Джудит Кранц
Любов и омраза в Бевърли Хилс 2 (14)

13

„Никога дори не бих помислила да шпионирам най-добрата си приятелка — каза си Саша, докато чакаше в едно ресторантче на Второ Авеню Зак, с когото се бяха разбрали да обядват заедно. — Аз всъщност искам да я предпазя.“ Предният понеделник, когато Джиджи отиде на среща със Зак, невинното й личице имаше такова тъжно, уязвимо и доверчиво изражение, че след дълъг размисъл и дълбоки душевни терзания Саша стигна до извода: „Една жена трябва да бъде по-лоялна към близките си приятелки, отколкото към роднините си от мъжки пол.“

Ако жените навреме се бяха сетили да развиват тази чудесна солидарност, сега нямаше да зависят от мръсници, каквито са повечето мъже. „Да, дори скъпият ми Зак е мръсник, наистина малко по-поносим мръсник от останалите, но, честно казано, той е разхайтен и проклет — тъжно си помисли Саша. — Наистина не е виновен, че жените са започнали да го боготворят още от момента, когато е трябвало да му се смени за пръв път пелената. Не е виновен, че жените сами му се предлагат, откакто го помня. Сега е още по-страшно в сравнение с времето, когато неговите съученички, а по-късно състудентките му пълзяха в краката му само за да ги удостои с поглед. Като режисьор в оранжерийната атмосфера на извън бродуейските театри той естествено предизвиква силни сексуални въжделения. Коя актриса не би искала да замъкне своя режисьор в кревата си? Зак не е виновен за това, че често се оставя да бъде въвлечен в открити любовни връзки. Кой режисьор с гореща кръв би могъл да устои на актрисите си? Извън Бродуей плащат малко, но за сметка на това там пушек се вдига от секс. Сега, когато Джиджи осъзна, че не я бива за велика блудница, не трябва да й позволявам да си губи ума по Зак. Джиджи е твърде крехка, сърцето й прекалено много копнее за любовни илюзии. Длъжна съм да предприема нещо като нейна по-възрастна и по-умна съквартирантка. Като нейна настойничка и пазителка, като нейна бариера срещу влюбването в неподходящи мъже мой дълг е да предупредя брат си, който не знае какво върши и ще измами горкото добро момиче, още неотърсило се от старомодните си романтични идеали.“

Зак нежно целуна Саша отзад по врата и седна на стола срещу нея.

— Ако не ми беше по-малка сестра, щях да ти кажа, че си много красива жена.

— Наистина съм красива, Зак — рече Саша много строго и си помисли, че го обожава.

— В такъв случай ти казвам, че си направо страхотна. На човек му потичат лигите само като те погледне. Ако мама можеше да те зърне сега, сигурно би получила инфаркт. Кога ще престанеш да се появяваш на нашите семейни празненства, издокарана като манастирска послушничка?

— Чак след като се омъжа, ако изобщо го сторя, тъй като досега не съм срещала мъж, който ме заслужава. Всичките ми познати са повредени от домашното възпитание марионетки. Не виждам как бих могла да се омъжа за едно от тези мамини синчета.

Зак се усмихна. Много пъти бе чувал Саша да се оплаква от инфантилността на мъжете.

— Малката, мама знае как си изкарваш хляба. Не си въобразявай, че според нея ти си слагаш страстоубийки под бельото.

— Тя не иска да научава повече от необходимото, повярвай ми. Както и да е, Зак, не съм те повикала тук, за да обсъждаме моите недоразвити гаджета или причините, поради които се правя на нищожество пред Орлови-Невски.

— Тогава защо сме тук? Оставям настрана естествения нагон към кръвосмешение, който ни кара да се виждаме.

Зак й се усмихна. Мъже като него се падаха по един на милион. В него имаше нещо грубовато, той беше едновременно сластолюбив и нежен, тъмните му очи бяха умни и закачливи. Всяка жена, която ги погледнеше, разбираше, че със Зак ще може добре да се повесели, да се люби, да си подготви ролята, да му поплаче на рамото, като от нея зависеше дали ще използува и четирите възможности или само някои от тях. Зак Невски имаше фигура на докер, беше висок и як. Неговата глава стоеше на мускулестия му врат толкова арогантно, че той биеше на очи във всяка компания. Имаше голям орлов нос, който щеше да е най-характерното в скулестото му лице, ако не бе уравновесен от неговата саркастична, чувствена, щедра и решителна уста. На двайсет и осем години Зак Невски беше един расов и в същото време много умен мъж.

— О, Зак — въздъхна Саша и го погледна замислено, — стига си говорил глупости.

— Саша, този лек кръвосмесителски гъдел е единственото нещо, способно да помогне на двама роднини, които са естествени врагове, да си останат приятели.

— Стига с твоите теории — мрачно каза Саша.

— Говориш като момиче, което си има проблеми. Сподели ги с батко.

— Тревожа се за Джиджи.

— Какво й се е случило?

„Май се притесни — помисли си Саша. — Явно е гузен. Много навреме се намесвам.“

— Зак, знаеш, че Джиджи не е като останалите момичета, нали?

— Никога не съм срещал друга Грациела Джована Орсини — изрече той напрегнато.

— Тя ти е казала имената си!

— Аз я попитах. Защо, те някаква тайна ли са?

— Трябваше да минат месеци, докато ги изкопча от нея. Тя ги смята за много претенциозни.

— Мисля, че й подхождат — каза Зак. От гласа му пролича, че той изпитва някакво неудобство. — Та какъв е нейният проблем?

— Тя е много чувствителна, Зак.

„Сякаш не го знае — помисли си Саша. — Мъжете са такива лайна.“

— В това, че е чувствителна, няма нищо лошо. Безчувствена ли искаш да е? Да си облича и съблича чувствителността като пуловера ли?

