му я прехвърли напълно. В нашия случай отговорността е падала единствено върху Морли.

Поаро възрази:

— А защо не е оставил някакво съобщение? Да обясни какво е направил? И че не е можел да понесе последствията? Нещо от този род? Поне един ред до сестра си?

— Не. Аз смятам, че той внезапно е осъзнал какво е станало. Просто е загубил самообладание и е свършил със себе си по най-бързия начин.

Поаро не отговори.

Джап каза:

— Познавам ви, стари приятелю. Веднъж щом сте си наумили, че е убийство, за вас връщане назад няма! Признавам, че този път аз съм виновен, загдето ви пуснах по следата. Е, добре, сгрешил съм, признавам си го.

Поаро рече:

— Знаете ли, все пак си мисля, че може би съществува и друго обяснение.

— Сигурно има още много други обяснения. Мислих и по този въпрос, но всички те ми се струват твърде фантастични. Да кажем, че Амбериотис застрелва Морли, но след като се прибира, го обземат угризения на съвестта и се самоубива с някакво лекарство, което е откраднал от кабинета на Морли. Ако вие смятате, че това е вероятно, то аз мисля, че е дяволски невероятно. В Скотланд Ярд имаме досие на Амбериотис. Много интересно! Започва като съдържател на дребен хотел в Гърция, после се забърква в политиката. Изпълнява шпионски задачи в Германия и Франция — и натрупва доста добри сумички. Но по този начин не забогатява достатъчно бързо и се предполага, че е направил един-два удара чрез изнудване. Не е стока този мистър Амбериотис. Миналата година е бил в Индия и се смята, че доста порядъчно е оскубал една от местните принцеси. Винаги е било много трудно да се докаже каквото и да било против него. Хлъзгав е като змиорка! Има и друга възможност. Той е изнудвал Морли или нещо подобно. Морли съзира златен шанс и му слага свръхдоза адреналин и новокаин, надявайки се всичко да мине като нещастен случай — адреналинова идиосинкразия или нещо подобно. После, след като човекът си отива, Морли получава пристъп на разкаяние и се гръмва. Това, разбира се, е възможно, но някак си не мога да си представя Морли като предумишлен убиец. Не, аз съм съвсем убеден, че е така, както казах в началото — истинска грешка, допусната в една претоварена сутрин. Ще трябва да спрем дотук, Поаро. Говорих със заместник-комисаря и той беше категоричен по въпроса.

— Разбирам — каза Поаро с въздишка. — Разбирам…

Джап любезно каза:

— Знам как се чувствате, стари приятелю. Но не може всеки път да получавате по едно хубаво, апетитно убийство! Не ми остава нищо друго, освен да ви поднеса извиненията си, че ви обезпокоих! — И той затвори телефона.

II.

Еркюл Поаро седеше зад елегантното си, модерно бюро. Той харесваше модерните мебели. Техните прави ъгли и масивност бяха много по-приемливи за него от заоблените контури на старинните модели.

Пред него лежеше правоъгълен лист хартия, върху който, в красива колонка, бяха написани имена, придружени от коментари. Срещу част от тях имаше въпросителни знаци.

Най-напред бе написано:

Амбериотис. Шпионаж. В Англия — с тази цел? В Индия — миналата година. Във времена на вълнения и смут. Може да е комунистически агент.

След един празен ред имаше друго име.

Франк Картър? Морли е бил недоволен от него. Наскоро е бил уволнен. Защо?

След това имаше име само с въпросителен знак:

Хауърд Рейкс?

После идваше изречение, поставено в кавички:

„Но това е абсурдно“???

Еркюл Поаро въпросително бе привел глава. През прозореца се виждаше някаква птичка, понесла клонче към гнездото си, което строеше. Еркюл Поаро също доста наподобяваше птица с яйцевидната си глава, наклонена на една страна.

Малко по-надолу той вписа още нещо:

Мистър Барнс?

Спря за миг, а после написа:

Кабинетът на Морли? Следи по килима. Възможности.

За известно време обмисли последните думи.

След това стана, поръча да му донесат шапката и бастуна, и излезе.

III.

Четиридесет и пет минути по-късно Еркюл Поаро излезе от станцията на метрото на Ийлинг Бродуей и след пет минути достигна целта си — Касългардънс Роуд 88.

Самата му цел се оказа малка къща и подреденият вид на градинката отпред предизвика одобрителното кимване на Еркюл Поаро.

„Възхитителна симетрия“ — промърмори на себе си той.

Мистър Барнс си беше у дома и Поаро бе въведен в малка, спретната трапезария, където, не след дълго, дойде и домакинът.

Мистър Барнс бе нисък човек с буден поглед и почти напълно плешива глава. Той изгледа своя посетител над ръба на очилата си, докато въртеше в ръка визитната картичка, която Поаро бе връчил на прислужницата. С леко писклив глас той каза:

— Е, мосю Поаро? За мен, разбира се, е чест.

— Трябва да ме извините, че ви посещавам без всякакво предупреждение — педантично каза Поаро.

— Така е най-добре — каза мистър Барнс. — Пък и часът е подходящ. Седем без петнадесет — логично е да завариш някого вкъщи по това време на годината. — Той махна с ръка: — Седнете, мосю Поаро. Няма съмнение, че ще имаме по-дълъг разговор. Предполагам, че става дума за случая на улица Куин Шарлот 58?

Поаро рече:

— Напълно сте прав. Но как се досетихте?

— Скъпи господине — отвърна мистър Барнс, — преди известно време се пенсионирах от Министерството на вътрешните работи, но все още не съм съвсем ръждясал. Когато има нещо скрито-покрито, много по-добре е да не се намесва полицията. Това привлича вниманието!

Поаро каза:

— Ще ви задам друг въпрос. Защо предполагате, че има нещо скрито-покрито?

— А няма ли? — попита събеседникът му. — А пък ако няма, то, по мое мнение, би следвало да има. — Той се заведе напред и почука с пененето си по ръкохватката на стола. — Когато работата е свързана със Сикрет Сървис, тогава не са интересни дребните риби, а винаги едрият улов. Но за да го хванеш, трябва да внимаваш да не подплашиш дребосъците.

— Мистър Барнс, струва ми се, че вие знаете повече от мен — каза Еркюл Поаро.

— Аз не знам абсолютно нищо — отвърна другият, — просто събирам две и две.

— И какво е първото?

— Амбериотис — бързо отвърна мистър Барне. — Забравяте, че седях срещу него в чакалнята минутка-две. Той не ме позна. Винаги съм бил незабележим човечец. Това понякога не е лошо. Но аз много добре го познавам и мога да се досетя какво го е довело там.

— Какво?

Очите на мистър Барнс заблестяха повече от всякога.

— Знаете ли, ние сме много отегчителен народ. Ние сме консервативни, консервативни до мозъка на костите си. Ние доста се оплакваме, но в действителност не желаем да смажем нашето демократично правителство и да направим някой модерен експеримент. Това е най-обезсърчаващото нещо за всеки чужд агитатор, който работи от сутрин до мрак, та дори и повече. Целият проблем — от тяхна гледна точка — се състои в това, че като страна ние сме относително платежоспособни. Едва ли в момента има друга такава страна в Европа! За да разклатиш Англия, истински да я разклатиш, трябва да пратиш по дяволите нейните финанси — в тях е цялата работа. А не можеш да пратиш по дяволите финансите на Англия, ако те са в ръцете на човек като Алистър Блънт.

Мистър Барнс спря за миг, а сетне продължи:

— Блънт е от този тип хора, които в личния си живот винаги биха си плащали сметките и биха живели според доходите си, независимо дали те възлизат на два гроша или на няколко милиона. Той просто си е такъв човек. И твърдо смята, че няма причини, поради които една страна да не може да живее така! Без скъпи експерименти. Без безумни разходи за евентуални утопични цели. Ето защо — той направи пауза, — ето защо някои хора смятат, че Блънт трябва да си отиде.

