Лорън Уайзбъргър
Да имаш съпруг знаменитост (2)

2
Страда ли един — страдат всички

Брук пристъпи в коридора на отделението по патологична бременност в Медицинския център „Лангон“ към Нюйоркския университет и затвори завесата след себе си. Осем готови, оставаха още три. Затършува из оставащите папки: бременна тийнейджърка, бременна жена с гестационен диабет и майка — първескиня, която се мъчеше да кърми новородени близнаци. Брук си погледна часовника и направи няколко изчисления: ако всичко минеше така гладко, както очакваше, можеше всъщност да успее да си тръгне в някакъв приличен час.

— Госпожо Олтър? — Гласът на пациентката й се обади иззад завесата.

Брук надникна обратно вътре.

— Да, Алиша? — Брук придърпа бялата си работна престилка плътно около гърдите и се зачуди как тази жена не трепери в тънкия си като хартия болничен халат.

Алиша закърши ръце и, забила поглед в покрития си с чаршаф скут, каза:

— Нали знаете, как казахте, че вземането на витамини преди раждането е наистина важно? Тоест, дори ако не съм ги вземала още от началото?

Брук кимна:

— Знам, че е трудно да видиш добрата страна на един тежък грип — каза тя, като се приближи до леглото на момичето, — но той поне те вкара тук и ще ни даде шанс да започнем да ти даваме витамини и да обсъдим план за остатъка от бременността ти.

— Да, та значи за това… има ли, ъм, някакви мостри, които може да ми дадете? — Алиша отказваше да я погледне в очите.

— О, мисля, че това не би трябвало да е проблем — каза Брук, усмихната заради пациентката си, но подразнена от себе си, задето беше пропуснала да попита дали Алиша може да си позволи витамините преди раждането. — Да видим: имаш още шестнайсет седмици… ще оставя пълната доза в стаята на сестрите, става ли?

Алиша изглеждаше облекчена.

— Благодаря — каза тя тихо.

Брук стисна ръката на момичето над лакътя и отново излезе иззад завесата. След като взе витамините за Алиша, почти затича към мрачната стая за почивка на диетолозите на петия етаж малка като кутийка стая без прозорци с ламинирана пластмасова маса с четири стола, миниатюрен хладилник и малка стена, покрай която се редяха шкафчета. Ако побързаше, можеше да изгълта набързо нещо за хапване и чаша кафе и все пак да успее навреме за следващата си консултация. Облекчена, че намира стаята празна, а кафеварката — пълна, Брук извади от шкафчето си пластмасова кутия за храна с предварително нарязана на парчета ябълка и започна да ги маже с приготвено изцяло от естествени продукти фъстъчено масло от малки пакетчета. Точно когато устата й беше пълна, мобилният й телефон иззвъня.

— Наред ли е всичко? — попита тя, без да каже: „Ало“. Думите й звучаха неясно заради храната.

Майка й направи пауза.

— Разбира се, скъпа. Защо да не е?

— Защото, мамо, тук е доста напрегнато, а знаеш, че мразя да говоря в службата. — Интеркомът над главата й заглуши втората част от изречението й.

— Какво беше това? Не те чух.

Брук въздъхна:

— Нищо, няма значение. Какво става? — Тя си представи майка си в неизменните панталони в цвят каки и обувките с равна подметка, същият стил, в който се беше обличала цял живот, как крачи из дългата тясна кухня с подредените в една редица кухненски уреди на апартамента си във Филаделфия. Въпреки че запълваше дните си с безкраен поток от литературни и театрални клубове и работа на доброволни начала, на Брук пак й се струваше, че напоследък майка й има твърде много свободно време, по-голямата част от което запълваше, като се обаждаше на децата си и ги питаше защо не отговарят на обажданията й. Макар да беше прекрасно, че майка й можеше да се радва на пенсионирането си, тя се беше държала много по-либерално с Брук, когато преподаваше от седем до три всеки ден.

— Изчакай само минутка… — Гласът на майка й заглъхна и за миг бе заменен от този на Опра, преди и той да замлъкне рязко. — Готово.

— Леле, изключи Опра. Трябва да е наистина важно.

— Пак интервюира Дженифър Анистън. Вече ми е непоносимо да слушам. Съвзела се е от раздялата с Брад. Вълнува се да е на четирийсето място по не знам си какво. Никога не се е чувствала по-добре. Наясно сме. Защо трябва да продължаваме да говорим за това?

Брук се засмя:

— Слушай, мамо, може ли да ти се обадя по-късно довечера? Останаха ми само петнайсет минути от почивката.

— О, разбира се, миличка. Напомни ми тогава да ти кажа за брат ти.

— Какво не е наред с Ранди?

— Напротив — най-после нещо е наред с Ранди. Но знам, че си заето точно сега, затова нека просто да поговорим по-късно.

— Мамо…

— Беше неразумно от моя страна да се обаждам по средата на смяната ти. Дори не…

Брук въздъхна шумно и се усмихна тайно.

— Да те умолявам ли искаш?

— Скъпа, ако моментът е неподходящ, значи е неподходящ и толкова. Да поговорим, когато си по-спокойна.

— Добре, мамо, умолявам те да ми кажеш за Ранди. Буквално те умолявам. Моля те, кажи ми какво става с него. Моля те.

— Е, ако ще си толкова настоятелна… добре, ще ти кажа. Ранди и Мишел са бременни. Ето, успя да ме принудиш да ти кажа.

— Те са какво?

— Бременни, скъпа. Ще имат бебе. Тя е още в началото — Едва в седмата седмица, мисля, — но техният доктор казва, че всичко изглежда наред. Не е ли просто прекрасно?

Брук чу как на заден план телевизорът заработи отново, този път по-тихо, но тя още можеше да различи лесния за разпознаване смях на Опра.

— Прекрасно? — попита Брук, като остави пластмасовия си нож. — Не съм сигурна, че бих използвала точно тази дума. Та те излизат заедно само от шест месеца. Не са женени. Дори не живеят заедно.

— Откога си станала такава превзета моралистка, скъпа? — попита госпожа Грийн, като цъкна неодобрително с език. — Ако някога ми беше казала, че моята образована, изискана, трийсетгодишна дъщеря ще бъде такава традиционалистка, никога нямаше да повярвам.

— Майко, не съм сигурна, че е точно „традиционалистко“ да очаквам хората да се опитат да ограничат правенето на бебета до скрепените с брак отношения.

— О, Брук, отпусни се малко. Не всеки може — или би трябвало — да се ожени на двайсет и пет. Ранди е на трийсет и осем, а Мишел е почти на четирийсет. Наистина ли смяташ, че на този етап на някого му пука за някакъв си глупав малък юридически документ? Досега всички вече би трябвало да знаем, че това няма абсолютно никакво значение.

Умът на Брук кръжеше около безброй мисли: разводът на родителите й преди почти десет години, когато баща й напусна майка й заради училищната сестра в гимназията, където преподаваха и двамата; как майка й я накара да седне след годежа й с Джулиан и й каза, че в днешно време жените могат да бъдат напълно щастливи, без да се омъжват; пламенното желание на майка й Брук да започне да създава семейство, едва след като напълно се утвърди в кариерата си. Беше интересно да види, че Ранди явно действаше по съвсем различни напътствия.

