Вероника Рот
Бунтовници (38)

Глава тридесет и осма

Не бързам да се връщам в къщата на Итън. По пътя се опитвам да си спомня какво ми каза мама, когато ме спаси от удавяне в резервоара по време на симулационната атака. Нещо от рода, че е наблюдавала влаковете от самото начало на атаката. „Докато не те открих, не знаех как да действам. Единствената ми цел беше да те спася.“

Сега, докато се вслушвам в гласа от спомените си, казаното добива друг смисъл. „Докато не те открих, не знаех как да действам.“ В смисъл, не знаех как да спася и теб, и файла. „Единствената ми цел беше да те спася.“

Тръскам глава. Дали точно това бяха думите й, или сега нагаждам спомените си според онова, което ми каза Маркъс? Няма как да разбера. Единственото, което ми остава, е да реша дали да се доверя на Маркъс, или не.

Докато той е вършил жестоките си, зловещи дела, обществото ни не е било разделено на „добри“ и „лоши“. Жестокостта не прави човека нечестен, както и храбростта не го прави задължително добър. Маркъс не е само добър или само лош, а и двете едновременно.

Е, може би повече лош, отколкото добър.

Но това не означава, че лъже.

В дъното на улицата пред мен забелязвам оранжевото зарево на пожар. Разтревожена, ускорявам крачка и виждам, че пламъците излизат от големи варели с човешки ръст, наредени по тротоара. Наоколо са се насъбрали Безстрашни и безкастови. Съвсем тясно празно пространство очертава граница между двете групи. Най-отпред стоят Евелин, Харисън, Тори и Тобиас.

Забелязвам Кристина, Юрая, Лин, Зийк и Шона отдясно на групата Безстрашни и заставам до тях.

— Къде се губиш? — пита Кристина. — Търсихме те под дърво и камък.

— Отидох да се поразходя. Какво става тук?

— Най-после ще ни кажат каква е стратегията за атака — изпреварва я Юрая и по всичко личи, че едва се сдържа.

— Аха — казвам само.

Евелин вдига ръце с обърнати напред длани и безкастовите утихват. Те са по-дисциплинирани от Безстрашните, на които са нужни още трийсетина секунди, за да се укротят.

— През последните седмици разработихме стратегия за битката с Ерудитите — започва Евелин, а ниският й глас се лее без усилие. — Сега, когато е вече готова, бихме искали да ви я представим.

Евелин кимва към Тори, която подхваща след нея:

— Нашата стратегия не е насочена към конкретна цел, а има по-широка база. Няма начин да разберем кои от Ерудитите подкрепят Джанийн и кои — не. Затова е по-безопасно да приемем, че всички онези, които са срещу нея, вече са напуснали централата на Ерудитите.

— Всички знаем, че силата на Ерудитите не е в хората, а в информацията, която притежават — продължава Евелин. — Докато те владеят информацията, ние няма да се освободим от тях, особено след като повечето от нас са зависими от симулацията. Ерудитите използват информацията вече дълго време, за да ни контролират и управляват.

В тълпата се надигат викове, които започват от редиците на безкастовите и се подемат от Безстрашните, сякаш всички сме части от един общ организъм и следваме командите на едно общо съзнание. Само че аз не съм сигурна какво да мисля, нито как се чувствам. Част от мен също надига глас за унищожението на всички Ерудити и на онова, за което те милеят.

Поглеждам към Тобиас. Изражението му нищо не подсказва; той стои извън осветеното от огъня пространство и почти не се вижда. Чудя се какво ли мисли за всичко това.

— Съжалявам, че трябва да го кажа, но онези от вас, които са уцелени от предавателите на симулацията, трябва да останат тук — взима думата Тори, — защото може да бъдете активирани като оръжие на Ерудитите във всеки един момент.

Малобройни гласове се опитват да протестират, но в общи линии никой не е изненадан от това решение. Вероятно си дават сметка какво може да постигне Джанийн чрез симулацията.

Лин недоволно простенва и поглежда Юрая.

— И сега какво, трябва да останем!

— Ти трябва да останеш — отвръща той.

— И теб уцелиха — настоява тя. — Видях те.

— Нали помниш, че съм Дивергент? — казва той. Лин подбелва очи и той бърза да продължи, за да не се налага да слуша наново теориите на Лин за конспирация на Дивергентите. — Както и да е, бас ловя, че тебе никой не те брои, пък и какъв е шансът да активира точно теб, щом знае, че всички, свързани със симулацията, са останали тук?

Лин въси вежди, докато обмисля думите му. Но се развеселява — доколкото изобщо Лин може да бъде весела — когато Тори отново заговаря.

— Останалите от нас ще се разделят на групи, съставени от безкастови и Безстрашни — продължава тя. — Една голяма част ще се опита да проникне в централата на Ерудитите и да си проправи път, освобождавайки сградата от тяхното присъствие. Няколко по-малки групи ще продължат незабавно към най-високите етажи, за да се отърват от ключови ръководители на Ерудитите. По-късно тази вечер ще разберете към коя група сте причислени.

