Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Jerry Of The Islands, 1915 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Димитър Подвързачов, 1946 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Американска литература (САЩ и Канада)
- Линеен сюжет с отклонения
- Море
- Морска тематика
- Реализъм
- Четиво за тийнейджъри (юноши)
- Оценка
- 5,9 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джек Лондон
Заглавие: Джери Островитянина
Преводач: Димитър Подвързачов
Език, от който е преведено: английски
Издание: второ
Издател: ИК „Деметра“
Година на издаване: 1992
Тип: роман
Печатница: ДФ „Полиграф“, Перник
Излязла от печат: февруари 1992
Редактор: Цанко Лалев
Художник: Петър Добрев
Коректор: Жанет Генова
ISBN: 954-8103-01-X
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6483
История
- — Добавяне
Съпоставени текстове
Глава XXIII
Джери скоро научи, че негрите на борда на „Ариел“ не бива да се преследват. Понеже гореше от желание да се хареса и да услужи на новите си богове, той се възползва от първия удобен случай и се нахвърли върху чернокожите, които бяха дошли с лодка и се качиха на борда. Възклицанието на Вила и повелителното повикване на Харли го накараха да се спре в недоумение. Дълбоко убеден, че не е разбрал, Джери пак започна да се хвърля върху един от чернокожите, когото бе набелязал. Този път гласът на Харли звучеше сурово и Джери отиде при него, започна да маха с опашка и да извива цялото си тяло, сякаш молеше за прошка, и близна с розовия си език ръката, която го помилва.
После Вила го повика при себе си. Тя притисна с ръка муцуната му, наведе се близо до него и сериозно започна да му говори, че е погрешно да преследва негрите. Той — казваше Вила — не е просто горско куче, а чистокръвен ирландски джентълмен, на когото не подобава да се занимава с такива неща, като преследване на бездомните чернокожи. Той изслуша всичко това съсредоточено, без да мигне, и макар че разбираше малко, схвана всичко. От езика, който говореха на „Ариел“, вече бе усвоил думата „лош“ и за него с тази дума се установяваше табу.
Щом са такива техните обичаи и желания, нима може да нарушава правилата им? Щом не може да преследва негрите — той няма да прави това, макар че шкиперът сам го караше да ги гони. Разбира се, Джери обсъждаше този въпрос не със същите изрази, а посвоему, но изводите бяха същите.
За него любовта към бога изискваше служене. На него му харесваше да спечели любовта със служене. А в неговото положение крайъгълният камък на служенето бе послушанието. На първо време обаче му струваше огромни усилия да не ръмжи и да не хапе за краката чуждите и самоуверени чернокожи, които минаваха покрай него по бялата палуба на „Ариел“.
Но на Джери бе съдено да доживее и други времена. Един ден Вила пожела да се изкъпе истински в прясна вода и тогава Джони, чернокожият лоцман от Тулаги, направи грешка. На картата бе отбелязана една миля от реката Сула, която се вливаше в морето. А отбелязана бе само една миля, защото белите още не бяха я изследвали по-нагоре. Когато Вила заговори за къпане, мъжът й се посъветва с Джони. Джони поклати глава.
— Няма черни на това място — каза той. — Няма да ви се случи нищо. Горските момчета са далеч оттук.
Една лодка спря до брега, матросите се натъркаляха в сенките на крайбрежните кокосови палми, а Вила, Харли и Джери намериха на около четвърт миля нагоре по реката удобно за къпане място.
— Все пак трябва да се вземат предпазни мерки — каза Харли, като извади от кобура автоматичния си пистолет и го сложи върху дрехите. — Чернокожите братя може да се нахвърлят върху нас.
Вила влезе до колене във водата, погледна нагоре към тъмния свод на джунглата, който едва пропускаше слънчевите лъчи, и потрепери.
— Подходящо място за злодеяния — усмихна се тя и като гребна с ръка студена вода, плисна мъжа си. Той се спусна да я гони.