— О — каза Поаро.

Мистър Барнс кимна.

— Да, — каза той. — Зная какво говоря. Някои от тях са прекрасни хора. С дълги коси, със сериозни очи и изпълнени с идеали за по-добър свят. Други не са така прекрасни, дори на практика са твърде противни. Коварни малки плъхове с бради и чуждестранен акцент. И други, с вид на големи клечки. Но те всички имат една и съща цел — Блънт трябва да си отиде!

Той леко наклони стола си назад и отново напред.

— Да се срине старият ред, да се смажат торите, консерваторите, трезвомислещите подозрителни бизнесмени — това е тяхната цел! Може би тези хора са прави — не знам… Но знам едно нещо — на мястото на пометения стар ред ще трябва да се сложи нещо друго, нещо, което да върши работа, а не просто нещо, което звучи добре. Ние работим с конкретни факти, а не с абстрактни теории. Ако махнеш подпорите, сградата ще се срути. Блънт е една от подпорите, които крепят нещата такива, каквито са.

Той се наведе напред.

— Те наистина са по петите на Блънт! Това го знам със сигурност. И моето мнение е, че вчера сутринта за малко не са го пипнали. Може и да греша, но така се е действало и преди. Имам предвид методите.

Той замълча за миг, а после тихо и предпазливо произнесе три имена. Един необикновено способен финансов министър, един прогресивен фабрикант с широки възгледи и един обещаващ млад политик, който бе спечелил всеобщото възхищение. Първият бе умрял на операционната маса, вторият бе покосен от загадъчна болест, открита твърде късно, а третият бе прегазен от кола.

— Много е просто — каза мистър Барнс. — Анестезиологът сгрешил нещо с упойката — е, случва се. Във втория случай симптомите били неясни, а лекарят — просто един добронамерен общ специалист, от когото не се и очаквало да ги разпознае. В третия случай една притеснена майка бързала с колата си към своето болно дете. Сълзлива история — съдът я признал за невинна!

Той замълча.

— Всичко е съвсем естествено. И скоро забравено. Но нека само ви кажа къде са тези хора сега. Анестезиологът работи самостоятелно в първокласна научна лаборатория — за която не е похарчил нито стотинка. Общият специалист се е отказал от практиката си. Той си има яхта и хубаво местенце на крайбрежието. Майката е осигурила на всичките си деца първокласно образование, понита за езда през ваканциите и хубава къща в провинцията с голяма градина и конюшни.

Той бавно поклати глава.

— Във всяка професия и кариера има някой, който е податлив на изкушение. Проблемът в нашия случай е, че Морли не беше!

— Значи така смятате? — рече Еркюл Поаро.

Мистър Барнс каза:

— Да. Разбирате ли, не е лесно да се добереш до някого от тези големци. Те са доста добре охранявани. Изпълнението с кола е рисковано и невинаги успява. Но на зъболекарския стол човек е напълно беззащитен.

Той свали пенснето си, избърса го и отново го постави. После каза:

— Това е моята теория! Морли е отказал да свърши работата. Той обаче е знаел прекалено много и те са го премахнали.

— Кои са те? — попита Поаро.

— Като казвам „те“, имам предвид организацията, която стои зад всичко това. Разбира се, работата е била свършена от един-единствен човек.

— Кой е той?

— Хм, имам едно предположение — каза мистър Барнс, — но това е само предположение и е възможно да греша.

Поаро тихо произнесе:

— Райли?

— Разбира се! Очевидно е той. Мисля си, че може би те никога не са молили Морли лично да свърши работата. Това, което той е трябвало да направи, е в последния момент да прехвърли Блънт при партньора си. Внезапно заболяване или нещо подобно. Райли щеше да извърши същинската работа — и щеше да възникне поредният скръбен нещастен случай — смърт на известен банкер, нещастен млад зъболекар в съда, толкова покъртен и разтреперан, че можеше и да му се размине. След това той щеше да изостави зъболекарството и да се установи някъде с приличен доход от няколко хиляди на година.

Мистър Барне погледна Поаро.

— Не мислете, че драматизирам. Такива неща се случват.

— Да, да. Зная, че се случват.

Мистър Барнс продължи, почуквайки върху книжка с пъстра корица, която лежеше пред него на масата:

— Чел съм много такива. Някои от тях са фантастични. Но куриозът е в това, че те вече не са по-фантастични от истинския живот. Има и красиви авантюристки, и мрачни, зловещи хора с чуждестранен акцент, и банди, и задгранични връзки и суперпрестъпници! Би ми станало неудобно, ако видя отпечатани някои от нещата, които знам — никой няма да повярва в тях дори за миг!

Поаро каза:

— Ами Амбериотис? Къде е мястото му във вашата теория?

— Не съм съвсем сигурен. Мисля, че се е предвиждало той да опере пешкира. Неведнъж е играл двойна игра и ми се струва, че е бил подведен. Но имайте предвид, че това е само едно предположение.

Поаро спокойно каза:

— Ако приемем, че вашите предположения са верни, какво ще последва?

Мистър Барнс се почеса по носа.

— Те отново ще се опитат да го пипнат — каза той. — О, да, ще направят втори опит. Блънт сигурно си има хора, които се грижат за него, но те трябва да бъдат изключително внимателни. Не става дума за някой с пистолет, който да се крие в храсталака — няма да е толкова грубо. Кажете им да са нащрек с утвърдените хора — роднините, старите прислужници, помощника на аптекаря, който му приготвя лекарство, търговеца на вина, от когото купува портвайн. Премахването на Алистър Блънт струва много милиони и в отплата човек би получил нещо прекрасно — например хубав доход от четири хиляди годишно!

— Толкова много?

— Може би дори повече…

Поаро за миг остана в мълчание, после каза:

— Още отначало имах предвид Райли.

— Той е ирландец! ИРА?

— Не толкова това, колкото факта, че имаше следи по килима, нали разбирате, сякаш тялото е било влачено по него. Но ако Морли е бил убит от свой пациент, той щеше да го застреля в кабинета и нямаше да се налага да мести тялото му. Ето защо веднага заподозрях, че не са го убили в кабинета му, а в офиса — съседната врата. Което означава, че не го е застрелял пациент, а някой от къщата.

— Брилянтно — каза с възхищение мистър Барнс. Еркюл Поаро стана и му подаде ръка.

— Благодаря ви — каза той. — Помогнахте ми страшно много.

IV.

На път за вкъщи Поаро се отби в хотел Гленгъри Корт.

В резултат от това посещение той позвъни на Джап много рано на следващата сутрин.

— Bon jour, mon ami. Предварителното следствие е днес, нали?

— Да. Ще наминете ли?

— Не мисля.

— Предполагам, че наистина няма да си заслужава.

— Призовали ли сте за свидетелка мис Сейнсбъри Сийл?

— Прекрасната Мабел. Защо ли не го пише просто Мабела? Тези жени наистина ме изкарват от кожата ми! Не, не съм я призовал. Не е необходимо.

— Да сте се чували с нея?

— Не. Трябваше ли?

Еркюл Поаро каза:

— Просто питам. Може би ще ви е интересно да узнаете, че миналата вечер мис Сейнсбъри Сийл е излязла от хотел Гленгъри Корт малко преди вечеря и повече не се е върнала.

— Какво? Измъкнала се е?

— Това е едно вероятно обяснение.