— Чувствата й могат лесно да бъдат наранени.

— Същото може да се каже за почти всеки човек. Дори ние с тебе сме уязвими. Аз също съм чувствителен. И маминото сърце не е от камък. Само че не сме се опитвали да го подложим на проверка.

— Зак, защо се правиш на идиот? Ти нарочно не ме оставяш да ти кажа защо съм те повикала. Слушай внимателно! Бащата на Джиджи е безотговорен човек. Майка й почина, когато тя беше в трудната пубертетска възраст. Мащехата й се запиля нейде из дълбините или висините на Париж, не сме съвсем сигурни точно къде. Обажда се само от време на време, по телефона. Личи си, че е много щастлива. Изглежда, никога няма да се върне. Така че освен мен Джиджи си няма никого, а на всичко отгоре не е доволна от работата си. Затова двамата с теб сме длъжни да се отнасяме към нея много, много внимателно. Трябва да сме нежни с нея. Разбираш ли, Зак?

— Какво значи „безотговорен баща“?

— Безотговорен в истинския смисъл на думата. Не се е обаждал на дъщеря си повече от година. Не й е изпратил дори една картичка. Тя се чувствува като малко дете, което се е изгубило в гората. И мисля, че е започнала да си пада по теб.

— Това не е възможно — убедено каза Зак. — Въобразяваш си.

— Казваш го, защото си станал коравосърдечен и не възприемаш чувствата на жените, Зак. Имал си толкова много лесни завоевания, че изобщо не забелязваш кога едно скромно момиче като Джиджи започва да те слуша, сякаш си оракул. Не можеш да си представиш колко пъти те е цитирала пред мен като върховен арбитър.

— Да, да — недоверчиво каза Зак. — Като арбитър по кои проблеми, по нейните служебни ли?

— Общо взето, да, но с това тя само прикрива потребността непрекъснато да повтаря името ти. Когато някой изпитва непреодолима потребност непрекъснато да споменава твоето име, когато насочва всеки разговор към твоята особа… дори ти би трябвало да се сетиш какво означава това. Явно е, че тя си пада по теб.

— Какво означава „тя си пада по мен“? — отговори й Зак много ядосано. — Момичешко увлечение? Симпатия? Романтична глупост? Не съм очаквал да чуя от теб този израз, малката. „Да си падаш по някого“ звучи безвредно и младежки, съвсем като от някое тийнейджърско списание.

— Опитвам се да ти обясня, че според мен твоите разговори с Джиджи за работата й я карат да те възприема по-сериозно отколкото ти би искал.

— Изплюй камъчето, Саша. Стига си увъртала. Не ми говори с дълги изречения, които не означават нищо — избухна Зак.

— Ако не престанеш да обсъждаш с нея проблемите й и й даваш съвети, тя ще се влюби в теб — заяви Саша.

— Не ме разсмивай.

— Добре познавам Джиджи, сигурна съм, че това непременно ще се случи. Може би вече е дори много късно.

— Голяма шегаджийка си — каза Зак вбесен. — Този обед е част от вашия заговор срещу мен, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Добре, Саша, продължавай да играеш ролята на наивна приятелка. Тя те е изпратила тук, за да ми кажеш всичко това, не съм ли прав? Или идеята е била твоя? Коя от вас измисли този хитър номер? Познавам възгледите ти, знам, че според теб мъжете трябвало да страдат, но не подозирах, че ще приложиш своята теория и спрямо собствения си брат. Не е ли останала в теб капчица роднинска солидарност?

— Ти… Ти ли страдаш? Наистина ли каза, че страдаш?

— Точно така е. А ти посипваш раните ми със сол. Разпъваш ме със скрипец и слушаш как се трошат костите ми една по една, заравяш ме жив в земята и гледаш как мравките започват да ми ръфат очите. Добре, щом това ти доставя удоволствие. Но искам да разбера с какво съм заслужил такова отношение.

— Млъкни, Зак. Трябва да си помисля — каза Саша объркана.

— Няма какво да си мислиш. Ти и твоята малка приятелка спечелихте играта. Радвайте се на победата си. Тържествувайте. Все едно ми е. „Мъже умират всеки ден, но не и от любов.“ Бих искал да кажа нещо на Шекспир. Той не е прав, не е проучил въпроса както трябва, а и мен не ме е питал.

— От любов ли умираш?! — смая се Саша.

— Още не. Но и това може да стане, ако не се стегна. Не се прави, че тя не ти е разказала всичко. Сигурно с нея седите и ми се присмивате като две вещици над жертвата си. Джиджи започна да ме сваля като по учебник. Задаваше ми въпроси с плах глас и с това ме караше да се чувствувам велик и важен. А погледът й! Гледаше ме, сякаш на тоя свят няма загадки за мен. Ти ли я подучи да ме фиксира по този начин? После помоли да дойде в апартамента ми миналата събота, защото имала проблеми. Проблеми… Кълна се, точно тази дума употреби. Не знам как стана, но половин час след пристигането й аз вече си хапвах от най-вкусното ястие, което някога съм ял, а тя седна на другия край на масата и беше толкова красива с престилката, че от време на време преставах да дъвча. Разказа ми за англичанина, който й разбил сърцето, когато била девствена, а после изчезнал, без да се сбогува с нея. Сигурно си е измислила цялата тази история, за да ме накара да я ревнувам дори повече, отколкото сега. А после няколко дена подред не искаше да се виждаме, защото имала други срещи. Не ми казваше с кого излиза. И на това ти си я научила, нали? Някой ден ще ти го върна, Саша.

— Господи, не мога да повярвам на ушите си! — възкликна Саша.

