Иван Тургенев
В навечерието (27)

XXXII

А денят на заминаването наближаваше. Ноември: вече изтичаше, минаваха последните срокове. Инсаров отдавна бе свършил всичките си приготовления и гореше от желание по-скоро да се измъкне от Москва. И докторът го карате да бърза: „Вие имате нужда от топъл климат — казваше му той, тука няма да се поправите.“ Нетърпение измъчваше и Елена; тревожеше я бледността на Инсаров, неговата слабост. Тя често е, неволна уплаха гледаше изменените му черти. Положението й в бащиния дом ставаше непоносимо. Майка и я оплакваше, като че бе умряла, а баща й се отнасяше с пея презрително студено: близката раздяла тайно мъчеше и него, по той смяташе за свой дълг, дълг на оскърбен баща, да скрива чувствата си, слабостта си Ана Василевна пожела най-сетне да се види с Инсаров. Доведоха го при пея тайно, през задната врата. Когато той влезе в стаята й, тя дълго не можа да заговори е него, не можа дори да се реши да го погледне: той седна до креслото й и със спокойно уважение зачака първата й дума. Елена също седеше тук и държеше в ръката си ръката на майка си. Ана Василевна вдигна най-после очи и промълви: „Бог да ви съди, Дмитрий Никанорович…“ — и спря: укорите замряха на устата й.

— Но вие сте болен — извика тя. — Елена, той е болен!

— Бях болен, Ана Василевна — отговори Инсасаров, и сега още не съм се поправил съвсем; но се надявам родният въздух да ме възстанови окончателно.

— Да… България! — прошепна Ана Василевна и помисли: „Боже мой, българин, умиращ, гласът му сякаш излиза от бъчва, очите — изцъклени, истински скелет, палтото му като че е чуждо, жълт като смин и тя е негова жена, тя го обича… та това е някакъв сън…“ Но тя веднага се опомни.

— Дмитрий Никанорович — каза тя, — вие непременно… непременно ли трябва да заминете?

— Непременно, Ана Василевна.

Ана Василевна го погледна.

— Ох, Дмитрий Никанорович, да не дава бог да изпитате това, което изпитвам аз сега… Но вие обещавате да я пазите, да я обичате… Лишения вие няма да търпите, докато съм жива аз!

Сълзи задавиха гласа й. Тя разтвори обятията си и Елена и Инсаров я прегърнаха.

Съдбоносният ден настъпи най-после. Решено бе Елена да се сбогува с родителите си в къщи, а да търгне на път от квартирата на Инсаров. Заминаването бе определено за дванадесет часа. Четвърт час преди определеното време дойде Берсенев. Той предполагаше, че ще завари у Инсаров негови съотечественици, които ще искат да го изпратят; но всички те вече бяха заминали преди него; бяха заминали също и известните на читателя две тайнствени личности (те бяха свидетели на сватбата на Инсаров). Шивачът посрещна с поклон „добрия господин“; той, може би от мъка, а може би от радост, че мебелите оставаха за него, здравата се беше напил: жена му скоро го отведе. В стаята вече всичко беше наредено; куфар, превързан с въже, стоеше на пода. Берсепев се замисли: много спомени нахлуха в душата му.

Отдавна бе ударил дванадесет часът и коларят вече бе докарал конете, а „младите“ все още не идеха, Най-после се чуха бързи стъпки по стълбата и Елена влезе, съпроводена от Инсаров и Шубин. Очите й бяха зачервени: тя бе оставила майка си припаднала — сбогуването беше много тежко. Елена вече повече от седмица не беше виждала Берсенев: в последно време той рядко ходеше у Стахови. Тя не очакваше да го срещне и извика: „Вие сте тук! Благодаря ви!“ — и се хвърли на шията му; Инсаров също го прегърна. Настъпи мъчително мълчание. Какво можеха да си кажат тия трима души, какво чувствуваха тези три сърца? Шубин разбра, че е необходимо с жив звук, с думи да прекрати това мълчание.

— Събра се пак нашето трио — заговори той, — …за последен път! Да се покорим на повелите на съдбата, да поменем миналото с добро — и с бога напред в новия живот! „С бога, в далечния път“ — запя той и спря. Стана му изведнаж съвестно и неловко. Грешно е да се пее там, дето има покойник; а в тоя миг в тая стая умираше онова минало, за което той помена, миналото на хората, събрани в нея. То умираше, за да се възроди за нов живот може би… но все пак умираше…

— Е, Елена — започна Инсаров, като се обръщаше към жена си, — струва ми се, всичко е готово? Всичко е заплатено, прибрано. Остава само да се свали тоя куфар. Хазаин!

