Джордж Лукас
Междузвездни войни (4) (Из приключенията на Люк Скайуокър)

III

Блясъкът на масата за конференции беше бездушен и суров също като настроението на осемте имперски сенатори и офицери около нея. Имперски войници стояха на стража пред входа. Стаята беше оскъдно мебелирана, лампи, монтирани на тавана и стените, пръскаха студена светлина. Един от най-младите сред осемте сенатори произнасяше вдъхновена реч. Той излагаше становището си на човек, издигнал се високо и при това бързо чрез методи, които е най-добре да не се изследват прекалено подробно. Генерал Таге наистина притежаваше някаква извратена гениалност, но не само тя бе допринесла да се издигне до това високо положение — други не много похвални дарби също бяха свършили работа. Въпреки че униформата му беше изрядна и чистоплътността му не оставяше съмнение, никой от седмината останали не би искал да го докосне. Имаше нещо лигаво в този човек — едно по-скоро загатнато, отколкото осезаемо усещане. И все пак мнозина го уважаваха. Или се бояха от него.

— Казвам ви, че този път е прекалил — гневеше се генералът. — Този натрапен от императора лорд ще ни погуби. Докато бойната станция не влезе напълно в строя, ние оставаме уязвими. Все още някои от вас сякаш не разбират колко добре е въоръжен и организиран Бунтовническият съюз. Корабите им са отлични, пилотите по-добри. И нещо по-мощно от машините ги тласка напред — този техен извратен, реакционерски фанатизъм. Те са по-опасни, отколкото повечето от вас могат да си представят.

Един по-възрастен офицер с лице, покрито с толкова дълбоки белези, че и най-добрият хирург не би могъл да ги отстрани, се размърда неспокойно на стола си.

— Опасни за твоя междузвезден флот, генерал Таге, но не и за тази бойна станция.

Смутени погледи заподскачаха от човек на човек около масата.

— Мисля, че лорд Вейдър знае какво прави. Бунтът ще продължи само докато тези страхливци разполагат с убежище, където пилотите им могат да си отпочиват и машините им да бъдат ремонтирани.

Таге се възпротиви:

— Позволявам си да съм на друго мнение, Ромоди. Мисля, че създаването на тази станция по-скоро може да се обясни със стремежа на губернатора Таркин да получи лична власт и признание, отколкото с някаква оправдана военна стратегия. Вътре в сената бунтовниците ще продължат да набират все по-голяма подкрепа, докато…

Той бе прекъснат от шума на плъзгащата се единична врата. Стражите застанаха „мирно“. Генералът, както и всички останали се извърнаха натам. В стаята влязоха два индивида, много различни по външен вид, но затова пък обединени от едни и същи цели. Единият, който застана до Таге, беше слаб, с продълговато лице и остри черти, косата му стърчеше като метла, а изражението му напомняше застинала неподвижна пираня. Великият Моф Таркин, губернатор на множество външни имперски територии, изглеждаше като дребосък до едрата бронирана фигура на лорд Дарт Вейдър.

Таге, не толкова сплашен, колкото потиснат, бавно седна, когато Таркин зае мястото си в края на масата. Вейдър остана прав зад стола на губернатора, потискайки всички с присъствието си. Вътрешно Таге беснееше, но не каза нищо.

Докато взорът на Таркин блуждаеше около масата, на лицето му бе застинала, тънка като острие на бръснач, доволна усмивка.

— Имперският сенат повече няма да ни интересува, господа. Току-що получих съобщение, според което императорът е закрил завинаги тази несигурна институция.

Вълна от възбуда заля присъстващите.

— Последните останки от старата Република — продължи Таркин — са вече пометени.

— Това е невъзможно — подхвърли Таге. — Как тогава императорът ще упражнява контрол над имперската бюрокрация?

— Сенаторското представителство не е официално ликвидирано, трябва да разберете това — обясни Таркин. — Пълномощията на сената се отнемат само временно, докато — тук той се усмихна по-широко, — докато трае извънредното положение. Регионалните губернатори вече ще осъществяват пряк контрол и ръцете им ще бъдат развързани при управляването на териториите. Това означава, че имперското присъствие най-после ще може да влияе чувствително върху несигурните светове на империята. От сега нататък страхът ще държи в подчинение потенциално ненадеждните местни управления. Страх от имперския флот… и страх от тази бойна станция.

— Ами сегашният бунт? — поиска да се осведоми Таге.

