Вероника Рот
Бунтовници (21)

Глава двадесет и първа

Стоя пред умивалниците в дамската тоалетна на току-що преотстъпения на Безстрашните етаж. Пистолетът тежи върху дланта ми. Лин го остави там преди няколко минути. Видя ми се объркана, че не го поемам с ръка, а гледам да го сложа някъде другаде — я в кобура, я затъкнат в колана на джинсите. Оставих я без обяснения и нахлух в тоалетната, преди да изпадна в паника.

„Не се дръж като идиотка.“ Не знам какво бих правила без пистолет. Ще е същинска лудост. Значи, трябва да реша този проблем. Точно това се опитвам да направя през последните пет минути.

Най-напред обвивам около ръкохватката кутрето, после безименния пръст, след това и останалите. Тежестта на оръжието ми е близка. Показалецът ми се плъзва върху спусъка. Издишвам.

Започвам да вдигам полека пистолета, хванала съм го с две ръце, за да е стабилен. Държа го далече от тялото си, ръцете ми са изпънати напред — така ме учеше Фор, когато това беше единственото му име. Използвах същото оръжие, за да защитя баща си и брат си от контролираните от симулацията Безстрашни. То ми помогна да спра Ерик, когато се канеше да застреля Тобиас в главата. Това не е въплъщение на злото, а просто средство.

Долавям някакво движение в огледалото и преди да се усетя, поглеждам отражението си. „Значи, така съм изглеждала в неговите очи — мисля си. — Такава ме е видял, преди да го застрелям.“

Стенейки като ранено животно, оставям пистолета да се изплъзне от ръцете ми и ги увивам около тялото си. Знам, че ако се разплача, ще ми олекне, но не мога да накарам сълзите да потекат. Само се свивам на пода и втренчвам поглед в белите плочки. Не мога да го направя. Не съм способна да взема пистолета с мен.

Изобщо не трябва да тръгвам дори. Но въпреки това ще го направя.

— Трис? — някой чука отвън. Надигам се с отпуснати ръце, когато вратата се открехва със скърцане на няколко сантиметра и Тобиас пристъпва вътре. — Зийк и Юрая ми казаха, че ти също се каниш да подслушваш по време на срещата на Джак — казва той.

— О!

— Истина ли е?

— Защо да ти казвам? Ти не споделяш нищо с мен за твоите планове.

Той въси правите си вежди.

— Какви ги приказваш?

— Говоря за това, че смля Маркъс от бой пред очите на всички Безстрашни без никаква видима причина. — Тръгвам към него. — Но въпреки това е имало причина, нали? Защото ти изобщо не беше заслепен от ярост, нито пък той те предизвика с нещо. Трябва да има друга причина.

— Трябваше да докажа на Безстрашните, че не съм страхливец — отговаря той. — Толкоз. Само заради това беше всичко.

— Защо трябваше… — започвам.

Защо му е трябвало на Тобиас да се доказва пред Безстрашните? Единственото обяснение е, че е искал да си върне авторитета пред тях. А това му е необходимо, ако има намерение да стане един от техните лидери. Припомням си гласа на Евелин, който се носи сред мрака на убежището на безкастовите: „Предлагам занапред да си спечелиш влияние“.

Той иска Безстрашните да се съюзят с безкастовите и си дава сметка, че единственият начин това да стане, е като го уреди сам.

Защо не е искал да сподели това намерение с мен, си остава необяснима загадка. Преди да успея да го попитам обаче, той заговаря пръв:

— Е, ще отидеш ли с тях на срещата, или не?

— Какво значение има?

— Безпричинно се излагаш на опасност — отговаря той. — Както когато се хвърли да се биеш срещу Ерудитите само с едно джобно ножче.

— Имам причина. При това много основателна. Няма как да разберем какво става, ако не подслушаме срещата. А ние непременно трябва да знаем какво става.

