Джордж Лукас
Междузвездни войни (12) (Из приключенията на Люк Скайуокър)

XI

Зашеметеният Люк с мъка достигна пилотската кабина. Той едва ли чуваше шума от избухващите енергийни заряди, твърде слаби, за да преодолеят корабните защитни екрани. Личната му безопасност, малко го интересуваше в този момент. Като през мъгла виждаше как Соло и Чубака се занимават с контролните уреди.

— Надявам се, че старецът се е справил със засмукващия лъч — каза корелианецът, — иначе нашето пътуване не ще продължи дълго.

Без да му отвърне, Люк се върна в трюма и се строполи върху едно кресло, главата му клюмна като отсечена. Лия Органа го погледна, после бързо свали наметалото си. Отиде до него и нежно го загърна.

— Нищо не можеше да направиш — прошепна му тя утешително. — Свърши за секунди.

— Не мога да повярвам, че е мъртъв — глухо изрече Люк с неузнаваем глас. — Не мога.

Вперил поглед напред, Соло нервно дръпна един лост. За щастие, масивната врата на полигона бе конструирана така, че да реагира на всяко приближаване. Предпазното устройство сега помагаше на бягството им. Корабът се плъзна бързо през отвора и излезе в открития космос.

— Чудесно — отдъхна си Хан, след като с дълбоко удовлетворение огледа датчиците. — Останал е само някакъв си ерг привличане… Чудесно се е справил старецът!

Чубака избоботи нещо и вниманието на пилота се насочи към други уреди.

— Правилно, Чуй. Забравям, че има и други начини да ни накарат да се върнем в този пътуващ гроб. — Зъбите му блеснаха в решителна усмивка. — Но само на парчета! Поеми управлението!

Соло стана от мястото си и изскочи от кабината.

— Ела с мен, момче — викна той на Люк, когато влезе в трюма, — още не сме се измъкнали.

Люк не отговори, не се и помръдна, а Лия обърна към Соло разгневеното си лице:

— Остави го на мира. Не разбираш ли какво означаваше за него старецът?

Експлозия разтърси кораба и за малко не повали Соло.

— Че какво толкова? Старецът се пожертва, за да ни даде шанс да се измъкнем. Искаш да го изпуснем ли, Люк? Значи Кеноби се е затрил напразно?

Люк изправи глава и погледна към корелианеца. Някаква извечна враждебност проблесна в невиждащите му очи. Без да продума, той свали наметалото си и последва Соло.

С насърчителна усмивка Соло му посочи един тесен коридор. Люк погледна натам, усмихна се мрачно и бързо се спусна надолу, докато Соло тръгна в обратна посока.

Люк откри, че се намира в голям въртящ се купол извън борда. Дълга тръба, чието предназначение се отгатваше лесно, стърчеше зловещо от върха на прозрачната полусфера. Люк се настани на седалката и погледът му бързо обиколи контролните уреди. Ето този ключ задействаше енергийната система… там бе спусъкът… Хиляди пъти беше стрелял с такова оръжие… насън.

В пилотската кабина Чубака и Лия се взираха в изпъстрената с петънца бездна и търсеха атакуващи изтребители, които се виждаха като огнени иглички на екраните. Чубака изръмжа и издърпа няколко лоста.

— Ето ги, идват! — извика Лия.

Звездното поле се завъртя пред Люк, когато един имперски Тай-изтребител се втурна право към него, но после рязко изви нагоре и се изгуби. Вътре, в малката кабина на преследвача, пилотът се намръщи ядосан от сполучливата маневра, с която разнебитеният кораб избяга от обсега му, и описа висока дъга с намерение да пресрещне беглеца.

Соло стреля срещу друг изтребител и пилотът му, в стремежа си да избегне мощните енергийни удари, едва не взриви от претоварване двигателя си. С бърза маневра той мина отдолу и се озова от другата страна на товарния кораб. Точно когато сваляше светлинния отражател над очите си, Люк забеляза изтребителя.