— Злорадствувай, злорадствувай! И това, че не ми позволява да я пипна, също е твоя работа. Познавам школата ти. Заслужаваш да те убия. Първо докарваш мухльото до състояние на пълно умопомрачение, а след това му позволяваш най-много да целуне върха на прекрасното ти остро носленце или копринената ти оранжева коса. А ако той много слушка, му разрешаваш да те целуне по нежната бузка, и толкоз! Нищо повече! После му казваш, че те е страх да не хлътнеш по него, ако те целуне по устните… Устните. Изобщо не ми даде да стигна до тях. Това направо ме уби. По дяволите, толкова ли е лошо да хлътнеш по някого? Как ги измисляте тия номера? Откъде ги научавате: от Джейн Остин, от Хенри Джеймс или от „Кама сутра“?

— Исусе Христе!

— Исус никога не е споменавал нищо за хлътването. Саша, известни са ми твоите принципи и тъй като съм глупак, никога не съм ги оборвал. Но не мисля, че е редно едно невинно момиче, което сигурно е било съвсем нормално, преди да те срещне, да бъде заразявано с твоите извратени теории за това, как трябва да се свалят и командуват мъжете. И престани да се правиш на учудена. Ти си виновна за всичко, поне ми спести фалшивото си изумление.

— О, Зак, ще можеш ли някога да ми простиш?

— След сто хиляди години или когато спипам Джиджи и й направя всички неща, за които си мечтая. Не знам кое от двете ще стане по-рано. А сега си изяж обеда и дано се задавиш. Аз се връщам в театъра.

Саша гледаше към чинията си, очите й се наляха със сълзи. „Горкият Зак, горкичкият ми скъп Зак — помисли си тя и бавно, много бавно на лицето й се появи гузна, но победоносна усмивка. — Джиджи на мен дължи всичко, което е постигнала. Аз бих действувала по друг начин, но все пак… победата си е победа. Горкият Зак. Мъжете трябва да страдат. Това им се отразява добре.“

 

 

— Знаеш ли, според мен мормоните са измислили нещо много умно — каза Джиджи на Саша, докато подреждаше своята колекция. Тя беше покрила кушетката с мека хартия и разпределяше върху нея бельото по видове.

— Така ли?

Друг път Саша не би удостоила с внимание подобна декларация, но вече бе започнала да се отнася с по-голямо уважение към Джиджи. Приятелката й играеше сложна игра със Зак и макар че Саша бе решила да не я разпитва, можеше да използува всяка изтървана от нея дума като ключ за разгадаване на сложния й план за настъпление.

— Жените им винаги изглеждат толкова блажени. Видя ли в тазсутрешния вестник снимката на онзи стар мормон, обвинен, че има дванайсет съпруги? Мислех, че отдавна са се отказали от многоженството.

— Е, та какво?

— Учуди ме, че са най-спокойните жени, които съм виждала от години. После ме осени една мисъл: мормонското семейство — дванайсет жени и един мъж — това е идеалната пропорция за щастие.

— Джиджи, знаеш, че за Саша Невски идеалната пропорция е трима мъже и една жена.

— Но това прави ли те щастлива? Непрекъснато се оплакваш, че всички били неопитни, незрели и инфантилни. Не ти ли е хрумвало да демонстрираш способностите си в някой старчески дом? Опитай се да забравиш досегашните си възгледи, Саша, и погледни на въпроса непредубедено. Накарай клетките на умния си мозък да обмислят този вариант: единайсет жени, които обичаш, единайсет жени, с които си прекарваш времето весело, единайсет жени, с които можеш да си говориш, както не би могла с никой мъж; децата ти си играят с цяла тумба полубратчета и полусестричета. Самата ти никога не би могла да се грижиш толкова добре за тях. Дванайсет чифта ръце вършат домакинската работа. От друга страна обаче, ще те чукат само няколко пъти месечно, но какво от това? Признай, че ние преувеличаваме значението на секса, а и няма да имаш поводи за ревност, защото останалите съпруги ще получават колкото теб.

— Хъм… не знам. За секса съм на друго мнение. Освен това трябва да има поне една съпруга, която всички останали мразят — каза Саша умислено.

— И на която всички други ще искат да приличат. Нещо като кралица на красотата в семейството. Но тя ще бъде толкова добра, че няма да можеш да й завиждаш.

Джиджи седна на пода по турски. Държеше в ръцете си една нощница с широки ръкави от виолетов жоржет, украсена с кремава дантела и малки розички, която бе решила да подари на Доли за Коледа.

— А какво ще стане с индивидуалността ти? Няма ли да я загубиш в тази тълпа?

— Защо? Какво допринася за индивидуалността ти това, че един мъж ще е само твой? В мормонското семейство ще си останеш същата, но много добре ще знаеш какво те чака занапред. Няма да те разстройват мъжете с ужасните си номера, няма да изпадаш в депресии, няма да те е страх, че ще останеш самотна, няма да остаряваш, защото цялата група ще остарява заедно с теб. Саша, та това е идеално! Твоят живот няма да зависи от отношенията ти с мъжете. Ти просто ще живееш!

— Доста убедителна си. Ще ми дадеш ли малко време, преди да се присъединя към теб?

— Колкото искаш — великодушно й отговори Джиджи. — И бездруго многоженството е забранено от закона, но идеята много ми харесва.

„Да — помисли си Саша, — разбирам защо на Джиджи й се иска да стане съпруга на мормон. След като сваля Зак с такъв зашеметяващ успех, сигурно е чувала за безбройните му любовни истории и драми. В момента Джиджи му води по точки, дори и ако не го осъзнава, но при тази биография на Зак навярно се тревожи ще може ли да го задържи, след като го хване. Едно мормонско семейство със Зак начело сигурно й се струва най-доброто решение. А може би наистина това е решението?“

— Ако днес не реша на кого какво да подаря за Коледа, просто никой нищо няма да получи от мен — каза Джиджи. — Мисля, че това е особено подходящо за Били.

