Керелин Спаркс
Тайният живот на един Казанова (19)

Глава 19

Събота вечер, Лара излезе от трапезарията на Греъм в северния край на кампуса на университета на Сиракуза и тръгна надолу по улицата към новия си дом. Спецекипът й беше намерил стая в Дневното общежитие, тъй като последната жертва от Сиракуза беше живяла там. Без съмнение Аполон би намерил за забавно да отвлече момиче, което живее на улица „Планина Олимп“.

Можеше да поеме по коридора на трапезарията към общежитията, но искаше да се махне от постоянния шум на бъбрещите студенти. Как можеше да се притеснява подобаващо, ако не можеше да чува мислите си? А имаше доста неща, които да я притесняват.

Тя погледна на запад, където слънцето залязваше и осветяваше в розово и златно Кариерната сграда. Джак щеше да стане скоро. Ще стане от гроба, помисли си и потрепери. Щеше ли да й се обади? Беше толкова нервна от идеята, че ще го види отново, че не беше яла почти нищо.

Беше помолила ЛаТоя да му се обади предишната вечер. ЛаТоя трябваше да му даде новия й номер и да го накара да й се обади тази вечер. През целия ден Лара беше топка от нерви.

Мамка му на този мъж! Беше опитвала толкова усилено да го премахне от ума си. И сърцето си. Беше се потопила изцяло в подготовка за задачата си. Часове бойни изкуства, тренировки за сила, часове, които я учеха как да се оправя със стреса и да разбира мозъка на престъпник. И въпреки това Джак се беше вмъквал в мислите й. Докато всеки мускул в тялото й я болеше от постоянните тренировки, тя продължаваше да усеща болката в сърцето си.

Действията й бяха равносилни на траур. Бе изгубила мъжа, който можеше да бъде любовта на живота й.

В началото беше опитала с отрицание. Нямаше такова нещо като вампири и милият Джак беше луд. Не можеше да е вампир. Не се държеше като чудовище. Със сигурност не се целуваше като такова. И не я любеше като такова. Но отказваше да мисли за това. Отрицанието беше работило добре. За около два часа.

След това се беше появил гняв, растящ в ярост. Как бе възможно векове наред да съществува такова чудовище и никой да не знае? И как, по дяволите, беше могла да си падне по такова? Как бе успяла да изпусне всички знаци? И как можеше Джак да преследва връзка, сякаш такава беше възможна? Смъртен трябваше да е клинично луд, за да се омъжи за вампир.

След това си беше спомнила Шана и красивите й деца. Шана очевидно беше щастлива жена. Но как можеше някой да се омъжи за чудовище, което се храни от хора? Трябваше да признае обаче, че Джак никога не беше опитал да се храни от нея. Винаги се беше държал като джентълмен. Е, по-скоро непослушен джентълмен, но все пак беше Казанова. Няколкото пъти, в които го беше виждала да пие, сигурно е пил синтетична кръв. Това означаваше ли, че не хапе хора?

И след това я беше ударило прозрението: Джак е бил превърнат против волята си. Сигурно е бил жертва точно като милите момичета, които Аполон отвличаше. Сигурно е бил принуждаван да хапе хора години наред само за да оцелее. Затова ли толкова често споменаваше деветте кръга на ада? Той беше заклещен в ада наяве.

Лара поклати глава и влезе в общежитието. Нямаше да си позволи да го съжалява. Той беше над двестагодишен и очевидно беше хапал доста хора. Трябваше да съжалява жертвите му, а не него.

Тя влезе в асансьора и натисна бутона за осмия етаж. Страхотно. Двойка се целуваше в ъгъла. Тя им обърна гръб и пренебрегна страстните им стонове. Споменът за качването с асансьор до покрива на campanile във Венеция се прокрадна неканен. Джак бе толкова романтичен, толкова мил. Защо не можеше да е нормален мъж? Щеше ли да си толкова пленена от него, ако беше нормален? Щеше ли да се влюбиш в него?