— Дори по някакъв начин бунтовниците да успеят да се доберат до пълната техническа документация за конструкцията на тази бойна станция, малко вероятно е да открият слабо място. — Усмихнатото лице на Таркин придоби глупаво изражение. — Разбира се, всички ние знаем, колко добре се пазят такива жизненоважни данни. Не е възможно да попаднат в ръцете на бунтовниците.

— Техническите данни, за които намеквате — изръмжа ядосано Дарт Вейдър, — скоро ще бъдат пак в ръцете ни. Ако…

Таркин прекъсна черния лорд, нещо, което никой друг от присъстващите не би се одързостил да направи:

— Това е без значение. Всяка атака срещу тази станция би била безполезно самоубийство, независимо с каква информация са успели да се сдобият. След много и дълги години тайно строителство — декларира той с нескрито задоволство — станцията е решаваща сила във вселената. Събитията в този регион на галактиката вече не ще се определят от провидението, нито от декрети или някакви други фактори. Те ще се решават от тази станция!

Огромната облечена в метал ръка направи едва забележимо движение и една от пълните чаши върху масата послушно се озова в нея. С почти наставнически тон черният лорд продължи:

— Не се гордейте много с този технологически терор, Таркин, изпоцапахте и себе си и всичко наоколо с него. Способността да се разруши един град, един свят, дори цяла система все още е незначителна, когато застане срещу Силата.

— Силата… — усмихна се презрително Таге. — Не се опитвай да ни уплашиш с фокусническите си номера, лорд Вейдър. Твоята отчаяна привързаност към тази древна митология не ти помогна да призовеш духа на откраднатите записи, нито те надари с ясновидство, за да откриеш крепостта на бунтовниците. Това е достатъчно; за да припадне човек от смях…

Отведнъж очите на Таге се оцъклиха, а ръцете му обхванаха гърлото. Започна да посинява.

— Това безверие — опита се да прозвучи благо Вейдър — ме тревожи.

— Стига толкова — озъби се Таркин. — Вейдър, пусни го. Безсмислено е да се караме…

Вейдър повдигна рамене, сякаш искаше да покаже, че това не го интересува. Таге се сви на стола, разтривайки гърлото си, без да отклонява поглед от тъмния гигант.

— Лорд Вейдър ще ни съобщи местоположението на бунтовническата крепост още преди пускането на станцията в действие — декларира Таркин. — Тогава ще дойде и нейният ред — ще я унищожим напълно и с един бърз удар ще смажем този смешен бунт.

— Както императорът повелява — добави Вейдър не без сарказъм, — така ще бъде.

Дори някои от могъщите личности около масата да си мислеха, че трябва да осъдят този неуважителен тон, достатъчно бе само да погледнат Таркин, за да се откажат да говорят по този въпрос.

 

 

Мрачният затвор вонеше на гранясала смазка, това беше истинска гробница на машини. Трипио с мъка понасяше убийствената атмосфера. Постоянно трябваше да полага усилия да не би някой от неочакваните силни трусове да го запрати към една от стените или към някой негов събрат.

С цел да щади енергията си, а също и за да стои по-настрана от потока оплаквания на по-високия си приятел, Р-2 бе изключил всичките си външни функции. Той лежеше сред купчина посредствени машинарии — бездеен, с гордо безразличие към съдбата си.

— Няма ли да свърши това? — простена Трипио, когато нов силен трус пръсна арестантите на вси страни. Той си бе представил и последователно отхвърлил стотина варианта на ужасния край. Беше сигурен само, че краят ще бъде по-лош, отколкото би могъл да си въобрази.

Тогава внезапно шумът на дюнохода замря и той се закова на място — като че в отговор на въпроса на Трипио. Между механизмите, които все още бяха запазили някаква способност да реагират, се разнесе силно жужене — те разсъждаваха върху сегашното си местоположение и възможна съдба.

Трипио поне вече знаеше нещо за похитителите си, както и за мотивите им да го пленят. Тукашните пленници бяха обяснили природата на уж човекоподобните преселници — джоите. С огромните си подвижни домове-крепости те преброждаха най-негостоприемните региони на Татуайн, за да търсят ценни минерали и задигаха каквито им попаднат машини. Никой не беше ги виждал без защитни наметала и маски срещу пясък, та не беше известно как изглеждат. Но се говореше, че са необикновено грозни. Трипио и сам можеше да го предположи. Другарят му все още не помръдваше. Той заразтърсва енергично яйцевидното туловище. Епидермалните сензори на Р-2 се задействаха и светлините върху гърдите на малкия робот започнаха да се пробуждат една след друга.