— Но защо? Ами че тя си е напълно чиста. Съвсем искрена и извън всякакво подозрение. Телеграфирах за нея в Калкута — беше преди да науча за смъртта на Амбериотис, иначе не бих си направил труда — и снощи получих отговора. Абсолютно нищо подозрително. Там я познават от години и всичко, което разказа за себе ся, е вярно. Премълчала е само малко, за женитбата си. Омъжила се за някакъв индус, а после разбрала, че той вече има няколко други жени. Тогава си възвърнала моминското име и се заела с добри дела. Била много близка с мисионерите — преподавала дикция и помагала при любителски театрални представления. За мен тя е една ужасна жена, но категорично извън подозрение за съучастие в убийство. А сега вие казвате, че е избягала от нас! Не го проумявам. — Той замълча за миг, а след това колебливо продължи: — Може би просто й е дотегнало в този хотел? Лесно бих я разбрал.

Поаро каза:

— Багажът и все още е там. Не е взела със себе си нищо.

Джап изруга.

— Кога е излязла?

— Към седем без петнадесет.

— А хората от хотела?

— Много са разтревожени. Управителката изглеждаше доста притеснена.

— Защо не са се обадили в полицията?

— Защото, mon cher, ако допуснем, че една дама реши да пренощува извън хотела (жалкото и невероятно да ни се струва това за жена като мис Сейнсбъри Сийл) и при завръщането си открие, че е била повикана полицията, това ще предизвика нейния справедлив гняв. Въпросната управителка, мисис Харисън, се е обаждала в различни болници, за да провери дали не е станал нещастен случай. Тъкмо си мислела да уведоми полицията, когато аз пристигнах. Моето появяване й се стори като отговор на нейните молби. Заех се с нещата и обясних, че ще подиря помощта на един много дискретен полицейски служител.

— Дискретният полицейски служител е на вашите услуги, предполагам?

— Правилно предполагате.

Джап изпъшка:

— Добре. Ще се видим в хотел Гленгъри Корт веднага след предварителното следствие.

V.

Докато очакваха управителката, Джап мърмореше:

— За какво й е на тази жена да изчезва?

— Признавате ли, че въпросът е любопитен?

Нямаха време за повече.

Мис Харисън, собственичката на хотел Гленгъри Корт, беше вече при тях.

Мисис Харисън бе многословна и почти просълзена. Толкова много се притеснявала за мис Сейнсбъри Сийл. Какво ли би могло да й се случи? Тя бързо изброи всички възможни нещастия. Загуба на паметта, кръвоизлив, прегазване от автобус, грабеж и изнасилване…

Най-сетне тя реши да си поеме дъх и едва промълви:

— Толкова приятна жена… А и изглежда тук се чувствуваше толкова добре.

По молба на Джап тя ги съпроводи до скромната стая, заемана от изчезналата дама. Всичко беше чисто и подредено. Дрехите висяха в гардероба, спалното бельо беше сгънато на леглото, а в ъгъла бяха сложени двата обикновени куфара на мис Сейнсбъри Сийл. Под тоалетката имаше ред обувки — чифт удобни ботинки, два чифта доста безвкусни блестящи лачени обувки, украсени с кожени панделки, някакви съвсем нови семпли вечерни обувки от сатен и чифт мокасини. Поаро забеляза, че вечерните обувки са с един номер по-малки от дневните — факт, който можеше да се обясни с мазоли или със суетност. Запита се дали мис Сейнсбъри Сийл е намерила време да зашие втората тока на обувката си. Надяваше се да е така. Немарливостта в облеклото винаги го бе дразнила.

Джап беше зает с прегледа на няколко писма в чекмеджето на тоалетната масичка. Еркюл Поаро предпазливо отвори едно от чекмеджетата на скрина. Беше пълно с бельо. Той го затвори, мърморейки си, че мис Сейнсбъри Сийл явно е смятала носенето на вълна за много полезно, и отвори друго чекмедже, което беше пълно с чорапи.

Джап попита:

— Открихте ли нещо, Поаро?

Поаро тъжно отвърна, докато разглеждаше един чифт: — Десети номер, обикновена коприна, доста евтини.

— Не сме дошли за оценка на имуществото, стари приятелю. Тук има две писма от Индия, няколко разписки от благотворителни организации, никакви сметки. Нашата мис Сейнсбъри Сийл се оказва много достоен образ — рече Джап.

— Но с много лош вкус към облеклото си — тъжно допълни Поаро.

— Може да е смятала обличането за твърде светско занимание. — Джап си записваше някакъв адрес от едно старо писмо, с дата отпреди два месеца. — Тези хора може би знаят нещо за нея — каза той. — Живеят в Хампстед. Изглежда са били доста близки.

В хотел Гленгъри Корт не научиха нищо повече, освен неприятния факт, че на излизане мис Сейнсбъри Сийл въобще не изглеждала притеснена или разстроена и сякаш определено имала намерение да се върне, защото когато минала край нейната приятелка мис Болито във фоайето, тя извикала: „След вечеря ще ви покажа пасианса, за който ви разказвах.“

Нещо повече — в хотел Гленгъри Корт имаше обичай да се оставя съобщение в столовата, ако няма да присъстваш на вечеря. А мис Сейнсбъри Сийл не беше оставила такова. Следователно бе ясно, че тя е възнамерявала да се върне за вечеря, която се сервираше между седем и половина и осем и половина.

Само че не се беше върнала. Излязла на Кромуел Роуд и изчезнала.

Джап и Поаро се отбиха на адреса в Уест Хампстед, който бе написан върху намереното писмо.

Къщата беше спретната, а нейните обитатели — семейство Адамс — се оказаха приятни хора с много деца. Бяха живели дълги години в Индия и говореха с топлота за мис Сейнсбъри Сийл. Но не можеха да помогнат с нищо.

Не се бяха виждали с нея от около месец, всъщност след завръщането си от великденската ваканция. Тогава тя живеела в някакъв хотел около Ръсел Скуеър. Мис Адамс даде адреса му на Поаро, както и адреса на едни други приятели на мис Сейнсбъри Сийл от Индия, които живееха в Стретъм.

Но и на двете места Поаро и Джап удариха на камък. Наистина, мис Сейнсбъри Сийл бе отсядала в хотела, но там си спомняха за нея твърде слабо. Просто една приятна, тиха жена, която била живяла в чужбина. Хората от Стретъм също не можаха да помогнат. Не се бяха виждали с мис Сейнсбъри Сийл от февруари.

Оставаше възможността за нещастен случай, но скоро и тя отпадна. От никоя болница не съобщаваха за случай, сходен с даденото описание.

Мис Сейнсбъри Сийл беше просто изчезнала.

VI.

На следващата сутрин Поаро отиде в хотел Холбърн Палас и попита за мистър Хауърд Рейкс.

В този момент той не би се изненадал особено, ако научеше, че и мистър Хауърд Рейкс е излязъл една вечер и не се е върнал.

Казаха му обаче, че мистър Хауърд Рейкс все още е в хотела и в момента закусва.

Появата на Еркюл Поаро достави на мистър Рейкс съмнително удоволствие.

Макар да не изглеждаше толкова ужасен, колкото го бе запомнил Поаро, той бе все така застрашително намръщен — погледна към неканения си гост и каза недружелюбно:

— Какво има, по дяволите?

— Ако позволите?

Еркюл Поаро придърпа един стол от съседната маса.

— Не ми обръщайте внимание! Сядайте и се разполагайте! — рече мистър Рейкс.

Поаро с усмивка се възползва от разрешението.

Мистър Рейкс запита неучтиво:

— Е, какво искате?

— Помните ли ме, мистър Рейкс?

— През живота си не съм ви виждал.

— Грешите. Седяхме в една и съща стая най-малко пет минути преди не повече от три дни.

— Не мога да помня всички, с които се срещам по разни проклети празненства и сбирки.

— Не беше на празненство — каза Поаро. — Беше в чакалнята на зъболекарски кабинет.

