Вероника Рот
Бунтовници (15)

Глава петнадесета

Острата болка утихва до тъп бодеж. Пъхам ръка под якето, за да напипам раната.

Не кървя. Но силата на изстрела ме повали на земята, значи все пак трябва да съм улучена. Прокарвам пръсти по рамото си и усещам твърда подутина върху доскоро гладката кожа.

Нещо изтрополява на пода близо до лицето ми. Метален цилиндър с размер на човешка ръка се търкулва и опира в главата ми. Преди да успея да го отблъсна, от двата му края започва да бълва бял дим. Кашлям и го запращам далече от мен, към вътрешността на фоайето. Той обаче не е единственият — навсякъде наоколо има цилиндри, които изпълват помещението с дим. Той нито изгаря, нито е лютив. Само замъглява погледа ми за кратко, преди напълно да се разсее.

„Каква е целта на всичко това?“

Около мен по пода са проснати войници на Безстрашните със затворени очи. Въся вежди, докато оглеждам Юрая от глава до пети — той също не кърви. Не забелязвам рани около жизненоважните му органи, което означава, че не е мъртъв. Тогава каква е причината да е в безсъзнание?

Изменници от Безстрашните нахлуват във фоайето с насочено оръжие. Решавам да постъпя така, както правя винаги, когато не съм сигурна какво точно става: държа се като всички останали. Отпускам глава и затварям очи. Сърцето ми бие до пръсване, когато стъпките на Безстрашните стават все по-близки и по-близки, скърцайки по мраморния под. Прехапвам език, за да потисна вик от болка, когато един от тях стъпва върху ръката ми.

— Не ми е ясно защо просто не ги простреляме всички в главата — обажда се някой. — Щом няма противникова армия, значи ние сме победители.

— Не става, Боб, не можем да избием всички — прозвучава студен глас.

Космите на врата ми настръхват. Ще позная този глас където и да го чуя. Той е на Ерик, един от водачите на Безстрашните.

— Ако не останат никакви хора, тогава няма кой да работи за твоето благоденствие — продължава Ерик. — Освен това не ти влиза в работата да задаваш въпроси. — Той повишава тон. — Половината с асансьора, другата половина — по стълбището, от ляво и от дясно. Марш!

На няколко крачки вляво от мен има пистолет. Ако отворя очи, мога да го докопам и да застрелям Ерик още преди да се е усетил какво става. Само че не съм сигурна дали пак няма да изпадна в паника, когато докосна пистолета.

Изчаквам, докато и последните стъпки не заглъхват зад вратите на асансьорите или нагоре по стълбището. Чак тогава отварям очи. Изглежда, всички във фоайето са в безсъзнание. С каквото и да са ни обгазили, явно има ефекта на симулация, иначе нямаше да съм единствената в съзнание. Не мога да проумея смисъла на всичко това — то не отговаря на нито едно от условията за симулация, които са ми известни — но сега нямам време да си блъскам главата.

Сграбчвам ножа и се надигам, опитвайки се да преодолея болката в рамото. Притичвам до един от мъртвите изменници от Безстрашните край вратата. Тя е на средна възраст; в черната й коса личат сиви нишки. Опитвам се да не поглеждам към раната от куршум в главата й, но нещо, което прилича на кост, проблясва матово и аз се задавям.

„Мисли.“ Не ми пука коя е тя, как се казва или на колко години е. Интересува ме единствено синята лента на ръкава й. Трябва да се съсредоточа върху това. Опитвам се да пъхна пръст под лентата, но тя е много стегната. Изглежда е пришита за черното яке. Май и него ще трябва да сваля.

Свалям ципа на якето си, събличам го и го мятам върху главата й, за да не се налага да я гледам. После разкопчавам нейното яке и го свличам, първо от лявата ръка, после от дясната, накрая го измъквам изпод натежалото й тяло със стиснати зъби.

— Трис — произнася някой. Обръщам се, стиснала якето в една ръка и ножа в другата. Оставям ножа до мен — нападателите от Безстрашните нямат ножове и не искам да изглеждам подозрително.

Юрая стои зад мен.

— Дивергент ли си? — питам. Сега няма време за емоции.

