Лорън Уайзбъргър
Да имаш съпруг знаменитост (10)

10
Сладки секси трапчинки

Мобилният телефон на Брук иззвъня точно когато тя дотътри близо десеткилограмовата пуйка в апартамента и успя да я стовари върху кухненския плот.

— Ало? — каза тя, като започна да разчиства хладилника от всички маловажни продукти, за да направи място за великанската птица.

— Брук? Обажда се Самара.

Това я завари неподготвена. Самара не й се беше обаждала никога, абсолютно никога преди. Дали искаше просто да „влезе в час“ и да разбере какво мислят за корицата на „Венити Феър“ Списанието току-що се беше появило по вестникарските павилиони и Брук не можеше да спре да го гледа. Мислеше за него като за „модния“ Джулиан, в джинси и впита бяла тениска, който носеше една от любимите си плетени шапки и се усмихваше точно по начина, който излагаше на показ удивително привлекателните му трапчинки. Дотук беше най-големият сладур от всички.

— О, привет! Не изглежда ли просто невероятно на корицата на „Венити Феър“? Искам да кажа, не съм изненадана, но той просто изглежда толкова…

— Брук, имаш ли минутка?

Очевидно това не беше учтиво обаждане по повод корицата на някакво списание и ако тази жена дори смяташе да се опита да каже на Джулиан, че не може да се прибере у дома за най-първия Ден на благодарността, на който те щяха да бъдат домакини, е, Брук щеше да я убие.

— Ъм, да, само почакай секунда. — Брук затвори хладилника и седна на мъничката им маса, което й напомни, че трябва да се обади и да провери какво става с фирмата, от която щеше да вземе маса и столове под наем. — Добре, вече се настаних. Какво става?

— Брук, някой е написал статия, която никак не е приятна — заяви Самара с обичайния си рязък, насечен говор, макар че при подобни новини в него имаше нещо успокояващо.

Брук се опита да отмине казаното със смях:

— Е, изглежда, че напоследък все има някоя статия. А аз съм бременната алкохоличка, забрави ли? Какво каза Джулиан?

Самара прочисти гърло:

— Още не съм му казала. Подозирам, че много ще се разстрои и исках да говоря първо с теб.

— О, Господи. Какво казват за него? За косата ли му се подиграват? Или със семейството му? Или се е появила някоя жадна за внимание жена от миналото му, която претендира, че…

— Не е за Джулиан, Брук. За теб е.

Мълчание. Брук почувства как ноктите й се забиват в дланите, но не можеше съзнателно да попречи това да се случи.

— Какво за мен? — попита накрая тя, с глас, снишен почти до шепот.

— Сбор от оскърбителни лъжи — каза Самара хладно. — Исках да го чуеш първо от мен. И искам също така да знаеш, че юридическият ни екип работи по въпроса, отхвърляйки всички тези лъжи. Приемаме това много сериозно.

Брук не можеше да се застави да проговори. Безспорно трябваше да е доста ужасно, щом Самара си даваше толкова труд заради една дописка в някакъв таблоид. Накрая каза:

— Къде е? Трябва да я видя.

— Ще бъде в утрешния брой на „Ласт Найт“, но можеш да я прочетеш в интернет още сега. Брук, моля те, разбери, че всички тук те подкрепят и обещаваме…

Може би за първи път от тийнейджърските си години насам — и със сигурност за първи път позволяваща си да постъпи така спрямо друг, освен майка си — Брук затвори телефона по средата на изречението и тръгна към компютъра. За секунди намери страницата и се стъписа, когато на огромна снимка върху началната страница видя себе си и Джулиан да вечерят на маса на открито. Започна да си блъска ума, опитвайки се да се сети къде са, а после забеляза на заден план улична табела. Разбира се — испанския ресторант, в който си бяха поделили една порция вечерта, когато Джулиан се прибра за пръв път, след като си беше тръгнал посред партито за рождения ден на баща й. После започна да чете:

Двамата души, поделящи си блюдо с паеля на маса на открито в Хеле Китчън, може и да изглеждат като всички други, но посветените са разпознали в тяхно лице любимия нов певец и текстописец на Америка Джулиан Олтър и дългогодишната му съпруга Брук. Дебютният албум на Олтър размаза музикалните класации, а сладките му секси трапчинки карат фенките от едното до другото крайбрежие да въздишат замечтано. Но коя точно е жената до него? И как се справят с новооткритата слава на Джулиан? Не добре, според близък до двойката източник. „Оженили са се изключително млади и, да, успели са да изкарат пет години досега, но са на ръба на срива — твърди източникът. — Неговото разписание изисква много време и енергия, а Брук не проявява особена сговорчивост“.

