Джек Лондон
Джери Островитянина (12)

Глава XI

Като се върна на борда, Ван Хорн заповяда веднага да поставят платната и да вдигнат котва. Лавирайки, „Еренджи“ се понесе по лагуната през десетте мили, които го деляха от Сомо. По пътя Ван Хорн спря в Бину да поздрави вожда Джони и да свали на брега няколко работници. Сега оставаше пътуването до Сомо — последният рейс на „Еренджи“ и на мнозина, които се намираха на борда му.

Приемът, който оказаха на Ван Хорн в Сомо, бе пълна противоположност на този в Ланга-Ланга. Щом свалиха на брега връщащите се работници — а това стана в три и половина след пладне — Ван Хорн покани на борда вожда Башти. И вождът дойде. Въпреки преклонната си възраст той бе пъргав и жив и много добродушно настроен — толкова, че пожела непременно да вземе със себе си на борда и трите си престарели жени. В миналото такова нещо бе немислимо. Той никога не бе разрешавал нито на една от жените си да се показва пред лицето на бял и Ван Хорн бе толкова поласкан от тази чест, че им подари по една пъстра глинена лула и по дванайсет пакета тютюн.

Въпреки късния час търговията вървеше оживено. Башти взе лъвската част от печалбата на бащите и на двама починали и щедро купуваше от стоките на „Еренджи“. Когато Башти обеща много нови работници, Ван Хорн, който познаваше непостоянния характер на диваците, започна да настоява да ги запишат веднага. Башти се колебаеше и предлагаше да отложат до утре, а Ван Хорн уверяваше, че най-удобно е да ги запишат тъкмо сега. Той говореше много убедително и най-после старият вожд изпрати лодка на брега за момчетата, определени за плантациите.

— Е, какво ще кажеш за това? — попита Ван Хорн Боркман, чиито очи бяха по-мътни от обикновено. — Никога досега старият шмекер не е бил толкова любезен. Може би е намислил нещо недобро?

Помощникът погледна многобройните лодки, които стояха до борда на „Еренджи“, видя колко жени има в тях и поклати глава.

— Когато замислят нещо, те изпращат госпожите си в гората — каза той.

— Нищо не може да предвиди с тия негри човек — измърмори капитанът. — Може би не са достатъчно досетливи, но от време на време все измислят по нещичко ново. А Башти е най-съобразителният стар негър, какъвто някога съм виждал. Какво може да му попречи да намисли нещо такова и да обърне всичко с главата надолу? Досега те не са взимали жени със себе си, когато са замисляли нещо лошо, но това още не значи, че винаги ще правят така.

— Дори и на Башти не му стига умът за такова нещо — възрази Боркман. — Просто днес е настроен добродушно и се е разпуснал. Ето че накупи разни работи за четирийсет фунта. Затова иска да ни достави нова група работници и, готов съм да се обзаложа, той се надява половината да измрат и да им изхарчи парите.

Доводите бяха убедителни. Въпреки това Ван Хорн поклати глава.

— Все пак отваряйте си очите — посъветва той. — И помнете: не бива едновременно да слизаме долу. И оставете ракията, докато се измъкнем от тая каша.

Башти бе невероятно мършав и поразително стар. Той сам не знаеше на колко години е. Знаеше само, че когато той е бил малко момче, никой от неговото племе не е бил роден. Помнеше дните, когато се бяха родили някои от старците — още живи, но грохнали, отпаднали, полуслепи, беззъби, глухи или парализирани. Той не приличаше на тях. Можеше да се похвали дори с остатъци от зъби — около дузина корени, изтрити наравно с венците, с които още можеше да дъвчи. Макар че вече нямаше предишната си юношеска издръжливост, все още имаше ясна мисъл и вземаше самостоятелни решения. Благодарение на ума му племето беше станало по-силно, откакто той му бе вожд. В тези мащаби, той бе меланезийският Наполеон. Воювайки, бе успял да разшири жизненото пространство на горските жители. Белезите по изсъхналото му тяло свидетелстваха, че се е сражавал в първите редове. А в политиката винаги взимаше връх над съседните вождове, като сключваше изгодни договори.

