Джордж Лукас
Междузвездни войни (9) (Из приключенията на Люк Скайуокър)

VIII

Соло усърдно проверяваше показанията от уредите в трюма. От време на време движеше една малка кутия покрай сензорите, правеше изводи и шумно изразяваше удовлетворението си:

— Можете да не се тревожите повече за вашите имперски приятели — заяви той на Люк и Бен. — Те вече никога не ще могат да ни намерят. Казах ви, че ще се отърва от тях.

Кеноби би могъл поне да кимне в отговор, но беше зает да обяснява нещо на Люк.

— Не ми благодарете всички едновременно — каза Соло леко засегнат. — Както и да е, навигационният компютър изчислява нашето включване в алдераанска орбита в 0-2-100. Боя се, че след това малко приключение ще трябва да съчинявам нов регистрационен номер.

Той възобнови проверките си, след което хвърли бегъл поглед към една кръгла масичка с вградени един срещу друг два монитора. Масичката бе покрита със светещи квадрати. Над някои от тях се проектираха миниатюрни триизмерни фигури.

Чубака седеше приведен над масичката подпрял брада с масивните си ръце. Огромните му очи горяха с победоносен блясък. Личеше, че е много доволен от себе си.

Това обаче не трая дълго. Р-2 протегна грубия си ноктест крайник и чукна по клавиатурата своя компютър. Една от фигурките се понесе енергично, стигна до един квадрат и спря.

Объркване, сетне и гняв се изписаха по лицето на уукито, когато огледа новата ситуация на дъската. Вторачил очи в масата, той изля поток от обидни нечленоразделни звуци върху безобидната машина. В отговор Р-2 можеше само да бибика, но Трипио скоро се застъпи за по-малко красноречивия си другар и заспори с тромавия антропоид.

— Той постъпи правилно. Няма защо да викаш.

Отегчен от спречкването, Соло погледна назад през рамо и се обади намръщено:

— Остави го. Твоят приятел и без това е в много по-добра позиция. Не е разумно да дразните уукито.

— Мога да приема това съображение, сър — възрази Трипио, — но тук става дума за нещо принципно. Съществуват известни норми, които всяко чувствително същество трябва да уважава. Ако по някаква причина, дори само за да сплашиш някого, пренебрегнеш тези норми, сам се лишаваш от правото да бъдеш признат за интелигентен.

— Надявам се, че двамата ще си спомните за това, когато Чубака ви отскубне ръцете — на теб и на твоя малък приятел.

— В същото време обаче — продължи невъзмутимо Трипио, — онзи, който се възползва от по-слабата позиция на партньора си, показва лош спортсменски дух.

Това накара Р-2 да нададе гневно бибикане и двата робота скоро се увлякоха в бурен електронен спор. Чубака не спираше да кряска ту на единия, ту на другия, като от време на време замахваше към тях, а прозрачните фигурки чакаха търпеливо на дъската.

Безразличен към препирнята, Люк стоеше неподвижен в средата на трюма. Бе заел позиция с вдигнат над главата си светлинен меч. От древното оръжие се раздаваше тихо жужене, когато Люк нападаше и парираше под ръководството на Кеноби. Соло поглеждаше към него и непохватните движения на ученика извикваха злорадство върху изпитото му лице.

— Не, Люк, ударите ти трябва да се леят, недей така рязко — кротко го поучаваше Кеноби. — Помни, че Силата е вездесъща. Тя се излъчва от теб, но те и обгръща. Един воин джедай може физически да почувства Силата.

— Тогава тя енергийно поле ли е? — попита Люк.

— Енергийно поле, но и нещо повече — продължи Кеноби с почти мистичен глас. — Една еманация, която едновременно контролира и се подчинява. Тя е небитие, което може да прави чудеса. — Той се замисли дълбоко. — Никой, дори и учените джедаи, не са успели да дадат точна дефиниция на Силата. Възможно е изобщо никой да не успее. Казват, че Силата съдържала и магия, и наука. И наистина, какво друго е магьосникът, ако не практикуващ теоретик? Хайде сега да опитаме пак.

Старецът държеше в ръката си сребристо кълбо с големината на човешки юмрук, покрито с нежни пипала, фини като на молец. Побутна го към Люк и то спря на два метра от лицето му. После започна да се върти бавно около Люк, който не го изпускаше от очи. Ненадейно то светкавично се стрелна напред и замръзна неподвижно. Люк не се поддаде на лъжливата атака и то скоро се оттегли назад.

Люк успя да заобиколи предните сензори на кълбото и приготви меча за удар. Кълбото обаче бързо се шмугна край него и се озова зад гърба му. Тънък сноп червена светлина изскочи от едно пипалце; парна бедрото на Люк и го повали на пода тъкмо когато се канеше да замахне с меча.

Разтърквайки опарения си изтръпнал крак, Люк се опитваше да не обръща внимание на подигравателния язвителен смях на Соло.

