Джудит Кранц
Любов и омраза в Бевърли Хилс 2 (16)

15

„Такъв щур уикенд само Зак може да измисли“ — каза си е възхищение Ник де Салво.

В петък сутринта, вчера, всички актьори от трупата на Зак бяха затънали до уши в гъсто, лепкаво затъпяване. Те до един, включително и Ник, изпълнителят на главната роля, бяха изглупели от липса на интерес към виждането на драматурга. Самата дума „виждане“ караше Ник да се изприщва. Виждане!

Дали тази болест хваща само актьорите, които със седмици не излизат от репетиционната зала? Или причината е в неизлечимата подсъзнателна неувереност, която кара всеки от тях да си задава въпроса защо, по дяволите, е избрал този глупав занаят, свързан с притеснения по повод на писателските виждания, а не се е вслушал в настойчивите молби на родителите си да избере някоя нормална професия?

Ник си казваше репликите най-прилежно, но не проявяваше абсолютно никакво любопитство към подтекста на пиесата. Хич не го беше еня бил ли е навит Хамлет на мамчето си, пет пари не даваше за това, дали неговият чичо е свил номер на баща му, не го интересуваше Хамлет ли е подлудил шантавата нимфа Офелия, или тя от малка си е била откачена. Целият този хленч му беше отвратителен. Кой нормален човек би се притеснявал от това, ще сънува ли кошмари, след като умре? Да му имаш проблемите!

Защо ли той, Ник де Салво, многообещаващата холивудска звезда, отказа да участвува в една суперпродукция на „Юнивърсъл“, за да се върне в Ню Йорк и да играе Хамлет в постановката на един извън бродуейски театър? Какво от това, че всички велики актьори са искали да се изпробват в тази най-велика пиеса на всички времена? Защо му беше да доказва, че е добър колкото Оливие, след като знаеше, че не е или поне още не е. Хората от „Юнивърсъл“ не изпаднаха във възторг от това, че той ще играе Хамлет, а неговият импресарио, когато научи новината, насмалко не получи инсулт.

Да, вчера всички актьори бяха оклюмани като ученици, на които за наказание им се забранява да излязат от класната стая през междучасието. Точно тогава Зак влезе в репетиционната, обиколи масата безмълвно, огледа бащински натъжените им лица, раздаде на всеки по едно бонбонче от хартиеното пликче, което носеше, засмя се гръмогласно: „Давам ви три дена почивка!“ Не пет, не десет минути, не един следобед, а цели три денонощия, през които те трябваше да се съвземат от поглъщането на такова голямо количество изящна словесност.

— Да не сте посмели да се върнете преди вторник — им каза той. — Прекалено добри сте, за да се излагате по този начин. Всички сте талантливи, иначе не бих ви позволил да прекрачите прага на театъра. Но усещам, че се насилвате. Всеки може да имитира оргазъм, дори вие, момчета, но не бива насила да играете Шекспир. Затова се разкарвайте оттук! Повеселете се малко, защото ми писна да ви гледам толкова трагични.

Репетиционната се изпразни за десет секунди. Тогава двамата със Зак решиха да идат на ски. „Ню Йорк не е способен да ни предложи нищо но-забавно“ — каза си Ник, докато караше колата по разчистената от наскоро падналия сняг магистрала. Двамата със Зак бяха първи приятели още от училище, макар че на Ник понякога му писваше да слуша за неговите виждания. „Не съм досаден дърдорко — обичаше да казва Зак. — Аз слугувам на драматурга и не бих могъл да си върша работата както трябва, ако не проумея неговото виждане. Режисирането се състои в това, да помогнеш на актьорите да разкрият таланта си.“

Както винаги, Зак беше прав. Той допусна фатална грешка само веднъж, когато в седми клас реши да се прави на актьор. Беше най-високото момче в класа и затова получи роля в една училищна постановка. Това беше пълен провал. Оказа се, че изобщо не го бива за артист. Затова пък още след първата репетиция бе запомнил репликите на всички останали. Започна да им ги подсказва, когато те ги забравяха, после — да им дава съвети и в края на краищата постави пиесата според хлапашките си виждания. На горката мис Леви, тяхната учителка по извънкласни занимания, която официално се водеше за постановчик на пиесата, всичко това й дойде като гръм от ясно небе.

Ник знаеше, че участието му в онази постановка заедно със Зак е причината сега да е добър актьор. Още тогава, през първите години на пубертета, Зак започна да го насърчава. Още тогава той имаше свои собствени виждания и умееше да ги обяснява. „По дяволите, трябва да призная, че в Холивуд ми липсваха хора, които да ми обясняват вижданията си“ — помисли си Ник. Като всички млади артисти в Холивуд той се събуждаше всяка сутрин, измъчван от въпроса: „На какво се дължи успехът ми? На късмет, на случайност, на красивото ми лице, за което нямам никаква заслуга, или на актьорския ми талант?“ Актьорите живеят в непрестанен страх. А Зак по някакъв начин съумяваше да го освободи от него, да му вдъхне самочувствие. Съвместната работа със Зак го караше да разкрива таланта си докрай, което никога не съумяваше да направи пред камерата. Способността му да играе беше неговата стока. Освен лицето това беше единствената стока, с която разполагаше. За Ник беше полезно да работи от време на време с режисьор, способен да оцени тази стока, без да ограничава творческата му индивидуалност. „Да, трябва да призная, че и аз съм болен на тема «виждания». Достатъчно е да разговаряш веднъж със Зак, и се заразяваш.“ Ник не се беше връщал в Ню Йорк цяла година, затова остро се нуждаеше от една „доза“ Зак. Само той беше в състояние да го въодушеви. „Въодушевление, твоето име е Невски! — каза си Ник. — Интересно, кога ли се е научил да кара ски?“

Не му бяха съвсем ясни момичетата. Как е успяла Пандора Харпър, която играеше Офелия и безнадеждно и безуспешно, доколкото Ник знаеше, се опитваше да сваля Зак, да се включи в компанията за ските? Не си спомняше да я е канил, но, кой знае защо, май тя трябваше да е неговата дама по време на този излет. Той не си падаше по мацки от нейния тип и не изгаряше от желание да разтопи ледената й руса красота, макар, честно казано, тя да беше същинска фурия на сцената. Иначе Зак не би я взел в трупата си. Тя имаше безупречен произход, беше избирана за царица на красотата на Бала на дебютантките или за нещо подобно и въпреки това страхотно се бе амбицирала да стане велика актриса, за което притежаваше необходимите данни. Но независимо от актьорските й качества Ник никога не би проявил интерес към момиче, на което му потичат лигите, щом види Зак.