— Знаеш ли какво намирам за наистина забавно? — попита майка й, без дори за миг да излезе от ритъм. — Мисълта, че може би — само може би — баща ти и Синтия също ще имат бебе. Нали знаеш, като се има предвид колко е млада тя. Тогава ще имаш брат и баща, които очакват бебета. Наистина, Брук, колко момичета могат да кажат това?

— Мамо…

— Сериозно, скъпа, не мислиш ли, че е доста иронично — е, добре, не съм сигурна, че „иронично“ е подходящата дума, но е доста любопитно съвпадение — че жената на баща ти е с една година по-млада от Мишел?

— Мамо! Моля те, престани. Знаеш, че татко и Синтия няма да имат никакви деца — та той скоро навършва шейсет и пет, за бога, а тя дори не иска… — Брук спря, усмихна се вътрешно и поклати глава. — Знаеш ли, може би си права, и татко и Синтия също ще решат да се пробват с бебе. Тогава Ранди и татко ще могат да се сближат покрай разписанията за хранене и времето за спане. Колко сладко.

Тя зачака реакцията и не остана разочарована. Майка й изсумтя презрително:

— Моля те. Най-близкото съприкосновение на този човек с бебешка пелена, когато вие двамата бяхте бебета, беше гледането на реклами за „Памперс“. Мъжете не се променят, Брук.

Баща ти няма да има нищо общо с това дете, докато то не порасне достатъчно, за да изразява мнение по политически въпроси. Но наистина мисля, че за брат ти има надежда.

— Да, добре, да се надяваме. Ще му се обадя довечера да му честитя, но трябва да…

— Не! — изпищя госпожа Грийн. — Изобщо не сме водили този разговор. Обещах, че няма да ти казвам, така че се престори на изненадана, когато ти позвъни.

Брук въздъхна и се усмихна:

— Страхотна поверителност, мамо. Значи ли това, че казваш на Ранди всичко, когато те заклевам да пазиш тайна?

— Разбира се, че не. Казвам му само когато е интересно. Обичам те, скъпа. И помни — пази това в тайна.

— Обещавам. Имаш честната ми дума.

Брук затвори и погледна часовника си: пет без пет. Четири минути, за да отиде на следващата си консултация. Знаеше, че не бива да се обажда точно тогава, но просто не можеше да чака.

В мига щом набра номера, си спомни, че Ранди може да е останал след училище да тренира момчешкия отбор по футбол, но той вдигна мобилния си телефон още на първото позвъняване.

— Хей, здрасти, Бруки. Какво става?

— Какво става с мен? Абсолютно нищичко, по дяволите. Много по-уместен въпрос е: Какво става с теб!

— Божичко. Съобщих й преди има-няма осем минути и тя се закле, че ще ме остави да ти кажа лично.

— Да, добре, аз пък се заклех, че няма да ти казвам, че ми е казала, така че както и да е. Поздравления, големи братко!

— Благодаря. И двамата сме много развълнувани. Малко стреснати — случи се много по-бързо, отколкото някой от нас очакваше — но развълнувани.

Брук почувства как дъхът й засяда в гърлото:

— Какво имаш предвид с „по-бързо“? Планирали сте това?

Ранди се засмя. Тя го чу да казва: „Само минутка“ на някого на заден план, вероятно някой ученик, а после той каза: — Да, тя спря противозачатъчните миналия месец. Докторът каза, че ще са нужни най-малко два месеца цикълът й да се регулира, преди изобщо да можем да разберем дали бременността е възможна, предвид възрастта й. Просто никога не сме смятали, че ще стане веднага…

Беше нереално да слуша как големият й брат — заклет ерген, който украсяваше къщата си със стари футболни трофеи и беше отделил повече пространство за билярдната си маса, отколкото за кухнята — да говори за регулирани цикли, противозачатъчни хапчета и лекарски мнения. Особено когато всички щяха да са готови да заложат на Брук и Джулиан като най-вероятни кандидати да оповестят такава голяма новина…

— Уау. Какво друго мога да кажа? Уау. — Тя наистина можеше да каже единствено това: тревожеше се, че Ранди ще чуе как гласът й пресеква и ще го изтълкува погрешно.

Беше толкова развълнувана за Ранди, че почувства буца в гърлото си. Разбира се, той съумяваше да се грижи чудесно за себе си и винаги изглеждаше достатъчно щастлив, но Брук се тревожеше, че е толкова самотен. Той живееше в предградията, заобиколен от семейства, а на всичките му приятели от колежа отдавна им се бяха родили деца. Тя и Ранди всъщност не бяха достатъчно близки, за да говорят за това, но тя винаги се беше питала дали той иска всичко това или е доволен да живее сам и необвързан. Фактът, че сега чу вълнението в гласа му, потвърждаваше колко силно беше копнял за това и тя си помисли, че ще се разплаче.

— Да, наистина е върхът. Можеш ли да си ме представиш как уча мъничето да подава пасове? Ще му взема детска футболна топка от свинска кожа още от началото — никакви боклуци на „Нърф“ за моето момче — и когато се научи да си служи както трябва с ръцете, ще е готов за истинска игра.

Брук се засмя:

— Значи очевидно не си обмислил явната възможност да имаш момиче, а?

— В училището има още три бременни учителки и всичките три ще имат момчета — каза той.

— Интересно. Но си наясно, че макар всички да споделяте една и съща работна среда, законът или физиката не изискват твоето бъдещо дете и техните бъдещи деца да са от един и същи пол, нали?

— Не съм сигурен за това…

Тя отново се засмя:

— Е, смятате ли да разберете? Или е твърде рано да задам този въпрос?

— Е, предвид факта, че знам, че ще имаме момче, не мисля, че наистина има значение, но Мишел иска да се изненада. Така че ще чакаме.

— О, това е забавно. Кога чакате мъничето?

— Двайсет и пети октомври. Бебе за Хелоуин. Мисля, че това е добър късмет.

— Аз също — каза Брук. — Ще си го отбележа в календара още сега. Двайсет и пети октомври: Ще ставам леля.

— Хей, Брук, ами вие двамата? Ще бъде чудесно първите братовчеди да са близки по възраст. Някакъв шанс?

Тя знаеше, че на Ранди му е трудно да й зададе такъв личен въпрос, затова внимаваше да не му се озъби, но той беше засегнал болно място. Когато тя и Джулиан се бяха оженили съответно на по двайсет и пет и двайсет и седем години, тя винаги беше смятала, че ще имат бебе някъде около трийсетия й рожден ден. Но ето ги сега — вече отминали тази възраст, а дори нямаше изгледи скоро да започнат да се опитват. Тя беше засегнала темата пред Джулиан няколко пъти, достатъчно небрежно, че да не го притиска твърде много, но той бе отговарял също толкова небрежно. А именно че ще е страхотно да имат бебе „някой ден“, но че засега постъпват правилно, като се съсредоточават върху кариерите си. Затова, макар наистина да искаше бебе — всъщност не искаше нищо друго така силно, особено сега, когато чу новината на Ранди — тя възприе поведението на Джулиан:

— О, някой ден, разбира се — каза тя, като се опита да звучи безгрижно: тъкмо обратното на начина, по който се чувстваше. — Но сега не е точно подходящият момент за нас. Съсредоточаваме се върху работата, нали знаеш?

— Разбира се — каза Ранди и Брук се запита дали той знаеше истината. — Трябва да постъпите както е правилно за вас.