— Събуди се, събуди се — настояваше Трипио, — спрели сме.

Както очите на няколко от другите, надарени с повече фантазия роботи, така и неговите внимателно изучаваха металните стени в очакване всеки момент някой скрит панел да се плъзне встрани и гигантска механична ръка да посегне към него.

— Няма съмнение, ние сме обречени — издекламира той скръбно, докато Р-2 постепенно идваше на себе си и се привеждаше в ред. — Мислиш ли, че ще ни претопят? — Той помълча няколко минути, след това добави: — Това чакане ме съсипва.

Отсрещната стена се отмести с плъзгане и отвън нахлу ослепителната бяла светлина на татуайнското утро. Чувствителните фоторецептори на Трипио реагираха на часа, за да избегнат сериозна повреда.

Няколко от отвратително изглеждащите джои бързо нахълтаха в помещението все така загърнати в същите мръсни наметала, които Трипио не бе пропуснал да забележи. Използвайки непознати на вид оръжия, те чевръсто замушкаха роботите.

След като се убедиха в негодността на някои от машините, джоите изкараха навън останалите, сред които се оказаха Р-2 и Трипио. Двата робота се видяха в края на една разкривена редица. Закривайки очите си от светлината, Трипио преброи пет машини до огромния дюноход. И през ум не му мина мисъл за бягство. Такова понятие бе напълно чуждо за машината. Колкото по-интелигентен беше един робот, толкова по-омразно и немислимо беше това понятие за него. А дори да се опиташе да избяга, вградените му сензори щяха да открият причината за нелогичното му поведение и да стопят всички вериги в мозъка му. Вместо това той се зае да изучава малките куполи и изпарители, които издаваха, че се намират в някаква доста голяма подземна ферма. Макар да не бе запознат с този тип конструкции, всичко говореше за едно скромно и изолирано обиталище. Опасенията, че може да бъде разглобен за резервни части или пък да го пратят в робство в някоя гореща мина, бавно се разсейваха. Духът му укрепваше.

— В края на краищата, може би няма да бъде толкова лошо — тихичко си даваше кураж той, — стига да успеем да убедим тези двукраки гадини да ни разтоварят тук, може отново да получим разумна човешка служба, вместо да ни стопят на шлака.

Единственото възражение на Р-2 бе някакъв уклончив звук. Двете машини млъкнаха, защото джоите заприпкаха край тях, опитвайки се да изправят една нещастна машина с лошо превит гръбнак, за да заличат по нея със специален препарат някаква вдлъбнатина или драскотина.

Докато те се суетяха наоколо, заетият да почиства пясъка от себе си Трипио полагаше големи усилия да потисне погнусата си. Една от многобройните му функции на човешки аналог бе способността му да реагира по естествен начин на неприятни миризми. Очевидно хигиената не бе позната на джоите. В същото време той беше сигурен, че нищо добро не би последвало, ако с нещо им го покаже.

Малки насекоми се носеха на облаци покрай лицата на джоите, но те не им обръщаха внимание — сякаш приемаха досадните мушици за своя неразделна притурка.

Трипио бе така погълнат от наблюденията си, че не забеляза двамата мъже, които се приближаваха към тях откъм най-големия купол. Р-2 трябваше да го побутне, за да им обърне внимание.

Първият мъж имаше мрачния вид на човек, намиращ се непрекъснато на границата на пълното изтощение, причинено от пясъка, който беше обрулил лицето му през дългите години борба с враждебната околна среда. Сивеещата му коса се бе втвърдила в объркани чупки, подобно плетеница от гипсова розетка. Прах заскрежаваше лицето, дрехите, ръцете и мислите му. Но тялото, за разлика от духа, беше все още силно.

В сянката му, също така набит като чичо си, само че по-дребен, крачеше Люк. Раменете му бяха отпуснати, но издаваха по-скоро униние, отколкото изтощение. Умът му беше твърде далеч от фермерството. Той мислеше за бъдещия си живот и отговорността, поета от най-добрия му приятел, който неотдавна бе заминал отвъд синьото небе, за да се залови с една сурова, но благородна кариера.

По-високият мъж спря пред групата джои и започна особен писклив разговор с водача им. Когато искаха, човекоподобните същества можеха да приказват разбрано.

Люк стоеше наблизо и слушаше с безразличие. После се помъкна след чичо си, докато той инспектираше петте машини, спирайки само колкото да промърмори някоя и друга дума на племенника си. Беше му трудно да внимава, макар да съзнаваше, че трябва да се учи.

