Джудит Кранц
Любов и омраза в Бевърли Хилс 2 (17)

16

— Не мога да разбера защо продължава да е толкова потисната — каза разтревожено Били.

Двете със Саша седяха в кухнята на апартамента, в който живееха момичетата. Беше събота и Саша имаше почивен ден, затова използуваха възможността да си поговорят насаме в кухнята.

— Кракът й се пооправи, би трябвало да е вече в по-добро настроение — продължи тя.

Джиджи се прибра от планината няколко часа след като Били пристигна от Париж и се настани в апартамента си в „Карлайл“! Оттогава бяха минали четири дена, през по-голямата част от които Били правеше компания на Джиджи и я караше да се храни редовно. Вечерите си тя прекарваше или с двете момичета, или с Джесика. Общуването с тези три жени, които не знаеха за историята със Сам, беше като балсам за измъчената й душа.

— Ако ставаше дума само за крака й, щях да се съглася с теб. Но вече съм сигурна, че между нея и Зак се е случило нещо — отговори й Саша. — Откакто се завърнаха, той не й се е обаждал. Това ми изглежда странно, не е в стила му. А и Джиджи не споменава името му, което доскоро повтаряше непрекъснато. Предполагам, че става дума за типичен случай на несподелена любов. С удоволствие бих му счупила главата, но ме е страх да попитам Джиджи каква е работата. Виждам, че тя се измъчва, никога досега не е изпадала в такова състояние. Не искам да я разпитвам, въпреки че съм страхотно любопитна по природа. Освен това… не е удобно да им се бъркам, защото Зак ми е брат.

— Но, Саша, ти сигурно знаеш точно какви са отношенията им. Той ти е брат, а тя — съквартирантка. Връстнички сте. Не е възможно да не знаеш.

— Били, ако науча нещо, веднага ще ти го съобщя с най-големи подробности. Но аз просто не мога да ги разбера. Връзката им е старомодна и… странна.

— Не са ли любовници?

— Никой нормален човек няма да ги нарече любовници. Те дори не се докосват…

— Не се докосват! Хайде де!

— Сигурно и двамата нещо не са наред. Не мога да си представя жена, която не би легнала със Зак, ако получи такава възможност.

— Както и мъж, който не би легнал с Джиджи…

Били и Саша се спогледаха. Те се разбираха много добре. През последните няколко дена двете откриха, че много си допадат. Това понякога се случва между жени на различна възраст, с различно потекло и житейски опит, макар и да не се познават много добре.

— Я да видим какво са ни донесли за ядене, докато е още топло — каза Били. — Поръчах ястията тази сутрин и изпратих шофьора да ги докара. Помислих си, че ще е добре да хапнем нещо топло, вместо да караме само на сандвичи.

— Една армия трябва да бъде хранена добре. А три жени правят цяла армия… Въпреки че едната е ранена, другата в най-скоро време ще е безработна, а третата… впрочем не знам какви са ти проблемите — деликатно завърши Саша. Според нея Били изглеждаше по-потисната и от Джиджи.

— Някой ден, когато си ги изясня, може и да ги споделя с теб.

„Не мога да лъжа Саша и да я гледам в очите — помисли си Били, — макар че най-лесното е да й кажа, че всичко ми е наред.“

— Добре, че поне не са свързани със Зак.

— Орлови-Невски нямат нищо общо с моите грижи — засмя се Били.

— Слава богу, и без това се чувствувам доста гузна. Да идем в хола, Били. Докато обядваме, ще ти покажа снимка на вилата в Хаваите, която може би ще реша да не си купя. А може пък и да си купя. Искам да видиш моята колекция от каталози.

— Каталози ли? Или проспекти на агенции за продажба на недвижими имоти? Аз винаги имам подръка по няколко, за да ме подсещат, че мога незабавно да си купя плантация, ранчо или остров в Мейн. Или и трите заедно. Или пък някой замък в Испания. Това е своеобразно бягство от действителността.

— Но ти не ги купуваш. А всъщност можеш. Защо не го правиш?

— Просто не обичам да живея сред природата. Ще се чудя какво да правя — каза Били замислено. — Свикнала съм непрекъснато да върша нещо. Ще ми се наложи да стана скотовъдка или да ходя на лов за диви патици или за омари. Това не е в стила ми. Джиджи, ще хапнеш ли малко от този пастет?

— Не, благодаря.

— Трябва да се храниш, момичето ми, слабееш пред очите ми, а нямаш излишни килограми за сваляне — каза Били и погледна Джиджи угрижено.