— Да, така че… слушай, съжалявам, че бързам, но почивката ми свърши и закъснявам за консултация.

— Не се тревожи, Брук. Благодаря за обаждането. И за вълнението.

— Ти майтапиш ли се с мен? Аз ти благодаря за невероятната новина. Оправи ми настроението за целия ден — за целия месец. Толкова се вълнувам за вас! Ще се обадя по-късно довечера да поздравя Мишел, окей?

Затвориха и Брук се отправи обратно към петия етаж. Не можеше да спре да клати изумено глава, докато вървеше. Вероятно приличаше на луда, но това едва ли щеше да привлече внимание в болницата. Ранди! Баща!

На Брук й се искаше да се обади на Джулиан и да му съобщи новината, само че по-рано той беше прозвучал ужасно стресиран, а и наистина нямаше време. Заради факта че един от другите диетолози беше на почивка и необяснимо големия брой раждания тази сутрин — почти двойно повече от обичайното — денят й сякаш се движеше със скорост, по-голяма от тази на светлината. Това беше добре: колкото повече се движеше, толкова по-малко време имаше да се поддава на изтощението. Освен това беше вълнуващо и предизвикателно, когато ги връхлетеше такъв наплив, и макар да се оплакваше на Джулиан и на майка си, тя тайно обожаваше това: всички най-различни пациенти от всяко обществено положение и професия, всички — намиращи се в болницата по най-разнообразни причини, но въпреки това нуждаещи се някой да предпише определена диета за конкретното им състояние.

Кофеинът й подейства точно по план и Брук проведе последните си три консултации бързо и успешно. Точно бе успяла да смени работните си дрехи с джинси и пуловер, когато една от колежките й в стаята за почивка, Ребека, съобщи, че шефката им иска да я види.

— Сега? — попита Брук, виждайки как вечерта й започва да се разпада.

Вторниците и четвъртъците бяха свещени: те бяха единствените дни от седмицата, когато не трябваше веднага след като си тръгне от болницата, да се отправя към втората си работа във финансовия район на града: длъжността на хоноруван диетолог към академията „Хънтли“ — едно от най-елитните девически частни училища в Горен Ийст Сайд. Родителите на една възпитаничка на „Хънтли“, която беше починала на двайсет и няколко години от тежка анорексия, бяха създали в училището фонд за експериментална програма, в която на разположение на училището щеше да има диетолог, който да консултира момичетата по въпросите на здравословното хранене и поддържането на добрия телесен вид, двайсет часа седмично. Брук беше втората, която назначаваха в относително новата програма, и макар че отначало беше приела длъжността единствено като начин да допълва своите доходи и тези на Джулиан, беше открила, че се привързва все повече и повече към момичетата. Разбира се, гневът, смущението, неспирната обсебеност от храната понякога я изтощаваха, но тя винаги се опитваше да си напомня, че младите й пациентки не познаваха нищо по-добро. Освен това тази работа имаше и предимството, че й осигуряваше повече опит в работата с подрастващи — нещо, което й липсваше.

Така че във вторниците и четвъртъците тя работеше само в болницата, от девет до шест. През другите три дни седмично разписанието й приключваше по-рано, за да се съгласува с втората й работа: тя работеше в Нюйоркския университет от седем сутринта до три следобед, а после хващаше два влака и един градски автобус, за да стигне до горния край на града, в „Хънтли“, където се срещаше с ученички — и понякога с родителите им — почти до седем. Без значение колко рано се заставяше да си ляга и независимо колко кафе поглъщаше, когато се събудеше, тя беше постоянно изтощена. Този начин на живот, с работата на две места, беше невероятно изтощителен, но по нейна преценка, трябваше да работи само още една година, преди да бъде както достатъчно квалифицирана, така и достатъчно опитна, за да открие собствена практика като диетолог-съветник по въпросите на храненето по време на бременност и след раждане — нещо, за което си мечтаеше още от първия си ден в университета и именно целта, към която се стремеше прилежно още оттогава.

Ребека кимна съчувствено:

— Попита дали можеш да се отбиеш, преди да си тръгнеш.

Брук бързо си събра нещата и се отправи обратно към петия етаж.

— Маргарет? — провикна се тя, като почука на вратата на кабинета. — Ребека каза, че си искала да ме видиш.

— Влизай, влизай — каза шефката й, като размести някакви книжа върху бюрото си. — Съжалявам, че те задържам, но прецених, че винаги има време за добри новини.

Брук се отпусна в стола срещу Маргарет и зачака.

— Е, приключихме с изчисляването на всички оценки, дадени от пациентите на персонала, и съм щастлива да ти съобщя, че ти получи най-високите бележки сред всички диетолози.

— Наистина ли? — попита Брук, неспособна да повярва, че е излязла на първо място сред седем човека.

— Резултатите на останалите дори не се доближават до твоя. — Маргарет разсеяно намаза малко гланц върху устните си, премлясна леко и отново се взря в документите. — Деветдесет и един процента от твоите пациенти оцениха консултациите ти като „отлични“, а всичките останали девет процента са ги оценили като „добри“. Следващият с най-висок резултат от персонала имаше осемдесет и два процента „отлични“ оценки.

— Уау — възкликна Брук, като си даваше сметка, че би трябвало да се опита да се покаже малко по-скромна, но не можеше да сдържи усмивката си. — Това е страхотна новина. Толкова съм щастлива да я чуя.

— Ние също, Брук. Изключително сме доволни и исках да знаеш, че представянето ти не остава незабелязано. Ще продължим да ти възлагаме случаи в интензивното отделение, но, считано от следващата седмица, ще заместим всичките ти смени в психиатричното отделение със смени в неонатологията. Предполагам, че това те устройва?

— Да, чудесно ме устройва! — възкликна Брук.

— Както знаеш, ти си само трета по старшинство в персонала, но никой друг няма твоята подготовка и опит. Мисля, че идеално ще ти пасне.

Брук не се сдържа и засия. Най-после, онази допълнителна година на курсови работи по хранене на децата, подрастващите и новородените, в университета, плюс незадължителните двойни стажове — и двете по педиатрия — се бяха изплатили.

— Маргарет, безкрайно съм ти благодарна за всичко. Това е просто най-прекрасната новина на света.

Шефката й се засмя:

— Приятно изкарване на вечерта. Ще се видим утре.

Докато вървеше към метрото, Брук отправи към небето безмълвна благодарност — както за частичното повишение, така и — което беше дори още по-хубаво — за факта, че вече не се налагаше да се занимава с ужасните смени в психиатричното отделение.

Скочи от влака на спирката на Таймс Скуеър, бързо се провря през множествата от хора долу и стратегически излезе на улицата както обикновено при стълбите за Четирийсет и трета улица, която беше най-близо до апартамента им. Не минаваше и ден, без да усети колко й липсваше старият им апартамент в Бруклин — беше обожавала почти всичко в Бруклин Хайтс и беше мразила почти всичко, свързано с Мидтаун Уест — но дори тя трябваше да признае, че тогава и за двамата пътуването с метрото не беше толкова адско изживяване.

Изненада се, когато Уолтър, трицветният й шпаньол с черно петно, подобно на маска, над едното око, не излая, щом тя пъхна ключа си във вратата на апартамента. Нито пък изтича да я поздрави.

— Уолтър, Уолтър! Къде си? — Тя имитира звуци от целувка и зачака. Отнякъде в апартамента се чуваше музика.