— Люк… ей, Люк! — извика го някакъв глас.

Люк се обърна, заряза разговора между водача на джоите, възхваляващ несравнимите качества на петте машини, и чичо си, който пък присмехулно ги оспорваше, и се отправи към другия край на подземния двор.

Една дебела жена, която се щураше като заблудено врабче между декоративните растения, вдигна очи към него:

— Люк, да не забравиш да подсетиш Оуън, ако купи транслатор, да провери дали говори бочи.

Люк обърна глава и внимателно заразглежда през рамо разнородната колекция от уморени машини.

— Май че нямаме голям избор — извика й той, — ще му напомня все пак.

Тя му кимна и той отново се върна при чичо си.

Изглежда, че Оуън Ларз вече бе взел някакво решение и се бе спрял на един малък робот, създаден отчасти и за селскостопанска работа. По форма приличаше на Р-2, но сложно устроените му спомагателни ръце имаха по-различни функции. След съответната заповед той бе излязъл от редицата и вече се клатушкаше зад Оуън и позагубилия самоувереността си продавач.

Когато стигна до края на редицата, фермерът присви очи и съсредоточи вниманието си върху издрасканата от пясъка, но все още лъскава бронзова повърхност на високия андроид Трипио.

— Мисля, че ми е ясно какво можеш да правиш — каза той на робота. — Сигурно разбираш от протокол и разни добри обноски?

— Дали разбирам от протокол? — отвърна като ехо Трипио, докато фермерът го разглеждаше от горе до долу. Трипио се бе приготвил да вземе думата от продавача, когато се стигне до разискването на способностите му. — Дали разбирам от протокол! Че това е първата ми функция! Аз също така добре…

— Не ми трябва протоколен андроид — отряза го фермерът сухо.

— Не ви укорявам, сър — бързо се съгласи Трипио. — Кой може да си позволи такова разточителство при този климат? За човек като вас, сър, един протоколен андроид би означавал само безцелно прахосване на пари. Не, сър, второто ми име е многообразие: С. М. Трипио — М като „многообразие“ — цял съм на вашите услуги. Програмиран съм за над трийсет вторични функции, които изискват само…

— Трябва ми — прекъсна го фермерът, демонстрирайки надменно пренебрежение към засега неизброените вторични функции на Трипио — такъв андроид, който разбира нещо от двоичния език на самостоятелно програмиращите се изпарители.

— Изпарители! И двамата имаме късмет — възкликна Трипио. — Първото назначение, което получих, беше във връзка с програмирането на двоични товароповдигачи. Много сходни като конструкция и действие с паметта на вашите изпарители. Почти би могло да се каже…

Люк потупа чичо си по рамото и му прошепна нещо на ухото. Чичото кимна и отново погледна към внимателно наблюдаващия ги Трипио.

— Говориш ли бочи?

— Разбира се, сър — отвърна Трипио, като вярваше, че с честен отговор ще промени нещата. — Той ми е нещо като втори език. Говоря бочи като…

Фермерът обаче сякаш бе решен да не му позволи да довърши нито едно изречение:

— Млъкни! — Оуън Ларз се обърна към дребния джоа. — Ще взема и този.

— Млъквам — каза бързо Трипио, за когото не беше лесно да скрие радостта си, че са го предпочели.

— Свали ги в хангара, Люк — нареди чичото. — Искам до вечеря да бъдат почистени.

Люк погледна подозрително чичо си:

— Но аз щях да ходя до електроцентралата Тоше да подбера няколко нови енергийни конвертора и…

— Не ме лъжи, Люк — предупреди го строго чичо му. — Нямам нищо против да си губиш времето с приятели, които се шляят без работа, но само след като си се справил със задълженията си. А сега побързай и да си свършил преди вечеря! Да не забравиш!

Потиснат и раздразнен, Люк се обърна към Трипио и малкия селскостопански робот. Беше достатъчно умен и знаеше, че няма полза да спори с чичо си.

— Ей вие двамата, последвайте ме! — Той пое към хангара, а Оуън остана да се пазари с продавача.

Другите джои поведоха останалите три машини обратно към дюнохода. Внезапно се чу почти патетично бибикане. Люк се обърна и видя Р-2, който се откъсна от колоната и тръгна към него. В същия миг обаче един от пазачите го закова на място с помощта на дистанционно устройство, което задейства диска върху гърдите на малкия робот.

