Джек Лондон
Джери Островитянина (11)

Глава X

На разсъмване „Еренджи“ вдигна котва. Платната тежко увиснаха в мъртвия въздух и екипажът слезе в лодката, натисна веслата и затегли кораба на буксир през тесния проход. Веднъж подхванат от случайното течение, корабът се приближи до брега и чернокожите, останали там, се струпаха на куп като подплашени овце, дочули воя на мародера на дивите гори. И нямаше нужда Ван Хорн да вика на гребците в лодката:

— Гребете, гребете, дяволи!

Екипажът се надигна от скамейката и с цялата си тежест натисна веслата. Те знаеха каква страшна съдба ги заплашва, ако носът на „Еренджи“ се вреже в плискания от морето коралов риф. Те изпитваха същия страх както наплашеното момиче долу в лазарета. В миналото немалко момчета от Ланга-Ланга и Сомо бяха попадали на пиршествата в Суу, също както и момчета от Суу бяха се превръщали във вкусни гозби в Ланга-Ланга и Сомо.

— Мой казва — обърна се към Ван Хорн Тамби, когато общото напрежение бе спаднало и „Еренджи“ плуваше вече в открито море, — брат на мой баща отдавна-отдавна дошъл на това място с кораб. С голям кораб дошъл брат на мой баща. Всички останали на това място в Суу. Брат на мой баща направили в Суу каи-каи.

Ван Хорн си спомни как преди петнайсет години корабът „Феър Хатъуей“ бе ограбен и изгорен от народа на Суу, а целият екипаж избит. Наистина, в началото на двайсети век Соломоновите острови бяха все още диви, а най-див бе големият остров Малаита.

Той изпитателно огледа гористите склонове на планината Колорат, която служеше като указание за мореплавателите; обвитите й с облаци върхове се издигаха в небето на четири хиляди фута. Стълбове дим се виеха нагоре над склоновете й и от върховете на по-ниските планини.

— Мой казва — усмихна се Тамби, — много момчета седи в храсти и гледа кораба.

Ван Хорн се усмихна с вид, че разбира. Той знаеше този древен начин за телеграфиране със сигнали от дим; в този миг от село до село и от племе до племе предаваха сигнала: откъм страната на вятъра идва кораб, който събира работници.

Цялата сутрин под косия ветрец, който започна с изгрева на слънцето, „Еренджи“ летеше на север и зачестилите стълбове дим, които се виеха над зелените върхове, съобщаваха неговата посока. По пладне Ван Хорн стоеше със своя вечен спътник Джери на носа и следеше хода на кораба, а „Еренджи“ се носеше срещу вятъра в пролива между две островчета, обрасли с групи палми. Трябваше много внимателно да се следи за курса. От сините дълбини навсякъде се издигаха коралови рифове в гама от зелени тонове — от тъмния нефрит до бледия турмалин, а морето, като ги заливаше, менеше отсенките, лениво се пенеше или се издигаше като бял фонтан от искрящи на слънцето пръски.

Стълбовете дим по върховете поведоха оживен разговор и дълго преди „Еренджи“ да мине през пролива, целият бряг откъм подветрената страна — от крайбрежните жители до най-отдалечените горски села — знаеше, че корабът отива към Ланга-Ланга. Когато се откри лагуната, образувана от верига крайбрежни островчета, Джери подуши миризмата на дърветата. По гладката повърхност на лагуната имаше много лодки — едни се движеха с весла, а други — от свежия югоизточен пасат, надул платната им от листа на кокосови палми. Срещу лодките, които много се приближаваха, Джери страшно лаеше, настръхнал целият, и представляваше яростен защитник на белия господар, който стоеше до него. И след всяка такава демонстрация той нежно навираше студената си влажна муцуна в обгорелия от слънцето крак на шкипера.

Като влезе в лагуната, „Еренджи“ се понесе с вятъра. След около половин миля той се обърна; предните платна бяха спуснати, затракаха скрипците и мачтите и котвата бе хвърлена на петдесет фута дълбочина. Водата бе тъй прозрачна, че на кораловото дъно можеха да се видят грамадните извити двойни раковини. Нямаше нужда връщащите се в Ланга-Ланга работници да бъдат откарвани с лодка до брега. От двете страни на „Еренджи“ чакаха стотици лодки и десетки роднини и приятели викаха всеки работник.

