Лорън Уайзбъргър
Да имаш съпруг знаменитост (13)

13
Боговете и медицинските сестри не са от един свят

— Не забравяйте, вие двамата: дръжте се за ръце, усмихвайте се и се отпуснете. Вие сте щастливи и влюбени и очевидно не се притеснявате от някаква пресметлива и хитра, стремяща се към славата уличница. Въобще не ви интересува. Готови ли сме? — почти им изкрещя Лио от мястото си на три стъпки от тях в дъното на лимузината.

— Готови сме — промърмори Джулиан.

— Надъхани ли сме? Трябва да сме надъхани! А вие двамата чувствате ли го? — Той надникна през прозореца да види дали жената с клипборда, която отчиташе времето на пристигане на изпълнителите, вече им прави знак. По програма Джулиан трябваше да тръгне по червения килим точно в четири и двайсет и пет следобед, което, според телефона на Брук, беше след една ужасяваща минута.

Как точно да се чувства?, идваше й на Брук да попита. Отвратително? Сякаш всеки миг ще тръгна доброволно към смъртта и ако знам какво е добро за мен, незабавно щях да се обърна и да си тръгна, но съм твърде лишена от склонност към конфликти, за да правя подобни изпълнения, така че вместо това просто ще застана кротко пред палача? Така че, да, кретен такъв, предполагам, че мога „да го почувствам“.

— Няма да ви лъжа, хора — те ще бъдат като истински пирани. — Лио вдигна ръце, с издадени навън длани. — Просто ви казвам, така че да сте подготвени. Но не им обръщайте внимание, усмихвайте се и се наслаждавайте на момента. Ще бъдете страхотни. — Телефонът му избръмча и след като му хвърли поглед за частица от секундата, той щракна бутона за отключване на вратите и се обърна към Брук и Джулиан.

— Време е. Да го направим! — извика Лио, отвори със замах вратата на лимузината и преди Брук дори да успее да схване какво става, беше заслепена от фотографски светкавици. И макар проблясващите светлини да бяха пронизващи и болезнени, те не бяха нищо в сравнение с въпросите.

— Джулиан! Какво е усещането да присъстваш на първата си церемония по връчване на наградите „Грами“?

— Брук! Имаш ли някакъв коментар за снимките в последния брой на „Ласт Найт“?

— Джулиан! Погледни насам! Насам! Имаш ли любовна връзка?

— Брук! Обърни се насам! Насам, към тази камера! На кой дизайнер е тоалетът ти?

— Брук! Ако можеше да кажеш едно нещо на онази празноглава кукличка от „Шато“, какво щеше да бъде?

— Джулиан! Вляво от теб! Да, точно така! Ще запазиш ли брака си?

— Джулиан! Нереално ли е да вървиш по червения килим, когато преди година никой не знаеше името ти?

— Брук! Мислиш ли, че вината е твоя, задето не се вписваш физически в холивудската норма?

— Какво би казала на всички млади жени, които гледат точно сега?

— Джулиан! Иска ли ти се съпругата ти да пътува по-често с теб?

Сякаш светлините на стадиона внезапно бяха запалени в спалнята й в три сутринта: очите й не искаха — не можеха — да се приспособят, а всяко усилие само водеше до още по-голямо неудобство.

Тя за кратко се обърна с гръб към свободното от камери пространство зад тях и зърна Никол Кидман и Кийт Ърбан да слизат от дълъг черен кадилак. Защо говорите с нас, когато тук има истински знаменитости? — прииска й се да изкрещи. Едва когато се обърна отново и очите й най-после бяха в състояние да издържат зашеметяващите проблясващи светлини, видя пред тях безкрайно червено море. Цяла миля ли беше дълъг килимът? Две? Десет? Хората, които се бяха придвижили по-нагоре по килима, изглеждаха спокойни, дори небрежни. Стояха наоколо в групички от по трима или петима, като бъбреха небрежно с репортерите или позираха опитно пред камерите, като раздаваха ослепителни, професионално отработени усмивки във всички посоки. Възможно ли беше да бъде като тях? Можеше ли тя също да се справи с това? По-важно: имаше ли изобщо шанс да оцелее, докато измине следващата безкрайна „отсечка“ от килима?

А после тръгнаха. Тя държеше единия си обут в сандал крак точно пред другия, с високо вдигната брадичка, най-вероятно с пламнали бузи, а Джулиан я водеше през тълпите. Когато бяха изминали половината разстояние до входа, Лио сложи гореща, потна длан на рамото на всеки от двамата, наведе глава между техните и каза:

— Точно вдясно от вас се задават журналисти от развлекателните рубрики. Ако се обърнат към вас за интервю, спрете да поговорите с тях.

