Лорън Кейт
Терзания (12)

Девет дни

Поредица отекващи свистящи звуци и трясъци се вряза сред крясъците на орлите–рибари. Дълъг, напевен звук от стържене на метал в метал, после — звукът от удара на тънкото метално острие, рикоширащо в отбраната на опонента.

Франческа и Стивън се биеха.

Е, всъщност, не — фехтуваха се. Демонстрация за учениците, които щяха да представят собствени сблъсъци.

— Да знаете как да си служите с хладно оръжие — било то леките шпаги, които използваме днес, или нещо толкова опасно като къса тежка сабя — е безценно умение — каза Стивън, като проряза въздуха с острието на сабята си с бързи, подобни на камшични удари движения. — Армиите на рая и ада рядко влизат в бой, но когато го правят — без да гледа, той рязко замахна с шпагата настрани към Франческа, и, без да гледа, тя вдигна сабята си и парира удара, — те остават незасегнати от модерните начини за водене на война. Кинжали, лъкове и стрели, огромни пламтящи мечове — това са нашите вечни оръжия.

Дуелът, който последва, беше с показна цел, просто урок: Франческа и Стивън дори не носеха маски.

Беше късно в сряда сутринта и Лус седеше на широката пейка на верандата между Джасмин и Майлс. Целият клас, включително двамата им учители, бе изоставил обичайните си дрехи и се беше преоблякъл в белите екипи, които фехтовачите носеха винаги. Половината ученици държаха в ръце черни мрежести защитни маски. Лус беше стигнала до склада със запасите точно след като някой беше грабнал и последната маска — което изобщо не я бе разтревожило. Надяваше се да избегне смущаващото положение да позволи на целия клас да стане свидетел на нейната непохватност: От начина, по който останалите се хвърляха за нападение отстрани на верандата, беше очевидно, че са правили тези упражнения преди.

— Идеята е да предоставите на противника си възможно най–малка мишена — обясни Франческа на кръга ученици около нея. — Така че отпускате тежестта си върху единия крак и тръгвате напред с крака, отговарящ на ръката, с която държите сабята, а след това се полюшвате назад и напред — за да дойдете достатъчно близо за нанасяне на удар, а след това се отдръпвате.

Внезапно тя и Стивън се впуснаха в забързана поредица от мушкане и париране, предизвиквайки силно звънтене, докато умело отблъскваха взаимно ударите си. Когато сабята на Франческа нанесе широк кос удар вляво, Стивън се хвърли напред, но тя се люшна назад, като замахна с меча си нагоре и в кръг и го стовари върху китката му.

— Туше! — каза тя през смях.

Стивън се обърна към класа:

— „Туше“, разбира се, означава „докоснат“ на френски. В дуелирането точките се броят по докосванията.

— Боя се — каза Франческа, — че когато се бием наистина, ръката на Стивън ще лежи окървавена на верандата. Съжалявам, скъпи.

— Всичко е наред — каза той. — Съвсем. Наред. — Той се хвърли странично към нея, като почти изглеждаше, сякаш се издига от земята. В суматохата, която последва, Лус вече не можеше да следи сабята на Стивън, докато тя сечеше надлъж и нашир из въздуха отново и отново, като едва не се вряза във Франческа, която се сниши встрани точно навреме и се появи отново зад гърба му.

Но той беше готов за нея и отблъсна сабята й, преди да сниши острието на своята и да замахне към горната извита част на ходилото й.

— Боя се, че ти, скъпа, започна зле.

— Ще видим. — Франческа вдигна ръка и приглади косата си: двамата се взираха един в друг яростно и напрегнато.

Всяка нова поредица от жестоки удари караше Лус да се напряга разтревожено. Беше свикнала да е нервна, но днес и останалите от класа също бяха учудващо нервни. Нервни от възбуда. Докато наблюдаваха Франческа и Стивън, никой от тях не можеше да стои спокойно.

