Иван Тургенев
В навечерието (4)

VIII

Същия ден вечерта Ана Василевна седеше в гостната си и се готвеше да плаче. Освен нея в стаята беше мъжът й и някой си Увар Иванович Стахов, далечен чичо на Николай Артемевич, запасен кавалерийски подпоручик, към шестдесетгодишен човек, необикновено пълен и неподвижен, със сънливи жълти очички и безцветни, дебели устни на жълто подпухнало лице. Откакто се бе уволнил, той постоянно живееше в Москва е процентите от един малък капитал, оставен от жена му, дъщеря на търговец. Нищо не вършеше и надали и мислеше, а дори да мислеше, пазеше тези мисли за себе си. Веднаж в живота си само бе се развълнувал и проявил активност, а именно: прочете във вестниците за един нов инструмент на световна лондонска изложба — „контрабомбардон“, и поиска да си изпише този инструмент, дори пита къде да изпрати пари и чрез кое бюро. Увар Иванович носеше широк сюртук тютюнев цвят и бяло шалче на врата, ядеше често и много и само при затруднение, т.е. всеки път, когато му се случваше да изкаже някакво мнение, конвулсивно движеше пръстите на дясната си ръка във въздуха, пай-напред от палеца към кутрето, после от кутрето към палеца, като казваше с мъка: „Би трябвало… някак, такова…“

Увар Иванович седеше в креслото до прозореца и дишаше напрегнато, Николай Артемевич се разхождаше с големи крачки из стаята, пъхнал ръце в джобовете си; лицето му изразяваше недоволство.

Най-сетне се спря и поклати глава.

— Да — начена той, — в наше време младите хора бяха по-другояче възпитани. Те не си позволяваха да не зачитат по-старите. А сега само гледам и се чудя. Може би не аз съм прав, а те; може би. Но все пак аз си имам свой възглед за нещата: не съм се родил глупак. Как мислите по тоя въпрос вие, Увар Иванович?

Увар Иванович само го погледна и раздвижи пръсти.

— Елена Николаевна например — продължи Николай Артемевич, — Елена Николаевна аз наистина не я разбирам. Нейното сърце е тъй широко, че обгръща цялата природа, до най-малката буболечка или жаба, с една дума, всичко освен родния й баща. Е, прекрасно; аз зная това и вече ие се меся. Защото тук има и нерви, и ученост, и хвърчепе в облаците, а всичко това не е паша работа. Но господин Шубин… той, да речем, е художник, чудноват, необикновен, аз за това не споря; обаче да не зачита по-стария, човека, на когото той все пак, може да се каже, е задължен за много неща — това аз, да си призная, dans mon gros bon sens^[1] не мога да допусна. Аз по природа не съм взискателен, не; по всичко си има мярка.

Ана Василевна позвъни нервно. Влезе прислужникът.

— Защо не иде Павел Яковлевич? — каза тя. — Докога ще го викам?

Николай Артемевич сви рамене.

— Но защо, моля ви се, искате да го викат? Аз съвсем не настоявам, дори не желая.

— Как защо, Николай Артемевич? Той ви е безпокоил; може би е попречил на лекуването ви. Искам да се обясня с него. Искам, да зная с какво е могъл да ви разсърди.

— Повтарям ви, че не искам това. И що за желание… devant les domestiques^[2]…

Ана Василевна леко се изчерви.

— Напразно казвате това, Николай Артемевич. Аз… Никога… devant… les domestiques… Иди, Федюшка, и слушай, веднага доведи Павел Яковлевич.

Прислужникът излезе.

А всичко това никак не е нужно — каза през зъби Николай Артемевич: и отново закрачи из стаята.

Съвсем не исках това да кажа.

— Моля ви се, Paul трябва да се извини пред вас.

— Моля ви се, за какво ми са неговите извинения? И какво значи извинение? Това са само фрази.

— Как за какво? Трябва да го вразумим.

— Вразумете го вие. Той вас по-скоро ще послуша.

Аз нямам такива претенции.

— Не, Николай Артемевич, вие днес от пристигането си още не сте в настроение. Вие дори, както ви наблюдавам, отслабнахте в последно време. Страхувам се, че лекуването не ви помага.

— Аз трябва да се лекувам — забеляза Никола Артемевич, — черният ми дроб не е в ред.

В тоя миг влезе Шубин. Той изглеждаше уморен. Лека, едва насмешлива усмивка играеше на устните му.

— Викали сте ме, Ана Василевна? — продума той.

— Да, разбира се, виках те. Моля ти се, Paul, това е ужасно. Аз съм много недоволна от тебе. Как си можал да оскърбиш Николай Артемевич?

— Николай Артемевич ви се е оплакал от мене? — попита Шубин и със същата усмивка на устните погледна Стахов.

Той се обърна и наведе очи.

— Да, оплака се. Не зная е какво си се провинил пред него, по ти трябва веднага да се извиниш, защото неговото здраве сега е много разстроено и най-сетне ние всички на млади години трябва да уважаваме благодетелите си.

