Серия
Еркюл Поаро (22)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
One, Two, Buckle My Shoe, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 10 гласа)
Сканиране, Корекция, Форматиране
analda (2020)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Смъртта на мистър Морли

Преводач: Павел Антонов

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Селекта

Град на издателя: Бургас

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Светлина ЕООД“ — Ямбол

ISBN: 954-8371-13-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13946


Раз, два, разкопчана тока,

Четири, пет, хлопна врата,

Пет шест, вземи сноп от пръчки,

Седем, осем, подреди ги сръчно,

Девет, десет, кокошка тлъста,

Единайсет, дванайсет, мъже пръстта отъпкват,

Тринайсет, четиринайсет, момите се ухажват,

Петнайсет, шестнайсет, момите са край печката,

Седемнайсет, осемнайсет, момите чакат вече,

Деветнайсет, двайсет, и празна е тавата.

Раз, два, разкопчана тока

I.

Далеч не можеше да се каже, че на закуска мистър Морли беше в много приветливо настроение.

Той не одобри бекона, запита се защо е необходимо кафето да прилича на течна кал и отбеляза, че от ден на ден зърнената каша става все по-лоша.

Мистър Морли бе дребен човек с решителна челюст и свадлива брадичка. Сестра му, която се грижеше за домакинството, бе огромна жена — истински женски гренадир. Тя погледна брат си замислено и го попита дали водата в банята отново не е била студена.

Доста неохотно той отвърна, че не е.

После хвърли един поглед на вестника и отбеляза, че правителството очевидно преминава от състояние на некомпетентност в състояние на несъмнено малоумие!

Мис Морли каза с дълбок басов глас, че това е позор!

Като обикновена жена, тя намираше всяко правителство, което е на власт, за доста добро. Накара брат си да й обясни защо сегашната политика на правителството е неубедителна, идиотска, малоумна и определено самоубийствена!

След като мистър Морли изложи подробно становището си по тези въпроси, той си наля още една чашка от презряното кафе и се освободи от истинския повод за недоволството си.

— Всички момичета — каза той — са еднакви! Несериозни, гледат само себе си… Не дай боже да разчиташ на тях за нещо.

Мис Морли произнесе въпросително:

— Гладис?

— Току-що научих. Леля й получила удар и трябвало да отиде в Самърсет.

Мис Морли каза:

— Много неприятно, наистина, но все пак надали момичето е виновно.

Мистър Морли навъсено поклати глава.

— Откъде мога да бъда сигурен, че леля й е получила удар? Откъде мога да бъда сигурен, че цялата работа не е нагласена от нея и онзи неприятен младеж, с когото дружи? Това е най-противният младеж, когото някога съм виждал! Сигурно са намислили да излязат някъде днес.

— О, не, скъпи, не мисля, че Гладис би направила подобно нещо. Винаги си казвал, че е много съвестна.

— Да, да.

— Че е интелигентно момиче, истински отдадено на работата си.

— Да, да, Джорджина, но това беше преди да се появи този противен младеж. В последно време тя е съвсем различна, съвсем различна — разсеяна, разтревожена, нервна.

Гренадирката изпусна дълбока въздишка и каза:

— Знаеш, че момичетата се влюбват, Хенри. Нищо не може да се направи.

Мистър Морли троснато отвърна:

— Но това не трябва да се отразява на нейната работа като моя секретарка. Особено днес, когато съм толкова натоварен! Очаквам няколко много важни пациенти! Това е най-неприятното!

— Сигурно е много неприятно, Хенри. А между другото, как се представя новото момче?

Хенри Морли мрачно каза:

— По-зле от всички преди него! Не може да запомни правилно нито едно име и има най-недодяланите обноски на света. Ако не се поправи, ще го уволня и ще опитам отново. Не знам на какво ги учат в училище в днешно време. Оттам сякаш излизат само кретени, които не могат да схванат нищо от това, което им казваш, камо ли да го запомнят.

