Джордж Лукас
Междузвездни войни (7) (Из приключенията на Люк Скайуокър)

VI

— Погледни натам, Люк — каза Кеноби, сочейки на югозапад. Глисерът продължаваше да лети над чакълестата пустиня. — Дим е, струва ми се.

— Не виждам нищо, сър.

— Все пак да завием натам. Някой може да е в беда.

Люк обърна глисера. Не след дълго издигащите се кълба дим, които бе открил Кеноби, вече се виждаха добре.

Всъдеходът се спусна по полегатия склон на малко възвишение и се озова в широк, плитък каньон, пълен с изкривени, обгорели останки от органичен и неорганичен произход. В центъра на тази касапница, като изхвърлен на брега метален кит, лежеше разбитият корпус на един от дюноходите на джоите.

Люк спря глисера. Кеноби го последва по пясъка и двамата започнаха да изследват отломките.

Няколко леки вдлъбнатини в пясъка привлякоха вниманието на Люк. Той приклекна до тях и ги разгледа отблизо, след което извика Кеноби.

— Сякаш са минавали пясъчни хора. Ето следи от банта… Люк забеляза блясък от полузаровен в пясъка метал. — А това е къс от техните двуостри брадви. — Той поклати объркан глава. — Никога не съм чувал разбойниците да нападат толкова голямо нещо. — Той се изправи и погледна към високия обгорен корпус на дюнохода.

Кеноби го бе изпреварил и изследваше широките, огромни стъпки в пясъка.

— Не е от тях — каза той спокойно, — това е за заблуда.

— Не разбирам, сър — застана до него Люк.

— Погледни внимателно следите — посочи старецът първо към най-близката, после и към другите. — Не забелязваш ли нещо странно? Тези, които са тръгнали от това място, са яздили банти един до друг. Пясъчните хора винаги яздят един след друг, в колона, за да прикрият числеността си.

Като остави Люк да се занимава с успоредните следи, Кеноби се приближи до дюнохода. Той посочи местата, където единични експлозии бяха разрушили люкове, колони и подпорни греди.

— Погледни с каква прецизност е стреляно. Пясъчните хора не са така точни. Всъщност никой на Татуайн не е толкова добър в стрелбата. — Кеноби се обърна и заоглежда хоризонта. Зад някоя от тези скали сигурно дебнеше опасност. — Само имперските сили биха могли да атакуват с такава хладнокръвна точност.

Люк обърна с крак едно от малките, сбръчкани тела. Лицето му се изкриви от отвращение, когато видя какво бе останало от жалкото същество.

— Това са същите джои, които продадоха на чичо Оуън Р-2 и Трипио. Познавам наметалото на този. Защо им е на имперските войски да избиват джои и пясъчни хора? Сигурно са убили разбойниците, за да се сдобият с банти.

Умът му работеше трескаво. Той усети, че го обзема необяснимо напрежение, и погледна към глисера над още тлеещите трупове на джоите.

— Но… ако роботите са били проследени до залавянето им от джоите, тогава преследвачите е трябвало да научат най-напред на кого са ги продали. Това би ги отвело право в… — Люк хукна като луд към всъдехода.

— Люк, чакай… чакай, Люк — викна Кеноби. — Много е опасно! Ти никога не…!

Люк не чуваше нищо освен бученето в ушите си, не чувстваше нищо освен огъня в сърцето си. Скочи в глисера и форсира докрай двигателя. Фонтан от пясък и чакъл изригна зад него. Кеноби и двата робота останаха сами сред тлеещите тела и все още димящите развалини на дюнохода.

 

 

Когато приближи фермата, Люк видя как над нея се вдигат гъсти кълба дим. За малко да забрави да изключи двигателя на глисера, преди да блъсне капака на кабината и да изхвръкне навън.

Дълбоки ями в земята непрекъснато бълваха черен дим.

Тук допреди няколко часа се намираше неговият дом, единственият, който бе имал. Ямите изглеждаха като гърла на малки вулкани. Той напразно се опитваше да проникне през входовете на повърхността към подземния комплекс, но всеки път все още силната горещина го пропъждаше задавен от кашлица.