Той кръстосва ръце на гърдите. Няма вид на канара, каквито са повечето момчета от Безстрашните. Някои момичета може да се заядат за това колко са щръкнали ушите му или как краят на носа му се извива надолу, но аз…

Овладявам се, преди да довърша мисълта. Той е дошъл тук да ме назидава. Той има тайни от мен. Каквито и да са отношенията ни, точно сега не мога да си позволя да бленувам за него. Така ще ми е много по-трудно да довърша започнатото. А в момента най-важното е да разбера какво Джак Канг има да казва на Ерудитите.

— Вече не подстригваш косата си късо като Аскетите — казвам. — Искаш още повече да заприличаш на един от Безстрашните, така ли?

— Не сменяй темата — отвръща той. — Вече имаме четирима души, които ще подслушват срещата. Няма нужда и ти да си там.

— Защо толкова настояваш да остана? — повишавам тон. — Аз не съм от хората, които просто си налягат парцалите и чакат другите да свършат всичко вместо тях.

— Тъй като си от хората, които, изглежда, не ценят високо собствения си живот… Нито си способна да вдигнеш пистолета и да стреляш… — Той се навежда към мен. — Затова трябва да си налягаш парцалите и да оставиш другите да свършат цялата работа.

Тихият му глас вибрира около мен като втори пулс. В ушите ми отново и отново звучат думите „не ценят високо собствения си живот“.

— И сега какво ще направиш? — питам. — Ще ме заключиш в тоалетната ли? Защото само така ще ме спреш да не тръгна с останалите.

Той опира ръка в челото си и я оставя да се плъзне по бузата. Досега не съм виждала лицето му толкова изпито.

— Нямам намерение да те спирам. Себе си искам да овладея — казва. — Но ако ти смяташ да се държиш безразсъдно, не можеш да ми забраниш да бъда до теб.

 

 

Още е тъмно, но постепенно се развиделява, когато стигаме моста — на две нива с каменни стълбове във всеки край. Спускаме се по стълбите към една от каменните колони и безшумно припълзяваме до коритото на реката. Огромните локви, останали сред тинята, проблясват под първите слънчеви лъчи. Слънцето се показва над хоризонта. Вече трябва да сме на позиция.

Юрая и Зийк са в сградите от другата страна на моста, за да имат добра видимост към нас и да ни прикриват от разстояние. Тяхната позиция е по-добра от тази на Шона и Лин. Шона дойде само защото Лин я помоли, въпреки избухването в Сборния пункт.

Лин поема първа — опряла е гръб в камъка, докато се придвижва сантиметър по сантиметър към основите на долното ниво на моста. Аз вървя подир нея, Шона и Тобиас ме следват. Мостът стои върху четири извити метални дъги, които го свързват с каменната стена и с лабиринт тесни подпорни греди под долното ниво. Лин се провира под една от тези метални дъги, бързо се покатерва нагоре и оставя под себе си подпорните греди, докато напредва към средата на моста.

Пускам Шона да мине пред мен, защото не мога да се катеря толкова бързо. Лявата ми ръка трепери, когато се опитвам да се закрепя на металната дъга. Усещам студената ръка на Тобиас върху кръста си, която ми помага да запазя равновесие.

Превивам се силно, за да се побера в тясното пространство между долното ниво на моста и подпорните греди под краката ми. Не съм стигнала много надалече, когато се налага да спра — краката ми са върху една от гредите, лявата ми ръка — върху друга. Ще трябва да остана в тази поза дълго време.

Тобиас се промъква още по-близо и пъха крака си под мен като допълнителна опора. Той е достатъчно дълъг, за да стигне съседната греда. Издишвам и му се усмихвам с благодарност. За първи път сме толкова близо един до друг, откакто напуснахме Жестоката борса.

Той отвръща на усмивката ми, но с мрачен вид.

