Джудит Кранц
Любов и омраза в Бевърли Хилс 2 (2)

1

Били се събуди без желание, искаше й се нейният пронизващо щастлив сън да продължи колкото може повече. В съня си с лекота се изкачваше тичешком по вита стълба, водеща към площадката на върха на една кула, от която — знаеше го отсега — щеше да види грейнала пролетна гора, ширнала се чак до тюркоазено море, обещаващо примамливи преживявания. С въздишка отвори очи и изчака да стихне вълнението, предизвикано от съня, но радостното усещане не я напусна.

В блажения си унес Били не съзнаваше нито кой ден е, нито къде се намира. Загледа замаяна високия таван, докато мислите й се избистряха. Намираше се в собственото си легло, в собствения си дом в Калифорния. Беше април, 1978 година. Предната вечер Вито бе получил „Оскар“ за най-добър филм, а близката й приятелка Доли Мун — за най-добра второстепенна роля. Четири часа по-късно Доли бързо и без особени мъки бе родила едно прекрасно момиченце. Били, Вито и Лестър Уейнсток, рекламният агент на Доли, не отидоха на приема след връчването на наградите, а останаха в болницата да дочакат заедно раждането. После се прибраха тук и отпразнуваха събитието с бъркани яйца, палачинки и шампанско. Били помнеше как изпържи яйцата, как Вито отпушваше шампанското, но оттам нататък всичко се бе объркало в главата й: наздравиците, смеховете. Дали двамата мъже не са в леглото й? Тя бързо се озърна и установи, че е сама, а завивките на Вито са отметнати.

Прозя се, протегна се, замърка от удоволствие и предпазливо се надигна. Часовникът на нощното шкафче показваше, че минава пладне, но тя не се притесни. Кога ще си отспи една жена, ако не след преживелици като вчерашните? Особено в нейното състояние, в нейното невероятно състояние, в нейното извънредно интересно и отскоро осъзнато състояние, което тя все още пазеше в тайна. Но бе дошло време да съобщи новината. Чу, че Вито говори по телефона в гостната до спалнята им. Прекрасно, тя щеше да има достатъчно време да си измие лицето и зъбите, преди той да разбере, че се е събудила. Докато се решеше, Били както винаги не обръщаше внимание на своята изумителна красота, но все пак не можеше да не отбележи свежата си руменина, естествения блясък на тъмните си очи, смайващо буйната си и лъскава кестенява коса. Беше на трийсет и пет, а изглеждаше с десет години по-млада. Сигурно се дължи на хормоните — помисли тя, — те си правят тия шеги.

Когато привърши сутрешния си тоалет, Вито продължаваше да говори по телефона, затова тя реши да си вземе набързо един душ. Не трябваше да изпуска тази възможност, защото знаеше: щом каже на Вито за бебето, той толкова ще се зарадва и развълнува, че няма да иска нищо да го отвлича, докато двамата с часове си мечтаят за бъдещето. След няколко минути, все още влажна от банята, боса и едва сдържаща се да не затанцува от нетърпение, Били си наметна пеньоар от почти прозрачен крепдешин и отвори вратата към гостната.

Смутена, тя обаче тутакси се върна в спалнята. Какво, по дяволите, търсеше секретарката на Вито Санди Стрингфелоу в нейната просторна лична гостна, от къде на къде бе седнала в любимото й кресло и шепнеше нещо по личния й телефон, чийто шнур беше обтегнала над бюрото й? Нито Вито, нито Санди я забелязаха, увлечени в разговорите си. Били хвърли недискретния си пеньоар, обу пантофи и се загърна в тежък хавлиен халат.

— Добро утро — каза тя и се усмихна лъчезарно на Санди и Вито.

Санди я помоли за извинение с красноречива гримаса и продължи да говори. Вито й хвърли бърз поглед, помаха й с усмивка й изпрати въздушна целувка, след което продължи да слуша напрегнато.

— Да, господин Арви, господин Орсини ще вземе слушалката, щом привърши другия разговор — каза Санди. — Да, знам, че отдавна чакате. Дали той да не ви потърси след малко? Не мога да ви кажа точно кога, съжалявам. Тук няма телефонна централа, звънят ни от сутринта. На господин Орсини не му остана време дори да се облече и да иде в офиса си. Потърпете още малко, господин Арви, този телефон е без копче за изчакване. Да, знам, че е нелепо, но аз говоря с вас по личния телефон на госпожа Орсини.

Били нарисува една въпросителна на листче хартия и го подхвърли на Вито. Той поклати глава и посочи Санди.

— С кого разговаря? — попита я Били.

— С Лу Васерман за „Момче от добро потекло“ — отговори й Санди, затуляйки с длан слушалката.

Широко отворили очи, двете жени се поздравиха безмълвно за успеха. Съчетаването на най-могъщия и влиятелен човек в Холивуд и на мечтаната от Вито продукция, в която главните роли трябваше да се изпълняват от Робърт Редфорд и Джак Никълсън, напълно обясняваше възбудата на Вито.

— Къде е Джоузи? — попита Били.

Нейната секретарка Джоузи Спийлбърг трябваше да е тук и да си гони задачите.

— Обади се, че не е добре. Имала страхотно стомашно разтройство — отвърна Санди.

— Чудесно — каза Вито. — Чудесно, Лу. Да… да… Аха… Разбирам за какво говориш… Добре. Още веднъж ти благодаря за съвета, Лу. Хайде утре да се видим на закуска. Съгласен си, значи седем и трийсет? Добре. Довиждане, Лу.

Той затвори телефона и здраво сграбчи Били в прегръдките си. Целуна я припряно. Триумфът и успехът правеха движенията му двойно по-бързи от обикновено.