Поради царящата възбуда Ван Хорн не допускаше никого на борда. За разлика от животните, меланезийците минаваха в атака толкова бързо, колкото и в отстъпление. Двама матроси стояха до лиенфилдските пушки, сложени на пода. Боркман следеше как едната половина от екипажа почиства кораба. Ван Хорн с Джери, който го следваше по петите, ръководеше отплуването на връщащите се в Ланга-Ланга чернокожи и внимателно наблюдаваше втората половина от екипажа, която пазеше телената ограда. А момчетата от Сомо бяха насядали върху сандъчетата си, да не би чернокожите от Ланга-Ланга да ги хвърлят в чакащите ги лодки.

След половин час шумната тълпа отплува към брега. Забавиха се само няколко лодки и от една от тях Ван Хорн повика на борда Нау-Хау, най-силният вожд от укрепеното селище Ланга-Ланга. Повечето велики вождове бяха старци, но Нау-Хау беше млад и за разлика от мнозинството меланезийци, дори красив.

— Здравей, царю Вавилонски! — поздрави го Ван Хорн, който му бе дал това прозвище поради въображаема прилика със семитите и грубата сила, която бе сложила отпечатък на лицето му и прозираше в походката му.

От детинство свикнал с голотата, Нау-Хау се движеше по палубата смело и без да се срамува. Цялото му облекло се състоеше от пристегнат около талията ремък от куфар. Между този ремък и голото тяло бе затъкнато парче от счупен нож, дълъг десетина дюйма. Единственото му украшение бе една бяла фарфорова чиния за супа — пробита и надяната на шнур от кокосови влакна, тя висеше от шията му точно върху гърдите му, като прикриваше наполовина силните мускули. Това беше голямо съкровище. Нито един човек на Малаита нямаше цяла супена чиния.

Но чинията не предизвикваше смях, както не изглеждаше смешна и голотата му. Той бе от знатен род. Преди него вожд е бил баща му, но той го бе надминал. Нау-Хау държеше живота и смъртта в ръцете си. Често се ползваше от тази власт, като чуруликаше на поданиците си на езика на Ланга-Ланга: „Убий тук“, „Убий там“, „Ти ще умреш“ и „Ти ще живееш“. Когато баща му, който преди една година се бе отказал от сана си, безразсъдно реши да се намеси в държавните работи на сина си, той повика двама юнаци и заповяда да стегнат примка от кокосови влакна на шията му, за да не диша повече. Когато любимата му жена, майка на първородния му син, се осмели поради глупост да наруши едно от царствените му табута, той заповяда да я убият, като сам и добросъвестно я изяде цялата, до мозъка на строшените й кости, без да подари нито парченце на най-близките си приятели.

Той бе царствен и по рождение, и по възпитание, и в делата си. В походката му също личеше съзнанието за царствено достойнство. Той изглеждаше царствен — както може да изглежда царствен един великолепен жребец, или лъв, нарисуван на фона на пустинята. Тялото, гърдите, раменете, главата му бяха великолепни. Великолепен бе и ленивият, надменен поглед под тежките клепачи.

В тази минута на борда на „Еренджи“ неговата храброст бе царствена, макар и да знаеше, че стъпва върху динамит. От горчив опит отдавна бе узнал, че белият човек е същински динамит, че прилича на тайнствения смъртоносен снаряд, който белите употребяват понякога. Още като момче бе участвал в нападението на един катер от санталово дърво, който бе дори по-малък от „Еренджи“. Никога нямаше да забрави тази мистерия. Двама от тримата бели бяха убити пред очите му и на палубата им отрязаха главите. Третият, все още сражавайки се, малко преди това се бе изплъзнал долу. И тогава катерът с всичките си богатства — железни пръстени, тютюн, ножове и хасе — полетя във въздуха и пак падна в морето, разбит на най-дребни късчета. Мистерията се наричаше динамит. А той, полетял във въздуха и оцелял по някакво чудо, разбра тогава, че белите хора са същият динамит и че в тях се крие същата тайна както във веществото, с което те избиват цели стада бързи риби или, в случай на нужда, вдигат във въздуха самите себе си и корабите си, дошли по морето от далечни страни. И все пак той крачеше с твърди тежки стъпки по това смъртоносно вещество, от което, както знаеше, бе направен и Ван Хорн. И при това се осмеляваше да натиска върху това вещество, като рискуваше то да избухне.

— Мой казва — започна той, — защо твой тъй дълго държа мой момче?

Това бе напълно справедливо обвинение: работниците, които Ван Хорн току-що бе довел, бяха стояли три и половина години вместо три.