Люк с любопитство заоглежда непокорника. Трипио поиска да каже нещо, но прецени обстоятелствата и се въздържа. Предпочете да остане мълчалив, загледан право пред себе си. Минута по-късно нещо изсъска наблизо. Поглеждайки надолу, Люк забеляза, че обшивката на селскостопанския андроид беше отхвръкнала. Наоколо се носеше скърцащ звук. След секунда машината забълва вътрешностите си, сипейки ги безредно по пясъка.

Люк се наведе, взря се в повредения механизъм и се провикна:

— Чичо Оуън! Главният серводвигател на култиватора е гръмнал. Гледай… — Той бръкна в робота, опита се да го оправи, но бързо се дръпна назад, тъй като започна бурно искрене. От разтопената изолация и горящите проводници в чистия въздух над пустинята се заиздига силната остра воня на загиващата машина.

Оуън Ларз погледна надолу към неспокойния продавач:

— Що за боклук искаш да ни пробуташ?

Джоата възрази възмутено, като в същото време се отдалечи предпазливо на няколко крачки от огромния човек. За голямо негово съжаление мъжът препречваше пътя му към безопасната вътрешност на дюнохода.

Междувременно Р-2 се бе измъкнал от пазачите си. Това се оказа доста просто, тъй като джоите се бяха заслушали в спора между техния началник и чичото на Люк.

По липса на достатъчно органи за бурно жестикулиране Р-2 внезапно изсвири остро, а после притихна, тъй като разбра, че е привлякъл вниманието на Трипио.

Потупвайки внимателно Люк по рамото, високият андроид прошепна заговорнически на ухото му:

— Ако мога така да се изразя, Р-2 е чудесна находка, млади господине! В отлично състояние! Не вярвам онези създания да имат представа в каква добра форма е в действителност. Пясъкът и прахът не трябва да ви заблуждават.

Люк бе свикнал да взема мигновени решения. За добро или за лошо, но си беше такъв.

— Чичо Оуън! — извика той.

Прекъсвайки за миг спора, чичо му го стрелна с очи. Люк посочи към Р-2.

— Не се разправяй с тях. Какво ще кажеш, ако разменим онзи — Люк посочи обгорелия селскостопански андроид — срещу този?

Чичото разгледа Р-2 с око на познавач, сетне мислите му се насочиха към джоите. Макар дълбоко в същността си да бяха страхливци, миниатюрните пустинни санитари можеха лесно да станат досадно агресивни. Дюноходът би могъл да смачка фермата въпреки опасността от жестоко възмездие.

Изправен пред вероятността никоя от страните да не вземе връх, ако продължи да държи на своето, Оуън поднови спора, но само за очи, преди да отстъпи с кисела физиономия. Началникът на джоите също неохотно се съгласи, при което и двете страни тайничко и с облекчение въздъхнаха — бяха избегнали враждебните действия. Докато джоата се кланяше и писукаше измъчван от нетърпелива алчност, Оуън му плати каквото трябва.

Междувременно Люк бе отвел двата робота към един отвор в сухата земя. Няколко секунди по-късно те вече крачеха по скат, покрит с чист наносен пясък.

— Никога не забравяй това — мърмореше Трипио, надвесвайки се над малката машина. — Просто не мога да разбера защо ли ти помагам, когато ми създаваш само неприятности…

Стигнаха до голям хангар, претъпкан с инструменти и части от фермерски машинарии. Много от тях изглеждаха прекомерно износени, други — почти рухнали. Но осветлението действаше успокоително на двата робота, а помещението внушаваше чувство за домашен уют и спокойствие, каквото машините отдавна не бяха изпитвали. Почти в средата на хангара се намираше огромна вана и ароматът, който се носеше от нея, караше главните обонятелни сензори на Трипио да потръпват.

Люк се засмя, когато забеляза реакцията на робота:

— Да, това е смазочна вана. — Той огледа критично високия бронзов робот. — И както изглежда, ще трябва да се киснеш една седмица. Но не можем да си го позволим, така че ще трябва да се оправиш за един следобед.

После Люк насочи вниманието си към Р-2, отиде до него и отвори един капак, зад който се видяха многобройни датчици.

— Охоо — изненада се той, — не знам как не си свършил още! Нищо чудно, като се има предвид, че джоите не се разделят дори и с частица ерг освен при крайна необходимост. Време е да те заредим — и той посочи един голям агрегат.

