Хорас Маккой
Саванът няма джобове (20)

XIII

От тавана с лице надолу висяха трима побойници и държаха в ръцете си дълги оловни тръби. Носеха бели маски и червени гумени ръкавици, всички гледаха надолу към Долан и си шепнеха. След миг започнаха да размахват оловните тръби към главата му, но изобщо не бяха разярени, дори се усмихваха и се кискаха като улисани в игра деца. Долан се опита да отблъсне ударите и да се изправи, но усети, че движенията му са смешно забавени, забавени. Оловните тръби го заблъскаха по главата, той си помисли: „Господи, защо не мога да се помръдна?“, и най-сетне падна от леглото, повлече се по пода, а те останаха зад него и продължиха да го налагат с тръбите. Накрая успя да се изправи, но крачките му бяха смешно забавени, забавени, той се приведе, прегъна се почти на две, дланите му опряха в земята и така запълзя на четири крака в отчаян опит да увеличи скоростта си. Тримата побойници продължаваха да го налагат с оловните тръби… той извика, надигна се и отвори очи.

— По-спокойно, по-спокойно, не се мятай — говореше му Бишъп.

За миг Долан си помисли, че се е побъркал. Слънцето грееше в прозореца, ясно се различаваше горещият му правоъгълник. Само че преди малко беше тъмно, а сега светеше.

— Легни си, легни си — казваше му Бишъп и леко го побутваше, за да се облегне на възглавницата, а той се

мъчеше
        мъчеше
                мъчеше

да разбере какво става, дявол да го вземе. Тилът му докосна възглавницата и той простена от болка, сякаш бяха плиснали над челото му чайник с вряла вода. Но сега главата му оставаше по-ниско от правоъгълника слънчева светлина, който го бе заслепявал, и той разбра, че се намира в стаята си. При него бяха Бишъп, явно изморен и със сенки под очите, и Майра, още по-изморена и с по-дълбоки сенки. Завладя го смътна мисъл: „Боже мой, нещо е станало с мен“ и — ТРЯС! — стената, която препречваше съзнанието му и не му позволяваше да си спомни, се пропука и рухна: всичко се изясни — той бе изпратил Джийн Кристи до общежитието й, след като получи клетвената й декларация, и тъкмо излизаше от колата си в гаража, когато трима побойници…

— Господи! — извика той на глас. — Лошо ли са ме ударили?

— Можеше да е и по-зле. — Бишъп седна на леглото му и се усмихна. — Късметлия си ти, Майк… и бога ми, здрав череп имаш!

— Главата ми се пръска от болка. — Долан прекара ръка над дебелата превръзка. — Нямах никакво време. Така ме халосаха, че дори не успях да се обърна.

— Не мога да разбера защо не извика — обади се Майра, — нищо не чухме, усетихме се чак когато се вдигна шум от стъпки. Докато слезем, те вече бяха офейкали…

— Изстрелях по тях шест патрона — продължи Бишъп, — но бях толкова объркан, че не успях да се приближа достатъчно…

Долан прехапа устни.

— Карлайл, а?

— А, не, изпратил ги е някой приятел. Какво точно стана? Можеш ли да говориш?

— Нищо ми няма. Как е главата ми?

— Разцепили са ти я на две места, нищо страшно. Имаш няколко шева. А как се развиха нещата с медицинската сестра?

— Прекрасно. Карлайл оперирал и нея. С нейните свидетелски показания можем да го пратим в затвора с доживотна присъда. Тя ми даде клетвена декларация…

— Така ли? Къде е?

— Бутнах я под седалката на колата ми. Изтичай да я вземеш…

— Тичам и още как! — Бишъп бързо излезе.

— Как така не си я пъхнал в джоба си? — попита Майра.

— Предчувствие… най-обикновено предчувствие.

— И добре, че си го имал. Тези негодници са ти обрали всичко. Знаели са си работата. Нямаше и две минути, откак усетихме, че нещо става, и дотичахме, а ти вече лежеше проснат на земята и джобовете ти бяха празни. Питам се дали Карлайл не е научил, че си се видял с това момиче…

— Не мисля. Тези типове не са търсили нещо конкретно. Просто за всеки случай… Много лошо ли са ме ударили? Подай ми огледало…

— Имаш само няколко шева, нищо повече…

— Надали е нещо сериозно, защото мога да разсъждавам и да говоря, а освен това помня всичко. Но пък не мога да си докосна главата от болка…

— Естествено. Не се вълнувай, Майк…

— Нищо ми няма. По дяволите, не ми даваш да говоря ли? Нищо ми няма.