— Никакви ала-бала религии и архаични оръжия не могат да заменят един добър бластер — подметна пилотът.

— Не вярваш ли в Силата? — попита Люк, като се мъчеше да се изправи. Парализиращият ефект от лъча преминаваше бързо.

— Пребродил съм тази галактика от единия край до другия — каза пилотът високомерно — и съм виждал много странни неща. Твърде много, за да повярвам, че тази „сила“ съществува и контролира действията ми. Аз сам решавам съдбата си, а не някакво полумистично енергийно поле. — Той посочи Кеноби. — На твое място не бих му се доверявал така сляпо. Той е стар хитрец, пълен с евтини трикове. Възможно е да те използва.

Кеноби само се усмихна добродушно, след това се обърна към Люк:

— Предлагам да опитаме още веднъж, Люк — каза той кротко. — Действията ти не бива да се ръководят от разума. Опитай да не се концентрираш върху нищо конкретно, нито визуално, нито умствено. Трябва да оставиш мисълта да се носи, да се носи… само тогава ще можеш да използваш Силата. Трябва да действащ по инстинкт, да не размишляваш, да се отпуснеш, да сложиш точка на мисленето… остави се да бъдеш понесен… свободно… свободно…

Гласът на стареца постепенно се бе превърнал в омагьосващ шепот. Когато притихна съвсем, хромираното кълбо се насочи бързо към Люк. Омаян от хипнотичния тон, Люк не забеляза нападението. Но щом кълбото приближи, той се завъртя с изумителна бързина и мечът му елегантно отби червения лъч. Бученето замря, кълбото падна на пода и остана там неподвижно.

Премигвайки като след краткотрайна дрямка, Люк гледаше крайно учуден безжизненото кълбо.

— Виждам, че можеш да се справиш — каза му Кеноби, — толкова мога да те науча. Сега остава да овладееш Силата, и когато ти потрябва, съзнателно да я контролираш.

Кеноби се приближи до Люк. В ръцете си държеше голям шлем, който постави върху главата му така, че напълно да закрива очите.

— Не мога да виждам — измърмори Люк и се обърна, та Кеноби трябваше да се отдръпне, за да избегне опасно размахания меч. — Как да се бия?

— Със Силата — обясни старият Бен. — Ти всъщност не „видя“ кълбото, когато то се насочваше към краката ти преди малко и все пак парира атаката. Опитай се пак да го направиш.

— Не мога — простена Люк, — ще ме улучи!

— Няма, ако се довериш напълно на себе си — настоя Кеноби. — Това е единственият начин да се увериш, че наистина се уповаваш на Силата.

Когато забеляза, че скептично настроеният корелианец ги наблюдава, Кеноби се поколеба за миг. Самонадеяният пилот беше готов да се смее на всяка грешка и това положително не помагаше на Люк. Но още по-малко щеше да му помогне излишното щадене, а и нямаше време. Затова Кеноби реши твърдо: хвърли го и се надявай, че ще изплува.

Той се наведе над кълбото, докосна един от управляващите механизми и го подхвърли право нагоре. Кълбото описа дъга и се спусна към Люк, спря, след което полетя като камък към пода. Люк замахна с меча. Това беше достоен за похвала опит, но не му достигна бързина. Пипалцето отново светна. Този път червената игла попадна право в седалищните части на Люк. Макар ударът да не бе парализиращ, болката го накара да изкрещи, докато се обръщаше, за да удари невидимия си мъчител.

— Отпусни се — насърчи го старият Бен. — По-свободно. Мъчиш се да използваш очите и ушите си. Престани да гадаеш и употреби другата част от ума си.

Изведнъж момчето застина неподвижно, само леко потръпваше. Кълбото все още беше зад него. Сменяйки отново посоката, то атакува отново.

В същия миг светлинният меч отривисто се спусна и отби удара. Този път кълбото не падна неподвижно на пода. Оттегли се на три метра и остана да виси във въздуха.

Люк осъзна, че бученето вече не дразни слуха му, и предпазливо надзърна изпод шлема. По изтощеното му лице бе избила пот.

— Успях ли…?

— Казах ти, че можеш — отвърна Кеноби с нескрито задоволство. — Започнеш ли да се доверяваш на вътрешното си „аз“, нищо не може да те спре. Бях ти казал, че приличаш много на баща си.

— По-скоро е чиста случайност — обади се Соло, който бе завършил огледа на уредите.

— От опит знам, че случайности не съществуват, млади приятелю, има само изключително благоприятно съчетание на многобройни фактори, което насочва събитията в желаната посока.

— Наричай го, както искаш — каза неодобрително корелианецът, — но дистанционно управляемият механизъм не може да се сравнява с живата заплаха.

Докато той говореше, една лампичка в другия край на трюма замига предупредително. Чубака я забеляза и даде знак.

Соло погледна таблото и обясни на пътниците си:

— Наближаваме Алдераан. След малко слизаме под светлинна скорост. Хайде, Чуй.

