Лорън Уайзбъргър
Да имаш съпруг знаменитост (9)

9
Със „самунче във фурната“ и с питие в ръката

Уолтър Олтър подпря муцуна върху глезена на Брук и въздъхна доволно.

— Удобно е, нали? — попита го тя и той примигна. Когато му подаде едра пуканка, той я подуши, а после внимателно я издърпа с уста от пръстите й.

Беше й толкова хубаво да лежи свита на кълбо на дивана, в очакване на завръщането на Джулиан и на шанса наистина да прекарат известно време заедно, но умът й непрекъснато се връщаше към Кайли. Макар че бяха поддържали редовно връзка през лятото, Брук беше шокирана, когато за пръв път видя пациентката си в началото на учебната година. Оказа се, че Хедър е имала право: Кайли беше отслабнала твърде много, достатъчно, че на Брук да й секне дъхът, когато момичето най-напред влезе в кабинета й. Незабавно бяха провели дълъг разговор за избора на здравословни храни и опасните смазващи диети — разговори, които бяха продължили през последните няколко седмици — и Брук започваше да се надява, че постига напредък.

Мобилният й телефон избръмча и рязко я върна в действителността. Беше текстово съобщение от Джулиан, което гласеше, че е на двайсет минути път от вкъщи. Тя се втурна в банята, като смъкваше дрехите си тичешком, решена поне да отмие натрапчивия мирис на почистващ препарат от косата и ръцете си след един особено силен, леко преминаващ в обсесивно-натрапчивия регистър пристъп на решителност да почисти къщата. Току-що беше застанала под водата, когато чу Уолтър да лае възторжено, което можеше да означава само едно.

— Джулиан? Излизам след две минути! — провикна се тя напразно, знаейки от опит, че той няма да чуе нищо от дневната.

Миг по-късно усети нахлуването на студен въздух още преди да види отварянето на вратата. Джулиан се материализира от парата почти веднага и въпреки факта, че я беше виждал гола хиляди и хиляди пъти преди, Брук изпита силно, почти отчаяно желание да се покрие. Прозрачната найлонова завеса я караше да се чувства толкова изложена на показ, сякаш вземаше душ насред Юниън Скуеър.

— Здрасти, Рук — каза Джулиан, като повиши глас, за да може тя да го чуе над шума на течащата вода и неистовия лай на Уолтър.

Тя първо му обърна гръб, а после се упрекна, че се държи толкова нелепо.

— Привет — каза тя. — Почти приключих. Защо не ме изчакаш… ъъ, защо не си вземеш една кока-кола, а аз идвам веднага.

Той замълча за миг, преди да се съгласи, и Брук знаеше, че вероятно се е обидил. Тя отново си напомни, че й е напълно позволено да изпитва собствени чувства и че не беше нужно да се извинява за тях или да дава обяснения.

— Съжалявам — извика тя, като стоеше с гръб към вратата, макар да усещаше, че Джулиан вече е излязъл. Не се извинявай! Тя отново се смъмри.

Изплакна се колкото може по-бързо и се подсуши с кърпата още по-бързо. За щастие, Джулиан не беше в спалнята и Брук крадешком, сякаш в дома им имаше гости, които можеха случайно да влязат всеки момент — намъкна джинси и тениска с дълъг ръкав. Нямаше избор, освен набързо да среше мократа си коса и да я прибере в конска опашка. Хвърли поглед в огледалото и изпита надежда, че зачервеното й негримирано лице ще се стори на Джулиан сияещо от здраве и щастие, макар да подозираше, че няма такава вероятност. Едва когато влезе в дневната и видя съпруга си, разположил се на канапето, зачетен в рубриката за недвижими имоти на последния неделен брой на „Таймс“, с Уолтър до него, вълнението я завладя.

— Добре дошъл у дома — каза тя, като се надяваше, че не звучи толкова неискрено, колкото й се струваше. Седна до него на дивана. Той я погледна, усмихна се и я прегърна, както й стори, доста хладно.

— Хей, бейби. Толкова съм щастлив, че съм си у дома, че направо не можеш да си представиш. Ако никога повече не видя хотелска стая…

След като си тръгна насред партито за рождения ден на баща й, Джулиан се беше прибрал у дома за две нощи в края на септември, едната, от които прекара в студиото. Беше заминал да представи новия албум, потегляйки на път за още три седмици, и макар че и двамата се бяха старали да поддържат връзка чрез имейл, скайп и телефонни разговори, разстоянието започваше да изглежда непреодолимо.

— Намираш ли нещо хубаво? — попита тя, като седна до него на дивана. Искаше й се да го целуне, но не можеше да превъзмогне витаещата неловкост.

Той посочи обява, озаглавена „Луксозен мезонет в Трайбека“. Тя гордо изтъкваше наличието на три спални, две бани, домашен кабинет, обща веранда на покрива, портиер на пълно работно време и данъчна отстъпка за „Най-добрата в центъра“ цена от 2,6 милиона долара.

— Погледни това. Цените падат като луди.

Брук се опита да определи дали той се шегува, или не. Подобно на всяка нюйоркска двойка, те често участваха в провеждани в неделните сутрини снобарски обиколки на жилища по обяви, които автоматично отпадаха от обхвата на цени, които можеха да си позволят, и се питаха на глас какво ли би било наистина да ги притежават. Но нещо в сегашния случай й се струваше различно.

— Да, абсолютно изгодно. Може би трябва да купим две и да ги съединим. Може би три — засмя се тя.

— Сериозно, Брук, два милиона и шестстотин хиляди долара е много разумна цена за апартамент с три спални и с денонощен портиер в Трайбека.

Тя се втренчи в човека, който седеше до нея, и се запита къде, да му се не види, беше изчезнал съпругът й. Това същият човек ли беше, който десет месеца по-рано се беше борил ожесточено да преподпише договора за наем на апартамента на Таймс Скуеър, който и двамата ненавиждаха, защото не искаше да похарчи допълнителните хиляда долара, които щеше да струва наемането на превоз, за да изнесат мебелите си?

— Знаеш ли, Рук — каза той, като продължаваше да говори въпреки факта, че тя не беше казала нищо. — Знам, че сигурно ти се струва нереално, когато се замислиш истински за това, но можем да си позволим подобно жилище. Предвид всички парични постъпления, които започваме да получаваме, лесно можем да свалим двайсет процента. А с всички платени изпълнения, за които имам ангажименти, плюс процента от печалбите за записите, ще е повече от възможно да се справяме с плащането на месечните сметки.

Тя отново не знаеше какво да каже.

— Няма ли страшно да ти хареса да живееш на такова място? — попита той, като посочи снимка на ултрамодерен мезонет с тавани с оголени тръби и цялостно излъчване на индустриален шик. — Адски възхитително е.

Всяка фибра от тялото й искаше да изкрещи: „не“. Не, не искаше да живее в префасониран склад. Не, не искаше да живее в отдалечената, супер модна Трайбека с нейните галерии от световна класа и тузарски ресторанти и нито едно капанче, откъдето да си купиш кафе или прост хамбургер. Не, ако имаше два милиона долара, които да похарчи за апартамент, категорично, безспорно нямаше да избере това. Почти й се струваше, че води този разговор с напълно непознат човек, като се има предвид колко пъти си бяха мечтали заедно да притежават градска къща в Бруклин или, ако това беше непостижимо — а то винаги беше, — то тогава може би цял етаж в градска къща на тиха улица с дървета от двете страни, може би с малка градинка отзад и многобройни великолепни корнизи. Нещо топло и уютно, за предпочитане от преди войната, с високи тавани, с очарование и характер. Дом за семейство в истински квартал с книжарници, които не принадлежат към някоя голяма верига, сладурски кафенета и няколко добри, но евтини ресторанти, на които да бъдат редовни посетители. Тъкмо обратното, всъщност, на онзи стоманено студен мезонет в Трайбека на снимката. Тя не се сдържа и се запита кога идеалът на Джулиан се беше променил така драстично и по-важно: защо.

— Лио току-що се премести в нова сграда на Дуейн стрийт със сауна на верандата на покрива — продължи Джулиан. — Каза, че в целия си живот не е виждал толкова много привлекателни хора на едно място. И се храни в съседния ресторант „Нобу“, кажи-речи три пъти седмично. Можеш ли да си представиш?

— Искаш ли кафе? — изтърси тя, отчаяно изпълнена с желание да смени темата. Всяка произнесена от него дума я разстройваше все повече.

Той бързо вдигна очи към нея и сякаш започна да изучава лицето й.

— Добре ли си?

Тя му обърна гръб и се запъти към кухнята, където сипа голяма лъжица кафе в кафе машината.

— Добре съм — провикна се.