— Стига си се правил на герой и стой мирно…

— Не се правя на герой, защо непрекъснато си въобразяваш, че разигравам роли? Защо непрекъснато си въобразяваш, че искам да правя подвизи? По дяволите! — Той се изправи в леглото, спусна краката си на пода и стана. — Погледни де, нали много знаеш. Изобщо не залитам.

— Давай, а като паднеш и си счупиш врата, хич не си мисли, че ще се трогна…

Долан изсумтя и отиде до огледалото над скрина. На лицето си видя дълъг белег, а на главата — дебела превръзка. Изви врат на едната страна, после на другата, огледа се и накрая се обърна усмихнал.

— Дори с тази чалма, пак съм най-хубавият мъж в града, ти какво ще кажеш?

— В тази премяна категорично не си, Майк, много те моля да си легнеш.

Той погледна към краката си и едва сега забеляза, че е облечен с горнището на пижамата си, но няма панталони.

— Кой ме е съблякъл?

— Двамата с Ед…

— И както обикновено, направили сте всичко наопаки. Аз спя само по долнището на пижамата. Запомни го за в бъдеще. Хвърли ми онази хавлия.

Майра му я подхвърли и той я облече.

— Случвало ли се е да направиш поне едно нещо както трябва? — продължи той да се заяжда.

— Какво си въобразяваш, връщай се обратно в леглото — изкомандва го възмутено Бишъп, който беше влязъл в стаята.

— Намери ли я? — попита Долан.

— Изчетох я, докато се качвах по стълбите. Ще попълниш колекцията си от еротични съчинения с един прекрасен екземпляр.

— Абсолютно всичко е вярно…

— Но това не означава, че не е еротично. Слушай, Майра…

— Няма нужда. Мога да си представя. — Тя се обърна към Майк: — Не трябва ли да приберем декларацията на сигурно място? Не трябва ли да я съхраняваш в банковия си сейф?

— Май си права. Уф, толкова ще ми е противно да обикалям из града с такава глава. Има да ми задават идиотски въпроси…

— Не се и опитвай да го разубеждаваш, няма смисъл. За нищо на света няма да се откаже от тази възможност. Не го ли знаеш, умира да се прави на супермен…

 

 

— Какво се е случило с теб? — попита го Грисъм, когато тримата влязоха в печатницата.

— Нападнаха ме някакви типове.

— И дори са му задигнали пистолета и значката — обясни Майра.

— Карлайл ли ги е изпратил? — попита отново Грисъм, без да й обръща внимание.

— Предполагам…

— Разбира се. Кой друг? — заяви категорично Бишъп.

— Е, това са рисковете на професията — поклати глава Грисъм. — Но ти, Долан, не им се даваш и това е…

— Хайде, Долан, недей да скромничиш. Поне веднъж — подхвана го отново Майра.

Долан я изгледа сърдито. Грисъм го попита:

— Къде те нападнаха?

— В гаража ми. Трима-четирима биячи се нахвърлиха върху мен, когато слизах от колата.

— А не е ли по-добре да си останеш вкъщи, за да се посъвземеш?

— Няма да доставя удоволствие на онзи мръсник…

— Вие изобщо не знаете с какъв герой си имате работа, мистър Грисъм — продължи Майра със същия тон.

Долап вдигна бързо крак и се опита да я ритне по задника. Размина й се на сантиметри.

— А тук какво ново? — намеси се Бишъп.

— Нищо. Само от шест-седем места поръчаха да изпратим допълнителни бройки от списанието.

— Откъде?

— Дрогерии около Уестън Парк…

— Точно под носа на доктора — забеляза Долан. — Веднага ще им изпратим.

— Вече са ги получили. Отнесе ги момчето, което ми помага.

— Не биваше да го караш — упрекна го Долан. — Трябваше да изчакаш. Никак не ми се иска чиракът ти да пострада…

— Няма страшно.

— На работа тогава… — Долан тръгна по стълбището и се качи в редакцията.

— Доволна съм, че прибрахме декларацията в банковия сейф — сподели Майра. — Поне сме сигурни, че оттам не може да изчезне.

— Какво ще пуснем следващата седмица? — попита Бишъп.

— Първата ми работа трябва да бъде редакционна статия за положението в любителския театър. Вече не е любителски. Превърнал се е в професионална трупа, недостъпна за външни лица.

— И не е само това — обади се Майра, без да става от мястото си. — Няма ли да споменеш, че е свърталище на сбъркани от двата пола? Или че там са се разбили сума семейства? А колко хора са погубили здравето си заради него…

— Тук ще ти възразя. На други хора пък е помогнал. Нещата потръгнаха далеч по-добре, откакто дойде Майора.

