Джудит Кранц
Любов и омраза в Бевърли Хилс 2 (11)

10

За щастие парижкият живот бързо измъкна Били от уютния пашкул на хотел „Риц“, където всичко можеше да се поръча само с натискането на едно копче, и я погна по улиците на града, придружавана от нейния шофьор Робер, който караше много подходящия за Париж безличен черен мерцедес толкова умело, като че имаше радар.

Поканите започнаха да валят още преди Били да е разопаковала куфарите си. Пристигането й не бе оповестено никъде и само служителите на хотела знаеха, че е резервирала уиндзорския апартамент. Въпреки всичко Маги Ноулън пусна тази новина в много популярната си хайлайфна рубрика. В „Интернешънъл Хералд Трибюн“ писаха, че Били е купила една от последните красиви къщи, строени преди Великата френска революция и още намиращи се в частно владение. Били подозираше, че Дениз Мартен и някой от рецепцията на „Риц“ са включени в клюкарската мрежа на Париж.

Първите покани й изпратиха световноизвестни бизнесмени и политици, с които я бе запознал навремето Елис, и американският посланик в Париж. На всяко парти тя срещаше нови хора. Върху камината й се натрупаха „картончета“, както веднъж Били бе чула една англичанка да нарича изработените от гравьор покани. Тя често ходеше на обедите, защото по това време и бездруго на строежа не работеше никой. Майсторите си похапваха здраво и си пийваха червено винце на една импровизирана маса в бъдещата й кухня.

Френският вариант на „дамски обед“ означава да събереш десетина приятелки, за да им покажеш някой интересен новопристигнал. Били не искаше да пропусне нито едно ценно парти, затова посещаваше всичките. По-рядко приемаше покани за уикендите в замъци извън града. След два-три обеда и четири-пет вечери и балове през седмицата предпочиташе да прекара почивните дни сама.

Запозна се с десетки интересни хора. Потомците на най-аристократичните родове на Франция, въпреки че се държаха доста резервирано с Кора Мидълтън дьо Лионкур, се разтапяха, щом видеха Били Айкхорн. Нейната известност будеше интереса им. Още преди Бенджамин Франклин именитите чужденци бяха привличали вниманието на парижани главно с парите си. Парижките аристократи са големи сметкаджии. Благодарение на красотата си и на своя съвършен френски Били бързо стана много популярна.

„С една-две от умните и изискани дами, с които се запознах, бих могла да се сприятеля“ — помисли си Били. На ангажиментите й бяха толкова много, че не й оставаше време да завърже истинско приятелство. Освен това изцяло се бе посветила на своя каприз — къщата, за да й остава време за близки отношения с някого. Сега — осъзна Били, — за да е пълен триумфът, който описвах на Джесика, трябва само да си намеря един подходящ мъж за леглото и да тръгна по магазините. Секс и пазаруване… къде ли съм срещала този израз?

Секс ли? Не беше ли твърде голяма оптимистка? Мъжете, които срещаше в Париж, бяха направо отчайващи. Все женени и верни на съпругите си или женени с любовници, женени, които в момента свалят някое маце, неженени, които търсят голяма зестра, професионални „придружител“… За жена на трийсет и седем години възможността да си намери подходящ мъж беше също толкова минимална, както в Лос Анжелос и Ню Йорк. „Чудо голямо!“ — си казваше Били всеки път, когато се измъкваше от строежа на улица Вано, за да иде на проба при Сен Лоран или Живанши. Оставаше й пазаруването, а където има пазаруване, неизбежно се появява и сексът.

Уикендите, които запазваше за себе си, посвещаваше на новата си страст, пряко свързана с живота, който се канеше да води в новата си къща. Съботите и неделите й не бяха пълноценни, ако тя не посетеше огромния битпазар Marché aux puces близо до Порт дьо Клинянкур — там откриваше красиви и забавни дреболии, каквито никой художник по вътрешно обзавеждане не би могъл да й подбере.

Постепенно се научи как да се облича, за да не й искат прекалено високи цени продавачите от сергиите на Бирон, Вернезон и Серпет, секторите на Пюс, където можеха да се открият истински малки съкровища. Тя ходеше с евтин дебел сив пуловер, със закърпените дънки, които нахлузваше, за да иде на строежа, и със стар бежов шлифер. Не си слагаше грим и се забраждаше с шалче в невъобразим цвят бордо. Нахлузваше най-вехтите си тенис обувки и вземаше найлонова торба от веригата магазини „Монопри“, за да има в какво да отнесе плячката си. В джоба си мушваше само една тубичка гланц за устни и пачка пари. Чантата си оставяше в хотела.

Били беше много доволна от ужасната си външност, когато прекосяваше рано сутрин фоайето на „Риц“. Тримата любезни дежурни администратори, услужливият пазач, югославянин, който не пускаше любопитните да влизат по-навътре от няколко крачки в хотела, както и взводът от портиери и носачи, които винаги можеха да ти намерят такси, когато няма таксита, бяха свикнали с подобни дегизировки, защото мнозина от по-отраканите клиенти ходеха на Пюс.

Предрешването беше задължително за по-успешното пазарене. Били, която често бе пръскала пари, без да се замисля, откри, че животът във Франция е променил отношението й към различните видове харчене. Беше очарована от Пюс, защото там се научи да харчи пари неохотно, със скъпернически стиснати юмруци, да плаща малки суми с дребни банкноти и да изпитва прекрасното чувство за вина, загдето се разделя с истински пари, за които съумяваше сама да се накара да повярва, че са й едва ли не последните. Такова неподправено усещане за сладък грях тя не бе изпитвала от младежките си години. Когато попълваше чек, покрит с неизчерпаеми капитали, парите просто не й се струваха истински. Те ставаха реални, осезаеми само когато плащаше в брой и броеше банкнотите една по една след дълго пазарене.

Не беше толкова глупава, за да си мисли, че може да надхитри, който и да е търговец от Пюс. Но поне изглеждаше като женица с толкова скромни възможности, че съумяваше да смъкне максимално цената, така че и тя, и продавачът да останат доволни от сделката, а не да я скубят като богата американка.