Чубака раздвояваше вниманието си между контролните уреди и екрана, докато Лия се мъчеше да различава далечните звезди от кръжащите наоколо убийци.

Два изтребителя налетяха върху устремилия се в спирала товарен кораб, като се опитваха да насочат оръжията си върху неочаквано пъргавата и повратлива цел. Соло стреля срещу спускащите се сфери, а след секунда примера му последва й Люк. И двамата нападатели стреляха срещу междузвездния кораб и светкавично изчезнаха.

— Страшно бързо връхлитат — извика Люк в микрофона.

Друг изтребител улучи кораба отпред и защитните екрани едва отклониха удара. Кабината силно се разтресе и уредите запротестираха шумно срещу количеството енергия, която трябваше да неутрализират.

Чубака измърмори нещо на Лия, а тя му отвърна тихо и дружески, сякаш го бе разбрала.

Друг изтребител изсипа огъня си върху кораба, но този път мълнията пръсна един пренатоварен екран и наистина нанесе поражения. Макар и вече не с пълна мощ, взривната вълна все пак помете едно голямо контролно табло в главния коридор, предизвиквайки дъжд от искри и дим във всички посоки. Р-2 се запъти невъзмутимо към този малък ад, когато корабът се наклони силно и отхвърли по-нестабилния Трипио в някакво странично помещение.

В пилотската кабина запримигва предупредителна светлина. Чубака говореше на Лия, която го гледаше тревожно и се силеше да схване нещо от дърдоренето му.

Следващият изтребител се спусна върху повредения кораб точно пред погледа на Люк, който незабавно стреля срещу него. Невероятно маневреният малък нападател избегна огъня, но когато мина под кораба, Соло го взе на прицел и го подложи на непрекъсващ обстрел. Изтребителят изригна като неописуемо многоцветен бенгалски огън и пръсна милиарди късчета свръхнажежен метал във всички посоки на космоса.

Соло се извърна и махна победно с ръка към Люк, който възторжено му отвърна. Бяха се заели отново с оръжията, когато връхлетя друг изтребител и започна да обстрелва предавателната антена.

Гневни пламъци бушуваха посред главния коридор около една ниска набита фигура. От главата на Р-2 се разпръскваше фин бял прашец. Където и да попаднеше, огънят мигом отстъпваше.

Люк, се опита да се отпусне, да се превърне в част от оръжието си. Почти несъзнателно обстреля един оттегляш се имперски кораб, който миг след това представляваше идеално огнено кълбо. Сега беше негов ред да се обърне назад и да покаже на корелианеца триумфиращата си усмивка.

В пилотската кабина Лия най-внимателно следеше безбройните контролни уреди, търсейки междувременно още кораби по небето. Тя се обърна към един отворен микрофон:

— Има още два ето там. Изглежда, че сме загубили скенерите за страничен обзор и десния защитен екран.

— Не се тревожи — каза й Соло, в гласа му звучаха и надежда и увереност, — ще издържим! — Той погледна умолително стените на корпуса: — Чуваш ли ме, корабче? Дръж се! Чуй, опитай се да ги държиш от лявата ни страна. Ако ние…

Той се видя принуден да млъкне, тъй като един Тай-изтребител се появи съвсем неочаквано и откри бесен огън. Придружителят му изникна от другата страна на товарния кораб и Люк започна да го обстрелва яростно, без да обръща внимание на насрещния огън. В последния миг, преди неприятелят да се измъкне от обсега му, Люк конвулсивно натисна спусъка. Имперският изтребител се превърна в бързо растящ облак от фосфоресциращ прах. Другият изтребител прецени изменилата се обстановка, рязко изви и се оттегли с най-голямата си скорост.

— Успяхме! — извика Лия и се хвърли да прегърне Чубака. Той изръмжа… почти нежно.

 

 

Дарт Вейдър влезе в контролната зала, където Таркин стоеше загледан в един голям, силно осветен екран. Море от звезди се виждаше там, но не чудната гледка поглъщаше мислите на губернатора в този момент. При появата на Вейдър той едва отклони поглед.

— Няма ли ги? — попита черният лорд.