Брук погледна надясно и видя тила на нисък рус тип. Беше протегнал микрофон към трио младежи в черни костюми, никой, от които не изглеждаше на повече от петнайсет години. Тя започна да си блъска ума, опитвайки се да си спомни имената им, и когато най-накрая си спомни, че това са „Джонас Брадърс“, се почувства ужасно стара. Помисли си, че бяха сладки — в смисъла, в който същото можеше да се каже за коалите, но секси? Съблазнителни? Способни да докарат милиони тийнейджърки почти до несвяст само като се усмихнат? Абсурд. Помисли си, че всичките тези пищящи момичета трябва да се върнат към старите снимки от „Тайгър Бийт“ на Кърк Камерън и Рики Шрьодер, ако искат да видят няколко истински разбивачи на тийнейджърски сърца. Поклати глава в отговор на собствените си мисли. Наистина ли през ума й току-що мина думата „разбивач на сърца“? Добави това към мисления списък от неща, които да каже на Нола.

— Джулиан Олтър? Може ли да поговорим с вас? — Ниският рус мъж най-после се беше сбогувал с момчетата от „Джонас Брадърс“ и се обърна към Брук и Джулиан. Сийкрест! Изглеждаше точно толкова загорял, колкото винаги в „Айдъл“, с топла и приветлива усмивка. На Брук й идваше да го целуне.

— Привет — каза Джулиан, по чието изражение точно в същия миг стана ясно, че го е познал. — Ъъ, разбира се. С удоволствие.

Сийкрест направи знак на оператора зад гърба си и се разположи леко вляво от Брук и Джулиан. Кимна и операторът включи мощна ярка лампа, от която на мига лъхна изненадваща горещина. После заговори в микрофона, докато гледаше в камерата.

— Към мен точно сега се присъединяват Джулиан Олтър и прекрасната му съпруга Брук. — Обърна се към тях и размаха свободната си ръка с широк жест. — Благодаря на двама ви, че отделихте един миг да ни кажете „здрасти“. Признавам, че и двамата изглеждате страхотно тази вечер.

По рефлекс и двамата успяха да докарат фалшиви усмивки. За един кратък миг Брук бе обзета от паника, когато си спомни, че милиони хора гледаха това точно сега — из цялата страна и може би по цял свят.

— Благодаря, Райън — каза Джулиан и Брук изпита облекчение, че се беше сетил да се обърне към него на малко име. — И двамата много се вълнуваме, че сме тук.

— Е, кажи ми, Джулиан. Първият ти албум стана платинен за по-малко от осем седмици. Към днешна дата — той направи пауза и хвърли поглед към малко квадратче хартия, което някой пъхна в дланта му — в цял свят са продадени четири милиона екземпляра. Сега участваш с изпълнение в церемонията по връчване на наградите „Грами“. Кажи ми, какви мисли ти минават през ума?

Той тикна микрофона пред устата на Джулиан и се усмихна. Джулиан, толкова хладнокръвен, по-хладнокръвен, отколкото Брук го беше виждала някога, се усмихна в отговор и каза:

— Е, Райън, трябва да призная, че е адски невероятно преживяване. Бях зашеметен от начина, по който се прие албумът, а сега — и това. Каква чест. Каква наистина феноменална чест.

Това явно допадна на Сийкрест и той ги възнагради с нова усмивка и вежливо кимване.

— Джулиан, в музиката си пишеш много за любовта. Дори „За изгубения“, която на пръв поглед изглежда като възпоменание за починалия ти брат, всъщност е песен за спасителната сила на любовта. Какво е твоето вдъхновение?

Удар право в целта, като от точно запратена топка. Брук се съсредоточи върху задачата да не откъсва поглед от Джулиан, с надеждата, че успява да изглежда като любяща, отзивчива, грижовна съпруга, която с трепет чака да чуе всяка негова дума, вместо като пълната развалина, каквато всъщност беше в момента.

Джулиан се спусна право към „топката“ и я отби с лекота.

— Знаеш ли, Сий… Райън, странно е. Когато най-напред започнах, много голяма част от музиката ми беше мрачна, доста тежка. Самият аз минавах през доста тежки преживявания, а, разбира се, смятам, че музиката винаги е огледално отражение на това, което изживява изпълнителят. Но сега? — С тези думи той се обърна да погледне Брук в лицето, взря се право в очите й и каза: — Сега е напълно различно. Благодарение на прекрасната ми съпруга, както животът, така и музиката ми са безкрайно по-добри. Тя е нещо повече от мое вдъхновение — тя ме мотивира, тя ми влияе, тя… е всичко за мен.