— Не съм влюбена — измърмори тя и след това асансьорът спря на петия етаж.

— Тогава си намери друг мъж — каза младата жена и се засмя, докато слизаше от асансьора с гаджето си.

Лара изръмжа и натисна бутона за затваряне на вратите. Друг мъж? Никой не можеше да стъпи на малкия пръст на Джак. Никой друг не притежаваше комбинацията от ум, старомоден чар и невероятно добър външен вид. Докато не беше разбрала истината.

Зрението й се замъгли от сълзи, щом си спомни изражението на лицето му онзи последен път, когато го беше видяла. Беше му изкрещяла да се маха и в очите му се бяха появили толкова много болка и тъга. Милият Джак.

— Ъгх! — отново го правеше.

Джак не беше нещастно, изоставено кученце. Беше вампир. Тя излезе от асансьора и тръгна надолу по коридора към стая 843.

Проблемът бе, че сега, когато беше под прикритие, имаше прекалено много време за мислене. Беше по-лесно, когато спецекипът я беше държал заета.

Бяха й дали нова самоличност — Лара Букър. Всичко беше както трябва. Единствената й работа беше да проверява дъската със съобщения всеки ден във всички двадесет зали на общежитията из кампуса. Чакаше флаерът на Аполон да се появи.

ФБР бяха сигурни, че университетът Сиракуза беше най-вероятното място за следващия удар на Аполон. Въпреки това оглеждаха всички университети. Специални агентки проверяваха обявите в няколко. Когато флаерът се появеше, щяха да извикат Лара. Щеше да отиде на семинара и да се остави да я отвлекат.

Но ако Джак беше прав и имунитетът й към умствения контрол се обърнеше срещу нея? Не беше проблем, който можеше да обсъди със спецекипа. Как можеше да им каже за вампири, които контролират умовете? Единственият, който щеше да разбере, беше приятелски настроеният квартален, контролиращ умове вампир, Джак.

Сърцето й препускаше, когато влезе в единичната си стая и заключи вратата. Щеше ли да се обади скоро? Щеше ли да дойде да я види? Още ли я обичаше?

Не! Нямаше да мисли за любов. Щеше да приеме помощта му и след това да се сбогува. Но ако я погледнеше с онези болка и тъга в красивите си очи? Нямаше да понесе да го нарани.

Беше й казал: не всички сме лоши.

Тя се наведе над бюрото и погледна през щорите. Слънцето беше напълно залязло. Извади новия си телефон от чантата и седна на бюрото. Гледаше го, карайки го да звънне.

Ако Джак казваше истината, тогава може би имаше и добри и лоши вампири. Добрите опитваха ли да управляват лошите? ЛаТоя й беше споменала, че Джак се опитва да намери Аполон, но все още не е успял.

Тя тръгна из стаята. Глупавият телефон не звънеше, докато го гледаше. Какво правеше Джак сега? Дали пиеше синтетична кръв? Къпеше се? Обличаше се? Още ли я обичаше?

Телефонът звънна. Тя се извъртя към него. Джак, Бавно се пресегна, оставяйки го да звънне отново.

— Ало?

— Лара.

Звукът от гласа му се разля по нея като гореща вана. Искаше просто да се накисне в нея за часове. Мислено се напръска със студена вода. Това беше просто работа.

— Здравей, Джак. ЛаТоя спомена, че предлагаш да ми помогнеш да започна да чувам гласове в ума си. Съгласна съм да уча, ако си свободен.

Имаше пауза. Чудеше се какво ли си мисли.

— Разчистил съм графика си за следващите няколко часа — отвърна накрая. — Можем да започнем веднага.

Лара въздъхна обнадеждено. И той се държеше професионално. Слава богу.

