Лорън Кейт
Терзания (13)

Осем дни

— Задръж така. — Гласът на Кали отекна гръмко в другия край на линията. — Нека да се ощипя, за да се уверя, че не…

— Не сънуваш — каза Лус в слушалката на взетия назаем клетъчен телефон. Сигналът от мястото в гората, където се намираше, беше доста лош, но усети сарказма на Кали съвсем силно и ясно. — Наистина съм аз. Съжалявам. Такава скапана приятелка съм напоследък.

Беше четвъртък след вечеря, и Лус се беше облегнала на якия ствол на едно червено дърво зад спалното помещение. От лявата й страна имаше вълнист хълм, а после — скалистият зъбер, а отвъд него — океанът. В небето над водата все още се процеждаше кехлибарена светлина. Всичките й нови приятели сигурно бяха в сградата, препичаха овесени блокчета с маршмелоу и си разказваха истории за демони около огнището. Това беше социално мероприятие, организирано от Доун и Джасмин, част от вечерите на нефилимите, за чието организиране Лус уж трябваше да помогне, но всъщност единственото, което беше направила, бе да помоли за няколко пликчета маршмелоу и малко тъмен шоколад от столовата.

А после се беше измъкнала навън в сенчестата периферия на гората, за да избегне всички от „Шорлайн“ и да възстанови няколко важни връзки:

Родителите си. Кали. И вестителите.

Беше изчакала до тази вечер, за да се обади вкъщи. Четвъртъците у семейство Прайс означаваха, че майка й щеше да е отишла да играе маджонг у съседите, а баща й щеше да е отишъл в местното кино да гледа мултимедийно представление на операта в Атланта. Можеше да се справи с гласовете им, записани на непромененото от над десет години съобщение на телефонния секретар, можеше да успее да остави трийсетсекундно гласово съобщение, в което казваше, че упорито умолява господин Коул да й позволи да напусне кампуса за Деня на благодарността — и че много ги обича.

Кали нямаше да я остави да се измъкне толкова лесно.

— Мислех, че можеш да се обаждаш само в сряда — казваше сега Кали. Лус беше забравила стриктната телефонна политика в „Меч и Кръст“. — Отначало спрях да си правя планове за сряда, като очаквах обаждането ти — продължи Кали. — Но след известно време, един вид, се предадох. Как си намери клетъчен телефон, във всеки случай?

— Това ли е важното? — попита Лус. — Как съм се сдобила с клетъчен телефон? Не си ли ми ядосана?

Кали издаде продължителна въздишка.

— Знаеш ли, мислех си да ти се ядосам. Дори упражнявах мислено цялата тази караница. Но тогава и двете губим. — Тя направи пауза. — А работата е там, че просто ми липсваш, Лус. Така че си помислих — защо да губя време?

— Благодаря ти — прошепна Лус, на ръба на сълзите — сълзи от щастие. — Е, какво става с теб напоследък?

— Ъ–хъ. Този разговор ще го водя аз. Това ти е наказанието, задето изчезна от наблюдението ми. А това, което искам да знам, е: Какво става с онова момче? Май името му започваше с „Д“?

— Кам. — Лус изстена. Кам ли беше последният, за когото бе разказала на Кали? — Той не се оказа… такъв, за какъвто го мислех. — Тя замълча за миг. — Сега се виждам с някой друг, и нещата са наистина… — Помисли си за сияещото лице на Даниел, как беше потъмняло толкова бързо по време на последната им среща отвън пред прозореца й.

После си помисли за Майлс. Сърдечният, надежден, обаятелно спокоен Майлс, който я беше поканил у дома в къщата на семейството си за Деня на благодарността. Който сега поръчваше кисели краставички върху хамбургерите си в столовата, макар да не ги обичаше — само за да може да ги махне и да ги даде на Лус. Който накланяше глава, когато се смееше, така че тя виждаше искрицата в засенчените му от шапката с емблемата на „Доджърс“ очи.

— Нещата са добре — каза тя накрая. — Доста се мотаем заедно.

— Ооо, скачаш от едно момче от поправителното училище на следващото. Изживяваш мечтата, нали? Но това звучи сериозно, долавям го в гласа ти. Заедно ли ще празнувате Деня на благодарността? Ще го доведеш ли у дома, за да се изправи пред гнева на Хари? Ха!

— Ъм… да, вероятно — промърмори Лус. Не беше напълно сигурна за Даниел ли говори, или за Майлс.