— В дневната сме — провикна се Джулиан в отговор. Отговорът му беше придружен от френетичните пронизителни джафкания на Уолтър.

Брук пусна чантата си точно в рамката на вратата, изрита обувките си на токчета и забеляза, че кухнята беше значително по-чиста, отколкото я беше оставила.

— Хей! Не знаех, че ще се прибереш рано тази вечер — каза тя, като седна до Джулиан на кушетката. Наведе се да го целуне, но Уолтър й препречи пътя и първо я близна по устата.

— Ммм, благодаря ти, Уолтър. Чувствам се толкова добре дошла.

Джулиан изключи звука на телевизора и се обърна да я погледне.

— И аз бих бил щастлив да ти оближа лицето, знаеш. Езикът ми вероятно не може да се мери с този на един шпаньол, но, хей, готов съм да опитам. — Той се ухили и Брук се удиви на пърхащото усещане, което изпитваше, когато той се усмихнеше така, дори след всичките тези години.

— Изкушаващо, трябва да призная. — Тя се шмугна покрай Уолтър и почти успя да целуне Джулиан по изцапаната с вино уста. — По-рано прозвуча толкова стресирано, че предполагах, че ще се прибереш чак много по-късно. Наред ли е всичко?

Той стана и тръгна към кухнята, връщайки се с втора чаша за вино, която напълни и подаде на Брук.

— Всичко е наред. След като приключихме разговора по телефона днес следобед, си дадох сметка, че не сме имали и една вечер заедно почти от седмица. Тук съм, за да поправя това.

— Така ли? Наистина? — Тя си мислеше същото от дни насам, но не искаше да се оплаква, когато Джулиан беше на такъв важен етап от процеса на създаването на новия си албум.

Той кимна:

— Липсваш ми, Брук.

Тя обви ръце около врата му и го целуна отново.

— И ти ми липсваш. Толкова се радвам, че се прибра по-рано. Искаш ли да изтичаме навън за малко китайски спагети?

За да не натоварват твърде много бюджета си, тя и Джулиан си бяха поставили за цел да готвят възможно най-често, но и двамата се бяха съгласили, че евтиното ресторантче за китайски спагети на ъгъла всъщност не се брои за хранене навън.

— Имаш ли нещо против да си останем тук? С нетърпение очаквах да прекарам една тиха и спокойна вечер с теб днес. — Той отпи нова глътка вино.

— Разбира се, устройва ме. Ще ти предложа една сделка…

— О, не, започна се…

— Ще отида да се трепя над горещата печка, за да ти приготвя вкусно и питателно ядене, ако се съгласиш да ми разтриваш краката и гърба трийсет минути.

— „Да се трепеш над горещата печка“? Можеш да приготвиш пържено пиле за кажи-речи две минути. Това не е честна сделка.

Брук сви рамене:

— Хубаво. В килера има мюсли, макар че прясното ни мляко май е свършило. Винаги можеш да си направиш пуканки.

Джулиан се обърна към Уолтър и каза:

— Не знаеш колко добре си живееш, момче. Теб тя не те кара да работиш в замяна на месни хапки.

— Цената току-що се вдигна до трийсет минути.

— Тя вече си беше трийсет минути — изхленчи Джулиан.

— Онова беше общо трийсет минути. Сега е трийсет минути за краката и още трийсет — за гърба.

Джулиан си даде вид, че претегля предложението.

— Четирийсет и пет минути и ще…

— Всякакви опити за пазарлък само добавят време към общата сума.

Той вдигна длани:

— Боя се, че няма сделка.

— Сериозно? Ще се погрижиш сам за себе си тази вечер? — попита тя и се ухили. Джулиан поемаше наравно с нея своя дял от чистенето, плащането на сметките и грижите за кучето, но беше пълна скръб в кухнята и го знаеше.

— В действителност, да. Всъщност ще се погрижа и за двама ни. Тази вечер ти сготвих вечеря.

— Ти какво?

— Чу ме. — Някъде в кухнята започна да писука таймер. — И тя е готова, докато ние тук си говорим. Моля, седнете — каза той важно, с престорен британски акцент.

— Седнала съм — каза тя, като се облегна назад на дивана и вдигна крака върху масичката за кафе.

— А, да — провикна се Джулиан бодро от миниатюрната им кухня. — Виждам, че си намерила пътя до официалната трапезария. Идеално.

— Мога ли да помогна?

Джулиан се върна, като крепеше съд от йенско стъкло с капак между две кухненски ръкохватки.

— Едно изпечено „зити“ за моята любима… — Канеше се да остави блюдото направо върху дървото, когато Брук изписка и скочи да извади един триножник. Джулиан започна да сипва вдигащите пара макарони.

Брук можа само да се ококори.

— Това ли е моментът, в който ще ми съобщиш, че по време на целия ни брак си имал връзка с друга жена и ми искаш прошка? — попита тя.

Джулиан се ухили:

— Млъквай и яж.

Тя седна и си взе малко салата, докато Джулиан продължаваше да изсипва „зити“ в чинията й.

— Скъпи, изглежда невероятно. Къде си се научил да правиш това? И защо не го правиш всяка вечер?

Той я погледна с глуповата усмивка:

— Може и да съм купил това „зити“ от магазина днес и само да съм го загрял във фурната. Възможно е. Но е купено и затоплено с любов.

Брук вдигна чашата си с вино и зачака Джулиан да я чукне със своята.

— Съвършено е — каза тя и наистина го мислеше. — Абсолютно, невероятно съвършено.

Докато се хранеха, Брук му разказа за Ранди и Мишел и беше доволна да види колко е щастлив, като дори стигна дотам, че предложи да пътуват до Пенсилвания и да наглеждат новата си племенница или племенник. Джулиан й съобщи новостите около плановете на „Сони“ сега, когато албумът вече отиваше към завършване и й разказа за новия мениджър, когото беше наел по препоръка на агента си.

— Очевидно, той е най-добрият от най-добрите. Наистина има репутацията на малко агресивен, но мисля, че вероятно именно това е необходимо качество у един мениджър.

— Как ти се стори, когато го интервюира?

Джулиан се позамисли над този въпрос:

— Не съм сигурен, че „интервюирам“ е подходящата дума. По-скоро той ми изложи целия си план. Твърди, че точно в момента се намираме на критична пресечна точка и е време да започнем наистина да „организираме действието“.

— Е, нямам търпение да се запозная с него — каза Брук.

— Да, определено притежава малко от онова типично холивудско угодническо поведение — нали се сещаш, когато ти се струва, че вечно се опитват да постигнат някакъв определен образ? — но ми харесва увереността му.

Джулиан изсипа остатъка от бутилката с вино поравно в чашите им и се облегна назад в стола си.

— Как вървят нещата в болницата? Бурен ден ли беше?

— Беше, но познай какво? Получих най-високите резултати в системата за оценяване от пациентите, най-високите от всички в персонала, и ще ми възложат още няколко смени в педиатрията. — Тя отпи отново от чашата си с вино: щеше да си струва главоболието на другата сутрин.

Лицето на Джулиан разцъфна в широка усмивка.

— Това е страхотна новина, Брук. Ни най-малко изненадваща, но наистина страхотна. Толкова се гордея с теб. — Той се наведе през масата и я целуна.