А какво представлява Джиджи Орсини? Гадже ли е на Зак, или не е? Била съквартирантка на сестра му. Какво означава това? Само по тази причина ли тя е четвъртият член на техния скиорски отбор? Особено като се има предвид, че никога не се е качвала на ски? Ник трябваше да намери отговора на тази загадка, защото ако Джиджи не е гадже на Зак, с голямо удоволствие ще я научи как най-бързо се свалят скиорските обувки, скиорският клин и дебелото зимно бельо, цялата екипировка, която тя, както сама му каза, била взела назаем за уикенда. Джиджи беше изящна, жизнена, забавна и пикантна — с една дума, великолепна. В нея нямаше нищо скучно и традиционно. Това момиче беше весело и духовито, а не възпитано и досадно. Направо да я изхрускаш.

 

 

„Много бих искала да разбера — помисли си Пандора Харпър — как тази Джиджи не знам коя си, дето дори не може да кара ски, е съумяла да гепи Ник де Салво, най-известния млад холивудски актьор. Дали Зак в типично диктаторския си стил не я е довлякъл, за да прави компания на Ник? Колкото и смешно да е, дори в наше време някои се опитват да сватосват хората. Нищо чудно сестра му да го е накарала да направи нещо за нейната съквартирантка. Много хитър ход! Джиджи не знам коя си е нагло същество. А аз не обичам наглите момиченца. На тях не може да им се вярва. Много са хитри и чевръсти. Способни са да наебат някой мъж и в гардероб. Те притежават животинско коварство или, както казва Хамлет, «приличат на невестулки». Милият, прекрасен Зак всъщност е много старомоден и обича сестра си. Той е сантиментален в един свят, в който още преди сто години мъжете са престанали да бъдат сантиментални, и идеалист в един свят, в който се възхвалява всичко друго, освен идеалите. Ако не беше невероятно сексапилен, изобщо нямаше да го погледна. Мразя безполезния идеализъм и старомодната сантименталност не по-малко от наглостта. Те на никого не са помогнали да се прочуе. Нито да забогатее.“

Не че парите бяха от значение за Пандора. Тя имаше предостатъчно пари, наследени от прабаба й. Това никак не беше лошо, защото някои нейни колежки бяха готови да гладуват, само и само за да играят в някой извън бродуейски театър. Не, парите нямаха значение за нея. Славата, славата беше единственото, за което тя ламтеше и беше убедена, че ще го постигне. За нейно щастие по пътя си към славата тя бе срещнала Зак Невски, този преливащ от енергия мъжага с врат на бик и, както бе чувала, с най-твърдия кур сред всички театрали в Манхатън. Всяка млада актриса е длъжна да изебе определен брой режисьори, а ако е възможно — и още няколко отгоре. Такава беше традицията, а Пандора тачеше традициите, особено когато те съвпадаха с желанията й.

Тя се бе обадила на Зак още щом разбра, че той е подмамил Ник де Салво да дойде в Ню Йорк. Холивудският принц в ролята на Хамлет — това непременно щеше да привлече безброй критици от всички средства за масова информация. Те с голямо удоволствие щяха да съсипят Ник, това много красиво момче, но не от нейния тип, и щяха да обсипят с похвали нейната Офелия. През последната година Зак бе поставял само пиеси на млади драматурзи. От полза щеше да му бъде да режисира най-класическата от всички пиеси, като възложи главната роля на Ник, който беше типичен пламенен италианец и приличаше повече на рокер, отколкото на датския принц. От това можеше и да излезе нещо, но Пандора изобщо нея интересуваше дълго ли ще просъществува тази постановка. Вълнуваше я единствено премиерата. Тя позволяваше на Зак да й налага шантавите си виждания за ролята на Офелия, но на премиерата щеше да я изиграе както трябва: Офелия явно беше пощуряла нимфоманка, не леко, а напълно откачена. Пандора се канеше на премиерата да хване Ник за хуя и да го стиска и гали, докато трае монологът „отивай в манастир“. Никой не би могъл да я спре, а Ник беше такъв професионалист, че нямаше да се сепне и щеше да изкара сцената докрай. Пандора щеше да предизвика сензация и да направи впечатление на критиците. Какво ще може да направи Зак, след като те с очите си видят как тя едва ли не прави минет на Хамлет, докато той й дрънка глупости? „Думи, думи, думи… Ще им покажа аз едни думи. Ще ги побъркам! Тънкото трико на Хамлет е много подходящо за замисъла ми.“

От тези мисли Пандора се възбуди и отново се сети за Зак. Някой бе изтресъл глупостта, че те с Джиджи щели да спят в една стая, но Пандора щеше да преодолее това препятствие, в противен случай прабаба й би се срамувала от нея. Харпърови никога не допускаха други да им уреждат живота, па били те и режисьори.

 

 

„Какво друго можеше да направи Емили Гейтръм, освен да ми даде три дена отпуска?“ — помисли си Джиджи със задоволство. Тя обеща на Емили, че ще работи и по Коледа, и по Нова година, замествайки двамата главни готвачи, които бяха заплашени с развод, в случай че не прекарат празниците вкъщи. Фирмата работеше триста шейсет и пет дена в годината без прекъсване, но за семейните мъже трябваше да се правят известни изключения. Когато Зак й се обади тази сутрин и й каза, че най-сетне й се удава възможност да се научи да кара ски, тя прескочи до Джесика и събра скиорски екип от гардероба на децата й, които бяха горе-долу с нейните размери. Ски и обувки щеше да вземе под наем.

Джиджи не можеше да разбере само едно нещо: къде е тайфата. Зак й беше споменал, че щял да води на ски цяла тайфа. Сигурно не е имал предвид само тази ледена принцеса мис Пандора, която приличаше на Грейс Кели и дори си нямаше полагащата й се кутия, и чак прекалено красивия Ник де Салво, който неизвестно защо се стараеше да направи впечатление на Джиджи. Доколкото тя си спомняше от училище, тайфа значи цяла компания, а не четирима души. И още нещо я тревожеше: как успя Пандора да се намести на задната седалка до Зак, където те двамата очевидно добре се забавляваха, докато Ник караше колата и се опитваше да я плени с холивудския си чар, без да подозира, че тя от малка не се хваща на такива номера.

