Лорън Кейт
Терзания (3)

Осемнайсет дни

Лус възнамеряваше да си държи очите затворени през всичките шест часа на полета през пресечена местност от Джорджия до Калифорния, чак до мига, когато колелата на самолета се докоснеха до пистата на летището в Сан Франциско. Откри, че така, в полусън, й беше много по-лесно да се преструва, че вече се е събрала отново с Даниел.

Сякаш беше минал цял живот, откакто го беше видяла — макар всъщност да бяха само няколко дни. Още откакто се бяха сбогували в „Меч и Кръст“ в петък сутринта, Лус усещаше цялото си тяло омаломощено. Отсъствието на гласа на Даниел, на топлината му, на допира на крилете му: то се беше просмукало в костите й, подобно на непозната и странна болест.

Една ръка докосна леко нейната, и Лус отвори очи. Намираше се лице в лице с момче с кестенява коса и широко разтворени очи, с няколко години по-голямо от нея.

— Съжалявам — казаха и двамата едновременно, и се отдръпнаха на няколко сантиметра от двете страни на облегалката за ръце на самолетното кресло.

Гледката от прозореца беше зашеметяваща. Самолетът се спускаше към Сан Франциско, и Лус никога не беше виждала нещо подобно. Докато се движеха по южната страна на залива, лъкатушещ син приток сякаш се врязваше през земята по пътя си към морето. Потокът отделяше тучно зелено поле от едната страна от вихър от нещо яркочервено и бяло от другата. Тя притисна чело към двойното пластмасово стъкло и се опита да види по-добре.

— Какво е това? — зачуди се тя на глас.

— Сол — отговори младежът, като посочи. Наведе се по-близо: — Добиват я от Тихия океан.

Отговорът беше толкова прост, толкова… човешки. Почти изненадващ след времето, което беше прекарала с Даниел и другите — все още не беше свикнала да използва термините буквално — ангели и демони. Загледа се през водата с тъмносин цвят на среднощно небе, която сякаш се простираше до безкрайност на запад. За израсналата на Атлантическото крайбрежие Лус проблясъкът на слънцето над водата винаги беше означавал сутрин. Тук обаче беше почти нощ.

— Не си оттук, нали? — попита я съседът й по място.

Лус поклати глава, но не каза нищо. Все така се взираше през прозореца. Преди да тръгне от Джорджия тази сутрин, господин Коул я бе инструктирал да не се набива на очи. На другите учители беше казано, че родителите на Лус са поискали тя да бъде прехвърлена. Това беше лъжа. Доколкото знаеха родителите на Лус, Кали и всички останали, тя все още беше записана в „Меч и Кръст“.

До преди няколко седмици това щеше да я изпълни с ярост. Но след случилото се през онези последни дни в „Меч и Кръст“, Лус се бе превърнала в човек, който приемаше света по-сериозно. Бе зърнала за миг моментален кадър от друг живот — един от толкова много, които беше споделяла с Даниел преди. Беше открила една любов, по-важна за нея от всичко, което някога беше смятала за възможно. А после беше видяла всичко това застрашено от една луда, размахваща кинжал стара жена, на която бе смятала, че може да се довери.

Там някъде във външния свят имаше още като мис София — Лус знаеше това. Но никой не й беше казал как да ги разпознае. Мис София бе изглеждала нормална, чак до края. Възможно ли беше останалите да изглеждат така невинни, както… този младеж с кестенява коса, който седеше до нея? Лус преглътна, скъта ръце на скута си, и се опита да мисли за Даниел.

Даниел я отвеждаше някъде на сигурно място.

Лус си го представи как я чака в някой от онези сиви пластмасови столове на летището, с лакти на коленете, сгушил русата си глава между раменете. Как се полюлява напред-назад в черните си маратонки „Конвърс“. Как се изправя на всеки няколко минути и започва да крачи около лентата за багажа.

Самолетът се разтресе, когато докосна пистата. Изведнъж Лус изпита нервност. Дали той щеше да е толкова щастлив да я миди, колкото тя — него?

Тя се съсредоточи върху кафявите и бежови шарки на тапицираната с плат седалка пред нея. Вратът й се беше схванал от дългия полет, а дрехите й имаха застоялия, задушлив мирис на авиолиниите. На облечените в тъмносиньо хора от наземния екипаж пред прозореца сякаш им отнемаше необичайно много време да насочат самолета към ръкава за кацане. Коленете й се люлееха от нетърпение.

— Предполагам, че ще останеш в Калифорния известно време? — Младежът до нея й отправи ленива усмивка, която само и изпълни Лус с още по-голямо нетърпение да стане.