Въпреки всичко случило се в хотела, въпреки изгубената работа и предполагаемо ужасните снимки, въпреки тихичкото гласче в дъното на ума й, което се питаше дали той просто се преструва заради публиката, Брук почувства прилив на обич към съпруга си. В този миг, пред камерите и облечена в нелепи дрехи, докато я цитираха, снимаха и я принуждаваха да празнува, тя изпитваше към Джулиан точно същото, както в деня, когато се запознаха.

Сийкрест възкликна възхитено, а после благодари на двамата, задето са си побъбрили с него, и пожела късмет на Джулиан. В мига щом се обърна към следващия си гост — жена, която изглеждаше точно като Шакира, макар Брук да не можеше да е сигурна, че е тя — Джулиан се обърна към нея и каза:

— Виждаш ли? Сийкрест дори не си направи труда да попита за онези тъпи снимки. Всеки сериозен журналист знае, че това са пълни глупости.

Дори само споменаването на онези снимки я върна веднага в хотелската стая, заличавайки всичките й любящи чувства. Без да знае какво друго да направи и остро давайки си сметка, че по всеки квадратен сантиметър от червения килим са разпрострени камери и микрофони, тя просто се усмихна без определена причина и кимна. Не след дълго Лио отново провря лице между техните — Брук едва не подскочи, когато усети ръката му на тила си.

— Джулиан, Лайла Лоусън е точно ей там напред. Искам да я поздравиш с целувка по бузата, а после да я представиш на Брук. Брук, ще ни бъде от голяма помощ, ако можеш да си дадеш вид, че се радваш да я срещнеш.

Брук вдигна поглед и забеляза Лайла Лоусън в изненадващо елегантна къса черна рокля, увиснала на ръката на Кид Рок.

Според таблоидите, които Брук четеше, Кид беше просто приятел, тъй като Лайла не излизаше често на срещи след ужасната раздяла с гаджето си — прочут куотърбек — преди година. Преди да успее да каже нещо заядливо на Лио, бяха стигнали до двойката. Избухнаха мощни фотографски светкавици, проблясващи като пламъчета от изстрели.

— Джулиан Олтър! — Лайла изписка и се метна на врата на Джулиан. — Едва ще дочакам изпълнението ти!

Брук мислеше, че ще почувства нещо, когато срещне това момиче, към което изпитваше неприязън от толкова дълго, но трябваше да признае, че на живо Лайла излъчваше определено очарование, което не се предаваше толкова добре по телевизията, или на страниците на клюкарските списания. Дори както бе притиснала здраво тялото си към това на Джулиан, у нея имаше нещо трогателно, нещо по-мило и по-уязвимо — може би дори малко по-скучно, което също нямаше да навреди — което мигновено успокои Брук.

Джулиан положи всички усилия да се изтръгне от прегръдката на Лайла и изглеждаше смутен, когато я представи на Брук.

— Привет! — поздрави тя с наситения си, меден южняшки акцент. — Огромно удоволствие е най-накрая да те срещна.

Брук се усмихна и подаде ръка, но Лайла вече беше разтворила обятия за прегръдка.

— О, ела тук, скъпа. Имам чувството, че те познавам от цяла вечност! Съпругът ти е късметлия!

— Благодаря — каза Брук, на мига почувствала се нелепо, задето някога се е чувствала застрашена. — Обожавам роклята ти.

— О, кукличка, толкова си мила. Хей, всички, искам да се запознаете с приятеля ми Кид. — С тези думи тя го сграбчи за ръката и се опита да насочи вниманието му към Брук и Джулиан, но той, изглежда, се беше разсеял от малка армия модели (поддържащи изпълнителки? танцьорки? придружителки на знаменитите си половинки?), които минаваха като шествие покрай тях. След един неловко дълъг миг, лицето му просветва в знак, че го е разпознал, и той потупа Джулиан по гърба.

— Пич, готин албум — каза той, като стисна с две ръце тези на Джулиан, както правеха всички политици. — Поздравления! Слушай, чудех се дали може да те попитам кого използваш да…

Брук не успя да чуе какво пита Кид Рок съпруга й, защото Лайла я буташе настрани и се навеждаше към нея толкова плътно, че Брук усещаше цитрусовия аромат на парфюма й.

— Започвай да харчиш онези пари незабавно — каза Лайла право в ухото на Брук. — Всяка стотинка от тях е точно толкова твоя, колкото и негова — по дяволите, той вероятно нямаше да има и пукнат петак, ако не беше ти, права ли съм? — така че недей да вредиш на себе си в опит да накажеш него.

— Пари ли? — беше всичко, което Брук успя да каже.

— Брук, скъпа, именно за това най-много съжалявам в цялата тази ситуация с Патрик. Изтърпях докрай стотици мачове по колежански и професионален футбол, летях до всеки забравен от бога, леденостуден стадион в тази страна, подкрепях го през всичките тези глупости, докато той най-после подписа онзи договор за осемдесет милиона долара. После, когато той ми изневери с онази, онази порнозвезда, именно аз си мислех, че е прекалено грубо да си купя прилична къща. Е, поучи се от моите грешки, скъпа. Купи проклетата къща. Ти си я заслужи.