— Родителите ми настояват за някакво голямо фамилно събиране в Детройт този уикенд — каза Кали, — което аз бойкотирам. Исках да ти дойда на гости, но предположих, че ще си под ключ в поправителната колония. — Тя направи пауза, и Лус можеше да си я представи свита на леглото в спалнята й в Доувър. На Лус й се струваше, че е минал цял един живот, откакто тя самата беше ходила на училище там. Толкова много неща се бях променили. — Ако ще си бъдеш вкъщи, обаче, и ще водиш някое момче от поправителното училище, само се опитай да ме спреш.

— Добре, но Кали…

Прекъсна я писък:

— Значи, уредено? Само си представи: След една седмица ще сме се свили на кушетката ти, и ще наваксваме с новините. Ще направя прочутите си пуканки, за да ни помогнат да изтърпим досадните диапозитиви, които баща ти ще покаже. А щурият ти пудел ще прави разни дивотии…

Лус всъщност никога не беше ходила в жилищната сграда от кафяв камък на Кали във Филаделфия, а Кали всъщност никога не беше стъпвала в къщата на Лус в Джорджия. И двете само бяха виждали снимки. Едно гостуване от Кали звучеше толкова съвършено, толкова именно това, от което Лус имаше нужда тъкмо сега. Звучеше също и напълно невъзможно.

— Ще погледна полетите още сега.

— Кали…

— Ще ти пратя имейл, окей? — Кали затвори, още преди Лус да успее да реагира.

Това не беше добре. Лус рязко затвори капачето на телефона. Не биваше да изпитва чувството, че Кали се натрапва, като се самопоканва за Деня на благодарността. Би трябвало да се чувства страхотно, че приятелката й все още искаше да я вижда. Но се чувстваше единствено безпомощна, тъгуваща за вкъщи, и виновна за това, че продължаваше този глупав цикъл от лъжи.

Беше ли изобщо възможно някога отново да бъде просто нормална и щастлива? Какво на тази земя — или отвъд нея — щеше да е нужно, та Лус да е толкова доволна от живота си, колкото изглеждаше някой като Майлс? Умът й непрестанно се въртеше около Даниел. И тя получи отговора: Единственият начин, по който можеше отново да бъде безгрижна, беше никога да не е срещала Даниел. Никога да не е познавала истинската любов.

Нещо прошумоля в короните на дърветата. Леден вятър връхлетя върху кожата й. Не се беше съсредоточила конкретно върху вестител, но осъзна — точно както Стивън й беше казал — че желанието й за отговори сигурно беше призовало някой.

Не, не един.

Тя потръпна, вдигайки поглед към преплетените клони. Стотици безшумни, тъмни, зловонни сенки.

Те се носеха заедно във високите клони на червените дървета над главата й. Сякаш някой в облаците беше преобърнал огромна мастилница с черно мастило, което се беше разляло из небето и беше покапало в балдахина на дърветата, обливайки един клон след друг, докато гората се превърна в плътен слой тъмнина. Отначало беше почти невъзможно да се разбере къде свършваше една сянка и къде започваше следващата, коя сянка беше истинска и коя — вестител.

Но скоро те започнаха да се преобразяват и да се появяват ясно — отначало крадешком, сякаш се движеха невинно в гаснещата светлина на деня — но след това по–дръзко. Отронваха се от клоните, в които се бяха вкопчили, извиваха пипалата си от тъмнина надолу и надолу, близо до главата на Лус. Викаха ли я или я заплашваха? Тя се приготви да действа, но не можеше да си поеме дъх. Бяха твърде много. Това беше твърде много. Тя се задъха, като се опитваше да не изпада в паника, знаейки, че вече е твърде късно.

Побягна.

Отправи се на юг, обратно към спалното помещение. Но вихрещите се черни адски създания в короните на дърветата просто се раздвижиха заедно с нея, като съскаха, прокрадвайки се по по–ниските клони на червените дървета; приближаваха се. Почувства ледените иглички от допира им по раменете си. Изскимтя, докато те търсеха опипом да я уловят, като се опитваше да ги прогони, пляскайки по тях с голи ръце.

Смени посоката, метна се в противоположната посока, към обиталището на нефилимите на север. Щеше да намери Майлс или Шелби или дори Франческа. Но вестителите не я оставяха да си отиде. Те веднага се плъзнаха напред, издувайки се пред нея, като поглъщаха светлината и препречваха пътя към бунгалото. Съскането им заглуши далечните тихи звуци на лагерния огън на нефилимите, от което на Лус й се стори, че приятелите й са невъзможно далече.

