Лорън Кейт
Терзания (9)

Дванайсет дни

— Не проумявам защо се държиш толкова чудато — каза Шелби на Лус на другата сутрин. — Тук си от — колко — шест дни? А си най–голямата героиня на „Шорлайн“. Може би в крайна сметка ще си оправдаеш репутацията.

Тази неделя сутрин небето бе осеяно с кълбести облаци. Лус и Шелби вървяха по малката плажна ивица на „Шорлайн“, поделяйки си един портокал и термос с чай. Долу откъм гората силен вятър носеше землистия мирис на стари червени дървета. Приливът беше буен и висок, и беше изхвърлил дълги купчини оплетени на възел водорасли, медузи и гниещ плавей на пътя на момичетата.

— Не беше нищо особено — промърмори Лус, което не беше съвсем вярно. Да скочи в онази ледена вода след Доун наистина беше нещо. Но Стивън — суровият му тон, силата на хватката му върху ръката й — беше накарал Лус да се бои да говори за спасяването на Доун когато и да било.

Тя огледа солената пяна, останала след една оттегляща се вълна. Опитваше се да не се заглежда към дълбоката, тъмна вода оттатък — за да не й се налага да си представя ръце долу в ледените й дълбини. За твоя собствена защита. Стивън сигурно бе искал да каже „ваша“, не „твоя“. Тоест: това е за защита на всички ученици. В противен случай, ако имаше предвид само Лус…

— Доун е добре — каза тя. — Само това има значение.

— Ъм, да, благодарение на теб, Спасителката на плажа.

— Не започвай да ми викаш „Спасителка на плажа“.

— Предпочиташ да се възприемаш като някаква универсална спасителка? — Шелби притежаваше умението да подмята закачки с възможно най–безизразно лице. — Франки казва, че някакво загадъчно страховито създание дебне из училищното землище през последните две нощи. Добре ще е да му дадеш да разбере…

— Какво? — Лус за малко не изплю чая си. — Кой е?

— Повтарям: Загадъчно страховито създание. Не знаят. — Шелби седна на един обрулен от ветровете плосък варовиков камък и умело подхвърли няколко камъчета в океана. — Просто някой си. Подслушах как Франки говори с Крамър за това в лодката вчера след цялата шумотевица.

Лус седна до Шелби и затършува из пясъка за камъчета.

Някой дебнеше около „Шорлайн“. Ами ако беше Даниел?

Щеше да е точно в негов стил. Толкова упорит по отношение на собственото си обещание да не я вижда, но неспособен да стои надалече. Мисълта за него я накара да закопнее за него още по–силно. Почувства, че е почти на косъм да се разплаче, което бе откачено. Имаше вероятност тайнственото промъкващо се същество дори да не е Даниел. Можеше да е Кам. Можеше да е кой ли не. Можеше да е прокуденик.

— Франческа стори ли ти се разтревожена? — попита тя Шелби.

— Ти нямаше ли да си?

— Чакай малко. Затова ли не се измъкна тайно нощес? — Това беше първата нощ, в която Лус не беше събудена от прибиращата се през прозореца Шелби.

— Не. — Ръката, с която Шелби подхвърляше камъчетата, бе закалена и добре оформена от всички онези упражнения по йога.

Следващото й камъче подскочи шест пъти, описвайки широка дъга, връщайки се обратно почти чак до тях, като бумеранг.

— Къде ходиш всяка нощ, все пак?

Шелби напъха ръце в джобовете на пухкавата си червена скиорска жилетка. Взираше се в сивите вълни така напрегнато, че беше ясно, че или беше видяла нещо там, или избягваше въпроса й. Лус проследи погледа й, почти облекчена, че не видя във водата нищо, освен сиво–бели вълни нататък чак до хоризонта.

— Шелби.

— Какво? Никъде не ходя.

Лус понечи да се изправи, подразнена, че Шелби смяташе, че не може да й каже. Лус изтръскваше влажния пясък от ходилата си, когато ръката на Шелби я дръпна обратно долу на скалата.