Люк едва съзнаваше, че се олюлява, очите му сълзяха и не беше димът единствената причина. Довлече се до външния вход за хангара полузаслепен. Хангарът също гореше. Може би са успели все пак да избягат с другия всъдеход.

— Лельо Бъру… Чичо Оуън!

Трудно беше да види нещо през дима, който щипеше очите му. В края на тунела едва различи през сълзите и пушека две тлеещи фигури. Колко много приличаха на… Той стисна очи и избърса гневно непослушните сълзи.

Не.

Той се обърна, строполи се на земята и зарови лице в пясъка, за да не гледа повече.

 

 

Триизмерният солиден екран заемаше цяла стена в голямата стая от пода до тавана. На него се виждаха милион звездни системи — една мъничка част от галактиката, която, показана по този начин, представляваше твърде внушително зрелище.

Пред екрана се бе изправила огромната фигура на Дарт Вейдър. От едната му страна стоеше губернаторът Таркин, а от другата — адмирал Моти и генерал Таге, които в този величав момент бяха забравили враждите си.

— Последното изпитание завърши — информира ги Моти. — Всички системи функционират. Какъв ще бъде първият ни курс?

Вейдър не показа, че го е чул, и изрече тихо, сякаш на себе си:

— Тя се владее изненадващо добре. Твърдостта й пред следователя е забележителна. — Той погледна Таркин. — Ще мине време, докато измъкнем някаква полезна информация от нея.

— Винаги съм намирал методите ти малко чудати, Вейдър.

— Но са резултатни — меко възрази черният лорд. — Впрочем в интерес на ускоряването на процедурата не възразявам срещу предложенията ти.

Таркин се замисли.

— Такава упоритост често може да се сломи, ако бъде заплашен не самият човек, а нещо друго, на което той много държи.

— Какво имаш предвид?

— Само това, че е време да демонстрираме цялата сила на тази станция. Можем да го направим така, че да извлечем двойна полза. — И Таркин нареди на Моти: — Кажи на твоите програмисти да начертаят курс към системата Алдераан.

 

 

Гордостта на Кеноби не му попречи да увие около носа и устата си едно старо шалче, което да го предпазва донякъде от крайно неприятната миризма на изгоряло. Макар да имаха обонятелни апарати, Р-2 и Трипио не се нуждаеха от подобно защитно средство.

Двата робота се заловиха да помогнат на Кеноби да хвърли телата в пламтящата клада. Не че санитарите на пустинята щяха да почистят по-лошо останките от плът край дюнохода, но Кеноби не беше се отказал от някои морални ценности, които, повечето днешни хора смятаха за отживелица. Той не би оставил никого на лешоядите и скалните червеи, дори това да беше някой мръсен джоа.

Внезапно Кеноби долови усилващо се бръмчене, изостави отвратителното си занимание и видя приближаващия се глисер, който вече се движеше с разумна скорост, много по-различна от онази, с която бе потеглил. Той намали, задържа се във въздуха, но никой не се показа от него.

Бен направи знак на роботите да го последват и се отправи към чакащия всъдеход. Капакът се вдигна. Люк седеше неподвижно на пилотското кресло. Той не реагира на питащия поглед на Кеноби, но и това бе достатъчно, за да разбере старецът какво се е случило.

— Моите съболезнования, Люк — тихо каза той. — Дори да беше там, нищо не би могъл да сториш. Просто сега и ти щеше да си мъртъв, а роботите щяха да са в ръцете на имперските сили. И Силата не…

— Да върви по дяволите твоята Сила! — неочаквано грубо изръмжа Люк. Той се обърна и свирепо изгледа стареца. Стиснатите му челюсти го правеха много по-възрастен.

— Ще те заведа до космодрума в Мос Айсли, Бен. Искам да дойда с теб… на Алдераан. Тук повече нищо не ме задържа. — Той извърна глава и зарея поглед през пустинята отвъд пясъка, скалите и стените на каньона. — Искам да бъда джедай, като баща ми. Искам… — Той спря, думите засядаха в гърлото му.