Лус се застави да спре и да си поеме дълбоко дъх. Знаеше повече за вестителите, отколкото когато и да било преди. Би трябвало да се страхува от тях по–малко. Какъв й беше проблемът? Може би знаеше, че се приближава към нещо, някакъв спомен или информация, които можеха да променят хода на живота й. И отношенията й с Даниел. Истината беше, че не просто се ужасяваше от вестителите. Ужасяваше се от онова, което можеше да види в тях.

Или да чуе.

Вчера най–сетне беше проумяла онова, което Стивън спомена за изключването на шума на вестителите — можеше да дочуе миналите си животи. Можеше да проникне през статичния шум и да се съсредоточи върху онова, което искаше да узнае. Което имаше нужда да узнае. Стивън сигурно съзнателно й бе намекнал за това, сигурно знаеше, че тя ще слуша и ще приложи новите си познания право към вестителите.

Тя се обърна и пристъпи обратно в тъмното усамотение на дърветата. Свистящите звуци от вестителите утихнаха и се уталожиха.

Тъмнината под клоните я обгърна в студ и в торфения мирис на гниещи листа. В полумрака вестителите се промъкнаха напред, настанявайки се в мъждивата светлина навсякъде около нея, прикривайки се отново сред истинските сенки. Някои от тях се движеха бързо и стегнато, като войници; други притежаваха пъргава грациозност. Лус се запита дали външността им отразяваше нещо, свързано с посланията, които съдържаха.

Толкова много във вестителите все още й се струваше непроницаемо. Проумяването на шума им не беше интуитивно, като да си играеш с копчето на старо радио. Онова, което беше чула вчера — онзи глас сред бъркотията от гласове — беше достигнало до нея случайно.

Миналото може и да й се беше струвало непроницаемо преди, но тя го чувстваше как се притиска към тъмните повърхности, очакващо да излезе на светло. Затвори очи и сложи свитата си длан върху другата. Там, в тъмнината, с блъскащо в гърдите сърце, ги призова със силата на волята си да излязат. Призова онези най–студени, най–мрачни създания, молейки ги да й представят миналото, да хвърлят светлина върху историята — нейната и на Даниел. Призова ги да разрешат загадката кой беше той и защо беше избрал нея.

Дори и ако истината й разбиеше сърцето.

Силен, женствен смях отекна в гората. Смях, толкова ясен и наситен, че на Лус й стори, че я обкръжава, и рикошира от клоните на дърветата. Опита се да проследи откъде идва, но тук се бяха събрали толкова много сенки — не знаеше как да определи източника. А после почувства, че кръвта й изстива.

Смехът беше неин.

Или поне някога бе бил неин, още в детството й. Преди Даниел, преди „Меч и Кръст“, преди Тревър… преди един живот, изпълнен с тайни и лъжи и с толкова много въпроси без отговор. Преди изобщо някога да бе виждала ангел. Този смях беше прекалено невинен, прекалено безгрижен, за да може още да е неин.

Полъх на вятъра се завихри в клоните над главата й, и няколко покафенели иглички от червено дърво се откъснаха и се посипаха към земята. Потропваха като дъждовни капки, докато се присъединяваха към хиляди свои предшественици върху покрития с тор под на гората. Сред тях имаше голямо папратово листо.

Плътно и пересто, напълно непокътнато, то се носеше бавно надолу някак извън властта на земното притегляне. Беше черно вместо кафяво. И вместо да падне на земята, то се понесе и леко кацна върху протегнатата длан на Лус.

Не папратово листо, а вестител. Когато се наведе да го разгледа по–отблизо, тя чу отново смеха. Някъде вътре, някоя друга Лус се смееше.

Внимателно, Лус подръпна бодливите краища на вестителя. Беше по–податлив, отколкото очакваше, но студен като лед и безформен при допира с пръстите й. Увеличаваше се при най–лекия допир. Когато бе нараснал почти до един квадратен фут, Лус го освободи от хватката си и със задоволство го загледа как кръжи на нивото на очите пред нея. Направи особено усилие да се съсредоточи — за да чуе, да изключи от съзнанието си заобикалящия я свят.

Отначало — нищо, а после…

Нов надигащ се смях отекна от вътрешността на сянката. После завесата от тъмнина се раздроби и вътре се появи ясен образ.

Този път Даниел се появи пръв.