— Добре де. Ходех да се виждам със скапаното си гадже. — Шелби въздъхна тежко, като метна несръчно едно по–голямо камъче във водата, и едва не уцели една охранена чайка, която се спускаше да улови риба. — Преди да стане скапаното ми бивше гадже.

— О! Шел, съжалявам. — Лус задъвка устната си. — Дори не знаех, че имаш гадже.

— Наложи се да започна да го държа на разстояние. Твърде много се заинтересува от факта, че имам нова съквартирантка. Все ме врънкаше да му позволя да намине късно през нощта. Искаше да се запознае с теб. Не знам що за момиче мисли, че съм. Не се обиждай, но по моите критерии трима души са вече тълпа.

— Кой е той? — попита Лус. — Тук ли учи?

— Филип Ейвс. В горните класове в главното училище е.

Лус не мислеше, че го познава.

— Онова бледо хлапе с изрусената коса? — каза Шелби. — Дето прилича малко на Дейвид Бауи, само че албинос? Наистина не можеш да го пропуснеш. — Устата й се присви. — За нещастие.

— Защо не ми каза, че сте скъсали?

— Предпочитам да свалям от интернет песни от „Уикенд с вампир“, които пея на плейбек с предварително записан съпровод, когато не си наблизо. По–добре е за чакрите ми. Освен това — тя насочи къс и дебел пръст към Лус — именно ти си намусена и странна днес. Да не би Даниел да се държи зле с теб, или нещо такова?

Лус се подпря на лакти:

— За това би било нужно наистина да се виждаме, което очевидно не ни е разрешено.

Ако затвореше очи, Лус можеше да остави шума на вълните да я върне към най–първата нощ, когато беше целунала Даниел. В този живот. Влажните им преплетени тела на онзи хлътнал дъсчен тротоар в Савана. Жадният натиск на ръцете му, докато я притегляше в прегръдките си. Тогава всичко й се струваше възможно. Тя отвори очи. Сега беше толкова далече от всичко това.

— Значи жалкото ти бивше гадже…

— Не. — Шелби направи жест с пръсти, сякаш дръпваше цип върху устата си. — Имам не по–голямо желание да говоря за СБГ — Скапаното Бивше Гадже — отколкото, предполагам, ти — за Даниел. Следващият.

Това беше честно. Но въпросът не беше точно в това, че Лус не искаше да говори за Даниел. Беше повече сякаш, ако започнеше да говори за Даниел, нямаше да може да млъкне. Дори според себе си вече звучеше като развалена грамофонна плоча — повтаряше отново и отново всичките — колко, о, цели четири? — физически изживявания, които беше имала с него в този живот. (Предпочиташе да започне броенето едва след като той беше престанал да се прави, че тя не съществува.) Колко ли щеше да отегчи Шелби, която вероятно беше имала тонове гаджета, тонове опит. В сравнение с почти нищожния опит на Лус.

Една целувка, която почти не си спомняше, с момче, което беше избухнало в пламъци. Шепа много горещи мигове с Даниел. Това беше кажи–речи всичко. Лус със сигурност не беше особено опитна, що се отнасяше до любовта.

Отново почувства колко несправедливо беше положението й: Даниел имаше всички онези страхотни спомени за тях двамата заедно, към които да се връща, когато положението загрубееше. Тя нямаше нищо.

Докато не вдигна поглед към съквартирантката си.

— Шелби?

Шелби беше издърпала пухкавата си червена качулка върху главата и ровеше с пръчка в мокрия пясък.

— Казах ти, че не искам да говоря за него.

— Знам. Питах се… помниш ли, когато спомена, че умееш да надзърташ в миналите си животи?

Точно това се бе канела да попита Шелби, когато Доун падна през борда.

— Никога не съм казвала това. — Пръчката потъна по–дълбоко в пясъка. Лицето на Шелби беше пламнало и зачервено, а гъстата й руса коса се беше измъкнала на тънки накъдрени кичурчета от конската й опашка.