В погледа на младежа проблесна някакво мигновено вълнение, което веднага угасна. Отношението му се промени. Вече не беше нетърпелив и небрежен. Внезапно стана войнствен. Погледна към Поаро и произнесе:

— Аха!

Поаро внимателно го разгледа, преди да отговори. Той със сигурност почувства, че младият мъж наистина е опасен. Изпито лице, агресивна челюст, фанатичен поглед. Беше облечен небрежно, даже дрипаво и се хранеше с лакома безгрижност, което Поаро сметна за доста показателно.

Той охарактеризира младия човек наум: „Това е вълк с идеали…“

Рейкс рязко попита:

— Какво, по дяволите, целите с това идване тук?

— Неприемливо ли е посещението ми за вас?

— Аз дори не зная кой сте.

— Моля за извинение.

Поаро сръчно извади кутийката с визитките си, изтегли една и я подаде през масата.

Върху изпитото лице на мистър Рейкс отново се появи онова неопределимо вълнение. Не беше страх — беше по-агресивно от страха. След това, съвсем безспорно, дойде гневът.

Той подхвърли обратно картичката.

— Ето значи кой сте вие! Чувал съм за вас.

— Не сте единствен — скромно вметна Еркюл Поаро.

— Вие сте частно ченге, нали? От скъпите. От тези, които хората наемат, когато парите нямат значение, когато си заслужава да платиш колкото и да е, само и само да си спасиш кожата!

— Ако не си изпиете кафето — каза Еркюл Поаро, — то ще изстине.

Говореше учтиво и авторитетно.

Рейкс го погледна.

— Кажете ми само що за птица сте?

— В тази страна кафето и без друго е лошо… — рече Поаро.

— Няма нужда да ми го казвате — охотно се съгласи мистър Рейкс.​

— Но ако го оставите да изстине, става практически негодно за консумация.

Младежът се приведе напред.

— Към какво се стремите? Защо сте дошли тук?

Поаро сви рамене.

— За… за да ви видя.

— Така ли? — скептично изрече мистър Рейкс.

Очите му се присвиха.

— Ако търсите пари, сбъркали сте адреса! Хората като мен не могат да си купят това, което искат. По-добре се върнете при човека, който ви плаща!

Поаро каза с въздишка:

— Никой не ми плаща нищо… засега.

— Не ви вярвам — отвърна Рейкс.

— Истина е — каза Еркюл Поаро. — Губя голяма част от скъпоценното си време напълно безвъзмездно. Така да се каже — просто за да задоволя любопитството си.

— И сигурно просто сте задоволявали любопитството си онзи ден, в проклетия зъболекарски кабинет!

Поаро поклати глава и продума:

— Струва ми се, че пропускате най-обикновената причина, поради която човек може да се озове в чакалнята на зъболекаря, а именно — че чака да се погрижат за зъбите му.

— Така значи? — В гласа на мистър Рейкс се съдържаше пренебрежителна недоверчивост. — Чакали сте да ви прегледат зъбите?

— Точно така.

— Ще ми простите ли, ако ви кажа, че не ви вярвам?

— Мога ли тогава да ви попитам, мистър Рейкс, вие какво правехте там?

Мистър Рейкс внезапно се усмихна и отговори:

— Хванах ли ви сега! Ами и аз чаках за преглед.

— Може би сте имали зъбобол?

— Точно така, приятел.

— И все пак сте си тръгнали, без да се явите на преглед?

— И какво? Това не е ли моя работа?

Той замълча, а после каза с неочаквано свиреп тон:

— О, какъв, по дяволите, е смисълът от тези сладки приказки? Вие сте били там, за да наглеждате вашия тузар. Е, на него нищо му няма, нали? Нищо не се е случило на скъпоценния ви мистър Алистър Блънт. Какво искате от мен?

Поаро попита:

— Къде отидохте, след като излязохте толкова неочаквано от чакалнята?

— Излязох от къщата, естествено.

— О? — Поаро вдигна очи към тавана. — Само че никой не ви е видял да излизате, мистър Рейкс.

— Има ли някакво значение?

— Може би да. Не забравяйте, че скоро след това в къщата е имало смъртен случай.

Рейкс безгрижно каза:

— А, имате предвид онзи зъболекар?

Поаро произнесе твърдо:

— Да, имам предвид онзи зъболекар.

Рейкс го погледна.

— Опитвате се да ми го припишете ли? Такава ли била работата? Само че няма да стане. Вече прочетох вчерашното заключение от следствието. Горкият човечец се е самоубил, защото е допуснал грешка с местната упойка и някакъв негов пациент починал.

Поаро продължи невъзмутимо:

— Можете ли да докажете, че сте напуснали къщата тогава, когато казахте? Има ли някой, който да потвърди категорично къде сте били между дванадесет и един?

Събеседникът му присви очи.

— Значи наистина се опитвате да ми го припишете? Сигурно Блънт ви е дал идеята?

Поаро въздъхна и произнесе:

— Простете, но вие изглежда страдате от някаква идея фикс — постоянно споменавате името на мистър Алистър Блънт. Аз не работя за него и никога не съм работил за него. Не ме интересува неговата сигурност, а смъртта на един човек, който добре си вършеше работата в своята професия.

Рейкс поклати глава.

— Съжалявам — каза той, — но не ви вярвам. Вие сте си частно ченге на Блънт — лицето му потъмня и той се наведе през масата. — Но, разберете, вие няма да го спасите. Той трябва да си отиде, заедно с всичко, което символизира! Картите трябва да бъдат раздадени отново — старата, корумпирана финансова олигархия трябва да си отиде — тази проклета банкерска мрежа, която е омотала света като паяжина. Те трябва да бъдат пометени. Нямам нищо против Блънт лично, но той е от хората, които мразя по принцип. Той е посредствен и самодоволен. Той е от онези, които не можеш да помръднеш без помощта на динамит. Той е от онези, които казват: „Не можете да разрушите основите на цивилизацията“. Не можем ли? Нека да почака и ще види! Той е пречка по пътя на прогреса и трябва да бъде отстранен. Днес на земята няма място за хора като Блънт — хора, които ни теглят към миналото, хора, които искат да живеят, както са живели техните бащи, или дори дедите им! Тук, в Англия, имате много такива — закоравели стари консерватори — непотребни, изхабени символи на една отминала епоха. И, Боже мой, те трябва да си вървят! Трябва да се построи нов свят: Нали ме разбирате? Нов свят!

Поаро въздъхна и се изправи. Каза:

— Разбирам, че вие сте идеалист, мистър Рейкс.

— И какво от това?

— Не може да се очаква от един идеалист да се загрижи за смъртта на някакъв си зъболекар.

Мистър Рейкс презрително каза:

— Какво значение има смъртта на един нещастен зъболекар?

— За вас може да няма, но за мен има. В това е разликата помежду ни — рече Еркюл Поаро.

VII.

Поаро се прибра вкъщи, за да научи от Джордж, че една дама го очаква.

— Тя е… хм… малко нервна, сър — каза Джордж.

Тъй като дамата не си беше казала името, Поаро можеше да се позабавлява с догадки. Не позна, защото младата жена, която енергично стана от канапето при неговото влизане, беше бившата секретарка на мистър Морли, мис Гладис Невил.

— Боже господи, мосю Поаро. Толкова съжалявам, че ви безпокоя… Наистина не зная откъде намерих смелост да дойда… Боя се да не помислите, че е твърде нахално от моя страна… Никак не искам да ви губя времето — зная колко ценно е времето на заетия човек, но съм толкова нещастна… Само че на вас сигурно ще ви се стори пълна загуба на време…

Възползвайки се от дългогодишния си опит с англичаните, Поаро предложи да пийнат по чаша чай. Реакцията на мис Невил надхвърли и най-добрите му очаквания.

