Лорън Уайзбъргър
Да имаш съпруг знаменитост (5)

5
Ще припадат по теб

Нямаше още десет и трийсет в късната майска сутрин, а тексаската жега вече беше смазваща. Тениската на Джулиан вече бе подгизнала от пот, а Брук поглъщаше на един дъх цели литри вода, убедена, че и двамата са сериозно обезводнени. Беше се опитала да излезе да тича тази сутрин, но се беше предала след десет минути, когато се почувства едновременно замаяна, умираща от глад и обзета от позиви за повръщане. Когато Джулиан беше предложил вероятно за пръв път през петте години на брака им да прекарат няколко часа в пазаруване, тя се качи в грозната зелена кола под наем със скоростта на светлината. Пазаруването означаваше климатик и тя щеше да приеме.

Минаха бързо през жилищния квартал в съседство с хотела, последван от дълга отсечка от магистралата, а после, след близо двайсет минути, няколко мили надолу по лъкатушещ селски път, който в някои части беше покрит с паваж, а в други — с не много повече от пръст и чакъл. През цялото пътуване Брук умоляваше Джулиан да й каже къде отиват и всеки път той се усмихваше по-широко и отказваше да й отговори.

— Би ли ти минало през ума, че можеш да видиш такъв пейзаж само на десет минути извън Остин? — попита Брук, докато минаваха покрай поля със слънчогледи, а — от другата страна — порутен хамбар.

— Никога. Изглежда направо като излязло от филм за селище на тексаски собственици на ранчо, така, както си ги представяме ние, а не като предградие на голям космополитен град. Но предполагам, че точно затова снимат филми тук.

— Да, никой в службата няма да повярва, че „Светлините в петък вечер“ е заснет тук.

Джулиан се обърна да я погледне:

— Наред ли е всичко в работата? Напоследък не си споменавала много за това.

— В общи линии, да. Имам една пациентка в „Хънтли“, първокурсничка, която е убедена, че е отвратително дебела, макар че е съвсем близо до нормалното тегло. Стипендиантка, с напълно различен произход от повечето от тези момичета. Вероятно има чувството, че не се вписва сред тях в милион различни отношения, но най-трудният проблем за нея е този с теглото й.

— Какво можеш да направиш за нея?

Тя въздъхна:

— Знаеш, не чак толкова много. Освен да я изслушвам и успокоявам, просто трябва да я държа под око и да се погрижа нищо да не излезе от контрол. Напълно сигурна съм, че не става въпрос за сериозно хранително разстройство, но е плашещо, когато някой е толкова обсебен от теглото си, особено когато този някой е тийнейджърка. При положение че лятната ваканция започва другия месец, се тревожа за нея.

— А всичко в болницата?

— Наред е. Маргарет не обезумя от радост, че си вземам тези два свободни дни, но какво да се прави?

Той се обърна да я погледне:

— Наистина ли два дни са чак такъв голям проблем?

— Не и в отделния случай, но си взех три дни за Ел Ей и „Лено“, онзи половин ден за поредицата ти от последователни интервюта в Ню Йорк и един ден, за да отида на снимките за обложката на албума ти. И всичко това беше в последните шест седмици. Но както и да е, почти не съм те виждала оттогава — нямаше да го пропусна за нищо на света.

— Рук, не мисля, че е честно да твърдиш, че почти не сме се виждали. Просто нещата вървяха доста трескаво — в добрия смисъл.

Тя не беше съгласна — никой не можеше да каже, че да се зърнат за час тук или там, докато Джулиан минаваше през апартамента им на всеки няколко дни, означаваше, че се виждат наистина — но наистина не беше имала намерение да звучи толкова критично.

— Не исках да кажа това, кълна се — изрече тя с най-успокоителния си тон. — Виж, сега сме заедно, така че нека просто се наслаждаваме на това, става ли?

Седяха мълчаливо няколко минути, докато Брук докосна челото си с връхчетата на пръстите си и каза:

— Не мога да повярвам, че ще се срещна с Тим Ригинс.