 

 

Една хладна ясна априлска сутрин на 1981 година Били се измъкна от дългите, задръстени със сергии улици на Марше Бирон, капнала от неколкочасовото безплодно обикаляне. Вехтошарите, окуражени от първите ята пролетни туристи, тоя ден бяха особено неотстъпчиви, а тя се възмути от държането им като истинска французойка, с която се държат като с балама в собствената й страна. Беше купила само едно малко странно флаконче от слонова кост. Докато седеше в едно претъпкано кафене, пиеше кафе и лакомо ядеше кроасан, защото беше изгладняла, тя разви флакончето от вестникарската хартия и внимателно го сложи на масичката, за да има нещо, което да радва очите й. Разхлаби колана на шлифера си и се отпусна на плетения стол. Протегна краката си и се загледа в петсантиметровото флаконче. Изведнъж осъзна, че то всъщност не й харесва. Слоновата кост явно беше старинна, но Били си нямаше представа, а и пет пари не даваше за какво служи то. Този предмет щеше да бъде спомен за усещането за свобода, което изпитваше, седнала тук, без да привлича ничие внимание, без никой да я познава, за това, че е частица от тълпата, че е чужденка в тази страна, но все пак се чувствува у дома си. „От години не съм била толкова свободна — помисли си Били и очите й заблестяха. — А да се чувствуваш свободен е същото като да се чувствуваш млад.“

— Формата му е много красива — чу тя мъжки глас от масата зад гърба й.

— На мен ли говорите? — учудено попита Били през рамо.

— Да. Ще ми позволите ли да го разгледам по-отблизо?

— Разбира се — каза тя.

Мъжът беше американец, явно турист. Били се обърна и подаде флакончето на високия човек, който седеше зад нея пред празна чашка от кафе на масичката. Той сложи очилата и внимателно започна да върти цилиндричното флаконче в ръцете си. После извади малката му заоблена запушалка и пак я върна на мястото й.

— Прекрасно е. Как сте успели да откриете тук китайско аптекарско флаконче? От размера на запушалката му личи, че сигурно е съдържало нещо доста отровно.

— Флакончета ли колекционирате? — попита Били и си помисли, че след като е обикаляла четири часа най-големия парижки пазар за антики и се е сдобила с нещо, което дори не е френско, тя или притежава някаква странна интуиция, или е пълна глупачка.

— Защо трябва да колекционирам? — Плътният му глас звучете весело и безгрижно. — Понякога събирам разни боклуци или по-точно казано, те се събират около мен, но това не може да се нарече колекциониране. Скулптор съм и ме привлече формата на флакончето. Наистина е красиво.

— Подарявам ви го — чу се Били да казва.

— Какво?!

— Наистина с удоволствие ви го давам… Вие ще го оцените повече от мен.

Той й върна флакончето, въртейки отрицателно глава.

— Благодаря, маце, но не мога да го приема. Ти май си малко лудичка? Изглеждаш съсипана, сякаш си пълзяла по корем по ничията земя между окопите на две противникови армии, как така изведнъж ще ми го дадеш? — Веселият му тон неочаквано стана угрижен.

— Сигурно съм гладна — каза Били.

Тя много добре знаеше как изглежда отстрани.

— Ще ти поръчам един сандвич с шунка или с кашкавал. Тук друго нямат. Освен ако не искаш сладкиш.

— Не, благодаря — механично му отказа Били. „Сладкиш!“ — възмутено си помисли тя.

— Имаш ли нещо против да седна на твоята маса? Позволи ми поне да ти поръчам още едно кафе.

Той стана, без да дочака отговора й, и седна до нея. „Тя толкова бързо излапа кроасанчето, че сигурно е изгладняла като вълк — помисли си мъжът. — А е и невероятно щедра. Явно е туристка и сигурно дълго е пестила, щом идва в Париж през април. Вероятно е платила за това флаконче най-малко петдесет долара. По-добре да си беше купила с тях някой приличен пуловер.“ Скулпторът просто не можеше да приеме, че една толкова естествено красива жена е така зле облечена.

Били изпи кафето, което той й поръча, като през цялото време го поглеждаше крадешком. Никога не бе разговаряла с непознат мъж в кафене и не бе позволявала да я свалят по този начин дори през годината, която прекара в Париж на младини. Тогава беше твърде свита, а по-късно идваше в Париж винаги с Елис. Но нали тъкмо за това съществуват френските кафенета?

Този скулптор, който толкова непосредствено бе започнал да й вика „маце“, беше строен, имаше решителни остри черти и навярно наближаваше четирийсетте. Под късо подстриганата му гъста червеникавокафява коса личеше правилната форма на черепа. Бузите му бяха леко хлътнали, което му придаваше патрициански вид. От острия нос профилът изглеждаше строг. Мъжът беше свалил големите си очила с рогови рамки, които бе сложил, за да разгледа флакончето, и Били видя, че гъстите му вежди са надвиснали над хлътнали сиви очи, които я гледаха леко подигравателно. Широката му уста беше разтеглена в добродушна иронична усмивка, но подсказваше, че ако бъде нападнат, ще съумее да се защити. От друга страна, той приличаше на учен. „Набразденото му чело е като на харвардски професор“ — помисли си Били и си спомни за годините, които бе прекарала в Бостън, и за аргонатните млади преподаватели, които много обичаха да ходят със спортни сака, толкова износени, че биха могли да ги подарят на бедните. Мъжът носеше овехтялото си туидово сако и дънките си по такъв начин, че на нея й стана ясно: те са ежедневното му облекло, а не са сложени специално за разходката из Пюс. Но той ги носеше наперено. Макар да приличаше донякъде на побойник, явно беше завършил някой от престижните университети в САЩ.

— Сам Джеймисън — каза той и й подаде ръка.

Били му раздруса ръката и измърмори:

— Хъни Уинтроп.