— Когато стигнете до пилето, и аз ще го опитам. Обещавам — успокои я Джиджи.

— Добре, но после да не се отметнеш. А сега искам да ви направя едно признание. Откакто съм се върнала, изгарях от желание да развия коледния си подарък и снощи след вечеря не устоях на изкушението. Скъпа, той е толкова красив! Никога не съм имала такава дреха! Щом го облякох, се почувствувах друг човек, превърнах се в Джорджи. А тя си е поживяла доста по-добре от Били. Не ми се искаше да съблека този халат. С него изглеждах божествена, толкова романтична и привлекателна… Въпреки че край мен нямаше нито един прислужник. Обадих се на Джесика по телефона и й прочетох картичката. Тя настоя да я прочета и на Дейвид, когато той се върне от работа. Толкова им хареса. Особено за онзи цигулар от „Кафе дьо Пари“… Или за наниза от розови перли… Как Джорджи изобретила спиралата за мигли. Изобщо не подозирали, че имаш такава фантазия. Довечера отивам у тях да им покажа халата и прекрасната рисунка, на която съм заобиколена от трима слуги. Горката Джеси умира от нетърпение да си отвори подаръка, но в семейство Строс винаги първо посрещат тържествено еврейския празник Ханука и чак след това — Коледа. Затова тя не смее да го разопакова. Благодаря ти, Джиджи. Това е най-прекрасният и най-оригиналният подарък, който съм получавала в живота си.

— Още щом го зърнах, разбрах, че ще ти хареса — пооживи се Джиджи.

— Какво си подарила на Джеси? Обещавам ти, че няма да й кажа.

— Розова френска пижама от двайсетте години. Сигурна съм, че е нейният размер.

— А какво пише на картичката й?

— Тя е опакована заедно с пижамата. Но Саша ксерокопира всички картички, когато се канехме да направим колекция от бельо заедно с господин Джими.

— Горкият господин Джими! — каза Били. — Макар да не го познавах, сигурна съм, че щеше да ми допадне. Ужасно е да умреш от инфаркт тъкмо когато играеш покер и държиш каре аса…

— Бог дал, Бог взел… — прекъсна я Джиджи. — Може да е било и за добро. Хубаво си е поживял и накрая не се е мъчил. Освен това беше ерген…

— Джиджи! Колко си коравосърдечна — възмути се Саша. — Ами аз? От години работя при него, обичах този човек, той ужасно ми липсва. А единственият му наследник, негов племенник, е психиатър и се кани да продаде фирмата на „Уорнърс“. Много е чевръст за психиатър. В „Уорнърс“ си имат свои манекенки. Как ще си изкарва прехраната Саша Невски, след като договорът бъде подписан? „Бог дал, Бог взел…“ — така ли каза за господин Джими? Засрами се, Джиджи!

— Идеята му да възпроизвежда старовремско бельо е много хубава — добави Били. — Съжалявам, че надеждите ви не се сбъднаха.

— Щом харесваш идеята, защо не се включиш в този бизнес заедно с нас? — попита Саша. — Защо не откриеш една нова фирма и не осъществиш замисъла му?

— Какво? О, не, Саша, не! Не мога да си представя, че ще тръгна да конкурирам фирмите от Седмо Авеню, след като съм притежавала „Скръпълс“… Това е невъзможно. Излишно е да говорим повече по този въпрос.

Били категорично поклати глава. „Саша дори не подозира какво би си помислил елитът от нашия бранш, ако се заема да осъществявам шантавото хрумване на Джиджи. Всички ще ми се смеят, че от «Скръпълс» съм слязла до равнището на такова скромно, макар и очарователно начинание“ — помисли си тя и продължи:

— Защо не опитате другаде? Бих могла да ви препоръчам на някои фирми.

— Благодаря ти, Били, но няма нужда — побърза да каже Джиджи, преди да е отговорила Саша. — С господин Джими се разбирахме. Макар че се наложи той дълго да ме убеждава. Освен това идеята е изпяло негова, а не моя. Не бих могла да я предлагам на непознати хора.

— Аз пък бих могла — възбудено каза Саша, докато пречеше на котарака си да докопа пастета.

— Защото си Орлова — каза Джиджи безизразно.

— Ако не беше толкова оклюмана, щях да го възприема като обида — отговори й Саша. — Но ще си позволяла изтълкувам твоите думи като признание за това, че по-лесно от теб понасям несполуките, че съм по-упорита и по-голяма оптимистка.