— Да… каза. — Лус наклони глава. — Написа го върху листа ми. Онзи ден, когато играехме онази игра за „разтопяване на ледовете“, помниш ли? Грабна листа от ръцете ми и каза, че можеш да говориш повече от осемнайсет езика и да надзърташ в минали животи, и кое искам да попълниш…

— Помня какво казах. Но си разбрала погрешно какво имам предвид.

— Добре — каза Лус бавно, — е, тогава…

— Просто защото съм надзъртала в минал живот преди, не означава, че умея да го правя, и не значи, че това е бил собственият ми живот.

— Значи не е бил твоят?

— По дяволите, не, прераждането е за откачалките.

Лус се намръщи и зарови ръце в мокрия пясък: искаше й се сама да се зарови в него.

— Ало, това беше шега. — Шелби закачливо смушка Лус. — Измислена специално за момичето, на което се е налагало да преживява пубертета хиляда пъти. — Тя направи гримаса. — На мен един път ми стигаше, много благодаря.

Значи Лус бе „Онова момиче“. Момичето, на което се бе налагало да преживява пубертета хиляда пъти. Никога преди не беше мислила за това по този начин. Беше почти забавно: Погледнато отвън, преживяването на безкрайни пубертета изглеждаше като най–ужасната част от участта й. Но беше много по–сложно. Лус понечи да каже, че е готова да преживее още хиляда младежки пъпки и бунтуващи се хормони, ако можеше да надникне в миналите си животи и да разбере повече за себе си, но после вдигна поглед към Шелби.

— Щом не е бил твоят, в чий минал живот си надзъртала тогава?

— Защо си толкова любопитна? По дяволите.

Лус почувства как кръвното й налягане се вдига:

— Шелби, за бога, загатни ми нещо!

— Добре — каза накрая Шелби, като й направи знак с ръце да се успокои. — Бях на това парти една вечер в „Корона“. Положението стана доста необуздано — полуголи сеанси и разни такива дивотии, и — ами, това не е важната история. И така, помня, че излязох да се поразходя, за да глътна малко въздух. Валеше, беше ми трудно да виждам къде вървя. Свих зад ъгъла в една тясна уличка между някакви сгради, и там беше онова момче, с някак съкрушен вид. Беше се навел над една сфера от тъмнина. Никога не бях виждала подобно нещо, с форма на глобус, но проблясващо, и някак носещо се над ръцете му. Той плачеше.

— Какво беше?

— Тогава не знаех, но сега знам, че е било вестител.

Лус беше като хипнотизирана:

— И ти видя частица от миналия живот, който вестителят показваше? Какво беше усещането?

Шелби погледна Лус в очите и преглътна:

— Беше доста ужасно, Лус.

— Съжалявам — каза Лус. — Питах само защото…

Струваше й се много сериозно и важно да изрече признанието, което се готвеше да направи. Франческа определено щеше да се противопостави на това. Но Лус се нуждаеше от отговори, нуждаеше се и от помощ — от помощта на Шелби.

— Трябва да надзърна в някои от миналите си животи — каза Лус. — Или трябва поне да опитам. Напоследък се случват неща, които от мен се очаква просто да приема, защото не ми хрумва нищо по–добро — само че бих могла да знам по–добре, много по–добре, ако можех просто да видя откъде идвам. Къде съм била. Това звучи ли смислено?

Шелби кимна.

— Трябва да разбера какво съм имала в миналото с Даниел, за да мога да се почувствам сигурна за това, което имам с него сега. — Лус си пое въздух. — Онова момче, онова в уличката… ти видя ли го какво направи на вестителя?

Шелби присви рамене:

— Той просто някак го напътстваше, докато придоби форма. По онова време дори не знаех какво е, и не знам как го е проследил. Затова демонстрацията на Франческа и Стивън ме стресна толкова много. Видях какво се случи онази нощ, и оттогава се опитвам да забравя за това. Нямах представа, че онова, което виждам, е вестител.

— Ако успея да открия някой вестител, мислиш ли, че би могла да му придадеш форма?