До днес се беше питала защо никой от останалите нефилими не играе в нито един от училищните спортни отбори на „Шорлайн“. Джасмин бе сбърчила нос, когато Лус попита дали тя и Доун проявяват интерес към подбора за плуването в гимнастическия салон. Всъщност, докато тази сутрин в съблекалнята не дочу Лилит да казва с прозявка, че всички спортове, с изключение на фехтовката, са „изключително досадни“, Лус беше смятала, че нефилимите просто не си падат по спортовете. Но нещата изобщо не стояха така. Те просто избираха внимателно какво да спортуват.

Лус трепна, когато си представи как Лилит, която знаеше френския превод на всички термини от фехтовката, които Лус не знаеше дори на английски, се хвърля — гъвкава и изпълнена със злоба — в атака. Ако останалите от класа бяха и на една десета толкова опитни като Франческа и Стивън, към края на упражнението Лус щеше да свърши във вид на купчина телесни части.

Учителите й бяха очевидно опитни, и гъвкаво се хвърляха и измъкваха от нападателни пози. Слънчева светлина проблясваше, отразена от сабите им, и от белите им подплатени жилетки. Гъстата вълниста руса коса на Франческа се спускаше в бляскав ореол около раменете й, докато тя се въртеше около Стивън. Краката им описваха сложни фигури по верандата, толкова грациозно, че мачът приличаше почти на танц.

Израженията на лицата им бяха упорити и изпълнени с брутална решителност да победят. След онези първи няколко докосвания, те бяха наравно. Сигурно започваха да се уморяват. Фехтуваха се вече от десет минути без нито един удар. Започнаха да се фехтуват толкова бързо, че извитите части на шпагите им почти изчезнаха: имаше само фина ярост и леко жужене във въздуха, и постоянният пукот на шпагите им при допира една в друга.

Разлетяваха се искри всеки път, щом сабите им се докоснеха. Искри на любов или на омраза? Имаше моменти, когато почти приличаше на двете едновременно.

А това плашеше Лус. Защото се предполагаше, че любовта и омразата се намират точно в противоположните страни на спектъра. Разделението изглеждаше толкова ясно, колкото… ами, колкото някога й се бяха стрували ангелите и демоните. Вече не. Докато наблюдаваше учителите си с благоговение и страх, из ума й се гонеха спомени за спора с Даниел от снощи. И собствените й чувства на любов и омраза — или ако не омраза, то натрупваща се ярост — свити на топка в нея.

Откъм учениците й отекна ликуващ възглас. На Лус й се струваше, че само е примигнала, но го беше пропуснала. Острието на шпагата на Франческа се заби в гърдите на Стивън. Близо до сърцето. Тя притисна шпагата към тялото му толкова силно, че тънката й шпага се изви в дъга. И двамата останаха неподвижни за миг, като се гледаха в очите. Лус не можеше да определи дали това също беше част от представлението.

— Право в сърцето — каза Стивън.

— Сякаш имаш такова — прошепна Франческа.

За миг двамата учители сякаш не си даваха сметка, че верандата е пълна с ученици.

— Още една победа за Франческа — каза Джасмин. Наклони глава към Лус и сниши глас. — Тя произхожда от голям род на победители. А Стивън? Не чак толкова. — Коментарът звучеше многозначително, но Джасмин просто отскочи леко от пейката, спусна маската върху лицето си и затегна конската си опашка. Готова да върви.

Докато останалите ученици започнаха да се раздвижват около нея, Лус се опита да си представи подобна сцена между себе си и Даниел: как взема надмощие, държейки го на косъм от острието на шпагата си, както Франческа бе държала Стивън. Откровено казано, беше невъзможно да си го представи. И това я смущаваше. Не защото искаше да се държи заповеднически с Даниел, а защото не искаше да е и онази, над която той господства. Предишната вечер беше оставена твърде много на неговата милост. Споменът за онази целувка я караше да се чувства нервна, изчервена и смазана — и то не в добрия смисъл.