— Тъкмо извършиха скок в хиперпространството. Без съмнение в момента се поздравяват с успеха. — Таркин се обърна с лице към Вейдър, в гласа му прозвуча предупреждение; — Поемам страшен риск по твое настояване, Вейдър. Сигурен ли си, че самонасочващият се буй е на борда им?

Вейдър излъчваше самоувереност изпод отражателната черна маска:

— Няма от какво да се страхуваме. Този ден дълго ще се помни! Вече станахме свидетели на окончателното ликвидиране на джедаите. Скоро ще видим края на Съюза и на бунта.

 

 

Соло и Чубака размениха местата си, при което уукито с радост отстъпи управлението на кораба. Преди да дойде в пилотската кабина Соло огледа пораженията в кърмовата част на кораба и в коридора срещна Лия, която явно искаше да го подмине.

— Как мислиш, любима — попита я самодоволно той, — не беше лошо, а? Измъкнахме се… Знаеш ли, понякога се учудвам от самия себе си.

— Не си много далеч от истината — съгласи се с готовност тя. — Но по-важна е не моята безопасност, а фактът, че информацията в Р-2 е запазена все още.

— Какво чак толкова важно носи този робот?

Лия гледаше замислено светещото звездно поле пред себе си.

— Пълната техническа документация на бойната станция. Надявам се, че когато данните бъдат анализирани, може би ще се открие някакво слабо място. Докато станцията не бъде разрушена, трябва да продължим да действаме. Тази война още не е свършила.

— За мен е свършила — възрази пилотът. — Аз участвам в тази мисия не заради вашата революция. Мен ме интересува икономиката, а не политиката. Каквото и да е правителството, трябва да се прави бизнес. И правя това не заради теб, принцесо. Очаквам да ми се плати добре задето рискувам кораба и кожата си.

— За плащането можеш да не се тревожиш — успокои го тя с тъга в гласа си и преди да се отдалечи, добави: — Ако това, което обичаш, са парите… ще ги получиш.

След няколко крачки Лия видя Люк, който вървеше срещу нея и докато се разминаваха, тихо му каза:

— Твоят приятел е наемник в пълния смисъл на думата. Не вярвам, че е в състояние да обича нещо или… някого.

Люк я изпроводи с поглед до централния трюм, сетне развълнуван прошепна: „Аз наистина… аз я обичам.“ После влезе в кабината и седна в пилотското кресло, което Чубака току-що бе освободил.

— Какво мислиш за нея, Хан?

— Опитвам се да не мисля — отвърна Соло без колебание.

Люк вероятно нямаше намерение да изрече гласно отговора си, но Соло все пак го чу как промърмори „Добре“.

— Но така или иначе — додаде замислено Соло — тя има дух, не само нахалство. Не знам, мислиш ли, че е възможно една принцеса и човек като мен…?

— Не — остро го прекъсна Люк.

Ревността на младия мъж предизвика усмивката на Соло, но той самият не бе съвсем сигурен дали добави последните думи, за да подразни простодушния си приятел или защото те казваха истината.

Явин беше необитаем свят. Над огромния газообразен гигант се носеха високи пастелни облачни образувания. Тук-там леко светещата атмосфера се прорязваше от циклонални бури. Ветровете духаха със скорост 600 километра в час и изтласкваха нависоко газовете извън тропосферата. В този свят на мимолетна красота бърза гибел очакваше всеки, който би се опитал да проникне до сравнително малкото ядро от замръзнали течности.

По големина няколко от многобройните луни на Явин бяха същински планети, а на три от тях имаше условия за хуманоиден живот. Особено примамлив беше един естествен спътник, обозначен от откривателите на системата с номер четири. С богатия си растителен и животински свят той блестеше като смарагд в огърлието от луни, но не се числеше към световете, обитавани от хора. Явин се намираше много далече от заселените региони на галактиката.