— Добре ли спа, скъпа? Нямам време да си говорим, Кърт Арви ме чака на другия телефон. Този нещастник не биваше да се басира с мен, че „Огледала“ няма да получи наградата. Сега ще му се наложи да се изръси милион и половина за правата върху „Момче от добро потекло“. И аз искам да се уверя, че е уредил нещата с нюйоркския литературен агент. Книгата не е за изпускане…

Той грабна слушалката на личния телефон на Били и се улиса в разговора с Арви, а Санди скочи от креслото и се втурна да се обади по другия телефон, започнал да звъни веднага щом Вито го бе затворил.

Наблюдавайки ги, Били разбра, че са я забравили. „Няма как — помисли си тя, — моята новина ще трябва да почака. А освен това съм изгладняла.“ Слезе с валсова стъпка по стълбището и мина през обления в слънце двоен хол на огромния й, изключително уютен дом. Според калифорнийските представи къщата беше стара, строена още през трийсетте години, но въпреки размерите си се характеризираше с особена интимност. Подредбата й бе индивидуална, свидетелствуваща за неповлиян от модата вкус. Във всяка стая посетителят оставаше очарован от асиметрично разположение гарнитури, тапицирани с уж леко избелял английски лен на цветя или с френско кадифе на релефни райета. Излъсканият паркет на геометрични фигури беше застлан със старинни, ръчно тъкани килими; в стаите имаше и по няколко истински камини с наредени в тях дърва, готови за подпалване. В ъглите и пред френските прозорци бяха поставени цъфнали декоративни растения, папрат и дръвчета, библиотечните рафтове бяха отрупани с книги, картините бяха толкова много, че някои от тях стояха подпрени покрай стените. Всички масички бяха покрити с прекрасни бронзови статуетки, старинни сребърни свещници, инкрустирани чайници и празни кафези. До креслата имаше препълнени със списания кошове, навсякъде се виждаха изискани антикварни предмети, купувани заради тяхната оригиналност и обаяние. Липсваха позлати, пищност, разкош, сред стотиците причудливи вещи само една кутийка за енфие беше украсена със скъпоценни камъни, но въпреки това личеше, че ако се натъкне на нещо, което й харесва, Били не устоява на изкушението да го придобие. Независимо от артистичното безредие стаите бяха толкова големи, че създаваха усещане за лекота и свежест. Това не беше дом на жена, която се стреми да впечатлява околните. Били държеше да впечатлява единствено себе си. Но трябваха големи средства, за да се поддържа в тази огромна къща премисленият, макар и наглед небрежен безпорядък, който допадаше на стопанката й.

На път за кухнята тя мина през библиотеката, музикалния салон, трапезарията и се усмихна весело на трите забързани прислужнички, които срещна. Две от тях носеха току-що получените букети, а третата — куп телеграми.

В кухнята главният готвач не издаде учудването си от появата на стопанката. Два пъти седмично той обсъждаше с госпожица Спийлбърг менюто за седмицата, но госпожа Орсини рядко стъпваше в кухнята. А по хавлия я виждаше за пръв път. Били го помоли да изпрати на Вито и Санди плато със сандвичи и да й приготви ястието, което тя си позволяваше само в особени случаи: три препечени филийки бял хляб, дебело намазани с ягодов конфитюр „Типтрийс литъл скарлет“ и покрити с хрупкави резенчета бекон. Комбинацията по вкус наподобяваше сладко-киселите китайски детски храни и беше истински калоричен шедьовър.

„Захар, сол и животинска мазнина“ — помисли си Били със задоволство, докато чакаше в трапезарията да й препекат както трябва бекона. Това щеше да е последното й пиршество, преди да започнат диетите покрай бременността, един щедър прощален жест, който можеше да бъде оценен единствено от дисциплинирана жена като нея, жена, знаеща цената на всяка калория. Когато беше на осемнайсет години, бе свалила доста килограми и се бе зарекла никога да не напълнява.

„Довечера ще хапна само диня, домати на скара и варена риба“ — реши Били без угризения, докато отпиваше от портокаловия сок. После се замисли за сцената в гостната. Този телефонен маратон надали щеше да трае още дълго. Сигурно е започнал преди часове, защото Вито, който винаги ставаше много рано, не бе намерил време да се избръсне и да се облече. Телефонните обаждания скоро щяха да намалеят, повечето хора щяха да отидат да обядват, а Санди и Вито щяха да се прехвърлят в неговия офис, откъдето по-лесно биха се справили с всичко. Разбира се, телефоните в къщата пак щяха да звънят, щяха да се получат още цветя и телеграми, но треската след връчването на оскарите нямаше да продължи повече от няколко часа. Светът си имаше милион други наистина важни проблеми, колкото и много да значеше тази награда за Вито и за нея.

