Хорас Маккой
Саванът няма джобове (5)

V

Лорънс го пресрещна от вратата на печатницата и го отведе на втория етаж в една свободна канцелария.

— Мисля, че тази стая ще те задоволи. Ще наредя да я опразнят до утре сутринта. Досега тук държахме стари оформления и авторски оригинали.

— Напълно ме устройва — каза Долан. — Трябва ми само едно бюро и пишеща машина, но ще ми дадете ли ключ от входната врата?

— Ще поръчам да ти извадят един. Искам да поговориш с мистър Екман по въпроса за рекламите. Той урежда поръчките за няколко ведомствени издания, които се печатат тук. Ще се заеме и с твоите. Чувствай се като у дома си — рече Лорънс и излезе.

— Кога мислиш да пуснеш първата книжка, Долан? — попита Екман.

— След около седмица…

— Набелязал ли си откъде може да ни падне някоя поръчка?

— Засега не. Не съм обмислил тази страна.

— А тя никак не е маловажна. Трябва да има поръчки за реклами, за да се посрещат разходите, нали знаеш…

— Знам.

— А не можеш ли да използваш приятелите си? Все ще имаш някакви връзки в по-големите магазини, та да си осигурим редовни клиенти.

— Нямам — каза Долан. — Съжалявам. Липсва ми опит в тази област, но ще се постарая да измисля нещо, за да подпомогна твоята работа.

— Добре. Междувременно аз ще започна както си знам. Решил ли си вече как ще се казва списанието ти?

— Мисля да го нарека „Космополит“.

— „Космополит“! Не е зле. Никак не е зле.

— Мислиш ли, че ще успееш да набереш поръчки за първия брой?

— Не виждам защо да не уредим поне няколко — каза Екман и тръгна към вратата. — В рекламата играта винаги е груба, това ти е известно, но нали ще е ново издание, би трябвало да падне нещо.

— Ще бъде от голяма полза.

— Ще се постарая — усмихна се Екман. — Е, довиждане…

— Довиждане — отговори му Долан и се загледа през прозореца към улицата.

— Добър ден — разнесе се гласът на Майра.

— Здрасти. — Долан се обърна изненадан, че не я е чул да влиза.

— Как сте?

— Добре съм… нормално.

Тя се усмихна.

— Е, няма ли да ме поканите да седна?

— Разбира се, извинявайте. — Долан се отърси от изненадата си и й подаде стол. — Заповядайте…

— Благодаря… Какво ви е на лицето?

Той потърка наболата си брада.

— Ами днес сутринта нямах настроение да се бръсна…

— Не това имам предвид — поклати глава Майра. — За друго говоря… — Тя се наведе напред и го докосна с пръст по бузата. — За това тук.

— Синина ли имам? Сигурно съм се блъснал някъде.

— Прилича на ухапано. Да не би да ходите с жени, които ви хапят?

Долан пламна и му стана неудобно… Майра се огледа и каза:

— Добре сте се настанили тук. Това бюро за мен ли е?

— За вас ли?

— Да. Ще дойда да ви помагам, нали ви казах…

— Нямам нужда от помощ.

— Ще имате голяма нужда от помощ, за да направите каквото сте намислили — възрази тя много убедено. — Мисля, че не си давате сметка срещу какво се изправяте.

— Положението не е чак толкова страшно — усмихна й се той. — Но както и да е, аз не съм в състояние да дам работа на друг човек. Казах ви го и вчера. Нямам пари. Смятам да го списвам сам.

— И да разчитате единствено на издръжливостта си?

— В известен смисъл…

— И на омразата си?

— Защо пък, аз никого не мразя…

— Това е най-хубавото нещо у вас — засмя се тя и тези нейни червени, червени устни се разтвориха. — У вас има ненавист. Пазете я. Подхранвайте я. Тя ще ви бъде от голяма полза.

— Вие коя сте? — попита Долан рязко, след като отново му се стори, че се разтреперва.

— Как коя? Аз съм Майра…

— Знам, че сте Майра. Откъде сте?

— От Ню Йорк. Тук съм от два месеца.

— Откъде се познавате с Бишъп?

— Тук се срещнахме за пръв път. Един негов приятел от Ню Йорк ми даде писмо до него. Така се запознахме. Защо проявявате такова любопитство?

— И аз не знам — отвърна Долан, все така загледан през прозореца. — Никога не съм проявявал любопитство към жени. Обикновено ги приемам каквито са и не задавам въпроси. Но сега е по-друго. Много странно се получи между нас двамата — обърна се той, за да я погледне. — Ужасно странно.

— Значи най-сетне то проумяхте.

— Разбрах го вчера, когато ви срещнах за пръв път. Знаете какво ми се върти непрекъснато из главата оттогава, нали?

— Знам, разбира се. Разсъждавали сте за кафето, което вчера не изпих, и какво отношение има този факт към нашето бъдеще.

— Познахте. — Долан вече не се изненадваше, че тя изразява с думи собствените му мисли.

— И аз си мислех нещо подобно — призна Майра. — Вчера ми се стори, че е много необикновено, но това беше, защото под първоначалното въздействие от срещата ми с вас не се задълбочих. Приемаме, че нещо е необикновено, когато не го разбираме. Вижте сега. Човек се спира, за да си купи вестник от фоайето на сградата, в която работи. Този човек никога не си е купувал вестник от това място. На път към кантората си е подминал десетки хлапета, които продават същия вестник. Тогава не си го е купил. Но във фоайето на сградата той се спира по необяснима причина. За тази една секунда изпуска асансьора. В същия асансьор се вози жената, която би могла да му стане съпруга или пък делови партньор, който би могъл да му отвори очите за сделка на стойност един милион долара. Или пък — асансьорът се сгромолясва и всички в него загиват. Но този човек се е спрял да си купи вестник, въпреки че никога не е постъпвал така. Разбирате ли защо го е направил?

— Не — отвърна Долан. — Не съвсем.

— И все пак точно това ни се случи. Аз не отидох да пия кафе както обикновено…

— Чудя се дали това ще бъде зле за вас, добре за мен, или зле за мен, добре за вас…

— И аз се чудя… При всяко положение оставам с вас. По кое време да дойда утре сутринта?

— Но…

— По кое време ще дойдете вие?

— Към девет, но…

— И аз ще дойда тогава, Майкъл Долан — заяви тя, изправи се и излезе, без да се обръща…