Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Jerry Of The Islands, 1915 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Димитър Подвързачов, 1946 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Американска литература (САЩ и Канада)
- Линеен сюжет с отклонения
- Море
- Морска тематика
- Реализъм
- Четиво за тийнейджъри (юноши)
- Оценка
- 5,9 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джек Лондон
Заглавие: Джери Островитянина
Преводач: Димитър Подвързачов
Език, от който е преведено: английски
Издание: второ
Издател: ИК „Деметра“
Година на издаване: 1992
Тип: роман
Печатница: ДФ „Полиграф“, Перник
Излязла от печат: февруари 1992
Редактор: Цанко Лалев
Художник: Петър Добрев
Коректор: Жанет Генова
ISBN: 954-8103-01-X
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6483
История
- — Добавяне
Съпоставени текстове
Глава XIII
Както научи по-късно Джери, момчето се наричаше Ламаи и носеше кучето със себе си вкъщи. Не бе кой знае каква къщица дори в сравнение със сламените колиби на канибалите. На пръстения под, плътно набит с многогодишна кал, живееха бащата и майката на Ламаи с потомството си, което се състоеше от четиримата му по-малки братя и сестри. Тръстиковият покрив, който протичаше при силен дъжд, едвам се държеше. Стените още повече пропускаха дъжда. Къщицата на Лумаи, бащата на Ламаи, бе най-жалкото жилище в целия Сомо.
Лумаи, стопанинът на къщата и глава на семейството, за разлика от повечето малаитяни бе дебел. И навярно с тази дебелина се обясняваха неговото добродушие и леност. Но около този благ човек непрекъснато мърмореше жена му Ленеренго — най-свадливото същество в целия Сомо. Тя бе толкова мършава, колкото съпругът й бе шишкав. Езикът й бе толкова остър, колкото неговият сладкодумен. Кипящата й енергия бе противовес на неговата безкрайна леност и от рождение светът й се струваше пропит от горчивина, докато той усещаше само неговата сладост.
Момчето заобиколи къщата, погледна на минаване вътре, където баща му и майка му лежаха в срещуположните ъгли, непокрити с нищо, а по средата на пода, свити на кълбо като току-що родени кученца, спяха голите му братя и сестри. Около къщата, която всъщност силно напомняше бърлога, беше същински земен рай. Въздухът бе свеж, напоен от сладкото благоухание на диви ароматни растения и великолепни тропически цветя. Над главите три хлебни дървета преплитаха благородните си клони. Бананите бяха отрупани със зреещи плодове. А грамадните златисти вече узрели папаи висяха от тънкостеблени дървета, диаметърът на които не достигаше и една десета от растящите по тях плодове. Но най-възхитителни на Джери му се сториха шумоленето и плясъкът на невидимо ручейче, което си пробиваше път между мъхестите камъни, под прикритието на нежни и изящни папрати. Нито една царска оранжерия не можеше да се сравни с това диво богатство на залятата от слънцето тропическа флора.
Обезумял от ромона на водата, Джери трябваше да понесе прегръдките и милувките на момчето; то седна пред него с подвити крака и клатушкайки се назад-напред, проточи една странна, прилична на мъркане песничка. А Джери, ненадарен със слово, не можеше да му разправи за непоносимата си жажда.
После Ламаи здраво го върза с една плетена връв и махна вървите, които се бяха врязали в лапите му. От неправилното кръвообращение краката му бяха изтръпнали, а понеже не беше пил вода почти целия тропически ден и цялата нощ, той бе толкова отслабнал, че като се изправи, се олюля и падна. При всеки опит да стане се клатушкаше и падаше. Тогава Ламаи разбра или се досети. Той взе една кокосова паничка, прикрепена на края на бамбукова пръчка, натопи я между папратта и я поднесе на Джери, напълнена догоре със скъпоценната вода.
Отначало Джери пи, легнал на една страна; после заедно с влагата животът се вля в изгарящото му от жажда тяло и скоро той се изправи на крака, все още слаб и разтреперан, и разтворил широко лапи, продължи да лочи. Момчето весело чуруликаше, любувайки се на това зрелище, а Джери, почувствал достатъчно бодрост, заговори на своя красноречив кучешки език. Той извади муцуната си от паничката и с розовия си език, приличен на лента, лизна ръката на Ламаи. А Ламаи, във възторг от това, че се разбират един друг, поднесе пак паничката и Джери отново започна да пие.
Пи дълго, докато хлътналият му от жегата корем се наду като топка, а в промеждутъците в знак на благодарност лижеше черната ръка на Ламаи. Всичко вървеше добре и би продължило така, ако не се бе събудила майката на Ламаи. Като прекрачи през черните си рожби, тя нададе пронизителен вик и започна да се кара на първенеца си, че е довел в къщата още една излишна уста и с това й създава още повече грижи.