Бе погълнала греховния си обед, без да усети вкуса му, осъзна Били, докато бързаше нагоре по стълбата към спалните. Надяваше се да намери гостната опразнена и да чуе как Вито се облича в гардеробната си. Но Вито и Санди си седяха там, където ги бе оставила. „Какво става, по дяволите?!“ — написа Били и завря листчето под носа на Санди. Секретарката направи отчаяна физиономия и й написа: „Той говори с Редфорд, а аз увещавам Никълсън да почака.“

— Не може да бъде! — възкликна Били, учудена, но и ядосана. „Господи, нали тези актьори си имат много обиграни агенти, защо Вито трябва да разговаря направо със звездите? Или може би те са го потърсили? Сигурно е така.“ „Момче от добро потекло“ от седем месеца оглавяваше класацията на бестселърите, това беше книгата на десетилетието. Всеки би искал да участвува в екранизирането й. Но за такова нарушение на холивудския протокол тя не бе чувала през живота си. Били седна и Санди й подаде още едно листче: „Маги всеки момент ще пристигне със снимачен екип. Подготвя специално обзорно шоу за деня след връчването на оскарите, което ще се излъчи довечера. Няма ли да се облечеш?“

Били зяпна от смайване. Това беше нетърпимо нахлуване в личния й живот. Без колебание бе предоставила къщата си на Вито и сътрудниците му за шестте седмици след завършването на снимките, когато „Огледала“ трябваше да бъде монтиран и мишван без намесата на студията. Тя бе работила по осемнайсет часа на ден като монтажистка и нито веднъж не се оплака, макар че в тази лудница съсипаха лъскавия й паркет и изпочупиха сума ценни предмети. Но Маги Макгрегър и нейният шантав снимачен екип бяха нещо съвсем друго. Пет пари не даваше за това, че холивудското телевизионно шоу на Маги почти всяка седмица влиза в класацията на петте най-гледани програми в Америка. Не я трогваше и фактът, че Маги предварително бе съобщила на Вито за награждаването му с „Оскар“. Маги беше приятелка на Вито, но не и нейна. Никога! При всяка среща с Маги взаимното им недоверие растеше. Не можеха да си позволят да станат врагове — градът и бизнесът бяха твърде малки за това, — но си нямаха доверие. Къщата й не беше снимачна площадка, за Бога, и не й се искаше чужди хора да влизат в нея. Тя никога не бе допускала да правят в дома й снимки за списания и Маги много добре го знаеше.

Откакто преди три години Били купи именно „Холмби Хилс“ на Чаринг Крос Роуд откъм престижната южна страна на булевард Сънсет близо до Бевърли Хилс, то се охраняваше дискретно двайсет и четири часа в денонощието от въоръжени пазачи с добермани. Гъст жив плет прикриваше оградата от бодлива тел, която опасваше единайсетте й акра; до високата желязна порта имаше будка за двамата униформени пазачи, които разпъждаха зяпачите. Тези предпазни мерки се налагаха от положението й на една от най-богатите жени в света и се възприемаха като нещо съвсем естествено и необходимо, както и за всеки бос на организираната престъпност, а сега Маги Макгрегър най-безцеремонно искаше да нахълта тук с цял снимачен екип. Защо да не интервюира Вито в офиса му?

Били все още не искаше да безпокои Вито, затова написа въпроса си на листче хартия и го подаде на Санди. За момент тя прекъсна флирта си с Джак Никълсън и прошепна:

— Съобразява се с любопитството на зрителите — снима всички в домашна обстановка.

Били се уедини в малката си гардеробна и седна до прозореца — на същото място, където се бе сгушила предния ден, когато разбра, че е бременна, и след дълги часове на размисъл най-сетне си даде сметка, че всъщност е искала да има дете, без да го знае.

Вече беше два следобед, бяха минали повече от двайсет и четири часа от тогава, а тя все още не бе казала на Вито. Никой не знаеше. Тя цялата трепереше, голямата новина напираше в нея, а не можеше да откъсне Вито от телефона, та той да научи за събитието пръв преди всички други, както беше редно. Дотогава трябваше да мълчи. Все по-трудно й беше да пази в тайна тази неземна радост, която бе пренесла непокътната от мечтите си в своя живот. Били осъзна това и лицето й светна. Реши да отиде в „Скръпълс“ и да прекара следващите няколко часа там. След като нямаше да види с очите си нахлуването на снимачния екип в къщата й, можеше да приеме, че това изобщо не е ставало.

Бързо се облече и успя да се измъкне така, че Вито и Санди не вдигнаха очи от телефоните си. През осемте минути, които й отне шофирането от дома й до нейния разкошен бутик на Родео Драйв в Бевърли Хилс, Били усети, че хубавата ранна пролет е в пълно съзвучие с настроението й. Когато се връчват оскарите и купата „Роуз“, твърдо може да се разчита на хубаво време. През тия два дни телевизионните зрители от цял свят неизменно се радват на прекрасно калифорнийско време. Никой от тях така й не бе виждал мъгливите юнски утрини, когато слънчевите лъчи не могат да пробият облаците чак до следобед. Никой от тях не бе виждал ледените проливни дъждове през януари, както и жестокото ослепително слънце през късното лято — сезона на горските ножари… Холивуд винаги се издокарва глупашки и се старае да направи добро впечатление, когато светът се е вторачил в него. „Колко типично — помисли си Били, — колко типично.“ Тя все още си оставаше достатъчно много бостънчанка, за да таи у себе си лека насмешка към един град, който неизменно съумява да хвърли прах в очите на хората.

Стигна по Родео Драйв до „Скръпълс“ и зави към подземния гараж, усещайки познатата собственическа тръпка. „Скръпълс“ беше една екстравагантна мечта, превърната от нея в реалност преди четири години, най-изисканият и преуспяващ магазин за луксозни стоки, съществувал някога. Предната вечер, по време на връчването на оскарите, Били бе решила да разкрие нови клонове на „Скръпълс“ по света, в големите столици, където има богати жени, чийто живот минава в купуване и перчене с купеното — онова малобройно и ненаситно съсловие на консуматорки, родени за клиентки на „Скръпълс“.