„Ех, логика!“ — помисли си Шубин и се обърна към Стахов:

— Аз съм готов да се извиня пред вас, Николай Артемевич — проговори той е учтив полупоклон, ако наистина съм ви обидил е нещо.

— Аз съвсем… не за това — възрази Николай Артемевич, като избягваше както преди погледите на Шубин. — Впрочем аз на драго сърце ви прощавам, защото, вие знаете, аз не съм придирчив човек.

— О, това не подлежи на никакво съмнение! — промълви Шубип. — Но позволете да полюбопитствувам: известно ли е на Ана Василевна в какво именно се състои вината ми?

— Не, аз нищо не зная — обади се Ана Василевна и изпъна шия.

— О, боже мой! — възбудено възкликна Николай Артемевич. — Колко пъти вече съм молил, умолявал, колко пъти съм казвал, че са ми противни всички тия обяснения и сцени! Прибереш се най-после в къщи, иска ти се да си отдъхнеш — нали казват: семеен кръг, interieur, бъди добър домакин, а пък то сцепи, неприятности. Минута спокойствие нямаш. По неволя отидеш в клуба или… или някъде другаде. Жив човек, има физика, тя си иска своето, а тука…

И недовършил фразата си, Николай Артемевич бързо излезе и тръшна вратата. Ана Василевна погледна след него.

— В клуба? — горчиво прошепна тя. Не в клуба отивате вие, ветрогонецо! В клуба няма на кого да подарите конете от собствената ми конюшня и при това сиви! Моят любим цвят. Да, да, лекомислени човече добави тя, като повиши глас, — не в клуба отивате вае. А теб, Paul — продължи тя, като стана, — как не те е срам? Струва ми се, не си малък вече. Ето заболя ме главата. Къде е Зоя, не знаеш ли?

— Струва ми се, че е горе в стаята си. Тая разумна лисичка в такива моменти всякога се скрива в дупката си.

— Е, стига, смига! — Ана Василевпа затърси нещо наоколо си. — Чашката ми с настъргания хрян не видя ли? Paul, моля ти се, стига си ме ядосвал.

Може ли да ви ядосвам, леличко! Дайте да целуна ръчичката ви. А хряна ви видях на масичката в кабинета.

— Даря все ще го забрави някъде — промълви Ана Василевна и се отдалечи, като шумолеше с копринената си рокля.

Шубин понечи да — тръгне след пея, но се спря, защото чу зад себе си бавния глас на Увар Иванович.

— Не трябваше така… хлапако… — заговори с паузи запасният подпоручик.

Шубин се приближи до него.

— А как трябваше, многоуважаеми Увар Иванович?

— Как? Млад си ти, трябва да уважаваш. Да.

— Кого?

— Кого? То се знае кого. Не се хили!

Шубмн скръсти ръце на гърди.

— Ах вие, представителю на хоровото начало — извика той, — черноземна сила сте вие, фундамент на общественото здание!

Увар Иванович започна да движи пръстите си.

— Стига, брат, не ме изкушавай.

— Гледай го — продължи Шубин, — немлад дворянин вече, а колко щастлива и детска вяра се крие още в него! Да го уважавам! А знаете ли вие, стихийни човече, защо Николай Артемевич ми се сърди? Днес аз цяла сутрин бях с него при неговата немкиня; днес тримата пяхме „Не се отделяй от мене“; да бяхте чули само. Изглежда, вас това ви вълнува. Пяхме „Ние, господари“.

мой, пяхме — и ми стана дори скучно; гледам: работата лоша, нежности много. Започнах да ги дразни и двамата. Излезе добре. Отначало тя се разсърди на мене, после на него; а после той се разсърди на нея и й каза, че е щастлив само у дома си: и че за него там е рай; тя пък му каза, че е безнравствен; а аз й казах: „Ах!“ по немски; той си отиде, а аз останах; той дойде тука, тоест в рая, но в рая му е противно. И ето започнал да мърмори. Кой, кой сега според вас е виновен?

— Разбира се, ти възрази Увар Ивановпич, Шубин втренчи поглед в него.

— Ще се осмеля да ви попитам, почтени рицарю започна той е раболепен глас, вие благоволихте, да произнесете, тези загадъчни думи поради някакво съображение на вашата миедителна способност или пол, напора на мигновена потребност да произведете сътресение във въздуха, наречено звук?

— Не ме изкушавай ти казвам! — простена Увар Иванович.

Шубин се засмя и избяга навън.

— Ей! — възкликна след четвърт час. Увар Иванович. — Такова… чашка водка!

Прислужникът донесе на поднос водка, и закуска. Увар Иванович: тихичко взе от подноса чашката и дълго, с повишено внимание я гледа, сякаш не разбираше добре какво държи в ръката си. После погледна прислужника и го попита не се ли казва Васка. После прие огорчен, вид, изпи водката, похапна и бръкна в джоба си да извади носната кърпа. Прислужникът вече отдавна бе отнесъл подноса и стъклото на мястото им, бе изял остатъка от селдата и вече бе успял да заспи, сгушен в господарското палто, а Увар Ивановнч все още държеше кърпата пред себе си върху разперените си пръсти и със същото повишено внимание поглеждаше ту към прозореца, ту към пода и стените.