Вероника Рот
Бунтовници (39)

Глава тридесет и девета

— Готово! Вече съвсем заприлича на някой хапльо, който подрънква на банджо — казва Кристина.

— Наистина ли?

— Не, всъщност изобщо не е така. Само… Я дай да оправя нещата.

Тя ровичка из чантата си известно време и вади от там малка кутия. В нея има различни по големина тубички и кутийки. Сещам се, че това са гримове, но нямам представа какво се прави с тях.

Двете сме в къщата на родителите ми. Това е единственото място, където бих могла да отида, за да се подготвя. Кристина изобщо не се притеснява да си вре носа из всички кътчета. Вече успя да открие два учебника, набутани зад скрина — доказателство за наклонностите на Кейлъб като Ерудит.

— Я чакай да изясним нещо. Излиза, че си тръгнала на война… с пълна чанта с гримове, така ли?

— Аха. Реших, че ще им е по-трудно да ме застрелят, като видят каква приказна хубавица съм — отвръща тя, извивайки вежди. — А сега стой мирно.

Сваля капачката на черна тубичка, голяма колкото пръста на ръката ми и се оказва, че вътре има нещо червено. Явно е червило. Тя го плъзга по устните ми, докато не стават алени. Виждам ги, когато се нацупя.

— Някой споменавал ли ти е за чудото на изскубаните вежди? — продължава тя, вдигнала победоносно пинсета.

— Разкарай това далече от мен!

— Дадено — въздъхва тя. — Ще ти сложа и руж, въпреки че не е твоят цвят.

— Странно, като се има предвид, че тенът ни е почти еднакъв.

— Ха-ха — отвръща само тя.

Когато излизаме навън, аз вече имам червени устни, извити мигли и съм наконтена с яркочервена рокля. Към вътрешната страна на коляното ми е прикрепен нож. Всичко това обаче е подчинено на строен план.

— Къде е срещата с Маркъс, Унищожителя на живота? — пита Кристина. Вместо червено, тя носи жълтия цвят на Миротворците, който сияе на фона на кожата й.

Засмивам се.

— Зад централата на Аскетите.

Крачим в мрака на уличката. По това време всички останали би трябвало да вечерят — предварително съм проверила — но въпреки това носим черни якета, които прикриват дрехите ни на Миротворци, в случай че се натъкнем на някого. По навик прескачам една пукнатина в бетонната настилка.

— Вие двете, накъде така? — разнася се гласът на Питър. Поглеждам през рамо. Той стои на тротоара зад нас. Чудя се от колко ли време ни наблюдава.

— Защо не вечеряш с твоята група? — отвръщам с въпрос.

— Не ме разпределиха в нито една от групите. — Той потупва рамото си, което прострелях. — Нали съм ранен.

— Да бе, точно така! — обажда се Кристина.

— Освен това нямам желание да се бия заедно с някаква шайка безкастови — продължава, а зелените му очи святкат. — Така че оставам тук.

— Като същински страхливец — отсича Кристина и свива устни с отвращение. — Нека другите да ти оправят бакиите, които си забъркал.

— Точно така! — отвръща той с някаква злонамерена радост и пляска с ръце. — Приятно умиране!

После с подсвиркване пресича улицата и тръгва в обратна посока.

— Е, поне успяхме да му отвлечем вниманието — отдъхва си Кристина. — Втори път не попита къде отиваме.

— Добре че стана така. — Отдъхвам си. — Какво ще кажеш за този план? Май е доста глупав, а?

— Не е… глупав.

— О, я стига! Пълна тъпотия е да се доверяваме на Маркъс. Глупаво е да се промъкваме оттатък оградата покрай охраната на Безстрашните. Глупаво е да сме срещу Безстрашните и безкастовите. А всичко това, събрано на едно място… представлява нечувана досега от човешкия род глупост.

— За съжаление, това е и най-добрият възможен план — натъртва тя, — щом искаме всички да научат истината.

Доверих се на Кристина и я натоварих с тази мисия, когато мислех, че отивам на сигурна смърт. Ето защо би било глупаво да не й се доверя и сега. Тревожех се, че няма да иска да дойде с мен, защото бях забравила откъде идва: от Прямите, за които преследването на истината е по-важно от всичко друго на света. Тя може вече да е от Безстрашните, но след всичко преживяно знам едно: човек никога не се отказва напълно от предишната си каста.