Щеше й се Саша да беше с тях. Не беше във възторг от това, че ще спи в една стая с Пандора, но Зак й бе казал, че тя не била чак толкова лошо момиче, не била надменна фукла, за каквато можеш да я вземеш, стига да свикнеш с нея. „Този уикенд надали ще е достатъчен за потвърждаване на теорията му — скептично си каза Джиджи. — Но Зак обича да си вярва, както вярва и в теорията си за «Хамлет». Той е убеден, че ако тази пиеса бъде поставена както трябва, ще я оценят всички, дори онези, които ходят на театър само веднъж годишно, колкото да минават за културни. Зак прилича на дете, което строи пясъчен замък, кара другите деца да му помагат и им казва точно къде да изсипват кофичките си. Какво всъщност представлява той: театрално вундеркиндче от онези, които са способни да ти разбият сърцето, без изобщо да забележат, или истински творец и мъж, на когото да дадеш любовта си? Още не мога да преценя — реши Джиджи. — Дано един зимен уикенд ми подскаже отговора. Зак трудно може да бъде разгадан, когато е на собствен терен: там той е началник, шеф, лидер, там винаги е заобиколен от хора, на които непрекъснато втълпява вижданията си. В планината ще бъде друг. По-нормален. Или почти нормален. Освен това и той като мен не знае да кара ски, така че ще сме поставени при равни условия.“

 

 

„Някъде съм допуснал грешка — помисли си Зак, докато се опитваше да не слуша дърдоренето на Пандора, — за един режисьор това е недопустимо!“

Той си беше наумил да седнат с Джиджи на задната седалка и да гледат как луната изгрява над снега, докато Ник и Пандора флиртуват отпред. Беше сигурен, че Джиджи ще му позволи поне да я държи за ръката. Но Пандора по някакъв начин обърка плана му и се нагласи на определеното за Джиджи място. „Нахална мацка, сигурно далеч ще стигне. Тя всъщност е подходяща за филми на Алфред Хичкок, само че е прекалено претенциозна, за да си го признае, и затова се опитва да пробие в театъра. Но не може да се отрече, че е добра актриса, способна да разбере какво й казва режисьорът.“

Независимо от дребния гаф планът на Зак се осъществяваше. Замисълът му беше да отвлече Джиджи от Ню Йорк, по-далеч от вредното влияние на сестра му, някъде, където двамата ще останат сами сред природата. Може би защото беше градско дете, Зак си внушаваше, че природата ще накара Джиджи да се отпусне, което не бе съумял да постигне с театралните си похвати. Естествено, Джиджи не би дошла да прекара уикенда само с него, затова той покани останалите. Така или иначе, налагаше се да даде на актьорите три дена почивка, тъй като бяха стигнали до задънена улица. Дори ако се поставя фарс или водевил, настъпва момент на застой, когато и най-старателните актьори се вдървяват. Тогава умният режисьор е длъжен да им даде почивка. А при Шекспир, чийто смазващо богат език им кънти в главите непрекъснато, актьорите трябва по-често да получават възможност да се приберат вкъщи, да подремнат, да погледат тъпи телевизионни сериали и да си хапнат пица.

„Моята задача е по-лесна — помисли си Зак, — аз съм като обущар, който кърпи изработени от друг майстор обувки. Освен с текста трябва да се оправям със сложен човешки колектив. Карам хората да играят, но това само по себе си е най-увлекателната игра. Да си режисьор значи да си най-щастливият човек на света, защото диктуваш правилата на играта. Щастие е да разполагаш с Шекспировия език, с това съкровище на световната литература, което някои ценят наравно с Библията, да претворяваш всяка страница в действие, в празник на живота, в празник на човека, а не в тест за интелигентност или в приемен изпит.“

Някои режисьори от време на време изпадаха в депресия и започваха да завиждат на диригентите, които, освен че претворяват вижданията на композиторите, се появяват пред публиката и също са изпълнители. Понякога и Зак изпадаше в подобни настроения, задаваше си въпроса: „След като тълкувам вижданията на драматурга, използувайки таланта на актьорите, каква е моята роля?“ Но винаги си отговаряше, че му е сто пъти по-приятно да работи с думи, отколкото със звуци. А освен това се сещаше, че изобщо не притежава музикален слух. Ако Господ му предложеше да си сменят професиите, щеше да му отговори, че би предпочел да е актьор постановчик. Но тогава изведнъж щеше да си спомни, че не притежава актьорска дарба, и да осъзнае, че за да компенсира тази липса, също се нуждае от пица и дрямка.

„Човек не може да има всичко — реши Зак. — На мен ми стига това, което имам, плюс Джиджи. Ако не бях сигурен, че Ник никога не би си позволил да сваля мое гадже, щях да започна да ревнувам, като ги гледам как весело си приказват за Холивуд. Все забравям, че бащата на Джиджи е филмов продуцент, защото това говедо няма място в живота й. Вито Орсини сякаш е изчезнал от лицето на земята, но хора като него никога не се затриват. Поне няма да ми се наложи да искам от него ръката на Джиджи. Този мръсник е загубил всякакви права над дъщеря си. Ако има някой, от когото ще трябва да искам ръката й, това сигурно е Саша. Или мащехата на Джиджи, Били Айкхорн, която сега се намира чак в Париж. Но преди това трябвала останем с Джиджи насаме сред искрящия сняг, под синьото небе, сред зелените борове, да подишаме чист въздух, какъвто никога не стига до Сентръл Парк. Винаги съм мечтал да карам ски. Струва ми се толкова лесно.“

 

 

В Килингтън пристигнаха късно през нощта в петък и веднага си легнаха. Джиджи и Пандора не възразиха срещу това, че ще спят в една стая, защото умираха за сън. Зак и Ник се настаниха в съседната стая.

Рано на другата сутрин всички си похапнаха здраво палачинки, бекон й каша от овесени ядки, за да натрупат енергия, както казаха Пандора, която караше ски от тригодишна, и Ник, който често ходеше на ски във Вейл и Сън Вали. Джиджи и Зак взеха под наем ски и обувки и се записаха в ски училището. В Килингтън на начинаещите даваха еднометрови ски, без щеки. Това беше методика, при която скиорът много бързо започваше да усеща удоволствието от спускането, без да му се пречкат дългите ски и щеки.

Упражненията бяха много лесни. Всеки от петнайсетимата ученици се спускаше по един лек наклон и накрая се спираше със завой. След това инструкторът ги накара да правят по няколко завоя, докато стигнат до подножието на хълмчето. По учебната писта се спускаха ученици от няколко класа и търпеливо се изчакваха всеки да слезе долу. Удоволствието се състоеше предимно в това, да застанеш на върха на хълмчето и докато си чакаш реда, да си мислиш, че вече си го направил веднъж и ще можеш да го направиш пак.

Джиджи и Зак стояха в долния край на учебната писта, възхитени от постижението си. Видяха как Ник като черен куршум и Пандора като сребърна стрела се спуснаха право към тях по голямата писта и рязко се спряха на две крачки от тях, вдигайки облак от снежен прах.