Той погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам. Сутринта ми е запълнена, а ще се наложи да вместя накъде и тази мис Сейнсбъри Сийл, защото имала болки. Предложих й да отиде при Райли, но тя не искаше и да чуе за това.

— Напълно естествено — предано допълни Джорджина.

— Райли е много кадърен, наистина е много кадърен. Все отлични дипломи. Запознат е с всички новости в работата.

— Ръката му трепери — рече мис Морли — Според мен той пие.

Доброто настроение на брат й се възвърна и той се засмя. После каза:

— Ще се кача за сандвича в един и половина, както обикновено.

II.

В хотел Савой мистър Амбериотис почистваше зъбите си с клечка и се усмихваше.

Всичко вървеше чудесно.

Късметът му не му бе изневерил. Кой би повярвал, че няколкото любезни думи, отправени към тази кокошка ще бъдат толкова богато възнаградени? О, да — добрината не отива на вятъра. Той винаги е бил добросърдечен човек. И щедър! А занапред ще има възможност да стане още по-щедър. Пред очите му изплуваха благодеятелни видения. Малкият Димитри… И добрият Константопопулус, който се измъчва със своя малък ресторант… Очакват ги приятни изненади…

Мистър Амбериотис неволно се убоде с клечката за зъби и трепна. Розовите видения от бъдещето избледняха и отстъпиха място на възприятията от непосредственото настояще. Той внимателно опипа мястото с език. После извади тефтерчето си. Дванадесет часа, улица Куин Шарлот 58.

Опита се да възстанови предишното си приповдигнато настроение, но напразно. Хоризонтът се бе свил до тези шест думи:

„Улица Куин Шарлот 58. Дванадесет часа.“

III.

В хотел Гленгъри Корт, в Саут Кенсингтън, закуската бе привършила. Мис Сейнсбъри Сийл седеше във фоайето и разговаряше с мисис Болито. Те заемаха съседни маси в столовата и бяха станали приятелки още преди седмица, в деня, когато мис Сейнсбъри Сийл пристигна.

Мис Сейнсбъри Сийл каза:

— Разбирате ли, скъпа, наистина спря да ме боли! Съвсем! Мисля си дали да не позвъня…

Мисис Болито я прекъсна:

— Хайде, скъпа, не бъдете глупава. Ще отидете на зъболекар и ще приключите с това.

Мисис Болито бе висока, властна жена с дълбок глас. Мис Сейнсбъри Сийл беше към четиридесетте, с нескопосно изрусена и неугледно накъдрена коса. Дрехите й бяха безформени и доста артистични, а пенснето й винаги падаше. Но в приказките беше ненадмината.

Тя каза, този път малко унило:

— Но, разбирате ли, изобщо не ме боли.

— Глупости, казахте ми, че не сте мигнали нощес.

— Да, така е, наистина… Но може би нервът вече се е умъртвил.

— Още една причина да отидете на зъболекар — твърдо рече мисис Болито. — Всички обичаме да го отлагаме, но то си е от чисто малодушие. По-добре е човек да се реши и да приключи с това.

Бунтовният отговор беше на езика на мис Сейнсбъри Сийл, нещо като: „Да, но не става дума за вашия зъб!“.

Ала всъщност на глас изрече:

— Предполагам, че сте права. А и мистър Морли е толкова внимателен, при него човек никога не изпитва болка.

IV.

Заседанието на борда на директорите приключи. Всичко мина гладко. Докладът бе добър. Не би следвало да има някакви несъгласия. Но чувствителният мистър Самюъл Ротърстайн усети нещо, някакъв нюанс в поведението на председателя.

Веднъж или два пъти в гласа му бе прозвучала острота, ожесточеност — нещо твърде неуместно за общия тон на разискванията.

Може би някакъв скрит проблем? Но Ротърстайн някак си не можеше да направи връзка между скрит проблем и Алистър Блънт. Той бе човек, напълно лишен от емоции. Винаги толкова нормален. Винаги типичният англичанин.