— Само момент, моля. Ще проверя графика си. — Тя погледна към празното бюро и забарабани с пръсти по дървената му повърхност. Едно — хиляда. Две — хиляда. — Късметлии сме. Мога да те вмъкна тази вечер. Лично ли трябва да го правим?

— Да.

Тя се намръщи. Телефонът й имаше странно ехо.

— Вече може да затваряш — каза й той.

— Извинявай? — Тя чу кликване зад себе си и се обърна. — Ааааах! — Телефонът й падна на килима.

С намек за усмивка той вкара своя телефон в джоба на черното си кожено яке. Погледът му премина през празното й бюро.

— Много мило, че успя да ме вмъкнеш.

Тя грабна телефона си от пода и го сложи на бюрото.

— Не трябва да се промъкваш така зад хората.

— Мислех, че ме очакваш. — Той тръгна към нея.

Тя отскочи настрани.

Джак спря за секунда, мръщейки се, след това продължи покрай нея към бюрото. С тих стон тя осъзна, че е отивал към прозореца.

Той погледна през щорите.

— Университетът Сиракуза?

— Да. Дневното общежитие. Момичето, което Аполон е отвлякъл оттук миналия август, е живяла в това общежитие.

— Някой спомня ли си я? — попита Джак. — Съквартирантката й още ли е тук?

— Съквартирантката й е завършила миналия декември. Разпитах, но всички си мислят, че момичето е напуснало и се е прибрало. — Лара седна на ъгъла на леглото, което беше долепено до стената. — Никога не се е прибирала.

Джак тръгна из стаята напред-назад, по дължината на малкото помещение. Тя поглеждаше към него тайно, защото не искаше да я хване как се възхищава на дългите му, грациозни крачки или на широките му рамене.

— Има ли начин да те убедя да се откажеш? — попита я.

Тя вирна брадичка.

— Не се отказвам.

— Сигурна ли си? — измърмори той тихо и продължи да обикаля.

Да не би да имаше предвид връзката им? Бузите й пламнаха от възмущение. Той беше двестагодишен вампир, по дяволите. Трябваше ли да е щастлива от факта?

— И аз не се отказвам. — Той махна коженото си яке и го постави на облегалката на стола й. — Ще намеря Аполон, преди да направиш нещо глупаво.

— О, благодаря за доверието. — Изгледа го ядно.

Той отвърна на погледа й и седна.

— Доста си силна за смъртна, но все пак не можеш да се сравняваш с вампир.

Тя отклони поглед.

— Точно. Не трябва да се изправям срещу вампир.

— Да започваме. — Гласът му беше неестествен.

— Добре. — Тя се обърна към него и събра ръце в скута си. — Какво трябва да правя?

— Нищо. Аз ще свърша цялата работа, а ти просто се опитай да… ме приемеш.

Тя стисна ръцете си.

— Добре.

Той се наведе напред, поставяйки лакти на бедрата си, и започна да я изучава усилено. Златното в очите му сякаш заблестя, докато целият му ирис не етапи златен и блестящ.

Лара отклони поглед, чувствайки се неудобно от енергията, която бликаше от погледа му. Стаята сякаш стана ужасно гореща. Кожата й започна да потръпва, особено гърдите й. Чувството започна да се насочва надолу. Тя притисна бедра. Изведнъж изпита отчаяна нужда да почувства мъж вътре в себе си. И не който и да е. Джак.

— Усещаш ли това — прошепна той.

Тя преглътна шумно. Очите му светеха.

— Какво правиш?

— Увеличавам силата. Така вампирът привлича хора.

Тя се скова.

— За да можете да ги хапете?

— Не съм хапал жена от 1987 година насам, когато създадохме синтетичната кръв.

— Колко мило. — Тя вирна брадичка и погледна безцелно към другия край на стаята. — Предполагам, че си малко ръждясал, защото не усещам почти нищо.

— Може би просто си безчувствена.

Тя го погледна ядосано.

Устните му трепнаха.

