Джек Лондон
Джери Островитянина (13)

Глава XII

Джери никога не узна какво бе станало на борда на „Еренджи“. Той знаеше само, че корабът е унищожен, защото видя как стана това. Момчето, което го бе ударило с веслото, здраво върза лапите му, хвърли го на брега и го забрави, увлечено от ограбването на „Еренджи“.

С високи викове и песни красивата яхта от тиково дърво бе изтеглена от дългите лодки на брега точно на онова място, където в подножието на кораловите стени лежеше Джери. Огньове пламтяха на брега; на борда запалиха фенерите и сред велико ликуване „Еренджи“ бе разграбен. На брега свалиха всичко, което можеше да се вземе — от парчетата желязо, които служеха за баласт, до въжетата и платната. Тази нощ в Сомо не заспа нито един човек. Дори най-дребните деца се навъртаха около огньовете или сити до гуша се валяха в пясъка. В два часа през нощта по заповед на Башти скелетът на кораба бе запален. И Джери, измъчван от жажда, вече без сили да квичи, безпомощно лежеше с вързани крака и видя как огън и дим обхванаха плаващия свят, който тъй неотдавна той бе познал.

На светлината на горящия кораб старият Башти раздели плячката. Никой не бе забравен. Дори жалките роби, бивши горски жители, които през цялото време на робството си бяха треперили от страх да не бъдат изядени, получиха по една глинена лула и по няколко пакета тютюн. По-голямата част от стоката, която не подлежеше на делене, Башти изпрати в голямата си сламена къща. Всичко останало от кораба бе складирано в няколко подслона за лодки. А в дяволските домове шаманите се заловиха за сатанинска работа: започнаха да сушат многобройните глави над тлеещите огньове; а главите бяха много, защото на борда на „Еренджи“ освен корабния екипаж имаше дузина работници от Ноол и няколко момчета от Малу, които Ван Хорн още не бе завел в родината им.

Не всички обаче бяха избити. Башти категорично забрани поголовното избиване. Но се ръководеше не от хуманност, а от тънка сметка. Всички бяха обречени, но Башти никога не бе виждал лед, не знаеше за съществуването му и не бе запознат с хладилниците. Той знаеше само един начин за запазване на месото — да го пази живо. И пленниците бяха сложени в най-големия подслон за лодки, където се помещаваше домът на мъжете и където под заплахата от мъчителна смърт не смееше да влезе нито една жена.

Вързани като кокошки или свине, те бяха оставени върху отъпкания пръстен под, под който на незначителна дълбочина лежаха погребани най-древните вождове, а над главите им висяха останки от предшествениците на Башти, включително на баща му, увити в сламени рогозки.

От лазарета докараха тук и мършавото малко момиче, защото бе определено за изяждане, а табуто не се простираше върху осъдените за готварския котел. Хвърлиха я вързана на пода между чернокожите, които някога така й се смееха и я дразнеха, като я уверяваха, че Ван Хорн я угоява за котела.

Тук донесоха и Джери и го хвърлиха на пода. Агно, главният жрец, го видя на брега и въпреки протестите на момчето, което го искаше като своя плячка, заповяда да го занесат при подслона. Докато минаваха покрай огньовете на пиршеството, той подуши и разбра какви бяха гозбите. И колкото и ново да бе за него това откритие, той настръхна, заръмжа и се помъчи да се освободи. А когато го хвърлиха на пода, пак настръхна и заръмжа срещу другарите си по нещастие, без да разбере, че и те са изпаднали в беда. Тъй като бе научен да гледа на негрите като на вечни врагове, той и сега смяташе, че те са виновни за нещастието, което бе постигнало „Еренджи“ и шкипера.

Защото Джери бе само куче, с кучешки, ограничен ум, а при това и много млад. Но той не ръмжа дълго срещу пленниците. Смътен инстинкт му подсказа, че и те са нещастни. Някои бяха тежко ранени и през цялото време охкаха и пъшкаха. Без да разбира това, Джери все пак долови, че тяхното положение е също тъй тежко, както и неговото… А той наистина беше зле. Лежеше на една страна с вървите, врязани в нежното му тяло, които забавяха кръвообращението, жаден, с пресъхнал език и гърло в страхотната жега.