Обичаше го. Но…

Трябваше да е в състояние да си помисли тази фраза, без да добавя този ужасен малък граматически съюз. Но не можеше. Това, което имаха тъкмо сега, не беше онова, което искаше. И ако правилата на играта щяха винаги да останат такива, тя просто не знаеше дали изобщо иска да играе. Как можеше тя да бъде достоен партньор или противник за Даниел? Как можеше той да бъде достоен партньор или противник за нея? Ако беше изпитвал привличане към други момичета… в някакъв момент той сигурно също се беше питал. Можеше ли някой друг да даде на всеки от тях по–равностойно поле за игра?

Когато Даниел я целуна, Лус чувстваше с цялото си същество, че той е нейното минало. Сгушена в прегръдката му, отчаяно копнееше той да остане нейното настояще. Но в мига, щом устните им се разделиха, не можеше да е наистина сигурна, че той беше нейното бъдеще. И в двата случая се нуждаеше от свободата да вземе решение. Дори не знаеше какво друго съществува.

— Майлс — повика го Стивън. Напълно беше превключил отново към държанието на учител, като прибираше сабята си в тясна черна кожена кутия и кимаше към северозападния ъгъл на верандата. — Ти ще си партнираш с Роланд ей тук.

От лявата страна на Лус, Майлс се наведе към нея, за да прошепне:

— Вие с Роланд се познавате от известно време — къде е ахилесовата му пета? Нямам намерение да изгубя от новото хлапе.

— Ъм… аз всъщност не… — Лус изведнъж вече не можеше да мисли. Когато хвърли поглед към Роланд, чиято маска вече покриваше лицето му, тя осъзна колко малко всъщност знаеше за него. Ако не се брои каталогът му с доставяни на черно стоки. И свиренето на хармоника. И как беше накарал Даниел да се смее толкова силно през онзи първи ден в „Меч и Кръст“. Все още така и не беше разбрала за какво са говорили… или какво всъщност правеше Роланд в „Шорлайн“, във всеки случай. Когато ставаше дума за господин Спаркс, Лус определено беше на тъмно^[1].

Майлс потупа коляното й:

— Шегувах се, Лус. Няма начин този тип да не ме победи съкрушително. — Той се изправи със смях. — Пожелай ми късмет.

Франческа се беше преместила в другия край на верандата, близо до входа за бунгалото, и отпиваше от бутилка с вода.

— Кристи и Милисънт, застанете в този ъгъл — каза тя на две момичета–нефилими с плитки и еднакви черни маратонки. — Шелби и Доун, елате да се дуелирате тук. — Тя посочи към ъгъла на верандата точно пред Лус. — Вие, останалите, ще гледате.

Лус изпита облекчение, че не бяха извикали нейното име. Колкото повече виждаше от преподавателския метод на Франческа и Стивън, толкова по–малко го разбираше. Една плашеща демонстрация заемаше мястото на каквито и да е истински указания. Не да гледа и да се учи, а направо да гледа и да се усъвършенства. Щом първите шестима ученици заеха местата си на верандата, Лус изпита огромна нужда да усвои незабавно цялото изкуство на фехтовката.

— En garde! — изрева Шелби, като се хвърли назад е прибрани до тялото крака: върхът на шпагата и беше само на сантиметри от Доун, чиято сабя още беше в ножницата.

Пръстите на Доун се движеха на зигзаг из късата и черна коса, като забождаха части от нея назад е препълнена шепа шноли с форма на пеперуди.

— Не можеш да ме нападаш, докато се подготвям за битка, Шелби! — Високият й глас ставаше още по–висок, когато беше раздразнена. — Ти какво, да не си отгледана от вълци? — тросна се тя, както държеше последната пластмасова шнола между зъбите си. — Добре — каза тя, като измъкна сабята си. — Сега съм готова.

Шелби, която бе стояла все така приведена за нападение, докато Доун се кипреше, сега се изправи и сведе поглед към грубите възглавнички на ноктите си.