— Значи, тук си израсла. Харесва ли ти това място? — Тя свива вежди. — Предполагам не особено, щом си го напуснала.

Слънцето бавно се спуска към хоризонта, докато продължаваме да крачим. Никога не съм харесвала вечерния здрач, защото той прави всичко в сектора на Аскетите още по-едноцветно, отколкото и без това е. Сега обаче неизменното сиво ми действа успокояващо.

— Някои неща ми харесваха, други мразех — отговарям. — А за някои си дадох сметка чак след като ги загубих.

Стигаме централата на Аскетите — нейната фасада е прост бетонен квадрат, както и всичко останало в сектора на Аскетите. Ще ми се да вляза в залата за събрания и да вдишам мириса на старо дърво, но нямаме време. Промъкваме се в алеята покрай сградата и минаваме отзад, където трябва да ни чака Маркъс.

Там стои пикап в бебешкосиньо, моторът работи. Маркъс е на волана. Пускам Кристина пред себе си, за да седне между нас двамата на предната седалка. Не мога да допусна да е плътно опрян до мен. Имам чувството, че омразата ми към него, въпреки нашата съвместна работа, някак ще намали тежестта на предателството спрямо Тобиас.

„Нямаш друг избор — казвам си. — Няма друг начин това да стане.“

Повтаряйки си това, хлопвам вратата на пикапа след себе си и се оглеждам за предпазен колан. Откривам обаче само оръфан край и счупена закопчалка.

— Къде откри тая трошка? — обажда се Кристина.

— Откраднах я от безкастовите. Те са я поправили, но пак не ми беше лесно да запаля. Най-добре се отървете от тия якета, момичета.

Свивам якетата на топка и ги изхвърлям през отворения наполовина прозорец. Маркъс включва на скорост и пикапът поема със скърцане. Очаквам да не помръдне, когато Маркъс натисне педала на газта, но той все пак тръгва.

Доколкото си спомням, има час път с кола от сектора на Аскетите до базата на Миротворците, а теренът изисква опитен шофьор. Маркъс излиза на една от главните магистрали и натиска до край газта. Политаме напред, когато избягваме на косъм една зейнала на пътя дупка, и аз се вкопчвам в таблото, за да се закрепя.

— Спокойно, Беатрис — обажда се Маркъс. — И преди съм карал кола.

— И аз съм правила много неща, но това не означава, че съм ги овладяла!

Маркъс се усмихва и рязко завива наляво, за да избегнем паднал на платното светофар. Кристина весело подвиква, когато връхлитаме върху купчина строителни отпадъци, сякаш целият живот е пред нея.

— Още една глупост, а? — провиква се тя достатъчно високо, че да я чуя през свирещия в кабината вятър.

Вкопчвам се в седалката и се опитвам да не мисля какво съм яла на вечеря.

 

 

Щом стигаме портата на оградата, в светлината на прожекторите виждаме Безстрашните, които са блокирали изхода. Сините ленти се открояват на фона на дрехите им. Опитвам се да запазя любезното си изражение. Едва ли ще ги заблудя, че съм от Миротворците, ако намръщено ги „обстрелвам“ с поглед.

Тъмнокож мъж с пистолет в ръка приближава пикапа откъм страната на Маркъс. Той осветява с фенерчето си първо него, после Кристина и накрая мен. Присвивам очи и се насилвам да се усмихна, сякаш нямам нищо против да ме заслепяват и да насочват пистолет в главата ми. Миротворците трябва да са се побъркали, ако наистина приемат така нещата. Или са прекалили с техния специален хляб.

— Я да видим какво прави лидер на Аскетите в пикап с две от Миротворците? — казва мъжът.

— Момичетата са доброволки, които донесоха провизии в града — отговаря Маркъс. — Аз пък им връщам услугата, като ги съпровождам по обратния път.

— Освен това ние не можем да шофираме — намесва се с усмивка Кристина. — Баща ми се опита да ме научи преди години, но аз постоянно бърках педала на газта със спирачката — може да си представите какъв ужас! Както и да е. Наистина е много мило от страна на Джошуа, че ни взе, иначе кой знае колко време щеше да ни отнеме, пък и кашоните бяха толкова тежки…

— Ясно, разбрах! — вдига ръка мъжът от Безстрашните.

— О, разбира се, извинете! — смутено се киска Кристина. — Исках само да ви обясня, защото ми се видяхте объркан и това никак не е чудно — колко пъти човек може да се натъкне на…

— Разбрано — прекъсва я мъжът. — Имате ли намерение да се връщате в града?