Последното обстоятелство или пък съчетанието от все още неизвестни причини бяха съдействали както за появата на някаква раса в джунглите на четвъртата луна, така и за пълното й изчезване много преди първият изследовател да проникне в този малък свят. За някогашните му жители не се знаеше почти нищо — само това, че са оставили множество внушителни паметници и че като много други раси са копнеели за звездите, без да могат да ги достигнат.

Бяха останали само надгробни могили и хълмчета, образувани от покрити с буйна растителност постройки. Но макар и потънали дълбоко в праха на забравата, останките от забравения свят продължаваха да изпълняват важни функции.

Странни викове и едва доловими стенания се чуваха от всяко дърво и гъстак. Различните твари, доволни от прикритието на избуялата зеленина, крякаха, ръмжаха и издаваха чудати звуци. Щом зората се пукнеше над четвъртата луна, за да възвести поредния дълъг ден, див хор от писъци и крясъци пронизваше гъстата мъгла.

Но най-странните звуци се носеха непрекъснато от едно особено място. Тук се намираше най-внушителната от сградите, издигнати към небесата от изчезналата раса. Това беше колосален храм, с формата на пирамида. Изглеждаше невъзможно да е бил построен без помощта на модерна подемна строителна техника. И все пак всичко навеждаше на мисълта, че са били използвани прости машини, ръчен труд и може би непознати или отдавна забравени умения.

Що се отнася до летенето в космоса, науката бе отвела лунните жители до задънена улица, но те бяха направили някои открития, които дори надминаваха постиженията на империята. Едно от тях беше все още необясненият метод за рязане и пренасяне на исполински каменни блокове. Масивният храм бе изграден именно от такива чудовищни блокове твърда скала. Джунглата бе превзела дори извисения му връх и го бе облякла в наситено зелено и кафяво. Само близо до основата, пред храма, тя се бе отдръпнала, за да разкрие дълъг, тъмен вход, изсечен от някогашните строители, а сега уголемен, за да задоволява нуждите на днешните обитатели на сградата.

В гората се появи малка машина, чиито гладки метални бордове и сребрист цвят никак не хармонираха с буйната зеленина наоколо. Насочила се бе към храма. Тя прекоси голямото сечище и потъна в тъмния търбух на постройката. Джунглата отново остана в лапите и ноктите на невидимите музиканти.

Строителите на храма не биха могли да го познаят. Метал бе изместил камъка, а преградите бяха от излети панели вместо от дърво. В скалата под него бяха вградени цели етажи с хангари, свързани с мощни асансьори.

Един глайдер се приближи към най-горното ниво и постепенно намали скорост. Двигателят му замря послушно при допира със земята. Шумна тълпа човеци, които чакаха наблизо, прекъснаха разговора си и се спуснаха към глайдера.

Когато Лия Органа слезе от него, от тълпата се откъсна един мъж и я прегърна бурно.

— Спасена! Страхувахме се, че са те убили. — После се овладя, отдръпна се и направи официален поклон. — Когато научихме за Алдераан, се уплашихме, да не би да си… загинала заедно с останалите.

— Всичко това е вече история, Уилард — каза тя. — Пред нас е бъдещето и ние трябва да живеем за него. Алдераан и хората не съществуват. — Гласът й прозвуча горчиво и студено, твърде сериозно за едно тъй крехко същество. — Ние трябва да се погрижим това да не се повтори никога. Нямаме време да скърбим, командире — неочаквано живо продължи тя, — бойната станция сигурно ни е проследила дотук.

Соло понечи да възрази, но тя му попречи с логика и строг поглед.

— Това е единственото обяснение за лесното ни бягство. Те изпратиха след нас само четири Тай-изтребителя. А с лекота биха могли да изпратят и сто.

Соло нямаше възражение срещу това, но вътрешно продължи да кипи.

— Трябва да видите информацията, заключена в този робот — посочи Лия към Р-2, — за да се състави план за нападение. Това е единствената ни надежда. Самата станция е много по-силна, отколкото можеше да се подозира. — Гласът й стана по-тих. — Ако данните не покажат никакво слабо място, нищо не ще може да ги спре.