— Ако ти, момче, говориш така с мене, аз ще ти се разсърдя много-много — озъби се в отговор Ван Хорн, а после дипломатично добави, като бръкна в сандъчето и извади шепа тютюн: — По-добре попуши и води хубав разговор.

Но Нау-Хау величествено отстрани подаръка, макар че много му се искаше да го вземе.

— Мой има много-много тютюн — излъга той, а после попита: — Как се казва момчето — отиде и не се върне?

Ван Хорн измъкна от една гънка на поясната си препаска дългата и тънка отчетна книжка. Като го гледаше как прелиства страниците, Нау-Хау усещаше динамитната, висша власт на белия човек, която му помагаше да извлича спомените си от изцапаните листа на книгата, а не от собствената си глава.

— Сати — започна Ван Хорн, като движеше пръст по бележките. Очите му се откъснаха от страницата й внимателно следяха чернокожия вожд, който стоеше пред него. А вождът съобразяваше дали този момент е удобен, за да се хвърли върху белия отзад и с един удар на ножа да пререже гръбнака му на тила.

— Сати — четеше Ван Хорн. — Миналия мусон, точно по това време Сати го боля корем много-много; после Сати вече го няма — преведе той на морски жаргон бележката: „Умрял от дизентерия на 4 юли 1901 година.“

— Много работа Сати, дълго време — държеше на своето Нау-Хау. — Какво стана парите му?

Ван Хорн мислено направи сметка.

— Той е изработил шест пъти по десет фунта и два фунта златни пари — преведе той шестдесет и двата фунта заплата. — Дадох предплата на баща му веднъж десет фунта и пет фунта. Остават четири пъти по десет фунта и седем фунта.

— Къде са четири пъти по десет фунта и седем фунта? — попита Нау-Хау, който само произнесе, но не можеше да възприеме с ума си такава чудовищна сума.

Ван Хорн вдигна ръка.

— Много бързаш, Нау-Хау. Сати си купи на плантацията сандък за два пъти по десет фунта и един фунт. Останаха му два пъти по десет фунта и шест фунта.

— Къде са два пъти по десет фунта и шест фунта? — продължаваше неумолимият Нау-Хау.

— У мене — кратко отговори капитанът.

— Дай два пъти по десет фунта и шест фунта.

— Махай се по дяволите — отказа Ван Хорн и в сините му очи чернокожият вожд долови отблясъка на динамита, от който са направени белите хора и пред очите му се мярна видението на оня кървав ден, когато той за пръв път видя да избухва динамит и бе подхвърлен във въздуха.

— Как се казва оня старец в лодката? — попита Ван Хорн, като показа лодката до борда на „Еренджи“. — Бащата на Сати ли е?

— Него баща на Сати — потвърди Нау-Хау.

Ван Хорн повика стареца на борда, даде знак на Боркман да следи за реда на палубата и за Нау-Хау и слезе долу за парите. Когато се върна, той нарочно не обърна внимание на вожда и се обърна към стареца.

— Как се казваш?

— Мой се казва Нино — отговори той с разтреперан глас. — Сати е мой момче.

Ван Хорн погледна Нау-Хау, очаквайки потвърждение. Той кимна според обичая на Соломоновите острови, като отметна глава нагоре. Тогава Ван Хорн отброи в ръката на бащата на Сати двайсет и шест златни монети.

Нау-Хау веднага протегна ръка и взе парите. Задържа за себе си двайсет, а останалите шест върна на стареца. Ван Хорн не се интересуваше по-нататък. Той бе изпълнил дълга си и се бе разплатил честно. Тиранията на вожда над поданиците му не го засягаше.

Двамата господари — и белият, и черният — бяха доволни. Ван Хорн бе изплатил дълга си; Нау-Хау, според правото на вожда, бе отнел на стареца печалбата на Сати. Но Нау-Хау чувстваше желание да се поперчи. Той отказа да приеме предложения тютюн, а купи от Ван Хорн кутия тютюн за пет фунта и като настоя веднага да я отворят, напълни лулата си.

— Има ли много добри момчета в Ланга-Ланга? — с невъзмутима вежливост попита Ван Хорн, стремейки се да поддържа разговора и да подчертае безгрижието си.

Царят Вавилонски се усмихна, но не го удостои с отговор.

— Да слезем на брега да се поразходим — предизвикателно продължаваше Ван Хорн.

— Може да стане лошо — не по-малко предизвикателно отговори Нау-Хау. — Много-много лоши момчета тебе каи-каи.