Уукито стана от игралната маса и последва партньора си в пилотската кабина. Люк ги проследи с поглед, но мислите му не бяха свързани с предстоящото кацане. Те изгаряха от нещо друго, нещо, което сякаш растеше и зрееше дълбоко в душата му.

— Знаеш ли — тихо продума той, — наистина чувствах нещо. Почти „виждах“ очертанията на кълбото — и Люк посочи към тренировъчния уред, застинал все така неподвижно във въздуха.

Гласът на Кеноби прозвуча тържествено:

— Люк, ти направи първата крачка към друга, качествено нова вселена.

От множеството бучащи и бръмчащи уреди пилотската кабина приличаше на оживен кошер. Соло и Чубака внимателно следяха най-важните показания.

— Задръж… остави така, Чуй. — Соло задейства няколко компенсатора. — Готовност за преминаване под светлинна… Готово… Чуй, включи.

Изведнъж дългите ивици звездна светлина забавиха движението си и заприличаха на тиренца, съгласно ефекта на Доплер, а после — на обикновени огнени стрели.

Един от уредите на пулта регистрира нула.

Гигантски светещи каменни късове изникваха от нищото и едва се отклоняваха от защитните екрани. „Милениъм Фолкън“ потреперваше силно.

— Защо…? — промърмори Соло.

До него Чубака не отговори, само изключи няколко контролни уреда и включи други. Единствено обстоятелството, че предпазливият Соло винаги излизаше от свръхсветлинна скорост с разтворени защитни екрани — просто защото се опасяваше, че някой зложелател би могъл да го очаква — спаси кораба от гибел.

Люк полагаше усилия да запази равновесие, докато вървеше към кабината.

— Какво става?

— Отново сме в нормалното пространство — информира го Соло, — но при излизането попаднахме в центъра на най-лошата астероидна буря, която съм виждал. Обстановката не отговаря на навигационните карти. — Той погледна внимателно няколко индикатора. — Според галактическия атлас се намираме точно, където трябва. Липсва само едно: Алдераан.

— Липсва? Но… това е лудост!

— Няма да споря с теб — каза мрачно корелианецът, — погледни сам. Три пъти проверявах координатите и всичко е наред с компютъра. Трябва да се намираме на един планетарен диаметър от повърхността. Светлината от планетата трябва да изпълва кабината, но… там няма нищо, нищо освен отломъци. — Той замълча. — Ако съдя по скоростта, с която се движат астероидите и количеството на скалната маса, бих си помислил, че Алдераан е взривен. Цялата планета е станала на пух и прах.

— Взривен — прошепна Люк зашеметен от предположението за такова невъобразимо бедствие. — Но как?

— Империята! — отсече нечий глас. Бен Кеноби се бе появил зад Люк и напрегнато се взираше в празнотата пред тях.

— Не — Соло бавно поклати глава. Той беше посвоему поразен от ужасното заключение на стареца. От това, че човешки същества са унищожили цялото население и самата планета… — Не… и целият флот на империята не би могъл да го направи. За това биха били необходими хиляди кръстосвачи с невероятна разрушителна мощ.

— Чудя се дали ще можем да се измъкнем оттук — мърмореше Люк, взирайки се напрегнато през илюминатора. — Ако това все пак е работа на империята…

— Не знам какво се е случило — изруга разгневеният Соло, — но едно мога да кажа. Империята не е…

Забучаха алармени сигнали и на пулта светна контролна лампа. Соло се зае с уредите.

— Кораб — оповести той. — Не мога още да преценя какъв е.

— Някой оцелял, може би… някой, който знае какво се е случило — обади се Люк обнадеждено.

Но думите на Кеноби попариха плахата надежда:

— Това е имперски изтребител.

Внезапно Чубака нададе гневен вик. Огромно цвете на разрушението цъфна до илюминатора и удари силно кораба. Малко двукрило кълбо профуча край пилотската кабина.

— Следват ни — извика Люк.

— От Татуайн? Не е възможно — възрази Соло. — Не и в хиперпространството!

Кеноби изучаваше картината на екрана.

— Напълно си прав, Хан. Това е късообхватен изтребител…

— Но откъде изникна — зачуди се корелианецът. — Тук наблизо няма имперски бази. Той не би могъл да бъде от типа Тай.

— Ти сам го видя.

— Така е. Приличаше на Тай-изтребител. Но къде може да има база?

— Отдалечава се бързо — забеляза Люк, взирайки се в екрана. — Няма значение къде отива — ако ни познае, лошо ни чака!

— Няма да успее, ако това зависи от мен — декларира Соло. — Чуй, заглуши му предавателя! Вземи курс за преследване!

— Най-добре е да го оставим да си върви — произнесе замислено Кеноби, — вече е много далеч от нашия обсег.

— Не за дълго.

Изтекоха няколко минути, в кабината цареше потискаща тишина. Погледите бяха насочени към екрана и илюминатора.