Преди Брук изобщо да успее да реагира, Джулиан и Кид Рок бавно се приближиха отново до нея и Лайла и четиримата автоматично застанаха рамо до рамо, усмихнаха се и помахаха на камерите.

Брук дори не успя да заговори отново Лайла, преди Лио припряно да ги избута по-близо до входа на „Стейпълс Сентър“. Тя точно се канеше да се поздрави, че е оцеляла на червения килим, когато една жена с обсипана с пайети къса рокля и смъртоносно високи токчета тикна микрофон под брадичката й и почти изкрещя:

— Брук Олтър, какво е чувството да видиш снимки на съпруга си с друга жена, след като си го подкрепяла толкова дълго?

Наоколо се възцари тишина. В двете секунди, нужни на жената да зададе този въпрос, сякаш всички други изпълнители, монтажисти, журналисти, водещи, оператори и фенове бяха потънали в гробно мълчание. Само за миг Брук се запита дали оглушителната тишина не е знак, че ще припадне, но веднага осъзна, че няма този късмет. Видя как десетки — стотици? — глави се обръщат да гледат, точно в същия момент, когато почувства как Джулиан стисна ръката й толкова силно, че беше сигурна, че множество кости се чупят под този натиск. Изпита странно усещане: едновременно й се прииска да изпищи и да се разсмее. Запита се как ли ще реагират всички, ако просто се усмихне и каже: Ами, знаете ли, странно е, че попитахте. Защото всъщност усещането е прекрасно. Искам да кажа, кое момиче няма да е във възторг да му кажат, че съпругът му вероятно има връзка с друга жена и цялото това нещо се излъчва по националната телевизия благодарение на хора като вас? Има ли и други гениални въпроси, които бихте искали да зададете, преди да влезем вътре? Не? Е, добре тогава, за мен беше удоволствие да се запознаем. Тази мисъл беше последвана от продължила само един миг фантазия как орязва с ножица пайетите на жената, а после я цапва по главата със собствените й остри токчета. Едва дишаше.

Но, разбира се, не изпищя, нито повърна, нито се засмя или нападна някого. Вдиша през носа, положи усилие да се престори, че никой друг не гледа, и спокойно каза:

— Изключително се гордея със съпруга си заради неговите постижения и съм безкрайно развълнувана да бъда тук тази вечер, за да гледам изпълнението му. Желая му късмет! — Тя веднага стисна ръката на Джулиан в отговор и без да има понятие как беше успяла да запази такова самообладание, се обърна към него и каза: — Ще вървим ли?

Джулиан я целуна, галантно й предложи ръка и преди някой друг да успее да се появи пред тях, тя, Джулиан и Лио минаха през входните врати.

— Брук, беше блестяща! — възкликна тържествуващо Лио, като стисна тила й с все още потната си ръка.

— Сериозно, Брук, това беше първокласна разправа с медиите — съгласи се Джулиан. — Справи се съвършено с тази кучка.

Брук пусна ръката му. От начина, по който я поздрави, й се догади.

— Отивам до тоалетната.

— Чакай! Брук, трябва да се настаним веднага по местата си, за да може Джулиан да отиде зад кулисите да загрява с…

— Рук? Би ли почакала само…

Тя заряза и двамата, без дори да ги погледне втори път, и си проправи път през тълпите от бляскави и великолепно облечени хора. Успокои се с мисълта, че никой не знае коя е, че независимо колко силно й се повдигаше, никой не я зяпаше, нито говореше за нея. Насочи се право към знака за тоалетната, отчаяно копнееща да се скрие и да се съвземе само за няколко минути. Дамската тоалетна бе изненадващо обикновена — точно каквото човек би очаквал от „Стейпълс Център“, но едва ли подобаваща за церемонията по връчване на наградите „Грами“ — и Брук се постара да не докосва нищо, докато затваряше вратата на кабинката зад гърба си. Съсредоточи се да си поеме няколко пъти дълбоко дъх, докато останалите жени в тоалетната бъбреха.

Една жена разказваше някаква безкрайна история за това как забелязала Тейлър Суифт и Кание Уест да си говорят встрани от червения килим и просто не можела да разбере защо сладката малка Тейлър изобщо си прави труда да поздравява Кание — „този некадърен тъпак!“. Приятелката й правеше сравнения дали Тайлър, или Майли изглеждат по-добре в почти еднаквите си черни рокли (мненията бяха разединени) и всяка от тях посочи избора си за най-готиния присъстващ тип (едната избра Джей Зи, другата настояваше на Джош Дюамел). Една се зачуди кой ли наглежда сина на Дженифър Хъдсън. Друга искаше да знае защо именно Кейт Бекинсейл присъства, след като нито тя, нито съпругът й имаха нещо общо с музикалната индустрия. Това беше точно небрежният начин, по който тя и Нола щяха да си бъбрят, ако стояха в онази тоалетна, и на Брук това й се стори странно утешително. Точно до момента, в който жените подхванаха следващата си тема.