Двамата се запознали скоро след терористичните атаки на 11 септември и се вкопчили един в друг по време на тежките последици, разлюлели Ню Йорк. „Брук на практика дебнеше Джулиан в продължение на месеци, като го следваше из цял Манхатън и седеше сама по време на всичките му редовни участия, докато той вече нямаше друг избор, освен да я забележи. И двамата бяха просто самотни, обясни източникът. Близък приятел на семейство Олтър се съгласява: «Родителите на Джулиан бяха съкрушени, когато той обяви годежа си с Брук, след като бяха излизали заедно в продължение на по-малко от две години. Бяха само по на двайсет и четири: закъде се бяха разбързали?» Въпреки това двойката «поема брачния хомот» по време на малка, скромна церемония в семейния дом на Олтър в Хамптънс въпреки факта, че доктор Олтър и съпругата му, също доктор, «винаги подозираха, че Брук, момиче от някакво загубено градче в Пенсилвания, се опитва да засияе в светлината на Джулиан»“.

През последните няколко години Брук работи на две места, за да подпомогне музикалните стремления на съпруга си, но неин приятел обяснява, че: „Брук би направила всичко необходимо да помогне на Джулиан да открие славата, която тя винаги толкова е желаела. Работа на две места, работа на десет места — нищо от това няма значение, стига да е омъжена за знаменитост“. Майката на една ученичка от елитното частно училище в Горен Ийст Сайд, където Брук работи като диетолог-консултант, съобщава: „Тя изглежда като доста свестен човек, макар че дъщеря ми наистина ми каза, че тя често си тръгва по-рано или отменя консултации“. Проблемите с работата не спират дотук. Нейна колежка в Медицинския център към Нюйоркския университет обяснява, че: „Едно време Брук имаше най-високите резултати в цялата ни програма, но напоследък наистина снижи представянето си. Независимо дали вниманието й се раздвоява заради кариерата на съпруга й, или просто самата тя е отегчена, резултатът е тъжна гледка“. А какво да кажем за слуховете за бременност, започнати от шоуто „Днес“ и бързо потушени от „Ю Ес Уикли“ миналата седмица с фотографски доказателства, че семейство Олтър не очакват дете? Е, не очаквайте това да се промени в скоро време. Стар приятел на Джулиан твърди, че Брук „настоятелно иска бебе още от деня, в който се срещнаха, но Джулиан постоянно я отклонява от въпроса, защото още не е сигурен, че тя е Жената“.

И при положение че духовете са толкова неспокойни, кой може да го вини?

„Напълно съм уверен, че Джулиан ще постъпи правилно — каза наскоро източник, близък до Джулиан. — Той е готин младеж с толкова здравомислеща глава на раменете. Ще намери правилния път“.

Не знаеше кога започнаха сълзите, но когато свърши да чете, те се бяха събрали в локвичка до клавиатурата и бузите, брадичката и устните й бяха влажни от тях. Никакви думи не можеха да опишат какво беше чувството да прочетеш нещо такова по свой адрес, да знаеш, че е очевидно невярно, но да се питаш — защото нима можеше да не се запиташ? — дали няма мънички частици истина. Разбира се, всички тези неща за това как се бяха запознали тя и Джулиан, и защо, бяха нелепи, но дали родителите му наистина я мразеха? Дали репутацията й и на двете й работни места беше компрометирана от многото работни дни, които бе пропуснала? Възможно ли беше да има някакво късче истина в намекнатата в статията причина Джулиан да не иска бебе точно сега? Беше невъобразимо ужасяващо.

