Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (22)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
One, Two, Buckle My Shoe, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, Корекция, Форматиране
analda (2020)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Смъртта на мистър Морли

Преводач: Павел Антонов

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Селекта

Град на издателя: Бургас

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Светлина ЕООД“ — Ямбол

ISBN: 954-8371-13-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13946

История

  1. — Добавяне

Седем, осем, подреди ги сръчно

I

Времето летеше. Мина повече от месец след смъртта на мистър Морли, а за мис Сейнсбъри Сийл все още не се знаеше нищо.

Джап ставаше все по-раздразнителен на тази тема.

— По дяволите, Поаро, тази жена трябва да е някъде!

— Без съмнение, mon cher.

— Независимо дали е жива или мъртва. Ако е мъртва — къде е тялото й? Ако, да кажем, се е самоубила…

— Още едно самоубийство?

— Хайде да не се връщаме на това. Вие продължавате да твърдите, че Морли е бил убит, аз пък твърдя, че се е самоубил.

— Установихте ли какъв е пистолетът?

— Не, чуждестранна изработка е.

— Това не е ли подозрително?

— Не и в смисъла, който влагате вие. Морли е ходил в чужбина. Всеки жител на Британските острови ходи на пътешествия. Може да си го е купил зад граница. Много хора обичат да имат оръжие, когато са в чужбина. Иска им се да мислят, че животът е опасен.

Той замълча и добави:

— Не ме отклонявайте. Бях започнал да ви казвам, че ако евентуално — обърнете внимание — ако евентуално тази проклета жена е извършила самоубийство, ако се е удавила например, досега тялото щеше да е изплувало на брега. Същото е и ако е била убита.

— Не и ако за краката й е била вързана тежест, преди да я хвърлят в Темза.

— От някое мазе в Лаймхаус, предполагам! Говорите като герой в криминален роман, написан от жена.

— Зная, зная. Винаги се изчервявам, когато говоря такива неща.

— И сигурно е била ликвидирана от международна престъпна банда, нали?

Поаро каза с въздишка:

— Скоро ми казаха, че такива неща се случвали наистина.

— Кой ви го каза?

— Мистър Реджиналд Барнс от Касългардънс Роуд в Ийлинг.

— Е, той може и да знае — не много убедено изрече Джап. — Той е имал вземане-даване с чужденци, докато е бил в Министерството на вътрешните работи.

— Но вие не мислите така?

— Това не е в моята област… О, да, случват се такива неща, само че те, по правило, са твърде незначителни.

За миг настъпи тишина, докато Поаро засукваше мустак.

Джап рече:

— Успяхме да научим по нещичко. Тя е пътувала от Индия на един и същ кораб с Амбериотис. Само че е била във втора класа, а той в първа, тъй че не вярвам тук да има нещо, макар че според един от сервитьорите в Савой тя е обядвала с него там около седмица преди смъртта му.

— Значи между тях може би е съществувала връзка?

— Може би — но не ми се струва вероятно. Не мога да си представя, че една мисионерка ще се забърка в някакви нечисти дела.

— А мистър Амбериотис бил ли е забъркан в някакви, както ги определихте, „нечисти дела“?

— Да. Бил е в тесни връзки с някои от нашите централноевропейски приятелчета. Занимавал се е с шпионаж.

— Сигурен ли сте?

— Да. Е, самият той не е вършил никаква мръсна работа. Нямаше да му видим и очите, ако беше така. Занимавал се е с организационни задачи и приемане на сведения.

Джап спря, а после продължи:

— Но това няма нищо общо със Сейнсбъри Сийл. Тя не би могла да е замесена.

— Не забравяйте, че тя е живяла в Индия. Миналата година там беше доста неспокойно.

— Амбериотис и прекрасната мис Сейнсбъри Сийл… някак си не мога да видя връзката помежду им.

— Знаете ли, че мис Сейнсбъри Сийл е била близка приятелка на покойната мисис Блънт?

— Кой ви каза това? Не го вярвам. Те са толкова различни.

— Самата тя го е казала.

— И на кого е казала такова нещо?

— На мистър Алистър Блънт.

— О! Така ли? Той сигурно постоянно чува такива неща. Нима искате да кажете, че Амбериотис я е използвал по подобен начин? Невъзможно. Блънт би се отървал от нея с някаква лепта за мисията и. Той не би я поканил да прекарат заедно уикенда или нещо подобно. Не е чак толкова простодушен.

Истинността на това твърдение бе толкова очевидна, че Поаро не можеше да не се съгласи с него. След малко Джап продължи с разбора върху местоположението на мис Сейнсбъри Сийл.