— Защо казвате това? — попита тя бързо. — Какво би ви накарало да си помислите такова нещо?

Той примигна:

— Заради онази голяма червена торба с връзки и така нататък.

Лус започна да се отдръпва леко от него. Дори не беше забелязала този човек до преди две минути, когато той я стресна и тя се събуди. Откъде знаеше за багажа й?

— Хей, нищо тайнствено. — Той я стрелна със странен поглед. — Просто стоях зад теб на опашката, когато се регистрира.

Лус се усмихна неловко:

— Имам си гадже — изляха се думите от устата й. Страните й на мига почервеняха.

Момчето се прокашля:

— Ясно.

Лус направи гримаса. Не знаеше защо бе казала това. Не искаше да бъде груба, но лампичката за предпазните колани угасна и единственото й желание бе да изтича покрай този тип и да слезе от самолета. На него сигурно му беше минала същата мисъл, защото се промъкна заднешком на пътеката и простря ръка напред. Възможно най-учтиво, Лус се промуши край него и се понесе към изхода.

Само за да заседне в ужасно бавно придвижваща се тълпа, задръстила входа на ръкава. Като изруга наум всички калифорнийци, които небрежно тътреха крака пред нея, Лус се изправи на пръсти и пристъпи от крак на крак. Когато влезе в терминала, вече беше почти обезумяла от нетърпение.

Най-после можеше да се движи. Запровира се умело из тълпата и напълно забрави момчето, което току-що беше срещнала в самолета. Забрави да се чувства нервна от това, че никога през живота си не беше идвала в Калифорния — никога не беше ходила по на запад от Брансън, Мисури, онзи път, когато родителите й я замъкнаха да гледа как Яков Смирнов прави комедийно шоу на живо. И за пръв път от дни насам, макар за кратко бе забравила ужасиите, които беше видяла в „Меч и Кръст“. Беше се отправила към единственото нещо на света, което притежаваше силата да я накара да се почувства по-добре. Единственото нещо, което можеше да я накара да почувства, че цялото страдание, което бе изтърпяла — всички сенки, онази нереална битка в гробището, и — най-ужасното от всичко — силната мъка от смъртта на Пен — може би си струваше преживяването.

Той беше там.

Седнал точно както тя си го представяше — на последния от редица печално изглеждащи сиви столове, до автоматична плъзгаща се врата, която непрекъснато се отваряше и затваряше зад него. За миг Лус остана да стои неподвижно и просто се наслаждаваше на гледката.

Даниел носеше леки сандали и тъмни джинси, които тя никога не беше виждала преди, и разтеглена червена тениска, които беше скъсана близо до предния джоб. Изглеждаше си същият, и въпреки това — някак различен. По-отпочинал, отколкото когато се бяха сбогували онзи ден. И дали беше само защото й беше липсвал толкова много, или кожата му беше още по-блестяща, отколкото тя си спомняше? Той вдигна поглед и най-сетне я видя. Усмивката му почти искреше.

Тя затича към него. След по-малко от секунда, ръцете му бяха обвити около нея, лицето й — заровено в гърдите му, и Лус изпусна безкрайно дълга и дълбока въздишка. Устните й намериха неговите и те се потопиха в дълбока целувка. Тя се отпусна, отмаляла и щастлива, в ръцете му.

Не си беше дала сметка за това досега, но част от нея се беше питала дали някога ще го види отново, дали не е възможно всичко това да е било сън. Любовта, която чувстваше, любовта, на която Даниел откликваше — всичко това все още й се струваше толкова странно.

Все още, без да прекъсва целувката, Лус леко го щипна по бицепса. Не беше сън. За първи път от незнайно колко време тя се почувства, сякаш си беше у дома.

— Ти си тук — прошепна той в ухото й.

— Ти си тук.

— И двамата сме тук.

Те се засмяха, като все още се целуваха, поглъщайки всяка частичка от сладкото и неловко усещане да се видят отново. Но когато Лус най-малко го очакваше, смехът й се превърна в подсмърчане. Търсеше начин да каже колко трудни бяха последните няколко дни за нея — без него, без никого, в полусън и замаяно даваща си сметка, че всичко се бе променило — но сега, в прегръдките на Даниел, не успяваше да намери думите.

— Знам — каза той. — Да ти вземем чантата и да се махаме оттук.

Лус се обърна към лентата за багаж и откри съседа си по място от самолета да стои пред нея, стиснал в ръце връзките на огромната й торба.

— Видях това да минава покрай мен — каза той, с принудена усмивка на лицето, сякаш беше решен на всяка цена да докаже добрите си намерения. — Твоя е, нали?