Били си спомни, че се е зарекла да не се впуска безразсъдно в създаването на нови клонове, да не предприема нито една важна стъпка, без да се е посъветвала със Спайдър Елиът и Валънтайн О’Нийл. Възнамеряваше да ги направи свои съдружници в новата фирма „Скръпълс“, която юристът й Джош Хилман щеше да регистрира. Спайдър, доскоро известен фотограф в света на модата, а сега — управител на „Скръпълс“, беше вдъхновителят на формулата, на разкрепостения стил, осигуряващ успеха на магазина. И, Бог й беше свидетел, тя не можеше да си представи своята по-нататъшна дейност без израсналата в Париж Валънтайн, главен закупчик и моделиер на прекрасните, изработени по поръчка тоалети, които до голяма степен създаваха облика на „Скръпълс“. Докато се качваше с асансьора към третия етаж, където се намираха офисите, Били изгаряше от нетърпение. Искаше й се час по-скоро да сподели плановете си с тях двамата.

За голямо свое учудване не намери нито Спайдър, нито Валънтайн. Секретарката на Спайдър си позволи да заяви, че двамата са излезли да пазаруват. „Доста странно хрумване — помисли си Били, — къде ли са отишли да пазаруват, след като «Скръпълс» е световната Мека на купувачите.“ Тя се подразни, но твърдо реши да не си разваля доброто настроение. „Възможно е да са отишли да купят подарък на Вито по случай наградата — нещо, което не биха могли да намерят в дамски магазин.“ Както много пъти досега, Били реши да обиколи владенията си, правейки се на обикновена клиентка, стъпваща за пръв път в магазина. Но още щом тръгна из първия етаж на „Скръпълс“, стремейки се да не привлича ничие внимание и вживявайки се в ролята си на туристка от Питсбърг, я наобиколиха десетина жени, едни познати, други — съвсем непознати. Всяка от тях искаше да се приобщи към Витовия „Оскар“, като честити на Били, за да може, след като се прибере вкъщи, да съобщи по телефона на всичките си приятелки: „Днес споделих с Били Орсини колко се радвам за тях с Вито.“ Като раздаваше любезни усмивки наляво и надясно, Били избяга в кабинета си и се заключи.

Седна на бюрото и се замисли за положението си. Поне още няколко часа не биваше да се прибира вкъщи, не й се щеше да се прави на героиня на Джоун Дидиън^[1], като се качи на класическия бентли и подкара, накъдето й видят очите, следователно трябваше да остане арестувана тук, защото не би понесла още една среща с тълпата жени на долния етаж. В такъв радостен ден друга на нейното място сигурно би се къпала в потоците от предимно добронамерени поздравления, от които тя току-що се бе измъкнала.

„Кога, по дяволите, ще се отърва от тази своя стеснителност?“ — запита се Били, когато най-сетне си призна защо е неспособна да се радва на комплиментите и поздравленията, без да се притеснява. Стеснителността й бе обяснима през нейното детство: тогава тя беше шишкаво, зле облечено сираче, бедна роднина на заможния и аристократичен род Уинтроп от Бостън, тормозена от богати братовчедки, които в най-добрия случай не й обръщаха внимание, а по-често й се подиграваха. Още по-разбираема беше нейната стеснителност в „Емъри“, престижен девически пансион, където Били прекара шест безкрайни жестоки години като черна овца, обект на присмех, загдето бе висока метър и седемдесет и осем и тежеше деветдесет и девет кила.

Но след това я очакваше една извънредно важна година в Париж, която промени всичко. Били се завърна в Ню Йорк отслабнала, завладяващо красива и стана секретарка на Елис Айкхорн, загадъчния мултимилионер, чиято фирма „Айкхорн Ентърпрайзис“ притежаваше предприятия по цял свят. За пръв път в живота си тя намери приятелка — Джесика Торп, съквартирантката й, с която наемаха едно апартаментче. Сега Джесика живееше в Ню Йорк, но Били продължаваше да й се обажда два пъти седмично по телефона, защото смяташе нея и Доли Мун за единствените си истински приятелки.

„Само две близки приятелки — помисли си Били, — не са много за трийсет и пет години.“ На двайсет и една тя се омъжи за Елис Айкхорн. Следващите седем години до деня, в който той получи удар, двамата прекараха в непрекъснати пътешествия. През това време благодарение на своя изискан вкус и на великолепните си бижута Били неизменно заемаше челно място в класацията за най-добре облечена жена. Когато не бяха заети със служебни пътувания, те почиваха в своята вила в Кап Фера, посещаваха ранчото си в Бразилия, прекарваха седмици в своя личен апартамент в хотел „Клариджис“ в Лондон, а после отлитаха за къщата си на крайбрежието на Барбадос или за чифлика в лозарския район в долината Напа. Нещо като постоянна резиденция им беше апартаментът в небостъргача „Шери Недърланд“ в Ню Йорк. В списанията непрекъснато се появяваха техни снимки, двамата бяха членове на Олимпа на световното виеше общество. Логично беше да имат безброй приятели.

Но Елис и Били много добре знаеха какво се крие зад завесата от звезден прах, която ги обграждаше. Всъщност само близостта помежду им имаше значение за тях. Докато участвуваха в бурния светски живот, не можеха да завържат нито едно сериозно приятелство, защото двамата бяха толкова завладени един от друг, че никой не привлече вниманието им. Бляскавият им живот образуваше около тях преграда, през която не можеше да проникне никой.

Когато през 1970 година Елис получи удара, който го парализира, Били тъкмо бе навършила двайсет и осем. През следващите пет години до смъртта му живя почти като отшелничка в къщата им в Бел Еър, където всичко се въртеше около почти неподвижния й съпруг. Общуваше единствено с жените от курса по гимнастика, който посещаваше. Но зле прикритото им любопитство към нея й пречеше да се сприятели с някоя от тях. „Всъщност — помисли си Били — тяхното любопитство е съвсем обяснимо.“ Защото тя продължаваше да е бяла врана. Само че този път интересът към нея се дължеше на нейната красота, на скъпите й тоалети и на богатството.