— Предполагам, че трупът и може да е бил потопен от някой побъркан учен в цистерна с киселина — ето едно друго любимо разрешение от романите! Но повярвайте ми, всичко това са бабини деветини. Ако жената е мъртва, тялото й просто е било тихо заровено някъде.

— Но къде?

— Точно там е работата. Тя е изчезнала в Лондон. Тук никой няма градина, която да е подходяща за целта. Необходима е някоя уединена ферма за птици — това е, което ни трябва!

Градина! Мисълта на Поаро мълниеносно прескочи в онази китна, спретната градинка в Ийлинг, с нейните прави лехи. Идеално място да се погребе една мъртва жена! Той си каза, че трябва да престане с абсурдните си идеи.

— А ако тя не е мъртва — продължи Джап, — тогава къде е? Вече повече от месец вестниците поместват описанието й…

— И никой не я е виждал?

— О, не, на практика всички са я виждали! Нямате си представа колко много жени на средна възраст носят масленозелени вълнени костюми. Виждали са я в йоркширските блата и ливърпулските хотели, в пансион в Девън и на плажа в Рамсгейт! Моите хора си губят времето и търпеливо проверяват всички тези съобщения, но всички те до едно не водят доникъде и само ни навличат неприятности с множество напълно почтени дами на средна възраст.

Поаро съчувствено цъкна с език.

— Все пак — продължи Джап — тя е съвсем истински човек. Имам предвид, че понякога има фиктивни хора, така да се каже — някой, който отива някъде и се представя като… мисис Спинкс, като през цялото време мисис Спинкс не съществува. Но тази жена е истинска — тя си има минало! Знаем всичко за нея от детството й до днес! Водила е напълно нормален, смислен живот… и изведнъж, като по чудо — изчезва!

— Трябва да има причина — рече Поаро.

— Тя не е убила Морли, ако това имате предвид. Амбериотис го е видял жив, след като тя е излязла… А и ние проверихме къде е ходила тази сутрин, след като е напуснала улица — И през ум не ми е минавало, че тя е убила Морли. Разбира се, че не е. Но все пак…

Джап рече:

— Ако сте прав за Морли, то много по-вероятно е, макар тя и да не подозира, той да й е казал нещо, което подсказва кой е неговият убиец. В такъв случай тя може би умишлено е била премахната.

Поаро каза:

— Всичко това предполага наличието на някаква организация — което пък вече далеч надхвърля значението на смъртта на един скромен зъболекар от улица Куин Шарлот.

— Не трябва да вярвате на всичко, което ви разправя Реджиналд Барнс! Той е забавна стара птица — умът му е пълен с шпиони и комунисти.

Джап се изправи и Поаро каза:

— Дръжте ме в течение, ако научите нещо ново.

След като Джап си отиде, Поаро седна намръщен до масата.

Той определено имаше чувството, че нещо трябва да се случи. Но какво?

Припомни си как преди бе седял и нахвърлял различни несвързани факти и поредица от имена. Край прозореца бе прелетяла една птичка, с клонка в човката.

Той също бе събирал клонки. Пет, шест, вземи сноп от пръчки.

Пръчките бяха събрани — вече доста на брой. До една бяха там, подредени в методичния му мозък, но той все още не се беше опитал да ги подреди. Това беше следващата стъпка — подреди ги сръчно.

Какво го възпираше? Той знаеше отговора — очакваше нещо да се случи. Нещо неизбежно, предопределено, следващата брънка във веригата. Щом се случеше, тогава… тогава той можеше да продължи…

II.

Новината дойде в една късна нощ, седмица по-късно.

По телефона гласът на Джап звучеше рязко:

— Вие ли сте, Поаро? Намерихме я! Най-добре се разходете насам. Кооперацията на улица Кинг Леополд, Батърси Парк, номер 45.

След петнадесет минути едно такси остави Поаро пред кооперацията на Кинг Леополд.

Беше голям жилищен блок, с изглед към Батърси Парк. Номер 45 бе на втория етаж. Вратата отвори самият Джап.

На лицето му беше изписано зловещо изражение.

— Влезте — каза той. — Не е особено приятно, но предполагам, че ще искате да погледнете сам.

Поаро попита, без думите му да звучат като въпрос:

— Мъртва ли е?

— Бих казал, че по-мъртва не може да бъде!

Поаро обърна глава по посоката на един познат звук, който идваше от вратата вдясно от него.

— Това е портиерът — поясни Джап. — Повръща в кухненската мивка! Наложи се да го кача тук, за да видим дали ще може да я разпознае.

Той продължи нататък по коридора и Поаро го последва, сбърчил нос.

— Никак не е приятно — рече Джап. — Но друго не можеше и да се очаква — била е мъртва вече повече от месец.

Стаята, в която влязоха, представляваше малък килер и склад. По средата й имаше голям метален сандък, подобен на тези за съхранение на кожи. Капакът беше отворен.