— Нищо не обещавам — каза Шелби, — но ще опитам. Знаеш ли как да ги проследяваш и намираш?

— Всъщност не, но толкова ли ще е трудно? Те ме преследват цял живот.

Шелби сложи ръка върху тази на Лус, опряна на скалата:

— Искам да ти помогна, Лус, но е странно. Страх ме е. Ами ако видиш нещо, което… нали се сещаш… което не бива да виждаш?

— Когато скъса със СБГ…

— Мисля, че ти казах да не…

— Просто слушай: Не се ли радваш, че проумя каквато там е била причината, която те е накарала да скъсаш с него, по–скоро рано, отколкото късно? Искам да кажа, ами ако се бяхте сгодили или нещо такова, и едва тогава…

— Гадост! — Шелби вдигна ръка да спре Лус. — Разбрано. Хайде сега, да си намерим сянка.

 

 

Лус поведе Шелби обратно през плажа и нагоре по стръмните каменни стълби, където няколко тънки окаяни червени и жълти върбинки бяха израсли в мократа, песъчлива почва. Прекосиха спретнатата зелена тераса, като се опитваха да не прекъснат група ученици не–нефилими, увлечени в игра на фризби. Подминаха прозореца на спалното си помещение на третия етаж и залъкатушиха покрай гърба на сградата. В началото на гората от червени дървета Лус посочи едно пространство между дърветата:

— Ето там намерих една последния път.

Шелби се отправи с отсечени крачки в гората пред Лус, като се провря с усилие през дългите, подобни на хищни нокти листа на северноамериканските кленове сред червените дървета и спря под гигантска папрат.

Под секвоите беше тъмно, и Лус се радваше на компанията на Шелби. Спомни си онзи ден — колко бързо бе минало времето, докато дразнеше онази сянка, без да постигне нищо. Внезапно се почувства объркана.

— Ако успеем да намерим и уловим вестител, и ако изобщо успеем да направим едно надзъртане — каза тя, — какви според теб са шансовете вестителят да има какво да покаже за мен и Даниел? Ами ако просто получим още една ужасна сцена от Библията като онази, която видяхме в клас?

Шелби поклати глава:

— За Даниел не знам. Но ако успеем да призовем вестител и след това да надзърнем в него, тогава той ще трябва да има нещо общо с теб. Предполага се, че са специфични според това кой ги призовава — макар че невинаги ще ти е интересно онова, което имат да кажат. Както когато получаваш спам заедно с важните си писма, но и той е адресиран до теб.

— Как могат да са… специфични според това кой ги призовава? Това би означавало, че Франческа и Стивън са присъствали на разрушаването на Содом и Гомор.

— Ами, да. Те наистина са на този свят от цяла вечност. Мълвата твърди, че работните им биографии са доста впечатляващи. — Шелби се взря в Лус със странно изражение. — Недей се блещи така, че ще ти изхвръкнат очите. Как иначе мислиш, че са успели да получат работа в „Шорлайн“? Това е много добро училище.

Нещо тъмно и хлъзгаво премина над тях: подобен на черна пелерина вестител, който се протягаше сънливо в удължаващите се сенки от клона на една секвоя.

— Ето там. — Лус посочи, без да губи време. Метна се на един нисък клон, който се простираше зад Шелби. Трябваше да се закрепи на един крак и да се надвеси наляво по цялата дължина на клона само за да докосне съвсем леко вестителя с върховете на пръстите си. — Не мога да го стигна.

Шелби вдигна една борова шишарка и я метна към центъра на сянката, която висеше от клона.

— Недей! — прошепна Лус. — Ще я раздразниш.

— Тя ме дразни, като се прави на толкова свенлива. Само си протегни ръката.

С гримаса, Лус направи каквото й казаха.

Видя как боровата шишарка рикошира в уязвимата страна на сянката, после чу тихия свистящ звук, който някога изпълваше ушите й с ужас. Едната страна на сянката се изплъзваше, много бавно, от клона. Изплъзна се и се приземи напряко върху треперещите протегнати ръце на Лус. Тя стисна краищата й с пръсти.