Люк стана свидетел на рядко виждано събитие. Неколцина техници се приближиха до Р-2, заобиколиха го и внимателно го вдигнаха на ръце. За Люк това беше първият и вероятно последният път, когато щеше да види робот, носен с такова уважение от хора.

Теоретично никое оръжие не би могло да проникне през изключително дебелите каменни стени на древния храм, но Люк бе видял разпилените останки на Алдераан и знаеше, че за онези в невероятната бойна станция цялата луна би представлявала просто още една абстрактна задача за преобразуване на материята в енергия.

Малкият Р-2 си почиваше удобно на почетно място. Комуникационните кабели, свързани с централния компютър и банката от данни на робота, стърчаха като оригинална метална прическа. На близките екрани се разшифроваше техническата информация, заложена в паметта му. Часове наред — диаграми, карти, статистически данни.

Най-напред потокът от информация се предаваше за обработка от по-сложни компютърни интелекти. После най-важните данни и изводи се предаваха на специалистите за подробен анализ и оценка.

През цялото това време Трипио стоеше близо до Р-2 и се чудеше как е възможно толкова сложни данни да се поберат в толкова прост робот.

 

 

Централната заседателна зала беше разположена в дъното на храма. В единия край на дългата, но ниска аудитория се издигаше подиум, а над него блестеше голям екран. Пилоти, навигатори и множество роботи от типа на Р-2 изпълваха местата. Нетърпеливи и обзети от неприятното чувство, че се намират не където трябва, Хан Соло и Чубака стояха далече от подиума сред група офицери и сенатори. Соло се взираше в тълпата, за да намери Люк. Въпреки разумните му доводи лудото момче се бе увлякло и беше тръгнало с професионалните пилоти. Той не видя Люк, но откри принцесата, която говореше нещо сериозно на окичен с медали старец.

Някакъв висок, явно уважаван господин застана в единия край на екрана и Соло, както и всички други в залата насочиха вниманието си към него. Щом като изпълнената с очакване тишина завладя присъстващите, генерал Ян Додона включи малкия предавател на гърдите си и посочи седналите до него.

— Всички вие познавате тези хора — започна той. — Това са сенаторите и генералите, чиито светове ни подкрепиха открито или косвено. Те са дошли, за да бъдат с нас в един може би решителен момент. — Погледът му докосна мнозина сред тълпата и никой от почетените с това внимание не остана безразличен. — Имперската бойна станция, за която днес всички знаете, приближава от другата страна на Явин и неговото слънце. Това ни дава малко повече време, но станцията трябва да бъде спряна веднъж завинаги, преди да е достигнала тази луна, преди да ни нападне, както нападна Алдераан.

Из залата премина оживен шепот при споменаването на толкова жестоко заличения свят.

— Станцията — продължи Додона — е солидно защитена и разполага с повече от половината разрушителна мощ на имперския флот. Но защитните й съоръжения са конструирани така, че да парират нападения от голям мащаб. Един малък изтребител, с един или двама пилоти би могъл да се промъкне през отбранителните й системи.

Строен, енергичен мъж, който приличаше на Соло, но бе по-възрастен, стана от мястото си. Додона направи знак, че го е забелязал.

— Какво има, водачо на червените?

Мъжът посочи екрана, който показваше компютърния модел на бойната станция.

— Прости ми, че питам, сър, но какво могат да направят нашите чипоноси изтребители срещу това нещо?

Додона се позамисли, сетне продължи:

— Империята явно не смята, че един едноместен изтребител би представлявал опасност за нещо друго освен за някои малки кораби като Тай-изтребителите. Иначе биха се погрижили ситото на защитната мрежа да бъде по-гъсто. Очевидно те са убедени, че отбранителните им системи могат да отбият всякакви атаки. — Но анализът на плановете, доставени от принцеса Лия, разкри нещо, което според нас е малък пропуск в устройството на станцията. Голям кораб не би могъл да я приближи, но един X- или Y-изтребител би могъл. Слабото място е един малък термичен изпускателен отвор. Неговата големина не дава вярна представа за значението му. Вероятно е незащитена шахта, пряко свързана с главната реакторна система, захранваща станцията. Тъй като шахтата служи като резервен изход за отпадъчната топлина в случай на свръхпроизводство на реактора, тя може да бъде разрушена с протонна атака. Едно пряко попадение би предизвикало верижна реакция, която ще унищожи станцията.