Кеноби влезе в кабината, постави нежно ръка върху рамото на младежа, след това се наведе напред, за да минат и двата робота.

— Ще направя всичко възможно да постигнеш каквото искаш. А сега напред към Мос Айсли.

Люк кимна и затвори капака. Потегли с глисера на югоизток и остави зад себе си тлеещия дюноход, кладата и всичките си спомени.

 

 

След като паркираха всъдехода близо до ръба на скалата, Люк и Бен слязоха и погледнаха надолу към малките, правилно разположени купчинки, с които бе осеяна обгорената от слънцето равнина. Нестройният колаж от бетонни, каменни и пластмасови конструкции опасваше главната централа за разпределение на енергия и вода.

В действителност градът беше значително по-голям, отколкото изглеждаше, тъй като част от него се намираше под земята. Малките кръгли вдлъбнатини на космодрумите приличаха отдалече на бомбени кратери, надупчили като шарка градския пейзаж.

Силен вятър жулеше уморената земя. Край Люк се вдигаха пясъчни вихрушки и той си сложи защитните очила.

— Ето това е — мърмореше Кеноби, като сочеше безликата колекция от постройки, — космическото пристанище Мос Айсли, идеалното място да се скрием в тълпата, докато търсим начин да се измъкнем от планетата. Никъде на Татуайн няма по-отвратително сборище на подлеци и долнопробни типове. Империята е нащрек, трябва да бъдем крайно предпазливи.

Лицето на Люк изразяваше решителност.

— Готов съм на всичко, Оби-уон.

Дали наистина разбира какво може да се случи, мислеше Кеноби, но само кимна и закрачи обратно към всъдехода.

За разлика от Анкърхед Мос Айсли имаше многобройно население и улиците не опустяваха дори в най-горещите часове на деня. Издигнати в началото за търговски цели, и най-старите постройки бяха конструирани така, че да предпазват от палещите лъчи на двете слънца. Отвън те изглеждаха примитивни, а много от тях и в действителност бяха такива. Но често зад стените и арките от стар камък се криеха двойни стени, между които циркулираше охлаждаща течност.

Люк още маневрираше с глисера из покрайнините на града, когато изневиделица се появиха няколко високи фигури в блестящи униформи. Обзе го паника — той понечи да увеличи скоростта, да побегне покрай пешеходците и различните возила. Здравата ръка на Кеноби легна на рамото му и го успокои.

Продължи бавно напред. Люк се надяваше, че пазителите на реда имаха работа другаде. Уви, не беше така. Един от полицаите вдигна бронираната си ръка. Люк нямаше друг избор, освен да се подчини. Изтегли се встрани с глисера и веднага привлече вниманието на любопитните минувачи. Но още по-лошо беше, че полицаят, изглежда, се интересуваше не от него или Кеноби, а от двата неподвижни робота, седнали зад тях във всъдехода.

— Откога имате тези роботи — изрева той, когато ги спря.

Очевидно щяха да минат без учтивите формалности. За секунда Люк се обърка, но бързо се съвзе:

— От три-четири сезона, мисля.

— Продават се, ако ти трябват, и то на изгодна цена — намеси се Кеноби, който чудесно влезе в ролята на пустинен измамник, надушил шанса набързо да измъкне пари от невежите служители на имперската власт.

Полицаят не благоволи да отговори. Продължаваше да изследва подробно вътрешността на глисера.

— От юг ли идвате? — попита той.

— Не… не — отвърна Люк бързо, — живеем на запад, близо до Бестайн.

— Бестайн? — промърмори полицаят и заобиколи отпред, да продължи огледа. Люк едва се владееше. Най-после бронираната фигура привърши с проверката, изправи се застрашително до Люк и каза строго:

— Документите за самоличност!

