Иван Тургенев
В навечерието (15)

XX

— Отбий се при мене за малко — каза Шубин на Берсенев, след като той се сбогува с Ана Василевна, — имам да ти покажа някои неща.

Берсенев тръгна към стаята му в пристройката. Поразиха го множеството етюди, статуйки и бюстове, покрити с мокри парцали и разпръснати по всички ъгли на стаята.

— Ама ти, както виждам, работиш не на шега — — забеляза той.

— Все трябва нещо да се прави — отговори Шубин. — Едно като не върви, трябва друго да се опита. Впрочем аз като корсиканец се занимавам повече с вендета, отколкото с чисто изкуство. Trema, Bisanzia!^[1].

— Не те разбирам — каза Берсенев.

— Почакай малко. Ето, благоволете да погледнете, любезни приятелю и благодетелю, моето отмъщение номер първи.

Шубин отви една фигура и Берсенев видя прекрасен бюст на Инсаров с изключителна прилика. Чертите на лицето Шубин бе доловил вярно до най-малки подробности и беше им придал чуден израз: честен, благороден и смел.

Берсенев изпадна във възторг.

— Но това е просто прелест! — извика той. — Поздравявам те. Направо за изложба! Защо наричаш това великолепно произведение отмъщение?

— Защото, сър, имам намерение да поднеса, както благоволихте да се изразите, това великолепно произведение на Елена Николаевна за именния й ден. Разбирате ли вие тая алегория? Ние не сме слепи, виждаме какво става около нас, но сме джентълмени, милостиви господине, и отмъщаваме по джентълменски.

— А ето — прибави Шубии, като откриваше друга фигурка, — тъй като художникът според най-новите естети се ползува със завидното право да въплъщава всякакви мръсотии, като ги издига в перли на създанието, то ние при издигане на тази перла, номер втори, си отмъщавахме вече съвсем не като джентълмени, а просто en canaille^[2].

Той сръчно дръпна платното и пред погледна на Берсенев се откри статуйка на същия Инсаров в дантоновски стил. Не можеше да се измисли нещо по-злъчно и по-остроумно. Младият българин беше направен: като овен, изправен на задните крака и навел рога за удар. Тъпа важност, заядливост, упорство, непохватност, ограниченост изразяваше физиономията на „съпруга на тънкоруниите овци“ и при това приликата беше толкова поразителна, несъмнена, че Берсенев не можа да не се разсмее.

— Какво? Интересно ли е? — промълви Шубин.

Позна ли хероя? Пак ли ме съветваш да я пратя на изложба? Това, братко мой, ще си подаря сам на собствения си имен ден… Ваше високоблагородие, позволете!

И Шубин подскочи три пъти, като се удряше отзад с подметките си.

Берсенев вдигна от пода платното и го хвърли върху статуйката.

— О ти, великодушни започна Шубин, — чакай, кой в историята се смята за особено великодушен? Но все едно! А сега продължаваше той, като откриваше тържествено и печално третата, доста голяма маса глина — очите ти ще видят нещо, което ще ти докаже смиреномъдрието и прозорливостта на твоя приятел. Ще се убедиш, че той все пак, като истински художник, чувствува нуждата и ползата сам да си удари плесница. Гледай! Платното се вдигна и Берсенев видя две, долепени една до друга, сякаш сраснали глави… Той не разбра веднага каква е работата, по като се вгледа, позна в едната от тях Анушка, а в другата самия Шубин. Впрочем това бяха по-скоро карикатури, отколкото портрети. Анушка бе дадена като хубаво, дебело момиче с ниско чело, плувнали в тлъстина очи и смело вирнат нос. Дебелите й устни нахално се усмихваха; цялото й лице изразяваше чувственост, безгрижие и дързост, но не му липсваше добродушие. Себе си Шубин беше изобразил изпит, измършавял веселяк, с хлътнали бузи, с небрежно увиснали сплъстени редки коси, с безсмислен израз в угасналите очи, със заострен като на мъртвец нос.

Берсенев се извърна с отвращение.

— Как ти се виждат тия близнаци, братко? — промълви Шубин, — Няма ли да благоволиш да съчиниш подходящ надпис? За първите две работи аз вече измислих надписи. Под бюста ще стои: „Герой, който възнамерява да спаси родината си“. Под статуйката: „Пазете се, колбасари!“ А под тая работа — как мислиш? „Бъдещето на художника Павел Яковлев Шубин…“ Добре ли е?

— Престани — възрази Берсенев. — Не си е струвало да си губиш времето за такава… — Той не намери веднага подходяща дума.

— Мръсотия, искаш да кажеш? — Не, братко, извинявай, но ако нещо отиде на изложба, то ще е тая група.

Именно мръсотия повтори Берсенев. И що за глупост? У тебе съвсем няма ония заложби за подобно развитие, е които досега, за нещастие, винаги така щедро са били надарени нашите артисти. Ти просто сам си се наклеветил.

— Така ли мислиш? — мрачно продума Шубин. — Ако не ги притежавам, то те се вкоренят в мене, за това ще бъде виновна… една особа. Знаеш ли — прибави той, като трагично свъси вежди, — че аз вече се опитвах да пия?

— Лъжеш!

— Опитвах се, ей богу — възрази Шубин и изведнаж се ухили и засия, — но не е вкусно, брат, не влиза в гърлото и после главата ми е като барабан. Самият велик Лушчихин, Харалампий Лушчихин, най-широкото московско, а според други великорусийско гърло, заяви, че от мене нищо няма да излезе. На мене според неговите думи бутилката нищо не ми говори.

Берсенев замахна към групата, но Шубин го спря.

— Почакай, братко, не я разбивай; за урок я бива, като плашило.

Берсенев се засмя.

В такъв случай може, ще пощадя твоето плашило — промълви той. И да живее вечното, чистото изкуство!

— Да живее! — подзе Шубин. — С него и хубавото е по-хубаво, и лошото не е нещастие!

Приятелите силно си стиснаха ръцете и се разделиха.