Интернет телефонът на Джулиан издаваше свистящи звуци, докато той изпращаше есемеси или мигновени съобщения от съседната стая. Завладяна от необяснима тъга, Брук се облегна на плота и загледа как кафето капе в каната, малко по малко. Приготви чашите им както винаги. Джулиан пое кафето, но не вдигна поглед от телефона си.

— Хей! — каза тя, неуспешно опитвайки се да прикрие раздразнението си.

— Извинявай, само едно текстово съобщение от Лио. Помоли ме да му се обадя веднага.

— Непременно… — Знаеше, че с тона си е дала да се разбере, че има предвид точно обратното.

Джулиан я погледна с присвити очи и, за пръв път от пристигането си, пъхна телефона в джоба си.

— Не. Сега съм тук. Лио може да почака. Искам да поговорим.

За миг той направи пауза, сякаш я чакаше да каже нещо. Струваше й се като странен ретроспективен спомен за времето, когато най-напред започнаха да излизат заедно, макар че тя изобщо не помнеше да е изпитвала такава неловкост, или дистанцираност преди, дори и в началото, когато бяха почти непознати.

— Цялата съм слух — каза тя: отчаяно й се искаше той да я сграбчи в мечешка прегръдка, да заяви безсмъртната си любов към нея и да обещае тържествено, че животът незабавно ще се върне в нормалното си русло. Отново ще стане скучен, беден и предсказуем. Отново щастлив. И макар че това не беше вероятно — а тя всъщност и без друго не искаше това, тъй като то щеше да означава края на кариерата на Джулиан — щеше да е невероятно доволна той да започне истински разговор за предизвикателствата, пред които бяха изправени, и за стратегията за справяне с тях.

— Ела тук, Рук — каза той толкова нежно, че сърцето й се изпълни с вълнение.

О, слава богу. Той беше наясно, той също чувстваше напрежението от това, че рядко се виждаха, и искаше да си изясни как да поправи нещата. Брук почувства искрица надежда.

— Кажи ми какво си мислиш — промълви тя тихо, с надеждата, че звучи откровено и отзивчиво. — Тези няколко седмици бяха тежки, нали?

— Да — съгласи се Джулиан. В очите си имаше онова познато изражение. — И именно затова смятам, че заслужаваме ваканция.

— Ваканция ли?

— Да заминем за Италия! От цяла вечност си говорим да отидем там, а октомври е идеалното време от годината. Мисля, че мога да си взема шест-седем свободни дни. Просто трябва да се върна преди шоуто „Днес“. Ще посетим Рим, Флоренция, Венеция… ще се повозим на гондола и ще се тъпчем до пръсване със спагети и вино. Само ти и аз. Какво ще кажеш?

— Звучи великолепно — каза тя, преди да си спомни, че бебето на Ранди и Мишел трябва да се роди другия месец.

— Знам колко много обичаш пушени меса и сирена. — Той подкачи Брук и я смушка. — Осолени меса и големи парчета пармезан, колкото ти душа иска.

— Джулиан…

— Ако ще го правим, по-добре просто да се захващаме. Мисля, че трябва да летим в първа класа. Бели покривки за маса, реки от шампанско, разтегателни седалки. Истински да се поглезим.

— Звучи невероятно.

— Тогава защо ме гледаш така? — Той смъкна плетената си шапка и прокара пръсти през косата си.

— Защото вече не са ми останали никакви дни от отпуската и се пада точно в средата на семестъра за момичетата от „Хънтли“. Мислиш ли, че можем вместо това да отидем за Коледа? Ако тръгнем на двайсет и трети, ще имаме почти…

Джулиан пусна ръката й и се стовари обратно на дивана, като изпусна шумно и раздразнено дъха си.

— Нямам представа какво ще става през декември, Брук. Знам, че мога да замина сега. Просто не мога да повярвам, че ще допуснеш подобно нещо да провали шанс като този.

Сега беше неин ред да се втренчи в него:

— Нещото по една случайност е работата ми, Джулиан. Тази година съм си взела повече почивни дни от всеки друг. Няма начин просто да вляза там с бодра крачка и да поискам още една свободна седмица. Ще ме уволнят моментално.

Погледът му беше твърд като стомана, когато срещна нейния.

— Това наистина ли ще е чак толкова лошо?

— Ще се престоря, че не си казал това.

— Не, говоря сериозно, Брук. Нима това ще е най-ужасното нещо на света? В „Хънтли“ и в болницата се претрепваш от работа. Толкова ли е ужасно да предложа да си вземеш малко почивка?

Всичко излизаше от контрол с шеметна бързина. Никой не знаеше по-добре от Джулиан, че Брук трябва да изкара още една година, преди евентуално да може да отвори собствена практика. Да не говорим колко се беше сближила с няколко от момичетата, особено с Кайли.

Пое си дълбоко въздух:

— Не е ужасно, Джулиан, но няма да стане. Знаеш, че ми трябва само още една година и после…

— В такъв случай, какво ще кажеш, ако е само временен отдих? — прекъсна я той. — Майка ми смяташе, че вероятно дори ще ти запазят мястото в работата, ако именно това искаш, но не смятам, че е необходимо. Не е като да не можеш да си намериш друга…

— Майка ти? Откога обсъждаш с майка си каквото и да било?

Той я погледна:

— Не знам, просто разказвах на нашите колко тежко е да сме далече един от друг през цялото време и си помислих, че тя има някои добри идеи.

— Че трябва да напусна работа?

— Не непременно да напуснеш, Брук, макар че ако искаш да го направиш, изцяло ще те подкрепя. Но може би почивката е отговорът.

Невъзможно й беше да си го представи. Разбира се, представата да е напълно необременена от разписания и смени и от трупането на възможно най-много часове извънредна работа звучеше божествено — кой не би искал това? Но тя обичаше искрено работата си и се вълнуваше от мисълта някой ден сама да си бъде началник. Вече беше измислила име — „Здрави мама и бебе“ — и идеално си представяше как иска да изглежда уебсайтът й. Дори беше измислила логото: щеше да представлява два чифта крака, застанали един до друг, едните — очевидно на майка, с протягаща се надолу само една ръка, за да улови ръчичката на невръстно дете.

— Не мога, Джулиан — каза тя, като се пресегна да го хване за ръката въпреки гнева, който изпитваше към него, задето не разбира. — Полагам всички усилия да бъда част от всичко, което се случва в кариерата ти, да споделям цялото вълнение и лудост, но аз също имам кариера.

Той сякаш се замисли за това, но после се наведе и я целуна.

— Помисли си, Рук. Италия! За седмица.

— Джулиан, аз наистина…

— Никакви приказки повече — каза той, като притисна пръсти към устните й. — Няма да заминаваме, щом не искаш — когато видя изражението на Брук, той се поправи — ако не ти е възможно. Ще почакам, докато можем да видим Италия заедно, кълна се. Но обещаваш ли, че ще помислиш за това?

Несигурна дали гласът няма да й изневери, Брук кимна.

— Добре тогава. Какво ще кажеш да излезем тази вечер? На някое обикновено, но хубаво местенце. Само ние. Какво ще кажеш?

Очакваше, че ще прекарат първата си вечер заедно вкъщи, но колкото повече мислеше за това, толкова по-трудно й беше да си спомни кога за последен път двамата излизаха сами. Все още имаха да обсъждат толкова много неща, но можеха да го направят на бутилка хубаво вино. Може би тя просто беше твърде сурова към него и щеше да е добре и за двамата, ако можеше просто да се отпусне.

— Добре, да го направим. Само искам да си изсуша малко косата, за да не се накъдри от влагата.

Джулиан засия и я целуна:

— Отлично. Ние с Уолтър ще се обадим тук-там и ще намерим идеалното място. — Той се обърна към Уолтър и целуна и него. — Уолти, момчето ми, къде да заведа жена си?

Брук бързо прокара сешоара през влажната си коса и избра най-сладурските си балетни пантофки. Сложи си набързо малко гланц за устни, добави двуредно златно колие и след известно обмисляне се реши в полза на дълга мека вълнена жилетка вместо един по-обемист блейзър. Външността й далеч не бе ослепителна, но беше най-доброто, което можеше да постигне, без да се разсъблече изцяло и да започне от нулата.

Когато тя се върна в дневната, Джулиан говореше по телефона, но веднага затвори и се приближи до нея.

— Ела тук, красавице — прошепна той, като я целуна.

— Ммм, имаш приятен вкус.

— А ти — още по-добър вид. Ще хапнем нещо за вечеря, ще пийнем вино, а после какво ще кажеш да се върнем тук и да се запознаем отново?

— Казвам „да“ — каза Брук, отвръщайки на целувката му. Неловкото чувство, което изпитваше от мига, щом Джулиан влезе — усещането, че се случват твърде много неща, твърде бързо, а те не бяха решили нищо — още я гризеше, но тя положи всички усилия да го пренебрегне.