По душа си бе единак, не можеше да се включи в нито една от женските компании в този град, в който всичко се въртеше около киното. Беше твърде заета покрай умиращия си съпруг, за да участвува в техните клюкарски гощавки, които се уреждаха под предлог, че на тях ще се обсъжда организирането на благотворителни балове. За нея нямаше място в изградената от съпругите на филмовите началства йерархия, в която положението на всяка жена точно съответствува на властта на съпруга й в кинобизнеса, също както във Вашингтон всяка съпруга на политик знае мястото си в тамошния кокошарник. Тя нямаше нищо общо с тези съпруги, прехвърлили трийсетте, пресметливи красавици със спортни фигури, омъжени за два пъти по-възрастни от тях разведени богаташи. Тъй като бяха подписали брачни договори, изключващи делба на имотите в случай на развод, тези жени имаха една-единствена цел в живота: да забременеят, за да се сдобият със заложници, които да използуват, ако съпрузите им си намерят нещо по-младо и решат да се отърват от тях. Никога не можа да се сближи с някоя от малкото на брой сценаристки и продуцентки или с филмовите актриси, които поддържаха връзки само с колежките си от бранша и нямаха време за общуване с хора извън техния кръг.

„Бих могла да си потърся приятелки в Ханкок Парк или в Пасадина — помисли си Били, — там, където живеят сдържаните елегантни наследнички на стари родове.“ Тези жени рядко прескачаха до западната част на града — средището на филмовите тузари, но макар да не познаваше никой от тях, беше сигурна, че те представляват калифорнийска разновидност на нейните надменни елементарни братовчедки от семейство Уинтроп, които й бяха отровили детството.

Когато Елис почина и дойде краят на изолацията й, Били не влезе в ролята на богата вдовица, а се посвети изцяло на „Скръпълс“, на неговото процъфтяване. Две години по-късно се омъжи за Вито и я завъртя шеметът около заснемането на „Огледала“. Не се държа стеснително, когато срещна за пръв път Доли Мун на снимачната площадка, защото Доли не подозираше коя е Били, а и след като го разбра, не промени отношението си към нея.

Доли и Джесика. Само две истински приятелки за цял един живот. Всъщност може би не бяха малко. Сигурно това е нормално, макар повечето жени да се заблуждават, че имат много приятелки. Били качи краката си на бюрото и обгърна коленете си с ръце. Беше й криво, защото денят, който трябваше да започне със съобщаването на новината за бебето на Вито, бе тръгнал толкова зле. Не биваше да си припомня пропилените самотни години и да позволява сянката им да легне върху нейното радостно усещане от започващия нов живот. Това, че не се чувствуваше добре в женски компании, не означаваше, че е неспособна да създаде приятелство. Леля Корнилия би ми казала да си опъна чорапите, помисли си Били, когато свали краката си на пода и се наведе над бюрото, затрупано с достатъчно книжа, за да запълнят времето й до часа, когато би могла да тръгне към къщи. Беше доволна, че работата ще я разсее и ще притъпи трескавото й желание да бъде с Вито, да остане насаме с него, да се отпусне в прегръдките му и да му съобщи новината, а после да гледа как радостта се изписва по лицето му, да го откъсне от оня гаден телефон!

Когато в пет и трийсет Били спря колата пред портата, единият от пазачите й каза, че хората от телевизията току-що са си тръгнали, но добави, че са дошли нови посетители, които господин Орсини му наредил да пусне.

„Кои, по дяволите, може да са?“ — запита се Били, обзета от разочарование и раздразнение. Свечеряваше се, тя бе отсъствувала повече от четири часа, работният ден би трябвало да е свършил дори за наградените с оскари. Посетители! Веднага ще ги изхвърли до един, които и да са те! Пет пари не даваше кого ще завари вътре: Васерман, Никълсън, Редфорд или духовете на Луис Б. Мейър, Ървин Талбърг, Джийн Хършот с Хари Кон и братя Уорнър за капак. Всичките ще ги изхвърли!

Били с изумление изгледа колите, около двайсет, паркирани пред къщата, отвори входната врата и се стъписа, когато видя поне четирийсет души, кажи-речи, запълнили двойния хол, огласен от глъчка и смях. Не можеше да повярва на очите си. Започваше шеметно парти, център, на което беше Вито. В тълпата Били разпозна Фифи Хил, режисьора на „Огледала“, композитора на филма, артисти, монтажистки и много други, участвували в продукцията. Зад гърба й се промушваха и влизаха нови и нови хора, все членове на екипа, които я целуваха и прегръщаха набързо, преди да се втурнат към Вито.

Били си проби път през навалицата, за да стигне до съпруга си.

— Как?… Какво?… Вито, какво, по дяволите…

— Скъпа! Най-сетне! Чудех се какво ли ти се е случило. Правим купон по случай завършването на филма. Спомни си, предния път го претупахме и затова реших да го повторим. Всички са в чудесно настроение. Не се притеснявай за менюто. Санди се обади в „Чейсънс“ и им поръча да донесат всичко необходимо. Нали идеята ми е чудесна? А сега трябва да намеря Фифи. Още не съм му честитил оскара за най-добра режисура.

— Да, да, иди — каза Били на празното пространство, където Вито бе стоял допреди секунда.