Най-напред имперският изтребител опита сложен обходен курс, но без успех. Изненадващо маневреният товарен кораб го следваше отблизо и продължаваше да скъсява разстоянието, което ги делеше.

Една от множеството звезди пред тях ставаше все по-ярка. Люк се намръщи. Те се движеха с голяма скорост, но въпреки това не беше възможно някой небесен обект да увеличава блясъка си така бързо.

Нещо не беше наред…

— Не може един такъв малък изтребител да излезе толкова далеч в космоса сам — забеляза Соло.

— Трябва да се е загубил, ако е бил част от конвой или нещо такова — предположи Люк.

Соло му отвърна почти ликуващ:

— Е, няма да се шляе толкова дълго, че да може да разкаже на някого за нас. След минута-две ще връхлетим отгоре му.

Звездата пред тях продължаваше да светлее, блясъкът очевидно се излъчваше от вътрешността й. Тя придоби кръгли очертания.

— Отправя се към онази луничка — промърмори Люк.

— Империята трябва да има там преден пост — предположи Соло, — въпреки че според атласа Алдераан няма луни. — Той вдигна рамене. — Галактическата топография никога не е била от любимите ми предмети. Интересувам се само от онези светове и луни, където има клиенти. Но мисля, че мога да го настигна, преди да се добере дотам — в обсега ми е почти.

Приближаваха се все повече. Постепенно върху луната се открояваха кратери и планини. И все пак странно нещо! Кратерите бяха прекалено кръгли, планините — прекалено вертикални, каньоните и долините — безупречно правилни и грижливо оформени. Никоя вулканична дейност не би могла да създаде този облик.

— Това не е луна — тихо съобщи Кеноби, — това е космическа станция.

— Много е голяма за космическа станция — възрази Соло. — Виж й размерите! Не може да е изкуствена, не може!

— Изпитвам много странно чувство — обади се Люк.

Обикновено спокойният Кеноби неочаквано изкрещя:

— Обръщай! Обърни! Да се махаме оттук!

— Да, мисля, че имаш право, старче. Пълен назад, Чуй!

Уукито трескаво заработи и описвайки широка дъга, корабът започна да намалява скоростта си. Малкият изтребител мигновено се стрелна към чудовищната станция, която го погълна в огромната си утроба.

„Милениъм Фолкън“ потрепери, изправен пред невидими сили.

— Включи допълнителната мощност — заповяда Соло.

Уредите запротестираха шумно и един подир друг направо обезумяха. Въпреки всичките си усилия Соло беше безпомощен и свръхголямата станция ставаше все по-огромна, докато накрая се, превърна в небе.

Люк гледаше ужасен гигантските инсталации. Дисковете на антените бяха по-големи от целия Мос Айсли.

— Защо продължаваме да се движим напред?

— Много е късно — прошепна тихо Кеноби.

Един поглед към Соло потвърди неговата загриженост.

— Хванати сме в притеглящ лъч — най-мощния, който съм виждал. Това нещо ни всмуква в себе си — промълви пилотът.

— Искаш да кажеш, че нищо не можем да направим? — попита Люк почувствал се невероятно безпомощен.

Соло огледа претоварените уреди и поклати глава:

— Не, срещу такава сила не можем. Включил съм цялата мощност, но курсът не може да се промени дори с частица от градуса. Безполезно е! Трябва да изключа двигателите, защото ще се разтопят. Но няма да им дам да ме всмучат без бой като най-обикновен прахоляк!

Той се опита да стане от пилотското кресло, но могъщата ръка на Кеноби го задържа. Въпреки че по лицето му се четеше тревога, все пак имаше и нещо, което внушаваше оптимизъм.

— Ако става дума за битка, ти не можеш да победиш… Но, момчето ми, сражението винаги има алтернатива.

Около екватора на станцията се издигаха метални планини, а от хангарите край тях се протягаха коварно подканващи „пръсти“ почти на два километра от повърхността й.

Превърнал се вече само в мъничко петънце на фона на сивия корпус на станцията, „Милениъм Фолкън“ стремително се понесе към един от тези лъжепръсти, който го всмука като прашинка. Метално езеро блесна във входния коридор и корабът изчезна, сякаш никога не бе съществувал.

 

 

Вейдър разглеждаше пъстрите звездни фигури върху картата в залата за конференции. До него Таркин и адмирал Моти разговаряха оживено. Беше странно, че първата наказателна акция с най-мощната разрушителна машина, създадена досега, сякаш изобщо не бе повлияла на картата, която представляваше само малка част от този сектор на скромната по размери галактика. Необходимо бе да се извърши микроанализ на част от картата, за да се установи незначителната промяна в космическата маса, предизвикана от изчезването на Алдераан. Алдераан, с неговите многобройни градове, ферми, фабрики и… предатели на империята — додаде мислено Вейдър.