Преди Лус да има време да отговори, Даниел освободи момчето от неудобната за носене чанта, като си служеше само с едната ръка.

— Благодаря, мой човек. Оттук поемам аз — каза той, достатъчно решително, за да прекрати разговора.

Момчето загледа как Даниел плъзна другата си ръка около талията на Лус и я насочи към изхода. Това беше първият път след „Меч и Кръст“, когато Лус беше успяла да види Даниел така, както го виждаше светът, първият й шанс да се запита дали другите хора можеха, само като го погледнат, да доловят, че у него има нещо необикновено.

После минаха през плъзгащите се стъклени врати и тя пое първата си истинска глътка от въздуха на Западното крайбрежие. Ранният ноемврийски въздух беше свеж и резлив и някак здравословен, неподгизнал от влага и мразовит като въздуха на Савана този следобед, когато самолетът й бе излетял. Небето имаше блестящ ясносин цвят, без облаци на хоризонта. Всичко изглеждаше току-що създадено и чисто — дори на паркинга стояха безкрайни редици от наскоро измити коли. Всичко това беше обрамчено от редица планини — светлокафяви с неравни петънца от зелени дървета, един вълнист хълм, сливащ се със следващия.

Вече не беше в Джорджия.

— Не мога да реша дали да се изненадвам — подкачи я Даниел. — Изпускам те изпод крилото си за два дни, и веднага долита някакъв друг тип.

Лус забели очи:

— Хайде, стига. Почти не сме говорили. Наистина, спах през целия полет. — Тя го смушка. — И сънувах теб.

Присвитите устни на Даниел се извиха в усмивка и той я целуна по темето. Тя стоеше неподвижно, копнееща за още, без дори да осъзнае, че Даниел беше спрял пред една кола. И не просто каква да е кола.

Черно „Алфа Ромео“.

Челюстта на Лус увисна, когато Даниел отключи вратата откъм страната за пътника.

Т-това… — заекна тя. — Това е… знаеше ли, че това е колата ни мечтите ми?

— Нещо повече — засмя се Даниел. — Някога това беше твоята кола.

Той се разсмя, когато тя почти подскочи, щом чу думите все още привикваше към онази част от тяхната история, която включваше преражданията. Беше толкова нечестно. Цяла кола, в която тя нямаше никакъв спомен. Цели животи, които можеше да си спомни. Отчаяно копнееше да узнае за тях, почти сякаш бившите й превъплъщения бяха братя и сестри, от които и бяха разделили при раждането. Отпусна ръка върху предното стъкло на колата, търсейки нещо едва доловимо, дежа вю.

Нищо.

— Беше подарък от вашите за шестнайсетия ти рожден ден преди два живота. — Даниел се загледа встрани, сякаш се опитваше да реши колко да каже. Сякаш знаеше, че тя жадува да чуе детайлите, но може би няма да е в състояние да преглътне твърде много наведнъж. — Току-що я откупих от онзи тип в Рино. Той купил, след като ти… Ами, след като ти…

Спонтанно се възпламених, помисли си Лус, допълвайки горчивата истина, която Даниел не искаше да изрече. Именно това беше въпросът с миналите й животи: краят рядко се променяше.

Само дето, изглежда, този път можеше и да се промени. Този път можеха да се държат за ръце, да се целуват, и… не знаеше какво друго можеха да правят. Но умираше да разбере. Овладя се. Трябваше да внимават. Седемнайсет години не бяха достатъчно, и в този живот Лус беше твърдо решена да остане наблизо, за да разбере какво беше усещането наистина да бъде с Даниел.

Той се прокашля и потупа блестящия черен капак на двигателя:

— Още върви като за световно. Единственият проблем е… — Той погледна към миниатюрния багажник на кабриото, после — към торбата на Лус, след това — отново към багажника.

Да, Лус имаше ужасния навик да взема твърде много багаж — тя първа би си го признала. Но поне веднъж, това не беше по нейна вина. Ариана и Габ бяха опаковали вещите й от стаята й в спалните помещения в „Меч и Кръст“ — всички черни и други дрехи, които така и не беше успяла да облече. Тя беше твърде заета да се сбогува с Даниел — и с Пен — за да приготвя багаж. Трепна, почувствала се виновна, че беше тук в Калифорния с Даниел, толкова далеч от мястото, където бе оставила погребана приятелката си. Не й се струваше честно. Господин Коул многократно я бе уверил, че мис София ще си понесе последствията за онова, което бе причинила на Пен, но когато Лус го бе притиснала да й каже какво точно означава това, той си беше подръпнал мустака и беше млъкнал като риба.