Не искаше да му казва, че е Били Айкхорн. Всеки американец знаеше името й. Не искаше да използува и фамилното име Орсини, защото доскоро беше известна и с него. „Хъни“ й викаха, когато беше малка. Тя мразеше това галено име, но не можа да измисли нищо друго, а държеше този да я преценява само по това, което вижда. Любопитно й беше да си поприказва с един мъж, който няма представа за нейното богатство.

— Откъде сте, щедра госпожице Уинтроп?

— От Сиатъл — каза Били. — А вие?

— Мейрън Каунти, близо до Сан Франсиско. За колко време сте тук?

— За дълго… Дошла съм да усъвършенствувам една година езика. Учителка съм.

„Божичко, как можа да ми хрумне това? Аз нищо не разбирам от преподавателска работа. Защо не му казах, че съм продавачка?“

— По какво сте учителка? — попита я той, вперил късогледите си очи в лицето й.

— По френски?

— Това въпрос ли беше? Защото ако е така, тежко и горко на учениците ви. Нали нямате нищо против да ви наричам „маце“? Когато се опознаем по-добре, ще ви викам Хъни, но сега… това име ми звучи странно. Кара ме да се чувствувам, сякаш се познаваме отдавна.

— Не, всъщност „маце“ ми харесва. Аз наистина съм учителка по френски, тъкмо затова съм дошла на специализация тук. Но хайде да си говорим за нещо друго… Не искам да ви отегчавам с разкази за изследванията си върху живота и епохата на Волтер, които правя в Националната библиотека. Вие в Париж ли живеете, или сте турист?

— Не съм много сигурен, маце. Винаги съм искал да дойда тук и тази година най-сетне го направих. Намерих си ателие близо до площад Вог и направо се влюбих в този град. Изобщо не ми се връща в Америка. Бих искал само да съм малко по-добре с френския. На теб сигурно ти е лесно тук. Аз се оправям, но не мога да се отпусна.

— Ще научиш езика, не е толкова трудно — най-искрено го увери Били.

Тя свали забрадката от главата си и прокара пръсти през развалената си фризура. „Господи — помисли си Били, — готова съм да давам на този мъж уроци по парижки жаргон, стига той да млъкне, да ме сграбчи за косата, да ме завлече в ателието си и да ме хвърли на кревата.“

— Не ми приличаш на учителка — каза Сам Джеймисън и за голям свой ужас усети, че се изчервява. Явно още не беше преодолял тази слабост на червенокосите. — Май изтърсих голяма глупост? — бързо добави той. — Никой не може да каже как трябва да изглежда една учителка. Беше типично мъжка констатация, от онези, които жените много мразят.

„Как може толкова красиво създание да си пропилява живота, като учи децата на език, който те надали някога ще използуват?! Само как ми подаде флакончето. И как се притеснява. Не поиска да приеме дори един сандвич от непознат. Тя трябва да свикне да бъде самоуверена, дори егоистка, да знае какво иска. На момиче като нея трябва да му се чука. И заслужава да си го получи. Иначе какъв е смисълът да се намира в Париж напролет?!“

— Не е задължително — измънка Били.

— Кое не е задължително?

— Жените невинаги мразят да им казват, че имат външност, която не отговаря на тяхната професия. На мен например ми е приятно, че не приличам на учителка.

Тя никога не бе виждала мъж да се изчервява. А и да бе виждала, не бе обръщала внимание. Страхотно щеше да е, ако успееше да го накара пак да се изчерви. Направо страхотно. Кожата му беше прекадено бяла и нежна за такъв мъжествен тип.

— А какво обичат да им казват?

„Дали си няма червило или нарочно ходи така, за да изкушава мъжете с естествената розовина на устните си? Ако й задам този въпрос, няма ли пак да се изчервя?“ — помисли си Сам.

— А, стигнахме до вечния въпрос… Дори Фройд не е знаел отговора му. Особено пък Фройд.

„Защо ли споменах Фройд? Думите ми прозвучаха толкова академично. От Фройд вече никой не се интересува. Юнг може би все още го четат, но не и тоя стар глупак Фройд, който подценявал клитора само защото си нямал такъв“ — упрекна се Били.

— Той е казал, че не знае какво искат жените, маце — поправи я Сам.

— Разликата между „искам“ и „обичам“ е нищожна.

— Права си. Признавам се за победен. Хайде да обядваме заедно. Какво ще кажеш? Тъкмо започват да отварят ресторантите.

— Ами… Аз с тия гуменки…

— Ще намерим някое бистро, някое съвсем малко бистро.

„Или някой малък хотел със съвсем малка стая и голямо легло“ — помисли си Сам и продължи:

— Чака ли те някой за обед? Съпруг, приятел?…

— Нямам такива. Аз съм щастливо разведена.

— Аз също. Имаш ли деца?

— Една доведена дъщеричка, която живее в Ню Йорк. Ати?

— И аз си нямам никого… освен моята работа, Париж и щедрата госпожица Уинтроп. Хайде, обядвай с мен — примоли й се той.

Сложи си очилата и се втренчи в нея както преди малко във флакончето от слонова кост.

— Не съм гладна, но съм любопитна… всъщност… бих искала да видя скулптурите ти — каза тихо и безпомощно Били и сведе очи, засрамена от погледа му.

— О, разбира се, идеята ти е чудесна. Те са в ателието ми… Какви глупости говоря… естествено е да са там.

Той усети, че отново се изчервява.

— Далеч ли е?

— Не, не, никак… Можем да вземем такси.

В таксито не си размениха нито дума. После мълком се качиха до петия етаж, мълком влязоха в просторното му светло ателие, мълком отминаха многото геометрични скулптури и влязоха право в малката му тъмна спалня, където се прегърнаха и прави започнаха да се целуват толкова ненаситно, че и двамата се учудиха.