Известно време Джери седя до дрехите им и наблюдаваше как се къпят. После вниманието му бе привлечено от сянката на една огромна пеперуда, а скоро след това вече преследваше в джунглата един горски плъх. Следата не бе особено прясна. Джери прекрасно знаеше това, но в него бяха запазени всички древни инстинкти, които го караха да ходи на лов, да дебне, да преследва живи същества — накратко, да си дава вид, че сам си изкарва прехраната, макар и вече векове наред човекът да бе хранил прадедите му.
Той се упражняваше в умения, от които вече не се нуждаеше, макар че те все още живееха у него и се стремяха да се изявят. И сега той вървеше по следата на отдавна минал оттук горски плъх, промъкваше се безшумно, като истински ловец подир дивеч, и точно определяше миризмата. Следата се пресичаше от друга съвсем прясна. Джери остро изви глава под прав ъгъл, толкова остро, сякаш го бяха дръпнали с връвчица. Бе усетил несъмнената миризма на чернокож. И то на съвсем непознат чернокож, понеже миризмата не съвпадаше със спомена за онези негри, които бе срещал по-рано. Джери забрави следата на горския плъх и се спусна по новата следа. Подтикваха го любопитството му и увлечението от играта. Не му и хрумваше да се страхува за Вила и Харли. Дори когато стигна до мястото, където чернокожият, вероятно чул гласовете им, бе спрял нерешително и където следите му бяха запазили особено силна миризма. Оттук следата завиваше изведнъж към реката. Нервно напрегнат и внимателен, все още без да се тревожи, а само продължавайки играта на следене, Джери тръгна по следата.
От време на време откъм реката се чуваха викове и смях и всеки път щом ги чуеше, Джери чувстваше радостен трепет. Ако го запитаха и ако можеше да изрази усещанията си, той би казал, че най-приятният звук на света е този от гласа на Вила Кенън, а после — на Харли Кенън. Техните гласове винаги предизвикваха у него трепет, като му напомняха колко ги обича и колко го обичат те.
Още щом видя непознатия негър, спрял се до самата вода, у него се събудиха подозрения. Негърът не се държеше така, както трябва да се държи един обикновен чернокож, който не замисля нищо лошо. Напротив, всичките му движения издаваха, че действа с опасен замисъл. Приседнал върху килима на джунглата, той надзърташе иззад стъблото на едно голямо дърво. Джери настръхна, също се сниши до земята и започна да наблюдава.
Веднъж чернокожият вдигна пушката към рамото си, но, изглежда, нищо неподозиращите жертви с плясък и смях се скриха от зрителното му поле. А пушката му не беше някоя вече достатъчно остаряла снайдеровка, а съвременен автоматичен уинчестер. И негърът, изглежда, бе свикнал да стреля от рамо, а не с приклада на бедрото, както повечето малаитяни.
Недоволен от позицията си до дървото, той свали пушката и пропълзя по-близо до водата. Джери се сгуши до земята и го последва. Изопнатата му хоризонтално напред глава бе значително по-ниско от раменете, които странно се издигаха над цялото тяло. Когато чернокожият се спираше, Джери замръзваше на място, а когато чернокожият тръгнеше отново, Джери запълзяваше, но по-бързо, така че съкращаваше разстоянието, което ги делеше. И през цялото време козината на врата и на гърба му бе настръхнала от ярост и злоба. Това не беше златистото куче със свити уши и смееща се муцуна, което се гали в прегръдката на богинята, нито Певецът-глупчо, който бълнува в облачната паяжина на нейните коси, а четирикрако войнствено същество, борец с озъбена уста, която разкъсва и унищожава.
Джери възнамеряваше да премине в атака, щом допълзи достатъчно близо. Той бе забравил за забраната, която му бе наложена на „Ариел“ да не гони негрите. В този момент в съзнанието му нямаше място за табуто. Той знаеше само, че този негър застрашава мъжа и жената.