— Да — отговаря той.

— Вземи си яке — казвам.

Той прикляква край един от другите изменници на Безстрашните — съвсем млад, даже още му е рано да е пълноправен член. Потръпвам при вида на смъртнобледото лице. Не бива да умират толкова млади хора; изобщо нямат работа на такова място.

Лицето ми пламва от гняв. Навличам якето на жената. Юрая облича собственото си яке със свити устни.

— Тези са единствените убити — тихо казва той. — Не ти ли се струва подозрително?

— Изглежда, са знаели, че ще ги застреляме, но въпреки това са нахлули — отговарям. — Тези въпроси обаче ще останат за по-късно. Трябва да се качим горе.

— Горе ли? Защо? — пита той. — По-скоро трябва да се махнем далече от тук.

— Искаш да избягаш, преди да си разбрал какво става, така ли? — казвам намръщено. — И преди Безстрашните горе да са усетили какво им се готви?

— Ами ако някой ни познае?

Свивам рамене.

— Остава да се надяваме, че няма да се случи.

Втурвам се към стълбището, той ме следва. В мига, в който кракът ми опира първото стъпало, се питам какво, по дяволите, да правя от тук нататък. В тази сграда трябва да са повечето Дивергенти, но дали изобщо си дават сметка какво са всъщност? Ще знаят ли как да се прикрият? И какво се надявам да постигна, като се слея с армията изменници от Безстрашните?

Някъде дълбоко в себе си знам отговора: аз съм безразсъдна. Най-вероятно нищо няма да постигна и почти със сигурност ще загина. Но още по-обезпокоително е, че изобщо не ми пука.

— Тръгнаха нагоре — казвам между две вдишвания. — Затова ти трябва… да стигнеш третия етаж. Кажи им да… се евакуират. Тихо.

— Ами ти къде отиваш?

— На втория етаж — казвам. И минавам с рамото напред през вратата на стълбището. Знам какво ще правя на втория етаж: ще търся Дивергенти.

 

 

Вървя по коридора, прескачайки телата на припаднали хора, облечени в черно и бяло. Сещам се за куплетите на една песничка, която децата на Прямите тананикат, когато си мислят, че никой не ги чува:

Безстрашните са най-жестоки от петте

и едни други се мачкат на желе…

Сега, когато видях как изменници на Безстрашните причиняват на събратята си симулация, не много по-различна от онази, която ги накара да избиват Аскети преди по-малко от месец, тези куплети ми звучат съвсем достоверно.

Ние сме единствената каста, която е способна да се разцепи. Миротворците не биха допуснали разкол; нито един от Аскетите не би постъпил толкова егоистично; Прямите ще спорят, докато не открият разумно решение; дори Ерудитите няма да предприемат толкова нелогичен ход. Наистина сме най-жестоката сред кастите.

Прескачам сгънатата ръка на жена с широко отворена уста, тананикайки под нос началото на следващия куплет от песничката:

Ерудитите са най-студени от петте,

само знанието ценят те…

Чудя се кога Джанийн е осъзнала, че от Ерудитите и Безстрашните може да излезе смъртоносна комбинация. Изглежда, безпощадността и хладната логика са способни почти на всичко, включително да потопят в сън хората на каста и половина.

Наблюдавам лицата, покрай които минавам, следейки за неравномерно дишане, трепкащи клепачи или друг знак, който да подсказва, че падналите само се преструват на припаднали. Досега обаче всички дишат равномерно и клепачите им не помръдват. Изглежда, нито един от Прямите не е Дивергент.

— Ерик! — дочувам да вика някой от дъното на коридора. Дъхът ми спира, когато той тръгва право срещу мен. Опитвам се да не помръдна. Ако се движа, той ще ме погледне и ще ме познае. Знам го със сигурност. Свеждам поглед и съм толкова напрегната, че цялата се треса. „Не ме поглеждай, не ме поглеждай, не ме поглеждай…“

Ерик минава покрай мен и тръгва по коридора вляво. Редно е да продължа издирването колкото може по-скоро, но любопитството ме тегли към онзи, който извика Ерик. Гласът изглеждаше напрегнат, сякаш въпросът не търпи отлагане.