Лус скочи от клона, където беше застанала, и се приближи до Шелби, със студения си, отпуснат товар в ръце.

— Хайде — каза Шелби. — Аз ще хвана едната половина, и ти също ще хванеш една, точно както видяхме в клас. Пфу, лепкава е. Добре… отпусни хватката, никъде няма да отиде. Остави го само да се поохлади и да приеме форма.

Стори им се, че мина много време, преди сянката да направи каквото и да било. Лус почти имаше чувството, че си играе със старото табло за спиритически сеанси, което имаше като дете. Странна, необяснима енергия по върховете на пръстите. Усещането за леко, неспирно движение, преди да успее да види някаква разлика във формата на вестителя.

После се разнесе свистящ звук: Сянката се свиваше, бавно се прибираше в тъмното си ядро. Скоро цялото нещо беше приело размера и формата на голяма кутия. Започна да кръжи точно над върховете на пръстите им.

— Виждаш ли това? — ахна Шелби. Гласът й почти не се чуваше, заглушен от свистенето на сянката. — Погледни, там в средата.

Както беше станало и по време на часа, от вестителя сякаш се повдигна тъмна завеса, която разкри стряскащи буйни цветове. Лус заслони очи с ръка, докато наблюдаваше как ярката светлина сякаш се върна обратно в завесата от сянка, в замъглен нефокусиран образ. После, най–сетне, се уталожи обратно в ясно различими форми в приглушени цветове.

Пред погледа им се разкриваше някаква всекидневна. Задният край на стол с подвижна облегалка, тапициран в син кариран плат: поставката за крака беше вдигната, а долният му ъгъл беше силно разръфан. Стар телевизор в дървена кутия, който предаваше повторение на „Морк и Минди“ с изключен звук. Охранен териер от породата Джак Ръсел, свит на кълбо върху кръгла рогозка от съшити парчета.

Лус загледа как една летяща врата се отваря откъм стая, приличаща на кухня. През нея мина жена, по–възрастна, отколкото беше бабата на Лус, когато почина. Беше с рокля на розови и бели шарки, тежки бели обувки за тенис и дебели очила на верижка около врата. Носеше поднос с нарязани плодове.

— Кои са тези хора? — зачуди се гласно Лус.

Когато старата жена остави подноса върху масичката за кафе, една осеяна с чернодробни петна ръка се протегна иззад стола и избра голямо парче банан.

Лус се наведе навътре, за да вижда по–ясно, и фокусът на изображението се измести заедно с нея. Като триизмерна панорама. Дори не беше забелязала стареца, който седеше в стола с подвижна облегалка. Беше крехък и слаб, с няколко редки кичурчета бяла коса и старчески петна по цялото чело. Устата му се движеше, но Лус не чуваше нищичко. Върху полицата над камината се редяха снимки в рамки.

Свистенето в ушите на Лус стана по–силно — толкова силно, че я накара да трепне. Без да е направила нищо повече от това да се зачуди за онези снимки, образът, изпратен от вестителя, се приближи. Остави в Лус усещането за камшичен удар — и за изключително близък план на рамкирана фотография.

Тънка позлатена рамка около зацапана стъклена плочка. Вътре, малката снимка имаше фин набразден ръб, заобикалящ жълтеещ черно–бял образ. На снимката имаше две лица: нейното и на Даниел.

Затаила дъх, тя започна да изучава собственото си лице, което изглеждаше съвсем малко по–младо от сега. Тъмна, дълга до раменете коса, подредена в прибрани с фиби къдрици. Бяла блуза с равна яка със заоблени краища. Широка, впита в кръста и разширяваща се надолу пола, стигаща до средата на прасците. Ръце в бели ръкавици, които държаха тези на Даниел. Той гледаше право в нея, усмихнат.

Вестителят започна да вибрира, а после — да се тресе; после образът вътре започна да потрепва и да избледнява.