— Я чакай, имам ли време за един маникюр? — каза тя, като продължи да изнервя Доун точно толкова време, че да я остави да заеме нападателна поза и да развърти сабята си.

— Колко недодялано! — излая Доун, но за изненада на Лус мигновено подобри техниката си, като развъртя умело шпагата си из въздуха и отблъсна тази на Шелби. Доун беше дяволски добра във фехтовката.

До Лус, Джасмин се беше превила надве от смях:

— Дуел от ада.

По лицето на Лус също се беше прокраднала усмивка, защото никога не беше срещала такъв непоклатим оптимист като Доун. Отначало Лус беше заподозряла нещо фалшиво, някаква фасада — там, откъдето идваше тя, в Юга, това вечно щастливо настроение нямаше да е истинско. Но се беше впечатлила от факта колко бързо се съвзе Доун след онзи ден на яхтата. Оптимизмът на Доун сякаш не познаваше граници. На Лус вече й беше трудно да се намира в близост до това момиче, без да се усмихва. А беше особено трудно, когато Доун съсредоточаваше момичешката си жизнерадост, за да „натупа“ някой, който бе такава мрачна нейна противоположност като Шелби.

Отношенията между Лус и Шелби все още бяха малко странни. Тя го знаеше, Шелби го знаеше, дори нощната лампа с форма на Буда в стаята им сякаш го знаеше. Истината беше, че Лус изпитваше известна наслада да гледа как Шелби се бие за живота си, докато Доун щастливо я напада.

Шелби беше спокоен, търпелив боец. Там, където техниката на Доун беше показна и ефектна, а крайниците й се въртяха почти сякаш танцуваше танго на верандата, Шелби внимаваше с нападателните си движения, сякаш разполагаше само е определен брой, който да разпредели. Държеше коленете си прегънати и никога не отстъпваше.

И все пак, беше казала, че се е отказала от Даниел след една нощ. Беше побързала да каже, че е било заради чувствата на Даниел към Лус — че те са попречили на всичко друго. Но Лус не й вярваше. В признанието на Шелби имаше нещо странно: нещо не пасваше с реакцията на Даниел, когато Лус почти беше повдигнала въпроса предната вечер. Той се беше държал, сякаш нямаше нищо за разказване.

Силно тупване рязко накара Лус отново да застане нащрек.

От другата страна на верандата, Майлс по някакъв начин се бе приземил по гръб. Роланд кръжеше над него. Буквално. Летеше.

Огромните криле, които се бяха разпрострели от раменете на Роланд, бяха с големината на огромно наметало и с пера като на орел, но с красиви златисти жилки, извиващи се през тъмните им външни краища. В екипа му за фехтовка сигурно бяха направени същите прорези, каквито имаше Даниел на тениската си. Лус никога преди не беше виждала крилете на Роланд, и подобно на другите нефилими не можеше да престане да се взира. Шелби й беше казала, че само много малко нефилими имат криле, и никой от тях не учи в „Шорлайн“. От гледката как тези на Роланд се показват в битка, дори и само тренировъчна фехтовка, лека вълна от нервна възбуда премина през тълпата.

Крилете привлякоха толкова много внимание, че на Лус й трябваше един миг да осъзнае, че връхчето на сабята на Роланд кръжеше точно над гръдната кост на Майлс, приковавайки го към земята. Блестящо белият фехтовален екип и златистите криле на Роланд очертаваха ясен силует на фона на тъмните дървета е гъсти корони, които граничеха с верандата. Със смъкната върху лицето черна мрежеста маска, Роланд имаше още по–стряскащ, по–заплашителен вид, отколкото ако можеше да види лицето му. Лус се надяваше, че изражението му ще изглежда закачливо, защото наистина беше притиснал Майлс в уязвима ситуация. Тя скочи на крака, за да отиде при него, изненадана да открие, че коленете й треперят.

— О, боже мой! Майлс! — извика Доун откъм отсрещната страна на верандата, забавяйки собствената си битка точно достатъчно дълго, че Шелби да нападне с бързо движение, да докосне незащитените гърди на Доун, и да отбележи победната точка.