Хазаинът влезе в стаята заедно с жена си и дъщеря си. Той изслуша, като леко се олюляваше, нареждането на Инсаров, сложи куфара на рамото си и бързо изтича надолу по стълбата, трополейки с ботушите.

— Сега по руския обичай трябва да седнем — забеляза Инсаров.

Всички седнаха: Берсенев се настани на стария диван; Елена седна до него; хазайката и дъщеря й приседнаха на прага. Всички млъкнаха; усмихваха се напрегнато и никой не знаеше защо се усмихва; на всекиго се искаше да каже нещо на прощаване и всеки (с изключение, разбира се, на хазайката и дъщеря й; те само блещеха очи), всеки чувствуваше, че в подобни моменти е позволено да се говорят само глупости, че всяка значителна или умна, или просто задушевна дума би била някак си неуместна, почти неискрена. Инсаров стана пръв и почна да се кръсти… „Сбогом, наша стаичке!“ — извика той.

Разнесоха се целувки, звънки, но студени целувки на раздяла, напътствени, недоизказани пожелания, обещания за писане, последни, полусподавени прощални думи…

Елена, цяла в сълзи, вече сядаше в шейната; Инсаров грижливо покриваше краката й с килимче; Шубин, Берсенев, хазаинът, жена му, дъщеря му с все същата кърпа на главата, вратарят, един случаен майстор в халат на райета — всички стояха при входа, когато неочаквано в двора влетя една богата шейна, впрегната е буен кон, и от нея, изтърсвайки снега от яката на шинела, изскочи Николай Артемевич.

— Сварих ги, слава богу! — възкликна той и изтича към колата. — Ето ти, Елена, нашата последна родителска благословия — каза той, като се наведе под гюрука, извади от джоба на сюртука си малка иконичка, зашита в кадифено калъфче, и я сложи на шията й. Тя заплака и започна да целува ръцете му, а в това време коларят измъкна от предната страна на шейната бутилка шампанско и три чаши.

— Е — каза Николай Артемевич, а сълзите му просто капеха по бобровата яка на шинела, — трябва да ви изпратим… и да ви пожелаем… — Той почна да налива шампанското; ръцете му трепереха, пяната преливаше и падаше иа снега. Той взе едната чаша, а другите две подаде на Елена и на Инсаров, който вече беше успял да се настани до пея. — Да ви даде бог… — започна Николай Артемевич, но не можа да се доизкаже — и изпи виното; те също пиха. — Сега би трябвало и вие, господа — прибави той, като се обръщаше към Шубин и Берсенев, но в тоя миг коларят подкара конете. Николай Артемевич затича редом с шейната. — И слушай, пиши ни — говореше той с пресеклив глас. Елена подаде глава и промълви: „Сбогом, татенце, Андрей Петрович, Павел Яковлевич, сбогом на всички, сбогом Русийо!“ и се облегна назад. Коларят замахна, изплющя с камшика; шейната заскърца, зави надясно от вратата …… и изчезна.

Беше светъл априлски ден. По широката лагуна, която отделяше Венеция от тясната ивица наносен морски пясък, наречена „Лидо“, се плъзгаше острогърда гондола, като се поклащаше ритмично при всеки тласък на дългото весло на гондолиера. Под ниския й покрив на меки кожени възглавници седяха Елена и Инсаров.

Чертите на лицето на Елена не се бяха изменили много от деня на заминаването й от Москва, но изразът й бе станал друг: беше по-замислен и по-строг, а очите й гледаха по-смело. Цялото й тяло бе разцъфнало и косите й сякаш по-пищно и по-гъсто лежаха край бялото й чело и свежите й бузи. Само на устните й, когато не се усмихваше, проличаваше в едва забележима гънка скрита, постоянна грижа. Инсаров, напротив: изразът на лицето му беше все същият, но чертите му жестоко се бяха изменили. Той беше отслабнал, поостарял, побледнял, прегърбил се: почти непрекъснато кашляше с кратка, суха кашлица, а хлътналите му очи блестяха особено. По пътя от Русия Инсаров пролежа почти два месеца болен във Виена и едва в края на март пристигна с жена си във Венеция: оттука той се надяваше да се промъкне през Зара в Сърбия и в България; другите пътища бяха затворени за него. Войната вече кипеше на Дунав; Англия и Франция бяха обявили война на Русия, всички славянски земи се бунтуваха и се готвеха за въстание.