— Не — обади се Лус, готова да се хвърли вътре. Раменете й се допряха до крайчето на вестителя, но не стигна по–далече. Силен студен полъх блъсна гърба й и остави по кожата й усещане за влага. Една ръка стисна китката й.

— Не си набивай в главата разни безразсъдни идеи — предупреди я Шелби.

Твърде късно.

Екранът почерня и вестителят падна от ръцете им върху горския слой пръст и трева, разбивайки се на парчета като строшено черно стъкло. Лус потисна един хленчещ звук. Гърдите й се повдигнаха буйно. Почувства се, сякаш частица от нея беше умряла.

Снишавайки се на четири крака, тя притисна чело към земята и се претърколи на една страна. Беше по–студено, по–мрачно, отколкото когато тръгнаха. Според часовника на китката й минаваше два, но когато дойдоха в гората, беше сутрин. Когато погледна на запад, към края на гората, Лус видя разликата в светлината, която стигаше до общежитието. Вестителите поглъщаха времето.

Шелби легна до нея.

— Добре ли си?

— Толкова съм объркана. Онези хора… — Лус обгърна с длан челото си. — Нямам представа кои са.

Шелби прочисти гърло и доби смутено изражение:

— Не мислиш ли, че, ъм, може би някога си ги познавала? Например много отдавна. Например, може би са били твоите…

Лус я зачака да довърши:

— Моите какви?

— Наистина ли не ти е хрумвало, че това са били твоите родители от друг живот? Че така изглеждат сега?

Челюстта на Лус увисна отворена.

— Не. Чакай — искаш да кажеш, че съм имала напълно различни родители във всеки от миналите си животи? Мислех си, че Хари и Дорийн… просто предполагах, че сигурно са били с мен през цялото време.

Внезапно си спомни нещо, което Даниел беше казал — за това, как майка й готвела варено зеле в онзи минал живот. В онзи момент не се беше замислила върху това, но сега й звучеше малко по–смислено. Дорийн беше възхитителна готвачка. Това го знаеха всички в източна Джорджия.

Което означаваше, че Шелби трябва да е права. Лус вероятно имаше цяла нация от минали семейства, които не можеше дори да си спомни.

— Толкова съм глупава — каза тя. Защо не беше обърнал повече внимание как изглеждаха мъжът и жената? Защо не се беше почувствала дори съвсем леко свързана с тях? Чувстваше се, сякаш бе живяла цял живот, и едва сега беше разбрала, че е осиновена. Колко ли пъти беше връчвана на различни родители? — Това е… Това е…

— Напълно объркано — каза Шелби. — Знам. Хубавото е, че вероятно можеш да си спестиш куп пари за терапия. Ако можеш да погледнеш назад към всичките си други семейства, да видиш всички проблеми, които си имала със стотици майки преди тази.

Лус зарови лице в ръцете си.

— Тоест, ако имаш нужда от фамилна терапия. — Шелби въздъхна. — Съжалявам. Кой говори пак за себе си? — Тя вдигна дясната се ръка, после бавно я свали. — Знаеш ли, Шаста не е толкова далече оттук.

— Какво е Шаста?

— Маунт Шаста, Калифорния. Намира се само на няколко часа път в онази посока — Шелби посочи с палец на север.

— Но вестителите показват само миналото. Какъв ще е смисълът да отиваме там сега? Те вероятно са…

Шелби поклати глава:

— „Миналото“ е много общо понятие. Вестителите показват миналото чак до събитията, случили се преди броени секунди, и всичко между тях. Видях лаптоп на бюрото в ъгъла, така че е твърде вероятно… знаеш…

— Но ние не знаем къде живеят.

— Може би ти не знаеш. Колкото до мен, аз видях отблизо едно от писмата им и прочетох адреса. Запомних го. „Шаста Шайър Съркъл“ 1291, апартамент 34. — Шелби сви рамене. — Така че, ако искаш да ги посетиш, определено можем да отидем с кола дотам и обратно за един ден.

— Ама, разбира се. — Лус изсумтя. Отчаяно искаше да ги посети, но просто не изглеждаше възможно. — С чия кола?