Джери почти настигаше жертвата си, когато чернокожият седна и вдигна пушката. Джери сметна, че моментът е благоприятен да скочи отгоре му. Пушката почти допря до рамото на негъра, когато Джери се хвърли напред. При скока той не издаде никакъв шум и жертвата му почувства присъствието му едва когато тялото на Джери се мерна като снаряд и се озова между плешките му. В този миг зъбите на Джери се забиха в шията, но много близо до основата, в здравите раменни мускули, така че не засегнаха гръбначния мозък.
Чернокожият, слисан и изплашен, отпусна спусъка и от гърдите му се изтръгна див вик. От силата на удара той се преметна и се вкопчи в Джери, който го захапа за бузата и за ябълката и раздра ухото му, ирландските териери обикновено хапят бързо и много, а не с мъртва хватка като булдозите.
Когато Харли Кенън с револвер в ръка и гол като Адам дотича на полесражението, кучето и човекът, вкопчени, се търкаляха върху горския чернозем. Негърът, по лицето на когото шуртеше кръв, с две ръце стискаше шията на Джери, а кучето пухтеше, задъхваше се и ръмжеше, защитаваше се с всичките си сили и дращеше с ноктите на задните си лапи. Това бяха нокти не на малко, а на възрастно, мускулесто куче. Голите гърди и коремът на негъра бяха почервенели от шуртящата кръв.
Харли Кенън не се решаваше да стреля, защото противниците се бяха преплели. Вместо това той се приближи и удари негъра по главата с дръжката на револвера. Замаян, негърът отпусна ръце, а Джери след миг се нахвърли върху изпъкналото му гърло и само ръката на Харли, който го улови за шията, и силният вик го накараха да отстъпи. Той трепереше от възбуда и продължаваше яростно да ръмжи, но все пак свиваше уши, махаше с опашка и обръщаше очи към Харли, когато той му казваше: „Юнак!“
Джери знаеше, че „юнак“ означава похвала. Харли няколко пъти повтори тази дума и Джери се убеди, че е направил услуга на господаря си, и то не малка услуга.
— Знаеш ли, един негодник се е опитал да ни застреля иззад храстите — обърна се Харли към Вила, когато тя се присъедини към него с дрехите си в ръце. — Разстоянието не е повече от петдесетина крачки, той не би могъл да не улучи. И погледни какъв уинчестер има. Не е някаква стара гладкоцевка. Щом има такава пушка, сигурно умее да си служи с нея.
— А защо не е стрелял? — попита тя.
Харли посочи Джери.
Очите на Вила пламнаха, когато разбра.
— Какво приказваш… — започна тя.
Той кимна с глава.
— Именно. Певец-глупчо му е попречил. — Харли се наведе, обърна чернокожия и видя раздраната му шия. — Ето къде го е захапал, а той сигурно е държал ръката си върху спусъка и се е целил в нас, навярно най-напред в мен, когато Певец-глупчо му е объркал целия план.
Но Вила почти не слушаше, тя прегръщаше Джери, като го наричаше „мое скъпо кученце“ и се мъчеше да усмири ръмженето му и да приглади все още настръхналата му козина.
Но Джери пак заръмжа и се накани да скочи върху чернокожия, когато той неспокойно се раздвижи и седна, все още замаян. Харли измъкна ножа му, втикнат между пояса и голото му тяло.
— Как ти е името? — попита той.
Но негърът виждаше само Джери и учудено пулеше очи срещу него, докато разбра, че това малко тромаво кученце му е развалило играта.
— Мой казва — ухили се той, като се обърна към Харли, — този куче здраво ме хванал.
Опипвайки раните на врата и на лицето си, той видя, че белият е взел пушката му.
— Дай ми пушката — смело каза той.
— Ще ти пръсна главата с нея — отговори Харли.
— Според мен това момче не прилича на малаитянин — каза той на Вила. — Най-напред, откъде е взел такава пушка? И представи си каква смелост! Сигурно е видял кога сме хвърлили котва и е знаел, че нашата лодка е на брега. И въпреки това е искал да вземе главите ни и да офейка с тях в гората.