Джулиан беше избрал страхотен малък испански ресторант на Девето авеню, а времето още беше достатъчно топло, за да седнат навън. След като пресушиха половин бутилка вино, двамата се отпуснаха и разговорът отново тръгна непринудено и по-леко. Бебето на Ранди и Мишел трябваше да се роди другата седмица, родителите на Джулиан заминаваха за Нова година и им бяха предложили къщата си в Хамптънс, майката на Брук току-що беше гледала някаква невероятна пиеса далече от Бродуей и настояваше те също да отидат да я гледат.

Едва след като се прибраха вкъщи и се съблякоха, неловкото усещане се завърна с пълна сила. Брук беше очаквала Джулиан да осъществи предложението си за помирителен секс в мига щом влязат в апартамента — в края на краищата, не го бяха правили от три седмици, — но вниманието му беше отвлечено първо от телефона му, а след това — от лаптопа. Когато най-после отиде при нея в банята да си измие зъбите, вече минаваше полунощ.

— В колко часа ще ставаш утре? — попита Джулиан, докато измъкваше контактните си лещи и ги пръскаше с почистващ разтвор.

— Трябва да бъда в болницата в седем и трийсет за съвещание на персонала. А ти?

— Трябва да се срещна със Самара в някакъв хотел в Сохо за фотосесия.

— Ясно. Е, сега ли да си сложа овлажнителя за лице, или по-късно? — обърна се тя към Джулиан, докато той почистваше зъбите си с конец. Тъй като Джулиан мразеше миризмата на нейния нощен крем с интензивно действие и отказваше да се приближава до нея, когато го носи, това беше кодирана формулировка за: „Ще правим ли секс тази вечер?“

— Смазан съм, скъпа. В момента графикът е доста напрегнат. Толкова скоро преди новия сингъл. — Той остави пластмасовата кутийка с конец за зъби на мивката и целуна Брук по бузата.

Тя не можа да се сдържи и се почувства наскърбена. Да, разбираше, че е напълно изтощен след цялото това време на път. Тя също беше доста уморена, след всекидневните си събуждания в шест часа всяка сутрин, за да разходи Уолтър, но Джулиан беше мъж и бяха минали три седмици.

— Ясно — каза тя и незабавно наплеска лицето си с гъстия, жълт крем — същият, за който всички оценители на продукти в сайта beauty.com твърдяха, че е сто процента лишен от аромати, но съпругът й се кълнеше, че може да подуши миризмата му чак от дневната.

Добре, чудесно, нека си признае: тя също изпитваше облекчение. Което не означаваше, че не обожава да прави секс със съпруга си, защото наистина обожаваше — още от първия път, това беше една от най-хубавите отличителни черти на връзката им и безспорно една от най-трайните. Разбира се, да правиш секс всеки ден (понякога — по два пъти на ден), когато си на двайсет и четири и все още ти се струва леко скандално дори само да преспиш в нечий чужд апартамент, не е нещо, което се случва твърде рядко, но темпото им не се беше забавило твърде много, докато излизаха заедно или дори когато бяха вече женени. Брук с години беше слушала приятелките си да се шегуват за различните методи, с които си служеха, за да се отървават от съпрузите и гаджетата си всяка нощ и се беше смяла заедно с тях, но не разбираше. Защо биха искали да го правят? Да се вмъкне в леглото със съпруга си и да се любят, преди да заспят, едно време беше любимата й част: по дяволите, именно това му беше хубавото да си възрастен и зрял човек в една сериозна връзка.

Е, сега схващаше. Нищо между тях не се бе променило — сексът все още беше точно толкова страхотен, както винаги — но двамата бяха просто толкова изтощени през цялото време. (В нощта, преди да замине, беше заспал върху нея, наполовина свършил и Брук успя да остане обидена само около деветдесет секунди, преди също да се унесе.) И двамата бяха постоянно в движение, често разделени и изтощени. Тя се надяваше, че е само временно и че щом Джулиан започне да си остава вкъщи по-често, а тя успее по-лесно да определи собственото си разписание, двамата ще се преоткрият.

Тя изгаси лампата в банята и последва Джулиан в леглото, където той се беше разположил с брой на списание „Китарист“ в ръка, с Уолтър, сгушен в свивката на ръката му.

— Виж, бейби. Споменават новата ми песен. — Той й показа списанието.

Тя кимна, но вече се настройваше за сън. Действията й се отличаваха с военна експедитивност, предназначена да я потопи в безсъзнание след възможно най-кратко време. Включи климатика на по-студено въпреки факта, че температурата навън беше приятна — петнайсетина градуса — съблече се гола и се пъхна под невероятно меката пухена завивка. След като взе противозачатъчното си хапче с голяма глътка вода, тя подреди до будилника чифт сини силиконови тапи за уши и любимата си сатенена маска за очи и, доволна, започна да чете.

Когато тя потрепери, Джулиан се наведе и сложи ръка на рамото й.

— Моето лудо момиче — промърмори с престорено раздразнение. — Изглежда, никога не осъзнава, че може да й стане по-топло, когато поиска. Само трябва да усили малко отоплението, или — пази боже — да изключи климатика. Или може би да спи с тениска…

— Никакъв шанс. — Брук знаеше, че е хубаво да се спи на хладно, тъмно и тихо: следователно, съвсем ясно беше, че най-добре се спи на смразяващо студено, в непрогледна тъмнина и в пълна тишина. Спеше гола още откакто порасна достатъчно, за да може да си съблече сама пижамата и никога не можеше да спи наистина добре, когато ситуациите (летният лагер, общежитието в първи курс, началото на двайсетте й години, когато оставаше да преспи в домовете на момчета, с които още не беше правила секс) изискваха да носи нощница.

Брук се опита да почете малко, но умът й непрекъснато се отклоняваше към поредица от тревожни мисли. Знаеше, че трябва просто да се сгуши до Джулиан и да го помоли да й разтрие гърба или да я погали по косата, но преди да се усети, вече изричаше нещо съвсем различно:

— Смяташ ли, че правим достатъчно секс? — попита тя, докато нагласяваше лентата на маската си за очи.

— Достатъчно секс? — попита Джулиан. — Според чии стандарти?

— Джулиан, говоря сериозно.

— Аз също. С кого се сравняваме?

— С никого конкретно — каза тя, в тона й ясно започна да се долавя нотка на раздразнение. — Просто, нали се сещаш, нормата.

— Нормата ли? Не знам, Рук, мисля, че създаваме впечатление на съвсем нормални. Ти не смяташ ли?

— Ммм.

— Това заради тази вечер ли е? Защото и двамата бяхме наистина уморени? Сериозно, не ни съди прекалено сурово.

— Не сме го правили от три седмици, Джулиан. Най-дългото време, което сме изкарвали без секс, преди беше пет дни и това беше, когато изкарах пневмония на крак.

Джулиан въздъхна и продължи да чете.

— Рук, ако обичаш, би ли престанала да се тревожиш за нас? Всичко с нас си е наред, гарантирам.

Тя мълча няколко минути, докато мислеше за това, знаейки, че всъщност не иска да прави повече секс — не и сега, не и докато беше толкова уморена — но че й се искаше той да иска.

— Заключи ли входната врата? — попита тя.

— Май да — промърмори той, без да вдига очи. Четеше статия за най-добрите техники за свирене на китара в Америка. Брук знаеше, че той няма абсолютно никакъв спомен дали е заключил вратата, или не.

— Е, да или не?

— Да, определено я заключих.

— Защото ако не си сигурен, ще стана да проверя. Предпочитам да си създам неудобство за трийсет секунди, отколкото да съм мъртва — каза тя с дълбока, драматична въздишка.

— Сериозно? — Той се сгуши по-дълбоко под завивките. — Категорично не съм съгласен.

— Джулиан, сериозно. Онзи човек на нашия етаж умря миналата седмица. Не мислиш ли, че е редно да се опитаме да бъдем малко по-внимателни?

— Брук, сладурче, той се напил до смърт. Не съм сигурен, че това можеше да бъде предотвратено, ако си беше заключил вратата.

Тя знаеше това, разбира се — знаеше абсолютно всичко, което се случваше в сградата, защото портиерът просто не млъкваше — но толкова ли неимоверно трудно му беше на Джулиан да й обърне малко внимание?

— Мисля, че може да съм бременна — обяви тя.

— Не си — отвърна той автоматично и продължи да чете.

— Е, ами ако бях?

— Но не си.

— И откъде знаеш? Непрекъснато стават грешки. Бих могла да съм. Тогава какво ще правим? — Успя да подсмръкне престорено.

Той се усмихна и най-сетне — най-сетне! — остави списанието.

— О, скъпа, ела тук. Съжалявам. Трябваше да се досетя по-рано. Искаш да се гушкаме.

Тя кимна. Безкрайно незряло, но чувстваше безнадеждност. Той се промъкна до нейния край на леглото и я обгърна в прегръдка.