Гондолата спря до вътрешния край на „Лидо“. Елена и Инсаров тръгнаха по тясна пясъчна пътечка, засадена с охтичави дръвчета (садят ги всяка година и всяка година умират), по външния край на „Лидо“, към морето.

Те вървяха по брега. Адриатика плискаше пред тях мътиосините си вълни; те се пенеха, съскаха, блъскаха се и като се отдръпваха назад, оставяха на пясъка дребни раковини и късове морски треви.

— Какво тъжно място! — забеляза Елена. — Боя се да не е много студено тук за тебе; но аз се сещам защо ти искаше да дойдем тука.

— Студено! — възрази с бърза, но горчива усмивка Инсаров. — Хубав войник ще бъда, ако се боя от студа.

А дойдох тука… ще ти кажа защо. Гледам това море и ми се струва, че оттука моята родина е по-близо. Ето тя е там — добави той, като протегна ръка към изток. — Ето и вятърът оттам духа.

— Няма ли този вятър да докара кораба, който ти чакаш? — каза Елена. — Ето белее се платно, дали не е той?

Инсаров погледна в морската далечина, където му сочеше Елена.

— Рендич обеща след една седмица да уреди всичко — забеляза той. — На него, струва ми се, може да се разчита… Чувала ли си, Елена — прибави той с внезапно въодушевление, — казват, че бедните далматински рибари са пожертвували оловните топчета — нали знаеш, тези тежести, с които пущат мрежите на дъното — за куршуми! Пари нямали, живеят само от риболов; но с радост дали последното нещо, което имали, и сега гладуват. Какъв народ!

— Aufgepasst!^[1] — извика зад тях един надменен глас. Чу се глух тропот от конски копита и някакъв австрийски офицер с къса сива туника и зелена фуражка прелетя край тях… Те едва успяха да се отдръпнат.

Инсаров мрачно погледна след него.

— Той не е виновен — промълви Елена, — ти знаеш, че тука те нямат друго място да обучават конете.

— Не е виновен — възрази Инсаров, — но със своя вик, с мустаците си, с фуражката си, с цялата си външност той разбунтува кръвта ми. Да се върнем.

— Да се върнем, Дмитрий. При това тука наистина духа. Ти не се пазеше след боледуването си в Москва и заплати за това във Виена. Трябва сега да бъдеш по-предпазлив.

Инсаров не каза нищо, само предишната горчива усмивка се плъзна по устните му.

— Искаш ли — продължи Елена — да се повозим по Canal Grande^[2]. Та ние, откак сме дошли, не сме видели хубаво Венеция. А довечера ще отидем на театър: имам два билета в ложа. Казват, че дават нова опера. Искаш ли днешният ден да принадлежи само на нас, да забравим политиката, войната, всичко, да знаем само едно:

че живеем, дишаме, мислим заедно, че сме свързани завинаги… Искаш ли?

— Щом ти искаш това, Елена — отговори Инсаров, — значи, и аз го искам.

— Знаех това — забеляза с усмивка Елена. — Да вървим, да вървим.

Те се върнаха в гондолата, седнаха и поръчаха да ги возят бавно по Canal Grande.

Който не е виждал Венеция през април, той едва ли познава цялата неизказана прелест на тоя вълшебен град. Тишината и нежността на пролетта приличат на Венеция, както яркото лятно слънце — на великолепната Генуа, както златото и пурпурът на есента — на великия старец — Рим. Като пролетта красотата на Венеция и трогва, и възбужда желания; тя мъчи и дразни неопитното сърце като обещание за близко, не загадъчно, но тайнствено щастие. Всичко в нея е светло, ясно и е обвито от приспивния воал на някаква влюбена тишина: всичко в нея мълчи, всичко е приветливо; всичко в нея е женствено, като се почне от самото й име: ненапразно само тя е наречена Прекрасна. Грамади дворци, църкви се издигат леки и красиви като чуден сън на млад бог; има нещо приказно, нещо пленително странно в зеленосивия блясък и в копринените преливания на немите вълни на каналите, в безшумния бяг на гондолите, в отсъствието на груби градски звукове, грубо трополене, трясък и врява. „Венеция умира, Венеция запустя“ — ви казват нейните жители; но може би тъкмо тази последна пролет, прелестта на повяхването в самия разцвет, в тържеството на красотата й е липсвала. Който не я е виждал, той не я познава: нито Каналети, нито Гварди (да не говорим за най-новите живописци) са в състояние да предадат тая сребриста нежност на въздуха, тая отлитаща и едновременно близка далечина, това дивно съзвучие от най-изящни очертания и чезнещи багри. Който си е отживял, който е смазан от живота, няма защо да посещава Венеция: тя ще бъде за него горчива като спомена за несбъднати мечти от младини; но сладко ще бъде за оногова, в когото кипят още сили, който се чувствува щастлив; нека той донесе своето щастие под нейните очарователни небеса и колкото и лъчезарно да е то, тя още ще го позлати с неувяхващо сияние.