Даниел хвърли подозрителен поглед из паркинга. Отвори багажника, с голямата торба на Лус в ръка. Беше невъзможно да я побере там, но след това от дъното на колата се разнесе тих звук като от изсмукване, и торбата на Лус започна да се смалява. Миг по-късно Даниел затвори с щракване багажника.

Лус примигна:

— Направи го пак!

Даниел не се засмя. Изглеждаше нервен. Вмъкна се на шофьорското място и запали колата, без да каже и дума. За Лус това бе нещо ново и странно: да вижда на лицето му такова привидно спокойно изражение, но да го познава достатъчно добре, за да долови нещо по-дълбоко под него.

— Какво има?

— Господин Коул ти обясни, че не трябва да се набиваш на очи, нали?

Тя кимна.

Даниел излезе на заден ход от мястото за паркиране, след това обърна колата към изхода на паркинга, като на излизане пъхна кредитна карта в машината.

— Това беше глупаво. Трябваше да помисля…

— Какво толкова е станало? — Лус пъхна тъмната си коса зад ушите, когато колата започна да набира скорост. — Мислиш, че ще привлечеш вниманието на Кам, като напъхаш една чанта в багажника?

Очите на Даниел придобиха разсеяно изражение и той поклати глава:

— Не Кам. Не. — Миг по-късно стисна коляното й. — Забрави, че съм казал нещо. Аз просто… И двамата просто трябва ни бъдем предпазливи.

Лус го чу, но беше твърде объркана, за да слуша особено внимателно. Изпитваше огромно удоволствие да гледа как Даниел умело превключва скоростите, когато излязоха на магистралата и профучаха през трафика; наслаждаваше се на усещането как вятърът преминава със свистящ звук през колата, докато летяха с бясна скорост към извисяващите се на фона на небето очертания на Сан Франциско; обожаваше — най-много от всичко — просто да бъде заедно с Даниел.

В самия Сан Франциско пътят стана много по-хълмист. Всеки път, щом прехвърлеха едно било и започнеха да се спускат към друго, Лус зърваше различна част от града. Изглеждаше едновременно стар и нов. Небостъргачи с огледални стъкла на прозорците контрастираха рязко с ресторанти и барове, които изглеждаха на поне век. От двете страни на улиците се редяха миниатюрни коли, паркирани под противоречащи на гравитацията ъгли. Навсякъде бе пълно с кучета и разхождащи се хора. Искряща синя вода заобикаляше цялата периферия на града. И за пръв път зърна червена като захаросана ябълка частица от моста „Голдън Гейт“ в далечината.

Очите й се стрелкаха наоколо, за да успеят да обхванат всички гледки. И макар да беше прекарала по-голямата част от последните няколко дни в сън, изведнъж почувства вълна от изтощение.

Даниел я обгърна с ръка и наведе главата й към рамото си:

— Малко известен факт за ангелите: Вършим идеална работа като възглавници.

Лус се засмя, като повдигна глава да го целуне по бузата.

— Няма начин да заспя — каза, като сгуши лице във врата му.

На моста „Голдън Гейт“ тълпи от пешеходци, велосипедисти в дрехи от ликра, и хора, бягащи за здраве, се движеха досами колите. Далече отдолу беше блестящият залив, осеян с бели платноходки и първите багри на виолетов залез.

— Не сме се виждали от дни. Искам да наваксам — каза тя. — Кажи ми какво прави напоследък. Разкажи ми всичко.

За миг й се стори, че видя как ръцете на Даниел се стегнаха около волана.

— Ако целта ти е да не заспиш — каза той, като се усмихна леко — тогава наистина не би трябвало да навлизам в подробности за осемчасовото събрание на съвета на ангелите, на което бях принуден да стоя през целия вчерашен ден. Разбираш ли, бордът се събра да обсъди една поправка към предложение 362 В, което излага в подробности одобрения формат за участието на херувимите в третия кръг на…

— Добре, схващам. — Тя го шляпна. Даниел се шегуваше, но това беше странна нова шега. Той всъщност говореше открито за факта, че беше ангел, от което тя беше възхитена — или поне щеше да е възхитена, щом получеше малко повече време, за да го „смели“. Лус все още имаше чувството, че мозъкът и сърцето й се мъчеха да се нагодят към промените в живота й.

Но сега те бяха отново заедно завинаги, така че всичко беше безкрайно по-лесно. Вече нямаше какво да ги разделя. Тя подръпна ръката му:

— Поне ми кажи къде отиваме.

Даниел трепна, и Лус почувства как в гърдите й се разлива студенина. Посегна да сложи длан върху неговата, но той отдръпна ръка, за да превключи на по-ниска скорост.

— Едно училище във форт Браг: нарича се „Шорлайн“. Занятията започват утре.