— Щом казваш…

— Кракът ти няма вечно да е счупен, а освен това мадам Гейтръм беше учудващо любезна с теб, макар че първо ти крещя половин час по телефона. Но все пак не те уволни.

— Защото трудно ще намери друга, която да й върши тази отвратителна работа — ядоса се Джиджи. — Да се разправяш с клиенти, които искат да получат най-доброто срещу минимални пари, да им препоръчваш най-скъпите ресторанти и цветарски магазини, за да спечелиш от по-голямата комисиона, да угаждаш на вечно недоволни съпруги, да изписваш купища хартия, без да отлепяш телефонната слушалка от ухото си, да слушаш как келнерите одумват конкурентните фирми, което значи, че когато работят за тях, клюкарствуват по твой адрес, да гледаш колко отвратително се държат всички с миячките на чинии и като забележат, че някоя от тях се е подпряла на стената, й казват: „Щом можеш да стоиш права, значи можеш и да миеш.“ Така се отнасяха и с мен в началото, никога няма да го забравя. Мразя всичко в тази гадна служба! Никога няма да се върна там. Предпочитам да стана готвачка в някое семейство.

Били я изгледа и не каза нищо. „Това е само моментен изблик на недоволство от работата, в която Джиджи толкова бързо напредна. Не трябва да възприемам думите й на сериозно. Говори така, защото е нещастна в любовта.“

— Пълна скръб! — промърмори Саша, докато си хапваше с апетит от пастета. — Колко тъпи са тия предпразнични дни. Ако не беше Марсел, щях да се заразя от твоето настроение. Добре, че Марсел е толкова весел котарак. Потърсих утеха в моите каталози, но дори коледното издание на „Нийман Маркъс“ ме разочарова… За пореден път! Защо тези хора си мислят, че искам да си купя електронен велосипед, на който е монтиран гигантски телевизор, за да не ми е скучно, докато въртя педалите? И то само срещу двайсет хиляди долара. Това е най-голямата глупост на годината. Били, виждала ли си „Комро-1“, който предлагаха миналата година? Не си ли?! Представи си един голям грозен робот, който отваря врати, изхвърля боклука, мете, полива саксиите и разхожда кучето и струва само петнайсет хиляди долара. За тези пари сама ще си отварям вратите. А я погледни това! Четиринайсет хиляди долара за туника и панталон от „Галанос“! Предпочитам да се науча да шия! — Саша възмутена ритна купчината каталози, които бе събирала от години. — Преди две години „Нийман“ предлагаха много сладки щраусчета по хиляда и петстотин долара парчето. Извънредно изгодна покупка… особено ако имаш ранчо.

— Защо събираш тези каталози, щом толкова те ядосват? — полюбопитствува Били. Тя никога не беше виждала колекционер на каталози.

— Това е някаква ненормална страст. Не съм тяхна редовна клиентка, поръчвала съм два-три пъти по нещо за лелите си само колкото да продължат да ми изпращат изданието си. Имам чувството, че всички коледни стоки си приличат, независимо дали са от „Б. Олтман“, „Бонуит“, „Саковиц“, „Маршал Фийлд“, „Джордан Марш“, „Сакс“ или „Блумингсдейл“. Ужасно банални костюмчета и рокли, натруфени блузи, крещящи пуловери, прекалено скъпи кожи… Я погледни тук, пелеринка от руски самур за сто хиляди долара. На драго сърце бих я приела, за да стопли дивата ми руска душа, но само ако господин Маркъс ми я подари от любов към мен. Банални дрешки, каквито само един мъж, на когото не му се ходи по магазините, би купил на своята дъщеря, съпруга или сестра. Една жена никога не би ги харесала. В тези каталози всичко е префасонирана миналогодишна стока. Пълна скука! Нищо младежко!

— Ти просто не си от хората, които си поръчват по каталог — каза й Били. — Имаш изграден вкус.

— Може и така да е — замисли се Саша, — но защо да няма каталози и за жени като мен? Е, „Нийман“ поне се опитва да бъде малко по-различен от останалите… Щраусчетата им много ми харесаха. Има и каталози само за бижута, за класически бижута, които не биха възторгнали никоя жена, има и за часовници. Съществуват хиляди каталози за часовници. Или пък за подаръци от магазини като „Тифани“ и „Гъмпс“. Ако човек иска нещо по-сдържано, ще вземе каталога на „Сиърс-Роубък“. А реши ли да се прави на каубой, ще си поръча нещо от „Л. Л. Бийн“. Докато на мен ми трябва каталог за всичко най-модно. Цяла година ги чакам да излязат като идиотка и все се надявам, че ще ме изненадат с нещо. Тъжна картинка!