Гондолата, в която седяха Инсаров и Елена, тихичко мина Riva dei Schiavoni^[3], Двореца на дожите, Пиадзета и влезе в Големия канал. От двете страни се простираха мраморни дворци; те сякаш плаваха тихо отстрани, като едва позволяваха на погледа да обхване и да разбере цялата им красота. Елена се чувствуваше дълбоко щастлива; в лазура на нейното небе имаше едно тъмно облаче — и то се отдалечаваше: Инсаров беше много по-добре тоя ден. Те доплуваха до стръмната арка Риалто и се върнаха назад. Елена се страхуваше от студа на черквите за Инсаров; но тя си спомни за академията delle Belle arti^[4] и каза на гондолиера да кара натам. Те бързо обходиха всичките зали на тоя малък музей. Нито познавачи, нито дилетанти, те не се спираха на всяка картина, не се напрягаха: някаква светла веселост ги бе обхванала неочаквано. Изведнаж всичко им се стори много забавно. (Децата добре познават това чувство.) За голяма почуда на тримата посетители англичани Елена се смя до сълзи на свети Марко от Тинторето, който скача от небето като жаба във вода, за да спаси измъчвания роб; Инсаров пък изпадна във възторг от гърба и прасците на онзи енергичен мъж в зелен плащ, който стои на пръв план в Тициановото Възнесение и дига ръце след Мадоната; затуй пък самата Мадона — прекрасна, силна жена, спокойно и величествено устремена към бога-отца — порази и Инсаров, и Елена; хареса им също строгата и свята картина на стария Чима да Конеляно. Като излизаха от академията, те още веднъж погледнаха вървящите след тях англичани с дълги заешки зъби и увиснали бакембарди — и се засмяха; видяха гондолиера си с къса куртка и къси панталони — и се засмяха; видяха една продавачка с кокче бели коси на върха на главата — и се засмяха по-силно от преди; погледнаха се най-после един друг в лицето — и се заляха в смях, а щом седнаха в гондолата — силно, силно си стиснаха ръцете. Стигнаха в хотела, изтичаха в стаята си и поръчаха да им донесат обяда. Веселостта не ги напусна по време на яденето. Черпеха се един друг, пиха за здравето на московските приятели, ръкопляскаха на прислужника за вкусното ястие от риба и все искаха от него живи frutti di mare^[5]; прислужникът свиваше рамене и удряше токове, а като излезеше, поклащаше глава, а веднаж дори с въздишка прошепна: „Poveretti!“ (Горките!) След обеда те отидоха на театър.

В театъра даваха опера от Верди, доста банална, искрено казано, по вече успяла да обиколи всички европейски сцени, опера, добре известна на русите — Травиата. Сезонът във Венеция беше минал и всички певци не стояха по-високо от равнището на посредствеността; всеки крещеше, колкото му глас държи. Ролята на Виолета изпълняваше една артистка, не особено известна, и като се съдеше по студенината, с която се отнасяше публиката към нея, малко обичана, но нелишена от дарба. Тя беше млада, не много хубава, черноока девойка, с не съвсем равен и вече поизхабен глас. Беше облечена до наивност пъстро и лошо: червена мрежа покриваше косите й, рокля от избелял светлосин атлаз стягаше гърдите й, дебели шведски ръкавици достигаха до острите й лакти; та и откъде ли би могла тя, дъщеря на някакъв бергамски овчар, да знае как се обличат парижките камелии! Тя дори не умееше да се държи на сцената; но в играта й имаше много правда и непринудена простота и пееше с оная особена страстност в израза и ритъма, която е присъща само на италианците. Елена и Инсаров седяха сами в тъмната ложа, до самата сцена; веселото настроение, което ги беше обзело в академията delle Belle arti, все още не беше минало. Когато бащата на нещастния младеж, попаднал в мрежата на съблазнителната, се появи на сцената в жълтозелен фрак и разчорлена бяла перука, изкриви уста и сам предварително смутен, пусна тъжно басово тремоло, те едва не прихнаха… Но играта на Виолета ги завладя.