Въпреки успехите си и сложните технологични методи на унищожение, действията на човечеството оставаха незабележими за невъзмутимата, невъобразимо голяма вселена. Но ако свръхграндиозните кроежи на Вейдър се осъществяха, всичко това щеше да се промени.

Той съзнаваше отлично, че необятността на плановете му не прави впечатление на двамата зад него, които продължаваха да дърдорят като маймуни. Таркин и Моти бяха талантливи и амбициозни, но виждаха нещата само от позицията на човешката дребнавост. Жалко, мислеше си Вейдър, че им липсва размах, който да отговаря на способностите им.

Все пак нито единият, нито другият бяха черни лордове. Следователно много малко можеше да се очаква от тях. Те бяха полезни в момента и опасни също така, но един ден подобно на Алдераан и те трябваше да бъдат пометени. Сега той не можеше да си позволи да ги пренебрегва. И макар да би предпочел компанията на равните нему, трябваше с неохота да признае, че равни нему в този момент нямаше.

Той се обърна към двамата и се включи в разговора им:

— Въпреки твърденията на сенаторката отбранителните системи на Алдераан бяха не по-малко силни от другите в империята… В заключение бих казал, че нашата демонстрация беше внушителна и станцията доказа безспорната си мощ.

Таркин кимна:

— Точно сега сенатът получава информация за нашата акция. Скоро ще можем да възвестим унищожението и на самия Съюз, щом като се справим с главната военна база на бунтовниците. Сега, когато основният им доставчик на боеприпаси Алдераан не съществува, останалите склонни към отцепничество ще се укротят доста бързо, ще видите.

Таркин се обърна към влезлия имперски офицер.

— Да, какво има, Кас?

Нещастният офицер приличаше на мишка, посмяла да дръпне котката за опашката.

— Губернаторе, съгледвачите достигнаха и обиколиха Дантуайн. Откриха останките на бунтовническа база, която според тях е изоставена от известно време… От години може би. Огледът на останалата част от системата продължава.

Таркин едва не получи удар, лицето му потъмня от дива злоба:

— Излъгала е! Излъгала ни е!

Никой не можеше да го види, но Вейдър се усмихваше под маската си.

— В такъв случай резултатът от първата размяна на „истини“ е равен. Казах ти, че тя никога не ще предаде бунта… освен ако не сметне, че признанието й ще доведе по някакъв начин до нашето унищожение.

— Ликвидирайте я незабавно! — Губернаторът едва смогваше да изговаря думите.

— Успокой се, Таркин — посъветва го Вейдър, — нима искаш да прекъснеш единствената ни връзка с истинската бунтовническа база с толкова лека ръка? Тя все още може да ни бъде полезна.

— Пфу! Ти самият беше казал, че нищо няма да изтръгнем от нея. Ще намеря тази скрита крепост дори ако трябва да унищожа всички звездни системи в този сектор… до последната. Ще…

Тихо, но настойчиво жужене го прекъсна.

— Да, какво има? — попита раздразнено той.

От невидим говорител един глас докладва:

— Господа, заловихме малък товарен кораб, който навлизаше сред останките на Алдераан. Стандартната проверка сочи, че маркировката му по всяка вероятност съвпада с тази на кораба, който наруши забраната за излитане от Мос Айсли от система Татуайн и се измъкна в хиперпространството, преди да бъде спрян от имперските кораби.

Таркин изглеждаше объркан:

— Мос Айсли? Татуайн? Какво е това? Какво означава всичко това, Вейдър?

— Това означава, Таркин, че последната от нашите нерешени трудности е на път да бъде преодоляна. Някой, както изглежда, е получил липсващите данни, научил е кой ги е записал и се е опитал да й ги върне. Може би ще успеем да улесним срещата им със сенаторката.

Таркин понечи да каже нещо, поколеба се за момент, после кимна в знак, че е разбрал.

— Това е добре. Оставям този въпрос в твоите ръце, Вейдър.

Черният лорд се поклони леко. В отговор Таркин махна небрежно, след това се обърна кръгом и напусна залата.

 

 

Товарният кораб стоеше спокойно в хангара на огромния полигон. Трийсет въоръжени имперски войници бяха заели позиция пред главната рампа, водеща към кораба. Те заеха поза за почест при приближаването на Вейдър, който идваше с един командир да разгледа кораба. Притича един офицер и рапортува.

— Никой не отговори на сигналите ни, сър. Не можахме да осъществим контакт с никого на борда.

— Пратете хората си да проникнат вътре — заповяда Вейдър.

Офицерът се обърна и предаде заповедта на един сержант, който на свой ред издаде нареждания на висок глас. Тежковъоръжените войници се устремиха към рампата и влязоха във външния трюм.

Напредваха на прибежки, прикривайки се един друг, и скоро се разпиляха из целия кораб. Коридорите и помещенията кънтяха под металните им стъпки.

— Празен е — заяви изненадано сержантът накрая. — Проверете пилотската кабина!