Целуваха се дълго, тръпнейки безмълвно, докато най-сетне Били се изхлузи от шлифера си, запрати гуменките в ъгъла и се измъкна от ръцете на Сам, за да може той да си свали сакото. Изведнъж и двамата усетиха, че нямат търпение да се събличат повече, защото ги бе обзело лудешко желание. Когато паднаха върху леглото, Били, все още по пуловер, смъкна дънките си, а Сам успя да се освободи от панталона и обувките си. Той я облада без думи, без колебание, грубо, а тя прие неговата неизбежност с дива, безсрамна откритост. Не искаше от него нежности, желаеше само да я запълни цялата. И двамата не се интересуваха дали партньорът им ще изпита удоволствие. Беше ги събрало сладострастието и всеки си вземаше необходимото от акта, в който напълно се бяха потопили. Когато и двамата се изпразниха едновременно, това толкова ги изненада, че се разсмяха безпомощно, защото обикновено такъв синхрон изисква доста преднамерени действия. После Били и Сам съблякоха остатъка от дрехите си и заспаха прегърнати. През цялото време не си бяха казали нито дума.

 

 

— Мило маце, ако още не си изгладняла, значи в теб няма нищо човешко.

Били отвори очи, запремига объркано и осъзна, че се намира в едно топло легло с чудесно миришещ гол мъж, когото бе срещнала само преди няколко часа. „Това се казва живот!“ — помисли си тя мързеливо. Сам я будеше с нежни целувки по устните.

— Аз и преди си бях гладна, само че нямах търпение… Нямаше да устискам до края на обеда.

Тя се прозина два пъти и измърка от удоволствие.

— А и ти само за ядене ми говореше.

— Не можех направо да ти кажа: „Хайде да се чукаме.“

— Защо не? Ти можеш, но аз не мога.

— Защо ти да не можеш? — попита Сам й напипа гърдите й под чаршафа.

— По стара американска традиция мъжът трябва пръв да си поиска. А сега е мой ред. Хайде да се чукаме!

Били Айкхорн, вдовицата, разведената жена, известната богаташка, която винаги беше в устата на хората, не би могла да каже на никого: „Хайде да се чукаме!“ Но Хъни Уинтроп, пристигналата да се развява из Париж учителка, можеше да каже каквото си иска. Учениците й в Сиатъл трудно щяха да възразят.

— Хайде да се чукаме! — жизнерадостно повтори тя.

— О, маце, нека първо те погледам.

Той отметна чаршафа и одеялото и с дълбоко удоволствие започна да разглежда тялото й. Прекрасното й, съвършено женско тяло. Били винаги бе притежавала сочност на плътта, прикривана от дрехите й и неподозирана заради високия й ръст. Когато се съблечеше, проличаваше колко зрели и набъбнали са гърдите й, колко съблазнително заоблени са белите й бедра. Зърната й бяха тъмночервени, сякаш ги беше намазала с руж. Изобилието на нейните форми влудяваше. В продължение на няколко безмълвни минути Сам прокарва пръсти по тялото на Били, напипвайки меки места и твърди места, радвайки се на това вълнуващо сочно съкровище, което досега не бе имал време да разгледа.

— О, Сам, Сам, не можеш ли да оставиш това за по-късно?!… Или ми вземаш мярка, за да ми правиш скулптура?

Били се гордееше с тялото си и не страдаше от фалшива срамежливост, но ако Сам продължеше да я докосва по този начин, тя щеше да полудее.

— Аз правя… абстрактни скулптури — каза той, съсредоточен върху пъпа й.

— Обърни се по корем — каза с пресъхнала уста обзетата от внезапно вдъхновение Били.

— А? Какво?

— Искам да те огледам, както ти огледа мен. Иначе няма да е честно.

Той изпълни желанието й. Тя го възседна през кръста и плъзна длани от косата му надолу по гръбнака. Прокара пръсти по нежната, прекрасно гладка кожа от подмишниците до кръста му. От техния пламтящ допир дишането му се учести. Тя се премести и седна на стройните му мускулести бедра. Бавно прокара огнена линия от талията до опашната му кост и обратно. Той простена и се намести, като повдигна леко задника си и разтвори краката си. Били се смъкна още по-надолу — върху прасците му — и погледна между краката. Пенисът му вече беше толкова твърд, че се допираше до корема му. Но тежките му тестиси лежаха на чаршафа. Били необуздано се наведе напред и се надвеси над тях, устата й пресъхна, защото тя осъзна, че той напълно й се доверява. Тя задуха леко и измъчващо тестисите, затопляйки ги с дъха си. Видя как се засвиваха мускулите на задника му. Сам изкрещя от желание.

— А сега се обърни — прошепна му Били и се надигна.

Той й се подчини, лета по гръб със затворени очи и й предостави стройното си тяло. Били си беше наумила да докосва бавно и нежно всичките му чувствителни места: набразденото му чело, слепоочията, брадичката, лакътните сгъвки на ръцете, зърната на гърдите му — навсякъде, където мъжете обичат да ги галят. Но като го видя колко е възбуден, се отказа от намеренията си. Искаше отново да усети члена му в себе си. Незабавно! Затова отново пъргаво прекрачи тялото му, застана на колене, хвана с две ръце набъбналия му голям пенис и го обърна към себе си. Сам отвори очи и загледа лицето й, докато главичката на пениса му влезе между устните, в които толкова брутално бе проникнал предния път. Били бавно вкара члена му в топлото трепкащо място между краката си. Сам не се помръдна, докато тя не отпусна бавно гъвкавото си тяло и не го обгърна целия с плътта си. Били легна на гърдите му и сгуши глава под брадичката му. Сам предостави на нея да диктува темпото, да се надига и спуска и да се разпорежда с пениса му. Отдаде й се всецяло, изпитвайки удоволствие от нейните ускоряващи се движения, наблюдаваше как расте напрежението в тялото й, как тя все повече и повече се приближава до желания момент, след който няма връщане. Накрая тя отметна глава назад в сляп екстаз, цялото й тяло се разтресе, носле се отпусна върху гърдите му, пулсираща от конвулсиите, последвали оргазма й. Чак тогава той я вдигна със силните си ръце, обърна я така, че тя да легне по гръб, и сякаш прекланяйки се пред богиня, меко влезе в щедростта на тялото й. Съсредоточено и с овладяна мощ я облада още веднъж.