— Усещаш го. Сърцето ти препуска. Топлината на тялото ти се повиши. Мога да усетя как горещината се излъчва от теб като…

— Добре. — Тя стисна зъби. — Какво искаш да докажеш? Мислех, че трябва да се концентрираме върху чуването на гласове.

— Опитвам се да проверя способностите ти. Усетът ти към докосване, изглежда, работи добре. Мисля, че само чуването не се получава.

Вълна от студен въздух бутна Лара по гръб. С трептене тя се изправи.

— Усети това. — Той я наблюдаваше.

— Да. — Студеният въздух се завъртя около нея, прокарвайки ледени пипала по челото й. — Опитваш се да нахлуеш в ума ми.

Той кимна.

— Обикновено вече би трябвало да съм вътре.

Тя сбръчка нос.

— Не караш хората да кудкудякат и да танцуват като пилета, нали?

Сега той я погледна раздразнен.

— Въобще чуваш ли нещо?

Тя затвори очи и се фокусира. Имаше статичен шум около очите й, който звучеше като радио.

— Казваш ли нещо сега.

— Да.

Тя се зачуди какво. Стисна очи още по-силно, мръщейки се, докато се концентрираше колкото можеше. Звукът стана по-силен и по-мъжествен, повече като Джак, но все още не успяваше да разграничи отделни думи.

С въздишка отвори очи.

— Това не действа. Чувам единствено жужене.

Устните му се извиха.

— Беше ли добре?

— Не. — Тя се намръщи. — Все едно имам досаден комар в главата.

— Скапани кръвопийци. Мразя ги.

— Не обвиняваш ли себеподобните?

Той се усмихна бавно и се наведе към нея.

— Трябва да те докосна. Сега.

Тя преглътна нервно.

— Аз… но.

— Главата ти — обясни той е усмивка. — Така мога да имам по-силна връзка.

— О! — тя си спомни как беше докоснал главата на Мегън, за да достигне скритите й спомени. — Предполагам, че няма проблем.

Сърцето й заби по-силно, когато седна на леглото до нея. Ледено течение се изви около нея, докосвайки кожата й, карайки я да настръхне. Тя потрепери.

Той постави длан на главата й.

— Концентрирай се.

Тя затвори очи и звукът се върна. Сега беше дълбок и мъжествен. Рикошираше от едното до другото й ухо, какофония от думи, които не можеше да изолира. Колкото по-усилено опитваше, толкова повече челото й пулсираше.

— Можеш ли да ме чуеш — прошепна.

Тя поклати глава.

Пръстите му стиснаха по-силно, дълбаейки в скалпа й. Внезапна болка я прониза като ледена кама между очите. С ахване тя падна назад и прекрати допира.

— Ау. — Тя потърка челото си. — Какво, по дяволите, беше това?

— Използвах прекалено много сила. Съжалявам.

— Просто главоболие. — Тя започна да масажира пулсиращите си слепоочия. — Ще си заслужава, ако ме опази жива.

— Бих направил всичко, за да те опазя жива.

— Значи сме двама. — Тя се отдръпна назад в леглото, за да може да облегне гърба си на стената.

Затвори очи и си пое дълбоко въздух, карайки болката да намалее.

Все още съм влюбен в теб.

Очите й се отвориха.

— Не трябва да говорим за това.

— Нищо не съм казал.

— Но…

Можеше да се закълне, че го чу да говори. Да не би да беше самозалъгване? Дъхът й секна, когато осъзна какво е станало.

Беше чула мислите му. Все още беше влюбен в нея! Преди да успее да измисли нещо в отговор, статичният звук отново изпълни ума й. Пулсирането се усили, след това чу няколко думи.

… ме чуваш?

— Чух края на това — тя го погледна притеснено. — Ти чуваш ли моите мисли?

Той поклати леко глава.

— Не много добре. Главно усещам болката ти.

— О, извинявай. — Въпреки това се успокои, че не може да чете мислите й.