Тя остави нощницата настрана, вдигна нещо от нежна черна дантела с тънки презрамки от черен атлаз и затанцува пред Саша.

— Това се казва гащеризонче. От началото на двайсетте години е. Носи се с черен колан и черни копринени чорапи. Нали е много френско? Написала съм и картичката към него. Искаш ли да ти я прочета?

— Разбира се.

Саша си умираше от завист. Двете с Били бяха еднакво високи и това гащеризонче щеше да й е точно по мярка.

— „Къде ходела тя?“ Това е заглавието — каза Джиджи и продължи да чете:

„Тя се казвала Нора. Да, Нора. Такова обикновено и хубаво име. То карало дори най-склонните към подозрителност мъже да й вярват. Мъжете, ах, колко са глупави те, вярвали на стеснителната й усмивка, на големите й невинни очи, на нерешителното й изражение и й подарявали сърцата си. Откъде са могли да знаят, че под строгите блузи и дългите поли тя носи черно дантелено гащеризонче? Би трябвало някой да затвори Нора в кула и да изхвърли ключа. Защо ли? Защото след като поредният й любовник заспивал дълбоко, изтощен и удовлетворен така, както само Нора можела да удовлетворява, тя се измъквала от леглото и отивала да танцува, облечена само с гащеризончето, със златни обувки на краката. Танцувала в кръчми, за каквито любовниците й дори не подозирали, че съществуват. Танцувала с мъже, които нямало да види повторно, с мъже, които щели да отплават на другата сутрин и да си спомнят за нея цял живот. Танцувала, докато луната избледнявала и започнело да се зазорява. (Естествено, Нора намятала кожено манто върху гащеризончето, за да не смущава шофьорите на таксита.) Тя винаги се връщала, преди да се събуди любовникът й, защото искала той да я буди с целувка, с много целувки. О, да, един мъж не бил достатъчен на Нора. Нора с винаги готовите за танц крака и с безгрижното, невярно голямо сърце.“

— Джиджи! — Саша избухна в сълзи. — Джиджи, нали няма да го подариш на Били? Знаеш, че то е създадено за мен! Нали си го определила за мен и само проверяваш ще го харесам ли?

— О, Саша, не исках да те разплаквам. Разбира се, че е за теб. То ще ти отива много повече, отколкото на Били. Но не съм го опаковала и още не съм нарисувала нищо на картичката.

— По-късно го направи — изхлипа Саша. — Само дай да го премеря.

Тя се върна след две минути — истинска Нора, — грабна Джиджи и я завъртя из стаята с валсова стъпка.

— Божествено ти стои — запъхтяна каза Джиджи със задоволство, когато Саша най-сетне я пусна. Тя дълго бе търсила нещо, което да се хареса на Саша, чиято работа беше от сутрин до вечер да облича и съблича скъпо бельо. — Сега ти липсва само манто от скъпи кожи, за да си готова за нощни приключения.

— Какво ли ще си помислят моите мормонски посестрими, които никога не ревнували? Ще настане брожение в мормонския рай, Джиджи. Освен ако не намериш по едно гащеризонче за всяка.

— Това е уникат, както и всичко останало в моята колекция.

— А на Били какво ще подариш?

— Това.

Джиджи взе една дреха от тежък атлаз с цвят на старо злато и я наметна върху пуловера и джинсите си. Тя й беше дълга, а освен това имаше шлейф, който се заплете в краката й. От раменете до талията дрехата беше гарнирана с фина кремава дантела, от която бяха ушити и широките фестонирани ръкави. Тя бе захваната за атлаза тук-там със сини пискюлчета от кадифе.

— Какво, за бога, е това?

— Най-красивият и най-редкият ми експонат. Халат за чай. В началото на века жените ги носели, когато канели близки приятелки на чай. Не ти ли се струва прекалено натруфен?

— Не, много е подходящ за Били. Написала ли си картичката към него?

— Още не съм. Първо трябва добре да си представя как Били, облечена с него, един зимен следобед като днешния сервира чай на преки потомки на героините на Пруст в новата си парижка къща или може би в Шотландия през някой прекалено дъждовен за лов на яребици следобед, или на борда на някоя яхта…

— Били не ходи на лов за яребици.

— Саша, ти изобщо нямаш фантазия. Този халат е подходящ за всички случаи, когато искаш да направиш неотразимо впечатление. А тази пижама е за Джесика. На мен ми е малка, значи на нея ще й е по мярка — добави Джиджи и показа на Саша пижамата от светлорозов муселин с широки маншети на ръкавите и къси крачоли, украсени с лентички като костюм на Пиеро. — Френска е, от двайсетте години… Нали е в стила на Джесика?

— Май не е много секси… — усъмни се Саша, докато се фръцкаше с черните си дантели.

— Не е задължително бельото винаги да е секси. Пижамата е очарователна, както и Джесика. А това е за Емили Гейтръм — каза Джиджи и вдигна от канапето един сутиен с конически черни чашки с кръгли отвори, за да се показват зърната.

— Ти си луда!

— Всъщност е за мен. Ушит е през 1960 година от холивудската фирма „Фредерик“. Емили погрешно би изтълкувала такъв подарък.

— За какво ти е?