— Не най–спортсменският начин да победиш — каза Шелби, като прибираше шпагата си в калъфа. — Но понякога така се случва в този свят.

Лус забърза покрай тях и останалите нефилими, които не се дуелираха, към Роланд и Майлс. И двамата се задъхваха. Дотогава Роланд вече се бе спуснал на земята, е прибрани в кожата криле. Майлс изглеждаше добре: Лус беше тази, която не можеше да спре да трепери.

— Спипа ме. — Майлс се засмя нервно, като отблъсна острието на сабята. — Не видях тайното ти оръжие да се появява.

— Съжалявам, мой човек — каза искрено Роланд. — Нямах намерение да те нападам с крилете. Понякога просто се случва, като се развихря.

— Е, добра игра. Поне дотогава, във всеки случай. — Майлс вдигна дясната си ръка, за да му помогнат да се надигне от земята. — Казва ли се „добра игра“ във фехтовката?

— Не, никой не казва така. — Роланд смъкна маската си е една ръка и, ухилен, пусна сабята от другата. Хвана Майлс за ръката и го дръпна да стане с едно бързо движение. — Самият ти показа добра игра.

Лус издиша шумно. Разбира се, че Роланд нямаше наистина да навреди на Майлс. Роланд беше странен и непредсказуем, но не беше опасен, макар и да беше взел страната на Кам през онази последна нощ в гробището на „Меч и Кръст“. Но нямаше причина да се бои от него. Защо беше изпитвала такава нервност? Защо не можеше да накара сърцето си да спре да бие като обезумяло?

После разбра защо. Беше заради Майлс. Защото той беше най–близкият й приятел в „Шорлайн“. Знаеше само, че напоследък, всеки път, когато беше близо до Майлс, това я караше да си мисли за Даниел, и как много неща между тях някак се влачеха бавно и скучно. И как понякога, тайно, й се искаше Даниел да можеше да е малко повече като Майлс. Жизнерадостен и сговорчив, внимателен, и мил по природа. Не толкова обсебен от разни неща от рода на това, че е прокълнат още от зората на времето.

Нещо бяло се стрелна светкавично покрай Лус и право в обятията на Майлс.

Доун. Тя скочи върху Майлс, със затворени очи и уста, разтеглена в огромна усмивка.

— Ти си жив!

— Жив ли? — Майлс я смъкна обратно долу и я остави на крака. — Само ми изкараха въздуха, нищо повече. Добре, че никога не идваш да гледаш някой от футболните мачове.

Застанала зад Доун, като я гледаше как погали Майлс там, където сабята беше закачила бялото му сако, Лус почувства странно смущение. Не можеше да се каже, че й се искаше тя да гали Майлс, нали? Просто искаше… не знаеше какво иска.

— Искаш ли това? — Роланд се появи до нея, като й подаваше маската, която беше използвал. — Ти си следващата, нали?

— Аз ли? Не. — Тя поклати глава. — Звънецът няма ли да удари всеки момент?

Роланд поклати глава:

— Добър опит. Просто я вземи, и никой няма да разбере, че никога преди не си се фехтувала.

— Съмнявам се. — Лус опипа с пръсти тънката мрежеста маска. — Роланд, трябва да те попитам…

— Не, нямаше да промуша Майлс. Защо всички се стреснаха толкова?

— Знам това… — тя се опита да се усмихне. — Става дума за Даниел.

— Лус, знаеш правилата.

— Какви правила?

— Мога да намеря много неща, но не мога да ти доведа Даниел. Просто ще трябва да изчакаш.

— Чакай, Роланд. Знам, че той не може да бъде тук точно сега. Но какви правила? За какво говориш?

Той посочи зад гърба й. Франческа я викаше, сочейки към нея с пръст. Всички останали нефилими бяха насядали по пейките, с изключение на няколко ученици, които имаха вид, сякаш се подготвят да се фехтуват. Джасмин и едно корейско момиче на име Силвия, две високи, кльощави момчета, чиито имена Лус все не можеше да запомни, и Лилит, която стоеше сама, разглеждайки тъпия гумен връх на сабята си предпазливо и задълбочено.