— Стига сте се фукали! — каза Зак. — И ние ще се научим да го правим.

— Иска се доста време, докато се научиш да се спускаш шус, Зак — отговори му Ник, докато си сваляше ските. — Време и кураж.

— Какво значи „шус“, Ник?

— Да се спускаш с максимална скорост по най-късия път надолу. Докато не започнеш да се спускаш шус, няма да усетиш удоволствието от ските. Първо трябвала покориш планината и да преодолееш естествения страх от падането. А на никого не му се пада.

— Стига, Ник! Погледни всички тия хлапета, които се спускат не по-зле от теб и Пандора. Половината от тях сигурно са на две-три годинки — възрази му Зак.

— Да, но тях ги качват на ските, щом проходят. Не е толкова лесно, колкото ти се струва.

— Не се надувай — засмя се Зак. — Гладни ли сте?

— Аз съм гладна — каза Джиджи, докато гледаше с каква лекота Пандора метна дългите си ски на рамо, хвана двете щеки и тръгна, поклащайки самоуверено задника си, който беше изопнал сребристия клин.

Зак проследи актрисата с оценяващ поглед. Джиджи беше облечена с безформен тъмносин клин и зелено яке, което не се връзваше с него, защото двете дрехи принадлежаха на две различни деца на Джесика. Изведнъж тя се притесни от това, колко с неугледна.

Четиримата набързо изядоха обилния си обед, защото следобедният курс щеше да започне от два часа. Ник и Пандора взеха лифта, който щеше да ги изкачи на върха, и помахаха за сбогом, а на Зак и Джиджи им се стори, че долавят в техните погледи зле прикрито снизхождение.

— Джиджи, наистина ли искаш да правим цял следобед същото, което правихме сутринта? — побърза да я попита Зак.

— Такава е учебната програма — твърдо му отговори Джиджи.

— Джиджи, ски училището е бизнес като всеки друг. Те гледат да удължат курса, за да ти вземат повече пари. Дори след като са те научили. Не виждаш ли, че времето ни минава предимно в изчакване на останалите. Това не те ли дразни?

— Така е, но как другояче да се науча?

— Виж какво, Джиджи. И двамата вече сме овладели ските. Нали? Знаем как да спираме и как да правим завои. Хайде да пропуснем следобедните занятия, да се качим по-високо в планината и да се опитаме да се спуснем бавно по пистата за начинаещи, като строго спазваме всичко, на което ни научиха тази сутрин. Така ще се спускаме десет пъти повече, отколкото ако останем в курса.

— Това ми звучи убедително, Зак Невски, но имам лошото подозрение, че ти много искаш да се пуснеш шус.

— Джиджи, обещавам ти, заклевам се във всеки прекрасен оранжев косъм по сладката ти главичка, че днес няма да се пускам шус. Не съм толкова луд. Преди да свърши уикендът, ще го направя, но днес само ще се упражнявам. Виж колко е слънчево и безоблачно. Защо си губим времето?

Джиджи го погледна с възхищение. Струваше й се безсърдечно да възпира един такъв роден атлет. Той беше най-добрият в ски училището, най-точно изпълняваше елементите, които им показваше инструкторът, вземаше завоите приведен напред, с леко сгънати колене, размахвайки грациозно ръце. Все пак един Орлов-Невски винаги би усвоил една танцова стъпка по-бързо от останалите в кордебалета. Освен това той изглеждаше толкова трогателно нетърпелив. Гъстата му, права, черна коса, толкова непокорна, че не можеше да се среше на път, беше паднала върху челото му. Очите му святкаха от жажда за приключения.

— О, Джиджи! Да се махаме от тази писта. Наричат я „Заешка“… Дори в името й има нещо унизително. А освен това е претъпкана като метрото. В това училище се спускаме само по няколко минути на час.

Зак й говореше с онзи глас, с който бе успявал да убеди мнозина актьори да опитат таланта си в ново амплоа, в което не са подозирали, че могат да имат успех.

— Не знам — поколеба се Джиджи, защото здравият й разум все още беше по-силен от изкушението.

— Единственият начин истински да усетим, че сме тук, е да се качим по-нависоко в планината. Бъди сигурна, че не ще допусна да ти се случи нещо лошо… Хайде, Джиджи! Да тръгваме!

— О, Зак…

Джиджи погледна късите си червени ски и впечатляващите си скиорски обувки. Нещо в тона му я накара да се престраши.

— Обещавам ти да те пазя. Моля те, Джиджи! Няма да тръгна без теб. Сам няма да ми е интересно.

— Е… добре — съгласи се тя като всички, които Зак се заемаше да убеждава.

 

 

„Зак излезе прав“ — реши Джиджи. Пистата за начинаещи беше широка неколкостотин метра — полегата повърхност, която започваше от един връх и беше покрита с хрупкав, девствен пръхкав сняг. Нямаше никакъв вятър. Планинският връх като че ли се намираше на стотици километри от набраздените от ски хълмчета, на които се упражняваха новаците, макар че те бяха само на неколкостотин метра оттук и не се виждаха. Сякаш се бяха изкачили на покрива на света. Обзе ги трепет. Царуваше пълна тишина, наоколо блестяха виолетово-бели планински върхове. Джиджи пое дълбоко от чистия въздух, в който като че ли имаше разтворена слънчева светлина. Изпита невероятно усещане от заобикалящото я спокойствие. Никога не би се почувствувала така, ако не бе последвала Зак.

Тя се спускаше по дирята на Зак. Изобщо не изпитваше желание сама да си проправя път надолу. Десетки други скиори бързо ги изпреварваха, а той се спускаше предпазливо и на всеки десетина метра се спираше да я изчаква. Отначало Джиджи трудно координираше движенията на ръцете и коленете си. Но малко по малко, докато бавно се спускаха на зигзаг по склона, придоби увереност и започна лесно да настига Зак. Преди да тръгнат, Зак не бе й казал, че ще я възнаграждава за всеки неин успех с целувка по темето. Но със ските на крака тя не можеше да му избяга, а освен това темето не се смяташе за ерогенна зона, обаче много скоро на Джиджи започна да й се струва, че в кожата под косата й има някакви много чувствителни нервни окончания, за чието съществуване не е подозирала.

— Престани, Зак!

— Това е като да помилваш кученце, след като то изпълни команда. Нищо повече.

Зак се усмихна и я погледна с обожание.

— Кучетата не карат ски… Пък и се държиш с мен наставнически — каза Джиджи и поклати глава заканително.

— Коя част от тялото ти може да целувам? Не искам постиженията ти да остават неоценени.

— Никоя, Зак. Знаеш принципите ми — строго отсече тя.