— Кой от всичките е той?

— О, моля те. Престани веднага.

— Това треньорът ли е? Или куотърбекът? Почвам да се обърквам — каза Джулиан с усмивка. Все едно Тим Ригинс не беше всеизвестен.

— Ъхъ, няма значение. Когато се появи на партито тази вечер и всички жени в стаята припаднат от страст, ще разбереш. Вярвай ми.

Джулиан плесна с длан по волана в пристъп на престорено възмущение:

— Не се ли предполага да припадат заради мен? Искам да кажа, аз ще съм рокзвездата.

Брук се наведе през преградата на шофьорското място и го целуна по бузата.

— Разбира се, че ще припадат по теб, скъпи. Ако могат да спрат да зяпат Ригинс за достатъчно време, че да те забележат, ще припадат като луди.

— Сега наистина няма да ти кажа къде отиваме — заяви Джулиан.

Бе сбърчил чело в опит да се съсредоточи, докато се мъчеше да избягва дупките, осеяли пътя на всеки десетина стъпки, повечето — пълни с вода от гръмотевичните бури предната нощ. Съпругът й просто не бе привикнал да шофира. За кратко Брук си помисли, че всъщност отиват на пешеходен излет или на разходка сред природата, или на някаква експедиция с риболов или спускане със салове по реката, но бързо си напомни, че съпругът й си беше нюйоркчанин до мозъка на костите и представата му за общуване с природата бе ежеседмичното поливане на едно дръвче — бонзай, което стоеше на нощното му шкафче. Познанията му за дивия свят бяха ограничени: можеше да различи малък плъх от голяма мишка на всеки перон на метрото и изглежда, притежаваше инстинктивен усет кои от котките, обитаващи кварталните кръчми, са приятелски настроени и кои ще започнат да съскат и драскат, ако се приближиш твърде много. Като изключим това, обичаше да пази обувките си чисти, да спи на закрито и дръзваше да излезе навън — например, до Сентрал парк за летните представления от програмата „Сцена на открито“ или до езерото с лодките, когато техни приятели организираха партита там — само когато бе „въоръжен“ с цели шепи „Кларитин“ и напълно зареден мобилен телефон. Мразеше, когато Брук го наричаше „градско чедо“, но никога не успяваше убедително да отрече обвинението.

Разпрострелият се на огромна площ, грозен комплекс сякаш се издигаше направо от изсечен гъсталак и рекламираше присъствието си с ослепително проблясващ неонов надпис: „Каубойски облекла «Самотна звезда»“. Имаше две сгради, ненапълно свързани помежду си, но с общ непавиран паркинг и отвън стояха две коли, чиито двигатели работеха на празни обороти.

— Пристигнахме — каза Джулиан, като се отдалечи от един черен път и свърна по друг.

— Шегуваш се. Кажи ми, че се шегуваш.

— Какво? Пазаруване, точно както казах.

Брук погледна към схлупените постройки и няколкото пикала, скупчени пред тях. Джулиан излезе от колата, заобиколи до пасажерското място и подаде ръка на Брук, за да й помогне да прескочи калните локви с леките си сандали.

— Когато спомена за пазаруване, си представях нещо по-подобно на „Нийманс“.

Първото, което Брук забеляза след благословения силен порив на студен въздух от климатичната инсталация, беше хубаво младо момиче в тесни впити джинси; карирана риза с къс ръкав по тялото и каубойски ботуши. Момичето моментално се приближи и каза:

— Добро утро! Само ми кажете, ако ви трябва помощ!

Брук се усмихна и кимна. Джулиан се ухили. Брук го тупна с юмрук по ръката. Остра натрапчива мелодия на китара се носеше от високоговорители в тавана.

— Всъщност, с удоволствие бихме приели малко помощ — каза Джулиан на блондинката.

Момичето плесна с ръце и постави едната на рамото на Джулиан, а другата — на това на Брук.