Поаро пристъпи напред и погледна вътре.

Първо видя крака, после захабената обувка на него и украсената тока. Спомни си, че първото нещо, което бе видял от мис Сейнсбъри Сийл, беше тази тока на обувката й.

Погледът му се плъзна нататък по зеленото вълнено палто и полата, докато достигна главата. Той нададе нечленоразделен звук.

— Знам — каза Джап. — Направо е ужасно.

Лицето беше толкова смачкано, че бе загубило всякаква форма. Към това се прибавяше и естественият процес на разложение, ето защо не бе чудно, че лицата на двамата мъже бяха зелени като грахови зърна, когато се обърнаха.

— Хм — рече Джап. — Всичко това е ежедневна работа — нашата ежедневна работа. Няма съмнение, че професията ни е доста неприятна понякога. Оттатък има малко бренди. Най-добре пийнете малко.

Всекидневната бе обзаведена елегантно, в съвременен стил — имаше доста хромирана стомана и някакви грамадни, квадратни на вид фотьойли, тапицирани със светлобежова тъкан на геометрични фигури.

Поаро намери гарафата и си наля малко бренди. Когато остави чашата, той каза:

— Грозна история! А сега, приятелю, разкажете ми всичко.

Джап рече:

— Този апартамент принадлежи на мисис Албърт Чапмън. Както разбрах, мисис Чапмън е заможна, елегантна блондинка на около четиридесет. Плаща си сметките, обича от време на време да играе бридж със съседите си, но повече или по-малко се държи настрана. Няма деца. Мистър Чапмън е търговски пътник. Сейнсбъри Сийл дошла тук вечерта, в която разговаряхме с нея, някъде към седем и петнадесет. Значи вероятно направо от Гленгъри Корт. И преди това е идвала веднъж — така каза портиерът. Виждате ли, всичко е съвсем чисто — едно приятелско посещение. Портиерът се качил с мис Сейнсбъри Сийл в асансьора и я изпратил до тази врата. За последен път я видял да стои на изтривалката пред вратата и до натиска звънеца.

Поаро отбеляза:

— Доста време му е трябвало, за да си припомни всичко това!

— Изглежда е имал проблеми с гастрита си и е бил в болница. Временно го е замествал друг човек. Преди не повече от седмица забелязал в някакъв отдавнашен вестник описанието на „изчезнала жена“ и казал на жена си: „Прилича на онази повлекана, която дойде при мисис Чапмън на втория етаж. Тя носеше зелена вълнена дреха й обувки с катарами“. И след още около час отбелязал отново: „Повярвай ми, и името й беше някакво такова. Брей да му се не види, беше точно мис Не-знам-си-коя Сийл!“ След това — продължи Джап — му били необходими четири дни, за да преодолее вроденото си недоверие към всичко, свързано с полицията и да ни съобщи каквото знае. А и ние не повярвахме веднага, че това може да ни отведе донякъде. Нямате представа през колко такива фалшиви тревоги бяхме минали. Все пак изпратих сержант Бедоус насам — той е умно момче. Малко е попрекалил с доброто образование, но нищо не може да се направи — сега така е модерно. Та Бедоус веднага подушил, че най-сетне сме се добрали до нещо. Най-малкото никой не бил виждал тази мисис Чапмън от месец насам. Заминала, без да остави никакъв адрес. Това било малко странно, фактически всичко, което успял да научи за мистър и мисис Чапмън, било странно. Открил, че портиерът не е виждал мис Сейнсбъри Сийл да излиза отново. Само по себе си това не било необичайно. Тя лесно е могла да се спусне по стълбите и да излезе, без той да я види. Но пък портиерът му казал, че мисис Чапмън заминала твърде внезапно. На следващата сутрин на вратата имало само една голяма бележка, на която било написано: „НЕ ОСТАВЯЙТЕ МЛЯКО. КАЖЕТЕ НА НЕЛИ, ЧЕ СЪМ ЗАМИНАЛА“. Нели била приходящата прислужница, която работела при нея. И друг път се случвало мисис Чапмън да заминава внезапно, тъй че момичето не видяло нищо странно, но странен бил фактът, че тя не позвънила на портиера да свали багажа й долу или да повика такси. Във всеки случай Бедоус решил да влезе в апартамента. Получихме разрешение за обиск и взехме ключа от управителя. Не открихме нищо интересно, освен в банята. Там е било извършено някакво трескаво почистване. По линолеума имаше следи от кръв — в ъглите, където са останали незабелязани при измиването на пода. След това въпросът беше само да се открие трупът. Мисис Чапмън не беше изнесла никакъв багаж със себе си — иначе портиерът щеше да знае. Следователно трупът трябваше все още да се намира в апартамента. Скоро забелязахме сандъка за кожи — той е херметически затворен, както знаете — значи идеалното място. Ключовете бяха в чекмеджето на тоалетната масичка. Отворихме го и намерихме вътре липсващата дама. Прегърнала босилека, така да се каже.