— Е, видя ли вече снимките на Джулиан Олтър? — попита онази с дразнещия глас приятелката си.

— Не, наистина ли са толкова ужасни?

— Бога ми, и още как. Това момиче направо се е впило в него. На някоя от тези снимки може направо да правят секс под полата й.

— Коя е? Разбраха ли?

— Някакво незначително същество. Обикновено момиче. Просто една от ония, дето пърхат като пеперудки от парти на парти, решила да си изкара добре в „Шато“.

Сякаш за хиляден път тази вечер Брук спря да диша. В умивалнята пред тоалетните беше шумно и оживено — непрекъснато влизаха и излизаха жени, миеха ръцете си, наместваха въображаеми измъкнали се кичури и освежаваха и без друго вече съвършеното си червило — но тя чуваше само тези два гласа. Идеята беше лоша, но любопитството бе по-силно от нея. Като провери отново вратата на кабинката, за да се убеди, че е заключена, тя приближи очи на нивото на пролуката покрай пантите и надникна навън. До мивката стояха две жени, и двете вероятно в средата или края на двайсетте, вероятно „старлетки“, макар че никоя от тях не й изглеждаше позната.

— Какво си е въобразявал, да направи това в „Шато“? Искам да кажа, ако ще изневеряваш на жена си, не е ли редно поне да се опиташ да бъдеш дискретен?

Другата изсумтя насмешливо.

— О, както и да е. Сякаш има някакво значение къде го правят! Винаги ги хващат. Я виж Тайгър! Мъжете просто са толкова глупави.

При тези думи другата се засмя.

— Джулиан Олтър не е Тайгър Уудс и, повярвай ми, жена му не е шведски супермодел.

Брук знаеше много добре, че не е шведски супермодел, но не й беше нужно да чува други да го казват. Отчаяно й се искаше да си тръгне, но изпитваше точно толкова силен ужас да се върне при Джулиан и Лио, колкото и да продължи да подслушва в тоалетната. Жената извади цигара.

— Мислиш ли, че тя наистина ще го напусне? — обърна се момичето с твърде късите модни плитчици към приятелката си, Скрибуцащия глас.

Чу се изсумтяване.

— Не мисля, че ще отиде някъде… освен ако той не й каже.

— Каква е — учителка или нещо такова?

— Медицинска сестра, май.

— Можеш ли да си представиш? Един ден си просто обикновено цивилно момиче, а на следващия съпругът ти е суперзвезда.

При тези думи Скрибуцащия глас се изсмя особено силно.

— Не виждам Мартин да е изложен на риск да стане супер какъвто и да било. Предполагам, тогава цялата задача се пада на мен, а?

Онази с плитчиците изпусна едно последно колелце дим и загаси цигарата си в мивката.

— С връзката им е свършено — обяви тя, с увереността на човек, който е виждал всичко, бил е навсякъде, срещал се е с всички. — Тя е сладка и плаха, а той е бог. Боговете и медицинските сестри не са от един свят.

Диетоложка! — прииска й се да изкрещи. — Да му се не види, поне си проверете информацията, когато разнищвате брака ми и правите убийствени характеристики на личността ми!

И двете предпазливо пъхнаха късчета дъвка между устните си с току-що положен гланц, затвориха дамските си чанти и излязоха, без да кажат и дума повече. Облекчението на Брук бе осезаемо — толкова силно, че когато най-после излезе от кабинката, дори не забеляза жената, която се беше облегнала в далечния край на мивката, с гръб към огледалото, пишейки нещо на клавишите на телефона си.

— Извинете, че се натрапвам, но вие ли сте Брук Олтър?

Брук си пое рязко въздух, когато чу името си. Точно в този момент би предпочела наказателен взвод, вместо още един разговор.

Жената се обърна да я погледне в лицето и да протегне ръка и Брук веднага разпозна в нейно лице уважавана и изключително прочута филмова и телевизионна актриса. Опита се да прикрие факта, че знае всичко на света за тази жена — от всички роли, които беше играла в романтични комедии през годините, до ужасния факт, че съпругът й я беше зарязал, когато беше бременна в шестия месец, заради една, едва навършила пълнолетие професионална тенисистка — но беше безполезно да се опитва да се преструва, че не е познала Картър Прайс. Нима някога се случваше хората да не разпознаят Дженифър Анистън, или Рийз Уидърспун? Хайде, стига.