— А хрумна ли ти за миг да кажеш: „Джулиан, о, мой любящи съпруже, искам да се гушкаме. Ще ми обърнеш ли внимание?“, вместо да подхващаш спорове?

Тя поклати отрицателно глава.

— Разбира се, че не — каза той с въздишка. — Наистина ли се тревожиш за сексуалния ни живот, или всичко това беше част от плана да предизвикаш реакция?

— Да, стремях се само към реакцията — излъга тя.

— И не си бременна?

— Не! — каза тя, малко по-високо, отколкото възнамеряваше.

— Категорично, определено не. — Устоя на порива да го попита дали щеше да е най-ужасното нещо на света, ако наистина беше бременна. Бяха женени от пет години, в края на краищата…

Целунаха се за лека нощ (той изтърпя гъсто нанесения върху лицето й овлажнител, но не и без да сбърчи нос и да издаде силно преувеличен звук, сякаш се задушава), а тя изчака задължителните десет минути, докато дишането му стана равномерно, а после си навлече халата и тихо се отправи към кухнята. След като провери дали входната врата е заключена (беше), тръгна към компютъра за едно бързо сърфиране.

В ранните дни на Фейсбук тя се бе задоволявала да ограничава времето, прекарано онлайн, до всеобхватния свят на „Дебнене на бивши гаджета“. Първо издири няколкото си гаджета от гимназията и колежа, с които беше имала по-дълготрайни връзки, плюс онзи тип от Венецуела, с когото излизаше в продължение на два месеца в университета и отношенията им бяха нещо средно между авантюра и сериозна връзка (само ако английският му беше малко по-добър…), и се запозна с новостите в живота им. Със задоволство беше видяла, че всичките до един изглеждаха по-зле, отколкото по времето, когато ги беше познавала, и многократно се питаше дали същото се върти в ума и на толкова много двайсет и няколко годишни жени: каква точно бе причината, поради която почти всичките й познати момичета изглеждаха по-добре, отколкото в колежа, докато всички мъже изглеждаха по-дебели, по-плешиви и много, много по-стари?

Два месеца бяха минали така, докато тя започне да се интересува и от други неща, освен снимките на близнаците на кавалера си от абитуриентския бал, и не след дълго вече трупаше приятели от всеки важен период от живота си: детската градина в Бостън, докато собствените й родители още пишеха дипломните си работи; лагерът в Поконос; гимназията в предградията на Филаделфия; десетки и десетки приятели и познати от бакалавърската програма в „Корнел“ и магистърската й програма в болницата, а сега — колеги и от двете й работни места: както от болницата, така и от училището „Хънтли“. И макар да бе забравила за съществуването на много от по-ранните си приятели, докато имената им се появиха в папката й за уведомяване, винаги беше изпълнена с нетърпение да възстанови връзката и да разбере какво са им донесли последните десет или дори двайсет години.

Тази вечер не беше различна: прие искане за приятелство от момиче, с което като деца си бяха играли заедно, чието семейство беше заминало, когато бяха в прогимназията, а после жадно разгледа новия профил, отбелязвайки всички детайли (неомъжена, завършила университета в Боулдър, Колорадо, в момента живееща в Денвър, изглежда обича карането на колело по планински терени и дългокосите мъже) и изпрати на момичето бързо, изпълнено с бодряшка любезност съобщение, като си даваше сметка, че това вероятно ще е началото и краят на „повторното им обединение“.

Щракна бутона за връщане към началната страница и беше препратена обратно към рубриката за „новини на живо“, където набързо прегледа обновяванията в статуса на приятелите си за играта „Каубои“, всекидневните важни постижения на бебетата им, идеите им за костюми за Хелоуин, щастието им, че „Слава богу, днес е петък!“ и поместените от тях снимки от различни техни ваканции по цял свят. Едва когато слезе до дъното на втората страница, видя обновяването на информацията на Лио, изцяло с главни букви, разбира се, сякаш крещеше право на нея:

Лио Уолш… ЗАГРЯВАМ ЗА ФОТОСЕСИЯТА НА ДЖУЛИАН ОЛТЪР УТРЕ! СОХО. ГОТИНИ МОДЕЛИ. ИЗПРАТЕТЕ МИ СЪОБЩЕНИЕ, АКО ИСКАТЕ ДА СЕ ОТБИЕТЕ…

Бляк. Бляк, бляк, бляк. За щастие, от нормалната й електронна поща се разнесе звуков сигнал, който успешно отклони вниманието й, преди да успее да се задълбочи върху пошлостта на новата информация на Лио.

Новият имейл беше от Нола. Беше първата вест (е, добре де, всъщност втората: най-първият имейл гласеше просто: „СПАСИ МЕ ОТ ТОЗИ АД!!!“), която Брук получаваше от нея, откакто Нола беше заминала, и тя я отвори нетърпеливо. Може би имаше вероятност Нола да се забавлява? Не, беше невъзможно. Предпочитанията на Нола клоняха повече към ски ваканциите в Швейцарските Алпи, слънчевите бани в Сен Тропе или купонясването в Кабо. Като цяло бяха чести, скъпи и почти винаги включваха мъж, крайно привързан към секса, с когото тя току-що се бе запознала и когото вероятно нямаше да види повече, щом се приберат у дома. Брук буквално не й беше повярвала, когато Нола оповести, че се е записала за групова екскурзия из Виетнам, Камбоджа, Тайланд и Лаос… сама. Щеше да отсяда в двузвездни хотели и хостели и да пътува с автобус. Само с една раница за три седмици. Без никакви изискани ресторанти, удостоени с по няколко звезди в пътеводителя „Мишлен“, лимузини под наем или педикюр за сто долара. Нулев шанс да купонясва на яхтата на някой нов приятел или да носи един-единствен чифт сандали „Лубутен“. Брук се беше опитала да разубеди Нола, като й показа снимките от собствения си меден месец в Югоизточна Азия, изобилстващи със заснети в близък план насекоми, домашни любимци на вечеря и колаж от всичките схлупени тоалетни с клекало, с които се бяха сблъскали, но Нола до самия край настояваше, че всичко ще е наред. Брук нямаше да й го натяква, но ако съдеше от имейла, нещата вървяха точно според очакванията:

Поздрави от Ханой — толкова многолюден град, че пред него метрото на Ню Йорк сити в пиковия час изглежда като голф ваканция. Едва петият ми ден е, а не съм сигурна, че ще издържа до края. Всъщност разглеждането на забележителностите е страхотно, но тази група направо ме съсипва. Будят се всеки ден направо като нови и изпълнени с енергия — никое пътуване с автобус не е твърде дълго, никой пазар — твърде претъпкан, никоя липса на климатична инсталация не е твърде непоносима за тази тайфа. Вчера се предадох и казах на водача на групата, че искам да платя еднократното допълнение към цената за собствена стая, след като в продължение на пет сутрини съквартирантката ми се будеше с един час и половина по-рано, за да тича шест мили преди закуска. От типа: „Не се чувствам като себе си, ако не тренирам“. Беше отвратително. Деморализиращо. Направо ужасно за самочувствието ми, както можеш добре да си представиш. Така че тя е отстранена, което, според мен, са най-разумно похарчените петстотин долара в целия ми живот. Иначе няма много за разказване. Страната е прекрасна, разбира се, и безкрайно интересна, но, само за сведение, единственият необвързан мъж под четирийсетгодишна възраст в групата ми е тук с майка си (която, по една случайност, много харесвам — може би трябва да премисля решението си???). Бих те попитала какво става там, но тъй като не те е грижа за мен достатъчно, за да ми пишеш поне един път, откакто заминах, не си представям, че този път ще е различен с нещо. Въпреки това ми липсваш и се надявам, че поне в някое малко, незначително отношение, си прекарваш по-зле от мен. Обич и целувки, аз.

На Брук й отне броени секунди да отговори.

Миличка Нола,

Няма да кажа: „Казах ли ти“. Всъщност забрави — ще го направя, и още как. КАЗАХ ЛИ ТИ АЗ! Какво си въобразяваше, по дяволите? Нима огромната снимка на безцветния скорпион, която ти показах, нямаше никакъв ефект върху теб? Съжалявам, че съм толкова ужасно нередовна в писането. Дори нямам добро оправдание. Тук няма много за разказване. В работата е истинска лудница — поела съм куп смени на хора, които са в отпуск, с надеждата, че мога да събера достатъчно почивни дни, за да заминем по-късно. Джулиан цяла седмица е на път, макар да предполагам, че има резултат, защото албумът върви невероятно добре. Положението е малко странно. Той изглежда дистанциран. Приписвам го на… по дяволите, не знам. Къде е най-добрата ми приятелка, когато имам нужда да измисля правдоподобно обяснение? Хайде, измъкни ме!

