Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jerry Of The Islands, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
debora (2020)
Допълнителна корекция
Karel (2020)

Издание:

Автор: Джек Лондон

Заглавие: Джери Островитянина

Преводач: Димитър Подвързачов

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: ИК „Деметра“

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: ДФ „Полиграф“, Перник

Излязла от печат: февруари 1992

Редактор: Цанко Лалев

Художник: Петър Добрев

Коректор: Жанет Генова

ISBN: 954-8103-01-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6483

История

  1. — Добавяне

Съпоставени текстове

Глава XIX

Ако Башти бе изпратил жените два дни по-рано от определения срок или дори един ден, Наласу щеше да встъпи в чистилището на брачния живот, от което така много се боеше. Но Башти удържа думата си, а на третия ден бе твърде много погълнат от по-важна работа, за да изпраща Бубу и Нену при слепия старец, който ги чакаше със страх. На сутринта на третия ден по всички върхове на брега на Малаита срещу вятъра се появиха сигнални стълбове дим. Те носеха вести: военен кораб се бе появил на брега; голям военен кораб влиза в кораловата лагуна при Ланга-Ланга. Мълвата растеше. Военният кораб не бил спрял в Ланга-Ланга. Не бил спрял и в Бину. Отива към Сомо.

Наласу не можеше да види тези съобщения, начертани с дим във въздуха. Неговата къща бе отдалечена и никой не дойде да съобщи на стареца. Той получи първото предупреждение, когато чу пронизителните гласове на жените, плача на децата и писъка на кърмачетата от главната пътека, която водеше от селото към планинската граница на Сомо. В тези звуци той прочете само панически страх и извади заключение, че населението на селото бяга в планинските укрепления.

Той повика Джери и му заповяда да отиде на разузнаване към голямата смокиня, където пътеката на Наласу се пресичаше с голямата пътека. Там той трябваше да наблюдава, а после да се върне за отчет. Джери седна под смокинята и започна да наблюдава бягството на целия Сомо. Мъже, жени и деца, юноши и старци, майки с кърмачета и беловласи мъже с пръчки и тояги бързо минаваха, обзети от голяма тревога. Селските кучета, озъбени и изплашени не по-малко от хората, с вой бягаха подир тях. И Джери за малко не се зарази от общия ужас. Той чувстваше желание да се присъедини към бегълците, които се спасяваха от някаква неизвестна катастрофа, която приближаваше и будеше у него инстинктивен страх от смъртта. Но над този импулс взе връх чувството за дълг към слепеца, който го бе хранил и галил цели шест месеца.

Като се върна при Наласу, Джери седна между коленете му и заразказва. Той не можеше да брои повече от пет. Знаеше, че бегълците са много повече, затова отбеляза петима мъже и повече, пет жени и повече, пет деца и повече, пет кучета и повече, дори свинете не забрави пет свине и повече. Наласу по слух определи, че бегълците са много пъти повече от пет и попита за имената им. Джери знаеше имената на Башти, Агно, Ламаи и Лумаи. Естествено, Джери не произнасяше тези имена така, както те звучаха наистина, а чрез сумтене и хъркане, използвайки онези кратки звуци, на които го беше научил Наласу.

Наласу започна да изброява други имена, които Джери знаеше по слух, но сам не можеше да произнесе. Той отговаряше повечето утвърдително, като навеждаше глава и в същото време вдигаше дясната си лапа. Като изслушваше някои имена, той продължаваше да стои неподвижно — знак, че не ги знае. А ако не бе видял хората, чиито имена знаеше, отговаряше отрицателно, като вдигаше лявата си лапа.

И понеже знаеше, че наближава нещо ужасно, много по-ужасно от нападение на съседните приморски племена, което населението на Сомо лесно би могло да отблъсне под защитата на своите стени, Наласу се досети каква е работата: можеше да бъде само военен кораб, дошъл да ги накаже. Въпреки шестдесетте си години Наласу нито веднъж не бе виждал бомбардировка на село. Той бе чул неясна мълва за обстрелване с топове на други села, но нямаше никаква представа за това, а мислеше само, че куршумите са по-големи и хвърчат по-надалеч от снайдеровските.

Но преди смъртта му бе съдено да се запознае с топовното обстрелване. Башти, който отдавна чакаше крайцера, който трябваше да отмъсти за унищожаването на „Еренджи“ и за отрязването на главите на двамата бели, успя да предвиди предстоящите загуби и сега даде заповед на народа си да бяга в планините. Най-отпред вървяха дванайсет млади хора, които носеха увитите в рогозки глави. Последните закъснели бегълци вече се присъединяваха към края на колоната, когато Наласу, с лък и осемдесетте стрели в ръка, направи първата крачка, за да ги последва. Джери тръгна след него. В този момент въздухът над главите им бе разсечен от ужасен гръм.