Поаро попита:

— А мисис Чапмън?

— Наистина! Коя е Силвия (тя се казва Силвия, между другото), каква е? Едно е сигурно — Силвия или нейните приятели са убили жената и са я напъхали в сандъка.

Поаро кимна и попита:

— Но защо е размазано лицето й? Това не е хубаво.

— Бих казал, че изобщо не е хубаво! А защо — хм, можем само да гадаем. Може би е обикновена отмъстителното. А може да е направено, с цел да се прикрие самоличността на жената.

Поаро се намръщи и каза:

— Но това не прикрива нейната самоличност.

— Така е, и то не само защото притежаваме доста добро описание на облеклото на мис Сейнсбъри Сийл при нейното изчезване, но и защото чантичката й, в която фактически се намира само едно старо писмо, адресирано до нейния хотел на Ръсъл Скуеър, също е напъхана в сандъка.

Поаро се сепна и попита:

— Но това… това е лишено от всякакъв смисъл!

— Определено. Според мен това е станало неволно.

— Да, навярно… неволно. Но…

Той се изправи.

— Огледахте ли апартамента?

— Доста щателно. Няма нищо, което да ни е от полза. — Бих искал да видя спалнята на мисис Чапмън.

— Елате тогава.

В спалнята нямаше следи от трескаво напускане. Беше чиста и подредена. Леглото не беше използвано, макар че бе приготвено за лягане. Всичко беше покрито с дебел слой прах.

Джап каза:

— Липсват отпечатъци от пръсти, доколкото можем да видим. Има някакви по кухненските принадлежности, но предполагам, че ще се окажат на прислужницата.

— Което значи, че мястото е било избърсано много внимателно след убийството?

— Да.

Погледът на Поаро бавно се плъзгаше по стаята. И тя, подобно на всекидневната, бе обзаведена в модерен стил… и мебелирана, помисли си той, от човек с умерени доходи. Предметите бяха скъпи, но не свръхскъпи. Бяха представителни, но не първокласни. Цветовата гама бе към розово. Погледна във вградения в стената гардероб и попила дрехите — елегантни, но отново не първокачествени. Погледът му падна върху обувките — бяха главно от популярния в момента тип сандали, някои имаха удебелени подметки от корк. Той пое в ръката си една от тях, установи факта, че мисис Чапмън е носила номер 5 и отново я постави долу. В един друг шкаф той откри наблъскани кожени дрехи.

Джап рече:

— Извадени са от сандъка.

Поаро кимна.

Той взе едно палто от сива катерица и отбеляза с възхищение:

— Прекрасни кожи.

Премина в банята.

Тя приличаше на изложба на козметика. Поаро я разгледа с интерес. Пудра, руж, бързо попиващ крем, мляко за кожа, две шишета боя за коса.

Джап каза:

— Не е някоя от естествените платиненоруси хубавици, доколкото разбирам.

Поаро продума:

— На четиридесет, mon ami, косите на повечето жени са започнали да посивяват, но мисис Чапмън явно не е била от тези, които отстъпват пред природата.

— Сега тя вероятно се е къносала за разнообразие.

— Интересно.

Джап попита:

— Нещо ви притеснява, Поаро. Какво е то?

Поаро каза:

— Да, разбира се, че ме притеснява. Твърде сериозно ме притеснява. За мен тук има някакъв неразрешим проблем.

Той решително се отправи отново към килера.

Хвана обувката върху крака на мъртвата. Беше стегната и се събуваше трудно.

Той проучи токата. Беше несръчно зашита на ръка.

Еркюл Поаро въздъхна и рече:

— Така е, като и предполагах!

Джап попита с любопитство:

— Какво се опитвате да направите — да усложните нещата ли?

— Точно така.

Джап каза:

— Най-обикновена лачена обувка с катарама. Какво лошо има в това?

Еркюл Поаро отвърна:

— Нищо, абсолютно нищо. Но въпреки това… не разбирам.

III.

Като най-близка приятелка на мисис Чапмън сред обитателите на кооперацията на Кинг Леополд, портиерът посочи мисис Мъртън от номер 82.

Ето защо следващото посещение на Джап и Поаро бе там.

Мисис Мъртън беше бъбрива дама с бляскави черни очи и сложна прическа.

Нямаше нужда да прибягват до каквото и да било усилие, за да я накарат да проговори. Тя дори бе прекалено склонна да докаже, че е на висотата на драматичната ситуация.