Брук изми съдовете, после си взе вана, докато Джулиан довърши някаква работа по новия уебсайт, който си правеше, и се срещнаха отново на дивана, всеки — облечен във фланелена пижама и тениска. Джулиан разстла късото декоративно одеяло напряко върху краката им и грабна дистанционното.

— Филм? — попита той.

Брук хвърли поглед към часовника на телевизора: десет и петнайсет.

— Мисля, че е прекалено късно да пускаме филм сега, но какво ще кажеш за един епизод от „Анатомията на Грей“?

Той я погледна с ужас:

— Сериозно? Можеш ли с чиста съвест да ме накараш да гледам това, след като ти сготвих вечеря?

Тя се усмихна и поклати глава:

— Не съм сигурна, че „сготвих“ е честно определение, но си прав. Тази вечер ти избираш.

Джулиан превъртя каналите и включи на неотдавнашен епизод на „От местопрестъплението“.

— Ела тук, ще ти разтривам краката, докато гледаме.

Брук се извъртя, за да може да отпусне крака в скута му.

Идваше й да замърка от щастие. На екрана детективите оглеждаха обезобразеното тяло на предполагаема проститутка, лежащо в някакво сметище за опасни отпадъци в околностите на Вегас, и Джулиан ги наблюдаваше в унес. Тя не си падаше по сериалите за загадъчни убийства, ориентирани към използването на специални джаджи в помощ на разследването, толкова, колкото Джулиан — той можеше по цяла нощ да гледа как детективите откриват убийци чрез сканиране и лазерни устройства и проследяващи уреди, — но тази вечер нямаше нищо против. Беше доволна да седи тихо до съпруга си и да се отдаде на прекрасното усещане, докато той разтриваше ходилата й.

— Обичам те — каза тя, като подпря глава на страничната облегалка на фотьойла му и затвори очи.

— И аз те обичам, Брук. Сега мълчи и ме остави да гледам. Но тя вече се беше унесла в сън.

 

 

Точно беше свършила с обличането, когато Джулиан влезе в спалнята им. Въпреки факта, че беше неделя, изглеждаше стресиран.

— Трябва да тръгваме веднага, иначе ще закъснеем — каза той, като грабна чифт маратонки от общия им дрешник. — Знаеш майка ми колко обича закъсненията.

— Знам, почти съм готова — каза тя, като се опита да пренебрегне факта, че още беше потна от почти петкилометровото си бягане преди час. Брук излезе след Джулиан от спалнята, пое вълненото палто, което й подаде, и го последва надолу към улицата.

— Още не съм наясно защо баща ти и Синтия са в града днес — каза Джулиан, докато почти подтичваха от апартамента си към станцията на метрото на Таймс Скуеър. Влакът се появи в мига щом стъпиха на перона.

— Имат годишнина — отвърна Брук, като сви рамене. Беше неестествено студено за мартенска сутрин и тя отчаяно се нуждаеше от чаша чай от малкото кафене на ъгъла, но нямаха и миг за губене.

— И са решили да дойдат тук? В смразяващо студен ден през зимата?

Брук въздъхна:

— Предполагам, че е по-вълнуващо, отколкото Фили. Очевидно Синтия никога не е гледала „Цар Лъв“, а татко е сметнал, че това ще бъде добър повод да ни посетят. Просто се радвам, че ще им съобщиш новината лично…

Тя крадешком хвърли поглед към Джулиан и го видя как се усмихва, съвсем леко. Би трябвало да се гордее със себе си, помисли си тя. Току-що беше получил някои от най-добрите новини в кариерата си и го заслужаваше.

— Да, ами, мисля, че мога със сигурност да твърдя, че моите родители няма да проявят и капчица ентусиазъм, но може би твоите родители ще разберат — каза той.

— Баща ми вече разправя на всеки, който е готов да го слуша, че притежаваш таланта за писане на текстове на Боб Дилън и глас, който ще ги накара да се разплачат — каза тя през смях. — Той ще е страшно развълнуван, гарантирам.

Джулиан стисна ръката й. Вълнението му бе осезаемо. Брук успя да се усмихне слабо, докато се прехвърляха на влака за Бруклин Бридж.

— Какво не е наред? — попита Джулиан.

— О, всичко е наред. Толкова се вълнувам, че ще им разкажеш всичко, че едва издържам. Само съм леко ужасена, че ще трябва да се справя с неловката ситуация от присъствието на двата комплекта родители в една и съща стая.

— Наистина ли мислиш, че ще е чак толкова лошо? Все пак всичките те са се срещали преди.

Брук въздъхна:

— Знам, но в действителност са се виждали само в големи групи: на сватбата ни, на празници. Но никога — в такъв тесен кръг. Единственото, за което баща ми иска да говори, е как ще се справят „Игълс“ следващия сезон. Синтия си умира от вълнение, че ще гледа „Цар Лъв“, за бога, и смята, че никое пътуване до града не е завършено без обяд в „Руската чайна“. После имаме твоите родители: най-ревностните, стряскащи кореняци нюйоркчани, които съм срещала, които вероятно мислят, че НФЛ^[1] е френска организация с идеална цел; които не са гледали мюзикъл още от шейсетте години; и не ядат нищо, освен ако не е приготвено от прочут главен готвач. Обясни ми: какво ще си кажат едни на други всички тези хора?

Джулиан стисна тила й:

— Това е късна закуска, скъпа. Малко кафе, няколко геврека и се измитаме. Наистина мисля, че всичко ще бъде наред.

— Да, разбира се, докато татко и Синтия плещят нонстоп с типичния си маниакално жизнерадостен маниер, а твоите родители седят и ги преценяват с безмълвни, каменни изражения. Звучи като прелестна неделя сутрин.

— Синтия може да си говори по работа с родителите ми — предложи меко Джулиан. Направи гримасата, която казваше: Дори и аз самият не го вярвам и Брук започна да се смее.

— Кажи ми, че не си изрекъл това — каза тя: очите й започнаха да се насълзяват, когато се засмя по-силно. Излязоха на Седемдесет и седма улица и „Лекс“ и се отправиха към Парк авеню.

— Ами, вярно си е!

Националната футболна лига на САЩ.

— Толкова си сладък, знаеш ли? — попита Брук, като се наведе да го целуне по бузата. — Синтия е медицинска сестра в гимназия. Следи за стрептококови инфекции и раздава „Мотрин“ за спазми. Няма грам понятие дали за особено широка усмивка се препоръчва „Ботокс“ или „Ресталин“. Не съм сигурна къде се припокриват професионалните им преживявания.

Джулиан се престори на оскърбен:

— Мисля, че забравяш, че мама също беше определена за една от най-добрите в страната по отстраняването на разширени вени — каза той и се ухили. — Знаеш колко голямо постижение беше това.

— Да, разбира се. Голямо.

— Добре. Ясно ми е какво искаш да кажеш. Но баща ми може да разговаря с всеки. Знаеш колко е сговорчив. Ще накара Синтия направо да се влюби в него.

— Той е страхотен човек — съгласи се Брук. Сграбчи ръката му, когато наближиха жилищната сграда на семейство Олтър. — Но човекът е световноизвестен специалист по уголемяване на женски гърди. Напълно естествено е една жена да предположи, че той оглежда преценяващо гърдите й и ги намира за незадоволителни.

— Брук, това е идиотско. Нима предполагаш, че всички зъболекари, които срещаш на светски събирания, зяпат зъбите ти?