Страшно място бе този подслон за лодки, изпълнен със стонове и въздишки. Трупове имаше под пода, горе, във въздушни гробове имаше други трупове, а на пода седяха създания, обречени в скоро време да последват съдбата им. Дълги черни лодки с остри носове, напомнящи хищни чудовища с грамадни човки, неясно се очертаваха на светлината на тлеещия огън, до който седеше един старец от племето сомо, зает с безкрайната си работа — да държи над дима главата на един от диваците. Изсъхнал, сляп и мършав, той бъбреше и се кривеше като голяма маймуна, като от време на време обръщаше на всички страни главата, окачена над лютия дим, и хвърляше гнила ситна слама в тлеещия огън.

При редките припламвания на мъждукащата светлина през тъмните напречни греди се виждаше гънката на покрива, покрит с рогозка от кокосови влакна. Някога тези влакна са били два цвята — черен и бял, но от дима бяха станали почти мръсно кафяви. От напречните греди на дълги усукани върви висяха главите на враговете, уловени по време на сблъсквания в джунглите и морски нападения. Цялото помещение лъхаше на разложение и смърт, а и слабоумният старец, почти парализиран, опушващ в дима символа на смъртта, бе на прага на гроба.

На разсъмване няколко десетки чернокожи с викове довлякоха една от големите военни лодки. С ръце и крака те разчистиха място за лодката, като разбутваха и хвърляха настрани вързаните пленници. Не бяха внимателни с месото, дарено им от благосклонната съдба и мъдростта на Башти.

После насядаха в кръга, като смучеха глинените си лули, бъбреха и се смееха със странен тънък фалцет, повтаряйки събитията от миналия ден и нощта. От време на време ту един, ту друг се изтягаше и тутакси заспиваше, без да се завива, защото от рождение те бяха свикнали да спят голи дори под палещите лъчи на слънцето.

Когато започна да се разсъмва, не спяха само тежко ранените или твърде здраво вързаните, както и грохналият старик, който все пак беше по-млад от Башти. Когато момчето, което бе ударило Джери с веслото и предявяваше правата си върху него, се промъкна в подслона, старецът не го усети. И не го видя, защото беше сляп. Той продължаваше, безумно хихикайки и бърборейки нещо, да обръща главата, която се опушваше, и да хвърля слама в тлеещия огън. Никой не бе длъжен да върши тази работа нощем, дори той, който не бе способен за нищо друго. Но възбудата, която цареше след завземането на „Еренджи“, се бе предала и на неговия повреден мозък: смътно припомняйки си предишната сила и тържествуващия живот, той вземаше участие в триумфа на Сомо, като се залови да опушва една глава, което бе символ на този триумф.

Но дванайсетгодишното момче, което се промъкна вътре, предпазливо крачеше през заспалите и си пробиваше път сред пленниците със замряло от страх сърце. То знаеше какво табу нарушава. Не бе пораснало дори толкова, че да има правото да напуска сламения покрив на баща си и да спи с юношите в помещението за лодките, да не говорим за помещението, където спяха младите ергени. И сега, промъкнало се в свещената обител на напълно зрелите и признати за възрастни мъже на Сомо, то знаеше, че рискува живота си, с всичките му неясно предусещани тайни и стремежи.

Но то искаше на всяка цена да вземе Джери и го взе. Само мършавото момиче, предназначено за готварския котел, облещило от ужас очи, видя как момчето улови Джери за вързаните лапи и го изнесе от този склад за живо месо. Героичното смело сърчице на Джери би го накарало да заръмжи при тези груби обноски, ако не бе толкова изтощен: от пресъхналото му гърло не излезе нито звук. В някакъв полукошмар, жалък, безпомощен, почти без съзнание, той смътно усещаше, сякаш между две страшни съновидения, че го отвличат с главата надолу от мястото, където мирише на смърт, че го пренасят през утихналото село и че го носят нагоре по пътечката, засенена от високи клонести дървета, които лениво шумяха под първото дихание на утринния ветрец.