Дори през завесата на вестителя, беше прекрасно да го види. Косата му беше с около пет сантиметра по–дълга, отколкото я носеше сега. И беше мургав — както раменете, така и основата на носа му имаха плътен, златистокафяв цвят. Носеше спретнати тъмносини плувни шорти, обгръщащи плътно бедрата му, каквито беше виждала на семейни снимки от седемдесетте. Стояха му толкова добре.

Зад Даниел се виждаше тучната зелена периферия на гъста, непроходима тропическа гора, свежозелена, но изпъстрена с ярки плодове и бели цветя, които Лус не беше виждала никога преди. Стоеше на ръба на нисък, но страховит зъбер, от който се разкриваше изглед към искрящ воден басейн. Но Даниел непрекъснато хвърляше погледи нагоре към небето.

Пак онзи смях. А после гласът на самата Лус, накъсан от кикот.

— Побързай и слез тук долу!

Лус се наведе напред, по–близо до прозореца на вестителя, и видя своя някогашен образ да гази във вода в жълт бански костюм от две части, с връзки на врата. Дългата й коса танцуваше около нея, носейки се по повърхността на водата като плътен черен ореол. Даниел я държеше под око, но освен това все още хвърляше погледи над главата й. Мускулите на гърдите му се напрягаха. Лус изпита лошо предчувствие, че вече знаеше защо.

Небето се изпълваше с вестители, като ято огромни черни врани, толкова гъст облак, че запречиха слънцето. Някогашната Лус във водата не забелязваше нищо, не виждаше нищо. Но докато наблюдаваше как всички онези вестители прелитат и се събират във влажния въздух на онази гора, в образ, създаден от вестител, сегашната Лус в гората внезапно се почувства замаяна.

— Караш ме да чакам цяла вечност — провикна се някогашната Лус към Даниел. — Съвсем скоро ще замръзна.

Даниел откъсна очи от небето, свеждайки поглед към нея със съкрушено изражение. Устната му трепереше, а лицето му беше призрачно бяло.

— Няма да замръзнеш — каза й той. Сълзи ли бършеше Даниел? Той затвори очи и потрепери. После, като изви ръце в дъга над главата си, се отблъсна от скалата и се гмурна.

Даниел изплува на повърхността миг по–късно, а някогашната Лус заплува към него. Обви ръце около шията му, със светнало и щастливо лице. Лус наблюдаваше как всичко това се разиграва пред очите й, със смесица от отвращение и задоволство. Искаше някогашното й превъплъщение да получи възможно най–много от Даниел, да почувства онази невинна, възторжена близост от това да бъде с човека, когото обича.

Но тя знаеше, точно както знаеше и Даниел, както знаеше роякът вестители, точно какво щеше да се случи веднага щом Лус притисне устни към неговите. Даниел беше прав: тя нямаше да замръзне. Щеше да избухне в ужасяващо зарево от пламъци.

А Даниел щеше да остане да скърби за нея.

Но той не беше единственият. Това момиче беше имало живот, приятели и близки, които я обичаха, които щяха да са съкрушени, когато я загубят.

Внезапно, Лус беше обзета от ярост. Разгневена от проклятието, което беше надвиснало над нея и Даниел. Беше невинна, безсилна; не разбираше нищичко от онова, което щеше да се случи. Все още не разбираше защо се беше случило, защо тя винаги трябваше да умира толкова бързо, след като намереше Даниел.

Защо това все още не й се беше случило в този живот.

Онази Лус във водата беше още жива. Лус нямаше — не можеше — да я остави да умре.

Тя сграбчи вестителя, като накъдри краищата му в юмруците си. Той се изви и огъна, изопачавайки образите на плувците като в криво огледало. В образувания от него екран, другите сенки се спускаха. Времето на плувците изтичаше.

В пристъп на безсилен гняв, Лус изкрещя и замахна с юмруци към вестителя — първо с единия, после с другия, сипейки удари като дъжд върху сцената пред нея. Замахна отново към него и отново, като хълцаше и плачеше, правейки всички усилия да спре онова, което щеше да се появи.

Тогава се случи. Десният й юмрук проби през сянката и ръката й потъна вътре чак до лакътя. Мигновено почувства шока от смяната на температурата. Горещината на летен залез, разстилаща се по дланта й. Гравитацията се измести. Лус не можеше да определи къде е горе и къде — долу. Почувства как стомахът й се присви, и се изплаши, че ще повърне.