Р-2 проследи движението на Люк, после избибика и се затътри към някаква напомняща сандък конструкция. След като откри необходимия проводник, той автоматично отвори един от капаците си и включи в панела трите щифта на щепсела.

Трипио се приближи до голямата вана, пълна почти догоре с ароматно пречистващо масло. Със същинска човешка въздишка той се потопи в него.

— Вие двамата се дръжте както трябва — каза Люк, отправяйки се към двуместния скайхопер. Това беше малък, но мощен суборбитален космически кораб, който си почиваше в другия край на хангара. — Имам си, работа.

За нещастие съзнанието на Люк все още бе заето със сбогуването му с Бигз, та затова няколко часа по-късно се оказа, че нищо не бе свършил. Мислейки за заминаването на приятеля си, Люк полека прокара ръка по повредената перка на скайхопера. Аварията бе станала, докато преследваше въображаем изтребител по лабиринта на тесния каньон и се бе ударил в една издатина.

Изведнъж нещо в него закипя. С необичайна грубост той захвърли динамометричния гаечен ключ върху близката работна маса.

— Просто не е честно! — обяви той, сякаш се обръщаше към някого. Гласът му се сниши, показваше безутешност. — Бигз е прав! Аз никога не ще се измъкна оттук. Той замисля бунт срещу империята, а аз съм като в капан в тази проклета ферма.

— Моля, сър.

Люк се сепна, но се успокои, като видя високия андроид Трипио. Контрастът, между сегашния вид на робота и първоначалното впечатление на Люк беше поразителен. Очистената от прах и драскотини бронзова повърхност блестеше на светлината от лампите в хангара.

— Мога ли да бъда полезен с нещо? — попита изпълненият с желание за работа робот.

Люк погледна внимателно машината и гневът му се стопи. Нямаше никакъв смисъл да крещи на един робот.

— Съмнявам се — отвърна той, — освен ако можеш да промениш времето и да ускориш жътвата. Или да ме телепортираш от този пясък под носа на чичо Оуън.

Сарказмът беше нещо трудно за възприемане дори от изключително усъвършенстваните роботи и след като помисли малко, Трипио каза сериозно:

— Мисля, че не мога да направя това, сър. Аз съм само андроид от трети клас и не съм особено запознат с физиката на елементарните частици. — Изведнъж сякаш го връхлетяха спомените от изминалите няколко дни. — Фактически, млади господине — продължи Трипио, оглеждайки се, — аз дори не зная със сигурност на коя планета се намирам.

Люк се изсмя язвително и зае подигравчийска поза:

— Ако съществува цивилизован център в тази вселена, то ти се намираш в най-отдалечения от него свят.

— Да, Люк, сър.

Младежът поклати раздразнено глава.

— Остави това „сър“. Казвай ми просто Люк. А този свят се нарича Татуайн.

Трипио кимна разбиращо.

— Благодаря, Люк, с… Люк. Аз съм Трипио, специалист по отношенията между хора и андроиди — сетне посочи небрежно с металния си палец назад към зареждащия се малък автомат: — Това е моят другар Р-2.

— Приятно ми е да се запозная с теб, Трипио — каза Люк непринудено. — И с теб също, Р-2. — Той прекоси хангара, провери индикатора на Р-2 и остана доволен. Но когато посегна да изключи зареждащото устройство, забеляза нещо, което го накара да се намръщи и да погледне по-отблизо.

— Нещо не е в ред ли? — попита Трипио.

Люк отиде до една стена с инструменти и избра някакъв миниатюрен многорък уред.

— Не знам още, Трипио.

Като се върна при Р-2, Люк се наведе над него и започна да стърже няколко шупли. От време на време се отдръпваше рязко назад, за да се предпази от ръждата, която излиташе под миниатюрния инструмент.

Трипио наблюдаваше с любопитство как Люк работи.

— Тук има много и странни следи от въглерод. Изглежда, че на вас двамата много нещо ви е минало през главата.

— Наистина, сър — потвърди Трипио, забравяйки да пропусне думата сър. Но сега Люк беше прекалено улисан, за да го поправи. — Понякога ме изумява това, че сега сме в такава добра форма. — Като внимаваше да не събуди подозренията на Люк, той подпита: — Как стоят нещата с бунта?

На Трипио му се стори, че при цялата си предпазливост трябва да е изпуснал нещо, защото в очите на Люк се появи блясък, характерен само за джоите.

— Значи знаеш за бунта срещу империята…

— Отчасти — призна без желание Трипио. — Бунтът стана причина да сме на служба при теб. Ние сме бегълци. — Той не уточни какви точно.

