Вероника Рот
Бунтовници (9)

Глава девета

Някой от безкастовите е запалил огън, за да си подгреем храната. Тези, които искат да ядат, са насядали в кръг около голям метален казан, където гори огънят, и първо затоплят консервите, а после раздават вилици и лъжици и започват да си предават металните кутии от ръка на ръка, за да може всеки да опита от всичко. Старая се да не мисля колко болести и зарази има опасност да се предадат по този начин, когато потапям лъжицата си в кутията със супа.

Едуард се стоварва на мястото до мен и взима консервата със супа от ръцете ми.

— Значи всички сте Аскети, така ли? — Той натъпква фиде и няколко парчета морков в устата си и предава консервата на жената от лявата си страна.

— Някога бяхме — отговарям. — Но очевидно ние двамата с Тобиас сме трансфери, а… — Внезапно ми минава през ум, че на никого не трябва да споменавам за преминаването на Кейлъб към Ерудитите. — А Кейлъб и Сюзън са си още Аскети.

— Кейлъб ти е брат, значи — уточнява той. — Излиза, че си зарязала семейството си, за да станеш една от Безстрашните?

— Говориш точно като Прямите — отвръщам раздразнено. — Може ли да запазиш преценките за себе си?

Тереза се надвесва над нас.

— Всъщност той е бил Ерудит, не е от Прямите.

— Да, знам — отговарям. — Аз…

— Аз също — прекъсва ме тя. — Но се наложи да се махна.

— Какво стана?

— Не бях достатъчно умна. — Тя свива рамене и поема консервата с фасул от Едуард, после дълбоко загребва с лъжицата от нея. — Не ми достигна бал при теста за интелигентност по време на инициацията. Тогава ми казаха: „Или цял живот ще чистиш научноизследователските лаборатории, или напускаш“. И аз напуснах.

Тя свежда поглед и облизва до блясък лъжицата си. Взимам консервата фасул от нея и направо я предавам на Тобиас, който гледа втренчено огъня.

— Много ли от хората тук са били Ерудити? — питам.

Тереза поклаща глава.

— Най-много са от Безстрашните. — Тя прави знак с глава към Едуард, който гледа навъсено. — После са от Ерудитите, след това от Прямите и само шепа хора са от Миротворците. Никой не се проваля на инициацията при Аскетите, затова те са най-малко, като изключим оцелелите по време на симулационната атака, които дойдоха при нас като бегълци.

— Сигурно не би трябвало да съм изненадана за броя на Безстрашните — казвам.

— Така си е. Вашата инициация е една от най-гадните, пък и оная работа с възрастните.

— Оная работа с възрастните ли? — повтарям. После хвърлям поглед към Тобиас. Той вече ни слуша и в светлината на огъня пак изглежда като преди, с тъмни и замислени очи.

— Щом някой от Безстрашните достигне определено ниво на физическа немощ — включва се в разговора той, — го молят да напусне. По един или друг начин.

— Кой е другият начин? — Сърцето ми бие до пръсване, сякаш вече знае отговора, който аз отказвам да приема.

— Нека просто кажем, че за някои смъртта е за предпочитане пред това да останат безкастови — отговаря Тобиас.

— Тия хора са пълни идиоти — включва се Едуард. — Аз бих предпочел да съм безкастов, отколкото един от Безстрашните.

— Тогава си истински късметлия, че си тук — студено отвръща Тобиас.

— Късметлия, значи? — изсумтява Едуард. — Така е. Голям късметлия съм, че ми остана поне едно око.

— Май сега си спомням за слуховете, че ти си предизвикал нападението — казва Тобиас.

— Какви ги приказваш? — възкликвам. — Просто Едуард беше победителят, а Питър не можа да го преглътне, затова…

Тогава забелязвам самодоволната усмивка на Едуард и млъквам. Може пък да не съм наясно с всичко, което се е случило по време на инициацията.

— Наистина имаше един инцидент, при който Питър не се оказа победител — казва Едуард. — Но това не е основание за кухненски нож в окото.

— Няма спор — потвърждава Тобиас. — Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, той също беше прострелян в ръката от една крачка разстояние по време на симулационната атака.

Това очевидно разведрява Едуард, защото самодоволната усмивка се разлива по цялото му лице.