— Аз съм Брук — каза тя толкова тихо и така смирено, че прозвуча тъжно дори на самата себе си.

— Аз съм Картър Прайс. О, боже… дори нямах представа… О, толкова съжалявам…

Ръцете на Брук моментално политнаха към лицето. Картър се взираше в нея с толкова съчувствено изражение, че тя беше сигурна, че нещо никак не е наред.

— Чухте всичко, което казаха онези крави, нали?

— Аз, ъъ, аз всъщност не…

— Не можете да ги слушате, не можете да слушате никои, подобни на тях! Те са дребнави, глупави, смешни хора и си мислят, че разбират, мислят си, че имат дори най-малка представа какво е бракът ти да се разнищва публично, но не знаят и едно проклето нещо. За каквото и да било.

Хм. Не точно каквото очакваше, но много добре дошло.

— Благодаря — каза Брук, като посегна и взе предложената от Картър хартиена кърпичка. Каза си да не забрави да съобщи на Нола, че Картър Прайс й е дала хартиена кърпичка, а после веднага се почувства глупаво, че си го е помислила.

— Вижте, вие изобщо не ме познавате — каза Картър, както жестикулираше с дългите си, изящни пръсти във въздуха, — но ми се ще някой да ми беше казал, че нещата наистина се оправят. Всяка история, независимо колко пикантна, или ужасна е, в крайна сметка отминава. Лешоядите винаги имат нужда от свежо нещастие, с което да се хранят, така че ако просто запазвате хладнокръвие и отказвате да коментирате, положението наистина ще се подобри.

Брук толкова се бе съсредоточила върху факта, че Картър Прайс стоеше до нея и споделяше с нея подробности за отношенията с бившия си — вероятно най-великолепният, най-талантливият, най-обожаван актьор от тяхното поколение — че забрави да говори.

Сигурно беше мълчала по-дълго, отколкото си даваше сметка, защото Картър се обърна отново към огледалото, с флакончето коректор за лице в ръка и каза:

— Господи, това изобщо не ми влизаше в работата, нали? — докато попиваше въображаем тъмен кръг под лявото си око.

— Не! Това ми помогна толкова много и съм ви толкова благодарна — каза Брук, давайки си напълно сметка, че звучи като задръстена тийнейджърка.

— Ето — каза Картър, като й подаде все още пълна чаша шампанско. — Имате по-голяма нужда от това, отколкото аз.

При всякакви други обстоятелства Брук щеше любезно да откаже, но тази вечер се съгласи с Картър, изключителната филмова звезда, и с лекота пресуши чашата на една глътка. Не можеше да опише какво би платила за още една — някъде от порядъка на сумата, достатъчна за нова кола.

Картър я изгледа одобрително и кимна:

— Човек има чувството, че сякаш цял свят е поканен в дома му и всеки има какво да каже по въпроса.

Беше толкова мила! Толкова естествена! Брук се почувства виновна за всичките пъти, когато бе обсъждала с Нола дали опърничавостта на Картър или провалът й със силиконовите гърди бяха тласнали бившия й в обятията на онази тенисистка.

Никога вече нямаше да си позволява подобни прибързани преценки за човек, когото не познава.

— Да, точно — каза Брук, като удари с длан по мивката, за да подчертае довода си. — А най-лошата част е, че според тях всичко е вярно. Просто автоматично да предполагаш, че всичко, което се печата в тези издания, е вярно… е, това е просто нелепо.

При последното изречение Картър спря да кима и наклони глава. Миг по-късно върху лицето й се изписа разбиране.

— О, не си давах сметка.

— Не си давахте сметка за какво?

— Че ти смяташ, че не го е направил. Скъпа, онези снимки… — Тя млъкна, без да довърши изречението си. — Виж, знам, че е съкрушително — повярвай ми, преживяла съм всичко това преди, — но с нищо не си помагаш, като живееш в отрицание.

Брук се почувства, сякаш Картър Прайс я беше ударила с юмрук в корема.

— Вижте, дори още не съм виждала снимките, но познавам съпруга си и…

Вратата на банята се отвори рязко и се появи млада жена. Носеше шикозен костюм с пола, блутут слушалка и табелка на верижка на шията.

— Картър? Трябва да те настаним веднага. — Обърна се и погледна Брук. — Вие Брук Олтър ли сте?

Брук само кимна, надявайки се, че тази жена няма да добави и своята лепта за Джулиан. Не можеше да понесе още едно мнение.

— Мениджърът на Джулиан ме помоли да ви кажа, че е трябвало да заведат Джулиан зад кулисите, но вие трябва да заемете мястото си сред публиката, а той ще изпрати някой да ви вземе точно преди Джулиан да излезе на сцената.