Е, всеки човек си имаше и черен дроб… Черният дроб на мистър Ротърстайн от време на време му създаваше проблеми. Но пък никога не бе чувал Алистър да се оплаква от черен дроб. Здравето на Алистър бе така крепко, както неговият ум и властта му над финансите. Нищо прекадено жизнерадостно, разбира се — просто спокойно благоденствие.

И все пак имаше нещо — един или два пъти ръката на председателя бе докосвала лицето му. Докато седеше, подпираше брадичката си — доста нетипично за него. А веднъж или два пъти той изглеждаше… да, точно така — разсеян.

Излязоха от заседателната зала и заслизаха по стълбите.

Ротърстайн каза:

— Не бих ли могъл да ви закарам?

Алистър Блънт се усмихна и поклати глава.

— Колата ми ме чака — той погледна часовника си. — Няма да се връщам в града.

За миг той замълча.

— Всъщност имам час при зъболекар.

Мистерията бе разкрита!

V.

Еркюл Поаро слезе от таксито, плати и натисна звънеца на улица Куин Шарлот 58.

След малко вратата бе отворена от момче в униформа на паж, с луничаво лице, червена коса и сериозно поведение.

Еркюл Поаро попита:

— Мистър Морли?

В сърцето му тлееше нелепата надежда, че може би мистър Морли е повикан на адрес, че може би е неразположен, че може би днес не приема пациенти… Напразно. Пажът му направи път, Еркюл Поаро пристъпи напред и вратата се затвори зад него със спокойната безпощадност на неизбежното.

Момчето каза:

— Вашето име?

Поаро каза името си, една врата в дясната страна на вестибюла се разтвори и той се озова в чакалнята.

Това бе стая, мебелирана с вкус и, както се стори на Еркюл Поаро, неописуемо мрачна. Върху полираната маса (имитация) в стил Шератон грижливо бяха подредени вестници и списания. На бюфета (имитация) в стил Хепълуайт стояха два свещника, шефилдска изработка, и една фруктиера. На камината имаше бронзов часовник и две бронзови вази. Прозорците бяха закрити от сини кадифени завеси. Столовете бяха тапицирани в якобински стил с червени птици и цветя.

На един от тях седеше джентълмен с вид на военен, със свирепи мустаци и жълтеникава кожа. Той погледна Поаро с изражението на човек, който изследва вредно насекомо. Докато го оглеждаше с отвращение, Поаро си каза: „В интерес на истината има англичани, които са толкова неприятни и смешни, че е трябвало да ги облекчат от мъките им още при раждането.“

След един продължителен свиреп поглед военният джентълмен грабна Таймс, обърна стола си, сякаш за да елиминира Поаро от полезрението си и се зачете.

Поаро си избра Пънч.

Прочете го педантично, но нито един от анекдотите не му се стори смешен.

Момчето паж влезе и каза:

— Полковник Ароубъмби? — и военният джентълмен бе отведен.

Докато Поаро разсъждаваше над вероятността подобно име наистина да съществува, вратата се отвори, за да пропусне мъж на около тридесет години.

Младият мъж застана до масата и започна притеснено да преглежда кориците на списанията. Поаро го наблюдаваше отстрани. Неприятен на вид млад човек, мислеше той, с опасно изражение — нищо чудно да се окаже убиец. Във всеки случай той приличаше на убиец повече от всички убийци, които Поаро бе арестувал по време на кариерата си.

Момчето паж отвори вратата и във въздуха прозвуча:

— Мистър Пиеро.

Правилно възприемайки това като известие за самия него, Поаро се изправи. Момчето го поведе към дъното на вестибюла, зад ъгъла, в един малък асансьор, който го отведе на втория етаж. Тук то пое по някакъв коридор, отвори една врата към малко антре, почука на втора врата; отвори я, без да изчака отговор и направи път на Поаро.