 

 

— Поръчай си нещо, което ще можеш да ядеш с една ръка — каза Сам на Били, — защото тази няма да я пусна.

— Дори ако обещая, че ще ти я върна ли?

— Дори и тогава. Не ти вярвам. Ти си много своенравно маце.

— Затова ли избра пицария?

— Да, а може би и защото на тази улица те са четири. Аз се храня в тази всяка вечер.

— Един французин би казал, че това е твоята „кантина“.

Били беше разчорлена, въпреки че се опита да направи нещо от косата си с гребена на Сам. Тя си изми зъбите с неговата четка и почти се окъпа в малката му ваничка. Беше облякла негов стар жълт пуловер, чиято вратна извивка бе толкова дълбока, че се виждаше едното й рамо. Пристегна го в кръста със стара зелена вратовръзка, която намери в гардероба, но нищо не можеше да прикрие следите от любовните им занимания: бузите й бяха остъргани до червено от неговите бакенбарди, устните й бяха набъбнали, а тъмните й очи светеха от удовлетворение.

— Знаех си, че в края на краищата ще започнеш да ми даваш уроци по френски — каза той.

— Не се надявай. Други неща съм ти замислила.

— Какви?

— Тук не мога да ти кажа, Сам. Има много хора наоколо.

— Те не ни чуват. Освен това са французи.

— Пак ли искаш да се надървиш? — Гласът на Били беше мек и самоуверен.

— То не става с искане. Трябва да изям поне две-три пици, а после ще искам точно това.

— Значи след като си хапнеш, Сам? Ако имаш сили.

— Сигурна ли си, че караш тук специализация, а не те е изгонила от Ню Йорк нравствената полиция?

— Няма да ти кажа — изсмя се тя. — И аз си имам своите малки тайни.

— Маце, хайде да идем до твоето жилище и да вземем всичко, което ти трябва, за да прекараш при мен тази нощ и следващата, и по-следващата…

— О, не… Няма нужда. Това… би ни отнело много време. На ъгъла видях отворена дрогерия, трябват ми само четка за зъби и гребен. Не съм претенциозна.

— С моите дрехи изглеждаш по-добре, отколкото със собствените си.

— Невинаги се обличам така. Не може да се преподава по дънки и гуменки.

— Значи утре ще идем до твоя хотел и ще вземем дрехите ти и всичко останало.

— Чакай, Сам, аз не възнамерявам да се преселвам при теб.

— Защо не?

— Ами… Мисля, че тази идея не ми харесва. Не бива да бързаме, освен това държа да бъда независима. Такава съм си.

— Искаш да кажеш, че съм припрян ли?

— Има нещо такова. Струва ми, че няма да е разумно.

— Ти не си разумно момиче.

— Наистина не съм и никога не съм била, това ми е една от фаталните грешки… А ако се преместя да живея при теб, ти ще откриеш и останалите.

— Добре. Съгласен съм да ги откривам постепенно. Но поканата продължава да е в сила. Моят дом е твой дом, моите дрехи са твои дрехи, моето легло е твое легло.

— Сам, как е могла жена ти да те изпусне? Защо се разведохте?

— Бяхме твърде млади, когато се оженихме. Тъкмо бяхме завършили университета. Тогава още не знаех, че от скулптура не се печелят пари, освен ако не извадиш голям късмет… и когато най-сетне си намерих добър търговец и започнах да изкарвам достатъчно, за да издържам семейство, тя вече беше загубила търпение. Никога не съм я упреквал. А ти, Хъни? О, не, скъпа, просто не мога да свикна с това име. Кажи ми, скъпо маце, защо си натири съпруга.

— Разбрах, че е пълно лайно. Лайно от много висока класа. Но не е хубаво да се сърдиш на един мъж заради характера му. По-добре е да се сърдиш на себе си, че си го избрала. Но както и да е, ако още бях женена, сега нямаше да съм тук. А това ми се струва направо… немислимо. Не мога да си представя, че бихме могли да не се срещнем. О, Сам, ами ако не бях купила онова флаконче? — попита Били, ужасена при мисълта колко много е зависело от нейната случайна покупка.

— Хайде, хайде… Много добре знаеш, че щях да намеря повод да те заговоря, когато те видях да седиш сама. Флакончето беше чудесен претекст.

— То наистина ли е китайско аптекарско флаконче, Сам?

— Може и да е. Ако това наистина те интересува, скъпа, трябва да попитаме някой специалист. Аз си нямам представа.

 

 

Били се прибра в „Риц“ рано сутринта в понеделник, като остави Сам в ателието му. Както винаги, бе започнал да работи още призори. На бюрото си в хола тя намери голяма купчина бележки със съобщения, че са я търсили по телефона, и покани. Прегледа ги нетърпеливо и ги хвърли обратно върху писалището. После седна на дивана, за да премисли случилото се. Тези хартийки бяха олицетворение на един живот, от който трябваше да се откаже, ако искаше да бъде със Сам. Той си мислеше, че Били ще прекара деня в Националната библиотека, но тя му бе обещала, че ще си вземе малко дрехи и ще се върне при него в четири часа, когато привършваше работата си.

Били взе зеления пътеводител на Париж на фирмата „Мишлен“, който бе купила, за да планира своите посещения по музеите, останали неосъществени поради недостига на време. На една от първите страници намери района, който търсеше. Отбеляза с червени кръстчета три места: площад Вог, площад Вандом, където се намираше „Риц“, и улица Вано. Между кръстчетата се образува удължен триъгълник, чийто най-отдалечен връх беше площад Вог, северно от Сена. Той беше най-източният площад в старинната част на Париж, еднакво отдалечен както от „Риц“ на десния бряг, така и от улица Вано на левия. Били огради е кръгче квартал Маре. Съвсем наблизо беше Пон Ньоф, тази задължителна спирка по пътя на всеки турист. Мнозина нейни познати щяха да минават по Пон Ньоф тази пролет. Щеше й се пролетните посещения на Париж да не са толкова популярни сред хайлайфа.

