Иван Тургенев
В навечерието (7)

XI

Два дни по-късно Инсаров пристигна, както бе обещал, у Берсенев с багажа си. Слуга той нямаше, но без всякаква помощ нареди стаята си, подреди мебелите, избърса праха и измете пода. Особено дълго се занимава е писмената маса, която никак не искаше да се побере в определеното за нея място до стената; но Инсаров със свойствената си мълчалива настойчивост постигна своето. Като се нареди, той помоли Берсенев да вземе десет рубли предплата и като се въоръжи с едни дебел бастун, тръгна да разглежда околностите на новото си жилище. Върна се след три часа и на поканата на Берсенев да раздели с него трапезата му отговори, че днес не се отказва да обядва с него, по че вече е уговорил е хазайката на къщата и занапред ще получава храна от нея.

— За бога — възрази Берсенев, — ще ви хранят лошо: тази жена съвсем не умее да готви. Защо не искате да се храните е мене? Ще делим разноските наполовина.

— Моите средства не ми позволяват да се храня така, както се храните в не. — отговори със спокойна усмивка Инсаров.

В тая усмивка имаше нещо, което не позволяваше да се настоява: Берсенев не каза надума повече. Следобед предложи на Инсаров да го заведе у Стахови; по той отговори, че възнамерява да посвети цялата вечер на кореспонденцията си със своите българи и затова го моли да отложи посещението у Стахови за другия ден. Непреклонната воля на Инсаров беше известна на Берсенев; по едва сега, намирайки се под едни покрив с него, той можа окончателно да се убеди, че Инсаров, никога не изменяше никое свое решение, както и никога не отлагаше изпълнението на дадено обещание. На Берсенев, като чист русин, тази акуратност, по-голяма и от немската акуратност, отначало му се струваше донякъде странна, дори малко смешна; по той скоро привикна с нея и свърши с това, че я намираше ако не заслужаваща почит, то поне твърде удобна.

На втория ден след преместването си Инсаров стана в четири часа сутринта, обходи почти цяло Кунцово, изкъпа се в реката, изпи чаша студено мляко и се залови за работа; а работа той имаше много: учеше и руска история, и право, и политическа икономия, превеждаше български песии и летописи, събираше материали за източния въпрос, съставяше руска граматика за българи, българска за руси. Берсенев се отби при него и поприказваха за Фойербах. Инсаров го слушаше внимателно, възразяваше рядко, но уместно; от възраженията му беше ясно, че той се стараеше да си даде отговор на това: необходимо ли му е да се занимава с Фойербах, или може да мине и без него. Берсенев заговори след това за неговите занимания и попита няма ли да му покаже нещо. Инсаров му прочете превода си на две или три български песни и поиска да знае мнението му. Берсенев намери превода правилен, но недостатъчно жив. Инсаров си взе бележка. От песните Берсенев мина към съвременното положение в България и тогава той за пръв път забеляза каква промяна стана у Инсаров само при споменаването на неговата родина: не че лицето му се разпалваше или гласът му се издигаше — не! — но цялото му същество сякаш укрепваше и се стремеше напред, очертанието на устните му ставаше по-рязко и по-неумолимо, а в дълбочината на очите му се запалваше някакъв мъждив, неугасим огън. Инсаров не обичаше да разказва за пътуването си в родината, но за България изобщо говореше на драго сърце с всекиго. Той говореше с бавен глас за турците, за тяхното подтисничество, за мъката и нещастията на съотечествениците си, за надеждите им; съсредоточена обмисленост на една-единствена и отдавнашна страст се чувствуваше във всяка негова дума.

„Няма съмнение — помисли си в това време Берсенев, — че турският ага добре е платил за смъртта на майка му и баща му.“

Инсаров не беше се доизказал, когато вратата се отвори и на прага се показа Шубин.

Той влезе в стаята някак прекалено разпуснато и добродушно; Берсенев, който го познаваше добре, веднага разбра, че нещо му е криво.