— Записваме се в ново училище? — попита тя. — Защо? — Звучеше толкова постоянно. Предполагаше се, че това е временно пътуване. Родителите й дори не знаеха, че е напуснала щата Джорджия.

— „Шорлайн“ ще ти хареса. Училището е много прогресивно, и много по-добро от „Меч и Кръст“. Мисля, че там не можеш да се развиваш. И нищо лошо няма да ти се случи. Училището има специална защитна способност. Подобен на маскировъчен щит.

— Не разбирам. Защо ми е необходим предпазен щит? Мислех, че е достатъчно да дойда тук, далече от мис София.

— Не е само мис София — каза Даниел тихо. — Има и други.

— Кой? Ти можеш да ме предпазиш от Кам, или Моли, или който и да е. — Лус се засмя, но усещането за студенина в гърдите и се разпространяваше към стомаха.

— Не става дума и за Кам или за Моли. Лус, не мога да говори за това.

— Ще познаваме ли някого там? Други ангели?

— Там има някои ангели. Никой, когото познаваш, но съм сигурен, че ще се разберете. Има още едно нещо. — Гласът му беше безизразен и равен, докато се взираше право напред. — Аз нима да се записвам. — Очите му нито за миг не се отклониха от пътя. — Само ти. Само за малко е.

— Колко малко?

— Няколко… седмици.

Ако Лус бе зад волана, именно в този миг щеше да настъпи рязко спирачките.

— Няколко седмици?

— Ако можех да бъда с теб, щях. — Гласът на Даниел беше толкова лишен от емоции, така овладян, че Лус се разстрои още повече. — Видя какво стана току-що с торбата ти и багажника. Това беше все едно да изстрелям сигнална ракета в небето, за да съобщя на всички къде сме. Да предупредя всички, които ме търсят — а като казвам, че търсят мен, имам предвид теб. Твърде лесно е да ме намерят, твърде лесно е да ме проследят. А този малък епизод с чантата ти? Това беше нищо в сравнение с всекидневните ми постъпки, които биха привлекли вниманието на… — Той поклати рязко глава. — Няма да те изложа на опасност, Лус, не искам да те излагам.

— Тогава недей.

Изражението на Даниел беше измъчено:

— Сложно е.

— И нека да позная: Не можеш да обясниш.

— Иска ми се да можех.

Лус притегли колене към гърдите си, отдръпна се от него и се облегна на вратата откъм страната за пасажера, изпълнена със странно чувство за клаустрофобия под голямото синьо калифорнийско небе.

 

 

В продължение на половин час двамата пътуваха мълчаливо. Влизаха и излизаха от обвити в мъгла участъци, изкачваха се и се спускаха по скалистия, сух терен. Подминаха няколко табели за Сомона, и когато колата се движеше плавно през тучни зелени лозя, Даниел проговори:

— До форт Браг има още три часа. През цялото време ли ще си ми ядосана?

Лус не му обърна внимание. През ума й минаваха стотици въпроси, чувство на безсилие, обвинения, и — накрая — извинения, задето се държеше като разглезена хлапачка, но тя отказваше да ги изрече. На отбивката за Андерсън Вали, Даниел зави на запад и отново се опита да хване ръката й.

— Може би ще ми простиш навреме, за да се порадваме на последните си няколко минути заедно?

Тя искаше да го направи. Наистина искаше да не се кара с Даниел точно сега. Но току-що изреченото споменаване, че съществува такова нещо като „последни няколко минути заедно“, на това, че я оставяше сама по причини, които тя не можеше да разбере и които той винаги отказваше да обясни — накара Лус отново да се почувства нервна, после — ужасена, после — обзета от безсилен гняв. В подобната на развълнувано море бъркотия от нов щат, ново училище, нови опасности навсякъде, Даниел беше единствената скала, която й даваше опора. И се готвеше да я остави? Нима не бе преживяла достатъчно? Нима и двамата не бяха преживели достатъчно?

Едва след като минаха през горите от секвои и излязоха от тих в звездна яркосиня вечер, Даниел каза нещо, което достигна до нея. Току-що бяха подминали табела, която гласеше: „ДОБРЕ ДОШЛИ В МЕНДОСИНО“, и Лус гледаше на запад. Пълна луна светеше над скупчена групичка постройки: фар, няколко медни водонапорни кули, и редици от добре запазени стари червени къщи. Някъде нататък отвъд всичко това бе океанът, който тя чуваше, но не можеше да види.

Даниел посочи на изток, в тъмна, гъста гора от секвои и кленове.

— Виждаш ли онзи паркинг за каравани далече напред?