Сигурно е усетил уплахата и нервността ми, мислеше си гневно Люк. Доскорошната му решителност се бе стопила под немигащия поглед на този професионален полицай. Знаеше много добре какво ще се случи, ако погледне в официалния му документ за самоличност, където бяха отбелязани местожителството и имената на най-близките роднини. Главата му бучеше. Чувстваше слабост. Кеноби се бе навел напред и говореше непринудено с полицая.

— Няма защо да му гледаш документите — каза старецът с много особен глас.

С безизразен поглед, сякаш това се разбираше от само себе си полицаят, отвърна:

— Няма защо да ти гледам документите. — За разлика от Кеноби гласът му беше нормален, а изражението — особено.

— Това не са роботите, които търсите — продължи Кеноби.

— Това не са андроидите, които търсим.

— Той може да си върви.

— Можете да си вървите — съобщи полицаят на Люк.

Облекчението, което се изписа по лицето на Люк, беше толкова явно, колкото и предишното му безпокойство, но полицаят не му обърна внимание.

— Заминавай — прошепна Кеноби.

— Заминавай — инструктира го и полицаят.

Тъй като не можеше да реши дали да поздрави, да кимне или да благодари, Люк форсира двигателя. Всъдеходът бързо набра скорост. Преди да вземе първия завой, Люк дръзна да погледне назад. Полицаят, който ги бе проверил, май спореше с колегите си, макар че от това разстояние не можеше да се твърди със сигурност.

Люк погледна високия си спътник и понечи да каже нещо. Кеноби само поклати глава и се усмихна. Потискайки любопитството си, Люк се съсредоточи изцяло върху управлението на глисера из все по-стесняващите се улици.

Изглежда, Кеноби имаше представа накъде отиват. Люк изучаваше старите износени конструкции и хората с болнав вид. Навлязоха в най-старата част на Мос Айсли, където древните пороци цъфтяха най-бурно.

Кеноби даде знак и Люк спря всъдехода пред може би една от първите сгради на космическото пристанище. Тя бе превърната в кръчма, за чиято клиентела можеше да се съди по всевъзможните превозни средства, паркирани отвън. Някои от тях бяха познати на Люк, за други само бе чувал. Част от самата кръчма, личеше по постройката, сигурно се намираше под земята.

Когато прашният, но все още приличен на вид всъдеход спря, изневиделица се появи един джоа и заопипва с алчни ръце металните бордове. Люк се показа навън, изрева нещо грубо на получовека и го накара да побегне.

— Не мога да търпя тези дребосъци — промърмори Трипио с високомерно пренебрежение, — отвратителни създания!

Люк беше прекалено развълнуван от щастливото избавление, за да коментира чувствата на Трипио.

— Още не мога да разбера как се отървахме от тези полицаи. Мислех, че с нас е свършено.

— Силата е могъщо оръжие на разума, Люк, и понякога може да се използва, за да влияеш на другите. Тя е могъщ съюзник. Но когато я опознаеш, ще откриеш, че може да бъде и опасна.

Макар че не разбра нищо, Люк посочи занемарената, но очевидно популярна кръчма.

— Наистина ли мислиш, че тук можем да намерим пилот, способен да ни отведе чак до Алдераан?

Кеноби вече излизаше от всъдехода.

— Повечето добри независими пилоти посещават това място, въпреки че мнозина могат да си позволят и по-добро. Тук, те могат да говорят свободно. Би трябвало вече да си се научил да не поставяш знак за равенство между способностите и външния вид.

Люк погледна спътника си и вече с други очи видя оръфаните му дрехи — почувства се засрамен.

— Все пак внимавай! Това място може да се окаже негостоприемно.

Когато влязоха, в кръчмата, Люк примижа. Вътре беше по-тъмно, отколкото би му се искало. Може би редовните клиенти не обичаха дневната светлина и предпочитаха сумрака. На Люк изобщо не му хрумна, че тъмнината вътре и ослепително осветеният вход позволяваха на посетителите да оглеждат всеки новодошъл, преди той да ги е видял.