— Може би по този начин всъщност си правиш много коледни подаръци безплатно — каза Джиджи.

Тя се опитваше да прояви състрадание към приятелката си, чиито оплаквания бе слушала безброй пъти. Саша с часове прелистваше каталозите си, разглеждаше ги неодобрително дори докато лежеше във ваната. За нея те бяха нещо като литература. Джиджи се чувствуваше задължена да демонстрира известен интерес към терзанията на Саша, след като бе изрекла онези ужасни думи за господин Джими. Тя не можеше да сподели със Саша истинската причина за мрачното си настроение, за това, че вече не вярва в нищо. Саша обичаше Зак и Джиджи никога не би я накарала да избира между тях двамата.

— Не — възрази й Саша, докато си хапваше от пилето и салатата. — Не мисля, че е така. Четенето на каталози, колкото и скучни да са те, прилича по-скоро на обикаляне на магазините. Тези издания са подходящи за хора, които нямат време за пазаруване и не са импулсивни купувачи. Това е една въображаема екскурзия из магазините. Евтино удоволствие. Всичко, показано на страниците им, може да бъде купено. А модните списания поместват снимки на тоалети, които още не са пуснати на пазара. Ако искаш да си поръчаш нещо от каталог, достатъчно е само да се обадиш по телефона. Въпреки че не харесвам повечето показани стоки и нямам пари да си ги купя, доставя ми удоволствие да ги избирам, без някоя продавачка да ми се мотае в краката. Решавам да не купя някоя диамантена огърлица или китайско порцеланово птиченце за петстотин долара, дамска чанта „Вюитон“ или някой от трийсетте уж различни, а всъщност еднакви халати от кадифе, и ми става приятно, загдето съм устояла на изкушението. Може би монахинята в мен се обажда. Догодина ще изхвърля всички каталози неразпечатани, защото пак ще са същите.

— Обзалагам се, че няма да го направиш — мрачно каза Джиджи.

— Права си… Както вече споменах, аз съм оптимистка. Не искам да съм единственият човек в квартала, който не е виждал новото издание за 1983 година на „Нийман Маркъс“ „Всичко за мъжа и жената“. Интересно защо ли не се нарича „Всичко за жената и мъжа“?

— Твоето увлечение не е ли породено само от любопитство? — попита Били.

— Така беше отначало, Били. Но погледни колко опърпани са тези каталози… Човек може да ги помисли за детски книжки… Знам ги наизуст. Може това да се дължи на някакъв мой умствен дефект, но и много други хора страдат от него. Ето виличката, за която ти казах, че се колебая дали да я купя.

Саша подаде на Били коледния каталог на „Нийман“ за 1982 година и тя видя снимката на плантацията „Ханалай“ в Кауаи, голямо имение, разположено на брега на изумруденозелен залив, в което бил сниман филмът „Южният Пасифик“.

— Каква виличка?! — учуди се Били. — Това е изглед от птичи полет, виждат се десетки мили от брега.

— Прочети текста. В долния край на страницата пише, че там щели да строят напълно обзаведени вилички с, както пише тук, прекрасен изглед по залез. Нали е много красиво? — В гласа на Саша прозвучаха собственически нотки.

— Начална цена милион и двеста хиляди! Това е…

— Скъпо? И какво от това? Цената не може да накара Саша Невски да не мечтае. Както е казвал Марк Твен, нищо не може да накара едно момиче да престане да мечтае. След като няма да си купувам къси чорапки със звънчета и чанти от змийска кожа, мога да не си купя и вила. Така се чувствувам богата.

— Мисля, че започвам да те разбирам, или се обърквам още повече — засмя се Били.

Тя не можеше да проумее защо Джиджи е оклюмана, когато Саша е толкова въодушевена.

— Виж, Били — каза Саша, разлиствайки каталога на „Б. Олтман“, — това е рокля за повече от четиристотин долара. Ушита е от коприна, кройката й е семпла, има съвсем малко бродерия само на деколтето. Пише, че е произведена в Индия, където работната ръка е много евтина. Тези хора са за убиване.

— Повече от четиристотин долара ли? Я да я видя — каза Джиджи. — Ау, отвратителна е… Може да е от снимката.