Дали Александър Велики е бил толкова самоуверен, триумфиращ и изпълнен с радост и енергия след някоя от своите победи, запита се тя, докато проследяваше с поглед своя благоверен Цезар, който се изгуби в множеството. Тя се бе омъжила за Вито, обзета от страстна любов, почти без да го познава. Едва след сватбата осъзна, че голямата страст на Вито е работата му. Той бе всецяло завладян от филмопроизводството. Сега, след десетте трудни месеца на компромиси, Били мислеше, че вече се е примирила с това. „Да, примирила съм се — внушаваше си тя, докато се промъкваше между десетки хора, за да стигне до стълбата. — Приемам го такъв, какъвто е, и това, което става тази вечер, е съвсем естествено, едно шумно отпразнуване на победата, в която само Вито вярваше: никой не бе допускал, че филм с толкова малък бюджет ще получи толкова много награди.“

Докато минаваше през хола, видя до многото кошници с цветя, някои от които сложени направо на пода, купчини още неразпечатани телеграми. „Утре ще наредя на Джоузи да изпрати всички телеграми в офиса на Вито, да събере визитните картички от цветята и да направи списък на хората, на които трябва да се благодари. Но сега ще се преоблека с нещо празнично и ще се присъединя към партито. Рано или късно гостите ще си отидат и ще останем насаме с Вито и с новината, която единствена може да затъмни този ден на триумф и възторг.“

 

 

Изтощени, Вито и Били се сбогуваха с последните гости, когато единият от пазачите на портата обади, че е пристигнал някой, който настоява да се види с господин Орсини.

— Който и да е, кажи му, че съжалявам, Джо, но е твърде късно, партито свърши — рече Вито. — Какво? Какво? Сигурен ли си? Добре, пусни таксито да влезе.

— Това не се изтрайва — промърмори Били, — беше поканил дори и общите работници. Вито, да не си посмял да пуснеш, когото и да било в къщата. Ако намеря сили да се изкача по стълбата, ще се тръшна право в леглото. Като пребита съм.

— Качвай се, скъпа, аз сам ще се оправя.

Десет минути по-късно, когато Били вече се беше съблякла, бе наметнала пеньоара и се канеше да си свали грима, Вито влезе в стаята и затвори вратата след себе си.

— Кой дойде, за Бога? — попита Били, отпусната в изнемога пред огледалото.

— Това е… дълга история.

Нещо в гласа на Вито й подсказа, че посетителят не е просто някой закъснял за партито приятел.

Тя се обърна и го изгледа изпитателно.

— Нещо лошо ли се е случило?

— Не ме гледай толкова уплашено, Били. Това не засяга нас двамата, не засяга теб.

— Значи засяга само теб? Вито, какво има?

— О, Боже — каза той, отпусна се на един стол и заби невиждащ поглед в стената, — не съм ти казвал толкова много неща за себе си… Знам, че е непростимо. Откакто се оженихме, бях така страхотно зает с филма, нямах минутка свободно време. Непрекъснато се заричах, че щом свърши цялата тази лудница, ще седнем двамата на спокойствие и ще ти разкажа цялата история… Трябваше да го сторя още в деня, когато те срещнах, но тогава то ми се струваше несъществено, защото знаех, че непременно ще се оженим… Тогава мислех само за настоящето, миналото ми се струваше тъй далечно, а и всичко между нас стана толкова набързо…

— Вито, за какво става дума?

— Дъщеря ми е тук.

— Не можеш да имаш дъщеря — твърдо му заяви Били.

— Мога. Имам. Преди години бях женен, бракът ни трая само няколко месеца. Разведохме се и оттогава дъщеря ми живее с майка си.

Били бе смаяна от думите му, но се постара да овладее гласа си и да не се развика. Затова заговори почти шепнешком:

— Дете? И десет жени да си имал, пет пари не давам, но дете?!… Как да ти повярвам, че през цялата година, откакто сме женени, не си намерил минута време, за да ми съобщиш това? Добре, по дяволите, развел си се, но дете! Прекарахме заедно стотици часове и можеше да ми го кажеш по всяко време — докато ядяхме, преди да си легнем, сутрин, когато ставахме… Не ми обяснявай, че не си намерил подходящ момент.

— Все се канех да ти кажа, но просто не успях — измънка той.

— Вито, не ме смятай за пълна глупачка. Твърде дълго си отлагал и след това вече не ти се е искало да си създаваш главоболия. Трябваше да ми кажеш, преди да се оженим. Тогава бих го приела. Но да ми го сервираш сега. . . Просто не мога да повярвам. Как се казва момичето?

— Джиджи.

— Защо е дошла тази вечер? — попита Били, като превъзмогваше желанието да се разкрещи. Трябваше да се овладее, защото й се струваше, че Вито всеки миг ще припадне. — Да ти честити за оскара ли?

— Майка й… Майка й е починала… Вчера са я погребали. В Ню Йорк. Джиджи ми изпратила телеграма, сигурно е сред другите. Понеже не съм й се обадил, тя просто се качила на един самолет и… пристигнала.

— Къде е тя сега?

— В кухнята. Дадох й чаша мляко и парче торта и й казах да почака, докато поговоря с теб.

— На колко години е?

— На шестнайсет.

— Шестнайсет — изкрещя Били с пресипнал глас, — шестнайсет! Боже, Вито, та това не е дете, а почти жена. Не ги ли знаеш шестнайсетгодишните? Налей ми едно бренди, Вито. Голямо бренди. Всъщност направо донеси бутилката.

Били изтри остатъците от крема от лицето си и тръгна бързо към вратата.

— Били…

— Какво?

— Не смяташ ли, че трябва да си поговорим, преди да се срещнеш с Джиджи?

— За какво, Вито? — попита го Били скептично. — Тя не би пристигнала тук, ако имаше къде да отиде, нали? Не те е виждала поне от една година, щях да го разбера, но въпреки това е долетяла от другия край на Щатите. Значи само при теб може да потърси закрила, не е ли така?

