Джек Лондон
Джери Островитянина (18)

Глава XVII

Слепият Наласу тръгна бавно, като с едната ръка държеше тоягата, с която опипваше пътя, а в другата носеше Джери за вързаните лапи, с главата надолу.

Но за разлика от момчето Ламаи старецът не занесе Джери направо вкъщи. Още при първия поток, който течеше между ниските хълмове, той спря и напои Джери. И Джери се забрави, усещайки с наслада студената влага на езика си, в устата и в гърлото. Въпреки това подсъзнателно у него нарастваше впечатлението, че този чернокож е по-добър от Ламаи, по-добър от Агно и Башти, по-добър от всички, които бе срещал в Сомо.

Той пи дълго. След това лизна за благодарност Наласу — не с жар и страст, както би лизнал ръката на шкипера, но с дължимата признателност за животворното питие. Старецът се усмихна с доволен вид, потопи Джери във водата и като държеше главата му на повърхността, позволи му да лежи така дълги блажени минути.

От потока до къщата на Наласу — доста голямо разстояние — старецът го носи както преди, с вързани крака, но вече не с главата надолу, а притиснал го с една ръка към гърдите си. Той искаше да привърже към себе си кучето. Наласу, прекарал много години самотен и в мрак, мислеше за околния свят и го познаваше по-добре, отколкото ако виждаше. Кучето му трябваше. Той бе опитал с няколко горски кучета, но те малко ценяха добротата му и все го напускаха. Последното бе останало по-дълго, защото той се бе отнасял с него много по-добре, но и то избяга, преди да го бе обучил. И ето, той чу, че кучето на белия господар е друго. То никога не бяга от опасност и минаваше за най-умното от всички кучета в Сомо.

Изнамереният от Ламаи начин кучето да се връзва с пръчка вече се бе разпространил из селото и сега в къщата на Наласу Джери пак бе вързан с пръчка. Но имаше разлика. Слепият никога не губеше търпение и всеки ден с часове оставаше при него, седнал с подвити колене, и милваше Джери. Но дори и да не бе правил това, Джери, който ядеше неговия хляб и който вече бе свикнал да сменя господарите си, бе готов да приеме Наласу за свой господар. Джери прекрасно разбираше, че Агно престана да му бъде господар от момента, когато върза краката му и го хвърли сред безпомощните кучета на площадката. А Джери, който от първите дни на живота си не бе оставал без господар, чувстваше настойчива нужда да има такъв.

Дойде и денят, когато пръчката бе отвързана и Джери доброволно остана в къщата на Наласу. Като се убеди, че няма да избяга, старецът пристъпи към обучението му. С всеки изминал ден той отделяше все по-голямо внимание на обучението му, докато най-после започна да му посвещава няколко часа на ден.

Най-напред Джери усвои новото си име — Бао, и се научи да се обажда на него, колкото и тихо да го викаха; а Наласу го викаше все по-тихо и по-тихо, докато снижи гласа си до шепот. Джери имаше остър слух, но и Наласу благодарение на продължителните упражнения чуваше не по-зле.

А слухът на Джери стана още по-чувствителен. По цели часове Джери — близо до Наласу или по̀ встрани от него — се учеше да долавя едва чути звукове или шумове в храсталака. Старецът го научи да съгласува ръмженето, с което предупреждаваше Наласу, с горските шумове. Ако по шума Джери познаеше свиня или кокошка, нямаше нужда да ръмжи. Ако не можеше да определи шума, ръмжеше тихо. Но ако причина за шума беше мъж или дете, които се мъчеха да се движат предпазливо, а следователно бяха подозрителни, Джери ръмжеше високо; ако се вдигаше силен шум и някой се движеше безгрижно, тогава Джери ръмжеше тихичко.

Джери изобщо не се досещаше защо го учат на всичко това. Той се учеше, защото такава бе волята на новия му господар. С дълги усилия и търпение Наласу го научи не само на това, но и на още много други неща и речникът на Джери толкова се обогати, че те можеха отдалеч да водят бърз и съвсем точен разговор.

Така от разстояние петдесет крачки Джери тихичко съобщаваше, че чува шум, който не познава; а Наласу с различни подсвирквания му заповядваше да стои на място, да ръмжи по-тихо, да млъкне, да се приближи безшумно до него, да отиде в храсталака и да разбере причината за странния шум или с висок лай да се хвърли в атака.