Вдигам очи и виждам войник от изменниците на Безстрашните да стои край коленичила жена. Облечена е в бяла блуза и черна пола и е сключила ръце зад врата. Усмивката на Ерик дори в профил изглежда алчна.

— Дивергент — обявява той. — Добра работа. Ще решим по-късно кои от тях да убием и кои да приберем.

Войникът на Безстрашните сграбчва жената за косата, вързана на конска опашка, и я повлича след себе си. Тя изпищява, изправя се на крака и тръгва приведена след него. Опитвам се да преглътна, но в гърлото ми сякаш е натъпкана топка памук.

Ерик продължава нататък по коридора, все по-далече от мен, а аз се опитвам да не гледам, когато жената от Прямите минава наблизо, плетейки крака. Свитата в юмрук ръка на Безстрашния все още я влачи за косата. Вече разбирам как действа ужасът: оставям се да ме завладее за няколко секунди, после отново мобилизирам силите си.

„Едно… две… три…“

Устремявам се напред, водена от нова цел. Ако проверявам всеки един дали е припаднал, или се преструва, ще отнеме много време. Затова, изпречи ли ми се паднало тяло, силно го настъпвам по кутрето. Никаква реакция, дори най-слабо потрепване. Прескачам тялото и откривам следващото кутре. Натискам здраво с тока на обувката. И тук никаква реакция.

Дочувам как от далечния край на коридора някой се провиква: „Открих един!“, и усещам, че обезумявам. Прескачам телата на паднали мъже и жени, на деца, юноши и възрастни хора, газя по пръстите, коремите и глезените им, наблюдавайки за болезнено потрепване. След малко едва различавам лицата им, но все още не съм доловила движение. Играя си на криеница с Дивергентите, но поне не съм единствената от „тях“.

Тогава се случва. Настъпвам кутрето на момиче от Прямите и лицето й се сгърчва. Съвсем леко — забележителен опит да прикрие болката — но достатъчно да привлече вниманието ми.

Поглеждам през рамо дали има още някой наблизо, но всички са се пръснали в различни посоки от централното фоайе на етажа. Надничам към най-близкото стълбище — то е само на десетина крачки вдясно, по главния коридор. Прикляквам до главата на момичето.

— Здрасти, малката — произнасям колкото се може по-тихо. — Всичко е наред. Аз не съм от тях.

Тя съвсем леко отваря очи.

— На около три метра от тук има стълбище — продължавам. — Ще ти кажа, когато никой не гледа към нас и ти трябва да се затичаш натам, ясно?

Тя кимва.

Ставам и бавно се завъртам около себе си. Отляво жена изменник от Безстрашните гледа в друга посока, докато побутва с крак отпуснатото тяло на припаднал от Безстрашните. Още двама изменници зад мен се смеят на нещо. Жената изменник отпред поглежда разсеяно към мен, после вдига глава и пак се втренчва в края на коридора.

— Сега — казвам.

Момичето скача и се втурва към вратата на стълбището. Проследявам я с поглед, докато вратата не щраква зад гърба й, после зървам отражението си в единия от прозорците. Не съм сама сред припадналите хора в коридора, както си мислех. Ерик стои точно зад мен.

 

 

Поглеждам отражението му и той отвръща на погледа ми. Има шанс да му се изплъзна. Ако отскоча светкавично, може да го заваря неподготвен и той да не ме хване. Но щом ми минава тази мисъл, вече знам, че няма да успея да го надбягам. Нито пък да го застрелям, защото нямам пистолет.

Затова се завъртам на пети и стрелвам лакът в лицето на Ерик. Улучвам го в брадичката, но не достатъчно силно, че да го извадя от равновесие. Ерик сграбчва лявото ми рамо с една ръка и опира дулото на пистолета в челото ми с другата. Гледа ме отвисоко с подигравателна усмивка.

— Чак не мога да повярвам как може да си толкова глупава, че да дойдеш тук без пистолет — казва.