— О, Господи! Били, това е стара история отпреди петнайсет години, а ти ми говориш с такъв осъдителен тон, като че ли се е случило току-що.

— Гледам реалистично на нейната — каза Били. — За мен това наистина се случи току-що.

После се обърна й бързо заслиза по стълбата. Поколеба се само секунда, преди да отвори вратата на кухнята. Усети, че Вито е още на стълбата.

Едно дребно момиче седеше неподвижно на висок стол до тежката готварска маса. Пред него имаше празна чаша и празна чиния. На пода до стола беше оставен малък олющен куфар. Когато Били влезе, Джиджи вдигна поглед, смъкна се от стола и застана, без да помръдва, безмълвно. Първото, което си помисли Били, беше, че Вито е объркал нещо, защото момичето изглеждаше на по-малко от шестнайсет години и не приличаше на него. Под буйната кестенява коса се виждаше нежно личице със странни черти. Малката приличаше на фея. С раздърпаните, безразборно навлечени един върху друг пуловери над дънките тя изглеждаше като скитниче, като перушинка, довяна в тази голяма светла кухня от случаен полъх на вятъра.

Джиджи не трепна цяла минута, докато Били я изучаваше с поглед. Краката й в каубойски ботуши бяха стъпили здраво, главата й беше гордо вирната, в позата й не се долавяше нито виновна смиреност, нито предизвикателство. Но независимо от ниския ръст и невзрачния вид на Джиджи нейната ярка индивидуалност се усещаше веднага. Момичето беше уморено и много тъжно, но не го демонстрираше. Беше самотно, ала не търсеше съчувствие. У Джиджи имаше нещо особено. Погледите им се срещнаха, момичето се усмихна и сърцето на Били трепна. Тя усети, че обиква малката.

 

 

„В момента най-важното е — помисли си Били веднага след като бяха изречени шаблонните съболезнователни думи — да оставим всички разговори и обяснения за утре. И тримата не сме в състояние да разсъждаваме трезво.“

Вито мълком отпиваше от брендито си. Беше толкова объркан, колкото Били никога не бе предполагала, че може да бъде; самата тя бе обзета от толкова много противоречиви чувства, че и питието не можа да я успокои. А Джиджи, която току-що бе изпила първото бренди в живота си, явно беше съсипана от умората и мъката.

— Всички имаме нужда от сън — заяви Били и ги подкани да излязат от кухнята. — Джиджи, искаш ли да се изкъпеш преди лягане или си твърде изморена?

— Бих се изкъпала.

Гласът й е толкова младежки, помисли си Били. В говора на момичето тя не бе доловила никакъв диалект, това беше просто един чист, невинен и въпреки умората леко напевен глас.

— Вземи куфара, Вито — каза Били, прегърна момичето през тъничкия кръст и го поведе в една от многото стаи за гости, които винаги бяха идеално подредени.

— Ще покажа на Джиджи кое къде се намира, а ти, Вито, пожелай лека нощ на дъщеря си и изчезвай — разпореди се тя, защото Вито стоеше и гледаше тъпо и безпомощно куфара, който бе донесъл.

Тя напълни ваната, докато Джиджи разопаковаше багажа си. А когато момичето се потопи във водата, Били отметна завивките, отвори прозорците и оправи завесите. После се отпусна на фотьойла и изпи още едно бренди, защото не можеше да измисли какво още да направи, а не й се искаше да остави момичето да си легне само̀.

Били затвори очи и се унесе. Съзнанието й отказваше да се занимава повече с проблемите, породени от пристигането на малката. Усещаше, че сега има нужда само от френската сънна терапия, при която в продължение на три седмици те будят само за да ядеш и накрая изглеждаш с двайсет години по-млада, само че сега май всички тези клиники ги закриха. Сигурно са стигнали до извода, че да гълташ приспивателни три седмици подред не е много полезно за здравето. Или може би не е зле да замине за някой от онези жестоки санаториуми, където те карат да тичаш пет мили из планината, след това ти дават само един плодов сок за закуска и настъргани зеленчуци, които ядеш с китайски пръчици, та храненето да ти отнеме повече време. Във всеки случай тя трябваше да предприеме нещо, за да излезе от състоянието, в което беше изпаднала. Изпи още едно бренди.

— Били?

Тя отвори леко очи и видя едно увито в бяло дребно създание, което приличаше на малко мило призраче.

— Ти пееш — каза Джиджи.

— Така ли? — учуди се Били. — Сигурно съм пияна.

— „Всяко зло за добро“… Мама също пееше тази песен.

— Басирам се, че всички жени я пеят… Сигурно някой мъж я е написал за утеха на жените.

— Да, Джером Кърн и още един, не му помня името.

— Откъде знаеш?

— Кое?

— Кой е авторът.

— Майка ми беше циганка.

Били се ококори от учудване.

— Ти… да не си живяла в катун или в нещо подобно?

— Де да бях живяла. Майка ми не беше от тия цигани. Тя беше професионална танцьорка, обикаляше страната с подновеното шоу „Ани, грабвай пистолета“… Имала пневмония, но не казала на никого, не отишла и на лекар, продължила да танцува… защото не искала да си загуби работата. Когато вече не можела да крие болестта си, било късно за антибиотици… Циганска работа, те непрекъснато вършат такива глупости.

Джиджи се опитваше да говори, сякаш не й пукаше, но гласът й трепна.