И сега имаше план как да надхитри Ван Хорн и да сложи ръка на великата Британска империя, за която имаше съвсем смътни сведения.

А Сомо имаше своя история. Странна аномалия беше това: едно крайморско племе да се установи на земя, където обикновено живеят само горски жители. Фолклорът на Сомо хвърля мъждукаща светлина във времето. Веднъж, много отдавна, в незапомнени времена, някой си Сомо, син на Лота, вожд на островната крепост Умбо, се скарал с баща си и избягал от неговия гняв. С него заминали на двайсет лодки и други юноши. В продължение на два мусона те странствали като Одисей. Легендата разказва, че обиколили два пъти Малаита, минали големите морета и нахлули в далечни страни като Уги и Сан-Кристобал.

След успешните боеве крадели жени и накрая, обременен от жените и потомството си, Сомо се установил на брега на големия остров, изгонил горските жители и основал морската крепост Сомо. Откъм брега тази крепост бе построена като всяка морска крепост с коралови стени, за да издържа на напора на морето и на случайните врагове, а в стените бяха направени плазове за спускане на дългите лодки. Откъм тила, където крепостта стигаше до джунглите, тя приличаше на обикновено крайморско селце. Но Сомо, родоначалникът на новото племе, разширил владенията си в горите до подножието на планината и там основал село. В своето племе той приемал само големите смелчаци, които отивали при него. Хилавите и страхливите веднага били изяждани и невероятните разкази за многобройните глави, които украсявали техните лодки-къщи, се превърнали в мит.

И това племе — цялата територия и крепостта — наследил по-късно Башти. Той умножи наследството си и възнамеряваше да продължава далновидната си политика. Дълго и грижливо обмисля той плана, който бе узрял в главата му и чакаше да бъде изпълнен. Преди три години племето ано-ано, което живееше на много мили надолу по брега, бе превзело един роботърговски кораб, бе унищожило целия екипаж и бе заграбило баснословно количество тютюн, басма, мъниста, пушки, амуниции и други стоки.

Наказанието не постигна преследвания ефект. След половин година един военен параход показа носа си в лагуната, бомбардира ано-ано и прогони всичките му жители в джунглите. Десантът напразно преследва бегълците по пътеките на джунглата. В края на краищата се задоволиха с убитите четирийсет тлъсти свине и с отсечените стотина кокосови палми. Едва бе излязъл корабът в открито море, когато племето ано-ано се върна от горите в селцето си. Бомбардировката не поврежда особено много леките горски къщици. След няколко часа работа жените приведоха всичко в ред. А колкото за четирийсетте убити свине, цялото племе се нахвърли върху тях, изпече ги върху горещи камъни и устрои пиршество. Нежните връхчета на кокосовите палми също бяха изядени, а хилядите кокосови орехи — очистени, начупени, изсушени на слънце и опушени на дим; получените ядки можеха да се продадат на първия търговски кораб.

По такъв начин наложеното наказание се бе превърнало в празник и пиршество. Това бе направило впечатление на пестеливия и пресметлив Башти. А това, което бе принесло полза на ано-ано, според него, трябваше да бъде добро и за Сомо. Щом са такива обичаите на белите хора, които плуват под британски флаг — да убиват свине и да отсичат кокосовите палми като отмъщение за пролятата кръв и взетите глави, Башти не виждаше защо да не извлече полза както племето ано-ано. Цената, която може би трябваше да плати в бъдеще, бе нищожна в сравнение с тази полза. А освен това вече повече от две години британски военен кораб не бе се отбивал на Соломоновите острови.

И така, завладян от новия си славен проект, Башти разреши на народа си да се качи на борда и да търгува. Само малцина от неговите поданици знаеха намеренията му.