— Представям се без церемонии — започна той със светъл и открит израз на лицето, — казвам се Шубин; приятел съм на този млад човек. (Той посочи Берсенев.) А вие сте господин Инсаров, нали?

— Аз съм Инсаров.

— Тогава дайте си ръката и да се запознаем. Не зная говорил ли ви е Берсенев за мене, но на мен много е говорил за вас. Вие се преместихте тука? Отлично! Не ми се сърдете, че така втренчено ви гледам. Аз съм скулптор по занаят и предчувствувам, че в скоро време ще поискам позволение от вас да извая главата ви.

— Главата ми е на вашите услуги — каза Инсаров.

— Какво ще правим днес, а? — заговори Шубин, като седна внезапно на ниския стол и се опря с две ръце на широко разтворените си колена. — Андрей Петрович, ваше благородие има ли някакъв план за днешния ден? Времето е чудесно; така мирише на сено и на сухи ягоди… сякаш пиеш гръден чай. Трябва да се измисли някакъв фокус. Ще покажем на новия обитател на Кунцово всичките му многобройни красоти. („Нещо му е криво“ — продължаваше да си мисли Берсенев.) Е, защо мълчиш, приятелю мой Хорацио? Отвори мъдрите си уста. Ще измислим ли фокус, или няма?

— Не зная — забеляза Берсенев — какво ще каже Инсаров. Той като че се готви да работи.

Шубин се завъртя на стола.

— Вие искате да работите? — попита той някак носово.

— Не — отговори Инсаров, — днешния ден мога да посветя на разходка.

— А! — промълви Шубин. — Това е прекрасно. Тръгвайте, приятелю мой Андрей Петрович, покрийте с шапка мъдрата си глава и да вървим, където ни видят очите. Нашите очи са млади — гледат далече. Зная една отвратителна кръчма, гдето ще ни дадат отвратителен обед; но ще ни бъде много весело. Да вървим.

След половин час тримата вървяха по брега на Москва-река. Инсаров имаше едни доста странен каскет с наушници, от който Шубин изпадна в не съвсем естествен възторг. Инсаров вървеше бавно, гледаше, дишаше, говореше и се усмихваше спокойно; той беше посветил тоя ден на удоволствие и се наслаждаваше напълно. „Така се разхождат неделен ден благоразумните момчета“ — шепнеше Шубин на ухото на Берсенев. Самият Шубин много лудуваше, бягаше напред, заставаше в позите на известни статуи, премяташе се, но тревата, спокойствието на Инсаров не че го дразнеше, но го караше да се превзема. „Какво си се разлудувал, французино!“ — на два пъти му направи забележка Берсенев. „Да, аз съм французин, полуфранцузин — отвърна му Шубин, — а ти дръж средата между шегата и сериозното, както ми казваше един слуга.“ Младежите свърнаха от реката и тръгнаха по един тесен и дълбок дол, между две стени от златна висока ръж; синкава сянка падаше върху им от едната стена; лъчистото слънце сякаш се плъзгаше по върховете на класовете; чучулиги пееха, пъдпъдъци викаха; навсякъде се зеленееше трева; топъл ветрец поклащаше и повдигаше листата, люлееше главичките на цветята. След, дълго скитане, почивки, дърдорене (Шубин се опита дори да играе на прескачаница с някакъв минаващ беззъб селянин, който все се смееше, каквото и да нравеха с него господата) младежите стигнаха до „отвратителната“ кръчма. Слугата едва не събори и тримата и наистина ги нахрани с много лош обед, с някакво си задбалканско вино, което впрочем не им пречеше да се веселят от душа, както предсказваше Шубин; самият той се веселеше по-шумно, но по-малко от всички. Той пи за здравето на неразбираемия, но велик Венелин, за здравето на българския крал Крум, Хрум или Хром, живял едва ли не в Адамово време.

— В девети век — поправи го Инсаров.

— В девети век? — възкликна Шубин. — О, какво щастие!

Берсенев забеляза, че сред всичките си лудории, необмислени постъпки и шеги Шубин все като че изпитваше Инсаров, като че го изследваше и се вълнуваше вътрешно, а Инсаров си оставаше все така спокоен и ясен.