Добре, ще изляза от електронната поща и ще избавя и двете ни от страданията. Вече броя дните, докато се прибереш у дома и излезем да хапнем виетнамска храна. Ще донеса термос с мътна вода със загадъчен вид и ще се почувстваш, сякаш още си на почивка. Ще бъде фантастично. Пази се и хапни малко ориз и заради мен. Обич и целувки, аз.

П. П. Намери ли вече приложение на онези ужасни саронги, които настоях да вземеш, само за да ги разкарам от апартамента си?

П. П. П. Само за сведение: силно те насърчавам да се пробваш с онзи, или който и да е тип, който пътува с майка си.

Натисна бутона „Изпрати“ и чу Джулиан да се приближава тихо към нея.

— Скъпа, какво правиш тук? — попита той сънено, докато си наливаше вода. — Фейсбук няма да избяга.

— Не съм във Фейсбук! — възкликна тя възмутено. — Не можах да спя, затова дойдох да пиша на Нола. Мисля, че не е в див възторг от спътниците си.

— Връщай се в леглото. — Той започна да пие водата, докато вървеше обратно към спалнята.

— Добре, идвам веднага — провикна се Брук, но той вече си беше отишъл.

 

 

Брук се събуди мигновено от шум в апартамента и веднага се изправи рязко до седнало положение, напълно будна, ужасена, докато си спомни, че всъщност Джулиан си беше вкъщи тази вечер. Не бяха заминали за Италия: вместо това Джулиан беше обикалял из целия град на срещи с големите радиостанции, на срещи с диджеи; правеше кратки студийни изпълнения и отговаряше на въпроси от обаждащи се в студиото слушатели. Отново беше отсъствал цели две седмици.

Тя се наведе да погледне циферблата на часовника до леглото — задача, затруднена от горещия език на Уолтър върху лицето й и факта, че не можеше да си намери очилата. Три и деветнайсет сутринта. Защо, да му се не види, беше буден, когато трябваше да стават толкова рано?

— Добре, ела с мен — изгука тя на Уолтър, който махаше с опашка и подскачаше, развълнуван от това неочаквано нощно оживление. Брук се загърна в халат и отиде тихо в дневната, където Джулиан седеше на тъмно, само по боксерки и със слушалки на ушите, свирейки на синтезатора си. Изглеждаше не толкова сякаш се упражнява, колкото сякаш просто „разпуска“ — забил беше поглед в стената срещу дивана, а ръцете му се движеха по клавишите, сякаш изобщо не осъзнаваше какво прави. Ако не беше по-опитна, Брук щеше да си помисли, че той ходи насън или се е надрусал. Успя да седне до него, преди той изобщо да осъзнае присъствието й.

— Хей — каза той, смъквайки слушалките около врата си като шал. — Събудих ли те?

Брук кимна:

— Но шумът е приглушен — каза тя, като посочи клавиатурата, която беше свързана към слушалките, — така че не съм сигурна какво чух.

— Тези — каза Джулиан, като вдигна няколко диска. — Съборих ги само преди минута. Съжалявам.

— Всичко е наред. — Брук се сгуши до него. — Добре ли си? Какво става?

Джулиан обгърна раменете й с ръце, но обърканото му изражение не се промени много. Веждите му се сключиха.

— Предполагам, че просто съм адски изнервен. Давал съм много интервюта досега, но никое толкова голямо, както за предаването „Днес“.

Брук сграбчи ръката му, стисна я и каза:

— Ще се справиш страхотно, Джулиан. Сериозно, на теб общуването с медиите ти идва отвътре. — Може би това не беше съвсем вярно — малкото телевизионни интервюта, които беше виждала Джулиан да дава досега, бяха леко неловки — но ако някога имаше подходящ момент да излъже…

— Ти си длъжна да казваш така. Ти си ми съпруга.

— Напълно си прав. Налага ми се да го казвам. Но също така по една случайност наистина го мисля. Ще бъдеш невероятен.

— На живо е и се излъчва в национален мащаб. Милиони хора го гледат всяка божа сутрин. Не е ли ужасяващо?

Брук зарови лице в гърдите му, за да не може той да види изражението й.

— Просто ще излезеш там и ще си направиш изпълнението. Ще са поставили онази сцена отвън и всичките онези туристи ще пищят възторжено, а усещането няма да е с нищо по-различно от представление по време на турне. Само че с далеч по-малка публика.

— По-малобройна.

— Какво?

— По-малобройна. В смисъл че хората ще са по-малко, а не по-малки. — Джулиан се усмихна слабо.

Брук го смушка с юмрук.

— Значи това получавам, задето се опитвам да те утеша, а? Поправки в граматиката? Хайде да се връщаме в леглото.

— Какъв е смисълът? Не трябва ли да сме там вече всеки момент?

Брук хвърли поглед към часовника на дивиди плейъра. Три и трийсет и пет.

— Можем да поспим още, о, да кажем, петдесет минути, преди да започнем да се приготвяме. Ще изпратят кола в пет и петнайсет.

— Божичко. Това е нечовешко.

— Забрави. Мисля, че имаме само четирийсет и пет минути. Не си мисли, че само защото сега си нещо като знаменитост, не трябва да разхождаш собственото си куче.

Джулиан изпъшка. Уолтър изджафка.

— Хайде, ще ти е по-добре, ако легнеш, дори и да не можеш да заспиш — каза Брук, като се изправи и го задърпа за ръката.

Джулиан стана и я целуна по бузата.

— Тръгвай, аз идвам веднага.

— Джулиан…

Той й хвърли нова усмивка, този път истинска.

— Не ставай тиранин, жено. Нужно ли ми е позволение да отида до банята? Идвам веднага.

Брук се престори на подразнена:

— „Тиранин“? Хайде, Уолтър, да се връщаме в леглото и да оставим татко на спокойствие да си седи на тоалетната чиния и да си ровичка телефона. — Тя целуна набързо Джулиан по устните и издаде звук като от целувка, за да накара Уолтър да я последва.

Следващото, за което Брук си даде сметка, беше, че от радиочасовника гръмко звучи „Всички самотни дами“ и се изправи като свещ в леглото, убедена, че някак е пропуснала всичко. Изпита облекчение, когато видя, че часовникът показва четири и петнайсет, и се наведе да разтърси Джулиан, но от неговата страна на леглото откри само куп оплетени завивки и проснат отгоре шпаньол. Уолтър се беше разперил по гръб, навирил във въздуха и четирите си лапи, с глава върху възглавницата на Джулиан, точно като човек. Погледна я с едно око, което сякаш казваше: Бих могъл да свикна с това, а после го затвори отново и изпусна доволна въздишка. Брук зарови лице в шията му, а после отиде на пръсти в дневната, сигурна, че ще намери Джулиан точно където го беше оставила. Вместо това видя тесен лъч светлина под вратата на тоалетната за гости и когато се приближи да го попита дали е добре, чу безпогрешния звук от повръщане. Бедното създание не е на себе си, помисли си тя със съчетание от съчувствие към Джулиан и облекчение, че не тя е тази, която трябваше да дава интервю тъкмо сега. Не се съмняваше, че ако бяха в обратната ситуация, тя щеше да е точно там в същата тази тоалетна, да повръща и да отправя молитви за някаква божествена намеса.

За миг чу шума от течащата вода, а после вратата се отвори, разкривайки бледо, плувнало в пот превъплъщение на съпруга й. Той прокара опакото на ръката си по устата и отправи към Брук поглед с изражение, което бе едновременно отвратено и леко развеселено.

— Как се чувстваш, бейби? Да ти донеса ли нещо? Малко джинджифилова бира, може би?

Джулиан се отпусна тежко в един стол до масата за двама в кухничката им и прокара пръсти през косата си. Брук забеляза, че косата му изглеждаше по-буйна и гъста напоследък, почти сякаш не оредяваше на темето толкова силно, колкото миналата година. Вероятно причината беше в страхотните подстрижки, осигурявани от хората в екипа, грижещ се за косата и грима му, които сигурно бяха открили някакъв начин да прикрият или замаскират плешивината. Каквото и да правеха, то вършеше работа. При положение че малката плешивина я нямаше, за да отвлича вниманието, погледът незабавно биваше привлечен към онези смешни трапчинки.

— Чувствам се адски кофти — заяви Джулиан. — Не мисля, че мога да го направя.

Брук коленичи до него, целуна го по бузата и взе двете му ръце в своите.

— Ще бъдеш страхотен, скъпи. Това ще помогне на теб и албума ти невероятно много.

За секунда си помисли, че Джулиан ще се разплаче. За щастие, той измъкна един банан от фруктиерата върху масичката и задъвка бавно и продължително.

— И наистина мисля, че частта с интервюто ще бъде невероятно лесна. Всички знаят, че си там, за да пееш. Ще изпълниш „За изгубения“, тълпата ще пощурее, ще забравиш напълно присъствието на камерите, а после те ще се качат при теб на сцената и ще те попитат какво е чувството внезапно да се окажеш звезда или нещо от този род. Ти ще кажеш задължителните неща — колко много обичаш и обожаваш всичките си фенове и после ще превключат направо към Ал и прогнозата за времето. Ще бъде лесна работа, убедена съм!