— Ами добре тогава, да се залавяме за работа. Какво търсим днес?

— Да, какво всъщност търсим днес? — попита Брук.

— Търсим тоалет в каубойски стил за съпругата ми, за да го облече за едно парти — каза Джулиан, като отказваше да погледне Брук в очите.

Продавачката се усмихна и каза:

— Е, това е страхотно! Знам точно какво ви трябва!

— Джулиан, приготвила съм си целия тоалет за довечера. Онази черна рокля, която облякох, за да ме видиш, сещаш ли се? Със сладурската чантичка, която Ранди и Мишел ми подариха за рождения ден? Помниш ли?

Той започна да кърши ръце:

— Знам… просто работата е там, че станах рано тази сутрин и наваксвах с четенето на имейли. Най-накрая дойде ред да отворя онзи прикачен файл с поканата за партито довечера и видях, че изискванията за облеклото представляват нещо, наречено „Каубойска висша мода“.

— О, боже мой.

— Не се паникьосвай! Виж, знаех, че ще изпаднеш в паника, но…

— Аз си донесох черна рокля без презрамки и златисти сандали! — изпищя Брук толкова високо, че няколко други клиенти се обърнаха да погледнат.

— Знам, Рук. Затова веднага пуснах имейл на Самара и я попитах дали може да ми съобщи допълнителни подробности. Което тя и направи. Много изчерпателно.

— Така ли? — Брук вдигна глава изненадана, но леко умилостивена.

— Да. — Джулиан извади своя iPhone и „прелисти“ списъка за секунда, а после докосна екрана и започна да чете. „Хей, скъпи“ — тя нарича така всички, — „хората от «Светлини в петък вечер» планираха парти с каубойски костюми, за да останат верни на тексаските си корени. Не се страхувайте да се развихрите с пълна сила — довечера всички ще се покажат с каубойски шапки, ботуши, гамаши с токи и много тесни секси джинси. Кажи на Брук, че й трябва един страхотен чифт ултракъси дънкови шорти. Треньорът Тейлър лично ще избере победителката, така че нека всичко е тип-топ. Нямам търпение да…“ — Гласът на Джулиан заглъхна, когато се спря, преди да прочете на глас следващото изречение. — Останалото са досадни подробности по програмата. Това беше важната част. Така че… ето защо сме тук. Не се ли радваш?

— Ами, радвам се, че разбра, преди да стигнем там довечера… — Забеляза, че Джулиан изглеждаше нервен, жадуващ да получи одобрението й. — Определено съм ти признателна, че ме спаси от тази участ. Благодаря, че си направи целия този труд.

— Не е кой знае какъв труд — каза Джулиан, облекчението му бе очевидно.

— Днес трябваше да репетираш.

— Още има време, затова дойдохме по-рано. Просто се радвам, че си тук с мен и така нататък. — Той й лепна сладка бърза целувка, вдигна ръка и помаха леко на продавачката. Тя дотича при тях, усмихната до уши.

— Готови ли сме? — попита момичето.

— Готови сме — казаха Брук и Джулиан в един глас.

Когато най-после си тръгнаха близо час по-късно, Брук беше поруменяла от вълнение. Пазаруването се беше оказало хиляда пъти по-хубаво, отколкото си представяше: освежаващо съчетание от чувство на наслада от одобрението на Джулиан, когато тя пробваше безумно къси шорти и впити потничета и секси ботуши, и чистото, неподправено „греховно“ забавление да си играе на маскиране. Продавачката, Манди, опитно беше насочила Брук към идеалния тоалет за парти: изрязана джинсова пола, когато Брук се почувства твърде неловко в шортите; карирана риза, съвсем същата като онази, която носеше самата тя, съблазнително завързана на възел над пъпа й (но, в случая на Брук, съчетана с късо бяло потниче, за да не й се налага да разкрива меката плът на корема си; масивна месингова тока във формата на шерифска звезда; каубойска шапка с извити и извърнати нагоре краища и закачлива панделка, която се завързваше под брадичката; и чифт от най-ретро изглеждащите каубойски ботуши с шевове отстрани, които Брук беше виждала). Манди предложи Брук да носи косата си на ниско сплетени плитки и й връчи червена карирана кърпа, която да върже на врата си. „И не забравяй да наблегнеш сериозно на очната спирала“, каза Манди, като размаха пръст. „Каубойките обичат огнения поглед“. Макар че Джулиан нямаше да се появи в пълен костюм за изпълнението си, Манди му показа как да увие пакет цигари в ръкавите на тениската си и го „оборудва“ със съответния мъжки вариант на каубойската шапка на Брук.