Можеше да проникне през сянката. Можеше да спаси старото си „аз“. Предпазливо простря лявата си ръка напред. Тя също изчезна във вестителя, сякаш минаваше през светъл, лепкав пласт от желе, който се диплеше и разширяваше, сякаш можеше просто да я пусне да мине през него.

— Тя иска да го направя — изрече Лус гласно. — Мога да направя това. Мога да я спася. Мога да спася живота си. — Тя се наведе леко напред, а после рязко вмъкна тялото си във вестителя.

Появи се слънчева светлина — толкова ярка, че тя трябваше да затвори очи, и топлина, толкова тропическа, че по кожата й веднага изби слой пот. И предизвикваща гадене сцена, в която гравитацията се наклони и се преобърна, както във върховия момент на гмуркане. След миг тя щеше да падне…

Само че нещо я държеше за левия глезен. И за десния. Нещото дърпаше Лус много силно назад.

— Не! — изкрещя Лус, защото сега можеше да вижда, можеше да види, далече отдолу, избухване на нещо жълто във водата. Твърде ярко, за да е горнището е връзки на банския й костюм. Дали някогашната Лус вече изгаряше?

После всичко изчезна.

Лус беше грубо издърпана обратно в прохладния, слабо осветен участък от червени дървета зад спалното помещение на „Шорлайн“. Усещаше кожата си студена и лепкава и съвсем бе изгубила равновесие, и падна по лице в пръстта и игличките от червени дървета в гората. Претърколи се и видя пред себе си две фигури, но зрението й беше толкова разфокусирано, че не можеше дори да ги познае.

— Помислих си, че ще те намеря тук.

Шелби. Лус тръсна глава и примигна няколко пъти. Не само Шелби, а също и Майлс. И двамата изглеждаха изтощени. Лус беше изтощена. Хвърли поглед към часовника си. Вече не бе изненадана да открие колко много време беше прекарала, надзъртайки във вестителя. Минаваше един сутринта. Защо Майлс и Шелби бяха още будни?

— К–какво… какво се опитваше да… — заекна Майлс, като сочеше към мястото, където се беше намирал вестителят. Лус погледна през рамо. Той се беше разцепил на стотици подобни на сенки борови иглички, които се посипаха надолу, достатъчно крехки, за да се превърнат в пепел там, където се приземяваха.

— Мисля, че ще повърна — промърмори Лус, като се претърколи настрани и се прицели зад едно близко дърво. Повдигна й се няколко пъти, но не излезе нищо. Тя затвори очи, измъчвана от вина. Беше се оказала твърде слаба и твърде закъсняла да се спаси.

Една хладна ръка посегна изотзад и отметна късите руси вълни коса от лицето й. Лус видя оръфаните черни панталони за йога и обутите в сандали крака на Шелби и почувства вълна на признателност.

— Благодаря — каза тя. След един дълъг миг избърса уста и неуверено се изправи на крака. — Ядосана ли си ми?

— Как така ядосана? Горда съм с теб. Ти го разгада. Защо изобщо още ти е нужен някой като мен? — Шелби присви към Лус едното си рамо.

— Шелби…

— Не, ще ти кажа защо имаш нужда от мен — избълва Шелби. — За да те пазя да не се забъркваш в катастрофи като тази, в която току–що едва не се хвърли! Почти насила, ако мога да добавя. Какво се опитваше да направиш? Знаеш ли какво се случва с хората, които влизат във вестители?

Лус поклати глава.

— Аз също, но се съмнявам, че е красиво!

— Просто трябва да знаеш какво правиш — каза внезапно Майлс иззад тях. Лицето му изглеждаше по–бледо от обикновено. Лус сигурно наистина го беше стреснала.

— О, а предполагам, че пък ти знаеш какво правиш? — подхвърли предизвикателно Шелби.

— Не — промърмори той. — Но едно лято родителите ми ме накараха да се обучавам с онзи стар ангел, който знаеше как, окей? — Той се обърна към Лус. — А пък начинът, по който го правеше ти… дори не се доближаваше до правилния. Наистина ме изплаши, Лус.

— Съжалявам. — Лус трепна. Шелби и Майлс се държаха, сякаш ги беше предала, като дойде тук сама. — Мислех, че отивате при лагерния огън зад хижата.

— Ние мислехме, че ти отиваш — изстреля Шелби в отговор. — Бяхме там за малко, но после Джасмин започна да плаче как Доун била изчезнала, и всички учители пощуряха, особено когато осъзнаха, че и теб те няма, така че партито, един вид, се разтури. Така че тогава аз подхвърлям небрежно на Майлс, че, така да се каже, един вид имам някаква представа какво може да си намислила, и че отивам да те намеря, и внезапно той ми се лепва…

— Чакай малко — прекъсна я Лус. — Доун е изчезнала?

