Джек Лондон
Джери Островитянина (9)

Глава VIII

След половин час Ван Хорн се обля в изобилна пот, която показваше прелом в треската. Ван Хорн почувства извънредно голямо облекчение и престана да бълнува. Но той бе съвсем разбит; като отметна одеялото и позна Джери, той потъна в укрепителен здрав сън.

Събуди се едва след два часа и стана, за да отиде на палубата. Като се изкачи до средата на стълбата, той пусна Джери на палубата, а сам се върна долу в каютата да вземе забравената бутилка с хинин. Но той не се върна веднага. Вниманието му привлече дългият сандък под леглото на Боркман. Дървената закопчалка, която го крепеше, бе отскочила, сандъкът се бе изместил и надвесил под такъв ъгъл, че можеше да полети всеки момент на пода. Положението бе сериозно. Ван Хорн ни най-малко не се съмняваше, че ако този сандък бе паднал на земята по време на вчерашната буря, биха отишли по дяволите и „Еренджи“, и всичките осемдесет души, които бяха на борда. Сандъкът бе пълен с разни неща: динамитни патрони, кутии с избухливи капсули, оловни лостове, инструменти и многобройни кутии с патрони за пушки, револвери и пистолети. Ван Хорн сортира и подреди всичко това, взе един по-дълъг винт и с отвертката поправи закопчалката.

А през това време Джери налетя на ново приключение, съвсем не от приятните. Докато чакаше шкипера, той случайно забеляза дивото куче, което дръзко се бе изтегнало на палубата, на двайсетина крачки от дупката си между сандъците. Джери веднага се сниши на пода и започна да дебне. Успехът изглеждаше повече от сигурен, понеже дивото куче лежеше със затворени очи и като че спеше.

В същия момент помощникът, който отиваше към мястото, където между чувалите бе скрита бутилката, извика с явно пресипнал глас.

— Джери!

Джери сви уши, които по форма приличаха на големи горски орехи, вежливо замаха с опашка, но издаде намерението си, че иска да продължи следенето на врага. Като чу гласа на помощника, дивото куче отвори очи, хвърли поглед към Джери и се втурна към дупката си; като се озова там, то се обърна, проточи муцуната си, озъби се и заръмжа тържествуващо презрително.

След като се лиши от жертвата си поради непредпазливостта на помощника, Джери изтича назад към отвора да чака шкипера. Но Боркман, чиято глава се бе замъглила от честото надигане на бутилката, държеше на своето, както е свойствено това на пияните. Той повелително повика Джери още два пъти и двата пъти Джери любезно свиваше уши и размахваше опашка, но отказваше да се подчини. После той надвеси глава над прага към каютата и започна да чака шкипера.

Боркман си спомни първоначалното си намерение и продължи към мястото с бутилката, като не закъсня да я обърне с дъното нагоре. Но и втората му мисъл, колкото и да бе глупава, се бе запазила; известно време той стоя, олюлявайки се и бърборейки нещо, после си даде вид, че изучава свежия бриз, който надуваше платната на „Еренджи“ и навеждаше палубата, глупаво се помъчи да се представи пред кормчията, че бди като орел с мътните си от пиянство очи, и най-после с клатушкане тръгна към средата на кораба, към Джери.

Джери забеляза присъствието на Боркман едва когато той болно и жестоко го щипна по хълбока. Джери изджавка от болка и се обърна. Тогава помощникът започна същата игра, която правеше шкиперът: той стисна с ръка муцуната на Джери тъй силно, че зъбите му затракаха, и го разтърси, но това съвсем не беше любовното разтърсване на шкипера. Джери едва се държеше на краката си, зъбите му болезнено затракаха, а после Боркман съвсем грубо го хвърли върху хлъзгавия под на палубата.

Но Джери бе въплъщение на вежливостта с равните нему и с по-висшите. В края на краищата дори с по-долните, като например с дивото куче, той никога съзнателно не злоупотребяваше с предимствата, с които бе надарен. А с един висш двуног бял бог, като Боркман, бяха нужни по-голям контрол, сдържаност и обуздаване на примитивните инстинкти. Той не искаше да играе с помощника играта, която с такъв екстаз играеше с шкипера, понеже не обичаше помощника, макар че и той беше двуног бял бог.

И все пак Джери бе във висша степен любезен. Той се върна, като леко имитираше онази увлекателна възбудена атака, на която го бе научил шкиперът. Всъщност се преструваше, играеше роля, като се мъчеше да прави онова, което съвсем не му се щеше. Даваше си вид, че играе, и дори ръмжеше, но симулацията излизаше малко правдоподобна.

Той махаше с опашка добродушно и приятелски, ръмжеше страшно и дружелюбно, но помощникът с пиянска прозорливост долови разликата и неясно почувства преструвката, измамата. Джери шмекеруваше — от вежливост. Пияният Боркман различи шмекерията, но не оцени скритото зад нея добро чувство. И това го разсърди. Забравяйки, че сам той е животно, той не виждаше пред себе си нещо повече от едно животно, с което се мъчеше да поиграе приятелски, както шкиперът.

Войната стана неизбежна, но я обяви не Джери, а Боркман. Боркман усещаше непреодолимата нужда на звяра да наложи господството си над другия звяр — това четириного кученце. Джери почувства как ръката още по-силно притисна челюстите му и още по-грубо го захвърли надолу по палубата. А поради силното клатушкане палубата се бе превърнала в хлъзгава стръмнина.

Той се върна, като яростно забиваше нокти в палубата, която беше лоша опора за лапите му; той се върна, но вече не симулираше, че е разгневен, а се усещаше първият проблясък на истинска ярост. Той не съзнаваше това. Или по-точно бе под впечатлението, че играе същата игра, която играеше с шкипера. Накратко, той започна да се интересува от играта, макар и съвсем не така, както, когато играеше с шкипера.