Всеки път, когато към борда се приближаваха нови лодки и чернокожите мъже и жени изпълваха палубата, търговията се оживяваше. После дойдоха новобранците — току-що уловени млади диваци, плахи като сърни, ала покорни на закона на родителите и племето. Придружавани от бащите, майките и роднините си, които ги следваха на групи, те слизаха долу в каютата на „Еренджи“, където се изправяха пред лицето на великия бял господар. Той записваше имената им в някаква тайнствена книга, като за потвърждение на тригодишния договор ги караше да докоснат с дясната си ръка перото, с което той пишеше, и после плащаше на главата на семейството заплатата за първата година в стоки.

Старият Башти седеше наблизо и както обикновено взимаше за себе си лъвския пай от всеки аванс. Трите му стари жени смирено седяха до нозете му, самото им присъствие вдъхваше сигурност на Ван Хорн, който се радваше на този обрат на събитията. Започваше да му се струва, че рейсът му вече е към края си и че ще отплува от Малаита с пълен комплект работници.

На палубата, където бдеше Боркман, Джери се въртеше насам-натам и душеше краката на чернокожите, които по-рано изобщо не бе срещал. Дивото куче слезе на брега заедно с връщащите се работници, а от тях на кораба отново се върна само един — Леруми. Джери на няколко пъти мина настръхнал покрай него, но Леруми се държеше хладно, а после слезе долу, купи си едно ръчно огледалце и с поглед даде на стария Башти да разбере, че всичко е готово.

И този момент настъпи по вина на Боркман, поради небрежността му и поради това, че не изпълни заповедта на капитана. Боркман не се отказа от ракията. Той не усети опасността, която надвисваше от всички страни. На кормилото, където стоеше, нямаше почти никой. Чернокожите мъже и жени, бъбрейки с корабния екипаж, се трупаха по шканците и на носа. Боркман отиде към чувалите, привързани зад главната мачта, и извади бутилката си. Преди да глътне, се озърна предпазливо. Наблизо стоеше една безобидна „дама“ на средна възраст, тлъста, набита и уродлива, и кърмеше двегодишното си дете. Разбира се, тази страна беше безопасна. Освен това тя без съмнение нямаше оръжие, понеже върху нея нямаше нито един парцал, където би могла да го скрие. До перилата, на десетина фута встрани, стоеше Леруми и сладко се усмихваше пред току-що купеното огледалце.

В това огледалце Леруми видя как Боркман се наведе над чувала, после се изправи и отметна глава, засмукал бутилката, обърната с дъното нагоре. Като вдигна дясната си ръка, Леруми даде сигнал на жената, която седеше в една лодка до борда на „Еренджи“. Тя бързо се наведе, взе нещо и го подхвърли на Леруми. Беше томахавка. Тъпата й страна бе като на обикновена каменна секира, а дръжката — туземна работа, бе грубо инкрустирана със седеф и оплетена с кокосови влакна. Острието бе наточено като бръснач.

Брадвата безшумно полетя към ръката на Леруми, а след миг също така безшумно летеше към тлъстата „дама“ с детето, която стоеше зад помощника. Тя улови с две ръце дръжката, а детето, което седеше на бедрото й, леко се наклони назад и се хвана за майка си с ръце.

Тя се позабави с удара, защото главата на Боркман бе отметната назад и пречеше да се отсече гръбнакът на тила. Много очи следяха приближаващата се катастрофа. Джери също гледаше, но не разбираше какво става. Въпреки цялата си враждебност към негрите, той естествено не можеше да се досети, че атаката дойде от въздуха. Тамби, който случайно бе до отвора, видя всичко и посегна за лиенфилдската пушка. Това движение не убегна на Леруми и с едно подсвирване той даде сигнал на „дамата“.

Боркман, който не съзнаваше, че е настъпила последната секунда от живота му, както не бе съзнавал и първата, сне бутилката и вдигна глава. Острието се заби в шията му. Какво е усетил или помислил, ако е могъл нещо да усети или да помисли, в тази частица от секундата, когато мозъкът му се отделя от останалото тяло, е тайна, неразрешима за никого от живите. Нито един човек с прерязан гръбнак не е успял да произнесе дори една дума, която да хвърли светлина върху усещанията му. Тялото на Боркман се свлече на палубата така меко и спокойно, както бе нанесен ударът. Той не се поклати, не се залюля. Той се свлече също така внезапно, както спада пробит балон. Бутилката падна от мъртвата му ръка върху чувалите, а остатъкът от съдържанието й тихичко забълбука по палубата.