— Силвия Чапмън… хм, разбира се, аз наистина не я познавам добре… не сме толкова близки, така да се каже. От време на време играехме вечер бридж и ходехме на кино заедно, и, разбира се, на пазар понякога. Но, о, кажете ми, моля — нали тя не е мъртва?

Джап отново я успокои.

— Е, определено се радвам да го чуя! Но пощаджията току-що разказваше много развълнувано за някакъв труп, който бил намерен в един от нашите апартаменти… Но нали човек не може да вярва на нищо от онова, което чува? Аз никога не вярвам.

Джап зададе следващия си въпрос.

— Не, изобщо не съм се чувала с мисис Чапмън — откакто говорихме да отидем следващата седмица да гледаме новия филм на Джинджър Роджърс и Фред Астер, а тогава тя изобщо не спомена, че ще заминава.

Мисис Мъртън никога не бе чувала името Сейнсбъри Сийл. Мисис Чапмън никога не била споменавала за жена с подобно име.

— Но, знаете ли, все пак това име ми е познато, определено ми е познато. Имам чувството, че съм го срещала някъде съвсем наскоро.

Джап остро каза:

— Появяваше се във всички вестници няколко седмици подред…

— Разбира се — някаква изчезнала жена, нали? И смятате, че мисис Чапмън може да я познава? Не, уверена съм, че никога не съм чувала Силвия да споменава това име.

— Можете ли да ни кажете нещо за мистър Чапмън, мисис Мъртън?

По лицето на мисис Мъртън се изписа малко странно изражение. Тя каза:

— Мисля, че е търговски пътник, така ми е казвала мисис Чапмън. Пътувал в чужбина по фирмени дела — търговия с оръжия, струва ми се. Обикаля цяла Европа.

— Срещали ли сте се някога с него?

— Никога. Той твърде рядко се прибираше у дома, а когато това се случваше, той и мисис Чапмън не желаеха да бъдат безпокоени от външни хора. Съвсем естествено.

— Знаете ли дали мисис Чапмън е имала някакви близки роднини или приятели?

— Не зная за приятели. Не мисля, че има някакви близки роднини. Никога не е споменавала за такива.

— Била ли е някога в Индия?

— Поне аз не зная.

Мисис Мъртън замълча, а после избухна:

— Но кажете ми, моля, защо ми задавате всички тези въпроси? Добре разбирам, че сте от Скотланд Ярд и така нататък, но сигурно има някаква конкретна причина?

— Да, мисис Мъртън, вие вече трябва да знаете. Истината е там, че в апартамента на мисис Чапмън е намерен труп.

— О…? — за миг мисис Мъртън заприлича на кучето си, чийто очи бяха големи като чинийки от чаен сервиз.

— Труп! Не е на мистър Чапмън, нали? Или може би на някой непознат?

Джап рече:

— Въобще не е на мъж — жена е.

— Жена! — Мисис Мъртън изглеждаше още по-изумена.

Поаро попита деликатно:

— Защо решихте, че би трябвало да е мъж?

— А, не знам. Стори ми се някак си по-вероятно.

— Но защо? Да не би мисис Чапмън да е имала навика да приема посетители от мъжки пол?

— О, не… О, не, наистина. — Мисис Мъртън беше възмутена. — Никога не съм си и помисляла подобно нещо. Силвия Чапмън съвсем не е такава жена… изобщо! Това беше само с мистър Чапмън… имам предвид…

Тя спря.

Поаро продума:

— Струва ми се, мадам, че вие знаете повече, отколкото ни казахте.

Мисис Мъртън несигурно рече:

— Не зная просто… какво е редно да направя! Имам предвид, че изобщо не обичам да изменям на дискретността и, разбира се, никога не съм разпространявала това, което Силвия ми каза, освен на една-две близки, за които зная, че са напълно надеждни…

Мисис Мъртън спря, за да си поеме дъх и Джап каза: — Какво ви каза мисис Чапмън?

Мисис Мъртън се приведе напред и сниши глас:

— Един ден тя просто се… изпусна, тъй да се каже. Гледахме един филм — за Сикрет Сървис — и мисис Чапмън каза, че очевидно този, който е писал сценария, си е нямал понятие от тези работи, а после се разбра — само че тя ме закле да пазя мълчание — че мистър Чапмън работи за Сикрет Сървис. Това била истинската причина, поради която толкова често пътувал зад граница, фирмата за оръжия била просто параван. И това било ужасно неприятно за мисис Чапмън, защото не можела да му пише или да получава писма от него, когато отсъства. И, разбира се, било ужасно опасно!

IV.

Докато слизаха по стълбите обратно към номер 42, Джап прочувствено изрече:

— О, духове на Филипс Опенхайм, Валънтайн Уилямс и Уилям льо Кю, струва ми се, че полудявам!