Най-сетне те се върнаха в къщи, преоблякоха се и за да не излизат от релсите, в конто бяха попаднали от сутринта, решиха да отидат още тая вечер у Стахови. Шубин изтича напред да съобщи за пристигането им.

— Хироят Инсаров ей сега ще благоволи да дойде! — тържествено обяви той, като влезе в гостната на Стахови, дето в този момент бяха само Елена и Зоя.

— Wer?^[1] — попита по немски Зоя. Когато нещо я изненадваше, тя винаги заговаряше на родния си език. Елена вдигна глава. Шубин я погледна с игрива усмивка на устните. Тя се ядоса, но не каза нищо.

— Чухте ли — повтори той, — господин Инсаров иде.

— Чух — отговори тя, — и чух как го нарекохте. Чудя се наистина. Кракът на господин Инсаров още не е стъпил тука, а вие вече смятате за необходимо да се кривите!

Шубин изведнаж омекна.

— Имате право, вие винаги имате право, Елена Николаевна — измърмори той, — но аз само така, ей богу. Ние цял ден с него заедно се разхождахме и той, уверявам ви, е отличен човек.

Не съм ви питала за това …… промълви Елена и стана.

— Млад ли е господин Инсаров? — попита Зоя.

— На сто четиридесет и четири години — отговори ядосано Шубин.

Прислужникът доложи за пристигането на двамата приятели. Те влязоха. Берсенев представи Инсаров. Елена ги покани да седнат и сама седна, а Зоя отиде горе: трябваше да се предупреди Ана Василевна. Започна разговор, доста незначителен, както всички първи разговори. Шубин наблюдаваше мълчаливо от ъгъла, но нямаше какво да се наблюдава. У Елена той забелязваше следи от сдържан яд против него, Шубин — и нищо повече. Той гледаше Берсенев и Инсаров и като скулптор сравняваше лицата им. „И двамата — мислеше той — не са красиви: българинът има характерно, скулптурно лице; ето сега е осветено добре; велико-русинът е повече за живопис: няма линии, физиономия има. А пък и в единия, и в другия може да се влюби. Тя още не обича, но ще обикне Берсенев“ — реши той в себе си. Ана Василевна дойде в гостната и разговорът стана съвсем дачен, именно дачен, не селски. Това беше разговор твърде разнообразен по изобилие на обсъжданите въпроси; но кратки, доста мъчителни паузи го прекъсваха всеки три минути. В една от тези паузи Ана Василевна се обърна към Зоя. Шубин разбра нейния ням намек и направи кисела физиономия, а Зоя седна на пианото и изсвири и изпя всичките си парчета. Увар Иванович се показа иззад вратата, но размърда пръсти и се оттегли. После поднесоха чай, после всички вкупом се разходиха из градината. Стъмни се и гостите си отидоха.

Инсаров наистина направи на Елена по-слабо впечатление, отколкото самата тя очакваше, или по-точно казано, не й направи онова впечатление, което тя очакваше. Харесаха й неговата прямота и непринуденост, и лицето му й се хареса; но цялото същество на Инсаров, спокойно твърдо и обикновено просто, някак не се съгласуваше с онзи образ, който си беше изградила от разказите на Берсенев. Елена, без сама да подозира, бе очаквала нещо „по-фатално“. „Но — мислеше си тя — той днес говори много малко, виновна съм аз; не го разпитвах; да видим другия път… а очите му са изразителни, честни очи.“ Тя чувствуваше, че й се искаше не да се преклони пред него, а да му подаде приятелски ръка, и недоумяваше: не такива си представяше тя хората като Инсаров, „героите“. Тази последна дума й напомни за Шубин и тя, вече в леглото си, пламна и се разсърди.

— Харесаха ли ви новите познати? — попита на връщане Берсенев Инсаров.

— Много ми харесаха — отговори Инсаров, — особено дъщерята. Изглежда чудесно момиче. Вълнува се, по у нея това вълнение е хубаво.

— Трябва да ходим по-често у тях — забеляза Берсенев.