— Да.

— Или че всеки психолог, когото срещнеш на парти, те анализира?

— Категорично, сто процента, извън всяко съмнение.

— Е, това е просто нелепо.

— Баща ти преглежда, опипва и преценява състоянието на женски бюстове по осем часа на ден. Не намеквам, че е някакъв перверзен тип, но инстинктивната му реакция е да ги оглежда. Жените го усещат — това е всичко, което искам да кажа.

— Е, сега това поставя очевидния въпрос.

— Да? — попита тя, като хвърли поглед към часовника си, когато пред тях се показа покривът на сградата.

— Изпитваш ли чувството, че оглежда гърдите ти, когато те вижда? — Бедният Джулиан изглеждаше толкова съкрушен дори само при споменаването на това, че на Брук й се прииска да го прегърне.

— Не, скъпи, разбира се, че не — прошепна тя, когато се наведе навътре към него и обгърна ръката му със своята. — Най-малкото, не и след всичките тези години. Той е наясно с положението и знае, че никога няма да сложи ръка върху тях, и мисля, че най-после се е примирил с това.

— Те са съвършени, Брук. Просто съвършени — каза Джулиан автоматично.

— Знам. Точно затова баща ти предложи да ги оперира на изгодна цена, когато се сгодихме.

— Той предложи партньора си и то не защото смяташе, че имаш нужда от това…

— А защо — защото ти мислеше, че имам нужда от това ли? — Брук знаеше, че въпросът изобщо не е в това — бяха говорили за това сто пъти и тя знаеше, че доктор Олтър беше предложил услугите си единствено както един шивач би предложил намаление, за да ушие костюм по поръчка — но цялото това нещо все още я смущаваше.

— Брук…

— Съжалявам. Просто съм гладна. Гладна и нервна.

— Изобщо няма да е толкова лошо, колкото очакваш.

Портиерът поздрави Джулиан с вдигната длан с пет разперени пръста и тупване по гърба. Едва след като ги въведе в асансьора и те се издигаха бързо към осемнайсетия етаж, Брук си даде сметка, че не беше донесла нищо.

— Мисля, че трябва да изтичаме пак навън и да вземем някакви сладки, или цветя, или нещо такова — каза Брук, като дръпна настойчиво Джулиан за ръкава.

— Хайде, Брук, няма значение. Те са ми родители. Наистина не им пука.

— Ъхъ. Ако вярваш, че майка ти няма да забележи, когато се появим с празни ръце, се заблуждаваш.

— Носим себе си. Това е всичко, което има значение.

— Добре. Продължавай да си го повтаряш.

Джулиан почука и вратата се отвори със замах. От прага им се усмихваше Кармен — бавачка и икономка на семейство Олтър от трийсет години. В един особено интимен момент във връзката им, Джулиан бе доверил на Брук, че наричал Кармен „мама“ до петия си рожден ден, защото просто не познавал друго. Кармен на мига се хвърли на врата на Джулиан.

— Как е моето бебче? — попита го Кармен, след като се усмихна на Брук и я целуна набързо по бузата. — Жена ти храни ли те достатъчно?

Брук стисна ръката на Кармен, питайки се за хиляден път защо не можеше Кармен да е майка на Джулиан, и каза:

— Има ли вид на умиращ от глад, Кармен? В някои вечери трябва със сила да му изтръгвам вилицата от ръцете.

— Това е моето момче — каза тя, като го гледаше с гордост.

Остър пронизителен глас се разнесе от официалната дневна:

— Кармен, скъпа, прати децата тук, ако обичаш. И не забравяй да подрежеш стъблата, преди да сложиш цветята във ваза. Новата от Майкъл Арам, ако обичаш.

Кармен се огледа за цветята, но Брук просто протегна празните си ръце. Обърна се към Джулиан и го изгледа многозначително.

— Не го казвай — промърмори Джулиан.

— Чудесно. Няма да казвам „казах ти“, защото те обичам.

Джулиан я въведе в официалната дневна — Брук се беше надявала, че ще пропуснат цялата прелюдия с дневната и ще минат направо към храненето — и откри и двата комплекта родители седнали едни срещу други на еднакви, безлични, ултра модерни кушетки.

— Брук, Джулиан. — Майка му се усмихна, но не се изправи. — Толкова се радваме, че успяхте да се присъедините към нас.

Брук незабавно изтълкува това като нападка срещу закъснението им.

— Много съжалявам, че закъсняхме, Елизабет. Влаковете в метрото просто бяха толкова…

— Е, поне вече сте тук — каза доктор Олтър, обвил доста женствено с двете си ръце голяма чаша с портокалов сок, точно както в представите на Брук обгръщаше в шепи всички гърди, които минаваха през ръцете му.

— Бруки! Джулиан! Какво става, хора? — Бащата на Брук скочи и обгърна и двамата в широка мечешка прегръдка. Явно се опитваше да обърне нещата в полза на семейство Олтър, но Брук не можеше да го вини истински.

— Здрасти, татко — каза тя, като отвърна на прегръдката му. Приближи се и до Синтия, която седеше, притисната като в капан от всичките им тела на кушетката, и неловко я прегърна, като се наведе леко към нея. — Здрасти, Синтия. Радвам се да те видя.

— О, аз също, Брук. Толкова се вълнуваме, че сме тук! С баща ти тъкмо казвахме, че почти не помним кога за последен път сме били в Ню Йорк.

Едва тогава Брук успя в действителност да забележи външния вид на Синтия. Тя носеше червен гащеризон като тези на пожарникарите, вероятно от полиестер, с бяла блуза, черни лачени обувки с равни подметки и троен наниз от изкуствени перли на шията, и завършваше целия ансамбъл със силно накъдрена и лакирана прическа с прибрана коса. Изглеждаше сякаш интервюира Хилари Клинтън относно речта й за състоянието на страната, решена да се откроява в море от тъмни костюми. Брук знаеше, че тя само се опитва да се вмести в собствената си представа за това как се облича една състоятелна жена от Манхатън, но преценките й бяха напълно погрешни, особено насред шикозния, обзаведен в азиатски стил апартамент на семейство Олтър. Майката на Джулиан — макар и двайсет години по-възрастна от Синтия — изглеждаше с десет години по-млада във впитите си, тъмни джинси и лекия като перце загръщащ се около тялото пуловер над туника без ръкави от еластична материя. Носеше изящни балетни пантофки с дискретно лого на „Шанел“ и единствените й украшения бяха златна гривна и масивният й диамантен пръстен. Кожата й сияеше от здрав тен и лек грим, а косата й се люлееше свободно надолу по гърба. Брук незабавно се почувства виновна: знаеше колко уплашена се чувства навярно Синтия — в края на краищата, Брук постоянно се чувстваше така в присъствието на свекърва си, — но беше и смутена, че е преценила толкова зле. Дори бащата на Брук сякаш смутено осъзнаваше, че панталоните му в цвят каки и вратовръзката му са неуместни до тениската с яка и къс ръкав на доктор Олтър.

— Джулиан, скъпи, знам, че ти искаш „Блъди“. Брук, ще пиеш ли една „Мимоза“? — попита Елизабет Олтър. Въпросът беше прост, но подобно на всички други въпроси, които тази жена задаваше, изглеждаше като клопка.

— Всъщност, аз също с удоволствие бих изпила едно „Блъди Мери“.