Тя внимателно разглеждаше снимката. За пръв път, откакто се бе прибрала вкъщи с гипсиран крак, по лицето й се изписа интерес.

— Моделът си е такъв — троснато рече Саша.

— Може и да си права… — каза Джиджи и неочаквано млъкна. — Както и да е…

— Какаво искаше да кажеш? — настоя Били. — Хайде, Джиджи, довърши си мисълта.

— Ами… ако… направя една колекция като онази, за която си бяхме говорили с господин Джими, ако пусна моделите в производство и започнала ги продавам… по каталог? Всъщност идеята не струва. Аз и каталог! Нищо не разбирам от каталози.

— Как да не разбираш?! — възрази й Саша. — Аз притежавам всички свестни каталози, издадени през последните пет години. А ти, Джиджи Орсини, си ги изчела от първата страница до последната. Някои дори по два пъти.

— Така е. Но в тях има толкова много различни стоки, освен това ги издават само преди Коледа. Хората не са свикнали да купуват бельо като моето. А аз ще продавам само бельо, не конфитюри или слънчеви очила за кучета. Не можеш да запълниш цял каталог само с бельо.

— Мисля, че Джиджи е права, Саша — каза Били. — Човек трябва да разполага с много стока и с име. Всички тези каталози са издадени от реномирани фирми. Хората си поръчват подаръци при тях, защото още щом погледнеш кутията, разбираш, че е от солидна къща. Като „Нийман“ или „Тифани“. Никой не е чувал за Джиджи Орсини… Поне засега.

— Били, ти изрече велика мисъл! — възторжено се намеси Джиджи. — Абсолютно права си. Най-важно е реномето… Били, какво ще кажеш за „Скръпълс“?

— „Скръпълс“ ли? Какво имаш предвид? — учуди се Били.

— „Скръпълс“ — каталог от типа на „Скръпълс“!

— О, Джиджи, моля те! — засегна се Били. — „Скръпълс“ беше най-изисканият магазин за луксозни стоки в света. Невъзможно е да има каталог на „Скръпълс“. Никога не бих допуснала такова нещо. Освен това „Скръпълс“ вече не съществува. Не, в никакъв случай!

— Там е целият номер, Били. Магазините не съществуват, но името и авторитетът на „Скръпълс“ още се помнят. Не са се минали и две години, откакто… Можеш да го възродиш в друга форма… Това ще е първият шашващ каталог за мода.

— О, Джиджи, имаш ли представа колко скъпи бяха нашите стоки? — отсече Били раздразнено. — Магазините ни в Бевърли Хилс, Ню Йорк и Чикаго всъщност представляваха големи бутици, разположени в центъра на богати квартали. За универсални магазини не бихме имали достатъчно голяма клиентела. Останалите бяха в други страни. Повечето хора нямаха толкова пари, за да купуват от „Скръпълс“, а тези, които имат, не поръчват стоки по каталог. По каталог! Дори ако бях харесала идеята ти… а аз не я харесвам… не можеш да продаваш скъпи тоалети, ако не разполагаш с шивачки, които да коригират дрехата според фигурата на купувачката. Богатите клиентки обичат да им се обръща внимание. Не, това никога не може да се осъществи.

— Ами ако облеклата не са толкова скъпи? — упорствуваше Джиджи. — Ако цените са достъпни?

— Тогава това просто няма да е „Скръпълс“. Дума да не става! — ядосано каза Били.

Джиджи не можеше да разбере защо идеята за каталог на „Скръпълс“ толкова я засегна и накърни спомените й за нейния прекрасен, изключителен бутик, за нейната осъществена мечта, която безвъзвратно бе загубила.

— Били — съсредоточено каза Джиджи, — спомняш ли си първоначалната концепция за „Скръпълс“? Ти ми беше споменавала, че си искала да пренесеш елегантността на Диор в Бевърли Хилс. А после Спайдър те убедил да направите от магазина един „Дисниленд“ за възрастни. Защо пак да не промениш концепцията? Ще предлагаме изискани стоки на умерени цени. Ще наречем каталога „Скръпълс 2“, та хората да не си мислят, че става дума за старата ти фирма… В него всеки ще може да намери качество, стил, младежки дух и добър вкус, онова, за което мечтае Саша…

— Не е задължително да се издава само преди Коледа като останалите — въодушевено се обади Саша. — Нито пък да предлага само подаръци. Може да излиза два, дори четири пъти годишно. Точно когато магазините получават стоката за следващия сезон. О, Били, това е осъществимо! Аз ще ти стана клиентка, Джиджи — също, дори може да се окаже, че самата ти ще си бъдеш клиентка.