— О, наистина много мило от ваша страна, мосю Поаро. Разбира се, от закуска не е минало много време, но човек може винаги да изпие чаша чай, нали?

Поаро, който винаги можеше да не изпие чаша чай, неискрено се съгласи. В резултат Джордж получи съответните напътствия и след невероятно кратко време Поаро и гостенката му седяха от двете страни на масичката за чай.

— Трябва да ви се извиня — започна мис Невил, която, под въздействието на напитката, възвърна самообладанието си, — но вчерашното предварително следствие много ме разстрои.

— Не се и съмнявам, че е така — учтиво каза Поаро.

— Не се наложи да давам показания или нещо подобно. Но усещах, че някой трябва да отиде заради мистър Морли. Там, разбира се, беше мистър Райли, но имах предвид жена. Освен това мис Морли не харесва мистър Райли. За това си помислих, че е мой дълг да отида.

— Много мило от ваша страна — насърчително се намеси Поаро.

— О, не, аз просто се почувствах задължена да отида. Разбирате ли, работила съм доста години при мистър Морли… и всичко това ужасно ме потресе… А това следствие, разбира се, влоши нещата…

— Опасявам се, че е така.

Мис Невил настойчиво се наведе напред.

— Но всичко това е лъжа, мосю Поаро. Наистина е лъжа.

— Кое е лъжа, мадмоазел?

— Ами това просто не може да се е случило… Не и по начина, по който твърдят… имам предвид слагането на свръхдоза при инжектиране на венеца.

— Мислите ли?

— Сигурна съм! Понякога пациентите страдат от непоносимост, но това се дължи на физиологически недостатъци — сърдечната им дейност не е нормална. Но свръхдоза може да се сложи изключително рядко. Разбирате ли, практикуващите лекари до такава степен привикват да слагат допустимата доза, че го правят съвсем механично… те автоматично дават правилното количество.

Поаро кимна в знак на съгласие и каза:

— Да, и аз това си помислих.

— Разбирате ли, всичко е толкова стандартизирано. Не е като при аптекарите, които постоянно приготвят различни количества или умножават дозите, така че е възможно да се получи грешка по невнимание. Или при лекарите, които пишат безброй различни рецепти. Но при един зъболекар нещата въобще не стоят така.

Поаро попита:

— Не помолихте ли за позволение да изложите тези наблюдения пред комисията?

Гладис Невил поклати глава. Тя неуверено кършеше пръсти.

— Разбирате ли — изплю най-после камъчето тя, — страхувах се да не… усложня нещата. Разбира се, аз знам, че мистър Морли не може да е направил такова нещо… но тогава хората могат да си помислят, че той… че той го е извършил умишлено.

Поаро кимна.

Гладис Невил продължи:

— Затова и дойдох при вас, мосю Поаро. Защото с вас… няма да е толкова официално. Но си мислех, че все някой трябва да узнае колко… колко неубедително е всичко това.

— Никой не иска да знае — каза Поаро.

Тя го погледна объркано.

Поаро допълни:

— Бих искал да науча малко повече за телеграмата, която сте получили онази сутрин и с която са ви отстранили.

— Честно казано, просто не зная какво да си мисля за това, мосю Поаро. Струва ми се толкова странно. Разбирате ли, трябва да я е изпратил някой, който знае всичко за мен и за леля ми — къде живее и прочие.

— Да, по всичко личи, че е била изпратена от някой ваш близък приятел или от човек, който живее в къщата и знае за вас всичко.

— Никой от моите приятели не би сторил подобно нещо, мосю Поаро.

— А вие самата нямате ли някакви предположения по въпроса?

Момичето се поколеба, после бавно произнесе:

— Когато научих, че мистър Морли се е самоубил, си помислих — дали пък не може да я е изпратил òîé.

— Имате предвид да го е направил от загриженост за вас?

Момичето кимна.

— Но това предположение наистина ми се видя невероятно, дори и ако той е мислел да се самоубива онази сутрин. Това наистина е много странно, Франк — нали разбирате, моят приятел — отначало отказваше да го повярва. Обвиняваше ме, че съм искала да изляза с някой друг в този ден… сякаш мога да направя такова нещо.

— Има ли някой друг?

Мис Невил се изчерви.

— Не, разбира се, че няма. Но Франк беше много променен в последно време — толкова мрачен и подозрителен. Разбирате ли, всъщност това беше, защото загуби работата си и не можеше да си намери друга. За един мъж е много лошо просто да стои така. Аз много се притеснявах за Франк.

— Той се е разтревожил, когато е разбрал, че сте отсъствали за деня, нали?

— Да. Разбирате ли, той дошъл, за да ми каже, че си е намерил нова работа. А според мен той е искал и мистър Морли да научи това, защото много го болеше от неодобрението на мистър Морли и подозираше, че мистър Морли се опитва да ме настройва против него.

— Което е самата истина, нали?

— Е, да, донякъде! Разбира се, Франк много пъти е губил работата си и повечето хора биха го сметнали за несериозен. Но сега ще бъде различно. Според мен чрез въздействие човек може да постигне много, не мислите ли така, мосю Поаро? Ако един мъж чувства, че жената очаква от него повече, той ще се опита да се издигне до нейния идеал.

Поаро въздъхна. Не му се искаше да влиза в спор. Бе чувал стотици жени да привеждат същия аргумент, водени от същата сляпа вяра в чудодейната сила на женската любов. Веднъж на хиляда случая, цинично си помисли той, това може и да се случи.

Той каза само:

— Бих искал да се срещна с този ваш приятел.

— Много ще се радвам, мосю Поаро. Но единственият му свободен ден е сега, в неделя. Разбирате ли, през седмицата той е на работа в провинцията.

— Аха, новата му работа. Каква е тя, между другото?

— О, не зная съвсем точно, мосю Поаро. Някаква секретарска служба, предполагам. В някакво държавно учреждение. Знам, че трябва да адресирам писмата си до лондонския му адрес, а те му ги предават.

— Това не е ли малко странно?

— Може би да… Но Франк казва, че често се случвало в наши дни.

Поаро я погледна за секунда, без да каже дума. После бавно произнесе:

— Утре е неделя, нали? Може би ще имам удоволствието да обядвам с вас двамата в Логанс Корнър Хаус? Бих искал заедно да поговорим за тази тъжна история.

— О, благодаря ви, мосю Поаро. Аз… да, сигурна съм, че с огромно удоволствие ще обядваме с вас.

VIII.

Франк Картър бе рус младеж, среден на ръст. Видът му се отличаваше с евтина елегантност. Говореше леко и гладко. Имаше малко сближени очи, които тревожно се местеха на всички страни, когато бе неспокоен.

Беше склонен към подозрителност и лека враждебност.

— Нямах представа, че ще имаме удоволствието да обядваме с вас, мосю Поаро. Гладис не ми каза нищо за това.

Докато говореше, той я прониза с доста гневен поглед.

— Ние се уговорихме едва вчера — каза Поаро с усмивка. — Мис Невил е твърде разтревожена от обстоятелствата около смъртта на мистър Морли и си помислих дали не бихме могли да ги обмислим заедно…

Франк Картър грубо го прекъсна.

— Смъртта на Морли? До гуша ми дойде от смъртта на Морли! Не можеш ли да го забравиш, Гладис? В него нямаше нищо кой знае колко прекрасно, поне според òîé.

— О, Франк, не мисля, че трябва да говориш така. Та той ми е оставил сто лири. Снощи получих писмото за това.

— Много хубаво — призна Франк неохотно. — Но, в крайна сметка, защо да не ти ги остави? Той те експлоатираше като робиня, а кой обираше тлъстите такси? Пак той!

— Да, разбира се, но той ми плащаше чудесна заплата.