Последва караница, от която Джери не разбра нито дума, но схвана смисъла. Ламаи бе с него и за него. Майката на Ламаи бе против него. Тя пискливо изразяваше своето дълбоко убеждение, че нейният син е глупак и дори по-лошо, защото дори глупакът съжалява майка си, съсипана от труд. После тя започна да вика спящия Лумаи; той се събуди, мръсен и тлъст и забърбори галени думи на диалекта на Сомо, които обясняваха, че светът е прекрасен и че всички кученца и първенци са възхитителни създания, че сам той нито веднъж не е умирал от глад, а спокойствието и сънят са най-прекрасните неща, които някога е имал смъртният. Като потвърждение на това той се върна към съня, заби нос в бицепса на ръката си, която му служеше за възглавница, и захърка.
Но Ламаи, упорит като пън, злобно тупаше крак и знаейки прекрасно, че пътят за отстъпление е открит и че ще може да избяга, ако майка му се нахвърли върху него, продължаваше да защитава кучето. Свърши се с това, че като изрази с много думи какво нищожество е бащата на Ламаи, Ленеренго пак легна да спи.
Една идея поражда друга. Ламаи видя колко неутолима беше жаждата на Джери и това го наведе на мисълта, че може би Джери е не по-малко гладен. Като хвърли сухи клонки върху тлеещите въглени, останали в пепелта, той запали голям огън и дотъркаля камъни от близката купчина. Всички камъни бяха опушени, понеже неведнъж бяха служили за тази цел. После извади от водата на поточето една плетена торбичка и измъкна от нея тлъст горски гълъб, който бе уловил предната вечер с примка. Той зави гълъба в листа и като го загради с горещите камъни, го засипа отгоре с пръст.
Когато след известно време измъкна гълъба и свали овъглените листа, се разнесе такава апетитна миризма, че Джери наостри уши и ноздрите му затрепериха. Момчето разкъса на части птицата и започна пиршеството на Джери, което продължи дотогава, докато последното парченце месо не бе одрано от костта, а самите кости изгризани и изгълтани. И през всичкото време, докато траеше пиршеството, Ламаи му услужваше, мъркаше песенчицата си, гладеше го и го милваше.
Що се отнася до Джери, като утоли глада и жаждата си, той престана да отговаря тъй сърдечно на милувките. Бе само вежлив и в отговор на нежностите святкаше с очи, махаше с опашка и както обикновено извиваше цялото си тяло, но в това прозираше някакво безпокойство. Той постоянно се вслушваше в далечните звуци и много му се искаше да офейка. Това не остана незабелязано от момчето и преди да легне да спи, то уви около шията на Джери връв, като завърза другия й край за едно дърво.
Известно време Джери дърпаше връвта, а после отстъпи и заспа. Но не за дълго. Твърде много го измъчваше мисълта за шкипера. Той знаеше и в същото време не знаеше, че непоправимо, висше нещастие е постигнало шкипера. Отначало скимтеше тихичко и се зъбеше, а после заби острите си зъби в плетената връвчица и я дъвка дотогава, докато я скъса.
Като се освободи, Джери, подобно на гълъб, който се връща вкъщи, се втурна като стрела направо към брега и морето, по което бе плавал „Еренджи“ с шкипера. От Сомо почти всички се бяха разотишли, а останалите спяха сладък сън. Затова никой не попречи на Джери, докато той тичаше по извитите пътечки между многобройните къщи и покрай зловещото място на тотемична хералдика, където хора, издялани от цяло дърво, седяха в разтворената паст на акули. От времето на основателя си Сомо племето почиташе бога-акула и другите океански божества, също както и боговете на горите, блатата и планините.
Като кривна надясно, Джери мина кораловата стена и слезе на брега. Но „Еренджи“ не се виждаше върху гладката повърхност на лагуната. Навред се търкаляха остатъци от пиршеството и Джери подуши дима на угасващите огньове и миризмата на печено месо. Мнозина от пируващите не бяха се потрудили да се върнат вкъщи, а се бяха изтегнали по пясъка и спяха под лъчите на утринното слънце; мъже, жени, деца и цели семейства лежаха там, където ги бе настигнал сънят.
Джери пристъпи до самия край на водата и седна, като потопи предните си лапи в нея. Сърцето му се късаше от тъга по шкипера. Той вдигна муцуна към небето и горчиво зави, както вият всички кучета оттогава, откакто са дошли от дивите гори при огньовете на хората.
Тук го намери Ламаи, притисна го към гърдите си, за да утеши с ласки скръбта му, и го върна в сламената хижа до поточето. Той му предложи вода, но Джери не можеше да пие повече. Предложи му любовта си, но Джери не можеше да забрави мъчителната тъга по шкипера. Най-после, раздразнено от упорството на кучето, момчето забрави любовта си, удари Джери по главата и го върза така, както твърде малко бели връзват кучетата си. Ламаи бе особен род гений. Той никога не бе виждал да връзват така кучета, но сега, в момент на нужда, сам бе изнамерил начин да върже кучето с пръчка. Пръчката бе от бамбук, дълга около четири фута. Той завърза единия край за самата шия на Джери, а другия — за дървото. Джери можеше да стигне само пръчката, а сухият бамбук може да устои на зъбите на всяко куче.