— Благодаря — каза тя. Беше облекчена, че няма да види Лио, или Джулиан, но нервна, че ще влезе в залата сама.

Не беше нужно да се тревожи.

— Ще придружа и двете ви сега, ако сте готови.

Картър стрелна Брук с бърз поглед и огромна усмивка.

— Готови сме — каза тя, като хвана Брук под ръка и преплете ръката й със своята. — Нали?

Беше нереално. В продължение само на една минута една от най-прочутите актриси на земята беше обявила, че според нея съпругът на Брук я мами, а после я беше хванала под ръка, за да минат бавно през тълпата заедно, сякаш бяха приятелки от двайсет години. Смущението, гаденето и цялостното неудобство, което Брук изпитваше, сигурно бяха проличали по лицето й, когато разпоредителката посочи на Брук мястото й на четвъртия ред от сцената, Картър се наведе към нея и прошепна:

— Беше наистина приятно да се запознаем. И ти обещавам, че ще преживееш това. Щом аз мога, всеки може. Колкото до шоуто точно сега, не забравяй да се усмихваш непрекъснато. Камерите ще те следят непрекъснато тази вечер и просто ще дебнат да рухнеш, така че не им доставяй това удоволствие, окей?

Брук кимна. Повече от всичко й се искаше да може да натисне едно вълшебно копче и да се пренесе обратно при Нола и Уолтър и любимите си мъхести панталони. Вместо това зае мястото си. И се усмихна.

Хилеше се маниакално по време на встъпителния монолог на Джими Кимел, изпълнението на Кари Ъндъруд, един песенно-танцов дует с Джъстин Тимбърлейк и Бионсе, предварително записан видеомонтаж, и едно чудновато кратко изпълнение на Кати Пери. Мускулите на бузите й започваха да пулсират, когато момичето, което седеше до нея — стори й се, че е една от сестрите Кардашиян, макар да не ги различаваше, нито пък знаеше защо са известни — се наведе към нея и каза:

— Изглеждаш фантастично, за сведение. Не допускай онези снимки да те смачкат.

Беше й се струвало достатъчно невъзможно дори когато бяха само тя и Джулиан, сами в хотелска стая, но това? Това беше непоносимо.

Чу конферансието да съобщава, че прекъсват за реклами и преди да успее да реагира на коментара на момичето, Лио се материализира в края на пътеката, където седеше тя, като се движеше приведен, за да не пречи на другите да виждат, и й направи знак да го последва. Разбираш, че положението е напечено, когато си щастлива, че го виждаш, помисли си тя. Като не спираше да се усмихва по целия път, макар да изпитваше странно замайване, Брук пренебрегна потенциалната представителка на сестрите Кардашиян и вежливо се извиняваше, докато се катереше по краката на други хора (Сийл ли беше този, върху когото едва не седна?) и последва Лио зад кулисите.

— Той как се справя? — Отчаяно й се искаше да не й пука, но като познаваше Джулиан и сценичната му треска, не можеше да не му съчувства. На мига, въпреки всичко случило се, тя се пренесе обратно към безбройните пъти, когато му беше държала ръката, беше му разтривала гърба и го бе уверявала, че ще бъде страхотен.

— Повърна само около седемнайсет пъти, така че мисля, че е готов за подвизи.

Тя гневно изгледа Лио, който зяпаше задника на някакво изключително младо момиче, докато водеше Брук към местата за зрители в левия край на сцената.

— Наистина ли?

— Добре е. Малко нервен, но е добре. Тази вечер ще се представи невероятно.

За частица от секундата тя зърна Джулиан пред един личен асистент, който напрегнато слушаше в една слушалка, кимна и леко побутна Джулиан по рамото. Джулиан и членовете на оркестъра му бързо заеха местата си при инструментите. Още бяха зад завесата и Брук чуваше как Джими Кимел се шегува със зрителите, подгрявайки ги по време на рекламната пауза. На монитора в пространството за зрителите започна да тече обратното двайсетсекундно преброяване и ръката, с която Джулиан бе обгърнал микрофона, видимо трепереше.

Точно когато Брук си мислеше, че не издържа повече, Джими Кимел обяви името на Джулиан и завесата се вдигна от всички страни, разкривайки толкова огромна и шумна тълпа от хора, че Брук се запита дали Джулиан изобщо ще може да ги накара да го чуят. Но после барабанистът започна с леко потупване по барабаните, китаристът изсвири няколко скръбни ноти, а Джулиан притисна микрофона към устните си и запя думите, които го бяха направили прочут. Звукът на баритоновия му глас отекна из залата и накара публиката да притихне почти незабавно, на Брук й се стори като истински електрически шок.