— Не и според моите разбирания! Изобщо ти си твърде хрисима, Гладис, малката ми — позволяваш да те използват. Аз познавах Морли много добре. Знаеш не по-зле от мен, че той направи всичко възможно, за да ме напуснеш.

— Той не разбираше.

— Много добре разбираше даже. Той е мъртъв, иначе бих му казал какво си мисля за него, да знаеш.

— Вие всъщност сте отишли да направите това онази сутрин, когато той умря, нали? — внимателно попита Еркюл Поаро.

Франк Картър гневно каза:

— Кой ви каза?

— Така е, нали?

— И какво, ако е така? Исках да се срещна с мис Невил там.

— Но са ви съобщили, че я няма.

— Да, и мога да ви кажа, че това ми се видя доста подозрително. Казах на червенокосия изрод, че ще изчакам Морли, за да разговарям с него лично. Тази работа с настройването на Гладис против мен бе продължила прекалено дълго. Исках да кажа на Морли, че вече не съм беден безработен негодник, че съм получил добра работа и че е време Гладис да подаде молба за напускане и да помисли за сватбения си чеиз.

— Но на практика не му го казахте?

— Не, изморих се да чакам в онази мрачна катакомба. Отидох си.

— В колко часа излязохте?

— Не мога да си спомня.

— Тогава в колко дойдохте?

— Не зная. Би следвало да е малко след дванадесет.

— И сте останали половин час? Или повече? Или по-малко от половин час?

— Казвам ви, че не знам. Не съм от хората, които постоянно си гледат часовника.

— Имаше ли някой в чакалнята, докато бяхте там?

— Когато влязох, имаше някакъв мазен дебелак, но той не стоя дълго. После останах сам.​

— Значи трябва да сте си тръгнали преди дванадесет и половина, защото тогава е пристигнала една дама.

— Сигурно така е станало. Както вече ви казах, мястото ми действаше на нервите.

Поаро го погледна замислено.

Грубиянинът бе неспокоен — думите му не прозвучаха съвсем убедително. Но това можеше да бъде и обикновена нервност.

Непосредствено и дружелюбно Поаро се обърна към него:

— Мис Невил ми каза, че щастието ви се е усмихнало и сте си намерили наистина добра работа.

— Заплащането е добро.

— Тя ми каза, че е десет лири седмично.

— Точно така. Не е чак толкова лошо, нали? А може да стане и по-добре, ако се заема по-сериозно. — Той малко се напери.

— Наистина ли? А работата не е ли твърде опасна?

Франк Картър отвърна кратко:

— Не е толкова страшно.

— Интересна ли е?

— О, да, много интересна. Като стана дума за работа, винаги съм бил любопитен да науча как се справяте вие, частните детективи? Струва ми се, че в действителност няма много приключения като тези на Шерлок Холмс — сега има главно разводи?

— Аз не се занимавам с разводи.

— Наистина ли? Тогава не разбирам как преживявате?

— Справям се, приятелю, справям се.

— Но вие сте на самия връх на успеха, нали мосю Поаро? — вметна мис Невил. — Така казваше мистър Морли. Имам предвид, че ви търсят благородници, министри или дукеси.

Поаро й се усмихна.

— Ласкаете ме — каза той.

IX.

Поаро се прибра пеша по пустите улици, крачейки замислено.

Когато влезе, той се обади на Джап.

— Простете, че ви безпокоя, приятелю мой, но предприемали ли сте някакви стъпки, за да проследите изпратената до Гладис Невил телеграма?

— Все още ли предъвквате темата? Да, предприехме, в интерес на истината. Имало е телеграма, която доста хитро е подадена в Ричбърн, сещате ли се, предградието на Лондон. Е, лелята живее в Ричбърн, Самърсет.

Еркюл Поаро каза одобрително:

— Това е умно измислено… да, много умно измислено. Ако получателката случайно погледне къде е подадена телеграмата, думата е щяла, за повече убедителност, да изглежда точно като Ричбърн.

Той замълча.

— Знаете ли какво си мисля, Джап?

— Не?

— Че в тази работа има признаци на разум.

— На Еркюл Поаро му се иска да има убийство, значи трябва да има убийство.

— Как си обяснявате тази телеграма?

— Съвпадение. Някой е погодил номер на момичето.

— Но защо?

— О, за Бога, Поаро, защо хората правят подобни неща? Тъпи шеги, майтапи? Просто от перверзно чувство за хумор.

— И някой е решил да се пошегува точно в деня, в който Морли е щял да направи грешка с инжекцията?

— Може би има известна връзка. Поради отсъствието на мис Невил мистър Морли е бил много по-претоварен от обикновено, вследствие на което вероятността за грешка е била много по-голяма.

— Това все още не ме удовлетворява.

— Бих си позволил да ви попитам — не виждате ли докъде води вашият поглед над нещата? Ако някой е отстранил Невил, то това може да е бил самият Морли. Което превръща смъртта на Амбериотис от нещастен случай в предумишлено убийство.

Поаро мълчеше.

— Разбирате ли?

Поаро каза:

— Може би Амбериотис е бил убит по друг начин.

— Не е. Никой не го е посещавал в Савой. Обядвал е в стаята си. Лекарите са категорични, че лекарството е инжектирано, а не прието през устата — не се е намирало в стомаха. Това е. Случаят е ясен.

— Тежа са целели да си помислим.

— Във всеки случай заместник-комисарят е доволен.

— А доволен ли е от изчезналата жена?

— Случаят с липсващата Сийл? Не, мога да ви кажа, че все още работим по въпроса. Тази дама трябва да е все някъде. Не може просто да излезеш на улицата и да изчезнеш.

— Тя изглежда го е направила.

— За момента да. Но тя все трябва да е някъде, жива или мъртва, а аз не мисля, че е мъртва.

— Защо?

— Защото досега щяхме да сме открили трупа.

— Но, Джап, нима труповете излизат наяве толкова бързо?

— Явно намеквате, че тя е вече мъртва и ще я намерим в някоя каменна кариера, нарязана на малки късчета, като мисис Ръкстън.

— В края на краищата, mon ami, има и случаи на изчезнали хора, които не са открити.

— Много рядко, стари приятелю. Вярно е, че много жени изчезват, но обикновено накрая ги откриваме. В девет от десет случая, причината е в добрия стар секс. Излизат някъде с мъж. Но аз не мисля, че е възможно това да се е случило с нашата Мабел, а вие?

— Човек никога не знае — предпазливо каза Поаро. — Но не смятам, че това е вероятно. Значи вие сте сигурен, че ще я откриете?

— Напълно. Публикуваме нейното описание в пресата, ще търсим помощта и на Би Би Си.

— Охо — рече Поаро. — Надявам се това да доведе до резултати.

— Не се притеснявайте, стари приятелю, ще намерим вашата изчезнала красавица — заедно с вълненото й бельо и всичко останало.

Той затвори телефона.

Джордж влезе в стаята с характерната си безшумна походка. Той постави на една малка маса купичка горещ течен шоколад и малко бисквити.

— Ще желаете ли още нещо, сър?

— Много съм объркан, Жорж.

— Наистина ли, сър? Съжалявам да го чуя.

Еркюл Поаро наля шоколад в чашата си и замислено го разбърка.

Разпознал симптомите, Джордж стоеше в почтително очакване. Имаше моменти, в които Еркюл Поаро обсъждаше случаите си със своя камериер. Той винаги казваше, че намира мнението на Джордж за изключително полезно.

— Вие, Жорж, несъмнено знаете за смъртта на моя зъболекар?

— Мистър Морли ли, сър? Да, сър. Много покъртително, сър. Разбрах, че се е застрелял.

— Такова е всеобщото мнение. Ако не се е застрелял, значи е бил убит.

— Да, сър.

— Въпросът е кой го е убил?

— Точно така, сър.