Този път той бързо показа зъби с намерение да ги забие по-дълбоко в ръката, която го хващаше, но не успя; пак го уловиха и хвърлиха и той излетя по-далече и се удари по-зле, отколкото преди. Като пропълзя назад, той започна да се озлобява, макар и несъзнателно. Но като човек, макар и пиян, помощникът почувства промяната в поведението на Джери по-рано от самия Джери. И Боркман не само я почувства, но тя го отхвърли назад в първобитните времена и го накара да се бие, за да възтържествува над това куче… Така може би се е бил първобитният човек с първото опитомено куче, задигнато от вълчето леговище в скалите.

Наистина, родът на Джери водеше към тия далечни времена. Неговите далечни прадеди бяха ирландски вълкодави, а много преди това прадедите на вълкодавите са били вълци. Ръмженето на Джери звучеше сега другояче. Незабравимото и незаличимо минало стегна гласните му връзки. Зъбите му блестяха. Джери бе цял обхванат от страст и страстта го подтикваше да забие зъби дълбоко в ръката на човека. Той отскочи назад в тъмните жестоки дебри на първобитния свят със същата бързина, както бе направил това Боркман. И този път неговите зъби оставиха белег, като одраха нежната чувствителна кожа и месото от вътрешната страна на двете стави на дясната ръка на Боркман. Зъбите на Джери бодяха като игли и Боркман, хванал Джери за муцуната, го хвърли настрана с такава сила, че той за малко не се удари в ниските перила на „Еренджи“.

А Ван Хорн, свършил с нареждането и почистването на сандъка с избухливите вещества, се изкачи по стълбата, видя биещите се, спря се и започна да наблюдава тихомълком.

Но той гледаше назад в миналото и виждаше две безумни същества, хвърлили от себе си юздата на много поколения и върнали се в мрака на зараждащия се живот, когато проблясъкът на разума още не бе смекчил този живот с реактива на зрялата мисъл. В мозъка на Боркман се бяха пробудили същите далечни наследени инстинкти, които се бяха събудили и в мозъка на Джери. Двамата се бяха върнали назад в миналото. Всички усилия и постижения на десетки хиляди поколения се бяха изпарили и битката се водеше не между Джери и помощника, а между кучето-вълк и дивака. Никой от тях не виждаше Ван Хорн, който, без да излиза от дупката, стоеше така, че очите му бяха наравно с пода.

За Джери Боркман не беше вече бог, също както и той самият — Джери — не беше гладкият ирландски териер. Двамата бяха забравили милион години, които се бяха отпечатали в тяхната наследственост по-слабо от ония векове, които бяха минали преди този милион години. Джери не знаеше що е опиянение, но разбираше добре несправедливостта и сега бе обхванат от яростно негодувание. Боркман се приготви да отблъсне следващото нападение, но не улучи и Джери можа да го ухапе за двете ръце, преди да бъде отхвърлен настрана.

И всеки път Джери пак се връщаше. Като истински обитател на джунглите той с истеричен лай даваше израз на негодуванието си. Но той не скимтеше, нито веднъж не се отдръпна, не отбягна удара. Настъпваше направо, като се мъчеше да ухапе и да посреща удара със зъби. Най-после бе отхвърлен назад с такава сила, че се удари в перилата и Ван Хорн извика:

— Престани, Боркман! Остави кучето на мира!

Помощникът, който не подозираше, че го наблюдават, трепна от изненада и се обърна. Острият повелителен глас на Ван Хорн дойде през милионите години. Боркман се помъчи да изобрази на изкривеното си от гняв лице нелепа извинителна усмивка и едва успя да продума: „Ние само играехме…“, когато Джери се върна, хвърли се и заби зъби в ръката на неприятеля.

Боркман пак бе отхвърлен назад през милион години. Той се опита да ритне с крак Джери, но кучето одра глезена му. От болка и ярост помощникът забърбори нещо несвързано и като се наведе, удари силно Джери по главата и шията. Тъкмо в този момент Джери бе подскочил и от удара се превъртя във въздуха и падна на гърба си. Щом се изправи на нозе, той искаше да поднови нападението, но шкиперът го повика:

— Джери! Остави! Ела тук!

Голямо усилие му струваше да се подчини; козината на врата му настръхна, а устата му се повдигна над зъбите, когато минаваше покрай помощника. И за пръв път той изквича; това квичене бе предизвикано не от страх и не от болка, а от оскърбление и желание да продължи битката, но той се мъчеше да обуздае това желание по заповед на шкипера.

Шкиперът се изкачи на палубата, взе го на ръце и започна да го гали и да го успокоява, като мъмреше в същото време помощника.

— Засрами се, Боркман! Заслужаваш човек да те застреля или да ти откъсне главата. Кученце, малко кученце, току-що престанало да суче! Бих те нашибал хубавичко. Как пък го измисли! Кученце, мъничко кученце — кърмаче! Добре, че поне ръцете ти е раздрало. Надявам се да ти се зарази кръвта. А освен това си пиян. Слизай долу и да не си показал носа си на палубата, докато не изтрезнееш. Разбра ли?

А Джери, извършил далечно пътешествие във вековете, се мъчеше да възтържествува над тинестата бездна на доисторическите времена, опирайки се на любовта, която значително по-късно бе влязла в живота му и бе станала негова основа. Древният гняв утихваше, в гласа му се долавяха само слаби отзвуци — далечни тътнежи след преминалата буря и обзет от топлата вълна на чувството, Джери позна величието и справедливостта на своя шкипер. Шкиперът наистина бе бог: той действаше справедливо, той властваше над оня, другия — по-малкия — бог, който бягаше от неговия гняв.