— Вероятно не — услужливо вметна Майлс. — Искам да кажа, знаеш ги какви са с Джасмин. Просто са си вятърничави и имат навика да изчезват.

— Но това беше нейното парти — каза Лус. — Тя не би пропуснала собственото си парти.

— И Джасмин все това повтаряше — каза Майлс. — Не дойде в стаята снощи, и я нямаше в столовата тази сутрин, затова накрая Франки и Стивън ни наредиха всички да се прибираме в спалните помещения, но…

— Ловя бас на двайсет долара, че Доун се мотае с някой тлъст не–нефилим в гората наблизо. — Шелби забели очи.

— Не. — Лус имаше лошо предчувствие по въпроса. Доун така се беше вълнувала за лагерния огън. Беше поръчала тениски по интернет, макар да нямаше начин да убеди някое от децата–нефилими да ги носи. Не би изчезнала просто така — не и по собствена воля. — Откога я няма?

 

 

Когато тримата излязоха от гората, Лус беше дори още по–разстроена. И не само заради Доун. Беше разтърсена от онова, което бе видяла във вестителя. Да гледа смъртта толкова близо до някогашното си превъплъщение беше истинска агония, а го виждаше за първи път. На Даниел, от друга страна, му се беше налагало да го гледа стотици пъти. Едва сега тя разбираше защо се беше държал така студено към нея, когато се срещнаха за първи път: за да спести и на двама им травмата да преминат през още една ужасна смърт. Реалността на тежкото положение на Даниел започна да я връхлита, и тя отчаяно закопня да го види.

Докато прекосяваше моравата на път за спалното помещение, Лус трябваше да засенчи очи с длан. Мощни светлини кръжаха над кампуса. В далечината монотонно бръмчеше хеликоптер, прожекторът му обхождаше бреговата линия, носейки се напред–назад по протежение на плажната ивица. Широка редица от мъже в тъмни униформи вървеше по пътеката от общежитието на нефилимите към столовата, като оглеждаше бавно терена.

Майлс каза:

— Това е стандартно формирование за издирвателни групи. Строяват се и не оставят нито сантиметър от терена непретърсен.

— О, Боже мой — промълви Лус.

— Наистина е изчезнала. — Шелби трепна. — Това не е добра карма.

Лус започна да подтичва към сградата на нефилимите. Майлс и Шелби я последваха. Пътеката, засадена с цветя и толкова красива на дневна светлина, сега изглеждаше обвита във високи сенки. Пред тях, лагерният огън в ямата беше затихнал до проблясващи въглени, но в бунгалото светеха всички лампи, на всеки от двата етажа, и навсякъде по верандата. Голямата сграда с формата на буквата А беше цялата осветена и изглеждаше страховита в тъмната нощ.

Лус видя изплашените лица на много от децата–нефилими, които седяха на пейките на верандата. Джасмин плачеше, смъкнала червената си плетена шапка ниско на главата. Държеше скованата ръка на Лилит за опора, докато двама полицаи с тефтери изреждаха списък от въпроси. Лус изпита искрено съчувствие към момичето. Знаеше колко ужасен може да бъде този момент.

Полицаите обикаляха из верандата, като раздаваха увеличени черно–бели фотокопия на скорошна снимка на Доун, която някой беше разпечатал от интернет. Когато хвърли поглед надолу към неясното изображение, Лус с изненада видя колко много наистина Доун приличаше на нея — поне докато Лус не си беше боядисала косата. Спомни си как бяха разговаряли сутринта, след като го беше направила, как Доун все се шегуваше, че вече не са напълно еднакви.

Лус заглуши ахването си с длан. Главата я заболя, когато започна да сглобява толкова много факти, които не й се бяха стрували логични. Досега.

Ужасният момент на борда на спасителния сал. Строгото предупреждение на Стивън да запази станалото в тайна. Параноята на Даниел за „опасностите“, които така и не беше обяснил на Лус. Прокуденицата, която я беше подмамила да излезе от кампуса, заплахата, която Кам беше унищожил в гората. Това, как Доун приличаше толкова много на нея на неясната черно–бяла фотография.

Който и да бе похитил Доун, беше допуснал грешка. Тази, която искаха, беше Лус.