Шелби нададе престорено зловещ лек смях:

— В скапаното ми бивше гадже имаше едно–единствено нескапано нещо. — Тя започна да рови в джоба на суичъра си, измъквайки дълга верижка за ключове. — И това беше изключително сладкият му мерцедес, паркиран точно тук на ученическия паркинг. За твой късмет, забравих да му върна резервния ключ.

 

 

Потеглиха с бясна скорост надолу по пътя, преди някой да успее да ги спре.

Лус намери карта в жабката и проследи с пръст линията до Шаста. Подвикна няколко упътвания за посоката на Шелби, която шофираше с бясна скорост, но на червеникавокафявия мерцедес сякаш му допадаше това грубо отношение.

Лус се запита как Шелби оставаше толкова спокойна. Ако Лус току–що беше скъсала с Даниел и взела „назаем“ колата му за следобеда, нямаше да е в състояние да се въздържи от спомените за пътувания, които бяха правили, или спорове, в които бяха влизали, докато отивали на кино, или какво бяха правили на задната седалка онзи път, докато всички прозорци бяха смъкнати. Шелби със сигурност мислеше за бившия си. На Лус й се искаше да попита, но Шелби беше дала ясно да се разбере, че това е забранена тема.

— Смяташ ли да си промениш косата? — попита Лус най–накрая, спомняйки си какво беше казала Шелби за превъзмогването на разделите. — Мога да помогна, ако имаш такова намерение.

Лицето на Шелби се присви в намръщена гримаса:

— Този тъпанар дори не го заслужава. — След дълга пауза добави: — Но ти благодаря.

Пътуването отне по–голямата част от останалия следобед, и Шелби го прекара, като си търсеше поводи да се ядоса, бърникаше по радиото, и претърсваше станциите за най–откачената музика, която можеше да намери. Въздухът стана по–студен, дърветата оредяха, а теренът се издигаше все повече през цялото време. Лус се съсредоточи върху задачата да остане спокойна, като си представяше стотици сценарии за срещата с онези родители. Опита се да не мисли какво щеше да каже Даниел, ако знаеше къде отива тя.

— Ето го — посочи Шелби, когато масивен заснежен връх се показа точно пред пътя. — Градът е разположен точно в полите на тази планина. Би трябвало да сме там точно след залез.

Лус не знаеше как да благодари на Шелби, задето я беше замъкнала чак дотук просто ей така, след моментно хрумване. Каквото и да се криеше зад промяната в отношението на Шелби, Лус беше признателна — нямаше да е в състояние да направи това сама.

Градчето Шаста беше чудато и артистично, с многобройни стари хора, които се разхождаха бавно по широките авенюта. Шелби смъкна прозорците и остави свежия прохладен въздух на ранната вечер да влезе вътре. Това донякъде успокои стомаха на Лус, който се присвиваше при перспективата наистина да се наложи да говори с хората, които беше видяла във вестителя.

— Какво се предполага да им кажа? Изненада, аз съм вашата дъщеря, завърнала се от мъртвите — упражняваше се Лус на глас, докато чакаха на един светофар.

— Освен ако не искаш тотално да изкараш ума на една мила стара двойка, ще трябва да поработим върху това — каза Шелби. — Защо не се престориш на търговски агент, само да надникнеш на вратата и да ги проучиш?

Лус сведе поглед към джинсите си, протритите обувки за тенис и лилавата раница. Нямаше вид на особено впечатляващ търговски представител.

— Какво ще продавам?

Шелби отново подкара колата:

— Гюдерии за миене на коли с изображения на ястреби, или нещо кичозно от този род. Можеш да кажеш, че имаш ваучери в чантата. Аз го правих едно лято, от врата на врата. Едва не ме застреляха. — Тя потръпна, после погледна пребледнялото лице на Лус. — Хайде де, собствените ти родители няма да те застрелят. О, хей, виж, пристигнахме!

— Шелби, може ли просто да поседим мълчаливо за малко? Имам нужда да си поема дъх.