Докато търсеха къде да се настанят, Люк се учудваше на пъстрата компания, събрана, край бара. Имаше еднооки и хилядооки същества, люспести и космати, и някакви други, чиято кожа сякаш се бърчеше и променяше еластичността си според чувствата им в дадения момент.

До самия бар във въздуха витаеше огромен инсектоид, когото Люк мярна само като заплашителна сянка над две от най-високите жени, които бе виждал в живота си. Те имаха най-нормалната външност сред цялата безобразна сбирщина, която свободно общуваше помежду си. Пипала, нокти и ръце стискаха чаши с всякакви размери и форми. Разговорът представляваше неспирен брътвеж на човешки и разни други езици.

Кеноби се наведе и направи знак към другия край на бара, където една шумна група от хора с груба външност гуляеха и се смееха на някакви истории със съмнителен произход.

— Корелианци… пирати най-вероятно.

— Мислех, че търсим да наемем някой независим капитан със собствен кораб — обади се Люк шепнешком.

— Това и правим, младежо, това и правим — потвърди Кеноби. — А в тази компания трябва да има един-двама, които да отговарят на изискванията ни. Чакай тук.

Люк кимна и остана да наблюдава как Кеноби си пробиваше път през навалицата. Подозрителността на корелианците, предизвикана от появата му, се стопи още като ги заговори.

Някой сграбчи за рамото Люк и го завъртя:

— Ей!

Младежът се заозърта във всички посоки, като се мъчеше да възвърне самообладанието си. Видя до себе си някакъв огромен размъкнат тип. Предположи, че е барманът, а може би и собственикът на кръчмата.

— Тук не обслужваме такива — изръмжа свирепата фигура.

— Какво? — тъпо запита Люк. Той още не бе дошъл на себе си от внезапното потапяне в тази толкова разнородна тълпа, която нямаше нищо общо с игралния дом зад станцията в Анкърхед.

— Става дума за твоите роботи — обясняваше нетърпеливо барманът, като ги сочеше с месестия си палец.

Люк се обърна и видя Р-2 и Трипио, които спокойно стояха наблизо.

— Ще трябва да чакат навън. Тук не обслужваме такива. Сервираме само на органични същества… — завърши барманът с отвращение — на машинарии, не.

На Люк не му се нравеше Р-2 и Трипио да бъдат изритани, но и не знаеше как да постъпи. Барманът не приличаше на човек, който с готовност приема разумни доводи, но когато потърси с очи стария Бен, Люк видя, че се е унесъл в задълбочен разговор с един от корелианците.

Междувременно зараждащият се спор бе привлякъл вниманието на неколцина особено отвратителни типове, които гледаха с неприязън Люк и роботите.

— Да, разбира се — каза Люк, съобразил, че нито времето, нито мястото позволяваха да защити правата на роботите. — Извинявайте. — Той погледна към Трипио. — По-добре е да стоите вън до глисера. Не искам да си имаме неприятности.

— Съгласен съм, на драго сърце, сър — каза Трипио, погледът му се плъзна край Люк и бармана и се спря на недоброжелателните типове наоколо. — Бездруго не чувствам нужда да смажа гърлото си в момента. — Последван от клатушкащия се Р-2, той се отправи бързо към изхода.

Що се отнасяше до бармана, с това инцидентът приключи, но Люк се оказа вече обект на нежелано внимание. Внезапно той осъзна колко чужд е на това място, усети, че непрекъснато го поглеждат и че всички — било човешки или други създания — се хилят и приказват за него.

Силейки се да си придаде спокоен и самоуверен вид, той отново насочи поглед към стария Бен и трепна, когато видя с какво говореше този път. Корелианецът вече го нямаше. Вместо с него Кеноби бъбреше с висок антропоид, чиято широка усмивка разкриваше уста, пълна със зъби.