— Има само няколко души, Жорж, които биха могли да го убият. Това са хората, които са били в къщата или са можели да бъдат в нея по това време.

— Съвсем вярно, сър.

— Тези хора са: една готвачка и прислужница, любяща и привързана към семейството, за която е твърде невероятно да извърши нещо подобно; една предана сестра, за която също е твърде невероятно, но която наследява всичките му пари, а финансовият аспект никога не може да бъде пренебрегнат напълно; един способен и работлив съдружник — без известен мотив; едно малко празноглаво момче паж, привързано към евтините криминални романчета; и накрая — един гръцки джентълмен с малко неясно минало.

Джордж се покашля.

— Тези чужденци, сър…

— Точно така. Абсолютно съм съгласен. Гръцкият джентълмен решително е под въпрос. Но, разбирате ли, Джордж, гъркът също умира и очевидно негов убиец е мистър Морли — дали нарочно, дали в резултат на злощастна грешка — не можем да бъдем сигурни.

— Възможно е, сър, те да са се убили взаимно. Искам да кажа, сър, у всекиго от господата да се е зародила идеята да ликвидира другия господин, като, разбира се, всеки от господата е бил в неведение за намеренията на другия господин.

Еркюл Поаро одобрително изръмжа.

— Гениално, Жорж. Зъболекарят убива нещастния пациент, който седи на стола му, без да подозира, че споменатата жертва в момента обмисля точно в кой миг да извади пистолета си. Разбира се, възможно е да е така, но на мен, Жорж, ми се струва твърде невероятно. А и все още не сме стигнали до края на нашия списък. Има още двама души, които е възможно да са били в къщата в дадения момент. Всички пациенти преди мистър Амбериотис фактически са били видени да излизат от къщата, с изключение на един — млад американски джентълмен. Той е напуснал чакалнята към дванадесет без двадесет, но фактически никой не го е видял да излиза от къщата. Следователно трябва да го смятаме за възможност. Другата възможност е някой си мистър Франк Картър (не е пациент), който дошъл в къщата малко след дванадесет с намерението да се срещне с мистър Морли. И него никой не го е виждал да излиза. Това, добри ми Жорж, са фактите; какво мислите за тях?

— В колко часа е било извършено убийството, сър?

— Ако е било извършено от мистър Амбериотис, то е станало някъде между дванадесет и дванадесет и двадесет и пет. Ако е било извършено от някой друг, то е станало след дванадесет и двадесет и пет, тъй като в противен случай мистър Амбериотис щеше да забележи трупа.

Той окуражително погледна Джордж.

— А сега, добри ми Жорж, какво ще ми кажете по въпроса?

Джордж се замисли, а после каза:

— Потресен съм, сър…

— Да, Жорж?

— Ще трябва да си намерите нов зъболекар.

Еркюл Поаро рече:

— Вие надминавате себе си, Жорж. Този аспект на въпроса въобще не ми бе дошъл наум!

Очевидно поласкан, Джордж напусна стаята.

Еркюл Поаро продължи да бърка шоколада си и да премисля фактите, които току-що бе изложил. Почувства се удовлетворен, че те са точно такива, каквито ги бе формулирал. Ръката, която наистина бе извършила пъкленото дело, бе измежду този кръг от хора, независимо откъде бе дошла подбудата.

После веждите му се сключиха, защото разбра, че списъкът е непълен. Бе пропуснал едно име.

А никой не биваше да бъде пропускан, дори и най-невероятният човек.

По време на убийството в къщата имаше още един човек.

Поаро написа:

„Мистър Барнс“.

X.

Джордж обяви:

— Една дама желае да говори с вас по телефона, сър.

Преди седмица Поаро не бе отгатнал самоличността на една посетителка. Този път обаче предположението му се оказа вярно.

Той веднага позна гласа.

— Мосю Еркюл Поаро?

— На телефона.

— Обажда се Джейн Оливера — племенницата на мистър Алистър Блънт.

— Да, мис Оливера?

— Не бихте ли могли да дойдете в Готик Хаус? Има нещо, което смятам, че трябва да знаете.

— Разбира се. По кое време ще бъде удобно?

— В шест и половина, моля.

— Ще бъда там.

Самовластният тон в гласа й за миг потрепери:

— Аз… Надявам се, че не прекъсвам работата ви?

— Съвсем не. Очаквах да ми се обадите.

Той бързо затвори телефона и се отдалечи от него с усмивка. Питаше се какво ли оправдание ще намери Джейн Оливера за това повикване.

С пристигането си в Готих Хаус, той бе въведен направо в голямата библиотека с изглед към реката Алистър.

Блънт седеше до писалището и разсеяно си играеше с един нож за книги. Той имаше леко изтормозения вид на човек с твърде много жени в семейството си.

Джейн Оливера стоеше край камината. При влизането му една пълничка жена на средна възраст тъкмо казваше ядосано:

— … и аз наистина смятам, че моите чувства трябва да се имат предвид в случая, Алистър.

— Да, Джулия, разбира се, разбира се — каза успокоително Алистър Блънт, докато се изправяше, за да посрещне Поаро.

— И ако ще говориш ужасии, аз ще изляза от стаята — допълни добрата дама.

— Аз ще говоря, майко — рече Джейн Оливера.

Мисис Оливера изхвърча от стаята, без да благоволи изобщо да забележи Поаро.

Алистър Блънт каза:

— Много любезно от ваша страна, че дойдохте, мосю Поаро. Мисля, че се познавате с мис Оливера? Тя бе тази, която настоя да дойдете.

Джейн рязко се намеси:

— Става въпрос за онази изчезнала жена, за която постоянно пишат във вестниците. Мис Сейнсбъри Сиил.

— Сейнсбъри Сиил? Да?

— Запомнила съм името, защото е твърде надуто. Аз ли да му разкажа или ти, чичо Алистър?

— Скъпа моя, историята си е твоя.

Джейн отново се обърна към Поаро.

— В края на краищата това може да се окаже без значение, но сметнах, че е необходимо да го знаете.

— Да?

— Беше последният път, когато чичо Алистър ходи на зъболекар. Нямам предвид онзи ден — става дума за преди около три месеца. Отидох с него до улица Куин Шарлот, а после „Ролсът“ щеше да ме закара до едни приятели в Риджънтс Парк и да се върне за чичо. Спряхме на номер 58, той слезе от колата и точно в този момент от входа излезе една жена — на средна възраст, с предвзета прическа и доста артистично облекло. Тя се насочи право към чичо и каза: (Джейн Оливера извиси гласа си до престорен фалцет) „О, мистър Блънт, вие сигурно не си спомняте за мен!“ и хм, разбира се, по лицето на чичо разбрах, че той не си спомня за нея ни най-малко…

Алистър Блънт въздъхна.

— Винаги е така. Хората все казват това…

— Той прие онова изражение — продължи Джейн, — което познавам чудесно. Една такава любезна физиономия, все едно че се опитва да си спомни. Само че не би заблудил и пеленаче. После каза със съвсем неубедителен тон: „О… ами… да, разбира се.“ Ужасната жена продължи: „Нали помните, ние със съпругата ви бяхме големи приятелки!“

— Обикновено казват и това — рече Алистър Блънт с още по-тъжен глас.

Той се усмихна твърде печално.

— Това винаги свършва по един и същ начин! Благотворителна вноска или нещо такова. Този път се отървах с пет лири за, примерно, Зенанската мисия. Евтино!

— Тя познавала ли е наистина вашата съпруга?

— Хм, това, че се занимаваше със Зенанската мисия, ме кара да мисля, че ако са се познавали, то е било в Индия. Бяхме там преди около десет години. Но, разбира се, те не са били големи приятелки, иначе щях да я познавам. Може би са се срещнали веднъж на някой прием.