— Не и в близко бъдеще — отвръща Маркъс.

— Добре, минавайте тогава. — Той прави знак на останалите Безстрашни край портата. Един от тях набира поредица от числа върху клавиатурата и вратата се плъзга, за да ни пропусне. Маркъс кимва на мъжа, който ни позволи да преминем, и поема по разбитото шосе към базата на Миротворците. Фаровете на пикапа осветяват оставения от гумите коловоз, полската трева и насекомите, които се носят във всички посоки. В мрака вдясно от мен зървам светулки, чиито фенерчета пулсират ритмично като сърце.

След няколко секунди Маркъс навъсено поглежда Кристина.

— Какво, по дяволите, беше това?!

— Няма нещо, което Безстрашните да ненавиждат повече от безгрижното бърборене на Миротворците — отвръща тя и свива рамене. — Реших, че ако го нервирам, това ще отвлече вниманието му и той ще ни пусне.

Усмихвам се широко.

— Ти си същински гений!

— Известно ми е. — И тя тръсва глава, сякаш отмята косата си назад, само дето косата й не е толкова дълга, че да може да я отметне.

— На всичкото отгоре Джошуа не е типично за Аскетите име.

— Карай да върви — като че ли някой прави разлика!

Далече напред забелязвам светлинките от базата на Миротворците — познатата група дървени постройки с оранжерия по средата. Минаваме през овощната градина. Въздухът ухае на напечена от слънцето пръст.

Пак си припомням как мама протяга ръка да откъсне ябълка, когато преди години дойдохме да помогнем на Миротворците за прибирането на реколтата. Болка пронизва гърдите ми, но споменът не ме поглъща цялата като преди няколко седмици. Сигурно защото изпълнявам мисия в нейна памет. Или пък защото се страхувам да се отдам изцяло на скръбта. Нещо обаче се е променило.

Маркъс паркира пикапа зад едно от спалните помещения. За първи път забелязвам, че в стартера няма ключ.

— Как изобщо успя да запалиш? — питам.

— Баща ми ме научи на много неща за механиката и компютрите — отвръща той. — Предадох тези познания на сина си. Нали не си мислиш, че сам се е научил на всичко?

— Всъщност точно така си мислех. — Отварям вратата и изскачам от пикапа. Тревата гъделичка пръстите на краката и прасците ми. Кристина застава от дясната ми страна и вирва глава.

— Всичко е толкова различно тук — казва. — Човек напълно може да забрави какво се случва там — и тя посочва с пръст към града.

— Те наистина често го забравят — казвам.

— Те обаче знаят какво има отвъд града, нали? — продължава тя.

— Също толкова, колкото знае и охраната на Безстрашните — намесва се Маркъс. — А то е, че светът отвън е непознат и потенциално опасен.

— А ти откъде знаеш какво знаят те? — питам.

— Защото ние така им казахме — отвръща той, поемайки към оранжерията.

Двете с Кристина се споглеждаме. После тръгваме да го настигнем.

— Как да разбирам това?

— Когато ти е поверена цялата информация, трябва да прецениш каква част от нея да кажеш на другите — уточнява Маркъс. — Лидерите на Аскетите им казаха само толкова, колкото беше нужно. А сега да се надяваме, че Йохана не е изневерила на навиците си. По това време обикновено е в оранжерията.

Той отваря вратата на оранжерията. Въздухът вътре е тежък също като последния път, когато бях тук, но сега е и влажен. Влагата разхлажда страните ми.

— Леле! — възкликва Кристина.

Всичко наоколо е огряно единствено от лунната светлина и е трудно да се различи зеленината от дърво или пък агрегат, дело на човешка ръка. Листата шибат лицето ми, докато си проправям път през растенията. После забелязвам Йохана, която е приклекнала край един храст с купичка в ръка и явно бере малини. Косата й е прибрана назад и мога да видя белега.

— Не вярвах отново да те видя тук, госпожице Прайър — посреща ме тя.

— Може би защото трябваше вече да съм мъртва, така ли? — отговарям.

— Винаги съм знаела, че който живее с оръжие, от оръжие умира. Ето защо съм приятно изненадана. — Тя закрепва купичката върху коляното си и ме поглежда. — Но подозирам, че едва ли си се върнала, защото тук много ти харесва.

— Не — отговарям. — За друго дойдохме.