Това сякаш не направи впечатление на Люк. Но в такъв случай той наистина бе видял космическо сражение! Тази мисъл не го напускаше. Беше много развълнуван.

— Кажи ми къде си бил, в колко сражения? Как се развива бунтът? Империята гледа ли на това сериозно? Виждал ли си много унищожени кораби?

— Малко по-бавно, ако може, сър. Ти тълкуваш погрешно нашия статут. Ние бяхме странични наблюдатели. Нашето участие е повече или по-малко случайно. Що се отнася до сраженията, мисля, че сме виждали няколко. Трудно ми е да кажа в кои от тях съм участвал пряко. Няма какво друго да добавя. Не забравяй, сър, че аз едва ли съм нещо повече от един преводач и не ме бива много да разказвам случки и истории, а още по-малко да ги разкрасявам. Аз съм една съвсем прозаична машина.

Люк се отвърна разочарован и продължи да почиства Р-2, докато се показа някакъв озадачаващ метален фрагмент. Беше здраво притиснат между две изолационни тръбички, които можеха да бъдат взети за обикновено съединение. Люк избра един по-голям инструмент.

— Е, приятелче — промърмори той, — тук нещо здравата, се е заклещило. Докато дърпаше и къртеше, Люк наблюдаваше Трипио.

— На товарен междузвезден кораб ли си бил или на…

Металът с трясък се откърти, а Люк полетя назад и падна. Сетне се изправи, започна да ругае и… замря неподвижен.

Лицевата част на Р-2 се освети и заизлъчва образ в три измерения, не много голям, но с ясни очертания. Беше толкова прелестен, че Люк притаи дъх.

Образът трептеше и подскачаше, сякаш записът е бил правен набързо. Люк гледаше странните цветове, които се проектираха в прозаичната атмосфера на хангара и в съзнанието му изникнаха куп въпроси. В този момент устните на момичето се раздвижиха и то проговори — или по-скоро създаде такова впечатление. Люк знаеше, че звукът идеше някъде от вътрешността на Р-2.

— Оби-уон Кеноби — молеше дрезгаво гласът, — помогни ми! Ти си ми единствената надежда. — За миг образът се разпадна, после отново се възстанови и гласът повтори:

— Оби-уон Кеноби, ти си ми последната надежда!

По-нататък гласът се изгуби сред дрезгави шумове. Люк дълго стоя неподвижен, размишлявайки върху онова, което виждаше, сетне се обърна към Р-2:

— Какво означава всичко това, Р-2?

Ниският андроид се размърда — заедно с него се размърда и образът — и забибика с глас, напомнящ овче блеене.

Трипио изглеждаше не по-малко объркан от Люк.

— Какво е това? — попита гневно той, сочейки говорещия портрет. — На тебе говорят, Р-2, коя е тази, по какъв начин излиза от теб и защо?

Р-2 избибика учудено, сякаш току-що бе забелязал холограмата. Последва свистящ поток информация.

Трипио се ориентира в данните, поиска да се намръщи, не успя и се опита да предаде объркването си чрез съответната интонация на гласа си.

— Твърди, че няма нищо особено, сър. Просто стари данни. Запис, който е трябвало да бъде изтрит. Настоява да не обръщаме внимание.

— Коя е тя? — отново попита Люк, загледан унесено в холограмата. — Прекрасна е!

— Наистина не знам — честно си призна Трипио. — Май пътува с нас последния път. Доколкото си спомням, беше важна личност. Това би могло да има нещо общо с факта, че нашият капитан беше аташе на…

Люк го прекъсна. Той се опиваше от начина, по който чувствените устни изричаха и облагородяваха думите.

— Има ли още нещо от този запис? Изглежда, не е пълен. — Люк се изправи на крака и протегна ръка към Р-2.

Роботът отстъпи назад и засвири така диво и тревожно, че Люк се поколеба и се отказа от намерението си да настрои изображението.

Трипио се смая.

— Дръж се прилично, Р-2, ще ни вкараш в беля!

Той си представи как двамата ги опаковат и изпращат обратно на джоите и това бе достатъчна причина да имитира потреперване.

— Всичко е наред, сега той е наш господар — Трипио посочи Люк. — Можеш да му се довериш. Чувствам, че той ни мисли доброто.

Р-2 изглеждаше несигурен, колебаеше се. После подсвирна и бибикна, съобщавайки нещо дълго и заплетено.