— Добре, Джиджи — смирено й отговори Зак и се спусна надолу.

Те стигнаха до долния край на широката част на пистата. Задуха лек студен вятър. Продължиха да се пързалят внимателно по склона. Навлязоха в гората. Пистата се стесни, от двете й страни се издигаха ели с натежали от снега клони. Наложи се Зак да прави по-остри и по-чести завои.

— Да си починем малко, Зак. Останах без дъх — каза Джиджи, спря се до него и се засмя пресекливо. В гласа й се долавяха едновременно гордост и възбуда.

„Мога да карам ски!“ — помисли си тя.

— Подпри се на мен, аз ще те държа. О, Джиджи, прекрасно е, нали? Не си ли доволна, че дойдохме тук?

Вместо да му отговори, тя се усмихна. Цялата беше в сняг от честите, но безопасни падания, бузите й горяха, очите й бяха по-зелени от всякога, Зак не се сдържа, прегърна я и я целуна по устните.

— Зак, недей!… — задъхано каза Джиджи.

— Само още една целувка — промърмори той. — Страхме е, че ще замръзнеш.

И пак я целуна. Целувката беше продължителна и опасно приятна. Устните му бяха толкова топли, че Джиджи усети как й омекват краката.

— Зак, престани! Хайде да тръгваме — подкани го Джиджи, твърдо решена да не му позволи да нарушава принципите й само защото се намират в планината.

Той я погледна, очите му бяха пълни с безпомощно желание, но накрая пак пое надолу. Докато стигнаха много бавно до средата на стръмния склон, следобедното слънце започна да залязва. По повърхността на снега се образува коричка. Следите на миналите преди тях скиори като че ли ставаха все по-дълбоки. Пистата се стегна още повече. Беше много трудно да се маневрира. Сега Зак изминаваше само пет-шест метра, преди да се спре, за да изчака Джиджи. Спускането стана мъчително. Краят на гората не се виждаше и те не знаеха кога пак ще излязат на открито място. От половин час други скиори не ги бяха изпреварвали. Тишината стана потискаща. Те сякаш бяха останали сами в планината.

— Мисля, че трябва да се движим малко по-бързо — каза Зак.

— Да — мрачно се съгласи с него Джиджи.

Зак се спусна десетина метра и се спря да изчака Джиджи. Тя не притежаваше като него вроден усет към ските, но се пусна от дървото, за което се държеше, сви колене, разпери ръце и го последва решително. На няколко пъти се олюля опасно, ала запази равновесие и се насочи право към Зак, който се бе облегнал на едно дърво и си почиваше. Той я хвана, за да не падне.

— Браво! Страхотна си — каза й.

— Вече не ми е забавно.

Краката на Джиджи трепереха. Какво ли не би дала тя сега, за да се озове в спокойната си топла кухня и да търчи между фурните.

— Права си, Джиджи. Не знаех, че пистата за начинаещи толкова ще се стесни. Съжалявам, скъпа. Хрумването ми беше много глупаво. Но засега добре се справяме. Ти май започваш да се притесняваш? Трябва да отпуснеш мускулите си, защото иначе можеш да получиш някоя травма.

Той свали ръкавиците си, сложи ги под мишница и хвана бузите й с големите си топли длани. Докато Зак стопляше лицето и ушите й, тя се сгуши на гърдите му и се почувствува сигурна и спокойна. Зак й нахлузи вълнената си шапка, защото тя беше забравила своята.

— Много си студена, скъпа. Ужасно си премръзнала — притеснено каза Зак, прегърна я здраво, сякаш за да я защити, й зацелува носа, очите и най-накрая устните й, защото и те бяха студени. — Джиджи, скъпа, любима, толкова те обичам!… Ти си моето момиче. Моля те, кажи, че си мое момиче! Знаеш колко те обичам. За мен ти си единствената на този свят.

Междувременно продължаваше да покрива лицето й с целувки. Познаваше цялата световна любовна лирика, а беше толкова развълнуван, че не можеше да намери по-красиви думи. Преди да срещне Джиджи, той си беше внушил, че не се нуждае от любов. А сега толкова му се искаше да има Джиджи, че чак се плашеше. Но се опитваше да преодолява страха си. Въпреки че думите му бяха умолителни, той успяваше да запази решителния си, самоуверен тон. Джиджи трепереше в мощната му прегръдка, опитваше се да измъкне главата си от дланите му, усещаше, че още малко — и ще се поддаде на неговата настойчивост, ще капитулира и ще се съгласи да стане негово момиче. Тя ясно виждаше решителния блясък в очите му. Отново се стегна и си помисли внезапно, че не е честно от негова страна да й се обяснява в любов точно сега, когато се бяха озовали сами на това странно, страшно и откъснато от света място. „Не е честно!“

— Не! — извика Джиджи и с всичка сила издърпа главата си от ръцете му.

Внезапно се изскубна от прегръдките му и се заплъзга заднишком по нанадолнището. Ските й набираха скорост, тя не можеше да ги овладее. За секунда Зак се вцепени, но това време беше достатъчно, за да се отдалечи Джиджи толкова, че той да не може да я настигне. Той се впусна след нея. Джиджи безпомощно размахваше ръце и викаше от страх.

— Падни! — провикна се Зак. — Падни в снега!

Джиджи мигновено забрави всичко, на което бяха я учили.

Тя крещеше и се мъчеше да се удържи на крака, но се спускаше все по-бързо надолу, докато накрая се блъсна в едно дърво от отсрещната страна на пистата. След секунди Зак се просна на снега до нея.

— Джиджи, добре ли си?! — уплашено попита той.

Тя стенеше от болка. От уплаха не можеше да говори.

— Джиджи, боли ли те нещо? — продължи да я разпитва Зак. — Джиджи, кажи нещо!

— Кракът ми… Мисля, че е счупен… Не, не го пипай! Не се опитвай да ме местиш. Господи, какво ще правим?! Ох, колко ме боли.

— Аз съм виновен. О, Джиджи, аз съм виновен за това!

Джиджи застена още по-високо, защото острата болка в левия й крак се бе засилила. Лицето на Зак се разкриви от угризения. Той погледна нагоре към върха, но по пистата нямаше жива душа. Доближи часовника до очите си и с ужас установи, че е доста по-късно, отколкото бе предполагал. Наближаваше четири часът.

— Отивам за помощ. Разбираш ли ме, Джиджи?

— Не ме оставяй тук сама — изхълца тя.

— Трябва, Джиджи — настоя той. — Много опасно е да стоим и да чакаме.

Разплакана, тя стисна зъби решително и му кимна. Зак съблече грейката и дебелия си пуловер и уви Джиджи с тях, като внимаваше да не й причини болка. Отупа снега от шапката й и я смъкна върху челото й.