— „Скръпълс 2“ — каза Джиджи. — Самото име звучи различно. Цифрата „две“ показва, че не се касае за магазина, че това е нещо самостоятелно. Били, в него може да има раздел за моето старовремско бельо, ще публикуваме и текстовете на картичките. — Тя грабна патериците си и стана, за да вземе техните ксерокопия. — Хайде, Били, прочети ги! Мога да напиша всички текстове за каталога, нали, Саша? Сигурно няма да е трудно. Нищо не разбирам от производство, но с това би могла да се заемеш ти, Били. Саша също ще ни помага и… О, Били, кажи „да“!

— Не.

— Не? — повтори машинално Джиджи.

Тя знаеше, че когато Били каже „не“, нищо не може да я разубеди.

— Не. И предпочитам да сменим темата.

Били скочи. Трепереше от гняв, но не искаше момичетата да забележат яростта й, която самата тя не можеше да си обясни.

— Имам час при фризьора и вече закъснявам — завърши Били. — Джиджи, ти нищо не хапна. Ще ви се обадя по-късно.

Тя бързо се наметна с късото си палто от норка и излезе.

— Аз ли казах нещо нередно? — попита Саша.

— Предполагам, че и двете сме допуснали някаква грешка — отговори й Джиджи. — За последен път я видях толкова разгневена, когато се развеждаше с баща ми.

 

 

— Не сте ли доволна, госпожо Айкхорн? — престраши се да я попита Луис, нейният фризьор.

Той се беше разтревожил, защото през цялото време, докато я подстригваше и изсушаваше косата й, Били не каза нито дума, а само гледаше безизразно към огледалото.

Били се сепна.

— О, не, Луис. Всъщност от години не са ми правили толкова хубава прическа. Просто се бях замислила за нещо… за предколедното пазаруване…

— О, моля ви, не изричайте тези думи, госпожо Айкхорн, не изричайте тези ужасни думи — с умоляващ тон каза той. — Аз още не съм тръгнал да обикалям магазините. Изглеждате чудесно. Страхотно. Бих казал, с десет, дори с дванайсет години по-млада. Но никога недейте оставя косата си да порасне толкова. Как може тези парижки фризьори да са толкова изостанали?! Идвате при мен тъкмо навреме. Още един милиметър — и щяхте да загубите неповторимостта си. Най-късно след две седмици пак елате да ви оформя прическата. Обещавате ли ми, госпожо Айкхорн?

— Обещавам ти, Луис. Благодаря. Ще се видим след две седмици.

Лимузината я чакаше пред фризьорския салон. Били мълча през целия път до хотела. Яростта й постихна, защото Луис наистина добре се бе потрудил над нейната занемарена коса. „И най-лошото настроение може да се оправи от едно добро подстригване — помисли си тя. — Но какво право имат тези две момиченца да си представят «Скръпълс» като каталог? Кой в наше време чете каталози? Щом ги извадят от пощенските кутии, хората ги изхвърлят в кофата за боклук. Една манекенка на чорапогащници, която в най-скоро време ще бъде уволнена, и една недоволна от професията си готвачка… Откъде намериха нахалство да ми предложат такова нещо: името на «Скръпълс» да краси каталог за дрехи на умерени цени. Това е отвратително. Все едно да танцуваш върху гроб. Направо неприлично.“

Потънала в мисли, Били влезе във фоайето на хотела и си поиска ключа.

— Госпожо Айкхорн — каза служителят от рецепцията, — един господин ви чака от три часа.

— Не помня да съм си уговаряла среща.

— Седнал е ей там, госпожо Айкхорн.

Били се обърна и видя на креслото един мъж. Той стана и тръгна към нея.

— Госпожа Айкхорн?

— Да?

— Аз съм Зак Невски.

— Очаквате да ви поздравя за вашата постъпка ли?

— Моля ви, госпожо Айкхорн, вие сте единственият човек, с когото мога да говоря.

— Коя нормална жена би искала да разговаря с вас? — попита Били.

— Трябва да говоря с някого. А друг, освен вас няма да ме изслуша.

— Защо мислите, че вашите проблеми ме интересуват?

— Защото сте мащеха и настойничка на Джиджи — упорствуваше Зак.