Люк беше чувал за уукитата, но не бе очаквал да ги види, а още по-малко да срещне някое от тях по пътя си. Въпреки комичното си, почти маймунско лице този екземпляр не можеше да се нарече симпатичен. Само големите жълтеникави пламтящи очи смекчаваха иначе страховития му вид. Масивното туловище беше покрито с мека и гъста червеникава козина. Върху най-непривлекателните части от тялото си носеше чифт хромирани паласки, пълни със смъртоносни гранати, каквито Люк не бе виждал. Освен тях уукито нямаше върху себе си почти нищо друго.

Но едва ли някой би посмял да се присмее на „облеклото“ на това същество. Люк забеляза, че всички край бара гледаха да не се приближават много до огромната фигура. Всички, освен Бен — Бен, който спореше с уукито на собствения му език и се пенеше като същински туземец. По едно време старецът се извърна и посочи към Люк. Огромният антропоид го огледа и избухна в ужасяващ смях, приличен по-скоро на злокобен вой. Подразнен от ролята, която очевидно играеше в разговора, Люк обърна гръб и си даде вид, че не се интересува от нищо. Може и да не бе любезно от негова страна, но беше сигурен, че смехът на това същество, от който тръпки го побиваха, няма нищо общо с доброжелателството. Да го убиеха, не можеше да си представи какво иска Бен от чудовището и защо си губи времето в разговори с него, а не с корелианците. И така, той седеше и пиеше в пълно мълчание, а очите му шареха из тълпата с надежда да срещнат сговорчив, невойнствен поглед.

Неочаквано нещо грубо го блъсна отзад, толкова силно, че за малко не падна. Той се обърна разгневен, но яростта му премина в учудване: срещу него стоеше огромно четвъртито страшилище с множество очи и напълно неопределен произход.

— Негола деуагхи улдъгър? — изгрухтя предизвикателно привидението.

Люк никога не бе виждал такова създание; не познаваше нито вида му, нито, езика му. Бръщолевенето можеше да означава покана за дуел, за почерпка или предложение за женитба. Все пак, въпреки невежеството си, от начина, по който съществото се олюляваше и залиташе върху опорите, служещи му за крака, Люк можеше да разбере, че е погълнало голямо количество от това, което пиеха тук — според него алкохол.

Като не знаеше, какво да направи, Люк понечи да вземе отново чашата си, за да му покаже, че изобщо не му обръща внимание. В този момент нещо странно — кръстоска между капибара и малък песоглавец — подскочи и застана или по-скоро приклекна до треперещия многоок. Някакъв размъкнат тип също приближи и приятелски прегърна с една ръка гъгнещата маса.

— Не му харесваш — осведоми той Люк с изненадващо дълбок глас.

— Съжалявам — каза Люк, който от все сърце би искал да е някъде другаде.

— И на мен не ми харесваш — продължи усмихващият се дребосък.

— Казах, че съжалявам.

Дали от разговора, който водеше с гризача, или от преливането, но многоокото страшилище започна да се вълнува. То залитна върху Люк и избълва поток от неразбираеми звуци. Люк чувстваше очите на цяла тълпа върху себе си и безпокойството му нарасна още повече.

— Съжалявам — имитира го подигравателно явно пийналият човек. — Обиждаш ли ни? Я по-добре внимавай да не ти се случи нещо! Нас всичките ни издирват — и той посочи пияните си другари. — Аз имам смъртна присъда в дванайсет различни системи.

— Тогава ще внимавам — каза тихо Люк.

— Ще умреш — продължаваше да се усмихва дребосъкът.

Тук гризачът силно изгрухтя. Това беше или сигнал за атака, или предупреждение, защото всички се отдръпнаха и освободиха пространството около Люк и неговите врагове.

Чудейки се как да спаси положението, Люк се опита да ги успокои с усмивка, но тя се стопи бързо, когато забеляза, че срещу него насочват оръжия. Не можеше и дума да става да излезе сам срещу тримата, нито пък имаше представа що за оръжия държат.

— Този малкият не заслужава внимание — каза нечий спокоен глас.

Люк вдигна сепнато глава. Не бе усетил стъпките на Кеноби.