Със сигурност не искаше да знае, че тя все още го обича. Дори не си го помисляй. Мисли си за розови слонове. Тя потрепери докато проклетият слон галопираше през мозъка й.

Поне студеният въздух беше намалял. Това означаваше, че Джак беше спрял да опитва да комуникира с нея телепатично.

Тя посочи към бюрото.

— Имам аспирин в чантата.

Очевидно схващаше намека. Скочи и й подаде чантата.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Да. Има автомат надолу по коридора.

— Веднага се връщам. — Той излезе от стаята.

— Ъгх. — Лара падна на леглото.

Невероятната му мисъл продължаваше да ехти в главата й. Все още съм влюбен в теб. Какво щеше да прави? Най-прекрасният мъж на света я обичаше, но беше вампир.

Дилемата караше главата й да пулсира още повече, затова седна. Извади кутийката аспирин от чантата си и започна да се бори с предпазващата от лесно отваряне капачка. Мамка му. Щеше да може да се справи, ако ръцете й не трепереха. Все още съм влюбен в теб.

Джак се вмъкна обратно в стаята й, носейки диетична кола и вода.

— Не знаех какво предпочиташ.

Светът беше чудновато място, където най-внимателният мъж, когото беше срещала, се оказа вампир.

— Ще взема водата. Мерси. — Тя сложи два аспирина в устата си и отпи.

Той постави колата на бюрото и седна на стола.

Лара облегна глава на стената. Говори за нещо безопасно.

— Е… вампирите разболяват ли се някога?

— Адски много боли, ако сме лишени от кръв — отговори бързо той. — Може да ни отровят, да ни изгорят, да ни ранят, но обикновено се лекуваме, докато сме в мъртвешки сън.

— Мъртвешки сън? — Тя се намръщи, след това отпусна лице, защото болеше прекалено много. — Значи, си мъртъв, докато спиш?

Той я погледна саркастично.

— Затова ни наричат неживи.

Тя потрепери. Нищо чудно, че никога не отговаряше на обажданията й през деня. Не беше груб, просто мъртъв. Докъдето стигаха извиненията, беше добро, но не й харесваше да мисли за него като за мъртъв.

— Сега напълно жив ли си?

Той сви устни раздразнено.

— Чувала си пулса ми. В момента съм толкова жив колкото е всеки смъртен. И в случай че си забравила, точно толкова функционален.

Тя отклони поглед, за да спре очите си да се насочат към дънките му. Беше усещала ерекция там на няколко пъти. Бе време да смени темата.

— Значи… наистина си син на Казанова?

Той се намръщи още повече.

— Да.

Беше си паднала по истински Казанова.

— Защо не използваш името Казанова?

Той се размърда в стола си.

— По-добре ли се чувстваш?

— Не особено. — Тя се запита защо смени темата. Не отговори… — замлъкна, когато изведнъж той свали една от маратонките й. — Какво правиш?

Джак махна и другата й обувка, след това и чорапите й.

— Боли те. Искам да ти помогна да се отпуснеш — той приближи стола си, за да постави краката й в скута си.

Тя потисна стон, когато палецът му се притисна към стъпалото й. Беше толкова хубаво. Краката й я боляха от обикалянето на кампуса, за да проверява дъските за флаера на Аполон.

— Имал ли си проблем преди? Имам предвид, да влизаш в нечии мисли?

— Не. Ти си единствената. — Той подръпна нежно пръстите й. — Мисля, че има нещо общо е катастрофата, която си преживяла.

Лара трепна.

— Знаеш за това?

Той кимна и насочи вниманието си към другия й крак.

— Прочетох го в статия на онлайн вестник. Много съжалявам за страданията, през които си преминала.

— Благодаря ти. — Сегашното й страдание изчезваше. Масажът на Джак вършеше чудеса. Може да опрани много повече от краката ти. Тя прогони блудната мисъл. Слава богу, че не четеше мислите й сега. — Бях в кома една седмица. Не мислеха, че ще се събудя.