— Ако чуеш, че идва някой, викай за помощ колкото ти глас държи. Разбра ли?

Джиджи пак му кимна, сълзите се стичаха по бузите й. Зак се изправи тромаво. Беше останал само по тънка вълнена фланела, гологлав и без ръкавици, защото ги бе загубил, когато се втурна да настигне Джиджи. Пое си дълбоко дъх, погледна я изпитателно и тревожно и се спусна надолу. Караше много внимателно, защото нямаше да може да помогне на Джиджи, ако се пребиеше. Без да се спира, бавно се спускаше между дърветата, но когато гората остана зад гърба му, се наведе напред, сви колене, както бе виждал да прави Ник, и се устреми в шус като демон. Не мислеше за нищо друго, освен за това, че трябва да помогне на Джиджи. След няколко минути стигна до подножието на хълма. Още преди да спре, той се развика. Двама планински спасители взеха една шейна и тръгнаха да търсят Джиджи.

— Господи, Зак! Какво е станало? — изкрещя Ник и бързо се запровира със ските си през тълпата към него.

Зак гледаше отчаяно нагоре. Юмруците му бяха стиснати.

— Кракът на Джиджи… Мисля, че е счупен.

— По дяволите. Горкото момиче! На „заешките“ писти всеки ден стават такива неща. Там е извънредно опасно. Прекалено много хора се спускат по тях.

— Ние се качихме горе в планината.

— Зак, голям идиот си! Как можа да я заведеш там? Сигурно си искал да се спускаш шус, нали? Това е престъпление, по дяволите!

— Не беше това причината.

— Ти току-що се спусна шус, тъпако! Видях те. Това е истинско безумие! Но мислех, че си се качил сам.

— Изобщо не ме интересува шусът, Ник. Дори не съм забелязал, че се спускам така. Още ли не се е задала шейната?

— Те тръгнаха преди малко. Трябва им време, за да стигнат до върха… Господи! Как си могъл да й позволиш да дойде с теб?!

— Не знам… Мислех, че… пистата за начинаещи е… Колко съм глупав. Ужасно глупав! Никога няма да си го простя, Ник… Не подозирах, че пистата толкова ще се стесни.

— Да се приберем в заслона. Тук ще замръзнеш.

— Ще се прибера, когато я свалят.

— Господи! — ядосано каза Ник и му подаде шапката си, после намери едно одеяло и го паметна с него.

Двамата дочакаха планинските спасители, които плавно спряха пред тях шейната с увитата в одеяла Джиджи.

— Ще я откараме в болницата — каза единият от тях и подхвърли на Зак грейката и пуловера му. — Само кракът е, ще се оправи.

— Ще карам след вас — отговори му Ник вместо Зак, който беше онемял от облекчение.

Линейката се спря пред градската болница, през която днес вече бяха минали десетки пострадали скиори. Ник и Зак седнаха в чакалнята умълчани и напрегнати. След три четвърти час една делова сестра дойде при тях и заговори бързо:

— Чудесна чиста фрактура на фибулата. Точно в средата на прасеца. Лесно ще зарасне. Поупоили сме я, няма да чувствува болка още няколко часа. Фрактурата е наместена, лекарят гипсира крака, това са патериците й. Има лошо натъртване, но това е нормално. Ето ви обезболяващи таблетки. Вземат се по една през четири часа. Трябва да й стигнат за три дена. Може да се движи, показах й как да се оправя с патериците, но е по-добре да полежи. Това са рентгеновите снимки. На излизане платете в регистратурата.

Тя изчезна, преди те да успеят да й зададат какъвто и да е въпрос. Зак тръгна бързо към регистратурата.

През летящата врата един санитар вкара количката, на която седеше Джиджи. Той умело заобикаляше току-що докараните от планинските спасители нови пациенти.

Кракът на Джиджи беше гипсиран от коляното надолу. Разрязаният й клин се вееше. С бледото си, измъчено лице тя приличаше на парцалена кукла, забравена от разсеяно дете.

— Как се чувствуваш, моето момиче? — попита Ники хвана дръжката на количката.

— Не много зле. Лекарят каза, че това била една от най-чистите фрактури, които е виждал тази седмица — изнемощяло му отговори Джиджи. — Много ме похвали, сякаш съм се старала да излезе толкова хубава.

— Още ли те боли?

— Не, но се чувствувам замаяна… Сигурно е от упойката. Горе е като конвейер… Много е красиво. Нещо като ортопедически рай… Но не ви пожелавам да попаднете там.

— Случайно да са ти казали какво значи „фибула“?

— Не. Само споменаха, че съм извадила голям късмет. Щяло да ми мине като на кутре.

— Джиджи…

Зак, който се бе върнал от регистратурата, застана до нея с рентгеновите снимки в ръце и я погледна виновно. Джиджи изобщо не му обърна внимание.

— Джиджи? — пак я повика той, много разтревожен.

Тя гледаше право пред себе си, сякаш не го забелязваше.

— Ник, ще ме закараш ли до хотела?

Двамата мъже се спогледаха и мълком помогнаха на Джиджи да се прехвърли от количката в колата. Когато стигнаха до хотела, те я изправиха, защото тя настояваше да тръгне сама с патериците. Джиджи закуцука бавно, като пренасяше цялата си тежест върху здравия крак.

— О, Господи, каква досадна история! — изсумтя Пандора, когато тримата влязоха в малката й спалня. — Чудех се къде ли сте изчезнали. Прибрах се в хотела на автостоп. Трябваше да се досетя… На новаците все такива неща им се случват.

— Благодаря.

— Ще се оправиш. Няма страшно — каза Пандора.

— Благодаря.

— Ще ти помогна да се съблечеш — предложи услугите си Пандора с отегчен тон.

— Благодаря.

— Хайде, момчета, излизайте. Сама ще се оправя. Имам опит.

 

 

След малко Джиджи вече лежеше на кревата, облечена в своята червена фланелена пижама. Пандора бе разрязала единия й крачол, за да мине през него гипсът. Както в повечето скиорски хотели, стаята беше прекалено отоплена. Джиджи отказа да си облече пуловера. Пандора обу кадифен панталон, облече си копринена риза, нахлузи на краката си меки космати апрески, взе си чантата и слезе в хотелското барче да търси Зак и Ник.

— Къде е Зак? — попита тя Ник, който седеше на едно високо столче до бара.

— Горе, в нашата стая.

— Защо?

— Не е в настроение.

— Защо, за бога?!

— Чувствува се виновен, че е качил Джиджи в планината.