— Много искаш да знаеш, госпожице Невски. Навремето тези сутиени били наричани „бойни доспехи на куртизанките“. Не се опитвай да ми го отмъкнеш. И престани да го гледаш с такъв копнеж. На мен ми е по-необходим, отколкото на теб. А сега се преоблечи и ми върни подаръка си, за да довърша картичката и да го опаковам. Трябва да напиша и картичките за Доли, Били, Джесика и Мейзи. За Джоузи Спийлбърг съм избрала този прекрасен копринен комбинезон в шоколадов цвят. Според мен тя е единствената жена, която още носи комбинезони. За Емили и за приятелките ми от „Царството на изобилието“ съм приготвила куп дантелени фусти и нощнички… О, не знам как ще успея да напиша толкова картички за един следобед. Не биваше да ти позволявам да ме разсейваш. Виж колко часът стана.

— Джиджи, аз ще опаковам всички подаръци. Знаеш колко съм добра в опаковането. Дай ми всичко заедно с картичките, защото искам да занеса тези съкровища в службата си и да ги покажа на другите манекенки. Моля ти се! Ще ги върна още утре, а до Коледа има много време. Ще ги пазя.

— Мислиш ли, че ще ги харесат? — попита Джиджи, която се двоумеше.

— Разбира се. Добрите манекенки на бельо са по-закръглени от обикновените манекенки. Трябва да сме по-сочнички, защото в противен случай стоката ще виси по нас. Понякога, особено около Коледа, изпадаме в депресия, започваме да си мислим, че не сме достатъчно стройни и фини. Да, дори Саша Невски е изпитвала подобни терзания. Момичетата много ще се зарадват, когато видят какво са носили жените преди изобретяването на чорапогащника.

— Добре… Но ти ги давам само за един ден. Без сутиена, той може да ми потрябва.

— Те са виждали такива сутиени, Джиджи. Още ги произвеждат… Половината фермерски жени в Айова държат по един такъв вкъщи и ги наричат „Събота, събота вечер“.

 

 

— Коледната тъга е добре познато явление, чела съм за нея в рубриката „Отговори на читателски писма“ на едно женско списание. Няма нищо страшно в това, че сме тъжни, по-скоро обратното би било неестествено — каза Дон Ливайн не много убедително. Опитваше се да завърже колана на памучния си халат, застанала насред съблекалнята на манекенките в „Харман Брадърс“. — Но там не можах да намеря отговор на въпроса защо съм качила цял килограм, когато до Коледа е още толкова далеч. Биха могли да напишат нещо за психологическото напълняване по Коледа… Не е ли то нещо като мнима бременност?

Дон говореше, без да е много сигурна в правотата си. Русата й, дълга до раменете коса почти закриваше тъжните й ирландски сини очи.

— Стига си говорила глупости. Престани да хленчиш, скъпа — отговори й Сузан Смарт. — Ако си качила едно кило, а то се вижда с просто око, това е защото си изяла осем хиляди калории гадна мазнина, която организмът ти не е изгорил. Така обяснява нещата майка ми. Тя казва, че неин майчин дълг е да не ми спестява истините, които другите хора от учтивост биха премълчали. — Сузи прибра своята късо подстригана кестенява коса зад ушите си и сбърчи луничавото си носле. — Пиши до списанието и да видим какво ще ти отговорят. Любопитна съм дали ще успеят да те убедят, че дебелееш само защото организмът ти задържа вода. Не мога да слушам повече трагичното ти самозалъгване.

— Благодаря ти, Сузи. След твоите думи ми олекна — каза иронично Дон. — Пада ти се такава майка, а и тя заслужава проклета дъщеря като теб. Предупреждавала ли те е, че пъпчицата на брадичката ти става все по-голяма и за Бъдни вечер съвсем ще узрее? Но това всъщност няма значение, защото никой няма да те покани нито за Коледа, нито за Нова година.

— „Пейте край елхата и се веселете: Коледа е днеска, радостни бъдете!“ Не помните ли тази песничка от училище, злобарки такива? — намеси се Роза Модена, третата от четирите манекенки на бельо, докато оглеждаше притеснено краката си. — Май имам разширени вени. О, Боже! Това ще съсипе кариерата ми. Бързо ме убедете, че на двайсет и две години човек не може да има разширени вени.

— Напротив — увери я Сузи. — Можеш да ги получиш на всяка възраст. И престани да ми дрънкаш, че трябвало да сме радостни. Освен ако не се съгласиш да купиш вместо мен подаръци за деветте идиотчета на сестра ми.

— Мислех, че ги обичаш — възмути се Дон.

— Не и по Коледа. Децата си получават подаръците, с нетърпение очакват големия празник, весело си пеят тъпите коледни песнички, а ние, възрастните, сме принудени да участвуваме в този цирк, защото не смеем да не им угодим. И ако мислиш, че пъпчицата на брадичката ми е голяма, дай да ти покажа каква имам на задника.

— Ако Саша не дойде скоро със сандвичите, ще се разплача — заяви Роза на висок глас. — Мразя Коледа, мразя си краката, мразя себе си, мразя гаджето си и най-вече мразя вас двете.

— Виждам, че идвам точно навреме — каза Саша, която нахлу в съблекалнята на манекенките с картонена кутия, пълна със сандвичи. Днес беше неин ред да донесе обеда на момичетата. — Май ако бях закъсняла с още една минута, три възпитани момичета, които обикновено се държат като дами, щяха да започнат да си скубят взаимно косите. Ето, яжте, за бога, и престанете с тези глупави коледни разговори. Мислете си, че наближава Четвърти юли. Вашата любима Саша Невски, досетлива както винаги, е донесла нещо, което ще ви ободри и ще ви помогне да доизкарате деня.

Очите й блестяха обещаващо, вирнатото й носле изглеждаше по-закачливо от всякога. Ъгълчетата на пълните й устни бяха закривени нагоре и й придаваха изражение на превъзходство, примесено с нетърпение. Нейната прическа „а ла Помпадур“, която откриваше високото й чело, я правеше особено внушителна.