Всичко стана толкова бързо, че първият изстрел на Тамби не можа да улучи „дамата“, преди Боркман да падне на палубата. За втори изстрел време нямаше, защото „дамата“, след като повали с томахавката Боркман, стисна с две ръце детето, скочи към перилата и се хвърли долу в лодката, която се обърна.

Събитията се развиха светкавично. От лодките, наредени от двете страни на „Еренджи“, се посипа искрящ дъжд от томахавки с дръжки, инкрустирани със седеф. Момчетата от Сомо, които стояха на палубата, ги ловяха във въздуха, а жените на борда изпълзяха далече от полесражението. В този момент, когато „дамата“, която уби Боркман, скочи през перилата, Леруми се наведе да вдигне захвърленото от нея оръжие, а Джери, подушил кървавата война, заби зъби в ръката, която посягаше към томахавката. Леруми се изправи и в проточен вой изля цялата си злоба и ненавист към кучето. В същото време той с всички сили ритна подскочилия към него Джери. Ударът попадна в корема му и Джери полетя във въздуха.

В следващия миг, докато Джери летеше през бодливата тел, а от лодките предаваха на кораба снайдеровските пушки, Тамби, почти без да се прицелва, стреля още веднъж. Леруми, който пак бе посегнал към томахавката, не успя дори да свали крака, с който бе ритнал кучето, и куршумът попадна в сърцето му.

Той се строполи върху палубата и заедно с Боркман потъна в обятията на смъртта.

Джери още не бе стигнал водата, когато славата от сполучливия изстрел изгуби цялата си прелест за Тамби. В същия момент, когато той натискаше спусъка за нов изстрел, една томахавка се вряза в черепа му в основата на мозъка и за него картината на тропическия свят, умиван от океана и изгарян от слънцето, завинаги потъмня. Със същата бързина и почти едновременно преминаха в небитието и останалите хора от екипажа и палубата се превърна в касапница.

Главата на Джери се подаде над водата под изстрелите на снайдеровските пушки и шума на смъртоносната битка. Една мъжка ръка се пресегна през борда на една лодка и го притегли за врата. Джери ръмжеше и се мъчеше да ухапе спасителя си, но не бе толкова сърдит, колкото безумно обезпокоен за съдбата на шкипера. Без да мисли за това, той знаеше, че на борда на „Еренджи“ се разгаря страшна катастрофа, която всяко живо същество неясно предусеща, а я знае само човекът и я нарича „смърт“. Той видя как падна Боркман. Чу падането на Леруми. А сега до ушите му достигаха изстрели, тържествуващ вой и отчаяни викове.

Безпомощно мятайки се, той квичеше, лаеше, задъхваше се и кашляше, докато чернокожият не го хвърли грубо в дъното на лодката. После стана на крака и направи два скока — първият, на ръба на лодката; а вторият, отчаян, безнадежден и безразсъден — към перилата на „Еренджи“.

Един ярд не достигна на Джери и той пак потъна в морето. Изскочи на повърхността и отчаяно заплува, като се давеше и гълташе солена вода, защото все още виеше, квичеше и лаеше, обзет от тъга за шкипера и от желание да бъде с него на борда.

Но едно момче, около дванайсетгодишно, което седеше в друга лодка и бе видяло борбата на Джери с първия чернокож, се отнесе с него най-безцеремонно. Най-напред го удари по главата с плоската част на веслото, а после — с острата. Мрак обви ясния малък мозък, завладян от любов, чернокожият издърпа в лодката си слабото неподвижно кученце.