Спомените й светкавично се върнаха към първия път, когато беше чула Джулиан да изпълнява „За изгубения“, в онази блажена вечер в бара на Ник. Вече беше изсвирил любимите кавър версии на Брук плюс две-три от оригиналните си песни, но когато засвири съвсем новата си песен за първи път, Брук я побиха тръпки. Оттогава беше гледала безброй негови изпълнения, но нищо не можеше да я подготви за това преживяване — да гледа съпруга си да излива сърцето си в песен пред милиони хора.

Сякаш само секунди по-късно тълпата беше избухнала във възторжени, почти безумни аплодисменти. Джулиан се кланяше и правеше благодарствени жестове към членовете на оркестъра си, а още в следващия миг вече отиваше зад кулисите, все още стиснал микрофона в ръка. Брук виждаше, че той е обзет от тържествуващ възторг, разтреперан от вълнението и гордостта на човек, постигнал огромен успех, засенчвайки колегите си и своите герои. Очите му блеснаха и той се приближи да прегърне Брук.

Тя се отдръпна и той придоби изражение, сякаш някой го беше зашлевил.

— Ела с мен — каза той, като я хвана за ръка. Хората зад кулисите кръжаха около него, поднасяха му поздравленията и възхищението си, но Джулиан стисна ръката на Брук и я въведе в гримьорната си. Затвори вратата зад тях и се усмихна широко.

Брук го погледна право в очите:

— Трябва да поговорим за онези снимки. Знам, че моментът не е подходящ, но ми е непоносимо да продължавам да се чудя. Ако можеше да чуеш какво говорят хората… какво ми казват…

— Шшт — каза той, като сложи пръст върху устните й. — Ще поговорим за всичко, ще го изясним. Нека сега се насладим на настоящия момент. Да отворим едно шампанско! Лио каза, че ни е уредил покани за партито след церемонията в „Гейша Хаус“, и ти казвам, че ще е невероятно.

Милион образи се мярнаха в ума й едновременно и всичките включваха репортери, светлини на камери и постоянно сменяща се върволица от противни жени, предлагащи й непоискани съвети как да преживее поражението и унижението. Преди да успее да каже на Джулиан, че й е необходимо да чуе истината, и то още сега, на вратата се почука.

Никой от двамата не каза: „Влез“, но въпреки това Лио влезе. До него стоеше Самара. И двамата гледаха Брук с присвити очи.

— Хей, Брук, добре ли си? — попита Самара без ни най-малка следа от загриженост в гласа.

Брук се усмихна фалшиво.

— Слушайте, хора, Си Би Ес иска да направи едно интервю след изпълнението.

— Самара… — започна Джулиан, но Лио го прекъсна.

— С двамата — каза той, сякаш току-що бе обявил датата на екзекуцията им.

— О, хайде, хора…

— Знам, Джулиан, и се извинявам, но се боя, че трябва да настоя да излезеш там. Брук може сама да реши дали да се присъедини към теб — Самара направи многозначителна пауза и погледна Брук, — но нека да отбележа, че всички в „Сони“ наистина ще са й признателни, ако направи това. Очевидно съществува голям интерес към онези снимки. Вие двамата трябва да излезете и да покажете на света, че всичко е наред.

За момент всички мълчаха, докато Брук осъзна, че гледат към нея.

— Сигурно се шегувате с мен. Джулиан, кажи им, че… Джулиан не реагира. Когато Брук събра смелост да го погледне, той беше забил поглед в ръцете си.

— Не — каза Брук.

— Още пет минути солидарност? Ще излезем там, ще се усмихнем, ще им кажем, че всичко е страхотно, а после ще бъдем свободни.

Лио и Самара кимнаха на благоразумието и здравия разум на Джулиан.

Брук забеляза, че роклята й е силно измачкана. Главата я болеше адски. Изправи се, но все още се сдържаше да не се разплаче.

— Брук, ела тук, да поговорим за това — каза Джулиан с тон в стил „трябва да се справя с лудата си съпруга“.

Тя подмина Самара и се изправи лице в лице с Лио на вратата на гримьорната.

— Извини ме — каза тя. Когато той не се отдръпна, тя извъртя тяло и се плъзна покрай него да отвори вратата. За последен път през този ден почувства потната му ръка да докосва кожата й.

— Брук, изчакай минутка, окей? — Раздразнението му беше непогрешимо. — Не можеш да си тръгнеш така. Точно пред центъра има десет хиляди камери. Жива ще те изядат.

Тя се обърна и застана с лице към него, като сдържа дъха си, докато лицето й се доближи само на сантиметри от неговото.

— Като се има предвид какво е тук, мисля, че ще рискувам. Сега си свали противната ръка от врата ми и се махни от пътя ми.

И без да каже и дума на някого, тя си тръгна.