Докато Сузи, Роза и Дон ядяха лакомо, тя извади двата малки куфара, с които бе донесла тая заран бельото на Джиджи, от гардероба. Щом привършиха набързо обеда си, започна да им показва един по един коледните подаръци на Джиджи за нейните приятелки.

Саша обясняваше за какво служи всяка дрешка и после им я подаваше да я разгледат. Момичетата ги поемаха със страхопочитание и ахкаха, смаяни от фините платове, защото бяха обличали само памучно и найлоново бельо и никоя от тях не бе виждала ръчно ушити долни дрехи. Непознатите старовремски кройки много им харесаха.

Докато четеше на глас картичките на Джиджи, Саша забеляза как раздразнението, угрижеността и напрежението изчезнаха от лицата на колежките й, как очите им светнаха и те заприличаха на деца, които чуват за пръв път хубава приказка.

— Може ли… да… — Хапливата Сузи опипа с връхчетата на пръстите си атлаза на предназначения за Били халат за следобеден чай. В очите й се четеше колко й се иска да го премери.

— Само внимавай… — предупреди я Саша, която не можа да устои на погледа на Сузи.

Много добре знаеше, че момичетата са обучени да се отнасят грижливо към моделите, които обличат за ревютата. Високата Сузи съблече пеньоара си и се наметна с халата за чай, мушна ръце в дантелените ръкави и направи няколко крачки, за да се проточи шлейфът след нея.

— Господи! — въздъхна тя. — Чувствувам се… О, не мога да ви кажа как се чувствувам… Сякаш съм друг човек, а не ужасната проклета Сузи. О, Саша, наистина ли ще се наложи някога да съблека този халат?

— Страхувам се, че да.

— Сега нека аз ви прочета картичката — каза Сузи и зае величествена поза. — Слушайте!

„Тя произхожда от стар английски род. Кръстили я Мери-Джет Джорджина Шарлот Албърта, но държала да я наричат Джорджи. Нейните родители я възпитавали строго, защото била неописуемо красива… Но учителят й по езда и преподавателят й по пиано се дуелирали заради нея още преди тя да навърши петнайсет години. Ага Хан й казвал на кои коне да залага, за да печели на надбягванията в Нюмаркет. Един син на херцог й предложил сърцето, ръката и титлата си. Един голям банкер — наниз розови перли, които бил купувал една по една в продължение на десет години. Но Джорджи не се интересувала от парите, от бижутата и от богатите и титулуваните мъже. Тя търсела истинска любов и когато станала на седемнайсет години, се влюбила в един очарователен лондончанин… Той бил цигулар в «Кафе дьо Пари». Горките й родители били потресени. Джорджи загубила истинската си любов, когато била на осемнайсет години, и отново я намерила на деветнайсет. Всъщност през живота си тя откривала истинската си любов повече от трийсет пъти. И всеки път това я изненадвало по един прекрасен начин. Във Венеция тя се влюбила в гондолиер, в Аржентина — в професионален изпълнител на танго, в Гренада — в циганин, в Ню Йорк — в боксьор от полусредна категория, а в Холивуд — в сценарист, което много учудило дори най-големите й почитатели. За щастие, Джорджи можела да си позволи колкото ще истински любови, защото когато била на осемнайсет години и половина и имала неколкоседмична почивка между връзките си с един жокей и един полицейски инспектор, изобретила и патентовала спиралата за мигли. Всеки следобед, уютно загърната с любимия си халат, Джорджи прекарвала дълги часове в пиене на чай и ядене на миниатюрни сандвичи. Подносът с чая внасял в стаята й прислужникът. Дали някой забелязвал колко често Джорджи сменяла прислужниците си? Колко млади и красиви били те? Когато една жена е направила такава добрина на обществото, каквато е изобретяването на спиралата за мигли, тя има пълното право да задоволява всичките си прищевки. Така мислела Джорджи и така постъпвала. Цял живот. Слугите й били на същото мнение. Колко щастлива била Джорджи!“

— И аз ще започна да се отнасям към живота като Джорджи — каза Сузи, след като дочете с напевен глас картичката. — Тя е знаела кое е най-важното на тоя свят. А и слугите й не е имало от какво да се оплакват.

— Тя никога не би постигнала всичко това, ако се е оставела да я наричат Мери-Джейн — заключи Дон, замечтано загледана в розовата пижама, която приличаше на костюм на Пиеро.

Докато Сузи четеше, Роза опипваше с наслада една бяла крепдешинена фуста и камизолката към нея. Комплектчето беше украсено с бели атлазени панделки. Джиджи бе решила да го подари на Емили Гейтръм.

— Е, от мен да мине, всички ги премерете — извика Саша, която напразно се бе надявала, че само ще им покаже бельото. Явно беше, че приятелките й умират от желание да го облекат. — Само внимавайте. И ми върнете пижамата, тя е твърде малка за вас.

Саша облече своето черно дантелено гащеризонче, останалите момичета също облякоха по нещо с бързи и сръчни движения, като внимаваха да не повредят необикновеното бельо. После се поразходиха, за да почувствуват как им стои. След това се поотпуснаха и започнаха да дефилират като на ревю, да се възхищават една на друга с поруменели от удоволствие лица.

Пред големите огледала всяка от четирите жени с прекрасни тела си помисли, че е преминала през малък процеп в тъканта на времето, и си представи как би изглеждала в един друг, по-романтичен и по-вълнуващ живот. Всяка от тях се бе променила от възможността да се почувствува част от този далечен свят. Картичките на Джиджи бяха подсказали на момичетата, че това не е просто старовремско бельо, а символ на едно еротично усещане, на една вечна фриволност, на която и те самите биха могли да се отдадат, па макар и само в мечтите си.

На вратата се почука.

— Голи ли сте, госпожици? — провикна се отвън господин Джими.