Брук прочете статията втори, а после — и трети път. Може би щеше да си седи там и да я препрочита цял ден, но телефонът й отново иззвъня. Този път беше Джулиан.

— Рук, не мога дори да ти опиша колко съм бесен! Едно е, ако искат да напишат куп глупости и плява за мен, но когато се захващат с теб…

— Не искам да говоря за това — излъга тя. Нищо не искаше по-силно, отколкото да говори за това, да разпита Джулиан точка по точка дали е съгласен, с което и да е от изопачените твърдения, отправени в статията, но нямаше нужната енергия.

— Вече говорих със Самара и тя ме увери, че юридическият екип в „Сони“ се подготвя да…

— Джулиан, наистина не искам да говоря за това — повтори тя. — То е ужасно и отвратително и напълно невярно — надявам се — и да му се не види, не мога да направя абсолютно нищо по въпроса. Утре ни предстои да посрещнем девет души — като броя и нас — и трябва да започна да се подготвям.

— Брук, не искам да си мислиш дори за секунда, че…

— Добре, знам. Все още смяташ да се прибереш утре, нали? — Тя затаи дъх.

— Разбира се! Имам резервация за първия полет, така че ще кацна около осем и ще дойда направо от „Ла Гуардия“. Трябва ли да взема нещо?

Брук затвори сайта с омразната статия и отвори списъка си за пазаруване за Деня на благодарността.

— Мисля, че имам всичко… всъщност, още две бутилки вино. Може би една — червено и една — бяло.

— Разбира се, скъпа. Ще се прибера у дома съвсем скоро и ще се справим с това, окей? Ще ти звънна по-късно.

— Ммм. Окей. — Гласът й прозвуча студено и дистанцирано, и макар че вината не беше на Джулиан, няма как да не се почувства засегната.

Затвориха и тя си помисли да се обади първо на Нола, а после на майка си, но реши, че единственият начин да се справи с това е да не се занимава с него. Обади се да провери положението с масата под наем, накисна пуйката в марината, изми картофите, за да ги направи на пюре на другия ден, приготви соса от червени боровинки и почисти аспержите. След това беше време за мащабно почистване на апартамента и за разместване, с които тя се захвана под оглушителните звуци на стар компактдиск с хип-хоп от гимназията. Беше планирала да отиде на маникюр около пет, но когато надникна през прозореца, на улицата отдолу дебнеха най-малко двама, а може би четирима мъже с малки подвижни стълби и камери. Брук хвърли поглед към кожичките на ноктите си и обратно към мъжете: определено не си струваше.

Когато тази вечер се вмъкна в леглото с Уолтър, вече беше успяла да се залъже да повярва, че цялата история просто ще отмине. Макар това да беше първото, което изникна в ума й, когато се събуди сутринта на Деня на благодарността, тя успя да отблъсне мисълта. Имаше толкова много работа по приготовленията, а хората щяха да пристигнат след пет часа. Когато Джулиан се прибра малко след девет, тя настоя да сменят темата.

— Но, Рук, просто смятам, че е нездравословно да не го обсъждаме — каза той, докато й помагаше да изтика всички мебели от дневната до стените, за да направят място за взетата под наем маса.

— Просто не знам какво има за казване. Всичко това е огромен куп лъжи, и, да, разстройващо — унизително — е да чета такива неща за себе си и брака си, но освен ако нещо от това не е наистина вярно, просто не виждам с какво ще допринесе дъвкането и предъвкването на тази история… — Тя го погледна въпросително.

— Нито думичка от това не е вярна. Не и тези глупости за родителите ми, или за това, че не смятам, че ти си „жената на живота ми“ — нищо от това.

— Тогава да се съсредоточим върху днешния ден, окей? Кога казаха родителите ти, че ще си тръгнат? Няма да допусна Неха и Рохан да дойдат, докато те не си отидат. Просто не мисля, че ще можем да сместим всички по едно и също време.

— Ще дойдат в един за по едно питие и им казах, че до два трябва да са си отишли. Става ли така?

Брук взе купчина списания и ги скри в килерчето в коридора.

— Идеално. Всички други пристигат в два. Кажи ми отново, че не бива да се чувствам виновна, задето ги изритваме.