— О, Джиджи! — проплака Били, протегна ръце и придърпа на коленете си увитото в хавлиени кърпи момиче. — Толкова ми е жал за теб. Просто не мога да го изразя с думи. Ако знаех! Но аз изобщо нямах представа. Ако знаех, щях да направя нещо. Нали ми вярваш?

Джиджи беше напрегната, седеше като вдървена. Опита се да овладее треперещия си глас.

— Мама беше сигурна, че ти не знаеш за нас. Тя беше прекалено независима… Никога не е разчитала на татко и не го е търсила. А той от доста време не ни се беше обаждал. Бяхме свикнали с това.

— На колко… на колко години беше тя?

— На трийсет и пет.

„Моя възраст — помисли си Били, — точно на моите години е била.“ Усети, че я обзема ярост. В кариерата си Вито бе имал и успехи, и провали, понякога в продуцентските среди бе минавал и за разорен, но нищо не можеше да оправдае безразличието му към неговото собствено дете.

— Джиджи, обещавам ти, че това никога няма да се повтори — каза Били и помилва момичето по косата.

Джиджи не се отдръпна, но продължаваше да седи напрегнато на коленете й, очевидно не искаше да се поддаде на чувствата си. Мократа коса на момичето беше покрита с кърпа и сега Били можа да разгледа както трябва чертите на лицето му. Носът беше прав, къс, със съвсем леко вирнат връх. Малките ушички бяха леко заострени; светлокестенявите вежди придаваха решителност на големите и красиви очи, чийто цвят трудно можеше да се определи на слабото осветление. Устата беше малка, а долната устна — по-дебела от горната. Ъгълчетата й бяха леко извити нагоре, така че дори когато Джиджи беше тъжна както сега, тя сякаш всеки миг щеше да се усмихне. Челото и брадичката имаха красив изящен овал, затова цялата глава изглеждаше като изваяна. „Може да стане красавица — помисли си Били, — но не го знае или не я е грижа за това. Ако не е тази чорлава коса, която й закрива лицето, Джиджи ще заприлича на вятърничавите хубавички хитрушки в илюстрованите списания от двайсетте години.“

— Джиджи истинското ти име ли е? — попита Били, търсейки неутрална тема, за да не засегне с нещо момичето.

— Всички ми викат така. Никога не казвам истинското си име.

— Моето истинско име е Вилхелмина, твоето надали е по-лошо — рече Били, изгаряща от любопитство.

— Така ли? А как ти звучи Грациела Джована?

— Грациела Джована — бавно произнесе Били. — Звучи ми красиво и мелодично. Като име на италианска принцеса от Ренесанса.

— На теб може и да ти звучи, но не и на съучениците ми. Те са от този век. Това са имената на татковите баби. Мама е настояла да ме кръстят така, не знам защо. Нейните баби са се казвали Мойра и Мод. Мойра Мод… Все едно че са взети от ирландска пиянска песен. Предпочитам да ми викат Джиджи.

— Грациела… Грациела… Аз се чудя как да кръстя моето бебе — каза Били замечтано. — Остават ми шест-седем месеца, дотогава трябва да реша.

Джиджи скочи от коленете й.

— Бебе ли чакаш? — възкликна тя.

— О, Господи, как можах да се изтърва! Бях решила да не казвам на никого, преди да зарадвам Вито. Разбрах го едва вчера. Но, Джиджи, какво ти е, защо плачеш?

Били стана от креслото, олюля се, после сграбчи Джиджи и пак седна, притискайки я силно към себе си. „Нека поплаче — помисли си Били, — да си изплаче мъката.“ Джиджи дълго хлипа в прегръдките на Били. Когато се успокои, Били избърса сълзите й.

— Аз никога не плача — измънка Джиджи, подсмърчайки, — освен ако ми кажат някоя добра новина. Винаги ми е тежало, че съм само̀ дете.

 

 

Когато приспа Джиджи и се върна в спалнята си, Били намери Вито проснат върху цялото легло. Беше заспал дълбоко. Подпря ръце на хълбоците си, загледа го и усети, че пак започва да се ядосва. Изведнъж той й се стори съвсем чужд. Този човек за цяла година съвместен брачен живот не й бе казал, че има дъщеря. Това беше непростимо. Значи не го е познавала, никога не го е познавала истински. През тази година той не бе споменал нищо за Джиджи, нито се бе виждал с нея. Не означава ли това, че той няма да иска и тяхното дете?

Разгорещена от изпитите брендита, Били реши, че незабавно трябва да си поговори с Вито. Да обсъдят всичко, дори това да им отнеме цяла нощ. Ако той не поиска детето, бракът им няма бъдеще. Били не можеше да чака до сутринта. Пак надали щеше да го хване насаме, както през целия този ужасен ден. Щеше да й бъде дори по-трудно, защото той сигурно ще се опита да отбегне темата. Тя ясно си представи как Вито бърза от среща на среща, колко зает ще бъде през цялата седмица, през целия месец, през следващите шест месеца, как ще започне предснимачния, снимачния, следснимачния период и ще й отдели от скъпоценното си време едва след като приключи партито по случай завършването на „Момче от добро потекло“. „А и това не е сигурно“ — помисли си тя и задърпа ръката му, заудря го по раменете, започна да щипе носа и ушите му, заблъска го по гърдите. Беше освирепяла и й се искаше да му причини болка.

Тъкмо когато започна да й се струва, че от изпитото бренди Вито е станал съвсем безчувствен, той отвори едното си око, надигна глава от възглавницата и запремигва.

— Вито, ще си имаме бебе. Бременна съм! — извика Били вбесена.

Окото на Вито се затвори, главата му пак клюмна и преди да заспи отново, той измърмори с едва разбираем глас:

— Да, Лу… добре, Лу… в седем и трийсет…