Смяха се по целия път на връщане към хотела. Когато Джулиан се наведе да я целуне и й каза, че ще се върне в шест, за да вземе душ, на Брук й се прииска да го помоли да остане, но си събра пазарските торби и го целуна в отговор.

— Късмет — пожела му тя. — Днес се забавлявах страхотно. — И не можа да се сдържи и се ухили, когато Джулиан отвърна, че също се е забавлявал.

Той вече закъсняваше да се върне в стаята и трябваше да побърза да вземе душ и да се облече, а тя го усети как започна да се изнервя, когато се качиха в чакащата лимузина.

— Нервен ли си? — попита Брук.

— Да, малко, предполагам.

— Просто помни: от всички песни във вселената, са избрали твоята. Абсолютно всеки път, когато някой включи телевизора, за да гледа епизод на шоуто, ще чува твоята песен. Невероятно е, Джулиан. Наистина е невероятно.

Джулиан сложи длан върху нейната:

— Мисля, че ще си изкараме страхотно. А ти изглеждаш като модел. Камерите ще полудеят.

Брук едва беше успяла да изрече въпроса си — „Какви камери?“, — когато колата спря пред входа на „Хула Хът“ — прочут местен вертеп, който се славеше с репутацията, че предлага най-добрите местни специалитети на север от границата — и бяха посрещнати от поне дузина папараци.

— О, божичко, нима ще ни снимат? — попита Брук, внезапно ужасена от тази възможност, която беше пропуснала да обмисли. Вдигна поглед и забеляза дълга тясна пътека с щамповани изображения на крави — тексаската версия на червен килим, предположи тя. Няколко стъпки по-надолу, между улицата и вратата на ресторанта, зърна двама от членовете на екипа, които позираха пред камерите.

— Чакай там, ще ти отворя вратата — каза Джулиан, като излезе от своята страна и заобиколи до нейната врата. Отвори я и се наведе навътре, за да подаде ръка на Брук. — Не се тревожи, не им пука особено за нас.

Брук с облекчение откри, че той беше абсолютно прав. Отначало фотографите ги връхлетяха като рояк, нетърпеливи да видят дали не са някои важни личности, след това се отдръпнаха на заден план толкова бързо, колкото се и появиха. Само един от фотографите ги помоли да позират за снимка пред големия черен подиум с логото на „Светлините в петък вечер“ и Ен Би Си до вратата. След като неохотно беше заснел няколко кадъра, той ги помоли да кажат имената си по букви пред микрофона на един касетофон, а после си тръгна. Те се отправиха към вратата, Брук — стиснала ръката на Джулиан, когато забеляза Самара в другия край на стаята. Брук хвърли един поглед на елегантно семплата копринена рокля, „гладиаторски“ сандали и подрънкващи обици с висулки и се почувства нелепо. Защо Брук беше облечена като за вечеринка с американски народни танци, когато това момиче имаше вид, сякаш току-що е слязло от самолетна писта? Ами ако се беше получило някакво ужасно объркване и Брук щеше да е единствената в пълен каубойски костюм тази вечер? Почувства как дишането й се забавя и я залива паника.

Едва тогава се осмели да хвърли поглед из останалата част от стаята. Докъдето поглед стига, се виждаха къси дънкови шорти и огромни каубойски шапки.