Джулиан изсумтя:

— Едва ли може да се каже, че ги изритваме. Отиват при семейство Кеймън. Повярвай ми, няма да искат да останат и минута повече.

Не беше нужно да се тревожи. Семейство Олтър пристигнаха точно навреме, съгласиха се да пият само от виното, което бяха донесли (О, милички, запазете си бутилките за останалите гости — защо да не изпием хубавото питие сега?), направиха само един пренебрежителен коментар за апартамента (Безспорно е очарователен, нали? Просто е чудно, че вие двамата можете да живеете тук толкова отдавна) и си тръгнаха петнайсет минути по-рано от предвиденото. Трийсет секунди след като си тръгнаха, домофонът избръмча отново.

— Качвайте се — извика Брук в интеркома.

Джулиан стисна ръката й:

— Ще бъде страхотно.

Брук отвори вратата в коридора и майка й връхлетя вътре, без дори да поздрави.

— Малката спи — обяви тя, сякаш оповестяваше пристигането на президента и първата дама. — Къде да я сложим?

— Ами, да видим. След като всички ще се храним в дневната, а предполагам, че не искаш да я натикам в банята, остава само един вариант. Може ли просто да я сложиш на нашето легло? — помоли Брук.

Появиха се Ранди и Мишел, които държаха бебето Ела в преносима детска седалка.

— Още е прекалено малка да се търкаля, така че вероятно това е добре — каза Мишел, като се наведе да поздрави Джулиан с целувка.

— Няма начин! — каза Ранди, влачейки нещо, което приличаше на сгъната палатка. — Тъкмо затова донесох олекотената сгъваема кошарка. Няма да я сложиш на някакво си легло.

Мишел отправи към Брук поглед, който казваше: Е, кой може да спори с прекалено грижовния татко? И двете се засмяха. Ранди и госпожа Грийн занесоха Ела обратно в спалнята, а Джулиан започна да налива вино в чашите.

— Е… значи си добре? — попита Мишел.

Брук затвори фурната, включи овлажнителя и се обърна към Мишел.

— Да. Добре съм. Защо?

Снаха й мигновено придоби разкаяно изражение:

— О, съжалявам. Вероятно не биваше да повдигам въпроса, но онази статия беше просто толкова… толкова злобна.

Брук вдиша рязко.

— О, да, предполагам, смятах, че още никой не я е прочел. Тъй като дори не е излязла, нали знаеш?

— О, сигурна съм, че никой друг не е! — каза Мишел. — Една приятелка ми я препрати онлайн, но тя е направо луда по клюкарските уебсайтове. Никой не чете колкото нея.

— Ясно. Хей, имаш ли нещо против да занесеш това в дневната? — попита Брук, като подаде на Мишел плато за сирена с миниатюрни купички смокиново сладко и различни солени бисквити.

— Разбира се — каза Мишел. Брук предположи, че е схванала посланието, но Мишел пристъпи две крачки извън кухнята, обърна се и каза: — Знаеш ли, някой непрекъснато ми се обажда и ми задава въпроси за вас, но ние не казваме нито дума.

— Кой? — попита Брук, гласът й беше изпълнен с паниката, която успешно беше потискала досега. — Не забравяйте — помолих ви да не говорите за нас с никакви репортери. Нито по телефона, нито лично, никога.

— О, знаем това. И никога не бихме го направили. Просто си помислих, че трябва да знаеш, че навън дебнат хора.

— Да, ами, ако се съди по точността им, не са се справили особено страхотно с намирането на източници — каза Брук, като си наля нова чаша бяло вино.

Гласът на майка й наруши неловкото мълчание и Мишел забързано излезе със сиренето.

— Какво става тук? — попита майка й, като целуна Брук по косата. — Толкова съм облекчена, че реши да приемеш хората тук! С течение на годините ставаше самотно, когато вие, всичките деца, ходехте при баща ти.

Брук не й каза, че се беше нагърбила доброволно да приготви вечерята за Деня на благодарността тази година само защото баща й и Синтия заминаваха при родителите на Синтия в Аризона. Освен това беше хубаво да се почувства истински пораснала, дори и само за един следобед.