Роза, Дон и Сузи се вцепениха и погледнаха уплашено Саша, сякаш ги бяха заловили да си играят с мамините рокли.

— Я се стегнете! — изкомандува ги Саша. — Още сме в обедна почивка, а и той е толкова сладък. Нека ни се порадва. Влезте, господин Джими — извика, тя, — не сме по-голи от друг път.

— След половин час ще дойдат закупчици от „Хигбий“ и… Какво става тук? — попита господин Джими и ги огледа смаян. Той никога не бе виждал момичетата си толкова щастливи и замечтани.

— Името ми е Нора — каза Саша, отиде до него и го целуна по челото. — Тази нощ ще се срещнем и ще танцуваме с теб до зори.

— Името ми е Джорджи — каза Сузи, — мисля, че заслужаваш да те назнача за мой слуга.

— Името ми е Лола-Антоанет — каза Роза, която бе облякла бялата атлазена пижама на Саша. — Искам да ви благодаря за изумрудите… Не беше нужно… Но щом настоявате да ми ги подарите… — Тя също го целуна по челото.

— Стига, момичета — усмихна се господин Джими, — да ме разорите ли искате? Откъде сте намерили тези неща? Спомням си, че когато бях млад… Както и да е… Не е възможно да съм толкова стар.

— Съквартирантката ми Джиджи колекционира старовремско бельо — обясни му Саша. — Приготвила е тези модели за коледни подаръци. Донесох ги да ги покажа на момичетата… О, ами картичките. Непременно трябва да ги прочетете, а също и да видите рисунките, за да схванете замисъла.

Тя му подаде картичката на Нора. Той седна и я прочете.

— Може и да потанцуваме довечера, Нора, но аз няма да отплавам утре сутринта — засмя се господин Джими. — Дай да погледна твоята картичка, Сузи. — Той я прочете бързо и се обърна към Сузи с усмивката, с която бе продал пет милиона сутиена. — Значи предлагаш ми да стана твой слуга? Благодаря ти за поканата, само че първо ще трябва да се посъветвам с моя счетоводител.

— Не се безпокойте, господин Джими — каза Сузи. — Слугите на Джорджи не се задържали за дълго… Според мен единственият й проблем бил, че те много бързо се изтощавали.

— Прочетете моята — едновременно извикаха Роза и Дон и размахаха картичките си.

— Много бих искал, но аз дойдох да ви кажа, че ще пристигнат десетина закупчици, които не са си поръчали достатъчно стока за Коледа, въпреки че ги предупредих. И така, имайте бойна готовност, момичета, пак ще демонстрирате празничната колекция. Саша, можеш ли да ми уредиш среща с твоята приятелка? Бих искал да науча малко повече за сбирката й. Естествено, и ти ще присъствуваш.

— Дадено — каза Саша. Тя бе доловила в гласа на господин Джими интерес и необяснимо защо я побиха тръпки.

Нека това стане колкото може по-скоро. Както разбирам, Нора и Джорджи са искали прищевките им да се задоволяват незабавно. Аз съм същият.

— Слушам, капитане.

 

 

— Имаш ли опит в писането, Джиджи? — попита господин Джими, след като бе поръчал вечеря и за тримата в ресторанта със северноиталианска кухня, където бе предложил да отидат.

— Не, ако не се броят тези картички. Саша сигурно ви е казала, че работя в една фирма за доставка на готови ястия… Разбирам най-вече от готварство. Започнах да се интересувам от старинно бельо преди няколко години. Но до тазгодишния рожден ден на Саша не бях подарявала нищо от колекцията си. Изведнъж реших, че тази бяла атлазена пижама е създадена само за нея. Тя ме вдъхнови да напиша първата картичка и да нахвърлям първата си рисунка.

— Онази за Лола-Антоанет ли? За дамата, на която аз щедро съм подарил изумруди? Пижамата, която бе облякла Роза?

— И на нея много й отиваше, въпреки че сме съвсем различни — каза Саша.

— За колко време пишеш една такава картичка? — попита господин Джими с интерес.

— Зависи — каза Джиджи. — Понякога идеята ми хрумва внезапно, а някой път се налага да помисля известно време, но седна ли, написвам я за не повече от половин час, ако е от дългите.

— Онзи ден написа шест или седем само за един следобед — припомни й Саша. — А може и повече да бяха.

— Това се дължи на предколедната треска — стеснително каза Джиджи.

Саша се бе оказала права. Господин Джими наистина беше много симпатичен. Той имаше най-честното червендалесто лице, което Джиджи бе виждала, и прекрасна бяла коса. Беше висок колкото нея, но тежеше поне с осемдесет кила повече. „Ако си облече червен кожух, ще стане най-дебелият и най-добродушният Дядо Коледа — помисли си Джиджи, докато го гледаше как си пийва второто мартини. — Дори и по носа му има червени жилчици.“

— Джиджи — неочаквано я заговори господин Джими, — това е делова вечеря. Знам, че възпитаните хора никога не започват да говорят за бизнес, преди да са привършили основното ястие, но да пратим протокола по дяволите! Искам да ти направя едно предложение.

— За моята колекция ли става дума?

— Да, но не само за нея. Ако аз се бях натъкнал на тези вехтории в някой магазин, никога нямаше да им обърна внимание. Но като гледах колко им се радват Саша и момичетата и колко им харесват картичките ти, ми хрумна една идея. Отдавна се чудя, как да увелича продажбите на нашето бельо. Конкуренцията става все по-остра. Рекламите на всички фирми стават все по-добри и по-добри. Но в „Харман Брадърс“, колкото и голяма фирма да сме, не са правени нововъведения в тази област. Твоята колекция ми подсказа някои мисли. Какво ще кажеш, ако вземем някои от твоите старовремски модели, ако ги възпроизведем умело, така че да приличат на оригиналите, и направим от тях цяла колекция във всички размери; ако я тиражираме и използуваме твоите картички и рисунки за реклама, а?