— Лус? — каза Франческа с нисък глас. Посочи към пространството на верандата пред Лилит. — Заеми мястото си.

— Изпитание с огън. — Роланд подсвирна, като потупа Лус по гърба. — Не показвай страх.

В средата на верандата стояха само още петима ученици, но на Лус й се струваше, че са сто.

Франческа стоеше с небрежно скръстени на гърдите ръце. Лицето й беше спокойно, но на Лус това спокойствие й изглеждаше насилено. Може би намерението й беше Лус да загуби във възможно най–бруталния, най–смущаващ дуел. Защо иначе й беше да изправя Лус срещу Лилит, която се извисяваше над Лус с поне трийсет сантиметра, и чиято огненочервена коса се подаваше иззад маската като лъвска грива?

— Никога не съм правила това — каза неубедително Лус.

— Всичко е наред, Лус, все още не е нужно да си опитна — каза Франческа. — Опитваме се да преценим уменията ти. Просто помни какво ви показахме със Стивън в началото на упражнението, и ще се справиш чудесно.

Лилит се засмя и рязко извъртя острието на шпагата си, описвайки широка буква О.

— Знакът на нулата, скапанячке — каза тя.

— Демонстрираш броя на приятелите, които имаш? — попита Лус. Спомни си предупреждението на Роланд да не показва страх. Плъзна маската върху лицето си и взе шпагата си от Франческа. Дори не знаеше как да я държи. Засуети се е ръкохватката, като се питаше в дясната или в лявата си ръка да я хване. Пишеше с дясната ръка, хвърляше топката и батираше с лявата.

Лилит вече я гледаше, сякаш иска смъртта й, и Лус разбра, че не можеше да си позволи да си даде време да изпробва замаха си с двете ръце. Дали изобщо във фехтовката го наричаха „замах“?

Без да каже и дума, Франческа застана зад нея. Застана с рамене, докосващи леко гърба на Лус, като почти обви слабото си тяло около Лус и хвана лявата й ръка, и сабята, в своята.

— Аз също съм левичарка — каза тя.

Лус отвори уста, несигурна дали да възрази или не.

— Също като теб. — Франческа се наведе покрай Лус и я изгледа многозначително. Докато изместваше хватката си, нещо топло и невероятно успокоително премина през пръстите на Франческа и се вля в тези на Лус. Сила, или може би кураж — Лус не разбра как действаше, но беше благодарна.

— Ще трябва да хванеш леко — каза Франческа, като напътстваше Лус как да обвие пръсти около дръжката под гарда. — Хванеш ли твърде стегнато, не можеш да насочваш острието достатъчно бързо и чевръсто, а отбранителните ти движения стават по–ограничени. Хванеш ли твърде леко, сабята може с едно извъртане да бъде избита от ръцете ти.

Меките и тънки пръсти показаха на Лус как да хване извитата ръкохватка на дръжката на сабята точно под гарда. С една ръка върху сабята, а с другата — върху рамото на Лус, Франческа бързо отскочи една крачка встрани, като отблъсна движението.

— Нападение. — Тя пристъпи напред, като насочи рязко сабята към Лилит.

Червенокосото момиче прокара език по зъбите си и изгледа гневно Лус.

— Отдръпни се. — Франческа придвижи Лус назад, сякаш беше шахматна фигура. Отстъпи и заобиколи, за да застане с лице към Лус, като прошепна: — Останалото е просто ненужно усъвършенстване.

Лус преглътна. Ненужно усъвършенстване на какво?

— En garde! — почти изкрещя Лилит. Дългите й крака бяха присвити, а дясната й ръка държеше шпагата насочена право към Лус.

Лус отстъпи, с две бързи галопиращи стъпки; после, когато се почувства на достатъчно безопасно разстояние, се хвърли напред с протегната шпага.