Джейн Оливера каза:

— Изобщо не ми се вярва, че тя въобще някога се е срещала с леля Ребека. Мисля, че това беше просто претекст да те заговори.

Алистър Блънт рече търпеливо:

— Е, твърде възможно е да е така.

Джейн каза:

— Имам предвид, че начинът, по който се опита да завърже познанство с теб, бе странен, чичо.

Алистър Блънт продължи със същата търпимост:

— Тя просто искаше да й дам пари.

Поаро каза:

— Тя не се ли опита да подеме някакъв разговор?

Блънт поклати глава.

— Повече не се сетих за нея. Дори бях забравил името й, докато Джейн не ми го показа във вестника.

Джейн произнесе малко неубедително:

— Ами аз помислих, че мистър Поаро трябва да бъде осведомен!

Поаро каза учтиво:

— Благодаря ви, мадмоазел.

После добави:

— Не трябва да ви задържам, мистър Блънт. Вие сте зает човек.

Джейн бързо каза:

— Ще сляза с вас.

Еркюл Поаро се усмихна под мустаците си.

На приземния етаж Джейн внезапно спря и каза:

— Влезте тук.

Озоваха се в малка стая, встрани от вестибюла.

Тя се обърна с лице към него.

— Какво имахте предвид, когато ми казахте по телефона, че сте очаквали да ви се обадя?

Поаро се усмихна и разпери ръце.

— Точно това, мадмоазел. Очаквах обаждане от вас и обаждането дойде.

— Значи сте знаели, че ще ви позвъня заради тази жена — Сейнсбъри Сийл?

Поаро поклати глава.

— Това беше просто претекст. Сигурно щяхте да намерите нещо друго, ако се наложи.

Джейн каза:

— Защо, по дяволите, смятате, че е трябвало да ви се обадя?

— Защо ви е да предоставяте тази информация за мис Сейнсбъри Сийл на мен, вместо да се обадите в Скотланд Ярд? Това би било най-естественото нещо.

— Добре, мистър Всезнайко. Какво точно знаете наистина?

— Знам, че се интересувате от мен, откакто сте разбрали, че на следващия ден съм посетил хотел Холбърн Палас.

Тя толкова силно пребледня, че го изплаши. Никога не би повярвал, че такъв загар може да приеме толкова зеленикав оттенък.

Той продължи нататък, спокойно и твърдо:

— Вие ме накарахте да дойда тук, за да ме подпитате — нали така се казваше? — да, за да ме подпитате по въпроса за мистър Хауърд Рейкс.

Джейн Оливера каза:

— И кой е той?

Тя не парира особено успешно.

Поаро рече:

— Няма нужда да ме подпитвате, мадмоазел. Аз ще ви кажа какво научих и, по-скоро, какво предположих. Онзи ден, когато за първи път дойдохме тук с инспектор Джап, вие се стреснахте при вида ни, изплашихте се. Помислихте, че нещо се е случило с чичо ви. Защо?

— Ами той е човек, на когото се случват разни неща. Веднъж му изпратиха бомба по пощата — след Херцословашкия заем. Получава и множество заплашителни писма.

Поаро продължи:

— Старши инспектор Джап ви каза, че един зъболекар, някой си мистър Морли, е бил убит. Припомнете си вашата реакция. Вие казахте: „Но това е абсурдно.“

Джейн прехапа устни и рече:

— Така ли? Е, това вече е доста абсурдно от моя страна, нали?

— Забележката беше любопитна, мадмоазел. Тя разкриваше, че вие знаете за съществуването на мистър Морли, че дори сте очаквали нещо да се случи — не на него, но може би в неговия дом.

— Вие обичате да разказвате приказки, нали?

Поаро не обърна внимание на това.

— Вие сте очаквали, или по-скоро сте се страхували, че в дома на мистър Морли може да се случи нещо. Страхували сте се, че нещо може да се случи с вашия чичо. Но ако е така, вие трябва да сте знаели нещо повече от нас. Помислих над хората, които са били в дома на мистър Морли в онзи ден, и веднага се спрях на един човек, който би могъл да има връзка с вас. Това беше младият американец, мистър Хауърд Рейкс.

— Това май е съвсем като в сериал? Какъв е следващият ужасяващ епизод?

— Отидох да видя мистър Хауърд Рейкс. Той е един опасен и привлекателен млад мъж…

Поаро направи многозначителна пауза.

Джейн каза унесено:

— Да, такъв е. — Тя се усмихна. — Добре! Вие победихте! Вече умирам от страх.

Тя се приведе напред.

— Ще ви кажа как стоят нещата, мосю Поаро. Вие не сте човек, когото можеш да водиш за носа. По-добре да ви разкажа всичко, отколкото да ви оставя да се ровите наоколо, за да го разкриете. Аз съм влюбена в Хауърд Рейкс. Направо съм луда по него. Майка ми ме доведе тук, само и само да ме отдалечи от него. От една страна за това, а от друга — защото се надява, че чичо Алистър може да се привърже към мен толкова, че да ми остави парите си след своята смърт.

Тя продължи:

— Майка ми е негова племенница по линия на жена му — нейната майка е била сестра на Ребека Арнхолт, фактически той ми е правуйчо и нямаме кръвна връзка. Само че той няма никакви по-близки роднини, тъй че майка ми не вижда причина да не станем негови законни наследници. Освен това тя го скубе с доста широка ръка. Виждате колко съм откровена с вас, мосю Поаро. Такива хора сме. В действителност и самите ние имаме доста пари, неприлично много, според възгледите на Франк, но не сме от категорията на вуйчо Алистър.

Тя замълча. После яростно ударих ръка по ръкохватката на креслото си.

— Как да ви обясня? Хауърд се отвращава и иска да премахне всичко, в което съм възпитана да вярвам. И знаете ли, от време на време ми се струва, че той е прав. Обичам вуйчо Алистър, но понякога ми лази по нервите. Той е толкова скучен… толкова английски… толкова предпазлив и консервативен. Понякога усещам, че той и неговата порода трябва да бъдат пометени, че те спъват прогреса, че без тях нещата могат да се оправят!

— Вие споделяте ли идеите на мистър Рейкс?

— И да, и не. Хауърд е… по-необуздан от останалите като него. Има хора, които… които са съгласни с Хауърд само донякъде. Те биха искали да… направят някакъв опит… ако вуйчо Алистър и неговите хора се съгласят. Но те никога няма да се съгласят! Те само се дърпат, клатят глава и казват: „Никога не можем да поемем такъв риск.“ Или: „Това няма да е икономически издържано“. Или: „Трябва да имаме предвид отговорността на всеки от нас“. Или: „Вижте историята“. Само че аз мисля, че не трябва да се гледа към историята. Това е все едно да гледаш назад. А човек трябва през цялото време да гледа напред.

Поаро каза любезно:

— Това е едно примамливо видение.

Джейн го изгледа с презрение.

— И вие ли?

— Може би е поради това, че съм стар. Старците им имат мечти — виждате ли, само мечти.

Той замълча, а след това попита с делови тон:

— Защо мистър Хауърд си записа час на улица Куин Шарлот?

— Защото аз исках да се срещне с вуйчо Алистър и не виждах по какъв друг начин е възможно да стане това. Той говореше за вуйчо Алистър толкова люто, бе изпълнен с такава… да, истинска омраза към него, а смятах, че само ако види колко е мил, любезен и скромен, той… той би почувствал нещата другояче… Не можех да уредя срещата тук заради майка ми — тя щеше да развали всичко.

Поаро каза:

— Но след като сте я уредила там, ви е… хванало страх? Очите й се разшириха и потъмняха.

— Да. Защото… защото… понякога Хауърд се увлича. Той… Той…

Еркюл Поаро довърши:

— Обича да кара по кратката процедура. Да изкоренява…

Джейн Оливера изкрещя:

— Стига.