— О, да, щом става въпрос за добрия стар любителски театър, готов си хем да критикуваш, хем да замазваш…

— Ти ли ще ми обясняваш какво става там. Аз помагах да се построи, почти осем години едва ли не съм живял там…

— Тъкмо това имам предвид. Гледаш на нещата прекалено отблизо. Заставаш по средата. Редакционната статия за любителския театър ще напиша аз…

— Добре, върви и я напиши, след като знаеш толкова много.

Намеси се и Бишъп.

— Какво толкова, никой не дава пет пари за него. На каква тема ще бъде уводната ни статия? За Карсън ли?

— Карсън е дребна риба… — отговори Долан.

— Така ли? Докарва си по петдесет хиляди на година само от камионите, закупени за общината.

— Никой не дава пет пари за него. В днешно време хората очакват общинските инспектори да са подкупни, дори ще се разочароват, ако се окаже, че не са. Не, няма да е Карсън…

— Нестър ли?

— Не знам. Той е по-голям мошеник от Карсън, защото има връзки с организираната престъпност. И видът му, и приказките му са като на фермер, нищо, че се вози на „Дойзенбърг“. Изпечен хитрец е той, трудно ще го притиснеш. Чудя се как трябва да постъпим — дали да започнем отдолу и да стигнем постепенно до Мусохитлер Карлайл…

— Това вече ще е нещо. Карлайл. Ако го смъкнем от мястото му, не ни мърда „Пулицър“ за заслуги пред обществеността…

— Да, но наградата не я дават на списания. Или пък да се захванем с Карлайл още в следващия брой? Лошото е, че сме седмичник и другата седмица броят трябва да излезе. Ако бяхме месечно списание, всичко щеше да е просто. Щяхме да разполагаме с време, за да съберем факти. Не вярвам, че ще успеем да уличим Карлайл за една седмица.

— Нито пък аз — съгласи се Бишъп. — Според мен е най-добре да се заемем с Нестър. Аз съм в течение на всичко, което може да се научи за него. Мога да напиша материала и без да излизам от редакцията…

— Душа даваш за такъв материал, нали? — подхвърли му Майра.

— Виж какво, вече си започнала да се заяждаш, с когото ти падне. Мен ме остави на мира, ясно ли е?

— В такъв случай може би наистина е по-добре да се заемем с Нестър… — Долан се наведе през перилата и извика: — Хей, мистър Грисъм.

Грисъм приближи до стълбата и погледна нагоре.

— Познаваш ли някой рекламен агент, който би се — заинтересувал да работи за нашето списание?

— Не мога да ти препоръчам никого. Защо не се обадиш на Джерджис от „Куриер“? Може да се сети за някой подходящ човек…

— Така и ще направя. — Долан слезе долу, за да позвъни по телефона. — Можеш ли да ни прекараш дериват до галерията? Ние водим много телефонни разговори, такава ни е работата.

— Добре. Ще поръчам. Ще видиш номера на „Куриер“, написан върху календара…

Долан набра номера на „Куриер“, свързаха го с Джерджис и той му обясни от какво има нужда. Джерджис го увери, че все ще измисли кого да му изпрати, но му напомни за едно от условията — който и да се наемел, щял да поиска твърдо седмично възнаграждение, макар и малко, плюс процент от таксата за всяка реклама. Долан се съгласи и каза, че ще чака на адреса на Грисъм.

— Изпрати и един от твоите хора. Искам да ми отделиш половин страница в „Куриер“. За лично съобщение.

Джерджис го предупреди, че докато успее да открие някого, сигурно ще стане следобед, после поблагодари и затвори. Долан се върна при стълбището и извика:

— Хей, Ед, искаш ли да пообиколим вестникарските будки?

— Разбира се…

— Браво. — Майра показа глава над перилата. — Тръгвай, можеш ли да не преиграеш…

— А ти провери какви мероприятия имат разните женски клубове, за да ги включим в светския календар, това е единственото, което се иска от теб. Вече получаваш заплата, не го забравяй…

— Ще се върнем до един час — успокои я Бишъп.

— Ако дойде някой рекламен агент и попита за мен, кажи му да ме изчака — поръча й Долап.

— Не се пресилвай. Може да са те ударили по-лошо, отколкото си мислиш…

Долан не й отговори, а тръгна към изхода заедно с Бишъп.

— Първо искам да отскоча до телефона отсреща.