Лилит ловко се наведе вляво от сабята на Лус, завъртя се, после отново се появи от отдолу със своята, която се удари с трясък в тази на Лус. Двете саби се плъзнаха една срещу друга, докато достигнаха до една средна точка, после спряха. Лус трябваше да вложи цялата си сила, за да възпре шпагата на Лилит с натиска на своята. Ръцете й трепереха, но тя откри с изненада, че в тази позиция може да удържи Лилит. Най–после Лилит се отскубна и се отдръпна назад. Лус я проследи как се накланя и завърта няколко пъти, и започна да я проумява.

Лилит имаше навика да пъшка и сумти, издавайки звуци, загатващи за голямо усилие. Това бе твърде подвеждащо. Тя издаваше силен звук и финтираше в една посока, след това рязко завърташе острието на шпагата си във висока, стегната дъга, за да се опита да подмине защитите на Лус.

Така че Лус изпробва същия ход. Когато отново завъртя върха на сабята си, за да улучи първата си цел, точно на косъм от сърцето на Лилит, момичето нададе оглушителен рев.

Лус трепна и отстъпи назад. Мислеше, че дори не беше докоснала Лилит особено силно.

— Добре ли си? — провикна се тя, като се канеше да повдигне маската си.

— Не е наранена — отговори Франческа вместо Лилит. Устните й се разтвориха в усмивка. — Ядосана е, че я побеждаваш.

Лус нямаше време да се запита какво означаваше фактът, че Франческа, изглежда, внезапно започваше да се наслаждава на ставащото, защото Лилит отново се носеше вихрено към нея, с насочена сабя. Лус вдигна сабята си да посрещне тази на Лилит, като успя да сблъска оръжието си с нейното три пъти, преди да прекратят сблъсъка.

Пулсът на Лус препускаше и тя се чувстваше добре. Усещаше как през тялото й протича енергия, каквато не беше чувствала отдавна. Тя наистина беше добра в това, почти толкова добра, колкото Лилит, която изглеждаше родена да пронизва хора с разни остри предмети. Лус, която никога дори не беше хващала сабя, осъзна, че всъщност имаше шанс да победи. Само още една точка.

Чуваше как другите ученици надават окуражителни възгласи, някои дори викаха името й. Чу Майлс, и й се стори, че чува Шелби, което наистина й даде хъс. Но в звука на гласовете им се вплиташе и нещо друго. Нещо, пращящо като статично електричество, и твърде силно. Лилит се биеше по–ожесточено от всякога, но на Лус изведнъж й стана трудно да се концентрира. Дръпна се назад и примигна, вглеждайки се в небето. Слънцето беше замъглено от надвисналите дървета — но това не беше всичко. Растяща флотилия от сенки се простираше от клоните, като мастилени петна, разпростиращи се точно над главата на Лус.

Не — не сега, не и пред хората, докато всички гледаха, и не и когато това можеше да й коства този мач. И въпреки това никой друг дори не ги забелязваше, което й се струваше невъзможно. Те вдигаха толкова шум, че на Лус й бе невъзможно да направи друго, освен да запуши уши и да се опита да ги изолира от съзнанието си. Вдигна ръце към ушите си, при което сабята й се насочи с върха към небето, обърквайки Лилит.

— Не я оставяй да те стресне, Лус. Тя е ужасна! — изчурулика Доун от пейката.

— Използвай prise de fer! — провикна се Шелби. — Лилит никаква я няма в него! Поправка: Лилит по принцип никаква я няма, във всичко, но особено в prise de fer.

Толкова много гласове — сякаш повече, отколкото бяха хората на верандата. Лус трепна, докато се опитваше да изключи всички тях от съзнанието си. Но един глас се отдели от тълпата, сякаш шепнеше в ухото й точно иззад главата й. Стивън:

„Изолирай шума, Лус. Открий посланието“.