— Разбира се. — Майката на Джулиан присви устни в неопределена гримаса на неодобрение спрямо избора на питие. До ден-днешен, Брук не беше сигурна дали неприязънта на свекърва й към нея бе свързана с Джулиан и с факта, че Брук подкрепяше музикалните му амбиции, или жената не харесваше Брук изцяло заради самата нея.

Нямаха избор, освен да заемат двата останали стола — и двата с прави облегалки, дървени и неудобни — които се намираха един срещу друг, но бяха натикани между двете кушетки. Чувствайки се уязвима и смутена, Брук се опита да съживи разговора.

— Е, как мина седмицата ви? — попита тя семейство Олтър, като пое с усмивка от Кармен висока чаша с гъст коктейл „Блъди Мери“, увенчан с резенче лимон и стръкче целина. Едва се въздържа да не пресуши цялото питие на една глътка. — Напрегнато както винаги?

— Да, просто не мога дори да си представя как и двамата поддържате такава програма! — каза Синтия малко прекалено високо. — Брук ми разказа по колко много, ъъ, процедури, правите и двамата на ден и, ами, това е достатъчно да докара всеки до изтощение! На мен и един наплив от стрептококови инфекции ми стига да ме довърши, но вие двамата! Боже, трябва да е наистина влудяващо!

Лицето на Елизабет Олтър разцъфна в широка, безкрайно снизходителна усмивка:

— Да, ами наистина успяваме да сме постоянно заети. Но това е толкова досадно, нали? Много бих искала да чуя какво става с децата. Брук? Джулиан?

Синтия се облегна назад, изтощена и силно смутена. Бедната жена вървеше през минно поле, в което беше безпомощна да се ориентира. Тя разсеяно потри чело и внезапно придоби много уморен вид.

— Да, разбира се. Как я карате двамата?

Брук си бе научила достатъчно добре урока, за да споделя каквито и да е подробности за работата си. Макар че именно свекърва й беше осигурила на Брук интервюто за работата в „Хънтли“, тя го бе сторила едва след като напълно се беше убедила, че Брук няма да промени решението си в полза на кариера в списанията, областта на модата, аукционните къщи или връзките с обществеността. Не разбираше защо, ако Брук просто трябва да използва дипломата си по диетология, не може поне да дава съвети във „Вог“ или да служи като личен консултант на нейния легион от приятели в Горен Ийст Сайд: всъщност, каквото и да е, малко по-бляскаво, отколкото, по нейните думи: „някакво си мърляво спешно отделение с бездомници и пияници“.

Джулиан беше достатъчно прозорлив, за да се намеси и да я спаси.

— Ами, всъщност, аз имам едно малко съобщение — каза той, като се прокашля.

Изведнъж, макар да се вълнуваше толкова много за Джулиан, че едва се сдържаше, Брук беше завладяна от паника. Улови се, че се моли той да не им каже за рекламното представяне, тъй като несъмнено щеше да бъде разочарован от реакцията им, а на нея й беше омразна мисълта да го гледа как преживява това. Никой друг не пробуждаше у нея така силно това инстинктивно желание да закриля Джулиан, както родителите му: дори при самата мисъл какво щяха да кажат, на Брук й се искаше да го грабне и да го отведе право вкъщи, където щеше да е защитен от тяхната посредственост и, по-лошо — от тяхното безразличие.

Всички изчакаха един миг, докато Кармен внесе нова кана прясно изстискан сок от грейпфрут, а после насочиха вниманието си отново към Джулиан.

— Току-що, ъъ, научих от новия си мениджър, Лио, че „Сони“ искат да ми направят рекламно представяне тази седмица. В четвъртък, всъщност.

Настъпи един миг тишина, когато всеки очакваше някой друг да каже нещо, и бащата на Брук проговори пръв:

— Е, може и да не знам точно какво е това рекламно представяне, но определено звучи като добра новина. Поздравления, синко! — заяви той, като се наведе през Синтия да потупа Джулиан по гърба.

Доктор Олтър, който придоби раздразнено изражение при употребата на обръщението „синко“, се взря намръщено в кафето си, а после се обърна към Джулиан:

— Защо не обясниш на нас, простосмъртните невежи, какво означава това? — попита той.

— Да, означава ли това, че някой най-после ще чуе музиката ти? — попита майката на Джулиан, като подви крака под себе си като малко момиче и се усмихна на сина си. Всички умишлено пренебрегнаха ударението върху „най-после“ — всички, освен Джулиан, по чието лице пролича болката от удара, и Брук, която стана негов свидетел.

След всичките тези години Брук определено беше привикнала да чува родителите на Джулиан да казват ужасни неща, но това не я караше да ги мрази по-малко заради навика им. Когато тя и Джулиан започнаха най-напред да излизат заедно, той бавно й беше разкрил колко дълбоко неодобрение хранят родителите му към него и към живота, който си беше избрал. Когато се сгодиха, тя беше видяла как възразиха срещу простичката златна халка, която Джулиан настоя да й подари, вместо някоя от „семейните ценности на фамилията Олтър“, за които бе настоявала майка му. Дори когато Брук и Джулиан склониха да се оженят в дома на семейство Олтър в Хамптънс, неговите родители бяха ужасени от настояването на двойката сватбата да бъде малка, скромна и извън светския сезон. След като се ожениха и в годините оттогава насам, когато семейство Олтър се държаха по-свободно пред нея, по време на безбройните вечери, късни закуски и празниците тя виждаше точно колко ужасни могат да бъдат.

— Ами в общи линии означава, че са наясно, че албумът е почти завършен и досега наистина го харесват. Ще организират рекламни срещи с хора от бранша, един вид, ще ме запознаят с тях по време на моя изява в тесен кръг, а след това ще отчетат реакцията. — Джулиан, който обикновено беше толкова скромен, че дори не споделяше с Брук, когато беше имал сполучлив ден в звукозаписното студио, не се сдържа и засия от гордост. Прииска й се да го целуне на мига.

— Може и да не знам много за музикалната индустрия, но това звучи като огромен вот на доверие от тяхна страна — каза бащата на Брук, като вдигна чашата си.

Джулиан не можа да сдържи усмивката си:

— Така е — каза той, като се усмихна широко. — Точно в момента това вероятно е най-добрият сценарий. И се надявам…

Той млъкна, защото телефонът започна да звъни и майка му веднага започна да се оглежда за безжичен телефон.

— Ох, къде е този проклет телефон? Сигурно се обажда ЛˋОливие, за да потвърди час за утре. Запомни си мисълта, скъпи. Ако не ги резервирам сега, няма да имам цветя за партито утре вечер. — И с тези думи тя измъкна присвитите си под тялото крака, смъкна се от кушетката и изчезна в кухнята.

— Знаеш я майка ти, с нейните цветя — каза доктор Олтър. Отпи от кафето си и не стана ясно дали беше чул съобщението на Джулиан, или не. — Поканили сме семействата Бенет и Камън на вечеря утре и тя се е побъркала от планове. За Бога, бихте си помислили, че решението дали да приготви пълнена писия или задушени ребра, е въпрос на национална сигурност. Ами цветята! Миналия уикенд прекара сигурно половината следобед с онези fegelas и още се колебае за цветята. Казах й хиляда пъти: никой не го е грижа за цветята, никой няма да забележи. Всички организират онези разточителни сватби и пръскат десетки хиляди долари за планини от орхидеи или каквото там, по дяволите, е на мода напоследък и кой изобщо поглежда проклетите буренаци? Такова колосално разсипничество, ако питаш мен. Похарчи парите за страхотна храна и пиячка — ето на това се радват истински хората. — Той отпи нова голяма глътка, огледа се из стаята и примижа. — Така, за какво говорехме?