— Обади се оттук…

— Не искам да ме чуе Майра. Ще се обадя на Макгонагил за нова значка и нов пистолет. Този път ще внимавам повече…

ДОКТОР ХАРИ КАРЛАЙЛ Е НАМЕРЕН МЪРТЪВ

ТРУПЪТ НА ВИДНИЯ ЛЕКАР Е ОТКРИТ В СОБСТВЕНАТА МУ БАНЯ. А ДО РЪКАТА МУ — ПИСТОЛЕТ

Това бяха заглавията във вестника.

— „А до ръката му — пистолет…“ — повтори Долан — Тези скапани вестници. Не им стиска дори да кажат, че се е самоубил…

— „Тази сутрин, малко след единайсет, доктор Хари Карлайл, трийсет и пет годишният хирург и водеща фигура в светския живот, е бил намерен мъртъв в банята на богатия си дом в Уестън Парк — зачете Бишъп. — Дясното му слепоочие било пронизано от един-единствен куршум. До протегнатата му дясна ръка лежал револвер. Вчера едно ново списание, издавано в Колтън, отправи ожесточени нападки срещу доктор Карлайл, но никой от близките му приятели не пожела да сподели дали той ги е прочел. Джак Карлайл, неговият брат, добре известен в местните политически среди, бе твърде разстроен от трагедията и не направи изявление за печата…“

— Всичко това един параграф ли е? — попита Долан.

— Не, няколко са. Аз го прочетох така.

— Тъкмо щях да кажа, че е много зле написано.

В пълно мълчание прекосиха едно-две кръстовища; Бишъп държеше вестника, а Долан гледаше право напред и следеше движението…

— Да вземем да се върнем в редакцията — предложи Долан.

— Май трябва…

Долан закара колата до паркинга на ъгъла и двамата с Бишъп отидоха пеша до печатницата, която се намираше през две къщи. Влязоха от предния вход и свариха Грисъм и Майра, зачетени в същия вестник. Двамата вдигнаха глави и забелязаха, че и Бишъп държи вестник. Грисъм ги посрещна с думите:

— Играта загрубява, а?

— Естествено, никога не съм допускал, че може да направи такова нещо — оправда се Долан.

— А какво очакваше да направи? — апострофира го Майра.

— Не ми казвай, че ти си го предвиждала, дявол да те вземе — грубо я сряза Долан.

— Не съм го предвиждала, не казвам такова нещо. Но можехме да предположим, ако се бяхме замислили. За него нямаше друг изход, това беше единственият начин да избегне съдебния процес…

— Добре де, да допуснем, че сме знаели как ще постъпи. Тогава какво? Това нямаше да ни спре и пак щяхме да публикуваме статията, нали?

— Сигурно нямаше да ни спре — призна Майра.

— Не съжалявам, и това е. Няма да лицемеря. Той ми е бил враг, откакто се помня. Ненавиждах го от дъното на душата си и той ми отвръщаше със същото. И освен всичко друго той беше обществен враг. Добре, че градът ни се отърва от него… Не се тревожа за тези неща. Питам се как ще се отрази на списанието…

— Не се познавах с господина — обади се Грисъм, — но ако ви интересува мнението ми, това ще се окаже най-добрата реклама за списанието. Няма значение дали читателите ще го възприемат като нещо ужасно, или не, но какво пък може да се каже за биячите, които брат му изпрати снощи срещу теб? Съвсем спокойно можеха да те убият.

— Господ ми е свидетел, че се опитаха — потвърди Долан. — Не успяха само защото не познават ирландците. Ако искаш да убиеш ирландец, не започвай да го блъскаш по главата.

Бишъп се включи в разговора с по-сдържан тон:

— Аз предлагам да поприберем малко и да се подготвим за посещението на Джак Карлайл.

— Нали не очакваш да дойде тук? — Интонацията на Долан беше като че заявява някакъв факт, а не задава въпрос.

— Според мен няма начин да не дойде.

— Мисля, че няма да го направи… сега вече не. Допускам, че никога вече няма да ни проговори.

— Щеше да ми е по-добре, ако мислех като теб.

Влязоха двама мъже — двама млади мъже. Единият каза:

— Търсим мистър Долан.

— Аз съм Долан. Какво има?

— Казвам се Кук. Работя за „Куриер“. Това е мистър Гейдж. Праща ме Джерджис, искали сте да дадете някаква обява.

— Да.

— А Гейдж е дошъл да се разберете за мястото на рекламен агент. Разбрах, че сте говорили с Джерджис и за това. По-рано Гейдж работеше при нас.