На всичко отгоре някогашният кралски квартал Маре излизаше на мода. Славата на Маре достигнала апогея си през XVII век, но през царуването на Луи XVI аристокрацията започнала да се изселва по̀ на запад. След Френската революция Марс бил изоставен от богатите хора за близо двеста години. „И това ако е късмет! — помисли си Били. — Да намеря мъж, който ме обича заради самата мен, и той да живее на пъпа на града, тъкмо в квартала, в който всички богати американци искат да си купят стар апартамент и да го реконструират.“

Добре, че квартал Маре беше на мода съвсем отскоро и ателието на Сам не бе точно срещу „Диор“. Въпреки това той й бе казал, че след работа посещава кафенета и бистра само в квартал Маре, защото оттам е трудно да се добереш, до което и да е друго място в Париж с метрото или с автобус, а с такси е направо невъзможно. Тази сутрин пътуването до „Риц“ по улица Риволи й отне три четвърти час.

„Вилхелмина Хънънуел Уинтроп, мислѝ! — заповяда си Били. — Сама си докара този двойствен живот и сега трябва да се оправяш с него. Поне да не беше ми се завъртяла толкова главата, да не бях обзета от такава еуфория, от такава еротична възбуда! Трябва да престана да мисля за Сам, за прекрасните му твърди устни, за спокойния му глас и за очарователните му хлътнали бузи. Трябва да престана още сега, да престана и да реша какво ще правя.“

Преди два дена Сам бе срещнал жена, която никой мъж не бе възприемал нормално, откакто Елис Айкхорн я бе забелязал сред младите секретарки. Сам бе срещнал едно съвсем обикновено човешко същество, което само Джесика и Доли познаваха както трябва… Честно казано, познаваше я и Елиът, който никога не се впечатляваше от факта, че Били Айкхорн е в състояние да купи хотел „Риц“, ако най-богатият човек на света — султанът на Бруней — решеше да го продаде.

Били Айкхорн, нейният живот и всичко, което тя олицетворяваше, не съществуваха за Сам Джеймисън. Вероятно с такава жена той би се чудил за какво да си говори, през ум не би му минало да има връзка е нея.

Връзка. Точно това съществуваше между тях. Интимна връзка. А може би любов? Влюбване заради самата любов? Заради онази неостаряваща легенда за Париж през април? Били не можеше да си отговори. Страх я беше да прояви още по-голяма импулсивност. Това бяха най-импулсивните четирийсет и осем часа в нейния импулсивен живот. Но нищо не можеше да я спре. Тази вечер тя щеше да бъде с него, както и утре и вдругиден, и засега това й стигаше. След развода си бе имала няколко предпазливи флирта, но не можа да превъзмогне усещането, че представлява мишена. Сам Джеймисън й беше интересен. Това не беше само секс. Само заради секса тя никога не би поддържала връзка е човек, когато подозира, че е използвач. „Вилхелмина Уинтроп, ако не престанеш да мислиш за предстоящата вечер със Сам, никога няма да решиш какво да правиш“ — каза си Били.

Тя се стресна, защото на вратата се почука тихо. Веднага след това, преди още да бе прозвучал отговорът й, вратата се отвори и влезе главната камериерка. Тя внесе голяма ваза ранни холандски лалета в светло прасковен цвят, каквито „Риц“ купуваше всяка седмица с хиляди. Всеки сектор от хотела си имаше своя главна камериерка, млада, красива, добре облечена жена, много опитна и владееща поне шест езика, чиято задача беше да се грижи всички от персонала да изпълняват задълженията си безупречно и да задоволяват всяко желание на гостите.

— О, госпожо Айкхорн, извинете ме, мислех, че в стаята няма никой. Камериерките ми казаха, че току-що са почистили и са забелязали, че цветята ви не са съвсем свежи.

— Заповядайте, влезте, мадмоазел Елен — каза Били. — Благодаря ви. Ако обичате, оставете ги на масата.

Професионалният поглед на мадмоазел Елен се спря на розите върху камината. Били усети колко е притеснена тя от дребните нередности в изрядно поддържания уиндзорски апартамент, но главната камериерка беше много добре обучена и затова схвана, че Били иска да остане сама, усмихна се и излезе бързо.

Били скочи и закрачи насам-натам покрай прозорците, които гледаха към площад Вандом. „Този «Риц» — помисли си тя. — Този проклет прекрасен «Риц». Тук човек сякаш живее с родителите си и с двеста слуги, които се чудят как да ти угодят. Но за целта е необходимо да знаят къде се намираш по всяко време.“

Били живееше тук от осем месеца. От миналия септември. Напусна хотела само по Коледа, когато прескочи до Ню Йорк, и през това време, естествено, не освободи апартамента. Тази сутрин камериерките, които подреждаха стаите, сигурно бяха забелязали, че не е спала в леглото си. Вероятно са си помислили, че е прекарала уикенда извън Париж. Ако започнеше да прекарва нощите у Сам, те щяха да уведомят за това главната камериерка след седмица, а може би и по-рано. Този факт сигурно би притеснил мадмоазел Елен. Нейната професия й налагаше да се тревожи за гостите. Тя неизбежно забелязваше всичко необичайно. Особено би се притеснила, ако изключително скъпият четиристаен уиндзорски апартамент останеше неизползуван през нощта. Мадмоазел Елен беше тактична и никога не би си позволила да пита мадам Айкхорн защо харчи хиляди долари дневно за един апартамент, който не използува. Но тази тактичност не би попречила на нейния схватлив мозък да стигне до правилния извод. Били въздъхна, защото осъзна, че не може да осуети разпространяването на клюката из хотела.