— На това нещастно момиче почти не му ръкопляскат — каза Елена, — а аз хиляди пъти го предпочитам пред някаква самоуверена второстепенна знаменитост, която би се кълчила и кривила само за да произведе ефект. На нея сякаш съвсем не й е до шега; виж, тя не забелязва публиката.

Инсаров се наведе от края на ложата и внимателно загледа Виолета.

— Да — промълви той, — тя не се шегува: на смърт лъха.

Елена замълча.

Започна третото действие. Завесата се вдигна. Елена трепна, като видя това легло, тия спуснати пердета, шишета с лекарства, притулената лампа. Спомни си близкото минало… „А бъдещето? А настоящето?“ — мина през ума й. Като че нарочно в отговор на престорената кашлица на актрисата се чу в ложата глухата истинска кашлица на Инсаров… Елена крадешком го погледна и веднага придаде на лицето си безгрижен и спокоен израз; Инсаров я разбра и сам започна да се усмихва и тихичко да приглася на пеенето.

Но той скоро замълча. Играта на Виолета ставаше по-хубава, все по-свободна. Тя се отърси от всичко странично, от всичко ненужно и намери себе си; рядко, най-висше щастие за артиста! Тя изведнаж премина оная черта, която не може да се определи, но отвъд която живее красотата. Публиката трепна учудена. Некрасивата девойка с поизхабения глас започваше да я увлича, да я завладява. Но вече и гласът на певицата не звучеше уморено: той се стопли и засили. Появи се Алфредо, радостният вик на Виолета едва не вдигна оная буря, името на която е fanatismo и пред която нашите северни ревове са нищо… Един миг — и публиката пак замря. Започна дуетът, най-хубавото място в операта, в който композиторът е успял да изрази всички съжаления на безумно пропиляната младост, последната борба на отчаяната и безсилна любов. Увлечена, обхваната от повея на общото съчувствие, със сълзи на артистична радост и истинско страдание в очите, певицата се отдаде на подемащата я вълна, лицето й се преобрази и пред страшния призрак на внезапно приближилата се смърт думите: „Lascia mi vivere… morir si giovane!“ („Остави ме да живея…да умра толкова млада!“) се изтръгнаха от нея с такъв достигаш до небето порив на молба, че целият театър се разтърси от бесни ръкопляскания и възторжени викове.

Елена цяла изстина. Тя тихо затърси с ръката си ръката на Инсаров, намери я и силно я стисна. Той отвърна на нейното ръкостискане, но нито тя го погледна, нито той нея. Това ръкостискане не приличаше на онова, което те преди няколко часа си бяха разменили в гондолата.

Те заплуваха към своя хотел пак по Canal Grande. Нощта вече бе настъпила — светла, нежна нощ. Същите дворци се заредиха срещу тях, но сега те изглеждаха други. Ония, които бяха осветени от луната, златисто се белееха и в самата тая белота сякаш изчезваха подробностите на украшенията и очертанията на прозорците и балконите; те по-ясно се очертаваха върху зданията, залепи от леката мъгла на спокойната сянка. Гондолите с малките си червени светлинки сякаш плаваха още по-тихо и по-бързо; тайнствено блестяха техните стоманени гребени, тайнствено се издигаха и спускаха веслата пад сребърните пръски на развълнуваната вода; тук-там кратко и тихо се обаждаха гондолиери (те сега никога не пеят); други звуци почти не се чуваха. Хотелът, в който живееха Инсаров и Елена, се намираше на Riva dei Schiavoni; още нестигнали до хотела, те слязоха от гондолата и прекосиха няколко пъти площада Свети Марко, йод арките, където пред малките кафенета се тълпеше много празноскитащ народ. Да вървиш заедно с любимото същество в чужд град, сред чужди хора, е някак особено приятно; всичко ти се струва прекрасно и значително, на всички желаеш добро, спокойствие и същото щастие, с което си изпълнен: ти. Но Елена не можеше вече безгрижно да се отдава на чувството си на щастие: сърцето й, разтърсепо от неотдавнашните впечатления, не можеше да се успокои; а Инсаров, минавайки край Двореца на дожите, посочи мълчаливо дулата на австрийските оръдия, които се виждаха изпод долните сводове, и нахлупи шапка над веждите си. При това той се чувствуваше уморен — и като погледнаха за последен път черквата „Св. Марко“, нейните куполи, където под лунните лъчи върху синкавото олово нламаха петна от фосфоресцираща светлина, те бавно се върнаха в квартирата си.