Тя извъртя рязко глава, но той беше в другия край на верандата, загледан към дърветата. За останалите нефилими ли говореше? Целият шум, който издаваха, и тяхното бъбрене? Хвърли поглед към лицата им, но те дори не говореха. Тогава кой? За съвсем кратък миг улови погледа на Стивън, и той повдигна брадичка към небето. Сякаш сочеше към сенките.

В дърветата над главата й. Вестителите говореха.

А тя ги чуваше. През цялото време ли бяха говорили?

Латински, руски, японски. Английски с южняшки акцент. Развален френски. Шепоти, пеене, погрешни напътствия, редове от римувани стихове. И един дълъг смразяващ кръвта писък за помощ. Тя тръсна глава, все още възпирайки сабята на Лилит, и гласовете над нея продължиха да звучат в ушите й. Тя погледна Стивън, после Франческа. Те не показваха никакви признаци, но тя знаеше, че са го чули. И знаеше, че знаят, че тя също слуша.

За да чуе посланието зад шума.

Цял живот беше чувала същия шум, когато идваха сенките — свистящ, ужасен, влажен шум. Но сега беше различно…

Тряс.

Сабята на Лилит се сблъска с тази на Лус. Момичето сумтеше като разгневен бик. Лус чуваше собственото си дишане в маската, задъхвайки се, докато се опитваше да удържи сабята на Лилит. После чу още толкова много неща сред гласовете. Изведнъж успя да се съсредоточи върху тях. Да намери баланса означаваше просто да отдели статичния пукот от важните неща. Но как?

Il faut faire le coup double. Apres ca, c’est facile a gagner^[2] — прошепна един от вестителите на френски.

Лус можеше да се опре единствено на двете години, през които беше учила френски в гимназията, но думите докоснаха някакво място в нея, по–дълбоко от мозъка й. Не просто умът й бе този, който разбираше посланието. По някакъв начин тялото й също го знаеше. Посланието се просмука в нея, чак до костите, и тя си спомни: Беше се намирала на място като това преди, в дуел като този, в постановка като тази.

Вестителят й препоръчваше двойния кръстосан удар — сложно движение от фехтовката, в което две отделни атаки следваха директно една след друга.

Сабята й се плъзна надолу по тази на противничката й и двете се разделиха. Миг по–рано от Лилит, Лус се хвърли напред в едно чисто интуитивно движение, като мушна с острието на сабята си надясно, после наляво, а след това — точно отстрани на гръдния кош на Лилит. Нефилимите нададоха радостен възглас, но Лус не спря. Тя прекрати атаката, после веднага се хвърли за втори път, като заби върха на шпагата си в меките подплънки близо до стомаха на Лилит.

Три точки.

Лилит запрати сабята си на верандата, смъкна с рязко движение маската си, и отправи към Лус ужасяваща намръщена гримаса, преди да се отправи бързо към съблекалнята. Останалите от класа бяха на крака, и Лус почувства как съучениците й я заобикалят. Доун и Джасмин я прегърнаха от двете страни, като я стиснаха лекичко. След тях напред излезе Шелби и вдигна ликуващо ръка с пет разперени пръста, а Лус видя Майлс да чака търпеливо зад нея. Когато дойде неговият ред, за нейна изненада той я грабна шеметно от верандата и я притисна в продължителна здрава прегръдка.

Тя отвърна на прегръдката му, спомняйки си колко неловко се беше почувствала по–рано, когато бе отишла при него след неговия дуел, само за да открие, че Доун беше стигнала до него първа. Сега беше просто щастлива да го има, щастлива от непринудената му и искрена подкрепа.

— Искам уроци по фехтовка от теб — каза той през смях.

В прегръдките му, Лус вдигна очи към небето, към сенките, удължаващи се от дългите клони. Сега гласовете им бяха по–тихи, не толкова отчетливи, но все пак по–ясни, отколкото когато и да било преди, като пращящо от статично електричество радио, което слушаше от години, и което най–сетне беше настроено. Не можеше да определи дали трябва да е благодарна, или уплашена.