— Добре, тогава — изправя се тя. — Нека поговорим за това.

Тя понася купичката към центъра на оранжерията, където обикновено се провеждат срещите на Миротворците. Следваме я до коренището на дървото, където тя се настанява и ми подава купичката с малини. Взимам си няколко и предавам купичката на Кристина.

— Йохана, това е Кристина — представя я Маркъс. — Безстрашна, родена Пряма.

— Добре дошла в базата на Миротворците, Кристина. — Йохана многозначително се усмихва. Колко странно, че двама души, родени като Прями, накрая могат да се озоват на толкова противоположни места: при Безстрашните и при Миротворците.

— На какво се дължи посещението ви, Маркъс? — продължава Йохана.

— Най-добре ще е Беатрис да ти обясни — казва той. — Аз осигурих само транспорта.

Тя се обръща към мен без повече въпроси, но по напрегнатия й поглед се досещам, че би предпочела да разговаря с Маркъс. Сигурно ще отрече, ако я попитам направо, но съм почти сигурна, че Йохана Рейес ме мрази.

— Ами… — започвам. Това едва ли е най-блестящото начало. Бърша длани в полата си. — Нещата отиват на зле.

Думите сами започват да се леят, без извъртане и витиевати фрази. Разказвам, че Безстрашните са се съюзили с безкастовите и се канят да унищожат Ерудитите, като ни оставят без една от жизненоважните касти. Обяснявам, че в лагера на Ерудитите, освен цялото тяхно познание, се пази и много важна информация, която на всяка цена трябва да бъде съхранена. Когато приключвам, си давам сметка, че не съм уточнила защо всичко това касае и нейната каста, но не знам как точно да й го обясня.

— Малко съм объркана, Беатрис — проговаря тя. — Какво точно искаш от нас?

— Не съм дошла тук да моля за помощ — отвръщам. — Според мен трябва да си наясно, че съвсем скоро много хора ще умрат. И знам, че едва ли ще искаш през това време да стоиш тук със скръстени ръце, макар някои от твоята каста да желаят точно това.

Тя свежда поглед, но свитите устни издават, че според нея съм права.

— Освен това исках да те попитам дали може да поговорим с Ерудитите, които са потърсили убежище при теб — продължавам. — Знам, че се крият, но трябва някак да стигна до тях.

— И какво се каниш да правиш с тях? — пита тя.

— Да ги изпозастрелям — отвръщам, подбелвайки очи.

— Това не е смешно.

— Извинявай — въздъхвам. — Трябва ми информация. Това е всичко.

— В такъв случай ще трябва да почакате до утре — казва Йохана. — Може да спите тук.

 

 

Заспивам в мига, в който главата ми докосва възглавницата, но се събуждам доста по-рано от планираното. От сиянието ниско над хоризонта мога да се досетя, че слънцето всеки момент ще изгрее.

От другата страна на тясната пътека между двете легла е Кристина, забила лице в дюшека и покрила главата си с възглавницата. Между нас има ракла с нощна лампа отгоре. Дървените дъски на пода скърцат, където и да стъпиш. На стената отляво виси небрежно окачено огледало. Всички, с изключение на Аскетите приемат огледалата за даденост. Все още не мога да овладея стъписването си, когато видя някое да виси така открито.

Обличам се, без да се старая да пазя тишина — дори маршът на петстотин Безстрашни не може да събуди Кристина, ако е дълбоко заспала, затова пък даже шепотът на един Ерудит е способен да я изстреля от леглото. Такава си е тя.

Излизам навън, когато слънцето вече наднича през клоните на дърветата и забелязвам малка група Миротворци, събрани близо до овощната градина. Приближавам, за да видя какво правят.

Стоят в кръг със събрани длани. Половината са около десетинагодишни, останалите са по-големи. Най-възрастната сред тях, сивокоса жена, сплетена на плитка, заговаря.

— Вярваме в нашия Бог, който ни благославя с мир и ни закриля — започва тя. — Затова и ние благославяме с мир ближните си и ги закриляме.

Не бих изтълкувала думите й като някакъв знак, но явно Миротворците така ги приемат. Всички заедно изведнъж започват да се движат, откриват някой от срещуположната страна на кръга и опират длани в неговите. Когато всеки си е намерил другар, двойките застиват неподвижно за няколко секунди и се гледат един друг в очите. Някои нашепват нещо, други се усмихват, трети стоят безмълвно и спокойно. После се разделят и приближават към следващия, повтаряйки същите действия.