Из залата се разнесоха недоверчиви гласове. Колкото по-опитен е един пилот, толкова е по-скептичен.

— Не казвам, че е лесно да се стигне до нея — предупреди ги Додона. Той посочи към екрана. — Трябва да маневрирате южно от шахтата, да стабилизирате курса си в канала и да се плъзнете на север до… тази точка. Целта е само два метра широка. Ще е необходимо точно попадение под прав ъгъл. Реакторната система ще бъде засегната само ако се разруши изпускателния клапан в дъното на шахтата. Единствено прякото попадение ще предизвика верижна реакция. Казах, че шахтата няма протонен щит. Впрочем тя е осигурена с пълна лъчева защита. Това означава никакви енергийни лъчи. Ще трябва да използвате протонни торпеда.

Някои от пилотите се разсмяха насила. Един от тях седеше до Люк — беше съвсем млад оператор на изтребител със странното име Уедж Антилийз. Р-2 също беше наблизо, до един подобен нему робот, който унило подсвирна.

— Двуметрова цел… при максимална скорост… и с торпедо… — изсумтя Антилийз. — Това е невъзможно и за компютър.

— Не, не е невъзможно — възрази Люк. — Навремето от моя Т-16 съм се упражнявал в стрелба по плъхове уомп. Те не са много по-големи от два метра.

— Така ли? — попита подигравателно контешки облеченият младеж. — Ами когато преследваше твоите пакостливи плъхове, имаше ли наоколо още хиляда такива, как ги нарече, „уомпи“, които да те обстрелват с лъчеви пушки? — И той поклати тъжно глава. — При цялата тази огнева мощ на станцията, насочена срещу нас, ще е необходимо нещо повече от доморасъл стрелец, повярвай ми.

Сякаш за да потвърди песимизма на Антилийз, Додона посочи нишка от светлини върху постоянно променящия се триизмерен модел.

— Обърнете внимание на тези картечни гнезда. По паралелите има силна концентрация на огнева мощ, както и около полюсите.

— Техните генератори на енергийни полета вероятно също ще пречат на навигационните прибори, особено в канала и около него. Мисля, че маневреността в този сектор ще бъде под 0,3. — Това предизвика още мърморене и няколко възклицания от множеството. — Помнете — продължи генералът, — че трябва да осъществите пряко попадение. Жълтата ескадра ще прикрива червената при първия набег. Зелената ще прикрива синята при втория; Въпроси?

Залата се изпълни с тихо жужене. Изправи се някакъв човек, слаб и много симпатичен — изглеждаше готов да жертва живота си за нещо толкова абстрактно като свободата.

— Какво ще се случи, ако и двата набега не успеят? Какво ще стане след това?

Додона се усмихна сдържано.

— Няма да има никакво „след това“.

Човекът кимна с разбиране и седна.

— Някой друг?

Последва тишина, натежала от очакване.

— Тогава екипажите да заемат местата си и нека Силата бъде с вас.

Хора и роботи наставаха и се устремиха към изхода.

Асансьори бръмчаха и издигаха все повече и повече изтребители от дълбините на някогашния храм, когато Люк, Трипио и Р-2 си пробиваха път към входа на хангара.

Нито суетящите се екипажи, нито пилотите, извършващи последните проверки, нито искрите, които хвърчаха при изключване на захранването от базата, привличаха в този момент вниманието на Люк. Той бе погълнат от действията на две далеч по-познати фигури.

Соло и Чубака товареха малки сейфове в един брониран глайдер. Те бяха така увлечени в работата си, че не обръщаха внимание на това, което ставаше наоколо.