Умният младеж, сержант Бедоус, ги очакваше.

Той почтително каза:

— Не можахме да научим нищо полезно от прислужницата, сър. Мисис Чапмън изглежда е подменяла прислужниците си доста често. Тази е работила при нея не повече от месец-два. Казва, че мисис Чапмън била добра жена, обичала да слуша радио и говорела приятно. Момичето е на мнение, че мистър Чапмън й изневерявал, но тя не подозирала за това. От време на време получавала писма от чужбина: няколко от Германия, две от Америка, едно от Италия и едно от Русия. Приятелят на момичето колекционира марки и мисис Чапмън ги отлепяла за него от писмата си.

— Нещо сред книжата на мисис Чапмън?

— Абсолютно нищо, сър. Тя няма много. Няколко сметки и фишове за банкови влогове — всичките тукашни. Няколко стари театрални програми, една-две готварски рецепти, изрязани от вестници и една брошура за Зенанските мисии.

— Можем да се досетим кой е донесъл тези неща. Не звучи като убийца, нали? И все пак явно е такава. Или поне съучастница. Някакви необичайни хора да са се мяркали тук онази нощ?

— Портиерът не си спомня за такива, но аз и не мисля, че вече може да си спомни, пък и блокът е голям — постоянно влизат и излизат хора. Той съумя да посочи датата на посещението на мис Сейнсбъри Сийл единствено поради това, че на следващия ден са го приели в болница и всъщност се е чувствал доста зле нея вечер.

— Хора от околните апартаменти да са чували нещо по въпроса?

Младият мъж поклати глава.

— Разпитах в апартамента над този и в долния. Никой не си спомня да е чул нещо необичайно. Допускам, че и в двата са били включени радиоапаратите.

Полицейският лекар излезе от банята, където бе измил ръцете си.

— Доста отвратителен труп — каза бодро той. — Изпратете я, щом свършите и аз ще се заема с нея по-сериозно.

— Имате ли някаква представа какво е причинило смъртта, докторе?

— Невъзможно е да се определи, преди да съм направил аутопсията. Мога да кажа, че нараняванията по лицето със сигурност са причинени след настъпване на смъртта. Но ще знам повече, след като я огледам в моргата. Жена на средна възраст, доста здрава… Коса, сива в корените, но русо боядисана. По тялото може да има опознавателни знаци — в обратен случай идентифицирането й може да се окаже трудна работа… А, значи знаете коя е? Чудесно. Какво? Изчезналата жена, за която се е вдигнал шум? Ами знаете ли, аз не чета вестници, решавам само кръстословиците.

След като лекарят излезе, Джап горчиво рече:

— Това е то, общественото внимание!

Поаро тършуваше из бюрото. Той извади малко кафяво тефтерче.

Неуморният Бедоус каза:

— В него няма нищо особено интересно — главно шивачи, фризьорски салони и прочие. Записах всички лични имена и адреси.

Поаро отвори тефтерчето на буквата „3“.

Прочете: „3илгер, д-р, Принц Албърт Роуд 17; Закс и Помпонети, Рибарски магазин, а отдолу: Зъболекар: мистър Морли, улица Куин Шарлот 58“.

За Поаро това беше като зелен светофар. Той каза:

— Надявам се, че няма да има трудности при положителното идентифициране на трупа?

Джап го погледна с любопитство и рече:

— Надявам се… не си мислите, че…?

Поаро каза с жар:

— Трябва да бъдем сигурни.

V.

Мис Морли се беше преместила в провинцията. Живееше в малка селска хижа край Хартфорд.

Гренадирката посрещна Поаро дружелюбно. След смъртта на нейния брат лицето й сякаш бе станало малко по-тъжно, стойката — малко по-изправена, а цялостното й отношение към живота — по-непоклатимо. Тя бе горчиво обидена от петното, което разкритията на следствието хвърлиха върху професионалното име на брат й.

Имаше причина да смята, че Поаро споделя нейното становище, че заключението на предварителното следствие е погрешно. Ето защо гренадирката поомекна.

Тя твърде отзивчиво и компетентно отговори на въпросите му. Мис Невил внимателно сортирала всичките професионални книжа на мистър Морли и ги връчила на неговия приемник. Някои от пациентите се прехвърлили при мистър Райли, други приели новия му партньор, трети отишли при различни други зъболекари.

След като бе дала цялата информация, мис Морли каза:

— Значи сте открили онази жена, която беше пациентка на Хенри — мис Сейнсбъри Сийл? Тя също била убита.

Това „също“ прозвуча малко предизвикателно — бе я произнесла доста натъртено.

Поаро попита:

— Брат ви никога ли не е споменавал името на мис Сейнсбъри Сийл пред вас?