— Заповядайте горе, господа — покани ги Долан и ги поведе към галерията.

— Като ви гледам, добре сте се подредили — завърза разговор Кук, докато се качваха по стълбите. — С колата ли?

— В известен смисъл. Не е толкова страшно, колкото изглежда. Сядайте…

— В днешно време колите станаха много опасно нещо — отбеляза Кук.

— Така е — съгласи се Долан. — Искам да ми пуснете обявление на половин страница в утрешния брой на „Куриер“. Да го сложите така, че хубаво да се вижда.

— Както и да го сложим, се вижда хубаво, стига да е в първата част, мистър Долан. Съжалявам, но в момента не мога да ви посоча конкретна страница, тъй като по-голямата част от мястото за реклами е обвързано с постоянните ни клиенти. Но ще ви уредя да го пуснат в първата част.

— Колко ще струва?

— Гладък текст ли е, или ще има нужда от художествено оформление?

— Гладък текст.

— Двеста долара. Ако искате да излезе в утрешния брой, трябва да получим от вас точния текст преди три часа. Написан ли е?

— Няма да ми отнеме много време. Ще ви го изпратя преди три. Ще ми дадете ли разписка? — попита той, извади куп банкноти и отброи двеста долара.

Кук написа разписката и прибра парите.

— „Тази разписка не задължава по никакъв начин вестник «Колтънски куриер» да предостави мястото за реклама, упоменато по-горе. — Долан изчете на глас текста, набран с дребен шрифт в долния край на талончето. — «Куриер» си запазва правото да отхвърли всеки текст, който противоречи на неговата политика, идеали и традиция.“

— Формалност, нали знаете — обясни Кук.

— Добре, че става въпрос за лична обява — отговори му Долан. — Както ми се струва, могат да изникнат проблеми, ако реша да рекламирам списанието…

— За списанието няма да ви потрябва реклама. Тази сутрин навсякъде все за „Космополит“ говореха…

— Така ли? За или против?

— И за, и против. Но това няма значение, важното е да се говори… Ще се видим по-късно, Гейдж. Благодаря ви, мистър Долан — каза той и тръгна по стълбите.

Долан се обърна към Гейдж.

— Работили ли сте като рекламен агент?

— С това се занимавам, откакто съм завършил. Четири години вече. Бях на служба при Джерджис…

— И какво стана?

— Нищо. Работата взе да намалява и преди шест месеца ме изхвърлиха. Ето ви две препоръчителни писма. — Той пъхна ръка в джоба си.

— Не ме интересуват. Сигурно ви е известно, че не мога да ви плащам както в „Куриер“. Там колко получавахте?

— По двайсет на седмица.

— По двайсет! Как не са се разорили! Мислех, че с вашата работа печелите по шейсет-седемдесет…

— Някои може и да печелят, но не и аз.

— Колко ще искате, за да работите при мен?

— Не знам, мистър Долан. Искам да ми гарантирате едно малко твърдо възнаграждение и процент от таксата за всяка реклама.

— Хей, Майк! — провикна се Бишъп от долния етаж. — Ще отскочим да изядем по един сандвич. Да ти вземем ли и на теб?

— Добре, само че два — надвеси се Долан над парапета.

— С какво?

— Няма значение. Е, Гейдж, мислиш ли, че ще можеш да поемеш рекламите в „Космополит“?

— Мога да опитам — засмя се Гейдж.

— Май не си много сигурен…

— Минал съм тази възраст, когато хората са много сигурни. И освен това не вярвам в онези истории от списанията за извънредно енергичните и убедителни агенти. Вие ми плащате, аз си гледам работата както трябва, и това е…

— Надявам се, че ще е така. Обядвал ли си?

— Не, сър…

— Тук няма защо да се държиш официално. Казвай ми Майк. На теб как ти с името?

— Сесил.

— Добре, Сесил, иди да хапнеш, а после ще поговорим за таксите и ще обсъдим едно друго. Не можем да го направим сега поради една-единствена причина — аз не знам нищо по този въпрос. Никога не съм се занимавал с финансовите проблеми… но я чакай малко, не сме се разбрали за заплатата ти. В „Куриер“ си получавал по двайсет на седмица. От мен колко искаш?

— Колкото предложиш.

— Петнайсет как ти се струва?

— Добре. Надявам се, че ще мога да ти намеря клиенти…

— Аз също. Ако не успееш, работата ти ще продължи не повече от една седмица, можеш да си сигурен. Заповядай, вземи пет долара аванс…

— Благодаря — Гейдж взе парите и стана. — Ще се върна след половин час…