Тя прие плодов на вид коктейл от един поднос, който „мина“ в тяхната посока и щастливо се впусна в следващия час на представяния и светски разговори, пиене и смях. Беше едно от онези редки партита, на които всички присъстващи сякаш бяха искрено развълнувани да присъстват — не само участниците и снимачният екип, които очевидно се познаваха добре и се разбираха чудесно, но и всичките им съпрузи и приятели и второстепенни знаменитости, с които някои от актьорите излизаха или които агентите им за връзки с обществеността бяха изнудили да дойдат, за да си направят реклама. Брук забеляза Дерек Джетър да се мотае над огромна чиния с начос и се опита да си спомни за кое от момичетата в „Светлините на петък вечер“ е сгоден, а Джулиан съобщи, че е зърнал полуголата Тейлър Суифт да се изживява като душа на компанията на терасата. В по-голямата си част обаче партито представляваше просто буйна развеселена тълпа в кожени каубойски панталони, карирани ризи, срязани джинси, която пиеше бира, похапваше и правеше импровизации по музиката от осемдесетте, която звучеше по високоговорителите. Брук никога не се беше чувствала толкова освободена по време на някое от изпълненията на Джулиан и тя се потопи в него, наслаждавайки се на онова толкова рядко чувство да бъде превъзбудена и изпълнена с енергия, очарователна и просто на линия. Когато Джулиан и неговият оркестър се качиха на импровизираната сцена, Брук вече беше част от всеобщото веселие, оставила се на една група от сценаристи на шоуто да я въвлекат в импровизирана дегустация на коктейли „Маргарита“. Едва тогава осъзна, че ако не се брои гледането на записа от появата в „Лено“, още не беше виждала Джулиан да свири с новия си поддържащ оркестър.

Брук ги оглеждаше изучаващо, докато те се качваха на сцената да се съберат и да настроят инструментите си, и беше донякъде изненадана да открие, че изглеждаха по-малко като рокбанда и повече — като група от двайсет и няколко годишни младежи, които са били най-добри приятели в елитното си училище с пансион в Нова Англия. Барабанистът, Уес, имаше задължителната дълга коса, само че неговата не висеше на мазни кичури около лицето. Кичурите на Уес с цвят на махагон бяха гъсти, вълнисти и буйни — коса, каквато всъщност само едно момиче заслужаваше. Носеше спортна зелена риза с поло яка, с чисти, изгладени джинси и класически сиви маратонки „Ню Баланс“. Изглеждаше като човек, който е разнасял стиковете за голф в лятното училище — не за да печели пари, а за да „си изгради характер“ — и след това се е хванал отново на работа едва когато е дошло време да постъпи в юридическата фирма на баща си. Водещият китарист беше най-възрастният от групата, вероятно в началото на трийсетте, и макар да нямаше същия вид на възпитаник на подготвително училище като Уес, протритите му стари памучни панталони в цвят каки, черните маратонки „Конвърс“ и логото на „Найк“, трудно можеха да минат за бунтарски. За разлика от колегата си на барабаните, Нейт не се вписваше в нито един от стереотипите за водещ китарист — беше як и набит и имаше стеснителна усмивка и сведен поглед. Брук си спомни колко шокиран беше Джулиан, когато чу Нейт на прослушването, след като го беше огледал преценяващо, когато той най-напред се качи на сцената. „Този тип се качва на сцената и веднага просто разбираш, че той е хлапето, което цял живот е било тормозено. Той, един вид, се страхува от собствената си сянка. А после той започва да свири и, човече, просто е невероятен. Изпълнението му сякаш не беше от този свят“. Триото се завършваше от Зак, басиста, който приличаше повече на музикант, отколкото останалите, но чиято дръзко оформена на шипове коса, верижката като онези, които служат за прикрепване на портфейла към колана, и дискретно положената очна линия, всъщност му придаваха по-позьорски вид. Той беше единственият член на бандата, когото Джулиан не обичаше, но от „Сони“ сметнаха, че първият му избор на басист — момиче — ще го засенчи, а Джулиан не беше в настроение да спори. Тази банда от привидно неподхождащи си членове бе причудлива група, но никой не можеше да каже, че не е интригуваща. Брук огледа стаята и забеляза, че всички бяха притихнали.