— Не, не си спомням да го е правил. Той би ми казал, ако има някой особено тежък случай или ако някой от пациентите му е казал нещо забавно, би ми го предал, но обикновено не говорехме много за работата му. Той бе щастлив да забрави за нея след свършването на деня. А понякога беше страшно изморен.

— Спомняте ли си да сте чували за някоя си мисис Чапмън сред пациентките му?

— Чапмън? Не, не мисля. Всъщност по всички тези въпроси най-добре може да ви помогне мис Невил.

— Нетърпелив съм да вляза във връзка с нея. Къде е тя сега?

— Тя получи работа при един зъболекар в Рамсгейт, струва ми се.

— Все още ли не се е омъжила за онзи млад мъж Франк Картър?

— Не. Дано никога не го направи. Този младеж не ми е симпатичен, мосю Поаро. Наистина не го харесвам — в него има нещо противно. Аз просто чувствам, че той е лишен от каквито и да било морални устои.

Поаро запита:

— Смятате ли, че е възможно той да е застрелял вашия брат?

Мис Морли бавно произнесе:

— Може би по-скоро чувствам, че той е способен на това — той има много неконтролируем нрав. Но всъщност мисля, че не е имал никакъв мотив, а и никаква възможност да го стори. Вижте, разбирам, ако Хенри бе успял да убеди Гладис да го изостави. Но тя най-предано държеше на него.

— А възможно ли е да е бил подкупен, как мислите?

— Подкупен? Да убие брат ми? Що за странна идея!

В този миг едно красиво, тъмнокосо момиче внесе чая. След като тя отново затвори вратата зад себе си, Поаро каза:

— Това момиче беше с вас в Лондон, нали?

— Агнес ли? Да, тя беше домашна прислужница. Освободих готвачката — тя и без това не искаше да дойде в провинцията — и сега Агнес върши всичко за мен. От нея ще излезе тиха и прекрасна малка готвачка.

Поаро кимна.

Той бе много изчерпателно запознат с домашната уредба на улица Куин Шарлот 58. Бе я проучил щателно по време на трагедията. Мистър Морли и сестра му заемаха двата горни етажа на къщата като мезонет. Сутеренът бе напълно затворен, с изключение на един малък коридор, който извеждаше в задния двор. Там имаше асансьорна клетка, снабдена с домофон, чрез която търговските доставки се качваха горе. Така че единствен вход за къщата бе предната врата, за чисто отваряне отговаряше Алфред. Това бе дало основание на полицаите да са сигурни, че никакъв външен човек не е могъл да влезе в къщата онази сутрин.

И готвачката, и прислужницата бяха работили при семейство Морли от години и имаха добри репутации. Ето защо, макар и теоретически да бе възможно някоя от тях да е слязла на втория етаж и да е застреляла господаря си, този вариант въобще не бе взет предвид сериозно. Никоя от тях не бе неестествено разтревожена или смутена при разпита и несъмнено не съществуваше никаква вероятна причина за търсене на връзка между тях и неговата смърт.

Но ето че на излизане, докато подаваше на Поаро шапката и бастуна му, Агнес необичайно нервно и припряно го попита:

— Дали… дали някой не знае нещо повече за смъртта на господаря, сър?

Поаро се обърна и я погледна.

— Нищо ново не е излязло наяве.

— Все още ли са съвсем сигурни, че той се е самоубил, загдето е направил грешка с онова лекарство?

— Да. Защо питате?

Агнес пооправи диплите на престилката си и обърна лице настрани. После смотолеви:

— Ами… господарката не мисли така.

— И вие може би сте съгласна с нея?

— Аз ли? О не, аз не знам нищо, сър. Аз просто… аз просто исках да съм сигурна.

Поаро каза с най-деликатния си тон:

— Може би вие ще бъдете спокойна, ако разберете без всякакво съмнение, че това е било самоубийство!

— О, да, сър — съгласи се бързо Агнес. — Наистина е така.

— А може би имате някаква особена причина за това?

Нейният изплашен поглед срещна неговия. Тя отстъпи крачка назад.

— Аз… аз не знам нищо за това, сър. Аз наистина просто попитах.

„Но защо попита тя?“ — питаше се на свой ред Поаро, докато вървеше по пътеката към вратата.

Беше сигурен, че има отговор на този въпрос. Но засега не можеше да го отгатне.

Все пак той чувстваше, че е направил крачка напред.

VI.

Когато се завърна у дома, Поаро с изненада откри един неочакван посетител.

Над облегалката на креслото се показа плешива глава и ниската, спретната фигура на мистър Барнс се изправи на крака.

Очите му проблясваха както обикновено, докато той поднесе кратко и сбито извинение.

Обясни, че дошъл, за да върне визитата на мосю Еркюл Поаро.

Поаро даде вид, че се радва на срещата.