Понякога Наласу, чул от противната страна непознат звук, питаше Джери дали и той го чува. А Джери, настръхнал, отговаряше на Наласу, като менеше характера и отсенките на ръмженето си, че не е чул нищо. После отговорът ставаше по-определен: Джери чуваше чуждо куче, горски плъх, мъж или момче. Всичко това Джери предаваше едва чуто, едва ли по-високо от дихание, и тези звуци бяха едносрични — истинска стенография в говора.

Странен старец бе Наласу. Той живееше в малка сламена къщица в края на селото. Най-близката къща бе на голямо разстояние, а неговата собствена колиба бе на една поляна, заобиколена от гъстите джунгли, но растителната стена никъде не бе на по-малко от шестдесет стъпки разстояние от къщата. Наласу постоянно чистеше полянката от бързо растящата зеленина. Приятели, изглежда, нямаше. Във всеки случай никой никога не идваше. Много години бяха минали от времето, когато бе изпратил последния посетител. Нямаше роднини. Жена му отдавна бе умряла, а тримата му синове, още неженени, бяха загубили главите си при едно сблъскване извън пределите на Сомо, из горските хълмове и бяха изядени от горските жители.

Макар че беше сляп, Наласу не седеше без работа. Той не търсеше помощ от никого и сам се издържаше. На поляната садеше ямс, сладки картофи и торо. По-далече — той бе противник на саденето на дървета до самата къща — имаше смокиня, банани и около половин дузина кокосови палми. Плодовете и зеленчуците разменяше долу в селото за месо, риба и тютюн.

Голяма част от деня посвещаваше на обучаването на Джери, а понякога изработваше лъкове и стрели, които високо се ценяха от съплеменниците му и имаха постоянен пазар. Почти не минаваше ден да не се упражни в стрелба с лък. Той се целеше само по посока на шума и всеки път, когато в джунглата се чуеше шум и Джери му съобщеше характера на шума, Наласу пускаше стрела. В задълженията на Джери влизаше и това после внимателно да донесе стрелата, ако не бе попаднала в целта.

Интересно е, че Наласу спеше не повече от три часа в денонощието, никога не спеше нощем, а за краткия си дневен сън винаги излизаше вън от къщата. Имаше нещо като гнездо в най-гъстото място в съседната джунгла. Нито една пътечка не водеше до това гнездо. Той никога не отиваше и не се връщаше по една и съща пътечка, а тропическата растителност на богатата почва веднага унищожаваше и най-малките следи от неговите стъпки. Всеки път, когато старецът спеше, Джери бе научен да стои на стража и по никой начин да не заспива.

А Наласу имаше достатъчно основание да бъде така предпазлив. Най-големият от тримата му синове бе убил при спор някой си Ао. Ао бе един от шестимата братя от семейство Анно, което живееше в едно планинско село. Съгласно закона на Сомо семейство Анно имаше право да събере кървавия дълг от семейство Наласу, но им попречи смъртта на тримата синове на Наласу, убити в джунглите. А тъй като кодексът на Сомо искаше „живот за живот“, а от цялото семейство жив бе останал само Наласу, цялото племе знаеше, че Анно няма да се успокоят, докато не убият слепия старец.

Наласу се бе прославил не само като баща на трима войнствени синове, но и като велик боец. Два пъти Анно се бяха опитвали да се разплатят и първия път нападнаха Наласу, когато още виждаше. Наласу откри засадата им, заобиколи ги и като нападна откъм тила, уби самия Анно, бащата на семейството, като с това удвои кървавия дълг.

После го сполетя нещастие. Когато пълнеше снайдеровски патрони, които вече доста се употребяваха, черният барут избухна и му изгори двете очи. Не след дълго, когато той още лекуваше раните си, Анно дойдоха отново. Наласу се бе приготвил за срещата по подобаващ начин. Тази нощ трима от рода Анно стъпиха върху намазаните с отрова бодли и умряха в страшни мъки. По такъв начин жертвите от семейството Анно станаха пет, а дългът трябваше да се събира само от един сляп старец.

От този ден Анно твърде много се страхуваха от бодлите, за да се решат на нов опит, но жаждата за отмъщение не бе угаснала и те живееха с надеждата някой прекрасен ден да украсят с главата на Наласу върха на покрива си. Примирие нямаше, но бе настанало затишие. Старецът не можеше да предприеме нищо против тях, а те се бояха да открият военните действия. Денят за отмъщение дойде след настаняването на Джери при Наласу, когато един от Анно откри нещо, непознато дотогава в цяла Малаита.