Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Накануне, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
unicode (2007)

Издание:

Иван Сергеевич Тургенев

Романи и повести

В навечерието

Превел от руски: Г. Константинов

Народна култура, София, 1974

 

И. С. Тургенев

СОБРАНИЕ СОЧИНЕНИЙ В ДВЕНАДЦАТИ ТОМАХ

НАКАНУНЕ

Государственное издательство художественной литератури

Москва 1958

Тираж 300 000

История

  1. — Добавяне

XVII

Същия ден, когато Елена вписваше тая последна, съдбоносна дума в дневника си, Инсаров седеше в стаята на Берсенев, а Берсенев стоеше пред него с израз на недоумение. Инсаров току-що му бе съобщил намерението си още на другия ден да се премести в Москва.

— За бога! — извика Берсенев. — Сега настъпва най-хубавото време. Какво ще правите в Москва? Какво е това внезапно решение! Или сте получили някакво известие?

— Не съм получавал никакво известие — отвърна Инсаров, — но имам съображения, поради които не бива да оставам тук.

— Но как е възможно…

— Андрей Петрович — продума Инсаров, — бъдете така добър, не настоявайте, моля ви. На мене самия ми е тежко да се разделя с вас, но няма какво да се прави.

Берсенев го загледа втренчено.

— Зная — продума най-сетне той, — вас не може да ви убеди човек. Значи, решено е?

— Окончателно — отговори Инсаров, стана и си излезе.

Берсенев походи из стаята, взе шапката си и се запъти към Стахови.

— Имате нещо да ми съобщите — му каза Елена, щом останаха двамата.

— Да; как се сетихте?

— Все едно. Кажете, какво има? Берсенев й съобщи решението на Инсаров, Елена побледня.

— Какво значи това? — с мъка произнесе тя.

— Вие знаете — промълви Берсенев, — че Дмитрий Иикаиорович не обича да дава отчет за постъпките си. Но аз мисля… Да седнем, Елена Николаевна, вие сякаш не сте съвсем здрава… Аз, струва ми се, мога да се досетя каква е всъщност причината за това внезапно заминаване.

— Каква, каква е причината? — повтори Елена, като стискаше силно, без сама да забележи, ръката на Берсенев в своята изстинала ръка.

— Знаете ли — започна Берсенев с тъжна усмивка, — как да ви обясня? Ще трябва да се върна към тазгодишната пролет, към онова време, когато се запознах по-отблизо с Инсаров. Тогава се срещнах с него в къщата на един роднина; роднината ми имаше дъщеря, много хубавичка. Стори ми се, че Инсаров не е равнодушен към нея и му казах това. Той се засмя и ми отговори, че се лъжа, че сърцето му не е пострадало, но че незабавно би заминал, ако би се случило подобно нещо с него, тъй като не желае — това бяха неговите собствени думи, — за да задоволи личните си чувства, да измени на своето дело и на своя дълг. „Аз съм българин — каза той — и не ми трябва руска любов…“

— Е… и какво… вие сега… — прошепна Елена, неволно отвръщайки глава като човек, който очаква удар, но все още не пускаше ръката на Берсенев.

— Мисля — промълви той и сам понижи глас, — мисля, че сега е станало онова, което тогава неправилно подозирах.

— Тоест… вие мислите… не ме мъчете! — извика неочаквано Елена.

— Мисля — бързо подхвана Берсенев, — че Инсаров е обикнал сега едно руско момиче и според заричането си решава да бяга.

Елена още по-силно стисна ръката му и още по-ниско наведе глава, сякаш искаше да скрие от чуждия поглед руменината от свяна, която заля с внезапен пламък цялото й лице и шия.

— Андрей Петрович, вие сте добър като ангел проговори тя, — но нали той ще дойде да се сбогува?

— Да, предполагам, сигурно ще дойде, защото няма да иска да замине…

— Кажете му, кажете…

Но тука бедното момиче не издържа: сълзи бликнаха от очите му и то избяга от стаята.

„Значи, толкова много го обича — мислеше Берсенев, като се връщаше бавно към къщи. — Не очаквах; не очаквах, че вече е толкова силно. Тя казва, че съм добър — продължаваше той размишленията си. — Кой може да каже по силата на какви чувства и подбуди съобщих всичко това на Елена? Но не от добрина, не от добрина. Все от това проклето желание да се убедя наистина ли ножът е в раната? Аз трябва да съм доволен — те се обичат, аз им помогнах… Бъдещ посредник между науката и руската публика — ме нарича Шубин; изглежда, писано ми е да бъда посредник. Но ако се лъжа? Не, не се лъжа…“

Тежко беше на Андрей Петрович и съзнанието му не възприемаше Раумер.

На другия ден в два часа Инсаров отиде у Стахови. Като че нарочно по това време в гостната на Ана Василевна имаше гостенка, съседката попадия, много добра и почтена жена, която обаче имаше малка неприятност с полицията за туй, че бе й хрумнало в най-голямата жега да се окъпе в езерото, край пътя, по който често минавало някакво си важно генералско семейство. Присъствието на външен човек беше отначало дори приятно на Елена, в лицето на която не остана нито капка кръвчица, щом чу стъпките на Инсаров; но сърцето й замря при мисълта, че той може да се сбогува, без да поговори с нея насаме. Той пък изглеждаше смутен и избягваше погледа й. „Нима ей сега ще се сбогува?“ — мислеше Елена. Наистина Инсаров вече бе се обърнал към Ана Василевиа; Елена бързо стана и го повика настрана, при прозореца. Попадията се учуди и се опита да се обърне; но тя така силно се беше стегнала, че корсетът й скърцаше при всяко движение. Тя остана неподвижна.