— Господи… — Пандора се изсмя, защото не повярва на ушите си. — Тя не ми спомена за такова нещо. Всъщност нищо не ми каза. Много глупаво от нейна страна. Новашки щуротии! Вината е колкото негова, толкова и нейна. Аз никога не бих извършила такава абсолютна глупост.

— Не се съмнявам — отговори й Ник студено, а тя си поръча едно питие.

Известно време двамата пиха мълком. „Типично за Пандора е да смята счупването на крак за гаф, какъвто тя никога не би допуснала, защото е добре възпитана“ — помисли си Ник. Съжали, загдето й каза, че Зак е качил Джиджи в планината. Впрочем тя рано или късно щеше да научи. Той вече не се питаше какви чувства изпитва приятелят му към Джиджи: беше го разбрал, като видя колко се разтревожи Зак за момичето. „Тоя глупак се е влюбил за пръв път в живота си. Но не мога да го упреквам.“

Много от жените в бара бяха познали Ник и го зяпаха. Той обърна гръб и заговори красивото червенокосо момиче, което седеше от дясната му страна. Актрисата се ядоса, допи си питието и си поръча второ. „Чудесно ще си прекарам вечерта! — помисли си тя. — Ник ще флиртува с всички мацки в хотела, ще се прави на простосмъртен, на скромно и очарователно момче пред тия малки звездоебки, докато Зак се терзае, усамотен в стаята си.“

„Зак… Сам, неоснователно обвиняващ се за глупавото падане на Джиджи. Той има нужда от утеха. Сигурно много се измъчва и е самотен. Сега е най-беззащитен. Грехота е да стои неизползуван.“

— Ще ида да ги видя какво правят — каза Пандора на Ник. — У теб ли е ключът от вашата стая?

Ник й подаде ключа и тя се измъкна от барчето. Докато се качваше по стълбището, мислено се поздрави за това, че не е изпуснала сгодния случай. Така действуваха Харпърови, докато останалите хора прекарваха времето си в безплодни мечти.

Пандора застана пред открехнатата врата на стаята на момчетата. „Защо Ник не ми каза, че е отключено?“

От коридора се виждаше почти цялата стаичка. Зак се беше проснал на леглото откъм прозореца, осветяваше го само малката нощна лампа, сложена на шкафчето между двете легла. Той спеше дълбоко. В стаята беше много топло. Скиорските му обувки бяха захвърлени до стената, клинът — преметнат през таблата на кревата. Зак лежеше само по слип. До него беше метната хавлия, с която сигурно е искал да се завие, преди да заспи. Пандора влезе в стаята и тихо затвори вратата. После на пръсти, пристъпвайки безшумно с меките си апрески с филцови подметки, стигна до леглото на Зак.

Джиджи седеше на леглото и се чувствуваше доста добре въпреки всичките си премеждия. Упойката и обезболяващите таблетки все още действуваха. Тя беше приятно замаяна. Мислеше си, че счупването би могло да е и по-лошо.

Затвори очи и се опита да заспи. Но непрекъснато се сещаше колко зле се е държала със Зак в болницата. „Сигурна ли съм всъщност, че горе в планината той постъпи нечестно с мен? Зак само ми каза, че ме обича, че за него съм единственото момиче на света. При тези обстоятелства съвсем естествено е, че се целунахме, че дълго се целувахме. Дори Саша би признала, че в такъв момент не е редно да караш мъжа да страда. Какво от това, че видях в очите му задоволство от победата?! Съвсем обяснимо е, след като аз отвърнах на неговите целувки, за които и бездруго отдавна мечтаех. Редно ли беше да се дърпам като обидена девица от викториански роман?“

Като премисли случката и се запита защо нейните ски я понесоха надолу съвсем като Харолд Лойд, тя осъзна, че не бива да вини само Зак за счупването на крака й. Докато лежеше изоставена на снега и чакаше да дойдат спасителите, страхът и болките й преминаха в ярост, насочена срещу Зак. Но всъщност преди да се изскубне от здравата му прегръдка, беше в безопасност. Той през цялото време се бе спускал много предпазливо, макар че тя по начало не биваше да се поддава на увещанията му. Не беше редно да му се сърди, защото Зак по природа си беше безразсъден и вярваше, че човек може да постигне всичко, ако има кураж да рискува. Джиджи отдавна знаеше това, но все едно го послуша.

Докато прехвърляше тези мисли в замъгленото си съзнание, тя разбра, че всъщност се сърди на себе си, а не на Зак. Но в болницата си изля яда на него. Когато той й каза, че ще бъде в съседната стая и че щом й потрябва, може да го повика, тя дори не му кимна в отговор, а само изсумтя пренебрежително. Сякаш ако проговореше, щеше да му окаже прекалено голямо благоволение.

„Той изглеждаше толкова нещастен. Това сякаш ми достави удоволствие… Да, приятно ми беше да гледам всемогъщия, велик и мъдър Зак Невски почти разплакан.“

Как всъщност започна всичко? Джиджи за пръв път видя Зак на едно от тържествата на семейство Невски. Саша много й бе говорила за брат си, но на нея й се стори, че всички лели, братовчедки и племеннички му обръщат прекалено голямо внимание. Според Саша, която беше в течение на любовните му авантюри, по онова време той ходел с една актриса. По-късно тръгнал с друга. Саша гордо заявяваше, че няма жена, която да устои на Зак, както и че никоя не може да го задържи за дълго. Още тогава Джиджи се зарече, че няма да допусне да бъде свалена от Зак, този любимец на театралните критици и безспорен крал на извън бродуейските театри. Още тогава реши, че ако някой ден случайно между тях възникне нещо, ще го държи на дистанция. „О, да — каза си Джиджи, — аз играх с него много сложна игра, правех се на недостъпна, на изтънчено сдържана като хитра девственица от роман на Антъни Тролъп, която се опитва да хване за съпруг някой богат шаран. Само дето не го карах да ме нарича «госпожица Орсини». Играта беше приятна, но прекалих. Доказателство за това е счупеният ми пищял — Джиджи въздъхна страстно. — Ох, колко искам Зак, този прекрасен Зак. Копнея да му кажа всичко, което си мисля. Искам да разбере, че го обичам. А той е в съседната стая. Лошото е, че там няма телефон. На излизане Пандора затвори вратата и той няма да ме чуе, ако го повикам. С патериците се оправях доста добре, но тогава Ник и Зак бяха до мен. Лекарят ме увери, че мога дори да изкачвам стълби, а Зак е толкова наблизо. Но защо да рискувам така по детски? Ами ако се подхлъзна и си счупя и другия крак? Не ми ли стигат толкова преживявания за един ден?“

Тя потръпна при спомена за планината и затвори очи. Не се престрашаваше. Но независимо от всичко й се искаше да постъпи безразсъдно. Тя се раздвояваше.