Джордж получи указания да донесе малко кафе, освен ако гостът не предпочиташе чай или уиски със сода.

— Кафе за мен — каза мистър Барне. — Надявам се, че вашият прислужник може да го приготвя добре. Повечето английски прислужници не могат.

След няколкото учтиви реплики мистър Барне се покашля и рече:

— Ще бъда откровен с вас, мосю Поаро. Тук ме доведе чистото любопитство. Вие, надявам се, сте добре осведомен за развитието на този доста любопитен случай. Видях във вестниците, че изчезналата мис Сейнсбъри Сийл е била намерена. Че е било проведено следствие и отложено за събиране на повече сведения. Като причина за смъртта била посочена свръхдоза мединал.

— Това е съвсем вярно — каза Поаро.

Настъпи мълчание и Поаро попита:

— Чували ли сте някога за Албърт Чапмън, мистър Барне?

— Аха, съпругът на дамата, в чийто апартамент е настъпила смъртта на мис Сейнсбъри Сийл? Доста неуловима личност, както изглежда.

— Но едва ли несъществуваща?

— О, не — заяви мистър Барне. — Той съществува. Съществува, или поне съществуваше. Бях чул, че е починал. Но човек не бива да се доверява на тези слухове.

— Кой бе той, мистър Барнс?

— Не ми се вярва да го кажат на следствието. Ще го скрият, ако могат. Ще извадят наяве версията за търговския пътник на оръжейна фирма.

— Значи той е бил от Сикрет Сървис?

— Разбира се. Но не е трябвало да казва това на жена си… въобще не е трябвало. Всъщност той изобщо не би следвало да остане в службата след женитбата си. Това обикновено не се допуска — поне с истинските скрити покрити хора.

— А Албърт Чапмън е бил такъв?

— Да. Беше известен като ОХ 912. Много рядко се използват имена. Не, нямам предвид, че ОХ 912 е бил кой знае колко важен, или нещо такова. Но беше полезен, защото бе твърде незначителен човечец — от хората с трудно запомнящи се лица. Доста го използваха като куриер из Европа. Знаете за какво става дума. Едно натруфено писмо се изпраща чрез нашия посланик в Руритания, а едно неофициално копие, съдържащо мръсотията — по QX 912, иначе казано — по мистър Чапмън.

— Значи е знаел доста важни сведения?

— Вероятно не е знаел нищо — бодро отвърна мистър Барнс. — Работата му се състоеше в това да прескача от влак на влак, по кораби и самолети, и да може винаги да даде разумно обяснение защо и къде отива!

— И сте чули, че е мъртъв?

— Така чух — каза мистър Барнс. — Но човек не трябва да вярва на всичко, което чува. Аз никога не вярвам.

Гледайки замислено мистър Барнс, Поаро попита:

— Какво, мислите, е станало с жена му?

— Нямам представа — отвърна мистър Барнс. — А вие?

Поаро каза:

— Аз имам една идея… — и спря. След малко изрече бавно: — Всичко е много объркващо.

Мистър Барнс съчувствено продума:

— Нещо конкретно ли ви тревожи?

Еркюл Поаро каза съвсем бавно:

— Да. Това, което видях със собствените си очи…

VII.

Джап влезе във всекидневната на Поаро и се тръшна в едно кресло с думите:

— Кой дявол ви накара да помислите за това?

— Добри ми Джап, не разбирам за какво говорите?

Джап попита натъртено:

— Откъде ви хрумна, че трупът не е на мис Сейнсбъри Сийл?

Поаро изглеждаше разтревожен. Той рече:

— Притесни ме лицето. Защо ще обезобразяват лицето на мъртва жена?

Джап каза:

— О, как ми се иска старият Морли да може да види отнякъде всичко това. Знаете ли, възможно е просто да са го отстранили умишлено — за да не може да свидетелства.

— Определено щеше да е по-добре, ако можеше да свидетелства лично.

— И Ледърън ще свърши работа. Приемникът на Морли. Той е страшно способен човек, с добри обноски и заключението му не подлежи на съмнение.

На следващия ден вечерните вестници излязоха с новината. Със сигурност бе установено, че откритото в апартамента в Батърси тяло, за което се предполагало, че е на изчезналата мис Сейнсбъри Сийл, принадлежи на мисис Чапмън.

Мистър Ледърън от улица Куин Шарлот 58 категорично потвърди, че трупът е на мисис Чапмън, въз основа на огледа на челюстите и зъбите, пълни подробности, за които били запазени в служебните картони на покойния мистър Морли.

Дрехите на мис Сейнсбъри Сийл бяха открити върху тялото, чантичката на мис Сейнсбъри Сийл бе открита до тялото… Но къде бе самата мис Сейнсбъри Сийл?