— Атаката е планирана за след три дни — обявява Евелин. — Гответе се. Това начинание ще бъде трудно и опасно. Но безкастовите са свикнали с трудностите…

При тези думи безкастовите надават одобрителни викове и аз си припомням, че ние, Безстрашните, само преди няколко седмици критикувахме Аскетите, задето снабдяват безкастовите с храна, вода и други необходими неща. Как толкова лесно се забравя това?

— А Безкастовите са свикнали с опасностите…

Всички около мен вдигат юмруци във въздуха и крещят. Гласовете им кънтят в главата ми и раздухват победоносен огън в гърдите ми, който може да ме подтикне да се присъединя към тях.

Погледът на Евелин е прекалено празен за човек, който държи разпалена реч. Лицето й повече прилича на маска.

— Долу Ерудитите! — провиква се Тори и всички повтарят думите й; гласовете им се сливат, независимо към коя от двете групи принадлежат. Сега пред нас има общ враг, но дали това ни превръща в приятели?

Забелязвам, че Тобиас не участва в общото ликуване. Кристина също.

— Това не ми се вижда редно — казва тя.

— Какво искаш да кажеш — обръща се към нея Лин, докато наоколо виковете стават все по-оглушителни. — Не помниш ли какво ни причиниха? Блокираха мозъците ни със симулацията и ни принудиха да убиваме хора, които дори не познаваме. Избиха всички лидери на Аскетите.

— Така е… — отвръща Кристина. — Само че… като нападнем централата на Ерудитите и избием всички, няма ли да постъпим по същия начин, както те постъпиха с Аскетите?

— Сега е различно. Това не е непровокирана атака — отвръща й намръщено Лин.

— Така е, знам — казва Кристина.

После ме поглежда. Аз мълча. Тя има право — това не изглежда никак редно.

Тръгвам към къщата на Итън, защото имам нужда от малко тишина.

Отварям външната врата и се качвам по стълбите. Когато стигам в стаята на Тобиас, сядам на леглото и поглеждам през прозореца навън, където безкастови и Безстрашни са се събрали около огньовете, смеят се и разговарят. Въпреки това още не са се смесили. Помежду им продължава да има отчетлива граница — от едната страна са безкастовите, от другата — Безстрашните.

Наблюдавам Лин, Юрая и Кристина край един от огньовете. Юрая плъзва ръка над пламъците, прекалено бързо, за да го опарят. Усмивката му наподобява повече гримаса, изкривена сякаш от печал.

След няколко минути чувам стъпки по стълбите и Тобиас влиза в стаята, оставяйки обувките си пред вратата.

— Какво става? — пита.

— Нищо особено — отговарям. — Просто се бях замислила. Чудно ми е, че безкастовите толкова лесно се съгласиха на съюз с Безстрашните. Не може да се каже, че Безстрашните винаги са били особено благосклонни към тях.

Той застава до мен край прозореца и се обляга на рамката.

— Това не прилича много на естествен съюз, нали? — казва той. — Но сега имаме една и съща цел.

— Сега — да. Но какво ще стане, когато целта се смени? Безкастовите искат да премахнат кастите, а Безстрашните — не.

Тобиас стиска устни и те се превръщат в тънка права линия. Внезапно си спомням как Маркъс и Йохана вървят рамо до рамо през овощната градина — Маркъс имаше същото изражение, когато премълчаваше нещо от нея.

Дали Тобиас е наследил това изражение от баща си? Или при него то значи различно нещо?

— Ти си в моята атакуваща група — казва. — Надявам се да нямаш нищо против. Трябва да проправим пътя до контролните зали.

Атаката. Ако участвам в нея, няма да мога да издиря информацията, която Джанийн е откраднала от Аскетите. Ще трябва да избирам между едното и другото.

Според Тобиас е по-важно да си разчистим сметките с Ерудитите, отколкото да открием истината. Сигурно щеше да има право, ако не беше обещал на безкастовите контрол над цялата база данни на Ерудитите. Така обаче не ми оставя избор. Трябва да помогна на Маркъс, ако има дори малка вероятност да казва истината. И да се изправя срещу хората, които са ми най-скъпи.

А точно сега се налага и да лъжа.

Сплитам пръсти.

— Какво има? — пита той.

— Още не мога да стрелям. — Вдигам очи към него. — А и след онова, което стана в централата на Ерудитите… — прочиствам гърлото си. — Вече не ми се струва толкова привлекателно да рискувам живота си.

— Трис. — Той погалва бузата ми с върховете на пръстите си. — Няма нужда да го правиш.

— Не искам да изглеждам като страхливка.

— Ей! — Той повдига брадичката ми. Пръстите му са студени. Гледа ме строго. — Вече си направила за тази каста толкова, колкото не е направил никой друг. Ти…

Той въздъхва и опира чело в моето.

— Ти си най-смелият човек, когото познавам. Остани тук, докато не се възстановиш.

После ме целува, а аз имам чувството, че се разпадам, като се почва от най-потайните кътчета в душата ми. Той си мисли, че ще остана тук, а аз се обръщам срещу него, съдействайки на баща му, когото той ненавижда. Тази лъжа е най-страшната от всички, които съм изричала. И никога няма да успея да я поправя.

Извръщам се към прозореца, когато той ме пуска, защото се страхувам, че ще долови накъсаното ми дишане.