Чакаме мълчаливо. Дишам през устата и се опитвам да овладея треперенето на ръцете и краката си. Изглежда, Шона и Лин си общуват без думи. Кривят лица една срещу друга, после се усмихват и кимат, сякаш са се разбрали отлично, но аз не мога да разгадая смисъла на техния код. Никога не съм се замисляла какво е да имаш сестра. Дали двамата с Кейлъб щяхме да сме по-близки, ако и той беше момиче?

Градът на разсъмване е толкова тих, че стъпките им кънтят, когато приближават моста. Звукът идва иззад гърба ми, което значи, че са Джак и неговият ескорт Безстрашни, а не Ерудитите. Безстрашните знаят, че ние сме тук, но Джак Канг — не. Ако се загледа надолу за повече от няколко секунди, сигурно ще ни забележи през металната решетка под краката си. Старая се да дишам колкото се може по-тихо.

Тобиас си поглежда часовника, после протяга ръка, за да видя и аз колко е часът. Точно седем.

Вдигам очи и се вглеждам през стоманената мрежа над мен. Върху главата ми маршируват нечии крака. После го чувам.

— Здравей, Джак.

Това е Макс, който по настояване на Джанийн направи Ерик един от лидерите на Безстрашните, за да наложи той жестокостта и бруталността като основни принципи при инициацията на кастата. Никога не съм разговаряла с него, но от гласа му ме побиват тръпки.

— Макс — казва в отговор Джак. — Къде е Джанийн? Мислех, че поне от добро възпитание ще дойде лично.

— Двамата с Джанийн си поделихме отговорностите според своите силни страни — отвръща Макс. — Това ще рече, че аз взимам всички решения, които касаят военните действия. Мисля, че това включва и темата на срещата ни днес.

Свивам вежди. Не съм чувала Макс да говори много дълго, но нещо в думите, които използва, и техният ритъм, ми се вижда… не на място.

— Добре, тогава — отстъпва Джак. — Дойдох тук…

— Трябва отсега да те предупредя, че това не са преговори — прекъсва го Макс. — За да водиш преговори, трябва да си на равна нога с отсрещната страна, а ти не си, Джак.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ти представляваш единствената ненужна каста. Прямите нито ни охраняват, нито ни осигуряват прехрана или нови технологии. Ето защо можем и без вас. И не е кой знае какво, че си спечелил благоразположението на гостите си Безстрашни — казва Макс. — В момента си напълно уязвим и безполезен. Затова ти препоръчвам да правиш точно това, което ти кажа.

— Ах, ти, измет такава — процежда през стиснати зъби Джак. — Как смееш…

— Хайде сега да не ставаме обидчиви — прекъсва го Макс.

Прехапвам устни. Трябваше да се доверя на интуицията си, а тя ми подсказва, че нещо тук не е наред. Нито един уважаващ себе си Безстрашен не би употребил думата „обидчив“. Нито би реагирал толкова спокойно на явна обида. Той говори като някой друг. Той говори като Джанийн.

Космите на врата ми настръхват. Всичко си идва на мястото. Джанийн не би се доверила на никого, най-малкото на някакъв избухлив Безстрашен, да говори от нейно име. Най-доброто разрешение на този въпрос е като снабди Макс със слушалка в ухото. А нейният обхват е максимум половин километър.

Улавям погледа на Тобиас и бавно вдигам ръка, сочейки ухото си. После посочвам нагоре към мястото, където приблизително трябва да се намира Макс.

Тобиас се мръщи, после кимва, но въпреки това не съм сигурна, че ме е разбрал правилно.

— Имам три изисквания — продължава Макс. — Първо, да ни предадеш невредим пленения лидер на Безстрашните. Второ, да позволиш нашите войници да претърсят централата ви, за да екстрадират Дивергентите. И трето — да ни дадеш имената на онези, които не са инжектирани със симулационния серум.

— Защо? — пита с горчивина Джак. — Какво преследвате? И защо са ви тези имена? Какво ще правите с хората?

— Целта на операцията е, като начало, да открием и премахнем и последния Дивергент. Колкото до имената, това не е твоя работа.