Никога досега не съм присъствала на религиозна служба на Миротворци. Познавам единствено религията на кастата на моите родители; част от мен все още я почита, докато другата ми половина я отхвърля като откровена проява на глупост — молитвата преди вечеря, седмичните сбирки, богослуженията, дитирамбите към безкористния бог. Но това тук е нещо различно, някакво тайнство.

— Ела и се присъедини към нас — казва приканващо сивокосата жена. Трябват ми няколко секунди, докато осъзная, че говори на мен. Маха ми и се усмихва.

— О, не, аз просто… — започвам да пелтеча.

— Ела — повтаря тя и аз разбирам, че нямам друг избор, освен да приближа и да се смеся с тях.

Тя първа идва при мен и опира длан в моята. Пръстите й са сухи и загрубели, а очите й настоятелно търсят погледа ми, макар да ги избягвам. Щом най-накрая ги срещам, ефектът е незабавен и особен. Стоя неподвижно и всяка частица в мен е замряла, сякаш е натежала извънредно, но тази тежест не е обременяваща. Очите й са равномерно кафяви, без полуоттенъци и гледат неподвижно.

— Нека божият мир бъде с теб, дори насред бедата — произнася с нисък глас тя.

— И с какво съм го заслужила? — казвам толкова тихо, че никой друг да не чуе. — След всичко, което извърших…

— Това няма общо с делата ти — отвръща тя. — То е дар. Не можеш да го заслужиш, защото тогава вече няма да е дар.

После ме пуска и приближава към следващия, а аз продължавам да стоя с протегнати длани, съвсем сама. Някой приближава да докосне ръката ми, но аз се дръпвам от групичката. Отначало крача, после се затичвам.

Тичам към дърветата колкото сили имам и спирам едва когато усещам, че дробовете ми горят.

Опирам чело в ствола на най-близкото дърво, макар кората му да жули кожата ми и преглъщам сълзите.

 

 

Същата сутрин, крачейки под лекия дъждец, отивам в главната оранжерия. Йохана е свикала спешна среща.

Прикривам се, доколкото е възможно, между две огромни растения, потопени в минерален разтвор в дъното на помещението. Отнема ми известно време, докато забележа Кристина, все още облечена в жълтия цвят на Миротворците, която е в дясната част на залата. Лесно откривам Маркъс — той стои върху огромното коренище на дървото, редом с Йохана.

Йохана е кръстосала ръце на гърдите си, а косата й е прибрана назад. Ударът, оставил белега на лицето й, е повредил окото — зеницата е толкова разширена, че покрива почти изцяло ириса. Лявото й око не се движи в синхрон с дясното, докато оглежда насъбралите се Миротворци отпред.

Но тук има не само Миротворци. Виждат се и хора с късо подстригани коси и стегнати кокове, които трябва да принадлежат към Аскетите. Присъстват и други — с очила — строени в няколко редици, които трябва да са Ерудити. Кара е сред тях.

— Получих съобщение от града — обявява Йохана, когато всички утихват. — Искам да го обсъдя с вас.

Тя дръпва силно края на ризата си, после сплита пръсти отпред. Изглежда притеснена.

— Безстрашните са се съюзили с безкастовите — започва. — Планират да нападнат Ерудитите след два дни. Тяхната атака не е насочена срещу някаква армия от Ерудити и Безстрашни, а срещу невинни членове на Ерудитите и познанието, което те са натрупали с толкова усилия.

Тя свежда очи, поема си дълбоко въздух и продължава:

— Знам, че ние нямаме водачи, затова нямам право да се обръщам към вас като лидер — казва. — Но се надявам да ми простите, само този път, ако ви помоля да преосмислим решението си за неутралитет.

Всички започват да говорят помежду си. Но това не е кресливото и гласовито обсъждане на Безстрашните, а много по-деликатен шум, сякаш ято птици е накацало по клоните.

— Независимо от близките си отношения с Ерудитите, ние най-добре от всички други касти си даваме сметка за тяхното жизненоважно значение за цялото общество — подхваща отново Йохана. — Те трябва да бъдат защитени срещу тази безсмислена касапница и не защото са просто човешки същества, а защото и ние няма да оцелеем без тях. Предлагам да влезем в града не като агресори, а като безпристрастни миротворци, за да обуздаем по какъвто и да е възможен начин чудовищното насилие, което несъмнено, рано или късно, ще избухне. Моля да обсъдите това.