— Но… но… аз нищо не разбирам от реклама — измънка Джиджи.

— Аз разбирам. Не е толкова сложна работа. От теб ще се иска само да пишеш картичките, да правиш рисунките и…

— Господин Джими, не бързай толкова — прекъсна го Саша. — Джиджи е обиколила десетки магазини и е преровила стотици парцали, преди да събере колекцията си. Тя е емоционално свързана с нея. Не би могла да пише за бельо, към което няма да изпитва никакви чувства.

— Няма да й се наложи. Ще й дам двама помощници, с които ще продължи да търси подходящо бельо. Или ще разпратя хора из цялата страна да купуват интересни образци, а Джиджи ще преценява кои я вълнуват. Тя ще състави цялата колекция… Тя има усет. Аз ще преценявам дали избраното от нея не е твърде сложно и скъпо за възпроизвеждане, след това двамата с нея ще се съвещаваме, а ти, Саша, ако се наложи, ще изпълняваш ролята на арбитър.

— Чакайте, господин Джими — възрази му Джиджи, — вие през цялото време говорите за възпроизвеждане. А ценността на моята колекция се определя от това, че всяко нещо в нея е уникално и автентично.

— Голяма фирма като „Харман Брадърс“ не може да се занимава с производство на уникати, Джиджи — категорично каза господин Джими. — Възпроизвеждането не може да се избегне. Но ние ще правим съвършени копия, ще използуваме само естествени тъкани, истински коприни, истински дантели и така нататък. Ако не приличат на оригиналите, няма да се продават. Ще ми се да създадем една луксозна и изискана колекция, която ще предлагаме само на грижливо подбрани магазини. Копията няма да са евтини нито в прекия, нито в преносния смисъл на думата. Но по този начин ще дадем възможност на хиляди жени да изпитат романтично удоволствие от носенето на почти антикварно бельо. Самите те не знаят къде да търсят такава стока, всъщност още не подозират, че тя ще им хареса. Но и това ще стане, сигурен съм!

— Хъм — Джиджи се разкъсваше между неговия ентусиазъм и своето нежелание да види тиражирано нещо, което е представлявало нейно интимно удоволствие, нещо, което е споделяла само с няколко най-близки приятелки, — „почти антикварно“ — това вие ли го измислихте?

— Сигурно — гордо каза той. — Не звучи зле, нали?

— Извинявайте, господин Джими, но честно ли е да наричаш „почти антикварно“ нещо съвсем ново?

— Джиджи, ти май се вманиачаваш — намеси се Саша. — За антикварни се смятат предмети, които са поне на сто години. А твоето бельо е на шейсет, най-много — на осемдесет години. Но ти не го наричаш „употребявано“, каквото е всъщност.

„Толкова ли не може Джиджи да разбере, че златното пиленце й е кацнало на рамото?“ — помисли си Саша и усети сладка тръпка при мисълта за новата колекция.

— Момичета, не издребнявайте. Много се отклонихме от моята идея — каза господин Джими. — Аз сам няма да постигна нищо, ако Джиджи не ми помага с избора на моделите и със своите текстове и рисунки. Мисля да започна с една малка колекция от трийсетина модела. Ако купувачите не налапат въдицата, което, често казано, би ме учудило, не рискуваме нищо. Просто ще инвестираме още пари в начинанието, докато работата не потръгне.

— Та като стана дума за пари… — многозначително рече Саша и натопи езика си в чашата с шери като мечка, която ближе мед.

— Тъй като стана дума за пари, скъпи дами, Джиджи ще получава процент от печалбата от всяка продадена бройка. Но това ще стане едва когато разберем дали сме успели.

— Аз бих предложила друга система — лукаво каза Саша. — Авансово плащане на авторските права, както се прави в издателския бизнес. Тъй като Джиджи ще избира бельото, ще пише картичките и ще прави рисунките, тя ще изпълнява функциите на редактор, автор и илюстратор. Тя би трябвало да получи известна сума, преди да започне, а остатъка — когато колекцията бъде готова за производство. По този начин, ако, не дай си боже, вие не спечелите, тя ще получи парите, които честно е изработила. В противен случай трудът й ще отиде на вятъра. Замислете се, господин Джими, това са все пак трийсет картички и рисунки, тя ще трябва да създаде трийсет женски образа.

— Този подход към въпроса е интересен — промърмори господин Джими, — но ще превърне ли това един продавач на долни гащи в достопочтен издател?

Като се замисли, Джиджи осъзна, че независимо от притесненията й за автентичността на бъдещата колекция идеята на господин Джими я е въодушевила. Много приятно й беше да издирва уникално бельо и да пише картички, но никога не бе предполагала, че от това могат да се печелят пари. Тя се окашля.

— Моята литературна агентка госпожица Невски предлага решение, което смятам за приемливо — заяви Джиджи. Тя се стараеше да говори с авторитетния тон на Емили Гейтръм. — Естествено, ще трябва да обсадите с нея в мое отсъствие подробностите около авансовото заплащане на авторските ми права, за което тя ще получи обичайната комисиона. Един човек на изкуството не би трябвало да се занимава с финансови въпроси. Те нараняват душата. Само като си помисля за тях, ми се повдига.

— Джиджи е по-крехката и по-чувствителната от нас двете, господин Джими — каза Саша. — А аз съм безскрупулната агентка. На мен от нищо не ми се повдига. Предлагам да обсъдим аванса утре във вашия кабинет. Носят яденето, а аз не обичам да обсъждам финансови проблеми, когато имам пред себе си омар „Фра Дяволо“.