В това време долу, в каютата на „Еренджи“, докато Джери още летеше във въздуха, изритан от Леруми, Ван Хорн в един велик и дълбок миг от секундата позна смъртта си. Не напразно старецът Башти бе живял най-дълго от съплеменниците си и бе най-мъдрият от всички владетели от времето на Сомо. Да бе живял в друго време и на друго място, би могъл да стане Александър или Наполеон. Но и сега, в своето ограничено мъничко царство на брега на Малаита, мрачния остров на канибалите, той играеше много добре ролята си.

Играта бе великолепна. Хладнокръвен и добродушен, строго пазейки правата си на вожд, той се усмихваше на Ван Хорн, даваше на младите си поданици царственото си разрешение да се запишат за тригодишно робство из плантациите и взимаше дела си от всеки аванс за първата година. Аора, който можеше да се нарече негов пръв министър и ковчежник, събираше данък според заплатата и пълнеше големи торби, изплетени от кокосови влакна. Зад гърба на Башти на пейката седеше по турски стройно тринайсетгодишно момиче с гладка кожа и пъдеше с ветрило мухите от царствената му глава. До краката му седяха трите стари жени; най-старата, беззъба и частично парализирана, при всяко негово кимване с глава му поднасяше грубо изплетена кошница от панданови листа.

А Башти, който напрегнато се вслушваше да долови първия признак от бунта на палубата, всяка минута кимаше с глава и спускаше ръка в поднесената му кошничка — ту за бетел, парченце вар и неизменния зелен лист за завиване; ту за тютюн, да напълни късата си набита лула; ту за кибрит, да запали лулата си, която кой знае защо честичко гаснеше.

Най-после той за последен път бръкна в кошницата. Това стана в същия момент, когато на палубата томахавката порази Боркман, а Тамби стреля с лиенфилдската си пушка. И сухата стара ръка на Башти покрита със сложна мрежа от подути вени, измъкна грамаден пистолет — толкова древен, че с успех биха могли да го носят пуританите на Кромуел или спътниците на Кирос и Лаперуз. Това беше кремъчен пистолет, дълъг около половин лакът, напълнен същия ден не от друг, а от самия Башти.

Ван Хорн бе бърз като Башти, но все пак недостатъчно. В същия момент, когато хвана съвременния автоматичен пистолет, който бе изваден от кобура и лежеше на коленете му, вековният пистолет, пълен с две железни парчета и един валчест куршум, гръмна. Ван Хорн видя пламък и позна мрака на смъртта преди от устата му да успее да се изтръгне: „Дявол го взел!“, а пръстите, които държаха автоматичния пистолет, се разтвориха и го изтърваха на пода.

Препълненият с черен барут древен пистолет не спря дотук. Той се пръсна в ръката на Башти. Докато Аора, кой знае откъде измъкнал нож, отделяше главата на белия господар, Башти подигравателно гледаше показалеца на дясната си ръка, който се клатеше на парче кожа. Той го хвана с лявата си ръка, дръпна го рязко, завъртя го и го откъсна. После с усмивка го хвърли като играчка в кошничката от панданови листа, която жената все още държеше пред него с едната си ръка, а с другата притискаше окървавеното си чело, улучено от парченце от пистолета.

В същото време трима млади новобранци, придружени от бащите си, слязоха в каютата и довършиха единствения матрос от корабния екипаж, който беше долу.

Башти, живял достатъчно дълго, за да стане философ, малко обръщаше внимание на болката, а още по-малко — на загубата на пръста си. Той гордо чуруликаше и се усмихваше, доволен от успешното изпълнение на плана си, а трите му стари жени, целият живот на които зависеше от едно кимане на главата му, се простряха пред нозете му, раболепно поднасяйки поздравленията си. Дълго бяха живели те и този си дълъг живот дължаха само на неговата царствена прищявка. Те се кривяха, мятаха и удряха в нозете на господаря на живота и смъртта, който бе доказал, както винаги досега, своята безкрайна мъдрост.

А мършавото, поразено от ужас момиче, застанало на четири крака, надничаше от лазарета като изплашен заек от дупката си и гледайки тази сцена, знаеше, че са близо готварският котел и краят на света.