— Мислиш ли?

Умолителният му поглед напомни на Брук колко отдавна не се беше налагало да го успокоява така, колко много й липсваше това. Съпругът й, рок звездата, все още можеше да бъде нейният съпруг, нервното момче.

— Убедена съм! Хайде, да те заведем под душа и да ти направя яйца и препечена филийка. Колата ще бъде тук след половин час и не можем да закъсняваме. Става ли?

Джулиан кимна. Разроши косата й, когато се изправи и тръгна към банята им, без да каже и дума повече. Ставаше нервен преди всяко участие, независимо дали беше обичайно изпълнение в някой колежански бар или малко рекламно представяне в клуб с ограничен брой присъстващи, или огромна тълпа на някой стадион в Средния запад, но Брук не си спомняше някога да го е виждала такъв.

Тя скочи под душа, мислейки си да каже още няколко насърчителни думи, но реши, че малко мълчание ще свърши по-добра работа. Докато тя свърши, Джулиан вече беше излязъл да разходи Уолтър и тя се втурна да намъкне най-лесния за обличане тоалет, който успя да намери, гарантирано удобен, без да е грозен: пуловер с кройка на туника над черен клин, съчетан с боти с нисък ток. Брук доста късно беше възприела клиновете като облекло, но щом се поддаде и купи първия, прекрасно разтеглив и „снизходителен“ към краката й, никога не погледна назад. След толкова много години, в които се мъчеше да се вмъкне в невероятно тесни и опънати джинси с ниска талия, стегнати тесни прави поли и памучни панталони, от които винаги се чувстваше, сякаш талията й е пристегната в менгеме, тя откри, че клиновете са извинението на Бог към всички жени по света. За първи път нещо, което се смяташе за стилно, всъщност идеално успяваше да придаде приятен вид на фигурата й, като скриваше далеч несъвършените й корем и задник и в същото време подчертаваше доста добре оформените й крака. Всеки ден, когато нахлузваше клин, тя отправяше безмълвна благодарност към онзи, който го беше измислил, и тиха молитва клиновете да останат на мода само още малко.

Пътуването с кола от апартамента им до Рокфелер център мина бързо. Толкова рано сутринта нямаше трафик, а единственият звук идваше от пръстите на Джулиан, потропващи по дървената повърхност на облегалката за ръце. Лио се обади да каже, че ги чака в студиото, но иначе никой не продумваше. Едва когато колата спря успоредно на входа за гостуващи изпълнители, Джулиан стисна ръката на Брук толкова здраво, че тя трябваше да стисне устни, за да се сдържи и да не извика.

— Ще бъдеш страхотен — прошепна му тя, когато един млад мъж с униформа на пиколо и слушалки с микрофон ги поведе към „зелената стая“.

— Предаването е на живо и в национален мащаб — отвърна Джулиан, с очи, приковани право напред. Изглеждаше още по-блед от тази сутрин и Брук се помоли да не повърне отново.

Измъкна пакет дъвчащи таблетки „Пептобисмол“ от дамската си чанта, дискретно отдели две и ги притисна в дланта на Джулиан:

— Сдъвчи тези — каза тихо.

Подминаха няколко студиа, всяко — излъчващо издайническия мразовит въздух, който държеше хладно на водещите под ослепително ярките и горещи светлини на сцената, и Джулиан стисна ръката й по-силно. Завиха зад един ъгъл, минаха покрай някакво пространство, което приличаше на импровизиран козметичен салон, където три жени подреждаха продукти за коса и гримове, и бяха отведени в стая с няколко кресла, две двуместни канапета и малък бюфет със закуски. Брук никога преди не беше виждала каквато и да е официална „зелена стая“ и макар че на вратата на тази пишеше именно това, цялото обзавеждане беше в нюанси на бежовото и бледоморавото. Само Джулиан беше леко позеленял.

— Ето го и него! — избумтя Лио, гласът му прозвуча с поне трийсет децибела по-високо от необходимото.

— Аз, ъъ, ще се върна да ви отведа за прическа и гримиране веднага щом останалата част от групата се появи — каза пиколото, със смутено изражение. — Само си вземете кафе или нещо друго. — Той побърза да се измъкне.

— Джулиан! Как сме тази сутрин? Готов ли си? Не изглеждаш готов, човече. Добре ли си?

Джулиан кимна, изглеждаше точно толкова нещастен, че вижда Лио, колкото чувстваше Брук.

— Чудесно — промърмори той.

Лио тупна Джулиан по гърба, а после го дръпна в коридора за няколко насърчителни думи. Брук си наля чаша кафе и седна в ъгъла най-далече от всички. Огледа изучаващо стаята и се опита да прецени останалите гости тази сутрин: малко момиче, което, ако се съди по цигулката, която стискаше, и надменното изражение, най-вероятно беше музикално дете — чудо; редакторът на някакво мъжко списание, преговарящ с агента си десетте съвета за отслабване, които възнамеряваше да обсъжда; известна авторка на книги в стила „чиклит“, която държеше в едната ръка последния си роман, а в другата — мобилния си телефон, с изключително отегчен вид, докато преглеждаше списъка си с обаждания.

Останалите от бенда на Джулиан пристигнаха на малки групи в следващите петнайсет минути: всичките успяваха да изглеждат едновременно изтощени и възбудени. Сърбаха кафе и се редуваха в стаята за прическа и грим и преди Брук да има нова възможност да прецени как е Джулиан, ги изтикаха припряно на подиума да поздравят феновете и да направят последна проверка на озвучаването. Беше прохладна и свежа есенна сутрин и тълпата беше огромна. Когато започнаха представлението, някъде около осем, публиката бе нараснала до повече от хиляда души, почти всичките — жени на възраст между дванайсет и петдесет години, и изглеждаше, сякаш всичките до една крещят името на Джулиан. Брук се втренчи в монитора в „зелената стая“, като се опита да си напомни, че — в същия този миг — Джулиан беше по екраните на всички телевизори в Америка, когато пиколото се приближи и я попита дали иска да гледа интервюто от самото студио.

Брук скочи и последва момчето по едно стълбище и в познатия декор, който разпозна от дългите години, в които бе гледала шоуто. Леденостуденият въздух незабавно я зашемети.

— Уау, прекрасен декор. По някаква причина смятах, че ще го интервюират отвън пред тълпата.

Пиколото вдигна връхчетата на двата си пръста към слушалката в ухото си, заслуша се и кимна. Обърна се отново към Брук, но сякаш не я виждаше наистина.

— Обикновено да, но вятърът днес направо съсипва микрофоните.

— Ясно — каза Брук.

— Може да седнете тук — каза той, като посочи сгъваем стол между две от масивните камери. — Всеки момент ще влязат и ще бъдат в ефир — той погледна хронометъра, окачен на ланец на шията му — само след по-малко от две минути. Мобилният ви телефон е изключен, нали?

— Да, оставих го горе. О, това е просто толкова невероятно! — възкликна Брук. Никога преди не беше идвала на телевизионна снимачна площадка, да не говорим пък за някоя на толкова прочуто предаване. Беше зашеметяващо дори само да си седи там и да гледа как всички оператори, озвучители и продуценти се суетят наоколо с приготовленията. Точно гледаше как един човек смени няколко твърде натъпкани с пълнеж възглавнички с по-малки и по-стегнати, когато изведнъж отвън нахлу силна струя въздух и настъпи силна суматоха. Около дузина души влязоха през вратата на студиото и Брук видя, че от двете страни на Джулиан стоят Мат Лауър и Мередит Виейра. Изглеждаше леко замаян, а на горната му устна се виждаше малка мънистена капчица пот, но се смееше на нещо и клатеше глава.

— Една минута и трийсет секунди! — прогърмя по високоговорителя женски глас.

Групата мина право пред нея и за миг Брук можеше единствено да се взира в познатите лица на телевизионните водещи. Но после Джулиан улови погледа й и й се усмихна нервно. Каза й нещо само с устни, макар че Брук не можа да разбере какво. Тя седна в креслото, което пиколото й беше посочил. Моментално още двама души „нападнаха“ Джулиан, единият — за да му покаже как да увие микрофона отзад на ризата си и да го закопчае на яката си, а другият нанесе слой лека пудра върху лъсналото му лице. Мат Лауър се наведе да прошепне нещо на Джулиан, който се засмя, а после Мат слезе от сцената. Мередит седна срещу Джулиан и макар че Брук не можеше да чуе какво казват, изглеждаше, че Джулиан се чувства доста спокоен с нея. Опита се да си представи колко ли нервен е точно в този момент, колко ли абсолютно ужасяващо и нереално му се струва цялото преживяване и само мисълта за това беше достатъчна, за да й прилошее. Заби нокти в дланите си и се помоли всичко да мине добре.