Лус никога нямаше да го види, ако не й го беше посочил, но сега присви очи и видя тясна автомобилна алея, където върху гноясала дървена табела пишеше с изрисувани с бяла вар букви: КАРАВАНИ „МЕНДОСИНО“.

— Някога си живяла там.

— Какво? — Лус си пое въздух през зъби толкова бързо, че се закашля. Паркингът изглеждаше печален и самотен — скучна поредица от еднообразни, сякаш излети от един и същи калъп ниски каравани, подредени по протежение на разбит чакълест им — Това е ужасно.

— Живееше там, преди това да стане паркинг за каравани — каза Даниел, като намали двигателя и спря колата встрани край пътя. Преди да има каравани. Баща ти в онзи живот премести семейството ти от Илинойс по време на златната треска. — Той сякаш се вглъби в някакъв образ, който виждаше в съзнанието си, и печално поклати глава: — Някога това беше наистина хубаво място.

Лус загледа как плешив мъж с голямо шкембе дърпа мръсно оранжево куче на каишка. Мъжът носеше бяла долна риза и фланелени боксерки. Лус изобщо не можеше да си се представи там.

И въпреки всичко, за Даниел беше толкова ясно:

— Имахте двустайно бунгало, а майка ти беше ужасна готвачка, затова цялото жилище вечно миришеше на зеле. Имахте онези сини памучни завеси, които имах навика да разделям, за да мога да се покатеря през прозореца ти нощем, след като родителите ти заспят.

Двигателят работеше на празни обороти. Лус затвори очи и се опита да пребори глупавите си сълзи. Когато чуваше от Даниел тяхната история, тя й звучеше едновременно възможна и невъзможна. Когато я слушаше, се чувстваше също и изключително виновна. Той беше останал до нея толкова дълго, през толкова много животи. Беше забравила колко добре я познаваше той. По-добре дори отколкото тя се познаваше. Дали Даниел се досещаше какво си мислеше тя сега? Лус се запита дали, в някои отношения, беше по-лесно да е на свое място и никога да не беше помнила Даниел, отколкото беше за него да преминава през това отново и отново.

Щом казваше, че трябва да замине за няколко седмици и не можеше да обясни защо… щеше да й се наложи да му се довери.

— Какво беше усещането, когато ме срещна за първи път? — попита тя.

Даниел се усмихна:

— По онова време сечах дърва в замяна на храна. Една вечер около времето за вечеря вървях покрай къщата ти. Майка ти беше сложила зелето да се вари и то вонеше толкова силно, че едва не пропуснах къщата ви. Но после те видях през прозореца. Шиеше. Не можех да откъсна очи от ръцете ти.

Лус погледна ръцете си — бледите си, тънки пръсти и малки, квадратни длани. Запита се дали винаги бяха изглеждали по един същи начин. Даниел посегна към тях през таблото за скоростите.

— Сега са също толкова меки, както бяха тогава.

Лус поклати глава. Тази история й хареса, искаше да чуе още хиляда точно като нея, но не това бе имала предвид.

— Искам да науча за първия път, когато ме срещна — каза тя. — Най-първия път. Какво беше тогава?

След продължителна пауза, той най-сетне каза:

— Става късно. Очакват те в „Шорлайн“ преди полунощ. — Настъпи газта, като зави бързо наляво в търговската част на Мендосино. В страничното огледало Лус гледаше как паркингът за каравани се смалява и притъмнява, докато изчезна напълно. Но после, няколко секунди по-късно, Даниел паркира колата пред празна денонощна закусвалня с жълти стени и предни прозорци, стигащи от пода до тавана.

Пресечката беше пълна с чудати, старомодни постройки, които напомняха на Лус за не толкова консервативна версия на крайбрежието на Нова Англия близо до старото й подготвително училище в Ню Хемпшър — Доувър. Улицата беше покрита с неравна калдъръмена настилка, която проблясваше в жълто на светлината от уличните лампи отгоре. В края й пътят сякаш се спускаше право в океана. По тялото й пропълзя студ. Трябваше да пренебрегне импулсивния си страх от тъмнината. Даниел й беше обяснил за сенките — че те не са никакъв повод за страх, просто пратеници. Което би трябвало да е успокояващо, с изключение на трудния за пренебрегване факт, че това означаваше, че има по-сериозни неща, от които да се страхува.

— Защо не искаш да ми кажеш? — Не можа да се сдържи. Не знаеше защо й се струваше толкова важно да попита. Ако щеше да се довери на Даниел, когато той каза, че трябва да я изостави, след като цял живот бе копняла за това повторно обединение, е, може би просто искаше да разбере произхода на това поверие. Да узнае кога и как беше започнало всичко.