Няколко войници притичаха и дръпнаха вратата, но откриха, че и там няма никой. Контролните уреди и всички системи бяха изключени. Само една лампичка на пулта светваше и угасваше. Сержантът приближи, намери източника на светлината и задейства съответните уреди. На един от екраните се появи печатан текст. Сержантът го прочете внимателно, после се обърна, за да уведоми началника си, който чакаше до главния люк. Той го изслуша, сетне извика към командира и Вейдър:

— Няма никой на борда! Корабът е напълно изоставен, господа. Според бордния дневник екипажът го е напуснал веднага след изстрелването и го е настроил на автоматично управление към Алдераан.

— Вероятно е измама — каза командирът. — Тогава те трябва да са още на Татуайн.

— Вероятно — съгласи се Вейдър неохотно…

— Липсват няколко спасителни лодки — продължи офицерът.

— Намерихте ли андроиди на борда? — запита Вейдър.

— Не, сър — нищо. Ако е имало, трябва да са напуснали кораба заедно с хората.

Вейдър се поколеба, а когато проговори, в гласа му се чувстваше несигурност:

— Това не е добре. Пратете на борда здраво въоръжена команда. Искам да се претърси всеки сантиметър от този кораб! Погрижете се да стане колкото може по-скоро. — С тези думи той рязко се обърна и напусна хангара, измъчван от вбесяващото чувство, че му убягва нещо от първостепенна важност.

Останалите войници бяха освободени от офицера. На борда на товарния кораб се бавеше една последна самотна фигура, но и тя заряза огледа на кабината и побягна да се присъедини към другарите си. Тежките стъпки проехтяха през празния кораб.

Отвън някакъв офицер даваше последни наставления. Вътре настъпи пълна тишина.

Изведнъж част от пода се раздвижи и два метални панела шумно се повдигнаха. Подадоха се две разрошени глави. Хан Соло и Люк се огледаха бързо, ослушаха се и облекчено въздъхнаха, когато се убедиха, че поне на първо време са в безопасност.

— Добре че си направил тези отделения — забеляза Люк.

Соло не изглеждаше толкова доволен:

— Ти къде мислиш, че съм крил контрабандата — в главния трюм ли? Е, не съм очаквал, че и самият аз ще се крия в тях, но… — Той трепна от някакъв внезапен шум, но се оказа, че е предизвикан от друг преместващ се панел. — Забавно. Нищо не може да се направи. Дори ако можех да излетя и да премина през затворения люк — посочи той с палец нагоре, — пак не можем да избягаме от лъча.

Отвори се още един панел, откъдето се показа призрачно лице:

— Оставете това на мен.

— Боях се, че ще кажеш нещо подобно — промърмори Соло, — проклет глупав старец.

— Но това не говори добре и за онзи, който се с оставил да бъде нает от глупак — ухили му се Кеноби.

Соло измърмори нещо неразбираемо, докато се измъкваха от скривалищата, следвани от грухтящия Чубака.

Навън до рампата се появиха двама техници. Те рапортуваха на други двама, измъчени от скука войници, които я охраняваха.

— Целият кораб е на ваше разположение! Ако откриете нещо, докладвайте незабавно!

Мъжете кимнаха и помъкнаха тежките си инструменти нагоре по рампата. Когато се скриха във вътрешността на кораба, се разнесе силен трясък. Двамата стражи се обърнаха и чуха вик:

— Хей, вие там, долу! Елате да ни помогнете!

Единият войник погледна другаря си, който недоумяващо вдигна рамене. Те поеха по рампата, като си говореха колко не ги бива техниците. Проехтя втори трясък, но вече нямаше кой да го чуе.

Отсъствието на стражите скоро бе забелязано. Един офицер погледна през прозореца на командния пункт в близост до кораба и се намръщи, когато не откри и следа от тях. Озадачен, макар и не разтревожен, той отиде до една разговорна уредба и запита, без да откъсва поглед от кораба:

— ТНХ-1138, защо не сте на поста си? ТНХ-1138, чувате ли? — От говорителя долитаха само слаби шумове. — ТНХ-1138, защо не отговаряте?

Офицерът бе започнал да изпада в паника, когато от рампата слезе облечен в броня човек, който му махна, сетне почука по шлема си, за да покаже, че съобщителното му устройство не работи. Поклащайки възмутено глава, офицерът погледна отегчено помощника си и тръгна към вратата.

— Стой тук. Пак развален предавател. Ще видя какво мога да направя.

Той отвори вратата, направи крачка напред, но тутакси смаяно отстъпи назад.

Огромна космата фигура се изпречи пред него. Чубака замахна и с ужасяващ рев смаза офицера с един удар на юмрука си, широк поне колкото тиган.

Помощникът беше вече на крак й посягаше към оръжието си, когато тънък енергиен лъч се впи в тялото му и прониза сърцето. Соло повдигна наличника на шлема, после го спусна обратно и последва Чубака в стаята. Кеноби и роботите се вмъкнаха след него, а Люк, също облечен в бронята на другия злополучен имперски войник, завършваше шествието.