Соло хвърли бърз поглед към Люк и роботите и отново се зае с товаренето. Люк го наблюдаваше тъжно. Противоречиви чувства бушуваха в душата му. Соло беше самоуверен, нехаен, нетолерантен и самодоволен. Но беше и безумно смел, добър пилот и вечно жизнен. Комбинацията от тези качества не позволяваше да му се довериш като на сигурен приятел, но все пак беше приятел.

— Ти си получил вече възнаграждението — каза по едно време Люк, сочейки сейфовете. Соло кимна. — Значи в такъв случай заминаваш?

— Точно така, момче. Имам да връщам стари дългове, но и да не беше така, трябва да съм глупак, за да остана тук. — Той погледна изпитателно Люк. — Бива те за схватки. Защо не дойдеш с нас? Бих могъл да те използвам.

Предложението на Соло вбеси Люк.

— Защо не погледнеш наоколо и не се опиташ да видиш нещо друго освен себе си, просто за разнообразие? Знаеш какво се готви тук. Един добър пилот няма да е излишен. Но ти обръщаш гръб.

Тирадата на Люк явно не разстрои Соло.

— Какво струва наградата, ако не я похарчиш? Нападението срещу тази бойна станция не съвпада с представата ми за смелост. Повече прилича на самоубийство.

— Да… Гледай себе си, Хан — каза спокойно Люк. — За това най-много те бива, нали? — И той тръгна обратно към дълбините на хангара. Роботите вървяха от двете му страни.

Соло гледаше след него. Той се поколеба за миг, после извика:

— Хей, Люк… нека Силата бъде с теб.

Люк се обърна, видя как Соло му намигна и в отговор му махна с ръка. Миг след това вниманието му бе погълнато от механиците и машините.

Соло поднови работата си, повдигна един сейф, но спря, когато забеляза, че Чубака го наблюдава с неподвижен поглед.

— Какво гледаш, страшилище? Знам какво правя. Залавяй се за работа.

Бавно, все още вперило очи в съдружника си, уукито се зае с тежките каси.

Тъжните мисли за Соло изчезнаха, когато Люк видя малката стройна фигурка до кораба си — кораба, който му бяха подарили.

— Сигурен ли си, че искаш точно това? — попита го принцеса Лия. — Тази награда може да е смъртоносна.

Люк не откъсваше очи от лъскавата, злокобна метална птица.

— Само за това съм мечтал.

— Тогава какво има?

Люк я погледна и сви рамене.

— Хан. Мислех, че ще промени решението си. Мислех, че ще се присъедини към нас.

— Всеки човек трябва да следва собствения си път — каза тя и гласът й прозвуча по сенаторски. — Никой не може да реши вместо него. За Хан Соло други неща са по-важни. Бих искала да не е така, но в сърцето си не мога да го осъдя. — Тя се изправи на пръсти, целуна го бързо, почти смутено и си тръгна: — Нека Силата бъде с теб!

— Бих искал само — промърмори Люк, отправяйки се към кораба — Бен да беше тук.

Толкова силно беше завладян от мисли за Кеноби, за принцесата и Хан, че не забеляза как един млад мъж се приближи до него и здраво го хвана за ръката. Той се обърна и гневът му се превърна в смайване.

— Люк! — възкликна младият мъж. — Не вярвам на очите си! Как попадна тук? Да не би да идваш с нас?

— Бигз! — Люк прегърна сърдечно приятеля си. — Разбира се, че идвам. — Усмивката му леко посърна. — Вече нямам избор. — Сетне лицето му отново просветна. — Слушай, имам да ти разказвам…

Смеховете им остро контрастираха на сериозната тържественост, с която другите мъже и жени в хангара си вършеха работата. Оживлението на двамата млади мъже привлече вниманието на един по-възрастен, кален от войната човек, известен на по-младите пилоти като Синия водач.

По лицето му бе изписано любопитство, когато приближи двамата младежи. В очите му блестеше пламък, запален не от революционна жар, а от трупаната с години несправедливост. Зад този бащински образ бушуваше демон, който копнееше да се освободи. Скоро, много скоро той щеше да бъде на воля.

Сега човекът се интересуваше от тези двама младежи, които след няколко часа щяха може би да представляват замразени късчета, реещи се около Явин. Той позна единия.