— Да, добре, да видим дали още ще твърдиш същото, когато опиташ пуйката — каза Брук.

На вратата се позвъни и Ела захленчи от спалнята.

Всички се разпръснаха: Брук и Мишел — да се погрижат за Ела, Джулиан — да отвори нова бутилка вино, а госпожа Грийн — да тръгне след Брук към вратата.

— Припомни ми пак кои са тези приятели? — попита тя. — Знам, че си ми казвала преди, но не мога да си спомня.

— С Неха бяхме състудентки, а сега тя работи като диетолог, специалист по хранене преди раждането, в един гинекологичен кабинет в Бруклин. Съпругът й, Рохан, е счетоводител и живеят в Бостън вече от около три години. Семействата и на двамата са още в Индия, така че всъщност не празнуват Деня на благодарността, но си помислих, че ще е хубаво да ги поканим — прошепна Брук, докато стояха в антрето.

Майка й кимна. Брук знаеше, че тя няма да запомни и половината от чутото и в крайна сметка ще започне отново да разпитва Неха и Рохан за цялата история.

Брук отвори вратата и Неха моментално се наведе да я прегърне силно.

— Не мога да повярвам колко време мина! Защо не се виждаме по-често?

Брук отвърна на прегръдката й, а после се повдигна на пръсти да целуне Рохан по бузата.

— Влизайте. Неха, Рохан, това е мама. Мамо, това са приятели от едно време.

Неха се засмя:

— Тоест, от едно време, когато бяхме по на двайсет и няколко и все още зашеметяващи?

— Да, белите престилки и болничните чехли ни стоят по-добре, отколкото на всеки друг. Дайте да ви взема палтата — каза Брук, докато ги въвеждаше вътре.

Джулиан изникна от миниатюрния кухненски бокс.

— Здрасти, мой човек — каза той, като раздруса ръката на Рохан и го тупна по рамото. — Страхотно е, че те виждам. Как вървят нещата? — Джулиан изглеждаше особено възхитителен в черни джинси, сив кашмирен пуловер с ромбоидна плетка и модни маратонки. Кожата му сияеше с дискретен тен, придобит в Ел Ей, и въпреки че беше изтощен, погледът му беше жив и ясен и той се движеше със спокойна увереност, която Брук беше забелязала едва напоследък.

Рохан хвърли поглед към собствените си тъмносини памучни панталони, официална риза и вратовръзка и почти се изчерви. Между него и Джулиан никога не бе имало близко приятелство — Джулиан смяташе Рохан за прекалено сдържан и консервативен — но винаги бяха успявали да водят вежлив разговор по незначителни теми в присъствието на съпругите си. Сега Рохан едва погледна Джулиан в очите и промърмори:

— О, караме я все така постарому. Нищо толкова вълнуващо като при вас. Всъщност видяхме лицето ти на един билборд онзи ден.

Настъпи неловка пауза, докато се появи Ела, вече престанала да плаче и издокарана в най-сладурското боди с рисунка на крава, което Брук беше виждала, и всички можеха да й се възхитят за малко с охкане и ахкане.

— Е, Неха, как ти харесва Бостън? — попита майката на Брук. Намаза малко парче синьо сирене върху една солена бисквита и я пъхна в устата си.

Неха се усмихна:

— Ами, обожаваме квартала, в който живеем, и се запознахме с някои приятни хора. Много харесвам апартамента. В този град наистина се живее добре.

— Това, което тя иска да каже, е, че е неописуемо скучно — каза Брук, като набоде с клечка за зъби една маслина.

Неха кимна:

— Права е. Наистина е потискащо.

Госпожа Грийн се засмя и Брук разбра, че майка й е очарована.

— Тогава защо вие двамата не се преместите обратно в Ню Йорк? Знам, че Брук ще бъде много щастлива.

— Рохан приключва с магистратурата си по бизнес администрация догодина и ако имам някакво право на глас във всичко това, ще продадем колата си — мразя шофирането, — ще зарежем прекрасния си апартамент, ще се сбогуваме с изключително вежливите си съседи и ще дотърчим възможно най-бързо обратно тук, където можем да си позволим само жилище без асансьор в някой безличен квартал, заобиколени от груби, агресивни хора. И ще обожавам всяка минута от това.