Прозорците на стаичката им гледаха към широката лагуна, която се простира от Riva dei Schiavoni до Джиудеки. Почти срещу техния хотел се издигаше островърхата кула на „Св. Георги“; надясно високо вън въздуха светеше златното кълбо на Догана и нагиздена като невеста, се издигаше най-красивата от черквите, „Retentore“ на Паладио; наляво се чернееха мачти и рей ла кораби, комини на параходи; тук-там като голямо крило висеше наполовина свито платно и флаговете едва потрепваха. Инсаров седна до прозореца, но Елена не му позволи дълго да се любува на гледката; изведнаж тя усети, че той вдигна температура, обхвана го някаква убийствена слабост. Тя го сложи на леглото и като почака да заспи, тихичко се върна при прозореца. О, как тиха и ласкава беше тая нощ, с каква смирена кротост дишаше лазурният въздух, как всяко страдание, всяка мъка трябваше да стихне и да заспи под това ясно небе, под тия святи, невинни лъчи! „О, боже — мислеше Елена, — защо е смъртта, защо са раздялата, болестта и сълзите? Или защо е тая красота, това сладостно чувство на надежда, защо е успокоителното съзнание за трайно убежище, неизменна защита, безсмъртно покровителство? Какво значи това усмихнато, благославящо небе, тая щастлива, отпочиваща земя? Нима всичко това е само в нас, а вън от нае е вечен мраз и безмълвие? Нима ние сме сами… сами… а там, навсякъде, във всички тия недосегаеми бездни и дълбини …… всичко, всичко ни е чуждо? Защо е тогава тая жажда и радост от молитвата? («Morir si giovane» — зазвуча в душата й…) Нима не може да се измоли, да се предотврати, да се спаси… О, боже, нима не може да се вярва в чудото?“ Тя сложи глава върху сключените си ръце. „Стига? шепнеше тя. Нима вече стига! Аз бях щастлива, не минути, не часове, не цели дни…… не, цели седмици наред. А с какво право?“ Тя се уплаши от своето щастие. „А ако това не бива?……помисли тя. — — Ако това не се дава даром? Та то беше небе… а ние сме хора, бедни, грешни хора…“ Morir si giovane… „О, тъмен призрак, махни се! Не само на мене е нужен неговият живот!“

„Но ако това е наказание. — помисли тя пак, ако трябва сега напълно да заплатим за вината си? Моята съвест мълчеше, тя и сега мълчи, но нима това е доказателство за невинност? О, боже, нима сме толкова престъпни! Нима ти, който си създал тая нощ, това небе, ще пожелаеш да пи накажеш заради туй, че сме обичали? А ако е така, ако той е виновен, ако аз съм виновна — прибави тя с неволен порив, тогава нека той, о, боже, нека ние двамата умрем поне от честна, славна смърт — там, в неговите родни поля, а не тук, не в тая глуха стая.“

„А мъката на бедната, самотна майка?“ — се запита тя, но сама се смути и не намери възражение на въпроса си. Елена не знаеше, че щастието на всеки човек е изградено върху нещастието на друг, че дори изгодата и удобствата му искат, както статуята — пиедестал, неизгодата и неудобствата на другите. Рендич! — прошепна в съня си Иисаров.

Елена приближи на пръсти до леглото му, наведе се над него и обърса потта от лицето му. Той повъртя глава на възглавницата и утихна.

Тя пак отиде до прозореца и пак я завладяха нейните мисли. Почна сама себе си да уговаря и да се уверява, че няма причина да се страхува. Дори се засрами от своята слабост. „Нима има опасност? Нима не му е по-добре? — шепнеше тя. — Та ако не бяхме днес на театър, не би ми дошло това на ум.“ В тоя миг тя видя високо над водата бяла чайка; вероятно я беше изплашил някой рибар и тя летеше мълчаливо, с неравен полет, сякаш диреше място, където да кацне. „Ето, ако тя прилети насам — помисли Елена, — това ще бъде хубав знак…“ Чайката закръжи на едно място, сви криле — и като простреляна, с жален вик падна някъде далече зад един тъмен кораб. Елена потрепери, а после й стана срамно, че потрепера, и без да се съблича, легна на леглото, до Инсаров, който дишаше тежко и често.