— Четирийсет и пет секунди до включването на живо!

Стори й се, че са минали само десет секунди, но над снимачната площадка се разстла дълбока тишина и на мониторите пред себе си Брук видя реклама за тиленол. Рекламата беше вървяла може би трийсетина секунди, когато се разнесоха встъпителните акорди от песента, с която започваше шоуто „Днес“, и гласът по високоговорителя започна да отброява времето. Цялата стая моментално застина неподвижно, с изключение на Мередит, която прегледа набързо бележките си и прокара език по предните си зъби да провери за следи от червило.

— Пет. Четири. Три. Две. И излъчване на живо! — Точно в мига, когато гласът извика думата „и“, някой щракна мощните лампи над главите им в студиото и цялата снимачна площадка се окъпа в силна, гореща светлина. В същия момент Мередит се усмихна широко, обърна се към камерата с мигащата зелена лампичка и зачете от аутокюто:

— Добре дошли отново на всички! За онези от вас, които току-що се присъединяват към нас, имаме късмета да ни гостува една от най-фантастичните млади звезди на музикалната сцена днес, певецът и автор на текстове за песни Джулиан Олтър. Той вече беше на турне с „Маруун 5“, преди да потегли на собствено турне, а първият му албум дебютира на четвърто място в класацията на „Билборд“. — Тя се обърна към Джулиан и усмивката й стана по-широка. — А той току-що ни удостои с фантастично изпълнение на своята песен „За изгубения“. Страхотен беше, Джулиан! Благодаря, че беше с нас днес.

Той се усмихна широко, но Брук видя изопнатите му устни и как лявата му ръка отчаяно стиска страничната облегалка на креслото.

— Благодаря, че ме поканихте. Безкрайно съм развълнуван, че съм тук.

— Трябва да кажа, че тази песен наистина ми хареса много — каза Мередит със силно въодушевление в гласа. Брук беше смаяна как гримът на водещата изглежда небрежно наплескан и фалшив на живо, но безупречен и прекрасен — на екрана. — Ще ни разкажеш ли малко за това, как я написа?

Лицето на Джулиан мигновено се оживи и той се приведе напред в креслото си. Цялото му тяло сякаш се отпусна, докато описваше какво го е вдъхновило да напише „За изгубения“.

Следващите четири минути изминаха като един миг. Джулиан се справи безпроблемно с въпросите как са го открили, колко време му е отнело да запише албума, дали може да повярва на всичките тези невероятни отзиви и внимание. Наставленията за общуване с медиите определено си бяха казали думата: отговорите му бяха забавни и очарователно самоиронични, без да звучат, сякаш всеки от тях е подготвен по сценарий от цял екип (какъвто беше случаят). Успяваше да поддържа добър зрителен контакт, изглеждаше спокоен и отпуснат, без да е непочтителен, а в един момент отправи такава пленителна усмивка към Мередит Виейра, че самата тя едва сдържа кикота си и каза: „Ясно ми е защо си толкова популярен сред по-младите си фенки“. Едва когато Мередит вдигна един брой от списание с клюки за знаменитости, което сигурно беше лежало с кориците нагоре на масата между тях, и отгърна на предварително отбелязана страница, Джулиан престана да се усмихва.

Брук си спомни вечерта, когато Джулиан се беше прибрал от „лекцията“ за поведението спрямо медиите и й беше казал, че това е най-важното нещо, което е научил.

— Не е задължително да отговориш на въпроса, който ти задават, и ако въпросът не ти харесва, просто караш напред и реагираш на тези въпроси, на които искаш да отговориш. Не е необходимо да има каквато и да е връзка със зададения въпрос. Единственото изискване е да предадеш информация, която искаш да споделиш. Да поемеш отново контрола над интервюто. Да не позволиш да те изнудват да отговориш на някой неприятен или неудобен въпрос. Просто се усмихваш и сменяш темата. На водещия се пада задължението да се погрижи интервюто да върви напред, да направи така, че то да изглежда гладко и плавно, и няма да се заядат с теб, задето отказваш да отговориш на някой въпрос. Това е сутрешна телевизия, не дебати от президентската предизборна кампания, така че стига да си усмихнат и спокоен, ще успееш. Никога няма да те хванат натясно или да те поставят в неудобно положение, ако отговаряш само на въпросите, които ти харесват.

Струваше й се, че онази вечер е била преди цяла година, и Брук просто се молеше Джулиан да успее да си придаде същата увереност точно сега. Придържай се към сценария, призоваваше го тя със силата на волята си, и не й позволявай да те види как се потиш.

Мередит прегъна списанието — сега Брук видя, че е „Ю Ес Уикли“ — и поднесе една страница към Джулиан. Посочи някаква снимка в горния десен ъгъл и това беше първото, което показа на Брук, че не става въпрос за скандалната снимка с Лайла. Джулиан се усмихваше, но изглеждаше смутен.

— А, да — каза той, без да отговаря на конкретен въпрос, тъй като Мередит още не го беше попитала нищо. — Прекрасната ми съпруга.

О, не, помисли си Брук. Мередит сочеше една снимка на Брук и Джулиан, прегърнати, усмихвайки се щастливо за пред камерите. Камерата показа снимката в близък план и сега Брук различи детайлите: дългата й тясна и права рокля, запазена за изпълнения на живо, Джулиан, който явно се чувстваше неудобно в официален панталон и риза с копчета на яката, и двамата, вдигнали чаши с вино… къде бяха? Тя се наведе напред в стола си, взря се в най-близкия монитор и осъзнаването изведнъж я осени. Партито по случай шейсет и петия рожден ден на баща й. Снимката сигурно беше направена точно след като Брук вдигна тост, тъй като тя и Джулиан стояха пред маса, на които всички останали седяха по местата си. Кой, да му се не види, беше направил тази снимка и — по-важното — защо на „Ю Ес Уикли“ им пукаше за нея?

После камерата се придвижи съвсем леко надолу и тя успя да види, че под снимката имаше надпис, който гласеше: „Със «самунче във фурната» и с питие в ръката“. Почувства ужасно, нервно преобръщане в стомаха, когато осъзна, че новият брой на „Ю Ес Уикли“ вероятно беше излязъл същия ден и никой от екипа на Джулиан още не го беше видял.

— Да, четох, че със съпругата ти, Брук, сте женени от — колко, вече от пет години? — попита Мередит, като погледна Джулиан. Той само кимна, явно изнервен от мисълта какво цели подобен въпрос.

Мередит се наклони плътно към Джулиан и с огромна усмивка каза:

— Така че, можеш ли да го потвърдиш първо тук?

В отговор Джулиан примижа към нея, срещайки погледа й, но изглеждаше точно толкова смутен, колкото се чувстваше Брук. Да потвърди какво? Брук знаеше, че не беше схванал цялото това нещо със „самунчето във фурната“ и най-вероятно смяташе, че Мередит го разпитва за състоянието на брака му.

— Извинете? — Не прозвуча съвсем членоразделно, но Брук едва ли можеше да го вини. Какво, точно, питаше Мередит?

— Ами, просто нямаше как да не се запитаме дали тази лека издутина не е бременното коремче на съпругата ти. — Мередит се усмихна широко, сякаш положителният отговор беше чиста формалност и въпросът беше напълно излишен.

Брук вдиша рязко. Определено не беше каквото очакваше, а вероятността бедният Джулиан да използва фразата „бременно коремче“ беше също толкова голяма, колкото и да отговори на въпроса на руски. Да не говорим, че макар че може и да не беше в най-прекрасната си форма, дяволски сигурно бе, че не изглежда бременна. Това беше просто поредната направена под лош ъгъл снимка, заснета отдолу и излагаща на показ странно бухналия плат около талията, където роклята се затваряше. Така че какво?

Джулиан се присви смутено на стола си, смущението му, изглежда, само потвърди истината във въпроса на Мередит.

— О, хайде, на нас тук можеш да кажеш. Това ще бъде наистина голяма година за теб — дебютен албум и бебе! Сигурна съм, че феновете ще са във възторг да чуят потвърждение…

На Брук й трябваше една секунда, за да осъзнае, че не диша. Това наистина ли се случваше? За кои, по дяволите, ги мислеше тя? Бранджелина? Наистина ли на някого му пукаше дали чакат дете? Влизаше ли им това в работата? Нима наистина изглеждаше толкова огромна на онази снимка, та единственото предположение можеше да бъде, че чака дете? И, най-вече, ако целият проклет свят смяташе да предполага, че е бременна, то онази снимка я правеше да изглежда като бременна жена с алкохолен проблем. Беше почти прекалено неправдоподобно.

Джулиан отвори уста да каже нещо, изглежда, си спомни инструкциите да се усмихва и да отговаря каквото иска и каза:

— Много обичам съпругата си. Нищо от това нямаше да се случи без невероятната й подкрепа.