— Как ти е името? — пак се обърна той към чернокожия.
Но той не можа да научи името на негъра, докато не дотичаха матросите и лодката с Джони. Като видя пленника, Джони облещи очи и явно развълнуван, се обърна към Кенън:
— Дайте на мене този човек — помоли се той. — А? Дайте го на мене.
— Че защо на тебе?
На този въпрос Джони не отговори веднага, а едва след като Кенън му съобщи намерението си да пусне чернокожия, понеже не е сторил никому нищо. Тогава Джони горещо запротестира:
— Закарайте го в Тулаги в дома на пълномощния представител. Ще ви дадат двайсет фунта. Той е много лош човек. Казва се Макавао. Много лош. Той е от Куинсланд…
— Как от Куинсланд? — прекъсна го Кенън. — Оттам ли е родом?
Джони поклати глава:
— Той беше по-рано от Малаита. Преди много, много години го взел един кораб да работи в Куинсланд.
— Той е работил в куинсландските плантации — обясни Харли на Вила. — Ти знаеш, когато в Австралия започна нашествието на белите, трябваше да се върнат всички черни от куинсландските плантации. Този Макавао, изглежда, е един от тях и сигурно не е добър човек, ако Джони не лъже за двадесетте фунта награда за залавянето му. Това е голяма цена за един черен.
Джони продължаваше обясненията си, които в превод на общоприетия английски се свеждаха до това, че Макавао винаги се бил ползвал с лоша слава. В Куинсланд той лежал в затвора четири години за кражби, грабежи и опит за убийство. Когато австралийското правителство го върнало на Соломоновите острови, той се пазарил в плантацията Були — както впоследствие станало ясно, за да се сдобие с оръжие и амуниции. За опит за убийство на надзирателя в Тулаги той получил петнайсет удара с камшик и работил една година повече. Като се върнал в плантацията Були да доработи до определения срок, той се възползвал от отсъствието на надзирателя, убил стопанина на плантацията и избягал с лодка.
С лодката отнесъл всичкото оръжие и амуниции, които били в плантацията, главата на стопанина, десет души малаитянски работници и двама от Сан Кристобал. Тях взел, защото били крайбрежни жители и умеели да карат лодка. А сам той и десетина малаитяни, като горски жители, не познавали морето и не се решавали на дългото пътуване за Гуадалканал.
По пътя той нападнал малкия остров Уги, разграбил всички запаси и взел главата на един самотен търговец — добродушен мелез от остров Норфолк. Пристигнали благополучно на Малаита, той и неговите другари, като не виждали вече нужда да държат двамата работници от Сан Кристобал, отрязали главите им и изяли телата им.
— Мой казва, той много, много лош човек — завърши разказа си Джони. — Правителството на Тулаги много радостно да даде двайсет фунта за него.
— Ах ти, скъпи мой Певец-глупчо! — пошепна Вила на ухото на Джери. — Ако не беше ти…
— Нашите глави щяха да бъдат сега у Макавао, а той щеше да се промъква с тях през хълмовете към родината си — довърши вместо нея Харли. — Няма какво да се каже, славно куче — весело прибави той. — А аз сякаш нарочно преди два дни го наказах, че гони негрите. Излиза, че той по-добре си знае работата от мен.
— Само някой да посмее да предявява над него права… — заплашително измърмори Вила.
Харли с глава потвърди думите, които тя недоизказа.
— Във всеки случай — с усмивка каза той, — щеше да има поне едно утешение, ако твоята глава бе заминала за джунглите.
— Утешение? — извика тя, запъхтяна от негодувание.
— Да, разбира се! Че и моята глава щеше да бъде заедно с твоята!
— Ах ти, скъпо мое мъжле! — пошепна тя и очите й се изпълниха с влага, когато го погледна любовно, все още притиснала Джери до себе си. А Джери, като усети важността на момента, целуна с любящия си език нейната напарфюмирана буза.