Люк се огледа неспокойно, докато затваряше вратата след тях:

— От неговия рев и твоята стрелба по всичко, което ти се изпречи на пътя, истинско чудо ще е, ако цялата станция не е научила, че сме тук!

— Да ги почваме — настоя Соло, лекомислено ентусиазиран от първата лесна победа. — Предпочитам открит двубой пред това пълзене.

— Ти може да бързаш да умреш — скастри го Люк, — но не и аз. Това пълзене ни запази живота.

Корелианецът изгледа кисело Люк, но нищо не каза. И двамата насочиха вниманието си върху Кеноби, който боравеше с невероятно сложен компютърен, пулт, и то с вещината и увереността на човек, свикнал с такива неща. Светна един екран с плана на всички секции от бойната станция. Старецът се наведе, и започна да го изучава подробно.

Междувременно Трипио и Р-2 оглеждаха някакъв друг не по-малко сложен пулт. Р-2 внезапно замръзна на мястото си и лудо заподсвирква. Беше открил нещо. Соло и Люк забравиха на часа за разногласията си по въпросите на тактиката и се втурнаха към роботите.

— Да го включим — предложи Кеноби и се огледа от мястото си пред големия екран. — Той трябва да може да извлече информация от цялата компютърна мрежа на станцията. Нека видим къде е разположен генераторът на лъча.

— Защо просто да не прекъснем лъча оттук, сър? — полюбопитства Люк.

— Какво? И да го насочат към нас, преди да сме изминали и една корабна дължина извън полигона? — сряза го Соло подигравателно.

— О, не помислих за това — смутено се извини Люк.

— Трябва да разрушим енергийния източник, Люк, за да можем да си осигурим успешно бягство — смъмри го тихо старият Бен, докато Р-2 пъхаше ръката си в открития вход на компютъра, който бе намерил. Изведнъж на екрана пред него оживя цяла галактика от светлини и стаята се изпълни с шум от машини, работещи с пълна мощност.

Изминаха няколко минути, през които малкият робот засмукваше информация като сюнгер. След това шумът поутихна и Р-2 забибика.

— Открил го е, сър! — обяви развълнувано Трипио. — Лъчът има връзка с главните реактори на седем места. По-голямата част от данните е засекретена, но той ще се опита да извлече необходимата информация от монитора.

Кеноби прехвърли вниманието си от големия екран върху един по-малък близо до Р-2. Данните потекоха прекалено бързо за Люк, но Кеноби успя по някакъв начин да се ориентира в бъркотията от схеми.

— Не виждам с какво можете да бъдете полезни, момчета — съобщи той. — Трябва да отида сам.

— Това напълно ме задоволява — бързо каза Соло. — Бездруго свърших доста повече работа отколкото предвиждаше споразумението ни. Но ми се струва, че за изключването на лъча няма да са достатъчни само магии, старче.

Люк не желаеше да се предаде толкова лесно:

— Искам да дойда с теб.

— Не бъди нетърпелив, младежо! За тази работа трябват умения, които още не си овладял. Стой тук, наглеждай роботите и очаквай сигнал. Те трябва да бъдат доставени на бунтовническите сили, иначе още много светове ще споделят съдбата на Алдераан. Уповавай се на Силата, Люк, и чакай.

Отправяйки последен поглед към потока информация на монитора, Кеноби нагласи светлинния меч на пояса си. Отвори вратата, огледа се и изчезна по един дълъг, силно осветен коридор.

След като Кеноби излезе, Чубака изрева и Соло кимна в знак на съгласие:

— Прав си, Чуй! — Той се обърна към Люк. — Откъде намери това изкопаемо?

— Бен Кеноби… Генерал Кеноби е велик човек — гордо протестира Люк.

— Велик дотолкова, че да ни вкара в тази бъркотия — изсумтя Соло, — генерал, вятър. Няма да ни измъкне оттук.

— Можеш ли да предложиш нещо по-добро? — попита предизвикателно Люк.

— Предпочитам всичко друго, но не и да ги чакаме да дойдат и да ни подберат. Ако ние…

От компютърния пулт долетя истерично свиркане и бибикане. Люк отиде бързо при Р-2. Малкият робот подскачаше и се тресеше върху късите си крака.

— Какво има сега? — попита Люк Трипио. Високият робот изглеждаше объркан.

— Страхувам се, че и аз не разбирам, сър. Той казва: „Намерих я“ и все повтаря: „Тя е тук, тя е тук!“

— Кой? Кого е намерил?

Р-2 обърна плоското си опулено лице към Люк и записука лудо.

— Принцеса Лия — съобщи Трипио, след като го изслуша внимателно, — сенаторката Органа. Изглежда, че е едно и също лице, лицето от посланието, което той носи.

Неописуемо красивият образ отново изплува в съзнанието на Люк.

— Принцесата? Тя е тук?!