— Неха… — Рохан дочу последната част и изгледа жена си.

— Какво? Не можеш да очакваш от мен да живея там вечно. — Тя се обърна към Брук и госпожа Грийн и снижи глас: — Той също го мрази, но се чувства виновен, задето го мрази. Кой мрази Бостън — нали се сещате, такива неща?

Когато всички се събраха около застланата с покривка маса за игра на карти, за да започнат вечерята, Брук вече почти беше забравила за ужасната статия. Имаше много вино, а пуйката беше сочна и съвършено приготвена и макар че картофеното пюре бе леко блудкаво, гостите заявиха, че това е най-невероятно вкусното картофено пюре, което са яли. Бъбреха непринудено за новия филм с Хю Грант и за скорошното пътуване до Мумбай и Гоа, което Неха и Рохан планираха през празниците, за да погостуват на семействата си. Вечерта вървеше толкова спокойно, че когато майката на Брук се наведе към нея и тихо я попита как се справя, Брук едва не си изпусна вилицата.

— Ти си я чела? — изсъска Брук, като се взираше в майка си.

— О, миличка, разбира се, че я прочетох. Четири различни жени ми я препратиха тази сутрин. Върли любителки на клюките, всички до една. Дори не мога да си представя колко съкрушително е да прочетеш…

— Мамо, не искам да говоря за това.

— … нещо подобно за себе си, но всеки, който е срещал двама ви, ще разбере, че това са абсолютни — извини ме за грубия език — фъшкии.

Неха сигурно беше хванала края на репликата, защото също се наведе към тях и каза:

— Сериозно, Брук, беше толкова очевидно, че това са пълни измислици. Искам да кажа, нито дума от това не е вярна. Не мисли за това дори за секунда.

Брук отново се почувства, сякаш я бяха зашлевили. Защо си мислеше, че никой няма да прочете това? Как беше успяла да се заблуди и да повярва, че цялата история просто ще отмине?

— Опитвам се да не мисля за това — каза тя.

Неха кимна и Брук знаеше, че е разбрала. Де да можеше да каже същото и за майка си.

— Видяхте ли онези фотографи отвън, като влизахте? — обърна се госпожа Грийн към Неха и Рохан. — Истински лешояди са.

Джулиан сигурно беше видял как лицето на Брук се изопва, защото се прокашля, но Брук искаше да обясни веднъж завинаги, за да могат да продължат.

— Не е толкова лошо — каза тя, като подаде на Ранди блюдото с аспержи на грил. — Не стоят непрекъснато там и поръчахме да ни инсталират няколко затъмняващи щори, така че те всъщност не могат да заснемат нищо. Премахването на номера ни от телефонния указател също свърши работа. Сигурна съм, че причината е в първоначалното вълнение заради албума. До Нова година напълно ще се отегчат от нас.

— Надявам се, че не — каза Джулиан с усмивка, която разкри трапчинките му. — Лио току-що ми каза, че се опитва да уреди появата ми на наградите „Грами“. Смята, че има доста добър шанс да ме изберат да изпълня нещо.

— Поздравления! — възкликна Мишел с толкова ентусиазъм, колкото не беше показала през целия ден. — Тайна ли е?

Джулиан хвърли поглед към Брук, която срещна погледа му. Той се прокашля:

— Ами, не знам дали е тайна, но ще обявят изпълнителите, които ще участват, чак след Нова година, така че вероятно няма смисъл да казвам нищо.

— Страхотно, човек — каза Ранди и се ухили. — Ако отидеш, всички отиваме. Знаеш го, нали? Това семейство върви в пакет.

Джулиан беше казал на Брук за тази възможност, когато по-рано говориха по телефона, но като чу как казва на всички останали, по някакъв начин го направи по-реално. Беше й трудно дори да го проумее: нейният съпруг да участва като изпълнител на церемонията за наградите „Грами“, пред цял свят.