Нищо от кое? — прииска й се на Брук да изкрещи. Ужасно избраният момент на несъществуващата бременност? Фактът, че съпругата му се наливаше с алкохол по време на измислената си бременност?

Настъпи неловко мълчание, което продължи вероятно само две секунди, но беше сякаш безкрайно, а после Мередит благодари на Джулиан, погледна право в камерата, нареди на всички да си купят новия му албум и превключи на рекламите. Брук смътно си даде сметка, че силните светлини бяха намалени, а Мередит беше откачила микрофона си и се беше изправила. Тя протегна ръка към Джулиан, който имаше вид на човек, изпаднал в шок след продължително участие в бойни действия, каза няколко думи, които Брук не можа да чуе, и бързо се отдалечи от снимачната площадка. Дузина души започнаха да се суетят из студиото, като проверяваха кабели, тикаха камери и сменяха едни клипбордове с други. Джулиан продължаваше да седи там, с вид, сякаш току-що го бяха фраснали с лопата по главата.

Брук се изправи и се канеше да си проправи път до Джулиан, когато Лио се материализира пред нея.

— Нашето момче се справи доста добре, не мислиш ли, Брук? Реагира малко странно на последния въпрос, но нищо сериозно.

— Ммм. — Брук се беше съсредоточила върху намерението си да се добере до Джулиан, но с крайчеца на окото си загледа как Самара, медийният експерт и двама лични асистенти изведоха Джулиан обратно навън да се подготви за следващото си изпълнение. Тепърва му предстоеше да изпее още две песни, една — в осем и четирийсет и пет и една — в девет и трийсет, а после тази ужасна сутрин най-после щеше да свърши.

— Навън ли искаш да дойдеш, или ще гледаш от „зелената стая“? Може би трябва да си отдъхнеш, нали се сещаш, да си вдигнеш краката нависоко? — Лио се ухили, което точно в този миг се стори на Брук по-отвратително от обикновено.

— Мислиш, че съм бременна? — попита тя невярващо.

Лио рязко вдигна ръце във въздуха:

— Не питам. Това си е твоя работа, нали знаеш? Съгласен съм, че няма да е най-подходящият момент предвид кариерата на Джулиан, но, хей, предполагам, че бебетата идват, когато са готови…

— Лио, наистина ще съм ти признателна…

Мобилният телефон на Лио звънна, той го издърпа от джоба си и го обгърна благоговейно с длан, сякаш беше Библията.

— Трябва да отговоря — каза той и се обърна да излезе навън.

Брук остана като вкопана на мястото си. Не можеше дори да започне да осмисля случилото се. Джулиан на практика бе потвърдил въображаемата й бременност на живо, по националната телевизия. Пиколото, което ги беше посрещнало тази сутрин, изникна до нея.

— Привет! Ще позволите ли да ви отведа обратно до „зелената стая“? Подготвят декорите за следващата част, така че там е малка лудница — каза той, като погледна клипборда си.

— Разбира се, това ще е страхотно. Благодаря — рече Брук с признателност.

Последва го мълчаливо обратно нагоре по стълбите и надолу по дългия коридор. Той отвори вратата на „зелената стая“ и на Брук й се стори, че май каза: „честито“, преди да си тръгне, но не беше сигурна. На нейното място се беше настанил мъж в пълни бели одежди на главен готвач, затова тя седна в единствения останал празен стол.

Детето — чудо с цигулката вдигна поглед към нея.

— Знаете ли какво е? — попита момиченцето, с толкова висок и пронизителен глас, сякаш току-що беше надувало балон с хелий.

— Моля? — Брук хвърли поглед към детето, несигурна дали е чула правилно.

— Попитах — каза развълнувано момичето — дали вече знаете какво ще си имате. Момче или момиче?

Устата на Брук увисна шокирано.

Майката на момиченцето се наведе към него и му прошепна нещо на ухото, вероятно нещо от рода, че въпросът е груб или неуместен, но момичето само я изгледа гневно в отговор.

— Само я попитах какво ще си има! — изписка то.

Брук се опита да се отпусне. Със същия успех можеше и да се позабавлява, — бог знае, че семейството и приятелите й изобщо нямаше да са толкова развеселени. Огледа набързо стаята да се увери, че никой друг не слуша, и се наведе към детето.

— Ще си имам момиче — прошепна тя, изпитвайки едва доловимото чувство, че постъпва подло, като лъже едно дете. — И мога само да се надявам, че ще бъде точно толкова прекрасно като теб.

Телефонните обаждания от приятели и близки започнаха да валят като порой, докато пътуваха с колата към къщи, и продължиха нонстоп няколко дни. Майка й заяви, че макар да била огорчена, задето трябвало да научи по телевизията, въпреки това била във възторг, че единствената й дъщеря най-после ще стане майка. Баща й беше възхитен, че снимката от партито за рождения му ден е била показана по националната телевизия и се чудеше как двамата със Синтия не са се досетили по-рано. Майката на Джулиан даде приноса си с очакваното: „О, добре! Определено не се чувстваме достатъчно стари да бъдем баба и дядо!“. Ранди любезно предложи да включи бъдещия син на Брук в малкия футболен отбор от деца на семейство Грийн, който съставяше мислено, а Мишел предложи услугите си за украсяването на детската стая на мъничето. Нола беше бясна, че Брук не е споделила първо с нея, макар да призна, че ще е по-склонна да й прости, ако кръстят момиченцето на нея. И всички до един — някои по-тактично от други — коментираха епизода с виното.

Това, че трябваше да убеди цялото си семейство, цялото семейство на Джулиан, всичките си колеги и всички семейни приятели, че, първо, не е бременна, и второ, че никога не би си позволила да пие по време на чисто хипотетичната си бременност, се струваше на Брук нещо повече от обикновена обида. Публично оскърбление. И все още долавяше скептицизъм. Единственото, което подейства — което всъщност накара хората да млъкнат за малко — беше броят на „Ю Ес Уикли“ на следващата седмица, който показваше папарашка снимка на Брук, пазаруваща хранителни продукти в кварталния „Гристедес“. Коремът й несъмнено изглеждаше по-плосък, но не това свърши работа. На снимката тя държеше кошница с банани, опаковка с четири кисели млека, литър минерална вода „Поланд Спринг“, бутилка почистващ препарат и, очевидно, кутийка „Тампакс“. От „перлената серия“, с повишена попивателна способност, ако случайно това представляваше интерес за света, и опаковката бе оградена с тлъст черен маркер и надпис, който направо крещеше: „Няма бебе за семейство Олтър!“, сякаш чрез умела детективска работа списанието наистина се беше добрало до същината на проблема.

Благодарение на тази звездна журналистика, целият свят знаеше, че тя не е бременна, но наистина има менструални цикли, по-тежки от обичайното. Нола намираше цялата история за невероятно забавна; Брук не можеше да спре да мисли, че всички, от гаджето й от десети клас до деветдесет и една годишният й дядо — да не говорим пък за абсолютно всяка тийнейджърка, домакиня, лоялна клиентка на авиолиниите, купувачка в магазина за хранителни стоки, посетителка на салоните за красота или любителка на маникюра, или жена, абонирана за списанието в цяла Америка — са посветени в подробностите около менструалния й цикъл. Та тя дори не бе видяла фотографа! От този ден нататък поръчваше по интернет всички продукти, свързани със секса, цикъла, или храносмилането й.

За щастие, бебето на Ранди и Мишел, Ела, се оказа съвършеният начин за отклоняване на вниманието. Тя се появи като благословия свише, две седмици след драмата в шоуто „Днес“ и има любезността да пристигне точно на Хелоуин, с което им даде идеално оправдание да откажат поканата за маскения бал на Лио. Брук нямаше как да не изпита огромна признателност към новородената си племенница. Заради всичките преразкази на историята за раждането (как водите на Мишел изтекли, докато с Ранди били излезли на вечеря в италиански ресторант, бясното пътуване към болницата само за да чакат още дванайсет часа, предложението на собственика на „Кампанели’с“ Ела да се храни безплатно в заведението му до края на живота си), уроците по повиване и броенето на пръстите на ръцете и краката, фокусът на вниманието се беше изместил от Брук и Джулиан. Поне в границите на собственото им семейство.

Те бяха образцовите леля и чичо: стигнаха до болницата доста преди да се роди бебето, не забравиха да донесат със себе си две дузини нюйоркски бейгъли и достатъчно пушено филе от сьомга, за да нахранят цялото родилно отделение. Дори Джулиан бе изглеждал доволен от цялото събитие, гукайки в ухото на Ела, че миниатюрните й ръчички изглеждат, сякаш са създадени да свирят на пиано. Брук винаги щеше да мисли за бебето Ела като за последното сладко спокойствие преди адската буря, която щеше да се разрази.