Джулиан не представи себе си или песента, както правеше обикновено, когато имаше изпълнение: само кимна на колегите си от оркестъра и запя собствена версия на „Страдащо разбито сърце“. Решението беше рисковано, но блестящо пресметнато. Беше избрал позната, сантиментална и старомодна песен, беше я променил така, че да звучи сериозно, почти задълбочено, и накрая беше създал напълно нова и свежа версия, която беше заговорнически закачлива и иронична. Тя казваше: Вие очаквахте да излезем тук и да изпеем една сериозна версия на песента, която избрахте за откриването на шоуто, или може би нещо от бъдещия албум, но ние не сме дошли тук, за да се приемаме твърде насериозно. Тълпата се смееше, подвикваше и пригласяше, а когато песента свърши, избухна в бесни аплодисменти.

Брук ръкопляскаше заедно с всички останали и се наслаждаваше на всички, които чуваше да казват около нея колко талантлив е Джулиан, как могат да го слушат цяла нощ. Изобщо не беше изненадана да чуе как се вълнуваха всички около нея: как можеха да не се чувстват така? Но чувството никога, никога не остаряваше. Сега, когато Джулиан се приближи смутено до стойката на микрофона и хвърли огромна, възхитителна усмивка към публиката, Брук почувства как цялата стая му се усмихва в отговор.

— Здрасти на всички — каза той, като докосна с пресилен жест периферията на каубойската си шапка. — Благодаря ви, че приехте този млад янки в града.

Тълпата започна да вика и да ръкопляска. Брук видя как Тим Ригинс вдигна бутилката си с бира към Джулиан и се опита да не изпищи. Дерек Джетър сви двете си длани около устата и се провикна. Няколко сервитьорки, същите, с които Брук беше дегустирала маргарити по-рано, се подредиха в редица пред сцената и започнаха да подсвиркват към оркестъра. Джулиан възнагради всички с нова убийствена усмивка.

— Мисля, че говоря от името на всички ни, когато казвам каква гордост и чест е за мен, че превърнахте моята песен във ваша песен. — Последваха още възгласи и подсвиркване, но Джулиан вдигна ръка. — И нямам търпение да я изпея тази вечер, тук с всички вас. Но се надявам, че няма да имате нищо против да ми дадете само още няколко минути, преди да изсвиря „За изгубения“. Точно сега бих искал да изпея нещо малко за прекрасната си съпруга, Брук. Напоследък тя е наистина добър и верен приятел — вярвайте ми, наистина добър и верен приятел — а отдавна не съм й изказвал благодарността си. Руки, тази песен е за теб.

Когато чу прякора си, Брук почувства как се изчервява и за частица от секундата се изненада неприятно, че Джулиан я беше нарекъл така пред хората. Но още преди да има време да го осъзнае, чу началните акорди на „Луда любов“ от Ван Морисън — първата песен, на която бяха танцували на сватбата си — и в миг беше омаяна от изпълнението му. Джулиан гледаше право към нея, докато оставяше песента да набира сила и въздействие, и едва когато подхвана хоровата част и отметна глава назад, за да изпее проточено думите, Брук рязко се изтръгна от взаимната им съкровена наслада и забеляза, че абсолютно всички в стаята са се втренчили в нея. И не само това. Мъжете в стаята пристъпваха от крак на крак, отпиваха дълги глътки бира и гледаха как оркестърът настройва инструментите си — жените бяха тези, които се взираха в Брук с изражения на неподправена завист и възхищение. Чувството беше нереално: със сигурност бе ставала свидетел на доста прояви на обожание към Джулиан по време на другите му изпълнения, но никога преди не беше усещала светлината на прожекторите така пряко насочена към нея самата. Усмихна се, затанцува леко и загледа Джулиан, докато той й изнасяше серенада, и по някакъв начин, въпреки факта, че негови свидетели ставаха стотици души, това й се струваше като един от най-интимните моменти, които бяха споделяли някога. Един от най-хубавите, които можеше да си спомни.