— Кой го направи? — пита той. — Ти ли?

Тобиас поклаща глава.

— Трис беше.

— Добра работа — казва Едуард.

Кимвам, но се чувствам зле, че ме поздравяват за такова нещо. Е, не чак толкова зле. Това е Питър в края на краищата.

Втренчвам поглед в пламъците, които обгръщат цепениците — тяхната храна. Те играят и трепкат също като мислите ми. Спомням си кога за първи път си дадох сметка, че не виждам възрастни хора сред Безстрашните. И кога осъзнах, че баща ми е твърде стар, за да се изкатери по пътеките на Ямата. Сега вече знам повече, отколкото би ми се искало.

— Знаеш ли нещо повече за ситуацията в момента? — обръща се Тобиас към Едуард. — Всички Безстрашни ли минаха на страната на Ерудитите? Прямите реагираха ли по някакъв начин?

— Безстрашните са разделени на два лагера — отвръща с пълна уста Едуард. — Едните са в централата на Ерудитите, другите — при Прямите. Оцелелите от Аскетите са с нас. Нищо особено не е ставало напоследък. С изключение на това, което ви е сполетяло, предполагам.

Тобиас кимва. Изпитвам известно облекчение, че поне половината от Безстрашните не са изменници.

Поглъщам лъжица след лъжица, докато си напълня стомаха. После Тобиас намира отнякъде дюшеци и одеяла за нас, а аз намирам свободен ъгъл, където да легнем. Когато се навежда да си развърже обувките, забелязвам емблемата на Миротворците, татуирана на кръста му, а клоните, които тръгват от нея, се вият нагоре по гърба. Той се изправя, аз пристъпвам към него и го прегръщам, прокарвайки пръсти по татуировката.

Тобиас затваря очи. Надявам се гаснещият огън да ни прикрива и притискам длан към гърба му, галейки слепешката всяка от татуировките. Представям си всевиждащото око на Ерудитите, наклонените везни на Прямите, събраните длани на Аскетите и пламъците на Безстрашните. С другата ръка откривам огъня, татуиран върху гърдите му. Усещам насеченото му дишане върху бузата си.

— Иска ми се да бяхме сами — проговаря той.

— Аз почти винаги го искам — отговарям.

 

 

Унасям се под ромона на далечни разговори. Напоследък заспивам по-лесно, когато около мен е шумно. Така мога да се съсредоточа в долитащите звуци вместо в мислите, които кръжат из главата ми, когато е тихо. Шумът и различните занимания ме спасяват от болката от загубата и чувството за вина.

Събуждам се, когато от огъня е останало само слабо сияние и едва неколцина безкастови са още на крак. Отнема ми няколко секунди да разбера какво ме е събудило: чувам гласовете на Евелин и Тобиас на няколко крачки от мен. Лежа неподвижно, надявайки се да не са забелязали, че съм будна.

— Ще трябва да ми обясниш какво точно става тук, ако очакваш да ви помагам — казва той. — Въпреки че още не съм много сигурен за какво ти трябвам.

Забелязвам как сянката на Евелин върху стената подскача заедно с отблясъците на огъня. Тя е стройна и силна, също като Тобиас. Прокарва пръсти през косата си, докато говори.

— Какво точно искаш да знаеш?

— Кажи ми каква е тая диаграма. И картата.

— Приятелят ти имаше право, че картата и диаграмата отбелязват всички наши убежища — казва тя. — Но греши за броя на населението… или поне отчасти. Цифрите не показват всички безкастови — само определени хора от тях. Обзалагам се, че и сам може да се досетиш кои точно.

— Не съм в настроение да отговарям на гатанки.

Тя въздъхва.

— Дивергентите. Документираме Дивергентите.

— Как може да сте сигурни кои точно са те?

— Преди симулационната атака част от Аскетите съдействаха за едно проучване сред безкастовите, което изследваше определена генетична аномалия — отговаря тя. — Това проучване понякога включваше неофициален тест за определяне на наклонностите. Друг път беше по-сложно. Обясниха ни, че може би сред нас е най-многобройната група Дивергенти в целия град.

— Не разбирам. Защо…

— Защо сред безкастовите има най-много Дивергенти ли? — Гласът й звучи така, сякаш се усмихва самодоволно. — Очевидно тези, които не могат да се ограничат само с един определен тип мислене, са първите, които напускат кастите или се провалят при инициацията.