Джак продължи да я масажира.

— Ти си боец. Възхищавам ти се за това.

Той й се възхищаваше? Това беше дори по-хубаво от масажа на краката й. А масажът беше дяволски добър.

— Инцидентът промени живота ми. Почти ме уби, но по странен начин беше най-хубавото нещо, което можеше да ми се случи.

Ръцете му замръзнаха.

— Как е възможно това?

Тя му се усмихна горчиво.

— Провали плановете на майка ми за завладяване на света. Искаше да бъда Мис Тийн Луизиана, след това Мис Америка, и разбира се, Мис Свят.

Той се върна към масажа.

— Ти не си ли желала това?

— Не познавах нищо друго. Щом проходих, майка ми започна да ме записва по конкурси. На четири бях спечелила престижната титла Малка Мис Мъдбъг.

Той се намръщи.

— Мъдбъг?

— Вид рак. — Когато Джак я погледна объркан, тя махна пренебрежително е ръка. — Няма значение. Важното е, че майка ми е луда. На петдесет и две е и все още участва в конкурси. Ако не намери някой, в който да участва, си създава. Например Мис НОЛА Размер Плюс^[1].

Дори носи лента и тиара, когато пазарува.

— Колко… странно — Джак плъзна ръка нагоре в крачола й и започна да масажира прасеца й.

Лара въздъхна от удоволствие. Краката й я боляха, откакто ФБР се бяха опитали да я умъртвят с маратона от упражнения. Чудеше се защо разказва на Джак историята си, но той беше толкова добър слушател, да не споменаваме терапевт масажист, че не можеше да спре.

— Майка ми беше много ентусиазирана, когато спечелих Мис Тийн Луизиана. Но след четиринадесет години по конкурси исках да се откажа. Тя ме подлудяваше всеки път, щом повдигнех въпроса. Затова се уверих, че с кариерата ми по конкурси за красота е приключено.

Джак се премести на другия й прасец.

— Какво направи?

— Когато бях на деветнадесет станах финалистка в Мис Луизиана. Беше по време на въпросите на сцената. Обикновено е нещо като „Какво промяна искате да видите в света“ и редовният отговор е „Световен мир“.

Джак се усмихна.

— Какво каза ти?

— Че искам да увелича използването на смъртното наказание. Мислех, че ще е много забавно, ако събера цялата общност за едно голямо старомодно обесване.

Джак се изсмя.

— Непослушно момиче.

Лара се ухили.

— Трябваше да видиш лицата на съдиите. Майка ми направо изпищя. Очевидно бях пета от петте финалистки. Майка ми беше полудяла. Настояваше, че е прекалено срамно да я видят в хотела. Затова шофирахме до вкъщи тази нощ.

Ръцете му отново спряха да се движат.

— Тогава ли стана?

Лара кимна.

— Беше тъмно. И се карахме толкова разпалено, че не видяхме камиона. — Тя затвори очи, благодарна, че не помни самия инцидент.

Леглото се размърда и тя отвори очи.

Джак сядаше на леглото до нея.

— Сигурно е било ужасяващо.

Тя кимна.

— Майка ми имаше многобройни фрактури. Аз си счупих ръката. И си ударих лошо главата.

— Съжалявам. — Той погали косата й, където сега бяха скрити белезите.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Първото нещо, което чух, когато излизах от кома, беше майка ми, която говореше с баща ми. Каза „Слава богу, че удари главата, а не лицето си“.

Джак си пое рязко въздух.

— Cara mia, това е ужасно.

— Знаех още тогава, че никога повече няма да участвам в конкурс за красота. Исках да използвам главата, а не лицето си. — Лара премигна, за да задържи сълзите. — За жалост, главата ми не работеше много добре. Не помнех как се чете и пише.

Джак се наведе към нея.

— Трябвало е да се научиш отново?