Поаро бе посрещнат от шума на течаща вода и заобиколи вратата, за да види как мистър Морли с професионален жар търка ръцете си над една мивка до стената.

VI.

И в живота на най-великите има унизителни мигове. Хората са казали, че никой не е герой пред своя слуга.

Към това може да се добави, че малцина са герои пред самите себе си в момента, когато посещават своя зъболекар.

На Еркюл Поаро този факт бе до болка известен.

Той беше човек, свикнал да има добро мнение за себе си. Той бе Еркюл Поаро и в много отношения превъзхождаше останалите хора. Но в този миг той не чувстваше превъзходството си в нито едно отношение. Духът му бе паднал до нулата. Той просто бе сведен до обичайния, малодушен образ на човек, който се страхува от зъболекарския стол.

Мистър Морли бе привършил с професионалните си приготовления и заговори с окуражаващия си професионален тон:

— Малко хладно е за това време на годината, нали?

Той деликатно доведе нещата до желаната цел — стола! Ловко си играеше с подложката за глава, като я местеше нагоре-надолу.

Еркюл Поаро пое дълбоко въздух, пристъпи, седна и се постави в плен на професионалните занимавки на мистър Морли.

— Така — каза ужасно жизнерадостно мистър Морли.

— Сега удобно ли ви е? Съвсем?

С погребален тон Поаро съобщи, че му е съвсем удобно.

Мистър Морли завъртя по-наблизо малката си масичка, взе малкото си огледалце, хвана някакъв инструмент и се приготви да започне.

Еркюл Поаро сграбчи ръкохватките на стола, затвори очи и отвори устата си.

— Някакви особени оплаквания? — попита мистър Морли.

Малко неразбираемо, вследствие на трудностите при изговаряне на съгласни с отворена уста, Еркюл Поаро даде да се разбере, че няма особени оплаквания. Всъщност това бе един от профилактичните прегледи, които чувството му за ред изискваше от него два пъти в годината.

Разбира се, можеше да се окаже, че няма нищо за правене… Мистър Мор ли сигурно можеше да пропусне втория зъб отзад, от който идваха тези остри болки… Можеше, но бе твърде малко вероятно, защото мистър Морли бе много добър зъболекар.

Мистър Морли минаваше от зъб на зъб, като ги човъркаше и почукваше, междувременно измърморвайки кратки коментари:

— Тази пломба се е поизносила, но не е нещо сериозно. Венците са в много добро състояние, радвам се да го видя. — Последва подозрителна пауза, завъртане на инструмента, не, фалшива тревога, по-нататък. Премина на долната страна. Първи, втори, нататък към третия? Не… „Заекът — помисли си Еркюл Поаро, обърквайки идиоматичната фраза — забеляза кучето!“

— Тук има един малък проблем. Не сте чувствали никакви болки? Хм, изненадан съм. — Инструментът продължи нататък.

Накрая мистър Морли се облегна назад удовлетворен.

— Нищо сериозно. Само две пломби и начален кариес в този горен кътник. Можем, струва ми се, да свършим всичко още тази сутрин.

Той натисна някакъв бутон и се чу бръмчене. Мистър Морли откачи машинката и с любовна нежност й постави накрайник.

— Дайте ми знак — каза той и започна ужасното дело.

Не бе нужно Поаро да чака това разрешение, за да вдига ръка, да примигва или дори да вика. Точно в необходимия момент мистър Морли спря машинката, даде команда: „Изплакнете устата!“, прибави малко тампони, избра нов накрайник и продължи. Машинката измъчваше не чрез болката, а чрез ужаса.

По-късно, когато мистър Морли приготвяше пломбата, разговорът бе подновен.

— Тази сутрин се налага да правя това сам, — обясни той. — Мис Невил замина. Спомняте ли си мис Невил?

Поаро кимна утвърдително, което си беше чиста лъжа.