— Не това се канех да питам — казва той. — Искам да знам защо ти се интересуваш колко Дивергенти има.

— Ерудитите се нуждаят от човешка сила. Временно я откриха при Безстрашните. Сега обаче ще им трябват още попълнения. Най-логично е да търсят при нас, стига да не разберат, че тук има най-много Дивергенти. В случай че още не са го открили, искам да знам колко от нашите хора ще устоят на симулацията.

— Има логика — замислено казва той. — Но защо Аскетите издирват Дивергенти? Едва ли искат да помагат на Джанийн.

— Разбира се, че не е затова — отговаря тя. — Но се боя, че и аз не знам защо. Аскетите не споделят охотно информация, само и само да задоволят нечие любопитство. Казаха ни толкова, колкото прецениха, че трябва да знаем.

— Странно — промърморва той.

— Може би трябва да питаш баща си — предлага тя. — Точно той ми каза за теб.

— За мен ли? — повтаря Тобиас. — И какво по-точно?

— Подозира, че ти също си Дивергент — отговаря тя. — Непрекъснато те наблюдаваше. Следеше поведението ти. Винаги беше толкова загрижен за теб. Затова… Реших, че ще си на сигурно място при него. И в по-голяма безопасност, отколкото с мен.

Тобиас не отговаря.

— Сега разбирам, че не съм била права.

Той продължава да мълчи.

— Иска ми се… — започва тя.

— Да не си посмяла да се извиняваш. — Гласът му трепери. — Това не е нещо, което ще поправиш с една-две думи и прегръдка.

— Добре — отстъпва тя. — Няма да го правя.

— Защо се обединяват безкастовите? — продължава да разпитва Тобиас. — Какво сте намислили?

— Искаме да узурпираме властта на Ерудитите — отговаря тя. — Щом веднъж се отървем от тях, вече няма пречка да контролираме правителството.

— За това ли съм ти нужен? Искаш да свалиш едно корумпирано правителство и да го замениш с тиранията на безкастовите. — Той изсумтява. — Няма да стане.

— Ние не искаме тирания — казва тя. — Искаме да изградим ново общество. Такова, в което няма касти.

Устата ми пресъхва. Без касти? Един свят, в който никой не знае кой е и към кого принадлежи? Дори не мога да го проумея. Представям си единствено хаос и разцепление.

Тобиас се изсмива.

— Ясно. И как точно имате намерение да вземете властта от Ерудитите?

— Понякога драстичната промяна изисква драстични мерки. — Сянката на Евелин вдига рамене. — Предполагам, че ще се стигне до сериозно унищожение.

Потрепервам при думата „унищожение“. Моята тъмна половина жадува за унищожение, когато става дума за Ерудитите. Но сега, след като съм видяла какво може да означава това — облечени в сиво тела, повалени край бордюрите и по тротоарите; застреляни пред къщите си лидери на Аскетите, паднали на поляната до пощенските кутии — тази дума вече има друг смисъл за мен. Толкова силно забивам лице в сламеника, че болка прорязва челото ми — само и само да прогоня тази картина от спомените си. Вън, вън, вън!

— Питаш защо си ни нужен — продължава Евелин. — За да изпълним всичко това, ще ни трябва подкрепата на Безстрашните. Те разполагат с оръжие и са обучени да се сражават. Ти можеш да си връзката между нас и тях.

— Защо мислиш, че имам влияние над Безстрашните? Това изобщо не е така. Аз съм просто човек, който не се плаши лесно.

— Предполагам, че занапред ще си спечелиш влияние сред тях — отговаря тя. После се изправя и сянката й се просва върху стената от пода до тавана. — Сигурна съм, че ще намериш начин как да стане, стига да го искаш. Обмисли го добре.

Тя отмята назад къдравата си коса и я събира в кок.

— Вратата винаги е отворена за теб.

След няколко минути той отново лежи до мен. Не ми се ще да се издавам, че съм ги подслушвала, но искам да му кажа, че нямам вяра на Евелин или на друг, който с лека ръка говори за унищожението на една цяла каста.

Но преди да събера кураж да го заговоря, дишането му става равномерно и той заспива.