— Знаеш ли какво означава фамилното ми име? — попита я той, за нейна изненада.

Лус прехапа устна, като се опитваше да си спомни проучването, което двете с Пен бяха направили.

— Помня как мис София каза нещо за пазители. Но не знам какво означава, нито дали изобщо би трябвало да й вярвам. — Пръстите й докоснаха шията, мястото, където мис София беше опряла кинжала си.

— Била е права. Григори са клан. Всъщност, са клан, наречен на мен. Защото бдят и се учат от случилото се, когато… отдавна, по времето, когато още бях добре приет в рая. И още когато ти беше… ами, всичко това се случи много отдавна, Лус. Трудно ми е да си спомня по-голямата част от него.

— Къде? Къде съм била? — настоя тя. — Помня, че мис София каза нещо за това, как членовете на клана Григори влизат във връзки със смъртни жени. Това ли се случи? Да не би ти…?

Той хвърли поглед към нея. Нещо в изражението на лицето му се промени, и на неясната лунна светлина Лус не можеше да определи какво означаваше то. Почти сякаш бе обзет от облекчение, че се беше досетила, за да не се налага той да го изрече.

— Най-първият път, в който те видях — продължи Даниел, — не беше по-различен с нищо от всеки друг път, в който съм те виждал след това. Светът беше по-млад, но ти си беше съвсем същата. Беше…

— Любов от пръв поглед. — Тази част й беше известна.

Той кимна:

— Точно както винаги. Единствената разлика бе, че в началото, не ми бе позволено да имам достъп до теб. Аз понасях наказание, и бях хлътнал по теб във възможно най-неподходящия момент. Положението на небесата беше много напрегнато. Заради това, което… съм… от мен се очакваше да стоя далече от теб. Ти отвличаше вниманието ми. Предполагаше се, че трябва да се съсредоточим върху спечелването на войната. Това е същата война, която още продължава. — Той въздъхна. — А ако не си забелязала, все още съм много разсеян.

— Значи си бил много високопоставен ангел — промърмори Лус.

— Определено. — Даниел придоби нещастно изражение, като направи пауза, а после, когато заговори отново, сякаш отхапваше думите: — Беше падане от един от най-високите постове.

Разбира се. Даниел сигурно беше заемал важен пост на небесата, за да предизвика такъв раздор. За да се окаже любовта му към едно смъртно момиче толкова забранена.

— Отказал си се от всичко? Заради мен?

Той допря чело до нейното:

— Не бих променил нищичко.

— Но аз не съм била нищо особено — каза Лус. Почувства се натежала, сякаш влачеше нещо. Сякаш го влачеше надолу. — Трябвало е да се откажеш от толкова много неща! — Призля й. — Сега си прокълнат завинаги.

Докато гасеше двигателя, Даниел й отправи печална усмивка:

— Може и да не е завинаги.

Какво искаш да кажеш?

— Хайде, ела — каза той, като изскочи от колата и заобиколи да й отвори вратата. — Да се поразходим.

Отидоха бавно до края на улицата, която в крайна сметка не извършваше без изход, а водеше към стръмно, каменно стълбище, което слизаше до водата. Въздухът беше хладен и влажен с пръски морска вода. Точно вляво от стълбите се отклоняваше пътека. Даниел хвана Лус за ръка и тръгна към ръба на скалистия бряг.

— Къде отиваме? — попита Лус.

Даниел й се усмихна, като изправи рамене и разпери крилете си.

Бавно, те се простряха и излязоха от раменете му, като се разгъваха с почти недоловима поредица от тихи щракащи и скърцащи звуци. Напълно разгънати, те издадоха лек пърхащ звук, като от юрган, който някой изтупва над леглото.

За първи път Лус забеляза гърба на тениската на Даниел. В нея имаше два миниатюрни, иначе незабележими процепа, които сега се разтвориха, за да се плъзнат крилете му през тях. Дали всички дрехи на Даниел бяха променени така заради ангелските му криле? Или си имаше определени, специални дрехи, които обличаше, когато знаеше, че смята да лети?

И в двата случая, крилете му винаги оставяха Лус като онемяла.

Бяха огромни, издигащи се на три пъти по-голяма височина от ръста на Даниел, и се извиваха нагоре в небето и на две страни като широки бели корабни платна. Широкият им размах улавяше светлината на звездите и я отразяваше по-силно, така че сияеха, излъчвайки проблясъци във всички цветове на дъгата. Близо до тялото му потъмняваха, преминавайки в наситен кремав цвят там, където се свързваха с раменните му мускули. Но покрай заострените ръбове те изтъняваха и сияеха, ставайки почти полупрозрачни при върховете.