— Замина в провинцията поради заболяване на роднина. И това се случи в напрегнат ден като днешния. Вече започнах да изоставам с графика. Пациентът преди вас закъсня, а това е ужасно досадно — обърква цялата сутрин. Освен това трябва да вместя една пациентка допълнително, защото имала болки. Винаги си оставям по четвърт час сутрин за подобни случаи. Но и без това напрежението е огромно.

Мистър Морли се взря в малката хаванка, в която стриваше материала, а после продължи изложението си.

— Ще ви кажа нещо от лични наблюдения, мосю Поаро. Големите хора, важните хора, те винаги идват навреме, не те карат да ги чакаш. Благородниците например — те са най-точни. И тези големци от Сити са същите. Ето, тази сутрин ще идва една много важна особа — Алистър Блънт.

Гласът на мистър Морли прозвуча триумфално при това име.

Лишен от дар слово поради памучните тампони и една стъклена тръбичка, която бълбукаше под езика му, Поаро произведе неопределен шум.

Алистър Блънт! Това бяха имената на деня. Не на дукове, не на графове, не на министър-председатели. Не, просто мистър Алистър Блънт. Човек, чието лице бе почти неизвестно на широката публика; човек, който фигурираше само в отделен дискретен параграф. Личност, която никак не се набиваше на очи.

Просто един тих, лишен от блясък англичанин, който оглавяваше най-голямата банкова фирма в Англия. Човек с огромно богатство. Човек, който казваше „да“ и „не“ на правителствата. Човек, който водеше спокоен, скромен живот, който никога не се появяваше пред публика и който не държеше речи. И все пак човек, в чиито ръце беше концентрирана огромна власт.

Докато мистър Морли натъпкваше пломбата, гласът му все още съдържаше нотки на благоговение:

— Винаги пристига абсолютно навреме. Често отпраща колата и върви пеш до офиса си. Приятен, тих, скромен човек. Играе голф и е влюбен в градината си. Не бихте и помислили, че може да си купи половин Европа. Същият е като вас или мен.

За миг у Поаро се надигна негодувание срещу това безцеремонно свързване на имената. Да, мистър Морли бе добър зъболекар, но в Лондон имаше и други добри зъболекари, докато Еркюл Поаро беше единствен.

— Плюйте, моля, — каза мистър Морли. — Той е нашият отговор и за Хитлер, и за Мусолини, и за всички останали — продължи той, прехвърляйки се на другия зъб. — Ние не сме по шума. Вижте колко са демократични кралят и кралицата ни. Разбира се, за французин като вас, привикнал с републиканските идеи…

— А не ъм фханухи… А ъм бехие.

— Тц, тц — тъжно каза мистър Морли. — Трябва добре да подсушим отвора. — И безпощадно насочи към него струята горещ въздух.

След това продължи:

— Не знаех, че сте белгиец. Много интересно. Винаги съм слушал, че крал Леополд е много изтънчен човек. Самият аз искрено вярвам в кралската традиция. Страхотна школа. Обърнете внимание само колко добре запомнят имена и лица. Всичко е въпрос на обучение… макар че, разбира се, някои хора имат вродени способности за подобни неща. Аз самият, например, не помня имена, но имам забележителна памет за лица. Примерно онзи ден имах един пациент, когото съм виждал преди. Името не ми говореше нищо, но веднага си казах: „Къде съм те срещал преди?“ Все още не мога да си спомня, но съм сигурен, че все някога ще се сетя. Изплюйте пак, моля.

След изплакването мистър Морли критично се вгледа в устата на своя пациент.

— Е, струва ми се, че всичко е наред. Сега затворете, съвсем леко. Добре ли е? Не усещате пломбата въобще? Отворете отново, моля. Да, изглежда съвсем добре.

Масичката си отиде на предишното място, столът се завъртя настрани.

Еркюл Поаро слезе от него и отново се превърна в свободен човек.