— Не виждам какво общо има това със случая. Тя от доста време е пълнолетна. Но както и да е, нека се качим горе. Ще ви изслушам само от любопитство. Винаги ми е било интересно как се впиват долни типове като вас. Тази година съм решила да колекционирам кърлежи.

В хола на апартамента Зак изпи само чаша вода и разказа на Били за случилото се в планината.

— Когато се прибрахме в хотела, останах в стаята си. Казах й, ако има нужда от нещо, да ме повика, и оставих вратата отворена, за да я чуя. Бях абсолютно изтощен и веднага съм заспал. В стаята беше много топло, а не успях да отворя прозореца. Изведнъж се събудих и видях, че съм в сексуален контакт с Пандора.

— В сексуален контакт? — строго го попита Били. — Как да го разбирам?

Зак се загледа в обувките си.

— Аз лежах по гръб и… усетих, че в съня си съм се възбудил полово. А Пандора беше в такава поза… Проникването вече бе извършено.

Той стисна юмруци. Стараеше се гласът му да звучи убедително. „Ник по-добре от мен би обяснил нещата. Всеки би се справил с това по-добре от мен“ — помисли си той.

— Проникване? Бихте ли ми го описали? — сериозно каза Били.

— Моят орган бе влязъл в тялото й. Пандора ме беше възседнала. Не знам как се бе озовала върху мен, но когато се събудих, гениталиите ни се движеха.

— Движеха ли се?

— Да, напред-назад, нагоре-надолу. Движението е започнало още докато спях. Не можех да не участвувам в него, защото… бях в състояние на… възбуда, силна възбуда. Продължих да се движа… защото ми беше… но това не е важно, това не е оправдание… чак до края на акта. Изведнъж забелязах, че Джиджи ни гледа.

— Нека си говорим направо — каза Били. — На човешки език това значи, че Джиджи е влязла в стаята ви и ви е заварила да ебете невинно Пандора.

Зак вдигна поглед и се изчерви.

— Казано на човешки език, точно това стана. Пандора е започнала още докато съм спял.

— Но сте довършили работата вече буден, нали? Познали сте Пандора, разбрали сте, че не сънувате.

— Да, така е. Не можах да се спра. Знам, че това не е оправдание. Но не съм искал да я чукам. Вярно, тогава продължих, но никога не бих я свалял. Искам да кажа, че тя първа започна. О, Господи, говоря като малко дете: „Той пръв започна, да се бие, мамо.“ Но ви казвам истината.

— Хъм.

Били стана, отиде до прозореца и погледна надолу към Пето Авеню. Не искаше той да забележи, че едва сдържа смеха си. Прехапа устни, за да спре напиращия кикот, а после умножи девет по седем, това обикновено й помагаше.

— Можете ли да ми повярвате? — попита Зак, притеснен от мълчанието й.

— Колкото и странно да е, мога.

— Можете?! — Зак скочи на крака и събори стола. — Слава богу! Страхувах се, че никой не може да ме разбере.

— Пандора ми прилича на една моя стара позната — каза Били.

Беше си спомнила за басейна, край който прекара много следобеди с доста мъже през последните години от битката на Елис Айкхорн със смъртта. Постъпката на Пандора беше нищо в сравнение с тогавашното поведение на Били.

— Само това ли е причината да ми вярвате? — попита Зак.

— Не, Зак. Може би съм екстрасенс и чета мислите ви. Или може би ми се струва, че наистина обичате Джиджи. Смятам, че ако някой неволно, без да разбира какво върши, е наскърбил любимия си човек, трябва да получи възможност да поправи своята грешка. Вашият разказ е нищо в сравнение с някои случки, за които… чух напоследък.

— Ще поговорите ли на Джиджи за мен? — възбудено попита Зак.

— Не смятам, че това би помотало. Поне в момента. Джиджи не притежава моя житейски опит и е прекалено засегната, за да повярва в такава невероятна история. А това, че сме обсъждали станалото зад гърба й, може да я ядоса. Дайте й време. Знаете, че поне аз ви вярвам. В подходящ момент ще кажа на Джиджи какво мисля. Тя трябва да се успокои. Сега всичко е много объркано и не искам да комплицирам нещата още повече.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно.

Зак тръгна отчаян към вратата. „Каква е ползата от това, че ми вярва, щом не иска да каже на Джиджи?“ — помисли си той.