Познатите й келнери, които обслужваха стаите и й носеха закуската всяка сутрин, и келнерите от другата смяна, които й сервираха силния чай, докато тя се обличаше за вечеря, неизбежно щяха да си разменят по няколко думи. Хората от рецепцията, които отговаряха за сейфовете, щяха да се зачудят защо всяка вечер тя не излиза от асансьора официално облечена, за да си вземе бижутата, които е оставила срещу разписка, и защо не връща скъпоценностите си, след като се прибере в хотела. Шофьорът Робер, който в момента я чакаше пред главния вход, сигурно предполага, че ще я закара до улица Вано както обикновено, ще я изчака там и после ще я върне в „Риц“, за да си смени тоалета. След това би трябвало да я закара някъде на вечеря и пак да я върне в „Риц“. На рецепцията съобщенията за нея ще продължават да се трупат. Копия от тези бележки, както и всички писма и покани щяха да бъдат подпъхвани под вратата на апартамента й. Тримата служители на рецепцията от дневната смяна и тримата от нощната, а всички те я познаваха много добре и я виждаха всеки ден, скоро щяха да започнат да си шушукат. До една седмица целият персонал на хотела — от ръководството до помощника на помощник-готвача, който всяка сутрин й правеше бърканите яйца точно както тя ги обича, щяха да разберат, че не си спи в леглото.

Никой нямаше да й каже нито дума, никой нямаше да се издаде по какъвто и да било начин, че е забелязал нещо. След като си плаща сметките, тя има право да ходи, където си иска, да прави каквото си иска и да се облича както си иска. В „Риц“ човек можеше да получи незабавно всичко, което му душа иска, с изключение на две неща: първо, необходимо беше няколко часа по-рано да се поръчва типично американската вечеря за Деня на благодарността, защото пуйките, сосът от боровинки и сладките картофи не са популярни във Франция; второ, с никакви пари не можеше да си купи дискретност.

„Какво да правя? — запита се Били, помириса свежите лалета и откри, че както винаги те нямат никакъв аромат. — Най-лесното е да напусна «Риц» и да се пренеса в някой друг луксозен хотел, без да давам никакви обяснения. Но служителите от всички скъпи хотели в Париж се познават на малко име. Те до един членуват в професионалната организация «Clefs d’or». Скоро всички ще научат какво съм направила.“

Как би могла дори само да изнесе дузините си куфари, без никой да разбере?! Освен това бе редно да уведоми Джиджи, Джесика, Джош Хилман, шефа на строителите и някои от новите си приятели, защото ако не могат да се свържат с нея, те ще си помислят, че е безследно изчезнала. Джош ще бомбардира хотела със запитвания и ако не получи отговор, ще вземе първия самолет за Париж. Преместването й в друг хотел само би усложнило нещата. Освен ако… Освен ако това не е някой от хотелите, където никой няма да й обърне внимание, да я забележи. Там името от паспорта й, който трябва да бъде предявяван при регистрацията във всички френски хотели, нямаше да говори нищо на служителите от рецепцията. Това трябва да е или огромен хотел за бизнесмени, или малък неизвестен хотел в някоя уличка.

Били прецени двете възможности. В края на краищата Сам неизбежно щеше да разбере къде живее. Тя не можеше непрекъснато да се прибира в някой хотел, чието име е пропуснала да му каже. Една учителка на специализация не би могла да живее в бизнесменски хотел от веригата „Хилтън“ или „Софител“. Щеше да е твърде скъпо за нея, дори ако живееше в малка стаичка. Пък и повечето големи хотели бяха разположени в центъра на Париж. Това увеличаваше риска тя да срещне някой познат. Някой, който би се зачудил какво търси на такова място. Ако, не дай си Боже, се натъкнеше на Сузан Арви в хотел „Риц“, това щеше да е съвсем естествено. Но ако се сблъскаше със Сузан Арви на излизане от „Софител“! Щеше да се наложи поне половин час да я лъже, за да приспи подозренията й.

Защо хората се стремят да станат богати и известни? Това е прекрасно до момента, в който ти се поиска да изчезнеш и просто да обичаш и да бъдеш обичана, без любовникът ти да знае коя си всъщност.

Значи ще се настани в малък хотел, където персоналът е толкова малоброен и толкова претоварен с работа, че не му остава време да любопитствува кой влиза и кой излиза. Тъкмо в такъв сигурно си я представя Сам. Ще запази апартамента в „Риц“, за да получава там кореспонденцията си и да не нарушава своя създаден в Париж имидж. На Сам ще каже, че живее в малък хотел, а в „Риц“ ще преспива две нощи седмично и той ще си остане нейната база.

Всъщност тя пет пари не даваше дали управата и персоналът на „Риц“ ще разберат, че преспива само две нощи седмично в уиндзорския апартамент. През тези нощи щеше да продължи хайлайфния си живот, но в доста намален обем. Познатите й най-много да си кажат, че е снобка или особнячка. А що се отнася до персонала на „Риц“, беше сигурна, че той е виждал и гости с доста по-странно поведение. И след като изкоментират подробно факта, че си спи в апартамента от дъжд на вятър, ще забравят това, обяснявайки си го като пореден сексуален каприз.

Малкият хотел щеше да е за Били нещо като гримьорна. Спирка по пътя между двете й самоличности. Ще държи там учителските си дрехи и козметика, та ако Сам поиска да види стаята й, да не се изненада или да не заподозре нещо. Ще занесе там книги и списания, дреболии, бельо, обувки… Можеше да купи за няколко часа всичко необходимо.

Били въздъхна с облекчение и се съблече, за да се окъпе. Загърната е пеньоара си, тя гледаше как ваната се пълни с топла вода. След като намери решението на проблема си, се почувствува толкова отпаднала, че беше в състояние само да наблюдава как изтича водата от златните лебеди. Изведнъж се сети за улица Вано. От два дена къщата направо и бе изхвръкнала от ума.

Бе забравила да се види с шефа на строителите, с човека, който беше проектирал новата кухня, а след един час трябваше да се срещне със специалиста по гипсовите тавани, строгите инспектори от електроснабдяването днес щяха да дойдат да проверят новата инсталация. Всичко това беше само част от проблемите, които имаше да решава днес.