— Да, трябва — продума Инсаров и нищо повече не каза чак до къщи. Той веднага се затвори в стаята си, по свещта горя до късно след полунощ.

Берсенев не бе успял да прочете една страница от Раумер, когато шепа ситен пясък чукна по стъклото на прозореца му. Той неволно трепна, отвори прозореца и видя Шубин, бледен като платно.

— Какъв си неуморим! Мощна пеперуда! — започна Берсенев.

— Тсс! — прекъсна го Шубин. — Дойдох при тебе скришом, както Макс при Агата. Трябва непременно да ти кажа две думи насаме.

— Но влез в стаята де.

— Не, няма нужда — възрази Шубин и се облегна на рамката на прозореца, — така е по-весело, повече прилича на Испания. Първо, поздравявам те: акциите ти се подигнаха. Твоят прехвален необикновен човек се провали. За това мога да ти гарантирам. А за да ти докажа моята безпристрастност, слушай: ето характеристиката на господни Инсаров. Талант — никакъв, поезия — хич, способности за работа — много, памет — силна, ум — не разнообразен и не дълбок, по здрав и жив; сухота и сила, и дори дар слово, когато стане дума за неговата, между нас казано, прескучна България. Какво, ще кажеш, че съм несправедлив? Още една забележка: ти с него никога няма да бъдеш пати, и никой не е бил с него на ти; аз, като артист, съм му противен, е което се гордея. Сухота, сухота, а всички нас може да ни смеле на прах. Той е свързан със земята си — не като нашите празни кратуни, които се умилкват около народа: влей се в нас, жива вода! Затова и задачата му е по-лека, по-лесно разбираема: трябва само да се изгонят турците, голяма работа! Но всички тези качества, слава богу, не се харесват на жените. Обаяние няма, шарм; не е като нас с тебе.

— Какво бъркаш и мене? — измърмори Берсенев. — И за останалото не си прав: ти никак не си му противен, а със своите съотечественици той е на ти… това аз знам.

— Това е друга работа! За тях той е герой; а, да си призная, аз иначе си представям героите: героят няма защо да умее да говори: героят мучи като бик; но затова бутне ли с рога, стени събаря. И той сам надали знае защо бута, но бута. Впрочем може би в наше време има нужда от друг калибър герои.

— Защо те занимава толкова Инсаров? — попита Берсенев. — Нима ти дотича тука само за да ми опишеш характера му?

— Аз дойдох тук — започна Шубин, — защото в къщи ми беше много мъчно.

— Я гледай! Да не би пак да заплачеш?

— Смей се! Аз дойдох тука, защото ми иде да се изям от мъка, защото ме разкъсва отчаяние, яд, ревност…

— Ревност? От кого ревнуваш?

— От тебе, от него, от всички. Мъчи ме мисълта, че ако я бях разбрал по-рано, ако се бях заловил умело за тази работа… Но защо да приказвам! Ще се свърши е това, че аз все ще се смея, ще лудувам, ще се кривя, както тя казва, а накрая ще взема да се удавя.

— Е, ти че няма да се удавиш, няма……забеляза Берсенев.

— В такава нощ, разбира се, не; но дано само доживеем до есента. В такава нощ също се умира, само че от щастие. Ах, щастие! Всяка проточена през пътя сянка от дърветата сега сякаш шепне: „Зная аз къде е щастието… Искаш ли да ти кажа?“ Бих те повикал да се разходим, но ти сега си под влияние на прозата. Спи и сънувай математически фигури! А моята душа се къса. Вие, господа, виждате, че човек се смее, значи, според вас му е леко; вие можете да му докажете, че той сам си противоречи — значи, той не страда… Бог да ви е на помощ!

Шубин бързо се отдалечи от прозореца. „Анушка!“ — искаше да извика след него Берсенев, но се въздържа: Шубин наистина не изглеждаше добре. След една-две минути на Берсенев дори му се стори, че чува ридания: той стана, отвори прозореца; беше тихо; само някъде далеч, може би някой минаващ селянин пееше проточено Степ Моздокская.