— Съжалявам. — Шелби спря на голям паркинг, от който се откриваше гледка към комплекс от малки, едноетажни свързани постройки, наподобяващи бунгала. — С дишането мога да се справя.

Въпреки нервността си Лус трябваше да признае, че мястото беше доста приятно. Една поредица от бунгала бяха разположени в полукръг около езерце. Имаше служеща като главно фоайе сграда, с редица инвалидни колички, подредени пред вратите. На голям плакат пишеше: ДОБРЕ ДОШЛИ В ПЕНСИОННА ОБЩНОСТ „ШАСТА ШАЙЪР“.

Усещаше гърлото си толкова пресъхнало, че преглъщането й причиняваше болка. Не знаеше дали има кураж да каже на тези хора дори две думи. Може би това беше едно от онези неща, за които просто не можеш да мисли твърде много. Може би трябваше да отиде там, да застави ръката си да вдигне чукчето и да потропа на вратата, а след това да реши как да действа.

— Апартамент трийсет и четири. — Шелби присви очи към квадратна измазана с гипс сграда с покрив от червени испански керемиди. — Май е ей това там. Ако искаш аз да…

— Изчакаш в колата, докато се върна? Това ще е страхотно, много ти благодаря. Няма да се бавя.

Преди да успее да изгуби смелост, Лус вече беше излязла от колата и подтичваше нагоре по виещия се тротоар към сградата. Въздухът бе топъл и изпълнен с упоителен аромат на рози. Навсякъде имаше мили стари хора. Разделени на отбори на корт за игра с тласкане на дискове върху маркирана площадка близо до входа, тръгнали на вечерна разходка из спретнато подрязана цветна градина до басейна. В светлината на ранната вечер очите на Лус се напрегнаха, докато се опитваше да открие двойката някъде в тълпата, но никой не изглеждаше познат. Щеше да й се наложи да отиде право до къщата им.

От пътеката, която водеше към бунгалото им, Лус видя запалена лампа през прозореца. Пристъпи по–близо, докато вече можеше да види по–ясно.

Беше странно: същата стая, която беше видяла по–рано във вестителя. Чак до дебелото бяло куче, заспало на килимчето. Чуваше как в кухнята мият съдове. Виждаше слабите, обути в кафяви чорапи глезени на мъжа, който бе бил неин баща преди кой знае колко много години.

Не го усещаше като свой баща. Не изглеждаше като неин баща, а жената изобщо не беше изглеждала като нейна майка. Не че имаше нещо лошо в тях. Изглеждаха съвсем мили и приятни. Като напълно мили и приятни… непознати. Ако почукаше на вратата и скалъпеше някаква лъжа за гюдерии за миене на коли, щяха ли те да станат по–малко непознати?

Не, реши тя. Но това не беше всичко. Макар че не разпознаваше родителите си, ако те наистина бяха нейни родители, разбира се, щяха да я познаят.

Почувства се глупаво, че не се е сетила за това преди. Те щяха да й хвърлят един поглед и да разберат, че е тяхна дъщеря. Родителите й бяха много по–стари от повечето други хора, които беше видяла навън. Шокът от това можеше да се окаже твърде голям за тях. Беше твърде голям за Лус, а тази двойка беше с около седемдесет години по–възрастна от нея.

Дотогава тя вече се беше притиснала към прозореца на дневната им, свита зад обрасъл с бодли горчив кактусов храст. Пръстите й бяха мръсни там, където се беше вкопчвала в перваза. Ако дъщеря им беше починала, когато е била седемнайсетгодишна, сигурно жалееха за нея от близо петдесет години. Досега щяха вече да са се примирили с това. Нали? Последното, което им трябваше, беше Лус да изникне неканена иззад някакъв кактус.

Шелби щеше да е разочарована. Самата Лус беше разочарована. Заболя я, когато осъзна, че никога нямаше да се приближи до тях повече от това. Застанала на прозореца пред къщата на някогашните си родители, тя почувства как сълзите се търкалят по бузите й. Дори не им знаеше имената.