Привлечен от оживлението, Соло се приближи:

— Принцеса? Какво става тука?

— Къде? Къде е тя? — питаше настоятелно Люк, без да обръща никакво внимание на Соло.

Р-2 продължи да свирка, а Трипио превеждаше.

— Ниво 5, блок АА-23. Според информацията тя е осъдена на бавно умъртвяване.

— Не! Трябва да направим нещо!

— Какви ги плещиш? — извика раздразнено Соло.

— Тя е програмирала посланието в Р-2 — бързо обясни Люк, — посланието, което се опитвахме да занесем на Алдераан. Трябва да й помогнем.

— Чакай, чакай — възпря го Соло. — Закъде си се разбързал? Остави тая щура идея. Когато казах, че всичко друго е за предпочитане пред бездействието, аз наистина мислех така. Но старецът поръча да чакаме, тук. И на мен не ми харесва това, но не ми се иска да се лутам из този лабиринт.

— Но Бен не знаеше, че тя е тук — опитваше се да го убеди Люк. — Сигурен съм, че ако знаеше, би променил плановете си. Само да можехме да измислим някакъв начин да проникнем в този блок…

— Не отивам в никакви имперски блокове — поклати глава Соло й отстъпи крачка назад.

— Ако не направим нещо, ще я екзекутират. Преди минута ти каза, че не искаш да стоиш тук и да чакаш да те пленят. Сега обаче искаш тъкмо обратното. Кое от двете е вярно, Хан?

Корелианецът изглеждаше смутен и объркан.

— Нямах предвид проникването в затвор. Много е вероятно и без това да свършим там — тогава защо да бързаме?

— Но те ще я екзекутират!

— По-добре нея, отколкото мен!

— Къде остана рицарското ти чувство, Хан?

— Доколкото си спомням — отвърна Соло, — го размених на Коменор преди пет години срещу един десеткаратов хризопаз и три бутилки добро бренди.

— Видях я — настояваше упорито Люк, — тя е прекрасна!

— Животът също.

— Тя е богат и могъщ сенатор — настояваше Люк с надежда да събуди примитивните инстинкти на Соло. — Ако можем да я спасим, наградата ще бъде доста голяма.

— Хм… богата? — Соло излъчваше презрение. — Чакай, чакай… Награда, от кого? От правителството на Алдераан?

Той махна с ръка към пространството, където някога Алдераан бе следвал своята орбита.

Люк размишляваше трескаво.

— Щом я държат тук и искат да я екзекутират, значи е опасна за онзи, който е разрушил Алдераан, за онзи, който е построил станцията.

— Ще ти кажа кой ще плати за спасяването й и за сведенията, които тя знае. Сенатът, Бунтовническият съюз и всички концерни, които са имали търговски връзки с Алдераан. Тя може би е единственият оцелял наследник на богатствата на цяла система! Възнаграждението е може би по-голямо, отколкото можеш да си представиш.

— Не знам… мога да си представя доста неща. — Соло погледна Чубака, който изгрухтя. Пилотът сви рамене. — Добре, ще опитаме. Но още по-добре ще бъде да излезеш прав и за наградата. Какъв е планът ти?

Люк се пообърка. Цялата му енергия до този момент бе насочена към това да убеди Соло и Чубака да помогнат. Сега, когато го постигна, осъзна, че няма представа какво трябва да се направи. Беше свикнал инструкциите да идват от Бен и Соло. Този път следващият ход зависеше от него.

Погледа му привлякоха няколко метални гривни, които висяха от колана на бронята на Соло.

— Дай ми тези халки и кажи на Чубака да дойде насам.

Соло подаде на Люк тънките, но здрави белезници и предаде молбата му на Чубака, който приближи тромаво и очаквателно застана до Люк.

— Сега ще ти сложа тези… — започна Люк, пристъпвайки с белезниците към антропоида — и…

Чубака издаде предупредително мучене и Люк неволно подскочи.

— Сега — започна той отново — Хан ще ти ги сложи и… — Той притеснено подаде белезниците на Соло, който, изглежда, се забавляваше.

— Не се тревожи, Чуй — успокои го той. — Смятам, че знам какво е намислил.

Белезниците едва обхванаха дебелите китки. Въпреки видимото доверие, което показваше партньорът му към този план, антропоидът имаше разтревожен, уплашен вид.

— Люк, сър — обади се угрижено Трипио. — Извинявай, че питам, но… Какво ще правим с Р-2, ако някой ни открие във ваше отсъствие?

— Надявам се, че няма да има бластер — отвърна Соло.

— Не е много успокоително — забеляза Трипио и по тона му личеше, че не намира отговора за остроумен.

Соло и Люк бяха прекалено погълнати от предстоящото начинание, за да обърнат внимание на разтревожения робот. Те нагласиха шлемовете си и заедно с Чубака, който изглеждаше почти сломен, излязоха в коридора, по който тръгна Бен Кеноби.