Ван Хорн знаеше това, но от предизвикателството тръпки на раздразнение полазиха главата му и косата му настръхна като козината на Джери.

— Ей, Боркман! — извика той. — Спуснете лодката!

Когато лодката се изравни с „Еренджи“, съзнавайки собственото си превъзходство, Ван Хорн слезе пръв и покани Нау-Хау да го последва.

— На тебе казвам, царю Вавилонски — измърмори той на ухото на вожда, когато гребците се заловиха за веслата, — ако някой ме побутне, ще те застрелям. А после ще полети във въздуха Ланга-Ланга. И ти ще вървиш до мен. Ако не искаш да вървиш, това ще е краят ти.

Самотният бял човек слезе на брега, придружен от ирландския териер, чието кучешко сърце бе препълнено с любов към него, и от злобното черно царче, което благоговееше пред динамита на белите хора. Бос, Ван Хорн горделиво се разхождаше из селцето с три хиляди жители; неговият бял помощник, поклонник на ракията, наблюдаваше за реда на палубата на малкия кораб, хвърлил котва до самия бряг. А чернокожият екипаж на лодката чакаше с весла в ръце кога ще се качи на кормилото този, на когото те неохотно служеха и чиято глава на драго сърце биха отсекли, ако не ги спираше страхът от него.

Ван Хорн нямаше никакво намерение да слиза на брега. Той направи това само в отговор на предизвикателството на черния вожд. Около час се скита из селището, сложил дясната си ръка върху спусъка на автоматичния револвер, като внимателно следеше придружаващия го против волята си Нау-Хау. Вулканичният гняв на Нау-Хау бе готов да пламне при първия удобен случай. По време на тази разходка Ван Хорн можа да види неща, които са видели малцина бели, защото Ланга-Ланга и съседните му островчета — великолепни мъниста, нанизани покрай изложения на вятъра бряг на Малаита, са изключително красиви и напълно неизследвани.

Най-напред те са били само пясъчни насипи и коралови рифове, заливани от морето или скрити под водата. Само някое подгонено нещастно създание, способно да понесе невероятни мъки, би могло да влачи жалкото си съществуване на тях. Но тези същества — спасили се от клане в селото, изплъзнали се от гнева на вождовете и от съдбата на дългите свине, предназначени за котела — дошли тук и заживели на островчетата. Живели преди това само в горите, те се запознали със солената вода и придобили навиците на крайморски жители. Изучили нравите на рибите и на мекотелите, изобретили куки и въдици, мрежи и капани за риби и всичко необходимо, за да могат да вадят от променливото, ненадеждно море плаващото месо.

Тези преселници задигали жени от селата из дълбочините на острова, плодели се и се размножили. С херкулесовски труд под палещото слънце те завоювали морето. Оградили кораловите си рифове и пясъчните насипи със стени от коралов камък, краден в тъмни нощи от далечни селища. Без вар и длето построили стени, устояващи на напора на океана. И както мишките нощем обират човешките жилища, така и те обирали острова, отнасяйки със стотици лодки богатия чернозем.

След много векове и поколения на мястото на голите пясъчни насипи, полускрити от водата, изникнали оградени със стени крепости, плазове за спускане на дългите лодки, а стените били защитени откъм острова с лагуни. Кокосови и бананови палми, величествени хлебни дървета им давали храна и ги пазели от слънцето. Градините им цъфтели. Дългите им тесни военни лодки опустошавали брега и отмъщавали на потомците на онези, които преследвали и се мъчели да изядат праотците им.

Подобно на преселниците и бегълците, скрили се в солените блата на Адриатика и издигнали дворците на мощната Венеция върху дълбоко набити колове, тези жалки, изгонени чернокожи укрепвали властта си, докато най-после станали господари на целия остров и взели в ръцете си търговията и търговските пътища. Тогава принудили горските жители завинаги да останат в горите и да не смеят да се приближават до морето.

И тук, сред смелите крайбрежни жители, Ван Хорн вървеше важно, рискуваше и не вярваше във възможността за близка смърт. Той знаеше, че прави това, за да наеме работници, необходими на другите смели бели хора по далечните острови.

След около час Ван Хорн пусна Джери на носа на лодката и сам го последва, като остави на брега смаяното и недоумяващо чернокожо царче. А царчето повече от всеки друг път се проникна от уважение към динамитните бели хора, които му носеха тютюн, басма, ножове и секири и винаги печелеха от тази търговия.