Наласу изведнъж седна. Това беше първата граната, която чуваше, и тя му се видя хиляди пъти по-ужасна, отколкото си бе представял. Гърмежът бе оглушителен, раздираше небето, сякаш някакво могъщо божество разкъсваше с ръце космическата тъкан. Сякаш някой раздираше сгънати на куп платна — широки като земята и необятни като небето.

Наласу не само приседна до вратата на къщата си, но и мушна глава между коленете си и я прикри с ръце. И Джери, който никога не бе чувал бомбардировка, не можеше да си обясни това, което ставаше, и бе обхванат от ужас… За него това бе естествена катастрофа от рода на тази, която бе постигнала „Еренджи“, когато корабът се бе накривил под ревящия вятър. Но верен на своята природа, той не седна на земята под пищенето на първия снаряд. Напротив, настръхна и заплашително се озъби, готов да посрещне онова невидимо същество, което идваше срещу него.

Наласу се сниши съвсем до земята, когато снарядът се пръсна далеч, а Джери пак се озъби и наежи козината си. Същото се повтаряше при всеки нов снаряд. Те пищяха вече не така силно, но се пръскаха в джунглите все по близо и по-близо. И Наласу, мъжествено прекарал целия си дълъг живот сред познатите опасности, бе обречен да умре като страхливец, обзет от ужас пред онова невидимо същество — химическия процес, който изпращаше снаряда на белите хора. С приближаването на избухванията той губеше последното си самообладание. Паническият му страх бе толкова голям, че бе готов да захапе вените си или да започне да вие. С безумен вопъл той скочи на крака и се втурна в къщата, сякаш сламеният покрив на жилището му наистина би могъл да защити главата му от изстрелите. Блъсна се във вратата и като описа полукръг, падна на средата на пода, а следващият снаряд го улучи точно в главата.

Джери тъкмо бе стигнал до прага, когато снарядът се пръсна. Къщата се разлетя на части, а с тях и Наласу. Джери, който стоеше на прага, бе подхванат от въздушната вълна и изхвърлен двадесет крачки встрани. И в същия момент нещо се строполи отгоре му. Сякаш беше земетресение, вълна от прилива, изригване на вулкан, небесен гръм и огнена мълния. И той изгуби съзнание.

Нямаше представа колко време бе лежал. Минаха няколко минути, преди краката му да затреперят конвулсивно, а когато, замаян и олюляващ се, стана на крака, изминалото време сякаш се бе изличило от паметта му. За времето той изобщо не мислеше. В съзнанието му се мярна само, че преди миг му бе нанесен страшен удар, несравнимо по-силен от удар с тояга.

Гърлото и белите му дробове бяха изпълнени с лютив, задушлив барутен дим, ноздрите му — натъпкани с пръст и прах. Той отчаяно кихаше и пухтеше, мяташе се, падаше на земята като пиян, пак подскачаше, клатеше се на задните си лапи; най-после отпусна глава и започна да трие нос с предните си лапи, след което зарови муцуна в земята. Той мислеше само как да премахне парливата болка в устата и гърлото си, да махне от гърдите си задуха.

По някакво чудо разпръсналите се парчета от снаряда не го бяха засегнали, а благодарение на здравото си сърце той не умря от въздушната вълна при взрива. Едва след пет минути бясна борба, през които той се държеше като току-що заклана кокошка, животът отново му се видя сносен. Задухът и болките започнаха да преминават и макар че той още се чувстваше слаб и му се виеше свят, все пак заситни към къщата на Наласу. Но там нямаше нито къща, нито Наласу — всичко бе изравнено със земята.

Снарядите продължаваха да пищят и да се пръскат ту по-близо, ту по-далеч, докато Джери се мъчеше да разбере станалото. Без съмнение, и къщата, и Наласу бяха изчезнали. Върху тях се бе спуснало последното нищо. Сякаш целият непосредствено близък свят бе обречен на унищожение. Животът сякаш бе останал още само там, сред високите хълмове и в далечните джунгли, където вече бе избягало племето сомо. Джери бе верен на господаря си, комуто толкова дълго се бе подчинявал, макар че беше чернокож. Наласу го хранеше и Джери бе искрено привързан към него. Но този господар бе престанал да съществува.

Джери започна да се отдалечава, но се отдалечаваше, без да бърза. Отначало всеки път, когато чуеше съскането на снаряда във въздуха или избухването му в храстите, той ръмжеше. Но след известно време, макар че снарядите все още му действаха неприятно, той престана да ръмжи и да се зъби, а козината на шията му престана да настръхва.