— Слушайте — бързо заговори Елена, — зная защо сте дошли; Андрей Петрович ми съобщи вашето намерение, но аз ви моля, аз ви моля да не се сбогувате с нас днес, а да дойдете утре тука по-рано, в единадесет часа. Трябва да ви кажа две думи. Инсаров мълчаливо наведе глава.

— Няма да ви задържам… Вие ми обещавате? Инсаров пак се поклони, но нищо не каза.

— Леночка, ела тука — продума Ана Василевиа, — погледни каква чудесна чантичка има попадията.

— Аз си я бродирах — забеляза попадията.

Елена се отдръпна от прозореца.

Инсаров остана не повече от четвърт час у Стахови. Елена го наблюдаваше крадешком. Той се въртеше на мястото си и както преди не знаеше къде да гледа и си отиде някак странно, внезапно, сякаш изчезна.

Бавно мина тоя ден за Елена; още по-бавно се проточи дългата, безкрайно дълга нощ. Елена ту седеше на кревата, обхванала с ръце коленете си и сложила на тях глава, ту отиваше до прозореца, допираше горещото си чело до студеното стъкло и мислеше, мислеше, до изтощение мислеше все едни и същи неща. Сърцето й сякаш се бе вкаменило, сякаш бе изчезнало от гърдите й; тя не го чувствуваше, но кръвта в главата й биеше тежко и косите й пареха, и устните й съхнеха. „Той ще дойде… той не се сбогува с мама… той няма да излъже… Нима Андрей Петрович каза истината? Не може да бъде… Той с думи не обеща да дойде… Нима завинаги се разделих с него?“ Ето тези мисли не я напущаха… именно не я напущаха: те не идеха, не се връщаха те непрестанно се въртяха в нея като мъгла. „Той ме обича!“ — пламваше изведнаж цялото й същество и ти втренчено се взираше в тъмнината; невидима за никого тайна усмивка разтваряше устните й… но тя тоз миг разтърсваше глава, слагаше зад тила си сключените пръсти на ръцете си и отново като мъгла се въртяха в нея предишните мисли. На разсъмване тя се съблече и легна в леглото, но не можа да заспи. Първите огнени лъчи на слънцето нахлуха в стаята й… „О, ако той ме обича!“ — извика тя изведнаж и без да се срамува от озарилата я светлина, разтвори обятията си.

Тя стана, облече се, слезе долу. В къщи още никой не бе се събудил. Тя отиде в градината: но там беше тъй тихо и зелено, и свежо, така доверчиво чуруликаха птиците, тъй радостно поглеждаха цветята, че й стана мъчно. „О — помисли си тя, — ако това е истина! — ни една тревичка не е по-щастлива от мене, но истина ли е?“ Тя се върна в стаята си и за да убие някак времето, започна да сменя роклите си. Но всичко падаше и се изплъзваше от ръцете й и тя още седеше полусъблечена пред тоалетното си огледало, когато я повикаха да пие чай. Тя слезе долу; майка й забеляза нейната бледност, по само каза: „Ти днес си много интересна“ — и като я огледа, добави: „Тази рокля много ти прилича, обличай я винаги, когато искаш да се харесаш някому.“ Елена нищо не отговори и седна в ъгъла. Удари девет часът; до единадесет оставаха още два часа. Елена взе книга, после се залови да шие, после пак взе книгата; после се зарече да мине сто пъти по една алея и мина ето пъти; после дълго гледа как Ана Василевна редеше пасианс… и погледна часовника: още нямаше десет. Шубин влезе в гостната. Тя се опита да заговори с него и му се извини, без сама да знае за какво… Всяка нейна дума не само че й струваше усилия, но събуждаше в пея самата някакво недоумение. Шубин се наведе към нея. Тя очакваше подигравка, вдигна очи и видя пред себе си печално и дружелюбно лице… Тя се усмихна на това лице. Шубин също й се усмихна мълчаливо и тихичко излезе. Тя искаше да го задържи, но не можа да си спомни веднага как да го извика. Най-сетне удари единадесет часът. Тя започна да чака, да чака, да чака и да се вслушва. Вече нищо не можеше да прави; престана дори да мисли. Сърцето й се оживи и почна да бие по-силно, все по-силио, и странно нещо! Времето сякаш започна да лети по-бързо. Измина четвърт час, измина половин час, минаха още няколко минути според Елена и изведнаж тя трепна: часовникът удари не дванадесет, а един. „Няма да дойде, ще замине, без да се сбогува…“ Тази мисъл изведнаж нахлу в главата й заедно с кръвта. Тя почувствува, че дъхът й спира, че е готова да заридае… Изтича в стаята си и падна на леглото с лице върху сключените си ръце.

Тя лежа неподвижно половин час: през пръстите й по възглавницата се стичаха сълзи. Изведпаж се понадигна и седна: нещо странно ставаше в нея—лицето й се измени, влажните очи от само себе си изсъхнаха и заблестяха, веждите й се вдигнаха, устните й се свиха. Мина още половин час. Елена за последен път се ослуша: няма ли да долети до нея познатият глас? Стана, сложи шапката, ръкавиците, наметна пелерината на раменете си, незабелязано се измъкна от къщи и тръгна с бързи стъпки по пътя, който водеше към квартирата на Берсенев.