Когато Джулиан най-сетне подхвана „За изгубения“, Брук беше сигурна, че цялата стая е влюбена в него. Енергията беше осезаема и наситена, но някъде на половината от песента Брук почувства още по-силна тръпка на вълнение. Хората започнаха да се движа наоколо, да се обръщат, да гледат, да шепнат. Неколцина изпружиха шии. Един дори посочи с пръст. Нещо се случваше, но Брук не можеше да види през тълпата, докато… Чакай… можеше ли това наистина да е…

Лайла Лоусън? О, със сигурност беше тя и макар че, ако ще и животът й да зависеше от това, Брук не можеше да проумее какво прави Лайла Лоусън на парти по случай премиерата на новия сезон на „Светлините в петък вечер“, тя беше там… и изглеждаше страхотно. По роклята — бюстие с гол гръб с флорални мотиви и каубойските ботуши, които носеше Лайла, Брук не можеше да прецени дали е облечена специално за партито, или не, но нямаше как да се отрече, че момичето изглеждаше стегнато и поддържано, щастливо и много, много прочуто. Цялата стая я наблюдаваше, когато тя поздрави Самара със силна прегръдка, а после си проправи път до предните редици на тълпата, недалеч от подножието на сцената, където стоеше Брук.

Случи се преди някой — включително Джулиан — изобщо да проумее какво става. Само две секунди след като свършиха песента и бяха залети от пороя аплодисменти, Лайла измарширува нагоре по страничните стълби на сцената, приближи се с едри уверени крачки до Джулиан и обви ръце около него в здрава прегръдка. Усмихна се и, след като го целуна по бузата и обви двете си длани около горната част на ръката му, се обърна с лице към тълпата. Изглеждаше, сякаш буквално виси от него, загледана нагоре към него с блестяща бяла усмивка и изражение на неподправено обожание. До този момент Джулиан беше застинал невярващо, но някакъв механизъм сигурно се беше задействал — след броени секунди той отвръщаше с пълна сила на изпълнения с обожание поглед.

Лайла се наведе към микрофона, сякаш й принадлежеше и извика:

— Не е ли невероятен? Хайде всички — да чуем аплодисментите ви за Джулиан Олтър!

Стаята полудя. Всички фотографи, които преди не им бяха обръщали внимание, обезумяха. Блъскаха се да заемат добра позиция, бясно правейки снимка след снимка, светкавиците на фотоапаратите и камерите проблясваха, сякаш беше нощта на „Оскарите“. Всичко свърши почти толкова бързо, колкото беше започнало. Лайла се наведе да прошепне нещо в ухото на Джулиан, а после се оттегли тичешком от сцената. Брук предположи, че ще остане за едно-две питиета, но младата изгряваща звезда се запъти право към външната врата.

Десет минути по-късно Джулиан отново беше до нея, цял в пот и широко усмихнат: обичайната руменина, която избиваше по лицето му след представление, беше усилена от вълнението. Целуна я и й отправи поглед, който казваше: „Нямам търпение да поговоря с теб за това“ и стисна силно ръката й, докато обикаляше стаята, приемайки поздравленията и потупването по гърба с добродушен смях.

Не останаха насаме дори за секунда почти до един сутринта, когато Самара и Лио им пожелаха „лека нощ“ и се отправиха към хотелските си стаи (Лио, разбира се — придружен от нова приятелка, с която се беше запознал на партито). В мига щом вратата се затвори зад тях, Джулиан се обърна към Брук и каза:

— Можеш ли да повярваш, че Лайла Лоусън скочи на сцената с мен?