Ела проплака от преносимата си люлка до масата и развали магията. Брук се зае да подреди всички домашно приготвени лакомства върху тортени чинии и плата: два домашно приготвени пая от майка й — един с тиква и един с ревен; дузина ореховки с мента от Мишел и една чиния със специалитета на Неха — кокосови сладки, които приличаха малко на оризови бисквити, но на вкус бяха по-скоро като мини чийзкейкове.

— Е, Брук, как върви твоята работа? — попита Рохан с пълна с ореховки уста.

Брук отпи от кафето си и каза:

— Върви добре. Обичам болницата, но се надявам да започна собствена практика в следващите две години.

— С Неха би трябвало да помислите да го направите заедно. Напоследък само за това говори.

Брук погледна Неха:

— Наистина ли? Смяташ да отвориш частна практика?

Неха закима толкова усилено, че конската й опашка се разлюля нагоре-надолу.

— Определено. Родителите ми предложиха да ми заемат част от парите, за да започна, но въпреки това ще ми трябва партньор, за да може да потръгне. Разбира се, мислех да го направя, чак когато се върнем в града…

— Нямах представа! — възкликна Брук, вълнението й нарастваше с всяка секунда.

— Не мога вечно да работя в акушеро-гинекологичен кабинет. Надявам се, че някой ден ще имаме семейство… — нещо в начина, по който Неха погледна Рохан, а той моментално се изчерви и извърна очи, накара Брук да си помисли, че отскоро чакат дете — и ще имам нужда от по-гъвкаво работно време. В идеалния случай — малка частна практика, съсредоточена изключително върху храненето на майките и бебетата преди и след раждането. Може би ще привлека и консултант по кърмене, не съм сигурна.

— Точно това си мислех! — каза Брук. — Трябват ми още девет месеца, до една година, практически клиничен опит, но след това…

Неха деликатно отхапа парченце сладкиш и се усмихна. Обърна се към другия край на масата:

— Хей, Джулиан, мислиш ли, че можеш „да кихнеш“ някой и друг долар, за да помогнеш на жена си да започне това начинание? — попита тя и всички се засмяха.

По-късно, след като гостите се бяха разотишли и те бяха измили съдовете и сгънали столовете, Брук се сгуши до Джулиан на дивана.

— Доста е щуро, че Неха планира точно същото нещо като мен, нали? — попита тя развълнувано. Макар че по време на десерта разговорът естествено и плавно беше преминал към други теми, Брук не беше спряла да мисли за това.

— Звучи абсолютно съвършено — каза Джулиан, като я целуна по темето. Телефонът му не беше спрял да звъни цяла вечер и макар че непрекъснато го изключваше и се преструваше, че всичко е наред, беше явно разсеян.

— Дори още по-съвършено, защото веднага щом успея да заработя там сама, ще имам много повече свободно време да пътувам с теб, много по-гъвкав график от сега. Няма ли да е страхотно?

— Ммм. Определено.

— Искам да кажа, времето и усилието, които ще са нужни, за да правя нещо подобно сама — да не говорим за парите — е толкова смазващо, но ще бъде идеално да го направим двете заедно. Ще можем да се заместваме помежду си и въпреки това да приемаме двойно повече пациенти. Това е буквално идеалният сценарий — каза Брук щастливо.

Това беше добрата новина, от която бе имала нужда. Отсъствията на Джулиан, любопитните репортери, ужасната статия, още я измъчваха, но да има нещо, което да очаква с нетърпение, й помагаше да омаловажи всичко останало.

Телефонът на Джулиан звънна отново.

— Просто го вдигни вече — каза тя, прозвуча по-раздразнено, отколкото беше възнамерявала.

Джулиан се втренчи в името на онзи, който се обаждаше — беше Лио — и натисна копчето за разговор.

— Здрасти, човек, честит Ден на благодарността. — Кимна няколко пъти, засмя се, а после каза: — Разбира се, добре. Да, ще я попитам, но съм сигурен, че може да успее. Да. Брой ни и нас. До скоро.

Той се обърна и я погледна с огромна усмивка.

— Познай къде отиваме?

— Къде?