Дъждът замъглява стъкления покрив над главите ни. Йохана присяда на един от корените, докато чака, но сега над тълпата Миротворци не се носи жуженето на разговори като при предишното ми идване тук. Шепотът, почти недоловим заради барабаненето на дъжда, се усилва до нормална реч; дочувам гласове, които се надигат над останалите като вик, при това съвсем не приглушен.

Всеки от тези гласове предизвиква тръпки по цялото ми тяло. Преживяла съм много спорове и разпри през живота си, особено през последните два месеца, но никога не съм била толкова изплашена. От Миротворците не се очаква да се карат.

Решавам да не чакам повече. Тръгвам покрай насъбралите се, промъквайки се между Миротворци, които са скочили прави, и прескачайки ръцете и изпънатите крака на седналите. Някои ме гледат втренчено — може и да съм облечена в червена риза, но татуировките над яката се набиват на очи дори от разстояние.

Застоявам се край редицата Ерудити. Кара се изправя, кръстосала ръце, докато я наближавам.

— Какво търсиш тук? — пита.

— Дойдох да кажа на Йохана какво става — отговарям. — А и да помоля за помощ.

— Мен? — възкликва тя. — Защо…

— Не само теб — уточнявам. Опитвам се да забравя какво каза за носа ми, но не ми е лесно. — Всички вас. Имам план как можем да спасим част от базата данни на вашата каста. Но за целта ми е нужна помощта ви.

— По-точно ние имаме план — намесва се Кристина, изникнала незнайно откъде, и застава от лявата ми страна.

Кара поглежда Кристина, после отново мен.

— Точно ти ли искаш да помогнеш на Ерудитите? — натъртва. — Направо съм смаяна.

— Ти също искаше да помогнеш на Безстрашните — казвам. — Защо си мислиш, че си единствената, която не се подчинява сляпо на онова, което й нарежда нейната каста?

— Онова беше типично за вашето поведение — отвръща Кара. — Избивате всички, които са се озовали на пътя ви.

Нещо стиска гърлото ми. Тя толкова прилича на брат си — от дълбоката гънка между веждите, чак до тъмните кичури в иначе русата коса.

— Кара — намесва се Кристина, — ще ни помогнеш ли, или не?

— Ясно е, че ще ви помогна — въздъхва Кара. — Убедена съм, че и другите ще го направят. Елате в спалното помещение на Ерудитите след края на срещата, за да ни кажете плана си.

 

 

Срещата продължава още час. Дъждът междувременно е спрял, макар по стъкления покрив и стените на оранжерията все още да се стича вода. Докато трае обсъждането, двете с Кристина седим, опрели гърбове в една от стените и играем на игра, в която всяка се опитва да настъпи палеца на другата. Тя винаги печели.

Най-накрая Йохана и останалите, изпратени като говорители на своите групи, застават в редица в коренището на дървото. Сега косата на Йохана се спуска над сведеното й лице. Очаква се да обяви резултата от обсъждането, но тя стои със скръстени ръце и барабани с пръсти по лакътя си.

— Какво става? — пита Кристина.

Йохана най-накрая вдига очи.

— Очевидно е било трудно да се стигне до единомислие — казва тя, — но мнозинството от вас искат да продължим политиката на ненамеса.

За мен е без значение дали Миротворците ще влязат в града, или не. Но вече бях започнала да се надявам, че не всички са страхливци. Сега обаче тяхното решение много ми прилича на малодушие. Отново се отпускам до стъклената стена.

— Не бих желала да всявам раздори в общността, на която дължа толкова много — продължава Йохана. — Моята съвест обаче ми налага да се обявя срещу това решение. Всички ония, чиято съвест им диктува да поемат към града, са добре дошли с мен.

Отначало аз, както и всички останали, не проумявам какво точно казва. Йохана вирва глава, така че белегът отново се открива, и добавя:

— Давам си сметка какво означава това — че повече не мога да бъда една от Миротворците. — Тя подсмърква. — Но моля да запомните, че дори да ви напускам, го правя изпълнена с любов, а не със злоба.

Йохана се покланя на насъбралото се множество, прибира косата зад ушите си и тръгва към изхода. Неколцина от Миротворците се надигат, после още няколко се изправят и скоро всички са на крака, а някои — не много, но все пак има и такива — тръгват след нея.

— Не това очаквах — казва Кристина.