— Ти не си ли Люк Скайуокър? Минал ли си изпитанието с Т-65?

— Сър — намеси се Бигз, преди приятелят му да успее да отговори — Люк е най-добрият пилот от далечните територии.

Възрастният мъж потупа насърчително Люк по гърба, докато разглеждаха заедно кораба.

— Това е нещо, с което човек може да се гордее. Аз самият имам хиляда часа със скайхопер. — Той замълча за миг преди да продължи: — Веднъж, когато бях малко момче, видях баща ти. Беше голям пилот. Ти ще успееш! А ако притежаваш поне половината от умението на баща си, ще бъдеш истинско чудо!

— Благодаря, сър. Ще се опитам.

— Няма голяма разлика в управлението на X-изтребителя Т-65 и на един скайхопер — продължи Синия водач усмихвайки се. — Разликата е само в товароподемността. Просто „товарът“ е от малко по-друго естество.

Той ги остави и забърза към своя кораб. Люк искаше да му зададе стотици въпроси, но нямаше време за нито един.

— И аз трябва да се качвам, Люк. Ще ми разказваш, когато се върнем. Съгласен ли си?

— Добре.

Приятелят му тръгна към група готови за полет изтребители и пътьом заоправя летателния си костюм.

— Ще бъде както в доброто старо време, Люк. Ние сме двойка летящи звезди, които нищо не може да спре.

Люк се засмя. Някога, те се насърчаваха с тези думи, когато пилотираха междузвездни кораби от купчинки пясък и мъртви дънери зад олющените постройки на Анкърхед… преди много, много години.

Люк се обърна още веднъж към кораба, възхитен от зловещите му очертания. Въпреки уверенията на Синия водач той трябваше да признае, че машината нямаше почти нищо общо със скайхоперите. Р-2 се бе сгушил до контакта на енергийното захранване зад пилотската кабина на изтребителя. Една тъжна метална фигура обикаляше нервно отдолу и наблюдаваше операцията.

— Дръж се здраво — съветваше Трипио малкия робот. — Трябва да се върнеш. Иначе на кого ще се карам? — Така Трипио изразяваше голямата си привързаност към своя приятел.

Р-2 избибика окуражително. Люк влезе в кабината. В долния край на хангара той видя Синия водач, който вече бе заел мястото си и даваше сигнали на земния технически екип.

Чудовищният шум, изпълващ хангара, премина в рев, когато корабите един след друг включиха двигателите си.

Люк също зае мястото си и огледа контролните уреди. Хората от техническия екип затегнаха коланите му. Увереността му нарастваше. Уредите бяха опростени и, както бе изтъкнал Синия водач, много приличаха на тези от неговия стар скайхопер.

Някой почука по шлема му, той погледна и забеляза вляво от себе си шефа на техническия екип, който трябваше да крещи, за да надвика оглушителния рев на двигателите.

— Този твой Р-2 изглежда доста поочукан. Не искаш ли друг на негово място?

Преди да отговори, Люк погледна към включения в контакта робот. Р-2 създаваше впечатлението, че е неделима част от изтребителя.

— В никакъв случай. С този робот преминахме през много изпитания. Наред ли е всичко, Р-2?

Роботът бибикна утвърдително.

Когато шефът на техническия екип напусна кораба, Люк се зае с последната проверка на всички уреди. Постепенно ясно осъзна какво предстоеше. Не че личните чувства можеха да надделеят над решението му. Той вече не принадлежеше на себе си. Вече беше обвързан.

Наоколо заминаващите пилоти се прощаваха с близките си — някои сериозно, други шеговито, но всички изпълнени с някаква тържественост.

Люк отмести поглед от един пилот, който с гореща целувка се разделяше може би със сестра или съпруга, или просто с приятелка.

Чудеше се колко ли от тях имаха да уреждат лични сметки с империята. Нещо прищрака в шлема му. В отговор той докосна един малък лост. С нарастваща скорост корабът се понесе напред към зеещия изход на храма.