— Ако не го бях видяла с очите си, никога нямаше да го повярвам. Все още не съм сигурна, че го вярвам. — Брук изрита ботушите си и рухна на леглото.

— Лайла Лоусън, по дяволите. Нереално е. Какво, за бога, правеше тя там?

— Представа си нямам, но нека ти кажа: това момиче знае да се движи. Видя ли я как танцуваше до теб, как направо вибрираше и размяташе бедра? Беше хипнотизиращо. Сякаш в мига, щом някой сложи микрофон в ръцете й, тя просто не може да се сдържи.

На вратата се почука.

Джулиан погледна Брук, която сви рамене. Той отиде да отвори и в стаята без покана влетя Лио. Брук за малко не се разсмя на глас: ризата му беше разкопчана до пъпа, а от вътрешната страна на яката му имаше петно от нещо, което подозрително приличаше на червило.

— Хей, слушай — обърна се той към Джулиан, без дори да се извини за прекъсването. — Знам, че това идва в последната минута, но Самара току-що ми каза, че ти е уредила няколко неща за утре в Ел Ей. Тази сцена с Лайла беше направо гениална, по дяволите, и хората са обезумели по нея. Ще тръгнем за летището в девет, окей?

— Утре ли? — успя да каже Джулиан, изглеждаше толкова изненадан, колкото се чувстваше Брук.

— Точно в девет, във фоайето. Погрижихме се за всички полети. Вероятно ще те върнем в Ню Йорк след три-четири дни. Страшен беше тая вечер, пич. Ще се видим сутринта — каза той и изхвърча като светкавица от стаята. Брук отправи безмълвна благодарност към момичето, което го чакаше в леглото тази нощ.

— Е — каза Брук, когато вратата се затръшна зад Лио.

— Е. Предполагам, че заминавам за Ел Ей утре.

— Добре — каза Брук, защото не знаеше какво друго да каже. Щеше да се наложи да отмени плановете им за вечеря тази вечер с приятели на Джулиан от колежа, пристигнали от покрайнините на града. А той нямаше да може да я придружи на партито в музея, на което ги беше поканила Нола; същото, в чийто комитет от младши служители беше включена, а билетите бяха стрували едно малко състояние.

На вратата отново се почука.

Брук изпъшка:

— Сега пък какво?

Този път беше Самара и беше толкова въодушевена, колкото Брук не я беше виждала никога. Тя също влезе направо, без да поздрави, сведе поглед към подвързания си с кожа тефтер и заяви:

— И така, тази случайност със снимката на Лоусън свърши дори по-добра работа, отколкото се надявах — абсолютно всички са научили за нея. Всички.

И Брук, и Джулиан просто се взираха в нея.

— Вече ми се обадиха от сто места да искат интервюта и снимки. Брук, обмислям една молба за специална дописка, посветена на теб, нещо от рода на „Коя е госпожа Джулиан Олтър?“, така че остани на линия за нея. Джулиан, ще имаме доста ангажименти за теб плътно през цялата следваща седмица. Това е страхотна новина, просто абсолютно фантастични резултати и ти казвам: всички в „Сони“ са наелектризирани от вълнение.

— Еха! — възкликна Джулиан.

— Страхотно — добави немощно Брук.

— Папараците всъщност вече дебнат във фоайето, така че бъдете готови да се изправите пред тях сутринта. Мога да ви препоръчам някои хора, с които можете да се консултирате относно спазването на правото на личен живот и сигурността: всичките са страхотни.

— О, не мисля, че ще е необходимо — каза Брук.

— Аха. Съобщете ми, ако трябва. Междувременно, предлагам и двамата да започнете да се регистрирате в хотелите под различни имена и да внимавате много какво пишете в имейлите си до всички.

— Хм, това наистина ли…

Самара прекъсна рязко Джулиан и затвори шумно бележника си. Срещата беше официално приключена.

— Брук, Джулиан — тя изрече имената и на двамата бавно и с усмивка, от която Брук я побиха мразовити тръпки, — добре дошли на партито.