— Ние, скъпа моя, сме поканени на ултра ексклузивния ВИП обяд и коктейли на „Сони“. Лио каза, че цял свят отива на партито вечер в града, но само топизпълнителите им са поканени да се присъединят към всичките важни клечки в някаква щура къща за милиард долара в Хамптънс през деня. С изпълнения от изненадващо появили се гости. Ще пътуваме насам-натам с хеликоптер. Нищо не е писано за това парти преди, защото е толкова тайно и толкова ексклузивно. И ние отиваме!

— Уау, звучи невероятно. Кога е? — попита Брук, умът й вече обмисляше варианти за тоалети.

Джулиан скочи и се отправи към кухнята.

— Петъкът преди Коледа. Не знам коя дата е.

Тя грабна телефона му и превъртя до календара.

— Двайсети декември? Джулиан, това е последният ми ден в Хънтли, преди училището да затвори за празниците.

— Е, и? — Той измъкна една бира от хладилника.

— Е, и това е нашето празнично парти. В Хънтли. Помолиха ме да планирам първото им досега здравословно меню от забавни парти лакомства за момичетата. Освен това обещах на Кайли, че ще се запозная с баща й и баба й. Родителите са поканени на партито и тя много се вълнува, че ще ни запознае.

Брук се гордееше с огромния си напредък с момичето през последните два месеца. Като започна да провежда сеансите им по-често и зададе многобройни недвусмислени и резки въпроси за Уитни Вайс, Брук успя да определи, че Кайли все още се увлича по „прочистванията“, но сега също така беше сигурна, че тя не се вмества в нито един от критериите за човек, страдащ от истинско разстройство в хранителния режим. С много разговори и изслушване и изобилие от допълнително внимание, Кайли си беше върнала отново здравословна част от килограмите, които беше свалила толкова бързо, и изглежда беше развила по-голяма самоувереност, за да продължи с това. Вероятно най-важното от всичко — беше се включила в театралния клуб и успяла да получи мечтаната роля в тазгодишното представление на „Уестсайдска история“. Най-после имаше приятели.

Джулиан седна до Брук на дивана и включи телевизора. Шум изпълни стаята.

— Би ли го намалил? — попита тя, опитвайки се да прикрие раздразнението в гласа си.

Той се подчини, но едва след като я изгледа странно.

— Не искам да звуча грубо — каза той, — но не можеш ли просто да вземеш болнични? Говорим за хеликоптери и среща с шефа на „Сони Мюзик“. Не мислиш ли, че някой друг може да се погрижи за кексчетата?

Тя не помнеше в никой момент от последните пет години на брака им той да се е държал толкова покровителствено, толкова снизходително. Това, което влошаваше положението, беше начинът, по който я гледаше с присвити очи, в пълно неведение колко противно и егоистично звучи.

— Знаеш ли какво? Напълно съм сигурна, че някой друг може да „се погрижи за кексчетата“, както ти толкова глупаво се изрази. Какво е моята глупава, незначителна работа, в сравнение със световната значимост на твоята, нали? Но забравяш едно. Аз наистина обичам това, което правя. Аз помагам на тези момичета. Инвестирах невероятно много време и енергия в Кайли и познай какво? Вложението се отплаща. Тя е толкова щастлива и здрава, колкото не е била от година. Вече не се самоизмъчва, нито плаче всеки ден. Знам, че това не може да се сравнява с хит на четвърто място в класацията на „Билборд“ в твоя свят, но в моя е нещо невероятно, неописуемо страхотно. Така че не, Джулиан, няма да дойда с теб на супер фантастичното ти коледно ВИП парти. Защото ще присъствам на собствено парти.

Изправи се и го погледна гневно, в очакване на извинение, нападка, всичко, но не и това, което той правеше: взираше се с празен поглед в телевизора с намален до крайност звук, като клатеше невярващо глава, с изражение, което сякаш казваше: Женен съм за лунатичка.

— Е, радвам се, че изяснихме това — каза тя тихо, докато се отправяше тихо обратно към спалнята.

Зачака той да влезе и да поговорят за това, да я прегърне, да й припомни, че никога не си лягат сърдити, но когато се промъкна обратно до дневната след час, той се беше свил на дивана, под пъстрото плетено одеяло, похърквайки тихо. Тя се обърна и се върна в леглото сама.