— Госпожо Айкхорн — каза Зак, извръщайки се към Били, — аз познавам Джиджи. Не допускам, че тя не би се опитала да бъде справедлива към мен, ако вие й разкажете какво се е случило. Разбирам, че не искате да усложнявате нещата, но това ще е едно добро дело. Тя ме обича, знам, че ме обича. А, Господ ми е свидетел, и аз я обичам. Защо не поемете този риск? Не можете да бъдете сигурна, че тя ще се ядоса, преди да сте опитали. Вие нищо не губите.

— Зак, сега разбирам как сте успели да убедите Джиджи да се качите в планината — каза Били и категорично завъртя глава. — Но аз съм по-костелив орех от нея. Щом сте толкова сигурен, поговорете с нея. Не може да ви избяга, защото кракът й е гипсиран.

— Изпросих си го.

— Затова ви го казах. Довиждане, Зак.

След като той излезе, Били затвори вратата на апартамента. „Дори не са се докосвали, каза Саша. Да не докосне такъв мъж! Трябва да заведа Джиджи на психиатър или напрано в лудницата. Или пък това е някаква нейна странна приумица, нещо като ядене на живи златни рибки. Не, не може да е приумица. Аз, да речем, бих яла златни рибки, ако съм много пияна и цялата компания си хапва с апетит от тях… Но да не го докосне!“ — помисли си Били.

Тя отиде до телефона и избра номера на Джош Хилман. Време беше да му съобщи, че се е завърнала в Щатите. След като цял ден се бе занимавала с проблемите на Джиджи, Саша и Зак, тя бе изпитала потребност да си поговори с някой по-улегнал, мъдър и солиден човек, вече преболедувал младежките щуротии и ентусиазъм. „Може би хората на зряла възраст като мен никога не бива да наливат ум в главите на деца под трийсет години“. Има нещо вярно в максимата от шейсетте години: „Никога не вярвай на хора под трийсет!“ — си каза Били.

 

 

На другата сутрин, все още учудена от внезапното си решение, Били хвана първия самолет и пристигна в Лос Анжелис. Тя не бе казала на Джош, че се кани да пътува, дори не се бе обадила на Джоузи, за да й изпрати кола на летището. След като си поговориха по телефона с Джош предната вечер, изведнъж я обзе силно желание да прескочи до Лос Анжелис само за да му хвърли един поглед. Когато не живееш в Калифорния, започваш да забравяш, че тя съществува. Особено когато си потопен в хаоса на Ню Йорк или правиш опити да се справиш с живота в Париж.

Щом шофьорът подкара таксито от летището към хотел „Бел Еър“, тя видя огрените от слънцето палми покрай автострадата и сърцето й потръпна от радост. Мразеше палмите. Но беше изключително приятно да пристигнеш в град, където има толкова много вечнозелени дървета и да ги мразиш колкото си искаш. През цялата зима тя не бе виждала зеленина, освен в градината си на улица Вано, но там дърветата не бяха истински зелени като калифорнийските. Тяхната зеленина беше тъмна, дори тъжна. Освен това по клоните им непрекъснато се стичаха дъждовни капки. Интересно защо парижани никога не си признават, че в града им непрекъснато вали дъжд.

В хотела Били си облече бял вълнен зимен костюм и се загърна с ален кашмирен шал. Целият хотел беше украсен по случай Коледата и я обзе празнично настроение. Тя си поръча лимузина с шофьор.

— Накъде, госпожо? — попита я шофьорът, когато потегли по Стоун Каниън Роуд.

— Направи един тур. Карай нагоре по хълма и мини през най-красивите места — каза Били, която знаеше, че човек може да броди с часове из Бел Еър и дори да се загуби, макар че живее там от години.

— Отскоро ли сте в града, госпожо?

— Да, туристка съм. Но не ми обяснявайте нищо. Искам сама да си създам впечатление.

— „Вярвай само на очите си!“

— Точно така.

След като в продължение на петнайсет минути се наслаждава на гледките и вдишва топлия, ароматен зимен въздух, Били взе решение. Тя извади от портфейла си листчето, на което беше си записала продиктуваните й от Джош Хилман данни. Подаде го на шофьора.

— Бихте ли ме закарали на този номер на Мандевил Каниън?

— Разбира се, госпожо.

Шофьорът обърна колата и подкара надолу към Сънсет. Когато стигна дотам, зави към океана.

Лимузината спря пред една модерна сграда, кацнала високо на склона на каньона. В далечината се виждаше Тихият океан. Били решително отиде до входната врата и позвъни. Отвътре се чу „Идвам“ и след няколко секунди вратата се отвори.

— Здравей, Спайдър — каза Били.