— Е, довиждане, мосю Поаро. Надявам се, не сте открили някакви престъпници в дома ми?

Поаро каза с усмивка:

— Преди да вляза, всички ми приличаха на престъпници! Вероятно сега ще бъде различно!

— О, да, има огромна разлика между преди и след! А и ние, зъболекарите, вече не сме такива чудовища, каквито бяхме преди! Да повикам ли асансьора?

— Не, не. Ще сляза пеш.

Поаро излезе. Затваряйки вратата, той чу как зад гърба му потече водата.

Спусна се надолу по стълбите. Излизайки иззад последния завой, той видя англо-индийския полковник да напуска сградата. Почти симпатичен човек, помисли си Поаро. Вероятно прекрасен стрелец, повалил много тигри. Полезен човек — стълб на Империята.

Поаро влезе в чакалнята, за да си вземе шапката и бастуна, които бе оставил там. Изненада се, че притесненият млад мъж бе все още тук. Някакъв друг пациент четеше Фийлд.

Поаро заразглежда младежа от позиция на новопоявилата се доброжелателност. Той все още изглеждаше доста свиреп и сякаш наистина искаше да убие някого, но не беше истински убиец, помисли си добродушно Поаро. Несъмнено не след дълго този млад мъж ще подтичва надолу по стълбите, щастлив и усмихнат след отминалите мъчения, и няма да желае зло никому.

Момчето паж влезе и каза твърдо и отчетливо:

— Мистър Блънт.

Човекът до масата остави Фийлд и се изправи. Среден на ръст, на средна възраст, нито пълен, нито слаб. Добре облечен, спокоен.

Той последва момчето навън.

Един от най-богатите и влиятелни хора в Англия, който също трябваше да ходи на зъболекар като всички, и който, без съмнение, изпитваше по този повод същите чувства като всички.

Докато тези мисли занимаваха ума му, Еркюл Поаро си взе шапката и бастуна и се отправи към вратата. Преди да излезе, той погледна назад и си помисли, че този млад човек трябва наистина да има много силен зъбобол.

Във вестибюла Поаро се спря пред огледалото, за да приглади мустаците си, които, в резултат от услугите на мистър Морли, бяха поизгубили формата си.

Тъкмо ги бе привел в удовлетворителен вид, когато асансьорът отново слезе и пажът изплува от дъното на вестибюла, фалшиво подсвирквайки си с уста. При вида на Поаро той внезапно млъкна и се приближи, за да му отвори входната врата.

Пред къщата току-що бе спряло такси, от което се протягаше един крак. Поаро разгледа крака с любезен интерес.

Хубаво коляно, чорап от доста добро качество. Кракът не бе никак лош. Но обувката не му хареса. Чисто нова лачена обувка с огромна, блестяща тока. Той поклати глава.

Никаква елегантност, съвсем провинциална история!

Дамата вече излизаше от таксито, когато другият й крак се закачи във вратата, токата на обувката се откъсна и с дрънчене падна върху паважа. Поаро се спусна към нея, вдигна я и я поднесе с галантен поклон.

Уви! По-скоро петдесет, отколкото четиридесет. Пенсне. Грозна жълто-сива коса, неподходящи дрехи, такова потискащо сурово зелено! Тя поблагодари, като изпусна пенснето, а след това и чантичката си.

По-скоро от учтивост, отколкото от галантност, Поаро й ги подаде.

Тя се качи по стълбите към номер 58 на улица Куин Шарлот, а Поаро прекъсна оплакванията на шофьора, ядосан от мизерния бакшиш.

— Свободен ли сте?

Шофьорът на таксито тъжно отвърна:

— Да, свободен съм.

— И аз съм свободен — рече Еркюл Поаро. — Свободен съм от грижи!

Той забеляза подозрителното изражение на шофьора.

— Не, приятелю, не съм пиян. Просто току-що бях на зъболекар и ще ходя отново чак след шест месеца. Това е прекрасно.