Били бързо завъртя крановете и изтича боса до телефона. Досега умишлено бе избягвала срещата с художниците декоратори, но едно име все пак й бе останало в главата. Жан-Франсоа Дьолакроа, млад художник, който от няколко години работел самостоятелно, след като дълго се обучавал при Анри Самюел, доайена на парижките художници декоратори. От редица дами, чийто вкус уважаваше, бе чувала добри думи за оригиналните му хрумвания. Само за няколко минути с помощта на верния служител от администрацията на хотела тя се свърза с него по телефона.

— Мосю Дьолакроа, обажда ви се Били Айкхорн. Аз съм… А, щом знаете коя съм, това улеснява нещата. Искам да знам готов ли сте да посмете довършването на реконструкцията и вътрешното обзавеждане на една доста голяма къща на улица Вано с двайсет стаи. Можете ли да започнете веднага, още днес?

— Но, мадам… Мадам Айкхорн, необходимо е първо да се срещнем, да огледам къщата и да разбера съвпадат ли вижданията ни.

— Това изобщо не е нужно — отсече Били. — Чувала съм превъзходни отзиви за вас, въпросът е само дали можете незабавно да поемете поръчката. Ако сте зает с друг проект, направо ми кажете.

— Мадам, ще намеря време. Но има толкова много въпроси, на които само клиентът може да ми отговори: какви средства сте готова да изразходвате, как ще искате да бъде обзаведена къщата ви? Съвременно или в някой старинен стил? Като вила или като градско жилище? Семпло или пищно? Елегантно или непретенциозно? Със скрит подтекст или демонстративно? Ще трябвали да се предвидят места за произведения на изкуството? Каква творческа свобода ще ми бъде предоставена? Бих могъл да ви разпитвам с часове…

— Моля ви, недейте, мосю. Не искам нито позлатено френско рококо, нито агресивен модернизъм. Що се отнася до парите, преценете сам. Похарчете каквото сметнете за необходимо. Ще кажа в тукашния клон на „Чейс Манхатън банк“ да открият сметка на ваше име. А освен това, мосю Дьолакроа, давам ви възможност да ме изненадате!

— Но, мадам…

— Да?

— Все пак някой ден ще се срещнем, нали?

— Разбира се. Съвсем скоро, но в момента… не мога да ви кажа точно кога. Най-важното е веднага да се заловите за работа. Ако е възможно, още днес. Ще се обадя на шефа на строителите да ви чака. Трябва да ви предупредя, че днес следобед ще дойдат инспекторите от градската електрификация.

— От подобни чиновници не ме е страх, мадам.

— Значи сте тъкмо човекът, който ми трябва. Дочуване, мосю.

— До скоро виждане, мадам — каза Жан-Франсоа Дьолакроа с надежда в гласа.

„Човекът сигурно си е помислил, че съм ексцентрична — каза си Били и пак отвъртя крановете на ваната. — Кои от полите и панталоните ми са като за учителка? Кои от блузите и пуловерите ми биха изглеждали достоверно? Бельото ми няма ли да му се стори прекалено скъпо? Или да му кажа, че е подарък от колежките ми по случай моето заминаване за Париж? Дали да не излъжа, че съм наследила малко пари, за да обясня откъде имам куфарчето си с козметика, с което не бих могла да се разделя? Или да си купя евтини пластмасови флакончета и да ги наслагам в платнена тоалетна чантичка, а за часовника, перлената огърлица и обеците да кажа, че са ми от леля Корнилия? Леля Корнилия би ме разбрала. Тя винаги ме разбираше… Робер.“

Били изахка, когато откри слабото звено във веригата. Робер, шофьорът й, който прекарваше времето, когато не беше на волана, в клюкарствуване с останалите шофьори и с портиерите пред главния вход на „Риц“. Тя трябваше да се придвижва по някакъв начин из града от малкия хотел, който още не бе намерила, до квартал Маре, оттам — до „Риц“ и до улица Вано.

Защото не искаше мосю Дьолакроа да се чуди на глас що за луда клиентка му се е паднала.

Господи, дали на друга жена й се е налагало да се справя с такива затруднения? Как съумяват хората да поддържат тайни любовни връзки? Колко по-просто щеше да е, ако Били можеше да си е самата тя, а не Хъни Уинтроп. За момент се опита да си представи какво би станало, ако каже на Сам истината. Но не можа.

В края на краищата щеше да му каже, тези лъжи не можеха да продължат вечно, но не и сега. Не преди да са се опознали дотолкова, че истината да е без значение. Или пък на тази любов не й е писано да трае дълго и в този случай въпросът за истината ще стане излишен. Но във всички случаи сега не можеше да му каже коя е. Това означаваше, че ще трябва да се раздели с Робер. Ако го оставеше, той щеше да е единственият човек, който знае къде ходи тя и с кого, какво прави. Много бързо щеше да се досети за всичко и каква беше гаранцията, че няма да го каже на приятелите си шофьори.

„Горкият Робер… тъй като съм гузна, ще му платя прескъпо, когато му съобщя, че повече не се нуждая от неговите услуги — помисли си Били. — Ще си наема кола с шофьор и той ще ме взема от определени места в Париж, които ще му посочвам предварително. Ако това събуди любопитството му и той се опита да ме проследи, веднага ще усетя и ще го сменя още същия ден. Ще плащам в брой, за да не научи името ми.“

Били въздъхна облекчено, бе намерила решение на всичките си проблеми.

Осъзна, че стои в банята и гледа напълнената до половината вана, но не можеше да се сети къпала ли се е, или не. Всъщност нямаше значение. Беше замаяна от своето възродено желание, от ненаситния си сексуален глад, който единствен Сам Джеймисън можеше да утоли. Единствено неговата властна ръка и нежната му уста можеха да я удовлетворят. Единствено когато го усетеше в себе си, тя щеше да се успокои.