— Хайде, нека да ви почерпя по нещо…

В отговор едрото чудовище издаде грозен звук и размаха един от тежките си крайници. Ударът попадна в слепоочието на неподготвения Люк и го запрати в отсрещната стена: Падайки, Люк събори няколко маси и счупи огромна кана, пълна с воняща течност.

Тълпата се отдръпна още по-надалеч. Раздадоха се най-разнообразни предупредителни викове, тъй като пияното чудовище извади лъчев пистолет от кобура си и го заразмахва срещу Кеноби.

Това най-сетне разтревожи равнодушния до този момент барман. Бурно жестикулирайки, той забърза тромаво откъм бара, но все пак внимаваше да не се приближава много.

— Никакви бластери, никакви бластери! Не в моята кръчма!

Гризачът му избърбори нещо заканително, докато многоокият с пистолета се ограничи само с едно предупредително изгрухтяване.

За част от секундата вниманието на собственика на пистолета се отклони и ръката на стареца се спусна към ръкохватката на диска, който висеше на бедрото му. Ниският човек изрева и тутакси някаква пламтяща синьо-бяла светлина проряза мрака в кръчмата.

Ревът не преставаше. Светлината запримигва, а когато угасна, човекът лежеше вече прострян, стенещ и хленчещ, вперил поглед в онова, което бе останало от ръката му с пистолета. Гризачът беше разцепен точно на две и половинките му рухнаха в противоположни посоки. Гигантското многооко същество все още гледаше зашеметено стареца, застанал неподвижно пред него с вдигнат светлинен меч над главата си. Пистолетът на многоокия гръмна, но само проби дупка в пода. След това туловището му се разпадна също тъй елегантно, както и тялото на гризача.

Едва тогава Кеноби незабележимо въздъхна, едва тогава тялото му се отпусна. С отсечено движение той насочи меча нагоре като за военен поздрав, сетне го окачи на бедрото си.

Това последно движение сложи край на пълното мълчание, което се бе възцарило в кръчмата. Посетителите се размърдаха, подновиха се разговорите и звънтенето на каните и чашите. Барманът се появи с неколцина помощници и се зае да изнесе отвратителните трупове. Осакатеният човек изчезна безмълвно в тълпата, придържайки ръката си. Повтаряше си, че много леко се е отървал.

По всичко личеше, че кръчмата е възвърнала предишната си атмосфера с едно малко изключение — Бен Кеноби бе удостоен с почетно място на бара.

Люк почти не чуваше разговорите. Той все още беше потресен от светкавичната битка и невероятните способности на стареца. Когато умът му се проясни и той се отправи към Кеноби, вече долавяше това-онова от разговорите наоколо, в които се изразяваше възхищение от решителността и точната ръка на стареца.

— Ти си ранен, Люк — отбеляза загрижено Кеноби.

Люк опипа пострадалото място.

— Аз… — започна той, но старият Бен го прекъсна и сякаш нищо не се бе случило, посочи огромната космата грамада, която си пробиваше път към тях през тълпата.

— Това е Чубака — обясни старецът, когато антропоидът седна при тях на бара. — Той е първи помощник-капитан на кораб, може да свърши работа. Сега ще ни заведе при капитана.

— Оттук — избоботи уукито, поне така прозвучаха за Люк изречените звуци. Във всеки случай подканящият жест на огромното същество беше недвусмислен. То премина през тълпата подобно пясъчна буря в каньон, а Люк и Кеноби спокойно го следваха.

 

 

Вън, пред кръчмата, Трипио крачеше нервно край всъдехода. Р-2 беше увлечен в оживен електронен разговор с един свой яркочервен събрат, собственост на някой от посетителите на кръчмата.

— Какво ли ги задържа толкова дълго? Отидоха да наемат кораб, а не флот… — Трипио изведнъж спря и даде знак на Р-2 също да замълчи. Отнякъде се бяха появили двама имперски войници. Почти в същото време срещу тях от кръчмата изскочи неугледен човек. — Не ми харесва тази работа — измърмори високият андроид.