Като изгуби онова, което съществуваше някога, но вече го нямаше, той не започна да квичи и да бяга като горско куче, а с отмерен тръс и достойнство тръгна по пътечката. Главната пътека, на която изскочи, беше безлюдна. Последните бегълци я бяха напуснали отдавна. Пътеката, която обикновено от сутрин до вечер бе така оживена, пътеката, която Джери съвсем неотдавна бе видял задръстена от народ, сега беше безлюдна и с това му напомняше за краткотрайността на всички неща в смъртния свят. Затова Джери не седна под смокинята, а затича да догони колоната на бягащото племе.

С обонянието си той четеше историята на бягството и само веднъж попадна на една страшна картина. Беше цяла група, унищожена от снаряд: петдесетгодишен мъж с патерица — кракът му бе отхапан от акула още когато е бил дете; една мъртва жена, на чиито гърди беше умряло едно кърмаче, а друго тригодишно мъртво дете я държеше за ръка; до тях имаше две умрели големи, тлъсти свине, които жената бе искала да откара на безопасно място.

И носът на Джери му разказа как потокът на бегълците се бе раздвоил, бе заобиколил това място и пак се бе слял. Джери срещаше следите от бягството: полуизгризано стъбло от захарна тръстика, хвърлено от някое дете; глинена лула с пречупен къс край; перо паднало от прическата на някой юноша; паничка с печено месо и сладки картофи, грижливо сложена край пътечката от някоя жена, уморила се да я мъкне със себе си.

В това време обстрелването престана. Скоро Джери чу пушечна стрелба: десантът разстрелваше домашните свине по улиците на Сомо. Но Джери не чуваше как падаха кокосовите палми и не можа да се върне, за да види опустошенията, причинени от секирите.

Защото точно в този момент с Джери се случи нещо странно, необяснено още от никой световен мислител. В неговия кучешки мозък се събуди свободата на волята, която за всички философи-метафизици е била постулат на божеството и е водила за носа всички философи-детерминисти, макар да са заявявали определено, че свободата на волята е чиста илюзия. Как и защо направи това, Джери можеше да обясни толкова, колкото някой философ можеше да обясни защо е решил да закуси каша с каймак, а не две рохки яйца.

И Джери, подчинявайки се на мировия импулс, избра не онова, което е лесно и обикновено, а точно обратното: онова, което изглеждаше трудно и необикновено. И понеже е по-лесно да понасяме известното, отколкото да се стремим към неизвестното, а нещастието и страхът ни карат да бягаме от самотата, най-лесно би било за Джери да последва племето сомо в неговите укрепления. Вместо това обаче Джери кривна от пътя на отстъпващите и тръгна на север, към границите на Сомо, а след това продължи все по-нататък на север, към страната на незнайното.

Ако Наласу не бе преминал в абсолютното небитие, Джери щеше да остане. Това е истина и като се разглежда неговата постъпка, може да се предположи именно такъв ход на мислите. Но Джери не мислеше нито за това, нито за нещо друго: той действаше импулсивно. Той можеше да преброи пет предмета и да ги назове, но бе съвършено неспособен да осъзнае, че би останал в Сомо, ако не бе умрял Наласу. Той напускаше Сомо, защото Наласу бе мъртъв, а ужасното обстрелване остана в миналото, докато настоящето бе живо. Той безшумно се промъкваше по пътечките на дивите горски жители и напрегнато душеше спотаилата се смърт, която, както му бе известно, броди по тези пътеки. При всеки шум в джунглата той напрегнато наостряше уши и впиваше очи в гъсталака, като се мъчеше да си изясни причината.

Колумб, отдал се изцяло на неизвестното, не е бил по-смел от Джери, който предприе риска да влезе в мрака на джунглите на черната Малаита. И тази чудна постъпка, тази велика проява на свободата на волята той извърши също както хората извършват своите странствания по Земята, водени от неудържимия порив на фантазията.

Джери не видя повече Сомо, но Башти се върна с племето си същия ден усмихнат и с кикот определи нищожните загуби. От обстрелването бяха пострадали само няколко сламени къщи. Бяха отсечени съвсем малко кокосови палми. А избитите свине изпратиха на трапезата, за да не се развалят. Един снаряд бе пробил дупка в стената на брега. Башти заповяда да я разширят за плазовете на лодките и да я укрепят отстрани с коралови камъни, както и да построят още един подслон за лодките. Неприятно му стана само заради смъртта на Наласу и изчезването на Джери — пропаднали бяха двата обекта за примитивни експерименти в областта на наследствеността.