Лус се взираше в тях, погълната от възторг, опитвайки се да запомни контурите на всяко от бляскавите пера, да задържи всичко в себе си за времето, когато той си отидеше. Той блестеше толкова ярко, че слънцето можеше да заеме светлина от него. Усмивката във виолетовите му очи й подсказваше колко приятно беше за него усещането да разпери криле. Толкова хубаво, колкото се чувстваше Лус, когато те я обгръщаха.

— Полети с мен — прошепна той.

— Какво?

— Няма да те виждам известно време. Трябва да ти дам нещо, с което да ме запомниш.

Преди той да успее да каже нещо друго, Лус го целуна, като сключи пръсти около шията му, прегръщайки го колкото можеше по-силно, с надеждата също да му даде нещо, с което да я запомни.

С гърба й, притиснат към гърдите му, и с глава над рамото й, Даниел покриваше шията й с поредица от целувки. Тя затаи дъх в очакване. После той присви крака и грациозно се оттласна от ръба на скалата.

Летяха.

Далече от каменистата издатина на крайбрежието, над разбиващите се сребристи вълни отдолу, описваха дъга в небето, и се издигаха към луната. Прегръдката на Даниел я защитаваше от всеки суров порив на вятъра, от всеки полъх на хлад на океана. Нощта беше напълно тиха. Сякаш те бяха единствените двама души, останали на света.

— Това е раят, нали? — попита тя.

Даниел се засмя:

— Ще ми се да беше. Може би някой ден, в скоро време…

След като бяха отлетели достатъчно надалече, че да не вижда суша и от двете си страни, Даниел се наклони леко на север, където се спуснаха, описвайки широка дъга, покрай Мендосино, който проблясваше топло на хоризонта. Бяха далече над най-ниската сграда в града и се движеха невероятно бързо. Но Лус никога в живота си не се беше чувствала по-защитена или по-влюбена.

А после, твърде скоро, вече се спускаха, постепенно приближавайки края на друг скалист бряг. Шумът на океана отново се усили. Тъмен еднолентов път се разклоняваше с криволичене от главната магистрала. Когато краката им опряха леко до издаден гъсто затревен участък, Лус въздъхна.

— Къде сме? — попита тя, макар че, разбира се, вече знаеше.

Училището „Шорлайн“. Видя голяма сграда в далечината, но оттук тя изглеждаше съвсем тъмна, само силует на хоризонта. Даниел продължаваше да я притиска към себе си, сякаш бяха още във въздуха. Тя проточи шия да погледне изражението му. Очите му бяха влажни.

— Онези, които ме прокълнаха, все още ме следят, Лус. Следят ме от хилядолетия. И не искат да бъдем заедно. Ще направят всичко, каквото могат, за да ни спрат. Затова не е безопасно да оставам тук.

Тя кимна: очите й пронизваха.

— Но защо аз съм тук?

— Защото съм готов да направя всичко по силите си да те опазя, и това е най-доброто място за теб сега. Обичам те, Лус. Повече от всичко. Ще се върна при теб възможно най-скоро.

Тя искаше да възрази, но се спря. Заради нея той се беше отказал от всичко. Когато я пусна от прегръдката си, той разтвори длан и един малък червен предмет в нея започна да се уголемява. Торбата й. Беше я извадил от багажника на колата, без тя изобщо да разбере, и я бе донесъл чак дотук в дланта си. Само след няколко секунди тя се бе разширила напълно, обратно до нормалния си размер. Ако не беше толкова сломена от мисълта какво означаваше за него да й я предаде, Лус щеше да е във възторг от този номер.

В сградата светна самотна лампа. На прага се появи силует.

— Не е за дълго. Веднага щом положението стане по-безопасно, ще дойда за теб.

Горещата му ръка стисна китката й, и преди да се усети, той я улови в прегръдката си и я притегли към устните си. Тя остави всичко друго да изчезне, остави сърцето си да прелее. Може и да не помнеше предишните си животи, но когато Даниел я целуваше, тя се чувстваше близо до миналото. И до бъдещето.

Фигурата на прага вървеше към нея — жена в къса бяла рокля.

Целувката, която Лус бе споделила с Даниел, твърде сладка, за да е толкова кратка, я остави точно толкова останала без дъх, колкото винаги я оставяха целувките им.

— Не си отивай — прошепна тя, със затворени очи. Всичко се случваше прекалено бързо. Не можеше да остави Даниел. Още не. Не мислеше, че някога би могла.

Почувства въздушния полъх, който означаваше, че той вече бе излетял. Сърцето й го последва, когато отвори очи и видя как и последната следа от крилете му изчезва в облак в тъмната нощ.