 

 

Докато се провираха към дъното на кръчмата, Люк грабна от подноса на един келнер питието, предназначено за друг клиент и отпи с лекомисления вид на глупак, уверен, че се намира под божествено покровителство. Не беше чак в такава безопасност, но в компанията на Кеноби и гиганта ууки вече се чувстваше сигурен, че никой от бара не би си позволил нещо повече от някой и друг мръсен поглед.

В едно сепаре те попаднаха на млад мъж с остри черти, пет-десет години по-възрастен от Люк. Трудно беше да се определи точно. Излъчваше дръзка самоувереност или може би безумно нехайство. При появата им той отпрати младата хуманоидка, седнала върху коленете му, като й прошепна нещо, което извика на лицето й широка, макар и нечовешка усмивка.

Чубака каза нещо на мъжа и последният кимна в отговор, поглеждайки доброжелателно новодошлите:

— Много сръчно си служиш с меча, старче. В тази част на империята вече рядко може да се види такова майсторство. — И той гаврътна наведнъж удивително голямо количество от съдържанието на халбата. — Аз съм Хан Соло, капитан на „Милениъм Фолкън“ — Изведнъж стана съвсем делови. — Чуй ми казва, че искате да посетите системата Алдераан?

— Точно така, синко. Ако корабът ти е бърз — потвърди Кеноби.

Соло не протестира срещу обръщението „синко“.

— Ако е бърз? Искаш да кажеш, че никога не си чувал за „Милениъм Фолкън“?

Кеноби, изглежда, желаеше да му достави удоволствие:

— Трябва ли да съм чувал?

— Това е корабът, който изпреварва всички имперски междузвездни кораби и корелианските кръстосвачи — каза Соло възмутено. — Мисля, че е достатъчно бърз, старче. — Гневът му стихна. — Какъв е товарът?

— Само пътници. Аз, момчето и два робота и… без въпроси.

— Без въпроси. — Соло се загледа в халбата, после вдигна глава:

— Местен конфликт?

— Да кажем, че не бихме искали да си имаме работа с имперските власти — каза небрежно Кеноби.

— В тия времена това може да се окаже истинска акробатика. Ще ви струва малко повече. — И Соло пресметна нещо наум. — Около десет хиляди всичко. В предплата — добави той с усмивка — и… без въпроси.

Люк погледна пилота изумен:

— Десет хиляди! Можем да си купим цял кораб за толкова!

Соло сви рамене:

— Може да можете, може и да не можете. Това, както и да е, но бихте ли могли да го управлявате?

— Бъди сигурен, че ще мога — изстреля в отговор Люк и се изправи. — Не съм толкова лош пилот. Аз не…

Здравата ръка отново легна, върху рамото му.

— Нямаме толкова у себе си — обясни Кеноби, — но можем да платим две хиляди сега плюс още петнайсет, когато стигнем Алдераан.

— Петнайсет… — не вярваше Соло. — Наистина ли можете да намерите толкова пари?

— Обещавам ги… от самото правителство на Алдераан. В най-лошия случай ще спечелиш почетно възнаграждение: две хиляди.

Но Соло сякаш не чу последните думи:

— Седемнайсет хиляди… Окей, ще си опитам късмета. Имате кораба. Що се отнася до имперските мрежи, за вас е най-добре веднага да се измъкнете оттук, иначе и „Милениъм Фолкън“ няма да ви помогне. — Той кимна към изхода и бързо добави: — Хангар 94 рано сутринта.

Четирима имперски войници влязоха в кръчмата. Очите им се застрелкаха по масите, бара и сепаретата. Сред тълпата се разнесе ропот, но всеки път, когато погледът на някой от тежковъоръжените войници се насочваше към недоволстващите, думите сърдито замираха.

Предвождащият офицер се приближи до бара и зададе на бармана няколко кратки въпроса. Грамадният човек се поколеба за момент, после кимна към дъното на помещението и… от смайване очите му се разшириха. Лицето на офицера остана непроницаемо.

Сепарето, което сочеше барманът, беше празно…