 

 

Пандора застана над Зак и започна да преценява обстановката. Изтощен от преживяното, той беше заспал дълбоко, толкова дълбоко, сякаш бе взел наркотици. Тя за пръв път го виждаше без присъщото му енергично и властно изражение. Дъхът й секна, докато оглеждаше красивото му, голо и силно тяло. Ох, колко й се искаше да го има такъв, безпомощен. Тя се вторачи с възхищение в голямата заоблена буца, която издуваше слипа му. Пандора никога не бе разполагала с такава неограничена власт над един мъж. Никога не бе изпитвала такъв прилив на топлина при вида на мъж, когото желаеше, но още не бе завоювала. Тя усети между краката си приятни, настойчиви и силни пулсации. Съблече се тихо и остави дрехите си да паднат на пода, без да откъсва поглед от голото тяло на Зак, оценявайки го с опитно алчно око. Бавно махна хавлията от леглото и положи стройното си тяло на нейното място. Внимаваше да не се докосне до Зак. Подпря се на лакът, за да може да гледа лицето му.

Зак не се помръдна. Дълбокото му равномерно дишане не се промени. Пандора предпазливо бръкна през цепката на слипа и леко сложи длан върху пениса на Зак — мек, сбръчкан, с нежна кожа. Когато прецени опипом дължината му, тя съвсем се подмокри. Загледа се в лицето на Зак. Нямаше признаци, че той се събужда. Сдържайки се с усилие на волята, тя изчака, докато от топлината на неподвижната й длан членът на Зак започна да набъбва. Той продължаваше да лежи спокойно и тя прецени, че ще е безопасно да обхване пениса му с пръсти и да го стисне лекичко. Пенисът се надигна и тя разхлаби пръстите си, за да го хване както трябва. „Става все по-хубав и по-хубав — помисли си Пандора, обезумяла от страст, но все още съумяваща да запази самообладание. — Дори не съм предполагала, че може да е такъв.“ След малко тя предпазливо разтвори цепката на слипа и освободи пениса от притискащия го плат, обгърна го с цяла длан и той запулсира неравномерно, а след това щръкна и се залепи за корема, насочен към пъпа. Зак въздъхна насън, размърда глава, но не се събуди. Пандора се възхищаваше на прекрасната му възбуда. „Никога на никоя няма да принадлежи толкова всецяло. Не по този начин“ — помисли си тя тържествуващо. Повече не можеше да се сдържа, разтвори пръсти, прекрачи Зак и внимателно се намести над него като строен русокос хищник.

Зак продължаваше да спи. Само промърмори нещо и помръдна главата си. Пандора погледна надолу, за да се нагласи точно над твърдия му член. Хвана с опитна ръка тежкия жезъл и започна да го вкарва сантиметър по сантиметър в жалното си тяло. Единият от клепачите на Зак леко се повдигна и носле пак се спусна. Пандора взе да свива и да отпуска мускулите на вагината си. Зак замърда нагоре-надолу и очите му се отвориха.

— Какво?! — промити той съвсем объркан.

Пандора не му отговори. Тя бе обзета от изгарящо желание и затова задвижи напред-назад бедрата и задника си в неудържим ритъм. Зак още сънен се претърколи върху нея, без да прекъсва акта, притисна я към дюшека и запремигва.

— Какво, по дяволите… — прошепна той дрезгаво и учудено.

Тя пак нищо не каза, а се освободи и от последните ограничения, които сама сладострастно си бе наложила. Изхвърли таза си нагоре, водена от лудешки стремеж пенисът на Зак да проникне колкото може по-надълбоко. Мъчително възбуден, подчинявайки се на животински инстинкт, Зак се вряза в тялото й. Двамата се бяха вкопчили един в друг, тя сключи голите си крака на кръста му, а той й го заби още по-навътре. Пъшкаха тежко от разкрепостена страст, когато Джиджи отвори вратата. Тя се олюля, подпря се на вратата, безсилна да отмести очи от тях. Двамата на кревата не я забелязваха, защото се бяха устремили към неудържимия варварски завършек, и се проснаха със затворени очи, дишайки тежко от облекчение.

Когато излезе от вцепенението си, Джиджи в трескавото си желание да се махне час по-скоро оттам блъсна вратата с една от патериците си. Зак налита глава и зърна за секунда лицето й, преди тя да се обърне. Той зина, втрещи се, а Джиджи закуцука тромаво по коридора, оставяйки вратата отворена. Зак изведнъж осъзна какво е видяла Джиджи. Изскубна се от прегръдките на Пандора, скочи на крака и започна непохватно да си нахлузва клина.

— За къде си се разбързал? — попита го Пандора недоволно, без да отваря очи. Никой мъж не бе напускал тялото й с такава неджентълменска безцеремонност.

— Мръсна кучко, ще те убия!

Пандора учудено отвори очи.

— Каквоо?! Какво те прихвана?

— Джиджи ни видя.

— Е, и какво от това?

— Махай се! — извика Зак и се тръшна на един стол, съзнавайки, че е безсмислено да ходи при Джиджи. Каквото и да й кажеше, тя нямаше да му повярва. И кой ли би му повярвал?

— Зак, не бива да се държиш така с една дама. — Пандора се опита да обърне всичко на шега.

Тя самоуверено си мислеше, че е незабравима. Но не можеше да допусне Зак да я запомни като мръсна кучка. Тази вечер той просто беше откачил. А на всичко отгоре беше и неблагодарен.

— Махай се! — повтори Зак.

Тонът му беше толкова злобен, че тя бързо се избърса с горния чаршаф и започна да се облича трескаво, като че подът под краката й беше нажежен. После затръшва вратата зад гърба си и застана нерешително в коридора. Господ й беше свидетел, не можеше да се прибере в стаята си.

Пандора повдигна нервно рамене, огледа не са ли раздърпани дрехите й, оправи си косата с механични движения на ръката и тръгна надолу към барчето. Пламналите й бузи и незадоволеният й поглед подчертаваха нейната патрицианска красота. „Само не Ник! — реши тя. — Той не заслужава да го ощастливя тази вечер. В барчето има сума хубави момчета, а аз тепърва ще го ударя на живот. — При тази мисъл се усмихна. — Един бърз тек никога не е достатъчен. Макар че това беше най-бавният бърз тек през живота ми. Когато Зак си спомни колко съм добра, ще съжали, че ме е отпратил. Утре ще ме обикаля като гладно кученце, което иска пак да го нахранят. Но няма да го огрее. Една Харпър не може да бъде отритната току-тъй.“