Синтия елегантно се намеси и заглади неловкия момент:

— Не е ли това просто една от най-страхотните новини, които сме чували от цяла вечност! — възкликна тя с пресилен ентусиазъм. Бащата на Брук кимна развълнувано. — Къде точно ще се състои? Колко души са поканени? Решил ли си вече какво ще изсвириш? — Синтия го обсипа с въпроси и поне веднъж Брук не се подразни от този разпит. Това бяха все въпросите, които родителите на Джулиан би трябвало да зададат, но никога не биха го сторили, и Джулиан явно беше във възторг да бъде обект на такъв интерес.

— Ще бъде в един малък, наистина предназначен само за отбран кръг хора музикален клуб в центъра и моят агент каза, че ще поканят петдесетина души от бранша — хора, които се занимават с ангажиране на музиканти за участия по телевизията и радиото, изпълнителни директори на музикални компании, някои хора от MTV, такива неща. Най-вероятно от това няма да излезе нищо вълнуващо, но е добър знак, че компанията е доволна от албума.

— Рядко правят такива неща за дебютантите си — гордо заяви Брук. — Джулиан всъщност проявява прекалена скромност — това е много голямо постижение.

— Е, поне това е добра новина — заяви майка му, като зае отново мястото си на кушетката.

Устата на Джулиан се стегна и ръцете му се свиха в юмруци отстрани до тялото.

— Мамо, те вече от месеци подкрепят начина, по който се оформя албумът. Разбира се, старшите изпълнителни продуценти настояваха за по-голямо съсредоточаване върху изпълненията с китара, но оттогава насам се държат наистина страхотно. Затова не знам защо трябва да го казваш по този начин.

Елизабет Олтър погледна сина си и за миг изглеждаше объркана.

— О, скъпи, говорех за Л’Оливие. Добра новина е, че имат достатъчно от калиите, които исках, а декораторът, когото харесвам най-много, е свободен да дойде и да ги подреди. Не бъди толкова докачлив.

Бащата на Брук хвърли поглед към нея, с изражение, което казваше: Коя е тази жена?. Брук сви рамене. Тя, подобно на Джулиан, беше приела, че родителите му никога няма да се променят. Именно затова го подкрепи на сто процента, когато той отхвърли предложението им да купят на младоженците апартамент близо до техния в Горен Ийст Сайд. Именно затова предпочиташе да работи на две места, вместо да приеме „дажбата“, която веднъж бяха предложили да им отпускат, давайки си сметка за всички обвързващи последствия, които щяха да я съпътстват.

Когато Кармен съобщи, че закуската е готова, Джулиан вече беше станал съвсем мълчалив и с напълно безжизнен поглед — Брук винаги го сравняваше с костенурка, свряла се в черупката си — а Синтия изглеждаше смачкана и изтощена в полиестерния си гащеризон. Дори бащата на Брук, който все още героично се опитваше да намери неутрални теми за разговор („Можете ли да повярвате каква ужасна зима имаме тази година?“ и „Интересуваш ли се от бейзбол, Уилям? «Янките» изглеждат очевидният избор, но знам, че предпочитанията на човек към даден отбор невинаги се определят от произхода му…“), изглеждаше победен. При нормални обстоятелства Брук щеше да се почувства отговорна за нещастието на всички — в края на краищата, всички бяха тук само заради нея и Джулиан, нали така? — но днес остави всичко да отмине. Страда ли един, страдат всички, помисли си тя и се извини, за да отиде до стаята за дамски тоалет, която веднага подмина, за да влезе в кухнята.

— Как вървят нещата там, миличка? — попита Кармен, докато сипваше кайсиев мармалад в скъпа сребърна купичка.

Брук протегна празната си чаша от „Блъди Мери“ и я придружи с умоляващ поглед.

— Толкова зле? — засмя се Кармен и направи знак на Брук да извади водката от фризера, докато тя приготви доматения сок и соса „Табаско“. — Как се справят родителите ти? Синтия изглежда наистина свястна жена.

— Ъхъ, чудесна е. Те са големи хора и сами направиха идиотския избор да дойдат на гости. Този, за когото се тревожа, е Джулиан.

— Не е нещо, което да не е виждал преди, скъпа. Никой не се справя с тях по-добре.

Брук въздъхна:

— Знам. Но е потиснат по цели дни след това.

Кармен пусна стръкче целина в гъстото „Блъди Мери“ и подаде питието на Брук:

— Подкрепление — обяви тя и целуна Брук по челото. — Сега се върни там и защити мъжа си.

Частта от късната закуска, която включваше истинското хранене, не беше и наполовина толкова лоша, колкото коктейлът. Майката на Джулиан изпадна в лека истерия заради пълнежа на палачинките, (въпреки че всички бяха във възторг от онези с шоколад, който Кармен беше разбила, Елизабет смяташе, че са прекалено „тлъста“ храна за истинско ядене), а доктор Олтър изчезна за известно време в кабинета си, но като резултат в продължение на повече от час никой от тях не обижда сина си. Сбогуванията бяха благословено безболезнени, но когато тя и Джулиан качиха баща й и Синтия в едно такси, Брук вече виждаше, че Джулиан е затворен и нещастен.

— Добре ли си, скъпи? Татко и Синтия толкова се развълнуваха. А аз едва…

— Не ми се говори за това, окей?

Вървяха мълчаливо няколко минути.

— Хей, имаме свободно време през целия останал ден. Без абсолютно нищо за правене. Искаш ли да отидем в някой музей, докато сме тук? — попита Брук, като го хвана за ръката и подръпна лекичко ръкава му, докато вървяха към метрото.

— Не, не мисля, че съм в настроение за неделните тълпи.

Тя се замисли за миг:

— Ти от доста време искаше да видиш онзи триизмерен филм в „Аймакс“. Нямам нищо против да дойда с теб — излъга тя. Отчаяните времена изискваха отчаяни мерки.

— Добре съм, Брук. Наистина — каза Джулиан тихо, като си сложи вълнения шал. Брук разбра, че сега той бе този, който лъжеше.

— Може ли да поканя Нола на рекламното представяне? Звучи толкова фантастично, а знаеш, че Нола не може да пропусне никаква възможност за нещо фантастично.

— Предполагам, но Лио каза, че ще бъде наистина нещо много малко, а вече поканих Трент. Той ще е в Ню Йорк на този обмен само още две седмици и работи като луд. Помислих си, че една вечер навън ще му дойде добре.

Говориха още за рекламното представяне и обсъждаха какво ще облече Джулиан, кои песни ще изсвири и в какъв ред. Брук се радваше, че успя да го измъкне от черупката му, и докато стигнат до апартамента си, Джулиан вече почти приличаше на себе си.

— Казвала ли съм ти колко се гордея с теб? — попита Брук, когато се качиха в асансьора, и двамата явно облекчени, че са си у дома.

— Да — каза Джулиан с лека усмивка.

— Е, влизай вътре, бебчо — каза Брук, като го дърпаше за ръка надолу по коридора. — Мисля, че е крайно време да ти покажа.