— Затова пък съм достатъчно умна да направя ето това — отвръщам и стоварвам подметката си върху крака му, който прострелях преди по-малко от месец. Ерик изпищява, лицето му се сгърчва и той забива дръжката на пистолета в челюстта ми. Стискам зъби да потисна стенанието. По шията ми започва да се стича кръв — цепнал е кожата ми.

Въпреки удара, хватката около лявата ми ръка не се отпуска нито за миг. Но фактът, че още не ме е застрелял в главата, е достатъчно красноречив: не му е позволено да ме убива.

— Изненадан съм, че си още жива — просъсква той. — А точно аз посъветвах Джанийн да конструира онзи резервоар специално за теб.

През това време умът ми щрака усилено да измисли какво би му причинило толкова силна болка, че да ме пусне. Тъкмо съм решила здравата да го изритам в слабините, когато той минава отзад, хваща двете ми ръце и толкова силно ме притиска, че едва мога да помръдна. Ноктите му се забиват в мен и аз стискам зъби едновременно от болка и отвращение заради гърдите му, опрени в гърба ми.

— За нея ще е много вълнуващо да наблюдава как някой Дивергент реагира на симулацията в реални условия — казва той и ме бута да вървя напред. Дъхът му раздвижва косата на врата ми. — Нямам нищо против. Както се сещаш, изобретателността — едно от качествата, които най-много ценим у Ерудитите — изисква творчески подход.

Той усуква ръцете ми и аз усещам как мазолите му дращят кожата ми. Леко се накланям наляво в движение, опитвайки се да вкарам единия си крак между неговите. С жестока наслада установявам, че куца.

— Понякога творческият процес изглежда чиста загуба на време, лишен от логика… освен ако не е път към някаква по-велика цел. В случая — натрупване на знания.

Спирам достатъчно напред, за да успея здраво да забия пета между краката му. В гърлото му се надига остър писък, но замира още преди да се е откъснал от устните. Ръцете му се отпускат, макар и за миг. В този момент извивам силно тялото си, за да се освободя. Нямам представа накъде да побягна. Знам само, че трябва да тичам. Трябва да…

Той ме сграбчва за лакътя и ме дръпва назад, забива пръст в раната на рамото ми и го завърта, докато от болка не ми причернява пред очите. Започвам да пищя с пълно гърло.

— Доколкото си спомням от записа в оня резервоар, ти беше ранена в рамото — казва той. — Изглежда, съм бил прав.

Краката ми омекват, той почти небрежно ме сграбчва за яката и ме помъква към асансьорите. Ризата се врязва в гърлото ми и ме души, а аз плета крака зад него. Цялото ми тяло пулсира от постоянна болка.

Когато стигаме асансьора, той ме блъска на колене до жената от Прямите, която видях малко преди това. Тя и още четирима са наредени между двете редици асансьори, пазени от Безстрашни с насочени пистолети.

— Искам един пистолет да е постоянно опрян в нея — нарежда Ерик. — Не просто да я държите на мушка, а да е опрян в нея.

Един от Безстрашните опира дуло в тила ми. Усещам кръга на студената цев върху кожата си. Вдигам поглед към Ерик. Лицето му е червено, очите му плуват във влага.

— Какво става, Ерик? — вдигам вежди. — Страх те е от едно малко момиче ли?

— Не съм глупак — отвръща той, прокарвайки пръсти през косата си. — Тоя номер с малкото момиче си ми го прилагала и преди, но сега няма да мине. Ти си най-доброто бойно куче, с което разполагат. — Той се надвесва над мен. — Затова съм сигурен, че съвсем скоро ще ти видят сметката.

Вратата на един от асансьорите се отваря и войник на Безстрашните изблъсква Юрая към редицата Дивергенти. Устните му са покрити с кървави петна. Той ми хвърля бегъл поглед, но по изражението му не мога да отгатна дали е успял, или се е провалил. Щом е тук, най-вероятно се е провалил. Сега ще открият всички Дивергенти в сградата и повечето от нас най-вероятно скоро ще умрат.

Сигурно трябва да ме е страх. Вместо това обаче вътре в мен клокочи истеричен смях, защото току-що съм си спомнила нещо.

Може никога повече да не докосна пистолет. Затова пък в задния си джоб имам нож.