— Не е моя работа ли?! — Чувам стъпки над главата си и надзъртам през мрежата. Доколкото виждам, Джак е сграбчил яката на Макс.

— Пусни ме — казва Макс, — или ще наредя на охраната да стреля.

Свивам вежди. Ако Джанийн говори чрез Макс, значи вижда какво става, щом знае, че Джак го държи. Протягам се напред, за да погледна към сградите от другата страна на моста. Отляво коритото на реката прави завой и на самия край на брега стои ниска стъклена постройка. Сигурно тя е там.

Тръгвам предпазливо по обратния път към металната дъга, която поддържа моста и стълбището към Уокър Драйв. Тобиас незабавно поема след мен, а Шона потупва Лин по рамото. Но Лин в момента е заета с нещо друго.

Мислите ми бяха прекалено ангажирани с Джанийн. Затова съм пропуснала кога Лин е извадила пистолета и е започнала да се катери нагоре по моста. Шона зяпва и очите й започват да гледат диво, когато Лин се залюлява напред, сграбчва ръба на моста и премята ръка отгоре. Пръстът й натиска спусъка.

Макс си поема рязко въздух и притиска гърдите си с длан, после залита назад. Когато отпуска ръка, тя е потъмняла от кръв.

Отказвам се да се катеря. Скачам в тинята, плътно следвана от Тобиас, Лин и Шона. Краката ми затъват и започват да жвакат. Когато ги издърпвам, обувките ми остават в тинята, но аз продължавам, докато не стигам бетонната пътека. Разнасят се изстрели и в калта около мен се забиват куршуми. Хвърлям се към стената под моста, за да не могат да ме вземат на мушка.

Тобиас също се прилепва към стената зад мен; толкова е близо, че брадичката му опира главата ми и гърдите му се притискат в моите рамене. Прикрива ме.

Имам два варианта: да се върна обратно в централата на Прямите, където е относително безопасно, или да открия Джанийн, която в момента, изглежда, е най-уязвима.

Всъщност изобщо не става дума за избор.

— Хайде! — казвам. После се втурвам по стълбите, а останалите ме следват неотстъпно. На долното ниво на моста верните на кастата Безстрашни водят престрелка с изменниците. Джак е невредим и стои превит надве, а един от охраната е преметнал ръка през гърба му. Хуквам още по-бързо. Пресичам моста и дори не поглеждам назад. Чувам стъпките на Тобиас. Само той успява да ми насмогне.

Забелязвам стъклената сграда. Вече съм на метри от нея. Стискам зъби и правя последно усилие. Не си чувствам краката, едва усещам земята под себе си. Но още преди да стигна вратата, забелязвам движение в алеята отдясно. Рязко свивам и тръгвам натам.

По алеята тичат три фигури. Едната е с руса коса. Другата е висока. Третата е Питър.

Препъвам се и едва не падам.

— Питър! — изкрещявам. Той вдига пистолета, Тобиас прави същото зад гърба ми и ние замръзваме неподвижно само на метри един от друг. Русата жена зад Питър — най-вероятно Джанийн — и високият изменник от Безстрашните свиват зад ъгъла. Въпреки че нямам оръжие, нито план, понечвам да хукна след тях и сигурно щях да го направя, ако Тобиас не беше сложил ръка на рамото ми и не ме беше заковал на място.

— Ти си изменник — крясвам на Питър. — Знаех си. Знаех си!

Вик разцепва въздуха. Гласът е женски и издава силна болка.

— Май приятелите ти имат нужда от теб — подмята Питър с ехидна усмивчица, или по-скоро с оголени зъби — не мога да определя. Той продължава да ме държи на прицел. — Имаш избор. Или ни остави да си ходим и им помогни, или ще умреш, докато ни преследваш.

Едва не изкрещявам. И двамата знаем как ще постъпя.

— Дано пукнеш! — казвам.

Отстъпвам заднешком към Тобиас, който също тръгва гърбом назад, докато двамата не стигаме края на алеята, после се обръщаме и побягваме.