— Е, и? — настоя нетърпеливо Люк.

Трипио помълча известно време, преди да отговори.

— Той казва, че е собственост на Оби-уон Кеноби, резидент на Татуайн. На точно този регион фактически. Думите, които чухме, са от частно послание, предназначено за това лице.

Трипио бавно поклати глава.

— Откровено казано, сър, не мога да разбера за какво говори Р-2. Последният ни господар беше капитан Колтън. Никога не съм чувал Р-2 да споменава за друг господар. Положително никога не съм чувал за Оби-уон Кеноби. Но след всичко, което ни сполетя — заключи той с желание да се извини, — страхувам се, че логическите му схеми са се пообъркали. Понякога е много ексцентричен. — И докато анализираше новата насока на събитията, Трипио се възползва от възможността да хвърли на Р-2 гневен, заканителен поглед.

— Оби-уон Кеноби — изрече замислено Люк. Лицето му изведнъж се проясни. — Слушай… не съм сигурен дали той няма предвид стария Бен Кеноби.

— Извинявай — Трипио се запъна, безмерно изумен, — но ти наистина ли знаеш за тази особа?

— Не познавам никого на име Оби-уон. Но старият Бен живее някъде в периферията на Западните дюни. Той е някакъв особняк отшелник. Чичо Оуън и други фермери казват, че, е магьосник. Идва насам от време на време да търгува. Почти никога не говоря с него. Чичо ми обикновено го гони. — Той направи пауза и отново погледна към малкия робот. — Но не съм чувал старият Бен да има андроид.

Холограмата непреодолимо привличаше погледа на Люк.

— Чудя се коя ли е тя. Трябва да е високопоставена… особено ако това, което току-що ми каза, Трипио, е вярно. От думите и вида й личи, че е в беда. Може би посланието е важно. Трябва да чуем и останалата част.

Той отново посегна към Р-2 да настрои изображението, но роботът, както и преди, се отдръпна назад и изписука — нещо много бързо.

— Казва, че има някакъв ограничителен модул, който блокира възпроизвеждането. Казва, че ако извадиш този модул, би могъл да повтори цялото съобщение. — Трипио завърши превода си разколебан. Тъй като Люк продължи да се вглежда в образа, той изрече по-високо: — Сър!

Люк се опомни.

— Какво…? О, да. — Той се сети за молбата на Р-2. Сетне се приближи и надзърна в контролното му табло. Този път Р-2 остана на мястото си.

— Мисля, че разбирам. Е добре, струва ми се, ти си много малък, за да избягаш от мен, ако сваля модула. Чудно ми е за какво може някой да изпраща съобщение до стария Бен.

Подбирайки необходимия инструмент, Люк разви ограничителния модул. Първият видим резултат бе, че образът изчезна. Люк отстъпи назад.

— Така, хайде.

Последва неловка пауза.

— Къде изчезна? Накарай я да се върне! Пусни цялото съобщение, Р-2.

От робота се понесе невинно бибикане. Трипио изглеждаше затруднен и нервен при превода.

— Той пита „Какво съобщение“ — обясни Трипио на Люк и се обърна гневно към Р-2: — Какво съобщение ли? Знаеш какво съобщение! Онова, от което току-що видяхме само откъс. Онова, дето го мотаеш из ръждясалите си чаркове, упорита буцо от спечени боклуци!

Р-2 само си мъркаше нещо.

— Съжалявам, сър — каза бавно Трипио, — но той дава признаци, че има тревожни смущения в командния си модул. Може би, ако ние…

— Люк, Люк, ела на вечеря! — обади се нечий глас от коридора.

Люк се поколеба, после стана и остави на мира загадъчния малък андроид.

— Окей — извика той. — Идвам лельо Бъру!

— Виж какво можеш да направиш с него — подхвърли той към Трипио. — Скоро ще се върна!

Когато Люк замина, Трипио се обърна към малкия си приятел.

— Най-хубаво ще е да помислим дали не е по-добре да му пуснем записа — изръмжа той й хвърли многозначителен поглед към един тезгях, отрупан с машинни части. — В противен случай господарят може да вземе ей онова длето и хубаво да те поразчовърка, че да го намери. Може и да не се церемони много-много, ако реши, че умишлено криеш нещо от него.

Р-2 издаде плачлив звук.

— Не — каза Трипио, — въобще не мисля, че му харесваш. — Следващото бибикане не промени строгия тон в гласа на високия робот. — Не, и на мен не ми харесваш.