Тя кимна.

— В болницата делях стая с ЛаТоя. Така се запознахме. Работела в магазин за хранителни стоки, когато влязъл въоръжен крадец. Прострелял я в рамото. Вече бяхме на рехабилитация заедно, затова решихме да упражняваме заедно и умовете си. Не можеше да чете особено добре, но беше много по-добра от мен и това я накара да иска да ми помогне. И каза, че ако аз мога да уча толкова много, и тя може.

Джак се усмихна.

— Така е станала най-добрата ти приятелка.

— Да. Работехме заедно всеки ден и след няколко месеца четяхме книгите за Нанси Дрю една на друга и разгадавахме мистерии. След това продължихме с все по-трудни и по-трудни книги, докато накрая не решихме, че искаме да сме детективи и да хващаме лошите. Да направим света по-добро място. И ето ни сега.

— Ти си невероятна — прошепна Джак. — Никога не съм срещал толкова невероятна жена като теб. — Взе ръката й и я целуна.

Кожата й настръхна там, където устните му я докоснаха. Той обърна ръката й и целуна дланта й. Тръпките се разпростряха нагоре по ръката към гърдите й.

Когато вдигна поглед и срещна нейния, очите му бяха кафяви и изпълнени с топла любов. Осъзна, че нямаше златни пръски. Не използваше вампирски сили, за да я подмами. Само любов.

И тя го искаше толкова отчаяно.

Погледът му се вдигна към устните й. Ако не го спреше сега, нямаше да успее да устои.

Тя дръпна ръката си от неговата и се дръпна към ъгъла на леглото.

— Е, мисля, че е достатъчно за тази вечер. Главата ме боли прекалено много, за да правя нещо друго.

— Разбирам. — Джак се изправи и бавно облече якето си. — Поласкан съм, че ми сподели историята си, но се чудя защо го направи. Може би не осъзнаваш, но ме накара да желая по-силно да бъда с теб. Да ме насърчиш ли искаше?

Тя преглътна нервно.

— Аз… мисля, че можем да сме приятели. Може би.

— Можеш да си приятелка с вампир?

Тя погледна надолу и подръпна покривката на леглото си.

— Не искам да бъда осъдителна. Не изглеждаш като много лош вампир.

— Боже, благодаря.

Бузите й пламнаха.

— Осмислих, че може би си бил нападнат и превърнат против волята си. — Тя погледна към него обнадеждена. — Така ли стана? — Моля те, кажи ми, че не си искал да си чудовище.

Джак прокара ръка през косата си.

— Предпочитам да не говоря за това, но, да. Бях нападнат. — Той прехвърли тежестта си от единия на другия крак. — Ще продължим ли утре?

Беше сменил темата. Може би се опитваше да я опази от ужасяващите детайли. Въпреки всичко предполагаше, че сигурно е бил убит. Горе-долу. Не беше сигурна как се превръщат вампири. Но беше почти убедена, че не било особено приятно за него. Милият Джак.

— Да. Нека се срещнем утре вечер. Мисля, че имаме прогрес.

Той се усмихна.

— Мисля, че да — отвърна й и изчезна.

Лара въздъхна. Този мъж беше прекалено изкусителен. Но твърде различен. Наистина ли желаеше да бъде част от света му? Искаше ли гадже, което е мъртво през деня и може да живее вечно, без да остарява? Това докъде водеше? Доколкото можеше да разбере, имаше две опции с Джак. Можеше да остарее и да остане сама, забравена, с разбито сърце. Или да остане завинаги с него като вампир.

Потрепери. Как би могла да го направи? Как можеше да бъде детектив, ако е вампир? Как можеше да се откаже от дневната светлина и добрата храна и шоколада? Как щеше да каже на семейството си? Как щеше да има семейство?

Не, трябваше да бъде разумна за това. Джак щеше да е интересен приятел. Но нищо повече.

Трябваше да го обича от разстояние.